Първата „Мис България“ Бранимира Антонова: Нямах пари за абитуриентска рокля, мама ми шиеше дрехите

 

Навремето жените имахме усещане за срам и свян, сега го няма.През 1967 г. Бранимира Антонова става първата жена, носителка на титлата „Мис България“. Тогава тя е едва 15-годишна. Красотата ѝ не остава незабелязана и отвежда младата софиянка пред камерите. Тя е участвала в хитовия филм от соца „Мъже в командировка“ (1968), а през 1969 г. се превръща в звезда и на международната сцена. На Московския кинофестивал тя представя филма „Танго“ и предизвиква фурор, когато журналисти предпочитат да снимат нея пред самата София Лорен, която слиза от друг самолет.

73-годишната Антонова признава, че не получава и стотинка пенсия. Тя е жертва на бюрократични неуредици, свързани със събирането на документи за стаж, но приема ситуацията с достойнство: „Няма да се унижавам и да моля за пенсия. Благодарна съм, че дъщеря ми Мария ме подкрепя и ми осигурява всичко нужно“, казва тя.

От години Бранимира живее между България и Ница, прекарвайки по-голямата част от времето си на Френската Ривиера, където е близо до дъщеря си и тримата си внуци.

- Госпожо Антонова, в България цените хвърчат, а за Великден дадоха по 50 евро добавка на най-бедните пенсионери. Какво мислите за това?

- Не живея в България и не контактувам активно с много хора. Хубаво е, че има някаква помощ. Дали е достатъчна, е друг въпрос, но по-добре да има, отколкото да няма. Трудни години са, нищо не е излишно.

Но се питам – как е възможно да дойдат примерно едни англичани, не заможни, да си купят българска къща в някое наше село и да я направят рай с цветна градина. Защо ние не можем така да си поддържаме къщите и селата? Виждам хора, които отиват в чужбина, работят като помощен персонал, счупват се от работа, дисциплинирани са. А като си дойдат в България, си хвърлят фаса на земята. Абе хора, дайте да си направим къщичките хубави, чисти. Тези, които плачат, се чудя, ако имат дворчета, защо не си засадят нещо – доматчета, картофки поне. Не казвам, че заплатите и пенсиите стигат. Трудно е, много е трудно.

Има пък други, които ламтят за палати с по шест спални. За какво са им, на колко легла може да спи човек? Алчността ще ни побърка.

 

В България нямаме пари, обаче тук, в Ница, никой не ходи с кола на пазар. Нито карат такива скъпи коли. Много се извратиха нещата в лош смисъл у нас. Всички искат лесни пари.

- Как е животът в Ница?

- Нямате представа колко скромно живеят тук хората. Всички си готвят вкъщи, не се хранят често навън, не си поръчват храна. Последното, което ме потресе, понеже гледам българска телевизия – знаете ли колко много храна с изтекъл срок е била приготвена за консумация за детски градини във Враца? Това заслужава направо да ги изправят до стената. Защо сме толкова търпеливи? И никога не виним себе си, а другите. Промяната започва от нас. Където отидем, носим себе си. Но иначе сме със страшни претенции, все сме недоволни. Не смееш да влезеш в магазина да попиташ нещо, веднага ще те погледнат лошо, може и да ти плеснат един шамар.

Аз съм от много обикновено семейство, живели сме скромно. Имали сме толкова финансови трудности. Нямах дори абитуриентска рокля. Абсолвентската ми я шихме вкъщи с майка ми.

 

Баща ми казваше много често на мен и по-голямата ми сестра Правда: Като пораснете, не забравяйте – бъдете винаги по-добри, отколкото трябва“. Той си отиде много рано. А майка ми почина на 97. Правеше до последно баници, гювечи, канеше приятелки. Даваше ми списъци с продукти и аз обикалях с колата да пазарувам, после събирам приятелките ѝ, едната с патерици, другата я болят колената. И като я питам какъв е празникът, майка казваше: „Не, не. Да ги нахраня ги събирам. Те имат малки пенсии“. Това е важното – „Бъдете по-добри, отколкото трябва“.

- Какво още си спомняте от вашето детство?

 

- Kaто деца родителите ни ни водеха на екскурзии – във Вършец примерно. Спяхме на квартира, скромно. В дворчето на всяка къща имаше засадено нещо – чесънче, лукче, картофче, морковче. Хората имаха кокошки, ние им давахме парички, те колеха някоя кокошка, вечерта сядахме на масата, канехме и домакините. Ей така живеехме. И в Созопол отсядахме на квартира. Аз и сестра ми спяхме в едно легло, за да пестят нашите пари. Хазяите казваха на майка ми: „Другарко, не купувай, ние имаме всичко в градината“. Разбира се, баща ми им оставяше пари. Майка правеше един голям гювеч и го носехме сутринта на пекаря, по обяд минаваме, вземаме си изпечения гювеч и викахме на масата и домакините, и другите курортисти, които бяха отседнали в къщата. Всички бяхме в по една стаичка. Така живеехме, беше щастливо, по цял ден на плажа. Какви чадъри, какви шезлонги. Майка ми ни шиеше банските, ние ѝ помагахме. Била съм на 6 годинки, исках банският ми да си е с горнище, с връвчица на вратлето. Бях много мъничка, но не исках да съм гола от кръста нагоре. Вече си изграждах усещане за срам, за свян. Къде отиде сега това чувство у младите? Няма го вече. Ужас!

 

- Сега на мода са силиконът и пластичните интервенции, какво мислите за това?

 

- Казват, че днес младите момичета имат изкривена представа за красота. Не мисля, по-скоро корекциите и пластичните интервенции се превърнаха в чудесен бизнес, който много добре се рекламира, а младите момичета са много податливи. Те вярват, че ако променят нещо по себе си, това ще ги направи по-успешни, по-обичани. Това не се случва. Аз не мисля, че някой е харесван повече или по-малко след някоя хирургическа интервенция. Но обезобразени жени виждам много. Поне интервенциите да се правеха хубаво. Като бях млада, и аз бях повлияна от модата, ходех с минижуп, много екстравагантен, сложиш си някоя хубава дрешка и това е. Но сега тази мода да се правят всякакви корекции е необратима. Винаги се обръщам към хирурзите да спрат да обезобразяват нашите хубави момичета. Статистиката е показала, че да, мъжете харесват силиконки, но винаги ще си изберат мило, добро и нормално момиче, за което да се оженят и да им роди деца. Защото красотата идва от духа. Другото е преходно. На какво се обричат тези момичета? Има и още нещо. Масово родителите на абитуриентки им подаряват силиконови гърди за бала. Може ли такова нещо? Това са бащи и майки! Къде ви е акълът? Не виждам как ще се оправят нещата, щом и в образовани семейства го правят. Има нещо много сбъркано в манталитета.

 

- Вашата естествена красота навремето ви е спечелила и роли в киното. Снимали сте в хитови български филми, кои бяха вашите учители?

 

- Имах много истински приятели и добри учители, с които съм снимала. Те са оформили личността ми. Големи актьори като Иван Кондов, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Невена Коканова. Имах лично приятелство и с Леа Иванова…

Тъгувам за много мои близки приятели. Включително сега за Мишо Белчев, светло му небе. Българската култура осиротява. Напуска ни нейното величие. Мишо беше исполин – духовността, думите му, поезията... Велик мъж, велик талант.

Казват, че отиваме на по-добро място. Аз обаче съм с друго разбиране. Нека си бъде на земята най-хубавото място. Да не чакаме някога някъде друго, по-хубаво, което, кой да го знае... Вярата ни е такава, ние сме православни християни. Но нека и тук да бъде хубаво, да сме по-добри хора, да си помагаме повече./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дара в Черешката на тортата преди цели 10 години-Уникални кадри на Дара готвачката

 

Вижте представянето на Дара в епизод на Черешката на тортата отпреди 10 години, когато изпълнителката на Bangaranga е още тийнейджърка и идея си няма какви изненади й е подготвила Съдбата.

В предаването изпълнителката се старае да се представи на ниво, но притежава онзи непринуден стил, прямота и чистосърдечност, който е запазизла и днес.

Вижте видеото 

Със сигурност ще се посмеете на представянето на новото откритие на Х фактор на времето. Сладки са и моментите, когато майка й опитва да се намеси. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжната история на „Най-наивният мъж в България“: Позлатих Оксана, а сега се страхувам за живота си, тя заплаши, че ще ме поръча

 

Пенсионираният офицер Дончо Каличин твърди, че живее в страх след скандали, жалби и битка за имоти

Пенсионираният старши офицер от круизни кораби Дончо Каличин потърси днес редакцията на Флагман.бг с твърдения за системен психически тормоз, заплахи и страх за живота си. Бургазлията разказа в детайли за брака си с украинската си съпруга Оксана, за конфликтите помежду им, за сигналите до полицията и за причините, които са го накарали да напусне дома си.

По думите му отношенията им преминали от привидно спокоен семеен живот към постоянни скандали, финансови претенции и заплахи, свързани с обвинения в домашно насилие. Каличин твърди и за намеса на врачки и гадателки, които според него допълнително повлияли върху поведението на съпругата му. В резултат на това днес той се страхува - живее далеч от собствената си къща, където е оставил жена си, притеснява се за живота си, както и от това да не бъде натопен за нещо, което не е извършил. Заради всичко това решава да даде гласност на историята си. Настоява само едно: Тя да го остави да си изживее живота.

Морякът от Бургас се запознава с Оксана в популярно приложение за възрастни самотници и оценява това като най-голямата си грешка. Бил самотен, защото съпругата му, с която споделял всичко починала от онкологично заболяване. Той останал сам, дъщеря му го насърчила, че може да си намери своя спътница, с която да споделя старините си.

Бургазлията Дончо Каличин за кошмарния си брак с украинка, по която пръсна 250 хил. долара за 5 години

Дончо бил добра партия - получавал колосални пари като моряк, имал и сериозни спестявания. Общо взето можел да осигури всичко, което си пожелае една жена. Стига да е в разумни граници. Днес си дава сметка, че е проявил сериозна слабост и наивност. Това е станало ясно и на Оксана, която е с 14 години по-млада от него и създала страхотно впечатление. Първоначално казала, че има неуспешен брак в Украйна и иска да напусне в страната - изглеждала мила и отговорна.

Днес Дончо твърди, че е бил с розови очила - тя се оказала манипулативна, властна и меркантилна. Разбрал го, но твърде късно. По негови канали узнал, че тя не е имала един брак, а цели пет преди него, което направо го шокирала.  Сам се определя за "най-наивния мъж в България". 

В началото всичко било перфектно. Двамата си паснали, много бързо се оженили. Заживяли първоначално в жилището на Дончо в центъра на Бургас, но той решил да го продаде, защото там преминал целият му съзнателен живот с първата му съпруга, която определя като голямата си любов. С новата си жена се преместил за кратко във вилата си край Мандренското езеро, а междувременно купил и апартамент на зелено в ж.к. „Меден рудник“. Сградата била недалеч от вилата. Планът на семейството бил да живее през лятото край езерото, а през зимата в новото жилище.

По думите на Дончо Оксана твърдяла, че иска да започне работа, но така и не успявала да намери подходящо място. За сметка на това постоянно имала нови бизнес идеи. Първо той купил микробус за екскурзии, а след това финансирал и салон за красота. И двата проекта се провалили. Според него Оксана се изявявала като мениджър, изгонила служителите и в крайна сметка салонът фалирал.

Напрежението постепенно започнало да се покачва. Дончо няколко пъти се опитал да въведе финансов ред и да ограничи разходите, но по думите му съпругата му отказвала да промени начина си на живот. Той твърди, че тя смятала за нормално да разполага между 3 и 5 хиляди долара месечно за текущи нужди, без в това число да влизат редовните СПА почивки и екскурзии. Когато не получавала исканите средства, първо започвали скандали, а след това и заплахи.

На 22 февруари миналата година между двамата избухнал първият сериозен конфликт. Оксана подала сигнал на телефон 112 и заявила, че е пребита от съпруга си. Полицията пристигнала на място, а Дончо бил задържан за 24 часа. По случая започнало разследване, но по думите му не били открити доказателства, които да потвърдят твърденията за насилие.

Според Каличин поведението на съпругата му след инцидента било противоречиво. Ден по-късно тя отишла в Четвърто РУ и заявила, че е действала емоционално и не е имало насилие. След още един ден, по думите му, тя подала нова жалба, с която настоявала той да бъде изправен пред съда и дори да получи ефективна присъда.

След този случай Дончо решил да подаде молба за развод. Към документите приложил и извлечение от банковата си сметка, което според него показвало, че за по-малко от пет години е похарчил над 250 хиляди долара. Той твърди, че средствата са отишли за пътувания, СПА процедури, ресторанти и ежедневни разходи.

По думите му, след като разбрала, че може да загуби финансовата си опора, Оксана започнала да го убеждава да ѝ даде втори шанс. Той се съгласил и за кратко отношенията им се подобрили. Спокойствието продължило два-три месеца. През този период тя настоявала той да инвестира сериозна сума в неин проект. Дончо отказал, защото смятал, че начинанието няма перспектива. Според него именно това довело до ново изостряне на отношенията.

Той твърди, че съпругата му поискала да ѝ прехвърли половината от вилата край Мандренското езеро, която вече бил дарил на дъщеря си. Малко преди това, по думите му, тя направила опит да го настрои срещу собственото му дете.

„Всеки ден слушах едно и също. Постоянно ме питаше кога ще прехвърля имота. После започна да ме обижда. Срам ме е да повторя какво ми говореше. Опитвах се да ѝ обясня, че не мога да оставя дъщеря си без наследство, но тя отказваше да приеме това. Заплашваше ме, че отново ще инсценира домашно насилие. Казваше ми, че ще си удари главата в стената, ще разкъса дрехите си и ще се обади на 112, за да ме вкара в затвора. Няколко пъти ми каза и че ако продължавам да отказвам, лесно можела да ме „поръча““, твърди Дончо Каличин.

По думите му Оксана била силно повлияна от врачки и гадателки. Обиколила различни ясновидки в България, а също контактувала с гадателки от Украйна и Италия. Най-силно влияние върху нея според него имала жена на име Маргарита, с която самият той се запознал. Дончо твърди, че Маргарита знаела подробности за личния им живот и давала съвети на Оксана как да действа.

Каличин разказва, че впоследствие попаднал на разговор между двете жени, който силно го притеснил. По думите му те обсъждали не само как да бъде набеден, но и теми, свързани с окултни практики и „черна магия“. Той твърди още, че съпругата му нееднократно му казвала, че ще почине най-късно до август тази година, позовавайки се на предсказания на врачки. Според него тя настоявала предварително да бъде материално обезпечена след евентуалната му смърт.

Заради всичко това Дончо напуснал семейния дом. По думите му се страхувал или да не бъде отново обвинен в домашно насилие, или да не му се случи нещо по-сериозно. Именно по тази причина той потърси редакцията на Флагман.бг, за да разкаже публично своята версия за случващото се.

Източник:www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момиченцето с топката, което стана шампион

На снимката е малко момиче — може би на седем или осем години — с вдигната ръка, пръсти, впити около топката, и поглед, прикован в нея с онази съсредоточеност, която повечето деца откриват много по-късно. До нея стои жена с дълга коса и тренировъчен анцуг. Ръката й направлява движението с увереността на човек, правил това хиляди пъти. Момичето е Юлия Байчева. Жената е Златка Бончева. Снимката е от края на 70-те години. На 20 май 2026 г., на 89-годишна възраст, Бончева си отиде. Юлия Байчева отдавна е шампионка и треньор, а човекът, поставил началото на нейния път, вече не е сред живите.

Юлия Байчева е родена на 12 февруари 1972 г. в Пловдив. В художествената гимнастика попада още като дете, а първият човек, който вижда потенциала й и започва да го развива, е именно Златка Бончева в клуб „Левски“. Бончева принадлежи към онзи рядък тип треньори, за които думата „педагог“ не е просто длъжност. Под нейно ръководство първите си стъпки правят Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Камелия Игнатова и цяла плеяда гимнастички, превърнали се по-късно в световни и европейски шампионки. Българската федерация по художествена гимнастика я определя като жената, показала пътя на 16 световни и европейски шампионки — факт, който сам по себе си говори достатъчно.

След Бончева Юлия попада при Нешка Робева и Лили Игнатова — а самата Игнатова също е бивша възпитаничка на Бончева. Една естествена приемственост между поколенията в българската гимнастика. Успехите идват бързо. През 1989 г. Байчева печели пет златни медала на Националното първенство. Година по-късно, на Европейското първенство в Гьотеборг, Швеция, триумфира в многобоя — титла, с която остава сред емблематичните имена на поколението „Златни момичета“ на българската художествена гимнастика. Следват медали от световни първенства, включително и отборно световно злато заедно с Мария Петрова и Бранимира Маркова.

Животът извън гимнастическия килим обаче се оказва далеч по-суров. Юлия се омъжва за лекоатлета Георги Дъков — човек от света на спорта и, изглежда, партньор за цял живот. През 1996 г. той загива в автомобилна катастрофа. Байчева остава вдовица едва на 24 години. Зад медалите, титлите и славата животът е оставил рана, с която мнозина не биха се справили дори много по-късно.

Тя остава в гимнастиката — вече като треньор в спортен клуб „Левски“, в същите зали, където някога сама е учила първите движения с топка в ръка. Кръгът сякаш се затваря по онзи тих и естествен начин, характерен за хората, посветили целия си живот на един спорт. Днес Байчева е председател на фондация „Златните момичета на България“ — инициатива, която подпомага талантливи деца спортисти чрез благотворителни турнири и събития. Съосновател на идеята е Стефи Иванова — човекът с визията. Юлия е лицето, което вдъхва доверие и отваря врати.

На снимката от детството си тя гледа топката с увереността, че ще я улови. И на практика го е направила — не само в спорта, а и в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1973 г.малко гранично градче е смразено от жестоко и нечувано за времето убийство

През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната – малкото гранично градче Малко Търново – се случва нещо, което разтърсва не само местните, но и цялото РУ на МВР, свикнало да вярва, че подобни ужаси „не се случват тук“. По онова време до града се стига с т.нар. „открит лист“ – специално разрешение за достъп до граничната зона. Животът там е затворен, хората се познават поименно, вратите рядко се заключват, а децата играят свободно по улиците.

Именно в този свят на доверие и привидна сигурност изчезва седемгодишната Марияна – първокласничка, усмихнато дете, което до вчера е носело буквар в ръце. Средата на май е, природата в Странджа е зелена и тиха, но в градчето се случва нещо, което никой не си е и представял, че може да преживее – безследно изчезване на дете. Няма свидетели, няма следи, няма дори и най-малката улика. Само празнота и нарастващ страх.

Търсенето обхваща всички – милиция, граничари, горски служители, ученици и доброволци. Хората обхождат улици, дерета, гори, изоставени постройки. В малкия град паниката се разпространява бързо, но и мълчаливо – така, както е било характерно за онези години. Не се говори много, но всички усещат, че това не е просто изчезване.

В отчаянието си родителите поемат на дълъг път към Петрич, за да потърсят помощ от прочутата пророчица Ванга. Пред дома й ги посреща дълга опашка от хора, дошли с надежда. Неочаквано тя ги повиква с думите: „Нека тези хора да влязат, че са от много далече.“ Вътре разговорът е кратък, почти загадъчен. Като сядат срещу нея и й дават захарчето върху, което са спали цяла нощ, тя изпищява. След като се освестява, ги утешава като само им казва, че когато се върнат, милицията ще им съобщи истината.

Родителите се връщат с надежда. Вярват, че детето им е намерено живо. Но в Малко Търново ги чака най-страшното. След едноседмично издирване Марияна е открита мъртва – жертва на жестоко престъпление, извършено с хладнокръвие, което дори опитните следователи трудно побират в съзнанието си.

Детското й телце е захвърлено бездиханно на рудник „Младеново“ край града, в трап близост до флотационната фабрика – място, сурово и безлюдно, сякаш избрано нарочно, за да скрие ужасното престъпление.

Разследването бързо стига до извършителя – човек, познат на семейството, не местен, но достатъчно близък, за да спечели доверието на детето. Той я подмамва, извършва ужасяващо насилие и я убива по особено жесток начин. Детайли, които и до днес звучат като кошмар, включително и зловещото суеверие, което го кара да и избоде очите, вярвайки, че образът му ще се запечата завинаги в тях. Това не е просто престъпление – това е акт, който разрушава илюзията, че в онези години съществува „защитен свят“.

Милицията действа бързо. В рамките на системата на социализма подобни случаи не се допускат да останат неразкрити. Извършителят е осъден на смърт – най-тежкото наказание, което тогавашният закон предвижда за такива криминални деяния.

Но най-тежкият ден за Малко Търново идва на 24 май. Денят, в който по принцип се чества знанието и буквите, се превръща в ден на дълбока скръб. Малката Марияна е изпратена в последния си път. Преди ковчегът да стигне до гробищата, траур ата процесия спира пред училището. Там, символично, й връчват свидетелството за завършен първи клас – документ, който тя никога няма да използва. Директорът лично носи ковчега – жест, който остава в паметта на целия град като знак за безсилието на възрастните пред една необяснима жестокост.

Година по-късно животът, по своя необясним начин, продължава. Родителите се сдобиват с още едно дете – момиче, което кръщават отново Марияна. Името се превръща в мост между болката и надеждата, между загубата и опита да се продължи напред.

Случаят остава като тъмно петно в историята на едно малко гранично градче и като напомняне, че дори в най-затворените и „спокойни“ времена, злото може да се появи там, където никой не го очаква.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ