23:16:00
Беше началото на 90-те. България се тресеше от промени, а ние — млади, наивни и гладни за по-добър живот — решихме да тръгнем на гурбет. Италия ни се струваше като земята на възможностите, на пица и пари, на ново начало.
Събрахме се четирима приятели, натъпкахме се в един очукан „Пикап“ — кола, която скърцаше при всяко завиване и пушеше като локомотив. Но ние вярвахме, че ще стигнем. И стигнахме. След дни на път, на спане по бензиностанции и ядене на хляб с консерви кучешка храна, паркирахме на един паркинг край Милано.
Там ни чакаше „работодателят“ — човек, който ни беше обещал работа в строителството. Само че той не ни чакаше с договори, а с мълчание. Изчезна. Без обяснение, без пари, без посока. Останахме сами, без средства, без език, без идея как да се върнем.
Спахме в изоставена кола , после в кашони. Ходехме гладни, търсехме работа, но никой не ни искаше. Един ден, докато се скитахме около гарата, видяхме товарен влак, натоварен с въглища, тръгващ на изток. Не знаехме точно къде отива, но знаехме, че трябва да се върнем.
Скрихме се между вагоните, черни от прах и студ. Пътувахме дни наред, без светлина, без храна, само с надеждата, че влакът ще ни върне у дома. И ни върна. Влязохме в България като сенки — мръсни, уморени, но живи.
Тогава разбрахме, че гурбетът не е само пари. Той е изпитание. И че понякога най-ценната печалба е самото завръщане.
0 comments:
Публикуване на коментар