Преди 13 години един българин смайва милиони хора с делото си, което с право можем да наречем подвиг

През май 2012 г. един българин смайва милиони хора с делото си, което с право можем да наречем подвиг. 32-годишният Пламен Петков загива, докато спасява 5-годишно момиченце от удавяне на 26 май на плажа Уест Уитъринг в Съсекс, Великобритания. 

Той забелязва в морето надуваем гумен пояс с дете, което се отдалечава от брега, и влиза, за да помогне. Момичето успява да се измъкне от пояса и да се покатери на главата и раменете на Пламен, който плува обратно към брега. Българинът успява да подаде детето на притекла се на помощ жена, която го изважда на сушата. Самият той обаче попада на силни подводни течения и се удавя на метри от брега. Спасителните екипи в продължение на 40 минути реанимират младия мъж, но усилията им са неуспешни.

Криминалистите и съдебните лекари, които се заемат със случая, признават, че в дългогодишната си практика не са се сблъсквали с подобна проява на храброст и доблест. Цяла Великобритания е трогната от жертвоготовността на българина. Роденият във Враца Пламен Петков е награден посмъртно с Кралския Орден за храброст от английската кралица. Отличието се дава за изключителни прояви на храброст предимно на цивилни граждани.

Няма думи, подходящи за представянето на този подвиг. Няма почест, която да е равностойна на саможертвата на този достоен българин. Една година след смъртта на Пламен Петков за нас не остава нищо друго, освен да отдадем почест и уважение на паметта му и да сме благодарни, че съществуват хора като него.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тук е никому неизвестен абитуриент, а днес го знае цяла България

Евгени Минчев винаги е бил актуален и никога не се е притеснявал да говори за себе си, както и за любопитни случки от живота му. Преди 2 госини, броени дни преди да навърши 60, Минчев се оказа в синхрон с вълненията около абитуриентските балове, които се случват през месец май, и публикува своя снимка от завършването си.

Снимка: Evgeni Minchev PR/Facebook

Ето какво написа светският лъв към публикацията си, в която освен снимка, на която е издокаран за абитуриентския си бал, бе сложил и съвременна своя визия: „И аз съм бил абитуриент, макар и не съвсем. Кувертът струваше 5 лева в онези времена, но майка ми плати само за напитка и аз не седнах на вечеря, като останалите. Задоволих се на бара с един алтай. Тогава това си беше българската кока кола. Парите стигнаха и за снимка – ето я снимката.

Като ученик във военното училище в Горна Оряховица

Ватманът Евгени Минчев и Светски лъв днес разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Списание. „София“, бр. 9, 1988 година

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Чаршафът на срама-рускиня ми открадна дрехите в бунгало на ММЦ и се прибирах увит с чаршав до Китен през 80-те

Лятото на 1985-та беше като от филм — слънцето не залязваше, морето пееше, а младостта кипеше във вените ми като студена мастика в гореща вечер. Работех в ресторант в Китен, потънал в аромата на пържена цаца и мечти за нещо повече. Един свободен ден реших да се разходя до ММЦ Приморско — ей така, за разпускане.

Там я видях. Рускинята. С коса като мед, очи като водка — прозрачни, но опасни. Заговорихме, засмяхме се, и преди да се усетя, вече седяхме в ресторант, вдигайки наздравици сякаш светът свършваше утре. Тя пиеше като казашки генерал, а аз — като българин, който не иска да изостава. Весело беше. Много.

След полунощ решихме да се усамотим в едно бунгало. Романтика, мислех си. Но щом главата ми докосна възглавницата, светът угасна. Събудих се сутринта — сам. Не просто сам, а гол. Без дрехи, без портфейл, без достойнство. Само чаршафът ми беше останал — като последна линия на защита срещу срама.

Излязох от бунгалото като древен философ, загърнат в чаршаф, търсещ смисъла на живота. Хората ме гледаха — някои с изумление, други със съчувствие, трети със завист, сякаш бях преживял нещо велико. А аз вървях към Китен, с всяка крачка усещайки как егото ми се рони като мокър пясък.

Върнах се в ресторанта. Колегите ме гледаха, после избухнаха в смях. Аз също се засмях. Защото какво друго да правиш, когато животът ти поднесе чаршаф вместо костюм?

Минаха години. Много. Китен се промени, аз също. Работата, животът, децата — всичко се нареди някак. Но понякога, в тихите вечери, когато морето шепнеше в спомените ми, се сещах за онази рускиня. Не с гняв, не с болка — с любопитство. Какво ли стана с нея?

Един септемврийски ден, вече пенсионер, се разхождах по крайбрежната алея в Балчик. Слънцето беше меко, въздухът — солен, а сърцето — спокойно. И тогава я видях.

Седеше на пейка, с книга в ръка и очила на носа. Косата ѝ беше посребрена, но походката — все така грациозна. Погледнах я. Тя ме погледна. Замръзнахме. После се усмихна — онзи същия дяволит усмив, който някога ме беше оставил без дрехи и без достойнство.

— Ти си онзи с чаршафа, нали? — каза тя с руски акцент, който времето не беше успяло да изтрие.

— А ти си онази, която ми взе всичко… освен чувството за хумор — отвърнах аз.

Засмяхме се. Седнахме. Говорихме. Оказа се, че животът не ѝ бил лесен. Била млада, глупава, бягала от нещо, което не можела да назове. А аз — просто попаднал в бурята ѝ.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Не за дрехите. А за това, че не останах.

— А аз съжалявам, че не се събудих по-рано — отвърнах.

Пихме кафе. Разделихме се с усмивка. Не си разменихме телефони. Нямаше нужда. Срещата беше достатъчна — като точка в изречение, което дълго е било отворено.

И оттогава, когато някой ме пита за най-срамния момент в живота ми, аз казвам: „Срам ли? Това беше началото на една от най-човешките ми истории.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

СЕНЗАЦИЯ! В Малко Търново откриха стар запис на дует на Тина Търнър и Лили Иванова записван от Балкантон

В музикалния свят се разгоря истинска сензация, след като в забравено мазе в Малко Търново беше открит стар винилов запис с изненадващ етикет: „Tina Turner & Lili Ivanova – Live at Balkanton Studios“. Случайното откритие беше направено от местен антиквар, който просто търсил стар реквизит за декорация.

Мистериозният дует: мит или реалност?

Докато световните медии се опитват да разберат как е възможно Тина Търнър – една от най-големите световни звезди, и Лили Иванова – примата на българската естрада, да са записвали заедно, историята около записа става все по-интересна. Според етикета, песента е записана през далечната 1975 година в студиото на Балкантон.

„Не знам дали това е истина, но звукът е изумителен! Тина пее куплети на английски, а Лили я допълва на български. Това е нещо, което светът трябва да чуе!“ – споделя развълнуваният антиквар.

Как се стигна до откритието?

Историята започва, когато Георги Стоянов, собственик на малък антиквариат в Малко Търново, решава да разчисти мазето на дядо си. Там, сред купища стари мебели, книги и прашни грамофонни плочи, той се натъква на кутия с надпис „Балкантон – специални записи“.

„Отворих кутията и видях този странен етикет. Първоначално мислех, че е шега или някакъв пиратски запис, но когато го пуснах на стария грамофон, останах без думи,“ разказва Георги.

Какво казват експертите?

Музикални историци и експерти по винилови записи вече работят върху автентичността на находката. Досега няма потвърждение, че Тина Търнър някога е посещавала България, но архивите на Балкантон са известни с изненадващи и малко известни проекти.

„Това е невероятно, но не и невъзможно. През 70-те години Балкантон имаше връзки със световни изпълнители и често се правеха експериментални записи“, коментира музикалният критик Иван Петров.

Песента, която завладя всички

Откритият запис включва един единствен трак, озаглавен „River of Dreams“ („Река от мечти“). Песента започва с мощен соул вокал на Тина, който плавно преминава в емоционалното изпълнение на Лили на български. Аранжиментът комбинира елементи на рок, джаз и традиционна българска музика, което я прави истински уникална.

Какво предстои?

Записът вече е изпратен за дигитализация и реставрация. Междувременно, местните власти в Малко Търново планират да организират фестивал в чест на откритието.

„Може би това ще върне града ни на световната карта,“ шегува се кметът на Малко Търново.

Дали този мистериозен дует ще се превърне в най-голямото музикално откритие на века? Остава да разберем. Но едно е сигурно – Малко Търново вече има своята малка, но значима легенда.

Източник:faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Гроздето на свободата“ и „Ароматът на Зелениково“ – разказ от една есенна бригада през 1894 година

Беше септември, 1984-та. Училището още не беше започнало, но ние вече бяхме натоварени в стария автобус „Чавдар“, който миришеше на бензин и мокри раници. Пътувахме към село Бяла река – щяхме да берем грозде.

Слънцето се криеше зад облаци, а в мен се бореха две чувства – страх и вълнение. Страх от непознатото, от ранното ставане, от калта, за която всички говореха. И вълнение – защото щяхме да сме сами, без родители, с приятели, с китара и с надежда за първа целувка.

Настаниха ни в бараки – дървени, с нарове и одеяла, които миришеха на миналата година. Банята беше външна, а тоалетната – легендарна дупка с врата, която не се затваряше. Но никой не се оплакваше. Бяхме млади, свободни и леко наивни.

Работата започваше в 6 сутринта. Гроздето беше студено от росата, а листата лепнеха по ръцете. Първите дни ръцете ми трепереха от умора, но после свикнах. Имаше нещо магично в това да гледаш как кошовете се пълнят, как слънцето се издига над лозята, как песента „Облаче ле бяло“ се носи отнякъде.

Вечерите бяха нашите. Събирахме се около огъня, пеехме, разказвахме си тайни. Там, край огъня, срещнах Мария – с очи като есенно небе и усмивка, която топлеше повече от одеялото. Не знам дали беше любов, но когато ми подаде парче ябълка и каза „Утре ще сме в другия ред“, светът спря за миг.

Последният ден беше най-труден. Не заради работата, а заради сбогуването. Селото ни изпрати с буркан компот и усмивки. Ние си тръгнахме с кал по обувките, мазоли по ръцете и спомени, които щяха да ни топлят през студените класни стаи.

„Ароматът на Зелениково“ – разказ от розобера

Събудих се в 4:30 сутринта. Бараката беше тиха, само някой хъркаше в ъгъла. Навън беше още тъмно, но въздухът ухаеше на роса и рози. В село Зелениково розите не спят – те чакат ръце, които да ги съберат, преди слънцето да ги изсуши.

Обух гумените ботуши, грабнах кошницата и тръгнахме към нивата. Учителят ни вървеше отпред с фенер, а ние – като сенки, мълчаливи и сънени. Когато стигнахме, полето беше като приказка – хиляди розови цветове, блестящи от капки.

Беряхме бавно, с внимание. Розата не прощава – бодлите ѝ са остри, но ароматът ѝ е като песен. Ръцете ми се напълниха с драскотини, но и с ухание, което не можеш да измиеш. Някои момичета си слагаха цветове в косите, други ги пазеха за писма до любимите.

На обяд седяхме под сянката на ореха и ядяхме филии с лютеница. Смях, шеги, тайни погледи. А вечер – танци в читалището, с акордеон и прашни обувки. Там, между розите и музиката, се роди нещо повече от труд – роди се спомен, който ухае на младост.

„Консервната фабрика“ – разказ от една есенна смяна

Първият ден в консервната фабрика беше като удар с мокра кърпа. Мирис на оцет, пара и доматен сок. Облякохме престилки, шапки и ръкавици – приличахме на малки роботи, готови за битка с чушките.

Работата беше ритмична – на лента. Аз режех дръжките, до мен някой ги пълнеше в буркани, а друг ги затваряше. Машината съскаше, а над нас висеше портрет на Тодор Живков – усмихнат, сякаш ни наблюдаваше.

Имаше нещо хипнотично в тази фабрична симфония. Ръцете работеха, а умът летеше – към училището, към момичето от съседната смяна, към песента, която щяхме да пеем вечер. Понякога някой пускаше радио – „Тоника“ или „Щурците“ – и тогава всичко ставаше по-леко.

След смяната ръцете ми бяха червени от доматите, а гърбът – схванат. Но когато излязохме навън, небето беше златно, а въздухът – свободен. И тогава разбираш, не бурканите са важни, а хората, с които ги пълниш.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ