Момиченцето с топката, което стана шампион

На снимката е малко момиче — може би на седем или осем години — с вдигната ръка, пръсти, впити около топката, и поглед, прикован в нея с онази съсредоточеност, която повечето деца откриват много по-късно. До нея стои жена с дълга коса и тренировъчен анцуг. Ръката й направлява движението с увереността на човек, правил това хиляди пъти. Момичето е Юлия Байчева. Жената е Златка Бончева. Снимката е от края на 70-те години. На 20 май 2026 г., на 89-годишна възраст, Бончева си отиде. Юлия Байчева отдавна е шампионка и треньор, а човекът, поставил началото на нейния път, вече не е сред живите.

Юлия Байчева е родена на 12 февруари 1972 г. в Пловдив. В художествената гимнастика попада още като дете, а първият човек, който вижда потенциала й и започва да го развива, е именно Златка Бончева в клуб „Левски“. Бончева принадлежи към онзи рядък тип треньори, за които думата „педагог“ не е просто длъжност. Под нейно ръководство първите си стъпки правят Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Камелия Игнатова и цяла плеяда гимнастички, превърнали се по-късно в световни и европейски шампионки. Българската федерация по художествена гимнастика я определя като жената, показала пътя на 16 световни и европейски шампионки — факт, който сам по себе си говори достатъчно.

След Бончева Юлия попада при Нешка Робева и Лили Игнатова — а самата Игнатова също е бивша възпитаничка на Бончева. Една естествена приемственост между поколенията в българската гимнастика. Успехите идват бързо. През 1989 г. Байчева печели пет златни медала на Националното първенство. Година по-късно, на Европейското първенство в Гьотеборг, Швеция, триумфира в многобоя — титла, с която остава сред емблематичните имена на поколението „Златни момичета“ на българската художествена гимнастика. Следват медали от световни първенства, включително и отборно световно злато заедно с Мария Петрова и Бранимира Маркова.

Животът извън гимнастическия килим обаче се оказва далеч по-суров. Юлия се омъжва за лекоатлета Георги Дъков — човек от света на спорта и, изглежда, партньор за цял живот. През 1996 г. той загива в автомобилна катастрофа. Байчева остава вдовица едва на 24 години. Зад медалите, титлите и славата животът е оставил рана, с която мнозина не биха се справили дори много по-късно.

Тя остава в гимнастиката — вече като треньор в спортен клуб „Левски“, в същите зали, където някога сама е учила първите движения с топка в ръка. Кръгът сякаш се затваря по онзи тих и естествен начин, характерен за хората, посветили целия си живот на един спорт. Днес Байчева е председател на фондация „Златните момичета на България“ — инициатива, която подпомага талантливи деца спортисти чрез благотворителни турнири и събития. Съосновател на идеята е Стефи Иванова — човекът с визията. Юлия е лицето, което вдъхва доверие и отваря врати.

На снимката от детството си тя гледа топката с увереността, че ще я улови. И на практика го е направила — не само в спорта, а и в живота.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1973 г.малко гранично градче е смразено от жестоко и нечувано за времето убийство

През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната – малкото гранично градче Малко Търново – се случва нещо, което разтърсва не само местните, но и цялото РУ на МВР, свикнало да вярва, че подобни ужаси „не се случват тук“. По онова време до града се стига с т.нар. „открит лист“ – специално разрешение за достъп до граничната зона. Животът там е затворен, хората се познават поименно, вратите рядко се заключват, а децата играят свободно по улиците.

Именно в този свят на доверие и привидна сигурност изчезва седемгодишната Марияна – първокласничка, усмихнато дете, което до вчера е носело буквар в ръце. Средата на май е, природата в Странджа е зелена и тиха, но в градчето се случва нещо, което никой не си е и представял, че може да преживее – безследно изчезване на дете. Няма свидетели, няма следи, няма дори и най-малката улика. Само празнота и нарастващ страх.

Търсенето обхваща всички – милиция, граничари, горски служители, ученици и доброволци. Хората обхождат улици, дерета, гори, изоставени постройки. В малкия град паниката се разпространява бързо, но и мълчаливо – така, както е било характерно за онези години. Не се говори много, но всички усещат, че това не е просто изчезване.

В отчаянието си родителите поемат на дълъг път към Петрич, за да потърсят помощ от прочутата пророчица Ванга. Пред дома й ги посреща дълга опашка от хора, дошли с надежда. Неочаквано тя ги повиква с думите: „Нека тези хора да влязат, че са от много далече.“ Вътре разговорът е кратък, почти загадъчен. Като сядат срещу нея и й дават захарчето върху, което са спали цяла нощ, тя изпищява. След като се освестява, ги утешава като само им казва, че когато се върнат, милицията ще им съобщи истината.

Родителите се връщат с надежда. Вярват, че детето им е намерено живо. Но в Малко Търново ги чака най-страшното. След едноседмично издирване Марияна е открита мъртва – жертва на жестоко престъпление, извършено с хладнокръвие, което дори опитните следователи трудно побират в съзнанието си.

Детското й телце е захвърлено бездиханно на рудник „Младеново“ край града, в трап близост до флотационната фабрика – място, сурово и безлюдно, сякаш избрано нарочно, за да скрие ужасното престъпление.

Разследването бързо стига до извършителя – човек, познат на семейството, не местен, но достатъчно близък, за да спечели доверието на детето. Той я подмамва, извършва ужасяващо насилие и я убива по особено жесток начин. Детайли, които и до днес звучат като кошмар, включително и зловещото суеверие, което го кара да и избоде очите, вярвайки, че образът му ще се запечата завинаги в тях. Това не е просто престъпление – това е акт, който разрушава илюзията, че в онези години съществува „защитен свят“.

Милицията действа бързо. В рамките на системата на социализма подобни случаи не се допускат да останат неразкрити. Извършителят е осъден на смърт – най-тежкото наказание, което тогавашният закон предвижда за такива криминални деяния.

Но най-тежкият ден за Малко Търново идва на 24 май. Денят, в който по принцип се чества знанието и буквите, се превръща в ден на дълбока скръб. Малката Марияна е изпратена в последния си път. Преди ковчегът да стигне до гробищата, траур ата процесия спира пред училището. Там, символично, й връчват свидетелството за завършен първи клас – документ, който тя никога няма да използва. Директорът лично носи ковчега – жест, който остава в паметта на целия град като знак за безсилието на възрастните пред една необяснима жестокост.

Година по-късно животът, по своя необясним начин, продължава. Родителите се сдобиват с още едно дете – момиче, което кръщават отново Марияна. Името се превръща в мост между болката и надеждата, между загубата и опита да се продължи напред.

Случаят остава като тъмно петно в историята на едно малко гранично градче и като напомняне, че дори в най-затворените и „спокойни“ времена, злото може да се появи там, където никой не го очаква.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-добрият централен защитник, който България е имала!

 

Георги Димитров е роден на 14 януари 1959 г. Легендарният защитник играе в “Берое“ (1975-1977 г.), ЦСКА (1977-1986 г., 1988-1989 г.), “Сент Етиен“ (1986-1988 г.), “Славия“ (1989-1990 г). Пет пъти е шампион на България с ЦСКА (1980-1983 и 1989 г.) и четири пъти носител на купата (1981, 1983, 1985 и 1989). Футболист №1 на България за 1985 г. В „А“ група има 283 мача. Записал е 77мача и 7 гола за националния отбор, 11 години е бил негов капитан. Дебютира на 29 ноември 1978 г. срещу Северна Ирландия (0:2). В треньорската си кариера работи във “Велбъжд” (Кюстендил), “Марек”, “Сливнишки герой”. Легендата на ЦСКА Георги Димитров – Джеки почина на 8 май 2021 година на 62 години, след като загуби тежката битка с рака.

В негова памет препечатваме интервю дадено от него преди 10 години.

 – Бате Гошо, отраснал си в село Гледачево, близо до  Раднево. В семейството ви имаше ли други спортисти освен брат ти Динко?

– Не, аз и брат ми само. Отраснахме по поляните с Динко. От сутрин до вечер гонехме топката, често и боси. Нашето Гледачево вече го няма. Заличено е селото. Навремето живееха миньори с техните семейства. През 1985 г. обаче багерите минаха, бутнаха всичко. През тая година разформираха и родното ми село, и ЦСКА.Баща ми се казва Димитър, майка ми е Мария. Обикновени хора са, трудолюбиви, работливи. Аз съм първородният им син, брат ми е с 2 години по-малък от мен. Кръстен съм на дядо ми Георги. По време на Втората световна война отива войник. Убиват го на фронта в бивша Югославия. Погребан е в обща могила в Цариброд. Ходих там, поклоних се, запалих свещичка. Дядо загива на 30 години. Баща ми остава сирак и с две сестри. Другият ми дядо е бил сред най-богатите хора в селото. Добре че е бил той, за да издържа семейството. Хлебарницата, житницата, даже казанът за варене на ракия – всичко е било негово.

 – Кой те откри за футбола?

– Един познат на майка ми, Георги Ласков се казва. Той ме заведе в Стара Загора. Преди това, едва 14-годишен, започнах да играя в мъжкия отбор на Гледачево. Малко хора знаят, че в началото  бях център-нападател. Вкарвах много голове. Като ученик в 8-и клас спечелих купата за голмайстор на турнир за средношколци в Сопот. После Гошо Ласков ми помогна и преминах в юношите в “Берое”. Тате често ме водеше на мачове в Стара Загора. На живо изгледах скандалния мач с “Левски” (1:1), след който изхвърлиха “Берое” от “А” група. Помня Гунди и Митата Якимов. Играх една година при юношите. След това от 10-и клас ме взеха в мъжкия отбор. Това беше през 1975 г. По това време треньор беше Георги Берков, лека му пръст. След него Иван Манолов-Орела ме пусна в “А” група срещу “Сливен“. В “Берое” ме посрещнаха отлично. Старите пушки се отнасяха добре с мен. Подхождаха с такт, с търпение. Няма да забравя как ме подкрепи Борис Киров – голям мъж. Паднахме от “Локомотив“ (Сф) с 0:3, а той нито ме нахока, нито нищо. Само ме потупа по рамото и каза: “Няма нищо, моето момче”.

 – Казваш, че си имал трудно детство?

– Просто като живееш на село, трябва да работишАз съм благодарен, че съм живял там, защото, като гледаш начина по който живееш, търсиш по-доброто. Когато те хранят, е лесно, а когато срещнеш живота, трябва да се оправиш сам.

 – Брат ти също беше отличен футболист. Контузиите ли го отказаха от играта?

– Той счупи прешлен на врата и го пратих на лечение във Франция. Два пъти получи комоцио. Иначе имаше големи качества, но не и късмет. От стадиона го откараха в “Пирогов” с опасност за живота. Поставиха му един гипсов скафандър. Приличаше на космонавт. А можеше да стане един от най-добрите защитници на България. 

– С него е свързан и един от малкото ти червени картони…

– Да, на мач на ЦСКА срещу “Тракия” през 1984 г. Благой Блангев го контузи. Той се опита да пребие брат ми. Влезе му с двата крака. Тогава пердето ми падна пред очите… Прекосих цялото игрище и подкарах Блангев с шамари.

 – Как стана трансферът ти в ЦСКА през 1977 г.?

– Стефан Божков ме харесал, гледал няколко наши мача. Звездата на “Берое” беше Петко Петков – изключителна фигура. Като днес си спомням как вкара пет гола  на “Аустрия“ (Виена). Та именно Петко ми каза първи за интереса от ЦСКА. Вика: “Стягай се, Божков те гледа”. Аз си имах самочувствие, през 1977-а станахме втори  в юношеския турнир на УЕФА. 

– Зная, че преминаването ти в ЦСКА е било истинска сага…

– От “Берое“ не искаха да ме пускат, а аз трябваше да влизам в казармата. От София дойдоха  да ме гледат, но ония дебнеха да не се срещам с никого. Даже ме оставиха да повтарям още една година във вечерната гимназия. Учителите ми написали пет “двойки”. Оставиха ме в 11-и клас. Нарочно, за да не мърдам от “Берое”. Бяха ми дали една гарсониера. Един ден, както си стоя в апартамента с баща ми, някой звънна на вратата. Оказа се моят добър приятел Наско Савчев – човек с позиции, с връзки. Веднага чатнах за какво става въпрос. “Искаш ли да подпишеш с ЦСКА?”, ме пита Савчев. Отговорих: “Да, обаче само тате да не разбере, че става лошо.” Щеше да ме пребие. Беше си як мъжага и никак не си поплюваше. Измислихме как да стане трансферът – трябваше да се запиша доброволец в армията. И тогава подписах, че влизам доброволец. Когато от “Берое” разбраха, започнаха едни писма до Тодор Живков  с цел да ме връщат в Стара Загора. Но ЦСКА бяха много по-силни от “Берое”. Много ми помогна тогава Гошо Христов – зетят на Добри Джуров. Имаше истински цесекари. Полковник Стоянов, викаха му Бързия, рева като дете от радост, че съм вече в ЦСКА.

 – След уволнението си бил в ареста 15 дни?

– Исках да остана в ЦСКА. Щяха да ме наказват, понеже не желаех да се върна в Стара Загора след казармата. Трендафил Мартински беше шеф на БСФС и ми помогна. Никога няма да го забравя този човек. Позова се на някакъв член 13. Извика ни в кабинета мен, първият секретар на БКП Минчо Табаков и от ЦСКА Гошо Христов и Никола Миланов-Чопъра. Попитаха ме къде искам да остана да играя и аз казах: “ЦСКА”. Вкараха ме в ареста. А в ареста да видиш какво шоу ставаше. 

– Защо?

– Нашите хора се плашеха да не опитат от “Берое” да ме “отвлекат”. Нали легендарният партизанин генерал Стою Неделчев -Чочоолу беше важен фактор. Думата му не се цепеше на две. Пред ареста ме пазеха 7 войници с автомати. Изкарах две седмици там. Излязох чак седмица преди мача с Англия на националния отбор. С една камионетка ме разкарваха като арестант из София. След две седмици в затвора излязох на “Уембли”. Денят беше 22 ноември 1979 г. Паднахме с 0:2 пред 72 000 души. Селекционер ни беше Добромир Ташков. 

– Как те посрещнаха на “Армията”?

– Благодарение на Крум Милев и Стевето Божков нямаше сътресения. Бях малко ошашавен, като всеки новобранец. В съблекалнята накъдето и да се обърнеш, виждаш само национали. Тогава Тулата Ковачев беше треньор. Съвсем като дете ме приемаха. Аз бях най-близък с Гошо Денев. Даже бяхме в една стая и движехме навсякъде заедно. 

– Кои бяха твоите идоли?

– Кройф и Пеле от чужденците, Петко Петков и Христо Бонев  от нашите Зума и досега го уважавам, защото е не само голям футболист, но има и харизма, държи на реномето си. Не е като повечето от новите, които са лизачи и охлюви. Стоичков обаче е №1 за всички времена.

 – Ти си един от хората, които му дават най-силна подкрепа при идването му на “Армията”.

– Така беше. Като дойде, Ицо веднага ми направи впечатление със самочувствието си. И с качествата си, разбира се. За да станеш голям футболист, трябва да имаш самочувствие. Иначе няма как. Като днес си спомням как го доведе Любо Царев – нашият администратор. Имаше една запорожка с номер 9834. Ицо ми беше като по-малък брат. Нас двамата ни свърза и един човек – Сава Савов. Навремето Савата беше администратор в отбора на Раднево. Това е първото, което ни свързва с Ицо. Помня и първата ни обща тренировка в зала “Чавдар“. Влиза Стоичков в квадрата. Леле, толкова се беше притеснил. Старите кучета го сложиха на вратата. Един път Стойчо Младенов му удари шамар, друг път – Пламен Марков го “положи”. Стойчо веднъж даже му скочи, аз му се скарах. На едно мачле в залата Ицо го пресрещна, Стойчо се удари лошо, коляното му се поду. Искаше да го бие. Но не смееше, защото знаеше, че момчето е под моя опека. Първият му мач на Стоичков с фланелката на ЦСКА беше за Купата на България със “Светкавица” в Стара Загора. Играхме на неутрален терен. Бате Симо (б.а. – Манол Маналов – Симолията) го пусна ляво крило.

– На 19 юни 1985 г. по време на скандалния финал с “Левски” за купата  очакваше ли 19-годишният Стоичков да удари стара кримка  като Емил Спасов?

– Абе, не знам, обаче ще ти кажа още нещо. След мача в тунела на стадиона трима-четирима левскари – Наско, Кокала, Боби, го бяха хванали Ицо за гушата. Аз слязох и веднага ги строих в две редици. Всичко свърши за секунди. На другия ден гледам майка му, баща му и той. Чакат решението на отговорните другари каква ще е съдбата на момчето. Майка му е желязна жена. Баща му е добродушен. Поздравих и тримата. На Стоичков му казах само едно: “Спокойно”. Разделихме се. Останалото е история… Ицо е от коравите мъже, от истинските мъжкари. Чамовите дъски пламват лесно и изгарят бързо. Друго нещо е дъбовото дърво, яко, здраво, много по-дълго гори. Стоичков е силен като дъб. Гърбината му е яка.

 – Вярно ли е, че онзи прословут финал от 1985-а е бил предварително режисиран да завърши със скандал?

– Абе имаше нещо. Преди мача ни извикаха двамата капитани, заедно с треньорите Манол Манолов и Васил Методиев във федерацията. И Боби Станков беше с нас. Митко Балев не съм го виждал. Опасяваха се отговорните другари да не би да има някакви уговорки в последните кръгове от първенството. Ние приемахме “Дунав” (Русе), а левскарите гостуваха на “Берое”. И двата отбора се бореха да се спасят от изпадане. Размахаха ни пръст да внимаваме. После обаче станаха простотиите на финала и решиха да закрият ЦСКА. Прекръстиха ни на “Средец”. Запалянковците се бъзикаха, че сме били АПК “Средец”, а левскарите ги прекръстиха на кашкавал “Витоша”. Искаха да ни изгонят от “Армията”. Митко Червеняков и още един другар ги направиха председатели. Гонеха ни от стадион на стадион. Голяма мизерия беше. На “Септември” ни пратиха да тренираме на една сгурия. Теренът беше толкова неравен, че щяхме да си счупим краката! Пътувахме със скапан рейс, обличахме се в съблекалня 5 на 6 метра. Преди началото на първенството ни донесоха едни никакви фланелки от трикотажния завод “Лиляна Димитрова”. На тях беше бродирана новата емблема на “Средец”. Направо се ебаваха с нас. Бяха ми обещали тристаен апартамент – не ми го дадоха. Не издържах един ден. Хвърлих си багажа. Казах на началниците: “Аз се махам. Отивам в “Левски“. Просто ги заплаших. На шефовете очите им станаха ей-такива. Не ходех на тренировки. След 4 дни отидох при един голям цесекар – Кирил Несторов, който искаше да ме осиновява. Толкова ме обичаше. Бай Киро говорил с когото трябва и след 5 дни ме върнаха. 

– Кой е най-великият ти мач? С “Нотингам“, “Ливърпул“ или с “Байерн“?

– Всички са велики! Специално за сблъсъците с “Нотингам“ съм категоричен: на “Сити Граунд” бе изигран най-силният мач на български отбор в евротурнирите. Над всички в онази вечер беше Ружди Керимов! Но най ме е яд за случилото срещу “Байерн“. Това беше най-големият шанс на наш отбор да вземе еврокупа. Бяхме толкова близо, но… Грешката ни беше, че си мислехме, че финалът е недостижим.

 – За кой мач не искаш да си спомняш?

– За драмата в Сплит на 21 декември 1983-а. Пълни глупости и измислици са твърденията, че сме се разбрали с Югославия ние или те да се класираме за европейското във Франция. Тогава отношенията ни с комшиите бяха на нож. Много се изписа за ситуацията в последната минута при 2:2, когато изпуснахме онова чисто положение. Ради Здравков можеше да ми подаде, бях сам пред вратата, до мен бе Наско Сираков. Продрах си гърлото да викам на Ради, но… Не ми подаде и паднахме. Няма какво да го виним.

 – Имало ли е скандали след мача?

– Ами аз отървах треньора Иван Вуцов от уволнение. Още в самолета шефовете на БФС го бяха уволнили. Категорично защитих Вуцов пред началството. Това, в самолета от Сплит, беше първият път, а иначе имаше и втори, когато съм го спасявал. Той може би не знае.

 – Много слухове се носеха и за сгрешената ви подготовка преди световното първенство в Мексико-86. Каква е истината?

– Ние бяхме месец на подготовка в Германия, след това още един месец в Мексико. Зорът беше да играем контроли и да вземем по 120 долара на мач. Като дойде световното,  не можехме да ходим. Бяхме свалили по 10 килограма. Иначе, да ти кажа честно, имаше и други работи, които не ми харесваха. Няма да забравя, беше на 2 май 1985 г. Точно преди световната квалификация срещу Франция (2:0) дикторът на стадиона обяви съставите. Прочете под №8 Аньо Садков. Ние останахме като гръмнати. А те сменили името на нашия Аян Садъков. Нали течеше възродителният процес и поголовно сменяха имената на българските турци. Някои от нашия отбор почнаха да се смеят, да му се подиграват на Садъка. “Аньо, Аньо, какво става?” На него му идваше да потъне в земята от срам. Как излезе да играе, не знам. Аз лично побеснях от унижението, което нанесоха на момчето. Такива неща не мога да търпя. Нека да не им казвам имената на подигравачите. Иначе на световното помните какво се случи. Направихме две равенства с Италия и Южна Корея, паднахме от Аржентина с Марадона и с 2 точки отидохме на осминафинал, където загубихме от домакина Мексико. 

– Преживял си само две тежки контузия. Скъсваш менискус в мач срещу ФРГ…

– Тогава  Румениге ме хвана за рамото и ме натисна. Скъсах връзки и се наложи да ме оперират. А да имаш такава контузия, значи на 90% да приключиш с футбола. Затова съм много благодарен на проф. Димитър Шойлев, че четири месеца ме лекува. Имах личен терапевт, който ми помогна да раздвижа крака. След това играх дълго време с 10 см по-слаб крак от другия. Със “Спортинг”(Лисабон) пък скъсах връзки на другото  коляно. 

– Трансферът ти в “Сент Етиен” става без твое знание…

– Да, бяха ми подписали предварително договора. Французите ме гонеха още от 1978 г. Караха ме да избягам. Обещаваха да ми извадят за три месеца паспорт, и то без да се женя за французойка. В “Сент Етиен” играх с много силни футболисти, но отборът нямаше високи амбиции. Тъкмо се беше изкачил от Лига 2 в Лига 1. През първият сезон се класирахме 12-и от 20 отбора, а през втория станахме четвърти. Мен ме избраха за най-добър чужденец в първенството. Изпреварих немеца  Фьорстер, аржентинеца Буручага и бразилеца Жулио Сезар. Имах си всичко – кинти, уважаваха ме. В един момент обаче загубих мотивация. Аз бях свикнал да играя винаги за шампионската титла, а се оказа, че на французите – били-паднали, не им пука. По мое време треньор там беше полякът  Касперчак. Тренировките бяха толкова леки, по един час дневно, че аз даже не се изпотявах. И се притесних. В Сент Етиен всичко беше много по-спокойно, отколкото в България. Например, след загуба никога не е имало скандали. Президентът даже влизаше понякога в съблекалнята, за да ни каже: “Горе главите, идва следващ мач”. И ни черпеше с шампанско. А в ЦСКА, като паднехме, после по една седмица ни беше срам да се покажем в София.

– Бил си гадже с дъщерята на шефа…

– Това са жълти неща. Лъжи. Бях на всички любимец, но не съм бил с дъщеря му. Бяхме близки с президента на клуба Андре Лоран. Най-големият бос там беше Пиер Гишар -на дядо му Жофроа е кръстен и стадионът. Баровци, та баровци. И там се забърквах обаче в разни неща.Имах едни приятели, за които се знаеше, че са свързани с италианската мафия. На единия му трябваше алиби и ме помоли аз да гарантирам за него. И като ме извикаха в полицията, казах, че съм бил с него. На другия ден ме пресрещнаха бабанки от другата банда и ме набиха. С ейтакъв бушон ходих под окото. Вестниците го надушиха и го писаха с големи заглавия: “Българска футболна звезда нападнат от мафиоти”. 

– В “Сент Етиен” сега познават ли те, като отидеш?

– Там ходя по-често през зимата. Редовно си контактувам с футболистите.Клубът има двама собственици, единият е Роланд и ми е добър приятел. Технически директор беше Доминик Рощо.

 – Как се оказа в “Славия” през 1989 г.?

– Иван Вуцов ме покани. Много уважавах и шефа на клуба генерал Василев. Изиграх 20-ина мача за “Славия”. Предложиха ми суперусловия, но аз никога не съм играл за апартаменти. 

– Поигра и в Израел …

– Да, в “Макаби”. Всъщност преди да замина, се разболях от хепатит и не можах да играя. Лежах в Инфекциозната болница. Ужасът бе пълен. Не можеше да се влезе в тоалетната. Взеха ми кръв и казаха, че имам хепатит “В”. После дойде приятел лекар, отново ми взеха кръв. Не ми каза резултатите, защото не се видяхме. След две седмици заминах за Израел, където трябваше да играя. Там отново ми взеха кръв. Най-накрая се оказа, че имам хепатит “А”. Пропаднаха нещата за Израел, там почна и войната. После изкарах година в Швеция в “Линшьопинг“ – един затворен град, на военни. Там във втора дивизия са аматьори. Президентът много ме уважаваше. Беше оръжеен магнат, милионер.

 – Вярващ ли си?

– Да! Преди мач се кръстех винаги. Даже си носех кръстче на врата.

 – Известен си с това, че обичаш нощния живот…

– Навремето да излезеш по време на лагер беше невъзможно. Да влезеш в бар е все едно сега да обереш банка. Изпил съм една бира по време на лагер, и то на рождения ден на Стойчо Младенов. Абе, ние в месеца 25 дни бяхме по лагери. Понякога ходех на бар и пиех по 100-200 грама уиски, ама това да се е случвало на два месеца по три пъти. Трябваше да отпускаме напрежението и за това има два начина – пиене или цигари. 

– Преди време Антонио Касано каза, че е спал със 700 жени. При теб как бяха нещата със жените?

– Аз не съм Митьо Пищова, за да се хваля. Било ми е хубаво и съм бил с жени. Най-хубавото нещо в живота ми е моят син. След като Мартин се роди, вече нищо нямаше значение. 

– Ти и майка ти сте го отгледали…

– Той израсна пред очите ми. Сега е на 22 години. Да видиш как расте едно дете е най-хубавото нещо. Никога не съм го карал да става футболист. Винаги сам е избирал какво да прави.

 – Пари успя ли да спечелиш от футбола?

– Долари спечелих. Взимах по 48 000 долара в Сент Етиен. Ицо ми се оплакваше, че в “Барселона” му дават само 10 000. Карах най-готините коли навремето – алфа ромео, мерцедес… Който ме познава обаче, знае, че за мен не са водещи парите. Аз си имам принципи. Навремето говореха разни всезнайковци, че благодарение на БКП сме ставали шампиони с ЦСКА. Ролята на партията по отношение на нашите успехи е само в главите на некадърниците. Да им служи за оправдание. Аз не се срамувам, че бях партиен член. През 1982 г. влязох в БКП. Бях член на партията до 1988 г. Тогава заради една дебела трътла ме изключиха. Понеже играех в “Сент Етиен” и бях закъснял да си платя членския внос. Оная другарка – партийна секретарка, само това и чакала. И така ме изключиха от БКП – за неплатен членски внос. 

– Каква е истината за случилото се през март 2000 г., когато беше на една крачка от треньорския пост на “Армията”?

– Васил Божков ме бе назначил за треньор, но се появиха някои умници, които го разубедиха. Искаха да ме направят за смях. Дучето, големият чорбар, казал на Васил Божков, че съм продавал мачове на “Левски” навремето. Как може такива безумия. Аз съм Гошо Димитров, а не мишок от сорта на Мики Маус! Не се продавам!Милен ДИМИТРОВ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бившият на Дара проговори след триумфа и предизвика бурни реакции с думите си

Историческата победа на Дара на Евровизия продължава да предизвиква вълна от емоции и реакции, а сред най-коментираните думи след финала се оказаха тези на бившия ѝ любим – Папи Ханс.

След като Дара донесе първата победа за България в историята на конкурса с „Bangaranga“, социалните мрежи буквално избухнаха. Сред хилядите поздравления вниманието на феновете бързо беше привлечено от кратката, но силна публикация на Папи Ханс.

„Първо се бориш със себе си“

Малко след грандиозния финал във Виена изпълнителят публикува послание, което мнозина приеха като директна препратка към трудния път на Дара преди конкурса.

„Всеки, който иска да постигне голям успех, трябва първо да се бори със себе си, после със сънародниците си, и накрая, ако има енергия, да пребори и всички останали“, написа Папи Ханс.

Думите му веднага предизвикаха бурни реакции онлайн.

Фенове на певицата ги разчетоха като намек към огромната вълна от критики, съмнения и хейт, които Дара понесе още преди да излезе на сцената на Евровизия.

Любовта остана в миналото, уважението – не

Папи Ханс и Дара бяха една от най-обсъжданите звездни двойки у нас преди години.

Макар връзката им отдавна да е приключила, двамата винаги са демонстрирали уважение един към друг и неведнъж са говорили публично за запазената помежду им подкрепа.

Самата Дара е признавала в интервюта, че между тях е останало творческо разбирателство и специална връзка, въпреки раздялата.

От хейт до европейски триумф

Историята на Дара на тазгодишната Евровизия наистина премина през всички етапи, за които говори Папи Ханс.

Още след обявяването ѝ за български представител певицата беше подложена на тежки критики и подигравки в социалните мрежи. Мнозина поставяха под съмнение шансовете ѝ за добро класиране и дори смятаха, че България няма шанс за финал.

Но финалът във Виена обърна всичко.

„Bangaranga“ не просто спечели конкурса – песента обедини публика и жури по начин, какъвто не беше виждан от години. Европа буквално се влюби в българското изпълнение, а Дара се превърна в новото лице на конкурса.

България в центъра на Европа

След победата името на Дара се появи по водещи световни медии, а България за първи път се оказа в абсолютния център на евровизионната еуфория. И точно в този момент думите на Папи Ханс прозвучаха още по-силно – защото зад големия успех често стои не само талант, а и битка, която никой не вижда.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина треньорската, която откри Илияна Раева за големия спорт

 

България загуби голяма спортна личност.

С тъга и сломени от скръб съобщаваме, че днес почина Златка Бончева на 89 години, съобщиха от Българска федерация по художествена гимнастика.

Ето какво още написаха от федерацията на страницата си във Фейсбук:

Златка Бончева беше първият треньор на плеяда гимнастички, завоювали световни и европейски титли на клуб “Левски”. Първите стъпки при нея са направили Илиана Раева, Анелия Раленкова, Лили Игнатова, Камелия Игнатова, Галя Рангелова, Мария Кузманова, Виктория Димитрова, Паулина Кръстева, Юлия Байчева, Мая Таскова и др.

Златка Бончева открива не само вълшебния свят на художествената гимнастика на своите възпитанички, но тя ги възпитава и насочва към развитие различните им таланти.

Всички нейни момичета говорят с невероятен респект за нея и с огромна любов.

Златка Бончева оставя огромен отпечатък в живота на големите ни шампионки. Освен, че е разкривала тайните на любимия им спорт, тя е изисквала от тях да израстват добри и състрадателни хора, силни личности, които да ценят истината, добротата и любовта.

Днес българската художествена гимнастика загуби един изумителен и недостижим педагог, треньор и човек.

Да почива в мир.

Поклон пред светлата и памет!

Опелото ще се отслужи на 22.май,петък,от 11ч.в храм „Св.Георги“, на бул.“Патриарх Евтимий“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ