Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

В памет на Татяна Лолова


Изпълнени със сълзи са очите,

душата е до болка натъжена.

Отдадени напълно на страстта си,

те бяха като идоли за нас.

Живяха пълноценно в старостта си,

на сцената, до сетния си час.

Дълбок поклон пред славните артисти,

оставили непреходна следа,

със ролите си, с мислите си чисти,

те вечно ще живеят в паметта!


Татяна Лолова е актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви и въздействащи.


Играе в един от емблематичните български филми "Топло" 

Играе Агафия Тихоновна („Женитба“, Н. В. Гогол), Татяна Алексеевна („Юбилей“, А. П. Чехов).

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1987). Написва автобиографичната книга „1/2 живот“.

Лолова е омъжена за Светослав Светославов от 1963 до смъртта му на 26 декември 2018 г.

На 22 март 2021г. малко след 21 ч. почива вследствие на мозъчносъдово заболяване в болница Пирогов.

Дълбок поколон пред паметта на великата актриса!

Черната скала от която учители, лекари, адвокати, търговци, фермери и земевладелци са хвърляни живи в пропастта


Цветът на интелигенцията от Самоков и от съседните села – учители, лекари, адвокати, търговци, фермери, земевладелци, намира смъртта си в подножието на скалата. Без съд и присъда, малко след 9 септември 1944 г.Една срамна и зловеща история от Самоковско крие комунистическият режим в продължение на 45 години. 

И след демокрацията сведенията за нея са откъслечни и се намират трудно. Става дума за Черната скала – лобното място на целия цвят на интелигенцията от Самоков и съседните села Бели Искър и Белчин.

Черната скала се намира в Рила, на около час път от Боровец по пътя за хижа Заврачица. Разстоянието от върха на скалата до каменистото й подножие е 135 метра – пропаст след отвесен скат

В мракобесните дни след преврата на 9 септември 1944 г. – дата, която за жалост и днес много българи почитат и наричат „освобождение”, на това място, без съд и присъда, в дълбоката пропаст са хвърляни учители, лекари, адвокати, търговци, фермери. На практика всички, които с труда си са се издигнали над гладните и оскотели лумпени, скрити зад общото понятие „онеправдан народ”.

Престъплението на тези зверски избити хора е едно – те са начетени, умни, способни, майстори в занаята, с който си вадят хляба, предприемчиви и най-вече – заможни. Грях, който за „народа” се оказва по-смъртен от умишленото отнемане на човешки живот, от обирането на мандри и от доносничеството, което се превръща в национален спорт след 9 септември.

И до ден днешен местните жители в района потръпват когато чуят за Черната скала. За тях това е тема, която не ги предразполага към разговор. Повечето от тях никога не стъпвали на това място, нямат и намерение да го сторят.

„Внушаваха ни от малки, че избитите са били криминални престъпници, но и самите ни родители не вярваха много на това, с което ни пълнеха главите. Какъв криминален престъпник може да е селският доктор или даскал. А предимно такива хора са били извеждани от домовете им посред нощ”, разказва собственик на бистро в курорта Боровец.

„Били са неудобни на новата власт или пък просто са предизвиквали завистта на своите съселяни. Чувал съм, че на Черната скала са намерили смъртта си стотици хора”, добавя мъжът.

През 70-те години на миналия век перверзен мозък обявява мястото за природна забележителност, сигурно, за да размие в историята зловещите факти. Скалата, от която иначе се открива гледка, секваща дъха, е обезопасена с метални парапети.

И действително, хиляди туристи оттогава идват на това място, за да се любуват на природата, без изобщо да имат представа, че стъпват по напоена с невинна кръв земя.

„Птица няма да чуете там, тишината е страшна. Има някаква черна енергия там, не случайно я наричат Черната скала. Не ви съветвам да ходите”, казва младо момиче от Самоков, което работи в Боровец. Спрели сме я с молба да ни упъти към скалата.Отправната точка е бистро „Марица” в курорта. Следва преход по коларски път, около един час ходене пеша с умерено темпо. Посоката е към хижите „Марица” и „Заврачица”. Малко преди отклонението за самата скала има кът за отдих с пейки, беседка и места за палене на огън.

Следва стръмно спускане вляво от пътя, за да се излезе на двете площадки на скалата. На по-голямата има поставен черен метален кръст в памет на жертвите. Табелката с надписа обаче е унищожена.Няма как човек пълноценно да се наслади на тази гледка, ако знае, че точно от това място в пропастта са хвърляни невинни хора, без съд и присъда

Трябва да минат повече от 45 години от масовите убийства на Черната скала, за да се появи за първи път истината за събитията там. Заслугата за това е на Георги Манов, журналист от Самоков, който по време на кървавата разправа е на 10 години, така че самият той има спомен от това време.

Преди няколко години той пише и издава книгата „Черната скала”, в която  разказва историята на хората, намерили смъртта си под Черната скала. Нещо повече – той описва и екзекуторите на невинните жертви.

„В тези години на юношеството и първата ми младост имах възможност да срещам, да гледам и слушам някои от „героите” на след деветосептемврийските кланета. Те бяха навъсени, мрачни мъже, неразговорливи. Без изключение – пияници. Под влиянието на алкохола буйстваха, ругаеха, биеха. И не рядко не без гордост разказваха „подвизите” си при изтезанията и убийствата на „гадовете”.

Още приживе почти до един ги настигна възмездието на провидението: умираха трагически, в мъки. Неколцина се самоубиха. Сякаш проклятие стигна и до потомството на някои от тях”, пише авторът.В хода на своето журналистическо разследване Георги Манов стига до заключението, че безследно изчезналите в есента на 1944 г. от Самоков и околните села са около 60-70 души. Той поименно достига до 50 души, които са изброени в книгата. На последните три страници е публикуван Списък на безследо изчезналите през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. в Самоков и околията. Авторът отбелязва, че списъкът е непълен.

Георги Манов описва и първия помен в памет на жертвите – на 13 май 1990 г. Никога дотогава не е имало масово поклонение на Черната скала. Той описва хората, предвижващи се с автобуси, леки коли, каруци и пешком.

„Върху каменната гръд на Черната скала бе забетониран внушителен железен кръст в черно. С надпис върху табелата „В памет на избитите тук жертви на червения терор.”

Същата табела, която днес нечия нечиста съвест е изтръгнала от мястото й, за да продължава истината да тъне в мрак.

Непълният списък (няма как да е пълен, тъй като много от хората са извеждани от домовете си без писмена заповед, срещу тях е намало съд, липсвали са документи, доказващи вината им и нуждата да бъдат наказвани със смърт) на безследно изчезналите и убитите от комунистическите бригади хора от Самоковско, можете да намерите тук: www.omda.bg

Източник: Десант

Съветските комсомолци идваха у нас с Влака на дружбата и си раменяхме подаръци


Наскоро една ютия, прибрана на тавана, ми напомни за една стара история. На 4 март 1977 г. се запознах с Мирослава Наумяк от гр. Ровно, Украйна (тогава част от Съветския съюз). На тази дата от Химкомбината организираха среща със съветски комсомолци, пристигнали у нас с Влака на дружбата. В онова време българо-съветската дружба беше насърчавана и реализирана по всякакви начини. 

Срещата се проточи към четири часа. С Мира много се харесахме и си разменихме адресите. Същата вечер обаче се случи голямото земетресение от Вранча. Нашите нови приятели, настанени в хотел „Ровно“, много се бяха уплашили. Реших да не и пиша, за да не й напомням за случилото се. Но на следващата година по същото време Мирослава ме изненада с писмо. Отговорих веднага и изпратих мартеници, защото беше малко преди първи март. Описах и българския обичай и че се носят за здраве, щастие и късмет. В отговор дойде радостно известие. Приятелката ми пишеше, че мартениците наистина са и донесли късмет – омъжила се е за лекар хирург. Тя самата беше лекар невролог. 

В следващото и писмо имаше молба да изпратя „фата“. Не успях да открия в речниците какво е това и отидох при една рускиня, която беше омъжена във Видин, за да ми помогне. Оказа се, че това е булчински воал. Тъкмо се чудех какъв подарък да изпратя за сватбата и нашата рускиня ми каза, че ако изпратя воала, ще направя Мирослава много щастлива. Успях да купя воал и го изпратих. Кореспонденцията ни продължи години. На Мирослава й се родиха едно след друго две момиченца.

Все още пазя снимките им. Разменяхме си и подаръци. Аз пращах дрешки и играчки за децата и българска козметика за Мира. В Съветския съюз ценяха нашата козметика и беше желан подарък, защото при тях не произвеждаха, а внос нямаха достатъчно. Тя пък ми пращаше сувенири, руски бонбони, разни неща за децата. Та парната ютия, която открих на тавана, също ми е подарък, изпратен от нея. Служеше ми вярно повече от 25 години.

Б. Василева, Видин

Така пораснахме ние,децата на 90-те


90-те години бяха динамични времена. Времето, когато сутринта ставахме, закусвахме бързо и отлитахме вънка да играем. Отивахме от врата на врата, звъняхме и чакахме да видим, дали ще излязат хората...

Играехме на криеница, после играехме футбол и следобед отивахме да си купим ледени сокчета. Не ни интересуваше интернет, не ни интересуваха харесвания в Instagram, не ни интересуваше Tik Tok. Купувахме си дъвчащи цигари, когато майка ни даваше 60стотинки. 

Можехме да си купим няколко пръчки сладолед и пак имаше достатъчно за чипс. Прибрахме се вечерта изтощени. Отивахме да спим и не стояхме през нощта, да гледаме телефони...

Да, липсват ми тези времена. Но се радвам, че успях да ги преживея.

Кети Костадинова

Някогашната Водолазна база в Отманли с най-модерна за времето си техника-възход и разруха


Базата в Отманли, която някога е била национален център за обучение на водолази, е разполагала с уникално оборудване и отлично създадена организация на работа, разказа водолазът Красен Парушев, който е работил там до последния ден преди закриването на обекта. 

Той каза, че центърът е бил един от най-модерните на времето и на практика е бил без аналог по света. Младият мъж и до днес си спомня с носталгия за годините, прекарани на това място. Тук са идвали генерали и посланици и базата е била гордост за българските водолази.Красен Парушев станал водолаз на 17 години, след като се записал в школата в Бургас. Преди 1989 година е било възможно там да се обучава безплатно всеки младеж, който има желание да разгадае тайните на гмуркането. За разлика от сега, тогава курсът бил с много по-голяма продължителност и траел девет месеца. 

Започвал с теоретична подготовка, която се провеждала в специализирани кабинети в града. Следвали практически занимания в басейна в Младежкия дом. После курсистите отивали в базата в Отманли, край рибарското селище Ченгене скеле. И започвало морското им обучение. Сутрин оборудван кораб ги отвеждал до Черноморец, където до обяд се правели гмуркания на голяма дълбочина. След обяд се провеждали лекции. Всяка година по специална програма при този режим умения придобивали по около двеста души. Повечето от тях били донаборници.По онова време Водолазният център е подразделение на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), развиваща военно-приложни спортове в България. 

Тя съществувала под различни имена през времето. Тогава центърът е позициониран в бракувана плаваща база, докарана от река Дунав през 80-те години. За да акостира тя на брега, бил прокопан канал. След като вкарали плавателния съд в него, връзката с морето е затворена, а водата изпомпана. После съоръжението е бетонирано към брега. Уникален е не само оригиналният вид на базата, а и мястото, където тя е била разположена. Малкият плаж наблизо позволявал на гмуркачите спокойно да подготвят оборудването си и ако се налага, да го тестват във водата.Наблизо е и кеят. 

Водолазният център разполагал с два специализирани кораба. Имал огромен компресор за пълнене на бутилки с въздух и барокамера. „Барокамерата е спасила живота на десетки водолази. Включително и моя”, спомня си сега Красен Парушев. Той разказа за аварията, сполетяла него и колегите му през 1996 година. Красен бил на 27 метра под водата, когато на лодката, която го подсигурявала и откъдето му подавали въздух, станал взрив. Плавателният съд се пробил и потънал пред очите му. Наложило му се рязко да изплува и така получил кесонна болест в много тежка форма. Спасили го единствено процедурите в барокамерата.Той и до днес недоумява, защо работеща техника въпреки, е била бракувана и нарязана за старо желязо.

След като базата е закрита през 1999 година и оборудването изнесено, Красен Парушев решил да я наеме. Направил от мястото хотел. Вечер се превръщала в дискотека. След него обектът е бил наеман от различни хора. По-късно е продаден, но новият му собственик така и не започнал там каквато и да е дейност.


Днес мястото е изоставено и тъне в разруха. Някога комфортно обзаведените каюти са пълни с какви ли не боклуци. За известно време тук се заселили клошари. Стари дюшеци и изпокъсани завивки от този период се търкалят по земята и сега. И нищо не напомня за цветущата някога школа.

Намиращият се в непосредствена близост до базата кей е почти нацяло потънал. Проучвания показали, че това се дължи на факта, че под него има около 18 метра тиня. Някога е бил подготвян проект за укрепване на съоръжението. Той обаче си останал само на книга. А морските вълни може би скоро ще покрият и последното, което е останало от него.

Източник:www.faragency.bg

През 1964 г. БГА „Балкан“ осъществява първия презокеански полет


Полетът от София до Лима, Перу, е осъществен през 1964 година от екипаж в състав Иван Иванов – главен пилот, Андрей Иванов – командир на самолета, Йордан Песаров – пилот, Павел Игнатов – борден инженер, Серафим Колчев – борден радиотелеграфист, Тома Тодоров – щурман, Господин Господинов – щурман, Мария Иванова и Славка Григорова – стюардеси, Петър Петров – наземен инженер по двигатели.Дължината на полета е 16 123 км., а маршрутът е София – Париж – Дакар – Расифе – Асунсион – Лима. БТА публикува архивни кадри от изпращането на първия полет.

Всъщност, пътниците на борда не са случайни. През 1964 г. световното първенство по баскетбол за жени се провежда в Перу, а българският национален отбор се класира за финалите. Възниква обаче сериозен проблем – как да се стигне до там. Българското правителство търси съдействие от Югославия, която по това време е имала самолет, който е можел да прелети до Америка. Двете страни обаче не се разбират. По-късно България получава още няколко отказа.Замисля се вариант, чрез който българските баскетболистки да бъдат превозени с български самолет. Съветските авиоконструктори обаче категорично забраняват подобен опит. Въпреки това, българските летци Андрей Иванов, Павел Игнатов и Господин Господинов поемат премерен риск и осъществяват полета с модерния за времето си ИЛ-18.

Освен нашите момичета, за първенството в същия самолет летят и отборите на Югославия, Чехословакия и Франция. Събитието е впечатляващо и получава широк отзвук в българските и световните средства за масова информация.

Спомени от СОЦА:Гошо Кръста-човекът успял да се вмъкне в кофа за боклук в дома на Тодор Живков


Неговата интересна личност и съдба са спомен за голяма част от плевенчаните и днес, когато отдавна вече не е между живите. Дори приживе е написана книга за малкият човек, когото всички в Плевен помнят като Гошо Кръста. “Аз ли съм луд?” е книгата на неговият адаш Георги Доцев, в която се описват преживяванията на Гошо от Плевен.

Дългите години работата като почти професионален участник в погребалните процесии му дава прякора Кръста.

В това той бил неподражаем велик артист, който с цялото си същество се вживявал в трагичността на ролята и само най-проникновеният наблюдател можел да разбере, че на цялата земна суета той гледа от собствена гледна точка. Разочарованието си от света на живите Гошо споделя приживе със своя биограф Доцев:

“Хората не се уважават докато са живи, а сега пишат по диреците един за друг. Лъжа и измама е всичко!... Жал ми е само за майките и бащите, които погребват децата си. Само те плачат от мъка. Другите плачат от страх.”

Той с възмущение захвърлял жалките стотинки, подхвърлени му от опечалените като на просяк, защото усещал фалша на подобен жест. Когато погребването на умрелите започнало да се модернизира, покойниците били извозвани с автобуси. Така приключила кариерата на Гошо като кръстоносец. Опитал да си намери работа, но всичко завършвало с неуспех.

И тогава за миг късметът на малкия човек проработил, но в последствие точно това се превръща и в най-голямото му житейско проклятие.

От празничния деветосептемврийски тираж през 1970 г. Гошо печели над 10 хил.лв., които били много пари за онова време. Той така и не видял нищо от тях - роднините му ги взели с измама и той останал на улицата. За да е пълно проклятието, през 1983 година официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в с. Драгаш войвода. Тук изживява най-страшните моменти от живота си, за които ще разказва с болка и гняв. Притежаващ силно развито чувство за справедливост, малкият човек не можел да се примири с лошите условия на живот на хората в дома, с кражбите на персонала и с издевателствата над душевноболните. Това настроило срещу него всички служители и те решили да се справят с Гошо по най-жестокия начин.

През една зимна нощ, докато всички спели, те нахлули в спалнята му и започнали да го бият с дървета.

Потънал в кръв, го затворили в банята и го полели с ледена вода, за да замръзне. С огромно усилие той, счупвайки прозореца, се измъкнал и, увит в чаршаф, отишъл пеш да Никопол. Там го приютили и така спасили живота му.

Макар да е бил изписан от лудницата, за Гошо не настъпили по-добри дни, никой не го искал, над него непрекъснато издевателствали всякакви хора.

После започва неговата трудова биография на служител в „Чистота” - от 1968 до 1983 година и, както той самият казвал, “Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов”.

Назначаването му в "Чистота" е плод на една легендарна история, свързана с посещението му в дома на Тодор Живков.

Качил се на влака Гошо  и право в София. Отишъл в ЦК, от там го изхвърлили, попитал за дома на Живков, но като се озовал пред портите, получил от пазачите същото отношение. Но охраната от УБО не знаели с каква невероятна личност си имат работа. Заради неговата изобретателност по-късно биват уволнени осем души от тях. Гошо забелязал как сутрин една боклукчийска кола изнася пълния контейнер от дома на държавния глава и внася празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа.

Така бил "внесен" в двора на  Живков и след като вдигнал капака се убедил, че вече няма никого, малкият човек се отправил към къщата на генералния секретар. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска.

" - Другарко - рекъл Гошо, - що го няма Тодор Живков? Всички стаи обиколих...Стъписала се жената, огледала незнайния гост от глава до пети и отвърнала:

- Аз съм жена му, а той е на официално посещение в Германия при Ерих Хонекер... А вие кой сте?

Гошо веднага усетил, че пред него стои добър човек и на един дъх изпял всичко.

Мара Малеева разбрала с какъв човек си има работа и го поканила на закуска. На тази трапеза за първи път имало истински човек от народа..." (Откъс от книгата "Аз ли съм луд?")

Едничкото му желание и молба били да му намерят работа, за да си изкарва с труд прехраната

Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с кмета на Плевен - Пенко Герганов и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. После изпратила по живо по здраво своя неочакван гост, като сложила в торбата му „за из път” още храна и специален номер на телефон - да и се обади при нужда.

За него метенето не било само трудово задължение - той го издигнал в ранг на висш обществен дълг.В продължение на 15 години Гошо е един от символите на чистотата в града. В него усещал призвание, което поддържало духа и самочувствието му. Той никога не отказвал извънредна смяна, а по време на едно от наводненията на Плевен работният му ден продължавал и по 15-16 часа.

В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бил награден с преходно знаме, юбилеен медал и цели 35 лева. Но дори и голямото му усърдие в работата не спечелва особено уважение нито у колегите му, нито у съгражданите му. Работниците в „Чистота” си устройвали често пъти безнаказано шеги и закачки с малкия човек. За част от жителите на града Гошо Кръста е безплатно забавление и мишена на безброй издевателства и дори - насилие.

За „органите” бил опасна личност, която трябва да скрият по време на национални празници, за да не смути тържествената атмосфера.Но въпреки всичко, личността на този странен и необикновен човек предизвиквала безброй легенди.

Легендата за неговото несметно богатство, което държал в банка.

Отношението му към парите е също като при децата. Така, както всяко дете пуска в касичката си подарените стотинки, така и Гошо всеки ден носел в ДСК това, което припечелвал от дарения или труд. В банката не искали да му ги приемат, защото често пъти това били дребни монети и това го накарало да отиде чак до управителя на ДСК и да го попита: „Това български пари ли са? Защо не ги приемат в банката?”. Управителят пише специално писмо, чрез което на Гошо Кръста му се разрешава да внася и съвсем дребни монети.

Може да се каже, че в последните години от живота си малкият човек беше мъничко щастлив от известността,която му беше донесла книгата на Георги Доцев. Той сам си я разпространяваше и беше много горд от това, че поне веднъж е център на вниманието в добрия смисъл на думата.

Гошо Кръста умира през 1998 г., на 21 декември. Живял без близки хора и с почти никакви приятели, но става част от историята на един цял град. А тези, които е изпратил на оня свят - тържествено, с божия кръст в ръцете, са дошли да го посрещнат в онова измерение, където отиваме всички.

Източник:no-comment.bg

Спомени от СОЦА:Крум от Плевен си купува ковчег и ляга в него-идват от милицията и насичат сандъка на трески


Мнозина от по-възрастните жители на Плевен още се сещат с умиление за странен човек. Човек който сякаш беше пренесен от тайнствена машина на времето от миналото в днешния ден. Чешит който се разхождаше из улиците на града, облечен в черна пелерина, тъмен, безупречно изгладен панталон, с колосана риза и папионка, в ръка с  кошница, пълна с... печени семки.

Крум Графа продаваше всеки ден на главната улица,

а когато в славните години плевенския Спартак премаше на стадиона гостуващ футболен отбор, Крум Графа въртеше своя дребен бизнес на стадиона. Едва ли има плевенчанин който да не го познава и да не възкликне: "Ооо, Крум Графа ли? Това бяха най-хубавите семки в Плевен". Но за всички деца, видът на чудновато облечения човек, привличаше вниманието и ние с интерес слушахме невероятните истории, свързани с неговата биография. Щом го наричат граф, значи около него има нещо необикновено. Наистина ли е бил граф?

И за стари, и млади необичайната личност, бродеща из града, загърната в черната си пелерина, предизвикваше интерес. Около него витаеха всякакви легенди и слухове, които се преразказваха - било с ирония, било със страх. Говореше се, че вместо в легло, графът вечер си лягал в ковчег и така спял - асоциацията е ясна щом е граф значи е вампир и следователно спи в ковчег... Други шушукаха, че дори имал снимки от своя странен навик, които пазел в албум. Но в историята за ковчега има и известна доза истина.

За него се говореше също, че е спечелил голяма сума от лотарията и затова се държал и обличал като благородник.


Крум Минков Сяров е роден в село Дренов на 7 февруари 1924 година. Биографията му е твърде интересна и дава представа за личност, чийто живот не е бил лесен, но и показва необичайно твърд характер и дълбока чувствителност.Баща му - Минко, идва със семейството си в Плевен през 40-те години и първоначално се занимава с търговия, а няколко години по-късно заминава за Америка. През 50-те години се прибира в България, за да вземе семейството си, но смъртта осуетява плановете му. Вероятно затова неговият син - Крум живее с идеала за тази далечна страна и този идеал поставя отпечатък върху целия му живот.

Като гимназист Крум Сяров се е увличал от комунистическите идеи, бил е близък приятел и сподвижник на известни партийни функционери, между които и Пеко Таков. С него лежали заедно из арестите за комунистическа дейност и Крум доста пострадва от своите младежки увлечения. При едно от задържанията бива пребит толкова жестоко, че се наложило да го изнесат от килията в полицейското управление с плетен кош, тъй като не можел да ходи. Получава дори смъртна присъда. След Девети септември пък заради принадлежността му към комунистическите идеи и близостта с известни партийни личности,  Крум получава народна пенсия, която обаче с възмущение отказва.

Фалшивият морал на новата власт го отблъсква и той не желае да се възползва от нейните облаги.


Въпреки това, според думите на дъщеря му - Линда, той остава комунист до края на живота си, верен на опорочения от новата власт идеал.

Работи на много места като млад - в бившата консервна фабрика „Георги Кирков”, като докер на гарата, в мините на Бобов дол.

Единственото, което получава като привилегия, е да продава семки и той се заема да разработва тази дейност. Никой в Плевен няма официално разрешение за това, освен него.„Крум не работеше как да е - разказват за него Линда и снахата Татяна - купуваше големи количества слънчогледово и тиквено семе и ги печеше във фурни в града. Вкъщи имаше работници, които ги опаковаха при много строга хигиена. Тиквените семки ги киснеше в специални отвари и те придобиваха много добър вкус. Наистина, неговите семки бяха най-хубавите от всички, които се продаваха в Плевен”.Когато не продаваше семки често Графа посрещаше гостите на града в близост на автогарата раздавайки собствени снимки които подписваше с автограф: С почит от Граф Монте Кристо.

Всички говорят за него с умиление и доброта и не се скъпят да използват думи като - изключителен човек, много добър по душа и характер, готов да помогне на всеки, който има нужда. „Беше дал на заем пари на много хора, дори и той не си спомняше на колко. Никой не му ги върна, но той не се озлоби и разсърди от това - споделя дъщеря му Линда. Като съпруг и баща беше безупречен - чистеше, переше и се грижеше за всички деца.Крум Графа е имал два брака, заедно със своя син и преродена дъщеря е отглеждал и момчето на втората си жена. Построи жилище и за него, това смяташе за свой дълг като негов пастрок”, разказва снаха му Татяна.

„Баща ми беше изключителен като личност и който си го спомня, може да го потвърди - убедена е Линда. - Помагаше на всеки, който се нуждаеше от това, а вкъщи често нощуваха хора, които не са могли да се приютят някъде. У нас беше като хотел - непрекъснато идваха и си отиваха гости, а баща ми смяташе за свой дълг да ги подслони.

Питам я за странния му за онова време начин на обличане и за истинността на историите около неговия живот. „Властта често си измисляше какво ли не за него, за да може да го тормози.

Истината е, че моят баща не беше обикновен човек - беше естет и смяташе, че всеки трябва да изглежда добре, независимо къде се намира - на улицата, вкъщи, сред приятели. Той самият си шиеше дрехите при добър шивач, а обувките си правеше по поръчка. Дрехите му бяха безупречно чисти и изгладени, вкъщи той се занимаваше лично с това. Беше винаги изискан и възпитан - голям кавалер, добър за компания и прекрасен танцьор. Не пиеше алкохол, а дори и кафе. Любимите му места бяха в „Ростов на Дон” и снек-бара в „Плевен”. Обичаше много сръбска музика. Хората го уважаваха и обичаха да сядат на една маса с него. За мен баща ми беше и е идеалът за мъж и за човек на него съм имала най-голямо доверие и от когото съм научила най-много през живота си.”

„Неговата екстравагантност си беше част от характера му, той живееше в друг свят - спомня си снаха му Татяна. - Мисля, че беше двеста години напред пред другите хора. Но с маниера си на обличане той протестираше по свой си начин срещу непрестанните издевателства над него - от милицията, от хората, които не го приемаха. Заради упоритостта си лежа през 70-те години в Белене, но и това не го накара да се откаже от това, което беше.”

Издевателствата над необикновения човек не се ограничават само с него - семейството му също страда от намеса в личния живот.

Когато се ражда дъщеря му, той я нарича с името на президента на САЩ - Линдън Джонсън.

Пише му дори писмо, за да му съобщи за своето решение. И...президентът на Щатите му отговаря!


Благодари му за това, че е избрал да кръсти дъщеря си на неговото име.

Години по-късно, по настояване на властите, Линда трябва да стане... Лидия. Заради чуждото влияние, не отчитайки навярно факта, че новоизбраното име едва ли е най-българското. Графът води дела упорито и ги спечелва - дъщеря му възвръща отново даденото й кръщелно име, което носи и до днес.

Оказва се, че и в легендарната история с ковчега има доза истина. Но тя продължила само един ден. Ето какво разказва снахата Татяна. Крум си купил ковчег и го донесъл вкъщи. Капака подпрял на вратата, а самия сандък внесъл в хола. И легнал в него. Разчува се, че Графът си купил приживе ковчег идват от милицията и насичат сандъка на трески.

Графът умира на 14 ноември 1991 г. в София и е погребан в Плевен. Неговата дъщеря се грижи за последната му обител и пази у дома си неговите скъпи костюми и обувки. Както и спомена за необикновената личност, за човека, продаващ семки и наричан от всички плевенчани Графа.

Статията е изготвена по материали от регионалните медии.

Източник:no-comment.bg

Имам пломба от 1981г. която и до днес не е мръднала! Зъболекарят почина, пломбата остана

 


Спомняте ли си онези моменти, в които ни водеха на групички за преглед в зъболекарските кабинети? Това безспорно бяха едни от най-ужасяващите мигове в нашия иначе безгрижен детски живот. Налагаше ни се да изтърпим цялата плеада за Чук и Пук, за това колко е вредно да се ядат бонбони и колко са полезни млякото и зеленчуците… След това идваше и най-страшното – една лоша леличка вадеше едни още по-лоши инструменти и ужасът започваше…

Във всяко училище и по голямо предприятие имаше лекар и зъболекар , профилактичните прегледи бяха пълни и постоянни.

На пук на многото негативни изказвания за здравеопазването в НРБ, ще кажа:

На 48 години съм.Имам пломба от 4 клас, която до ден днешен не е мръднала. Зъболекаря почина, пломбата остана. Не съм се разболявала така, както сега. Имаше 2-3 вида сиропи за кашлица и толкова.Но бяха ефективни и напълно достъпни. Сега за мой късмет имам страхотна лична лекарка, която лекува децата ми без проблем.

Не изписва скъпи лекарства. Общо взето имаме късмет. Но като цяло много други доктори не са така. Има 20 вида лекарства за 1 нещо и то с голяма разлика в цената. В миналото, каквто и да си говорим. Хората са яли здравословни храни или поне не толкова вредни. Сега незнаем какво ядем и с какво е обработена храната. Да не говорим, че ни тровят умишлено, за да си продават лекарствата.

През 80-те България е една от първите по-производство на компютри в света


Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. 

След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.


Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.

След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. 

Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. 

Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.

Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.

Трагичната, но велика съдба на Екатерина Каравелова


Съпругата на Петко Каравелов - Екатерина, остава завинаги в историята като единствената жена-мъж, която в най-голямата паника при битката край Сливница излиза на площада да успокоява населението. Въпреки хладнокръвието си тя има тежка съдба - омъжва се за съпруга си, но не по любов, губи трите си дъщери, а по време на Стамболовия режим я грози дори убийство.

Цялата трагична и същевременно велика история Каравелова успява да запечата на страниците на дневника, който води до края на живота си. Благодарение на него става ясно колко важна е била ролята й за развитието на България след Освобождението.

Докато учи в женската гимназия в Москва и мечтае да се прибере в България,

тя се запознава с Петко Каравелов,

който тогава бил студент. С нищо обаче не подозира, че именно той е бъдещият й съпруг и заедно с него тя ще има важна роля в политическия живот у нас.

"Една вечер, не помня как, той изтръгна съгласието ми - признава в своя дневник Екатерина. - Сгодихме се на 4 октомври 1879 г., а венчавката определихме за 13 януари следващата година. Бях възхитена от ума, амбициите и пламенността на този избухлив на моменти човек, но ласките ме смущаваха и озадачаваха."

В записките си тя разкрива, че знае всичко за физиологията на растенията и нищо за тази на човека.

Вероятно затова през първата им брачна нощ Екатерина се опитва да отпрати Петко Каравелов в друга стая.

В дневника си Каравелова обяснява, че едва след първото раждане на дъщеря им се влюбва в своя съпруг: "Как това започна и как дойде? Без моя воля и щение".

До края на живота си обаче Екатерина Каравелова е вярна и предана на Петко, а той отлично знаел, че жена му притежава уникален талант.

Само 10 месеца след сватбата съпругът й става министър-председател и въпреки тази титла тя с нищо не показва, че е първа дама.

Междувременно обаче Каравелова била не просто съпруга на мъжа си, а бързо се превърнала в негов сътрудник в политическата му дейност. Едни от най-значимите й постижения били създаването на българското женско движение и обществената й ангажираност в тази посока.

Чрез своята дейност тя се опитвала да превъзмогне загубата на първата си дъщеря Радка, която починала още преди да е навършила 3 години. След нея обаче ражда още две - Виола и Лора.

Една от тях е свързана с дните след Съединението, когато сърбите заплашват да узурпират българската столица. Според историческите свителства в този период Каравелова е сред малкото обществени фигури, които

не губят вяра в победата

и дават надежда, че катастрофата може да бъде избегната. Точно когато е битката при Сливница през 1885 г. и в София се чували гърмежите, Екатерина излиза на площада и започва да успокоява хората. Постъпката й така трогва коресподент от Германия, че в репортажа си той я определя като "единствения мъж" в България.

С мъжа си Екатерина е в епицентъра на скандала около детронирането на княз Александър Батенберг и наложения Стамболов режим.

Заради него Каравелов е преследван и вкаран в затвора през 1891 г., "за да не обърка сметките на новите управляващи". Това вбесява съпругата му и тя започва да търси подкрепа от дипломати за освобождаването му.

Стамболов обаче взема мерки срещу нея

и я поставя под домашен арест. Хората не смеели да доближават дома им и само Пенчо Славейков посещавал "чумавата къща" и помагал на семейството. Премиерът обаче не се отказва и срещу Екатерина е скалъпено обвинение в предателство. Застрашава я и смъртна присъда, но с много лични връзки тя я избегнала заради децата си.

Въпреки че успява да се справи с тези перипетии и съпругът й е освободен, я застига поредното изпитание. Абсолютно изненадващо през 1903 г. Петко Каравелов умира. След 29 г. брак Екатерина е силно разстроена и известно време не може да превъзмогне, че единствената й опора вече не е между живите. Продължава напред само защото децата й имат нужда от нея.

За злощастие на съдбата през 1913 г.

умира и третата й дъщеря Лора от куршум,

но това не сломява Екатерина. Амбициозната дама този път се хвърля в подкрепа на арестуваните по време на Илинденското въстание и работи доброволно в най-голямата софийска болница към Военното училище.

По-късно участва активно и в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др.

Въпреки смелата ѝ и честна позиция в защита на евреите съдбата нанася на Екатерина последния си жесток удар.

Съпругът на втората й дъщеря Виола изчезва безследно и тя угасва от мъка с помрачено съзнание.

Останала сама Екатерина Каравелова е сломена, но въпреки това до последния си ден през 1947 г. се бори срещу фашизма и за една по-различна България.

Преживяла съпруг и три деца, личната съдба на Екатерина Каравелова е като антична трагедия.

Близо 25 години тази неизтощима българка е в центъра на политическия живот в България."

Стефан Атанасов-детето загубило живота си във влака Бургас-София на 9-ти март 1985г.


Това е останало от едно светло българско дете - мир на праха му. Умира на 13 години, докато пътува във влака Бургас-София на 9-ти март, но през 1985. 

Стефан е губи живота си след атентат с бомба с часовников механизъм поставена във влака и избухнала на гара Буново. При взрива умират на място две деца и петима възрастни. Други 9 души, сред които и малки деца са тежко ранени. Атентаторите са заловени, техните имена са: Емин Мехмедали, Абдула Чакър, Саафет Реджеб. Тримата атентатори имат и помагачи. Съдебното дело приключва през 1988 година с тежки присъди. 

Терористичният акт е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Извършен е на на 9 март 1985 г. С бомба, поставена във вагона за майки с деца на влака Бургас - София.Бомбата е поставена във вагона за майки с деца на влак № 326, който се движи от Бургас за София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. 

Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21,31 ч. на гарата, а не в тунела.

„Мистър Плевен 82″- Слави Трифонов


Слави Трифонов крие доста любопитна тайна от своето минало.

Дългият е печелил любителски конкурс за най-красив мъж в родния си Плевен през далечната 1982г. Тогава той е бил на 16 години.

Разкритието бе оповестено от сценаристите на шоумена в едно по последните издания на „Шоуто на Слави“.

Първоначално остана впечатлението, че „мозъците“ на шоумена се шегуват, но реакцията на Годжи и Евгени Димитров подсказа друго. „Факт! Това е факт!“ – провикна се баскитаристът на Слави. 

Гологлавият шоумен потъна в земята от срам и деликатно смени темата.Малко хора знаят, че и Годжи е бил носител на подобна титла. На абитуриентския си бал през 1988г. той грабва приза „Мистър Бал“ и обира овациите

Източник kliuki.bg

Спомени от соца: Емблематичният "Нептун" в ММЦ Приморско - какво беше и в какво се превърна


През 60-те години на миналия век е в ход програма, която превръща все още никому неизвестните черноморски градчета в световноизвестни туристически дестинации.

Създадени са знаковите курорти „Албена“, „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, а селища като Несебър, Созопол и Приморско губят анонимността си и придобиват статута на едни от най-предпочитаните места за отдих.

Програмата за развитие на българското Черноморие включва засилено строителство на хотели, ресторанти и всякакви други увеселителни заведения, изникващи по цялата брегова ивица, от Резово до Дуранкулак.Благодарение на това ударно развитие, България излиза на световната туристическа сцена, а по нашенските плажове все по-често звучи руска, полска и дори шведска реч.Обмислени до най-малкия детайл новопостроените курорти предлагат комфорт и спокойствие, които привличат семейства от цяла Европа, прекарващи отпуската си сред все още девствените дюни на лазурното ни крайбрежие.

В годините на социализма международният туризъм се обособява като важен отрасъл от българската икономика, основна заслуга за което има основаното през 1948 година стопанско предприятие „Балкантурист“.

Неговите чуждестранни представителства регулярно популяризират родината ни чрез контактите си с журналисти и публицисти, както и чрез провеждането на тематични събития, посветени на българската култура.

Една от многото цели, които трябва да бъдат постигнати, е превръщането на България в международно средище за младежки отдих.В тази връзка, през 1957 година в залива Атлиман край Приморско е направена първата копка на мащабен проект, превърнал се няколко години по-късно в популярния Международен младежки център „Георги Димитров“.

Изграден край просторната плажна ивица между Приморско и Китен, ММЦ „Г. Димитров“ има за цел да стимулира контактите между младежи от цял свят.За тази цел в курорта са обособени няколко големи хотела, носещи имената „Бисер“, „Хоризонт“ и „Нептун“, които поемат основната част от туристопотока.

Впоследствие, с цел увеличаване на легловата база, на територията на комплекса се появяват и многобройни бунгала, както и място за къмпинг.Ежедневието на младежта, почиваща в ММЦ „Георги Димитров“, е динамично и е изпълнено с различни спортни и културни прояви. На всеки е дадена възможност за изява, независимо дали той е спортист, или творец.

Организират се разнообразни фестивали, фото и художествени пленери, състезания по гребане, плуване, тенис. А когато дойде време за отдих, откритият театър към комплекса среща посетителите с творчеството на млади музиканти, танцови ансамбли и театрални трупи от целия свят.

Разбира се, организират се и прожекции на български филми, преведени на съответните езици.От наличието на толкова разнообразни варианти за прекарване на почивката е съвсем нормално човек да поогладнее. За задоволяването на тази така естествена нужда се грижат ресторантите, придадени към големите хотели на комплекса, както и няколко по-малки питейни заведения.Част от тези места е и ресторант „Нептун“.

Разположено само на няколко метра от плажната ивица, двуетажното заведение е едно от най-посещаваните в околността, а обособеният бар е гаранция за наличието на клиенти и по светло, и по тъмно.Ресторантът е построен в началото на 60-те години и притежава характерната за обществените сгради от това време архитектура.

В предната му част е обособена красива цветна алея, от която започват две стълбища, водещи до залите за посетители.Те, от своя страна, са организирани върху широка тераса с изглед към морето, обграждаща вътрешен двор, също аранжиран с цветя.Историята на ресторанта като такъв продължава до началото на 90-те години, когато след промените около собствеността на ММЦ „Приморско“, част от сградата за кратко функционира като дискотека.

Днес ресторантът отдавна е само красива илюстрация върху картичките от онова време, а единствената негова част, която все още се използва за нещо, е превърната в склад към едноименния хотел.


Размахът, с който са строили навремето, си личи дори от обраслите с растителност развалини.Макар и занемарени, залите на ресторанта все още впечатляват с размерите си, а запазилите се рамки от някогашния прозрачен купол на тавана допринасят за възраждането на атмосферата от онова време, когато около металните маси и столове е звучала естрадна музика.

Постепенно пепелявата мазилка на стените отново придобива цвят, напуканите плочки във вътрешния двор се наместват една спрямо друга, а цветната алея, отдавна превърнала се в непроходима джунгла, малко по малко си възвръща предишните изящни форми.Пустеещите зали се изпълват с човешки гласове и неусетно над ресторанта тихо се разнася познатата мелодия от миналото „Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ми тайните си ти…“

Източник: webcafe.bg/Автор (снимки и текст): Христо Узунов/

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на Изоставената България

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила


Тя е осъдена за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.

Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.

Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.

По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.

По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:

"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.

Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.

/Автор Йово Колев/ Източник :lifebites.bg

Спомени от СОЦА:Правехме калашници и ги паласирахме по света за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Източник:wars.bg

Трета армия – бойната армия на България, която излезе в запас


Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха. Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.

Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград. Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.

По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. 

Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. 

На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.

Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.

В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.

Георги Мангинов

Спомени от соца: Как с 250 лв. заплата си купих апартамент и кола


Има много мнения за живота ни по времето на социализма и сред тях има твърде тенденциозни коментари. Какво си спомням аз накратко?

Помня, че заплатите на родителите ми, обикновени служители, бяха около 240-250 лв. Да, не бяха много, но с тези заплати те успяха някак си да купят нов апартамент, да го обзаведат и да купят нов автомобил (макар и съветски). В студентските и заводските столове купоните бяха по 30 ст. – за първо, второ и трето, което си беше почти безплатно за всички. 

А в някои заводи си беше направо безплатно. Клошари нямаше, защото поне прехраната беше осигурена за всеки (за разлика от сега). Всяка година ходехме за 14 дни на море – спомням си, че за възрастни струваше 38 лв., а за децата 18 лв. – пълен пансион! Не за ден – за цялото време. Баща ми имаше самобръсначка „Жилет“, от ония със сменяемите ножчета. Не знам колко време караше с едно ножче, но беше доста. Да, ходехме и по бригади като ученици. И всички пазим прекрасни спомени от тях! Не казвам, че онези времена нямаха и своите недостатъци, но те бяха много по-малко от сега.

Нека да бъдем обективни в оценката си за миналото. Дължим го на тези след нас!

Иво Петров

Как протичаше една българска сватба през през 80-те


Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. 

В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз. Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна. Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.

След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000. 

При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. 

За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….

След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.

Най-мащабното престъпление на комунизма и как хиляди села изчезват от картата на България


Още в периода 1944-1947 година едрите и средните производители на аграрна продукция в НРБ са обявени за „кулаци“, „дребна буржоазия“ и „експлоататори“. По онова време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от икономиката изцяло зависи от земеделското производство. Именно селските райони са бастион на все още съществуващата антикомунистическа опозиция в Народното събрание, където сто депутати начело с Никола Петков водят неравна битка срещу настъплението на новата диктатура, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена армия. След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска собственост.

Бруталните действия срещу селяните

През 1948 година тези комунистически дейци формулират и главната задача: до 1953 година в НРБ да приключи „големият скок“ на сталинската колективизация, като поне 2/3 от поземлената собственост премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура. По указание от Москва разправата трябва да започне с „експлоататорската класа“ в българското село, която по сметки на БКП възлиза на около 100 000 средни и сравнително заможни производители на храни за пазара. За „кулаци“ са обявявани в някои случаи дори собственици на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им отнемат стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, така и бедните са принудени да изпълняват непосилни наряди за доставка на месо и зърно в полза на централната власт.Съдбата на „кулаците“ всъщност е подпечатана веднага след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо унищожаване. Оцелелите след „разкулачването“ преминават през репресиите в тъй наречените Трудово-възпитателни общежития на МВР и са подложени на всевъзможни гаври.

Насилията рязко нарастват след 1948 година, изтъква шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, за да „агитират“ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по съветски образец. „Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната практика обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, често за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, докато не подпишат.“ Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев пише, че по-упоритите стопани често били изкарвани през нощта с камиони извън селата, за да повярват, че може да не се върнат живи, ако не подпишат декларациите за отказ от имуществото си. Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са създадени ТКЗС-та в едва 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от местните партийни организации.

Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев. В началото на 1950 година Черноколев изработва нова стратегия за смазване на „кулаците“ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в ТКЗС. Ударът е насочен към производителите в най-плодородните околии на страната – предимно в Тракийската низина и Добруджа. Въведен е стръмно нарастващ подоходен данък, с който се отнемат до 46% от приходите на „кулаците“. Редом с него рязко са завишени и нарядите за зърно. Мигев привежда пример със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да предаде на държавата не само цялото зърно от своите 100 декара пшеница, но и допълнително да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, за да се издължи на властите.

Новият план за унищожение на селската „буржоазия“ е приведен в действие през лятото на 1950 година. Под милиционерска охрана изпълнителите секвестират току-що овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се докрай по-заможни селяни са иззети всички хранителни запаси – независимо от факта, че хората остават без препитание и семена до новата реколта. Вторият човек на режима Георги Чанков заявява на всеослушание: „…ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, но ще съберем зърнените наряди!“. Оставени без прехрана, селяните на много места организират спонтанни бунтове, в които има убити и ранени. Лично Тодор Живков участва в потушаването на бунтовете в Северозападна България през 1951 година, заради което е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП, напомня Груев. И добавя, че неслучайно горянското движение достига своя пик именно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без елементарни средства за съществуване.

По данни на проф. Владимир Мигев една четвърт от всички дела на съдилищата в началото на 1950-те години са насочени срещу „кулаците“ и средното селско съсловие, нежелаещи да се обвържат с натрапената им колхозна система. Присъдите обикновено варират между 7 и 10 години затвор с конфискация на цялото имущество, уточнява Мигев.

Когато селата започнаха да се обезлюдяват

Репресиите срещу селяните и българското земеделие продължават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „общонародна собственост“. Четири години преди това са премахнати и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва масово бягство от селата, продължило до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно между 80 000 и 100 000 селски жители се превръщат в „градски пролетариат“.

Целта и резултатите от най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите, засегнало около 75% от хората в НРБ, са описани с особен цинизъм в доклада на Титко Черноколев, който е главен архитект на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и съветските им надзорници: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС (…) Сега от ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС, не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.


Абонамент за: Публикации (Atom)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

Copyright© Сензация