вторник, 25 август 2020 г.

Последният 9 септември на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, 1989 г.

По време на събитията през ноември 1989 г. работех като репортер в агенция “София прес”, част от пропагандното крило на БКП, където се издаваше “Софийски новини” – седмичен вестник на 5 езика. Работата беше синекурна, плащаше се добре, а освен редовната заплата се начисляваше и хонорар за всеки публикуван материал.



Почти във всеки брой имах поне по един текст, понякога по два. Като най-млад член на екипа се ползвах с някои предимства – можех да идвам на работа с бегач, дънки и фанелка, а също така окрито да флиртувам с 18-годишната секретарка Сашка.

Сега, когато хора с едно поколение разлика започват да ми говорят за пуританските нрави по времето на социализма, ме избива на смях. Истинското пуританство е там, където вече 30 години живея – зад лъскавите видеоклипове с нагласена еротика и илюзорна свобода. В годините на късния социализъм предбрачните отношения бяха органично вплетени в тъканта на студентския ни живот и никой не се замисляше дали това може да се прави, а онова – не.

I Живот без Тошо?
Такъв беше фонът на събитията, които се развиха в живота ми няколко месеца след отстраняването на Тодор Живков от власт през ноември 1989 г. и които в крайна сметка ускориха решението ми да напусна България. Оставката на Живков беше сеизмично събитие, вероятно със сила 9 по десетобалната скала на Рихтер.

Идеята, че е възможен живот без присъствието на Тошо, не се вместваше в главите ни.

Да, в Източна Европа вече имаше масови протести и вълнения, първият влак с унгарци вече беше преминал австрийската граница, българската цензура спираше отделни броеве на съветски периодични издания, където се критикуваше Живков, а повечето от нас, интелектуалците с руска закваска, жадно очаквахме всеки петък новите броеве на “Московские новости” и “Огоньок”.

Обаче идеята, че е възможен живот без присъствието на Тошо, не се вместваше в главите ни. Може би не за всички, но поне за онези, които по време на ноемврийските събития нямаха още навършени 30 години и чийто живот изцяло беше преминал под сянката на вожда от Правец. Изведнъж, като със замах на магически жезъл, тази абстракция – живот без Тошо, се превърна в реалност.Първите няколко месеца преминаха в опит за осмисляне на случващото се, обаче неудържимият напор на събитията изпреварваше способността за каквото и да било осмисляне. Живков слезе от върха на пирамидата, но как точно е станало, това си оставаше загадка.

Единствената информация в публичното пространство беше лаконичното комюнике от заседанието на ЦК на БКП на 9 ноември 1989 г, когато Живков е “предложил” оставката си. Ясно беше, че за да се стигне до едно такова решение някъде зад кулисите са се водили битки, интриги, формирали са се групировки и заговори, но какво точно, къде, кога и как – тогава, в началото на 1990 г., това беше мистерия.

I Една налудничава идея
В Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където се бях дипломирал две години по-рано, работеше проф. Дина Станишева, на която бях студент. Хрумна ми идея, която тогава ми се стори налудничава, но реших да опитам. След дълги преговори и уговорки успях най-сетне да убедя проф. Станишева да ми уреди среща със съпруга си Димитър Станишев, бивш секретар на ЦК на БКП (родители на председателя на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев – б.р.).

Отделно от работата си в “София прес” пописвах и за няколко столични издания, предимно на младежки теми, които изсмуквах от пръстите си, но се четяха добре. Едно от тези издания беше излизащото веднъж на три месеца сп. “Антени”. Боряна Петрова, редактор в “Антени” с която работих, по съвпадение се оказа дъщеря на Йордан Йотов – бившият главен редактор на в. “Работническо дело” и член на Политбюро на ЦК на БКП. Чрез Боряна – пак след деликатни преговори и обещания – успях да вляза във връзка с Йотов.

Всичко това се случи през пролетта на 1990 г. С никого не споделях за тези свои контакти, тъй като бях наясно, че можеше да се окаже политическа и журналистическа бомба. Поотделно, по телефона, успях да ги убедя да се срещнат с мен за разговор. Из София се носеха слухове, че именно Йотов и Станишев, както и военният министър Добри Джуров – също член на Политбюро на ЦК на БКП, са изиграли ключова роля в отстраняването на Живков от власт.

За да добиете представа за какво става дума – по време на соца портретите на членовете на Политбюро на ЦК на БКП бяха поставяни на видно място на всички публични места в страната – било то в училища, ВУЗ-ове или учреждения.

         ” Това бяха митични фигури,
            които малцина бяха
            виждали на живо.
Жреци на фараона на върха на пирамидата, тези сурови, непроницаеми лица не излъчваха нищо човешко. И досега не мога да си обясня как аз – някакъв сополанко на 28 години с джинси и цветна фанела, успях да убедя тези обиграни тартори от партийната върхушка да говорят с мен, обаче някак си успях. Може би защото тектоничните плочи на обществото тогава се разместваха, настъпваше нова епоха и, вероятно, осъзнавайки необратимия ход на историята, те са преценили, че е по-добре сами да поемат инициативата и да изградят по-благороден образ за себе си в същата тази история. Аз играех ролята само на дребно винтче в този механизъм, но по времето на самата игра не го съзнавах.

I Станишев, Йотов и един ксерокс
Първата ми среща беше уговорена в края на април – с Димитър Станишев. Предложи да се срещнем в Докторската градина, зад Народната библиотека “Кирил и Методий”. Усетих се като във филм на Джеймс Бонд. Станишев ме чакаше на пейка точно където се бяхме уговорили за среща. С тъмни очила и шлифер. Действително приличаше на персонажа на Ян Флеминг, но се държа приветливо с мен. Отначало леко се притесни, но след като седнахме и включих касетофона, се поотпусна.

Монологът му продължи около 25 минути, след което започнах да му задавам предварително набелязани въпроси. Той спомена себе си, Йотов и Джуров като основните фигури, които са “убедили” Живков да си подаде оставката. Станишев се впусна в дълги философски разсъждения за курса на историята, за ключовата роля на БКП при смяната на режима и други подобни фактори, които да убедят мен, журналиста, в неговата значима роля за свалянето на Живков.

Срещата ни продължи около час. Сега, 30 години по-късно ми е трудно да си спомня какво точно ми е казал, обаче благодарение на Боряна Калистрина, журналист в София, получих ксерокопие на статията си и от нея можах да възстановя детайлите на разговора ни.

Срещата с Йордан Йотов се състоя около месец по-късно в апартамента му. Доколкото си спомням, апартаментът беше разположен в сграда с охрана на ул. “Оборище” или някоя от пресечките. Будката на милиционера пред сградата обаче вече беше празна.

Йотов ме посрещна лично, държа се любезно, но сдържано. Преди да започнем, той ми предложи кафе, а също така постави на масата касетофон, с който да записва разговора ни. Каза, че го прави, за да се избегне невярно или изопачено тълкуване на думите му, все пак е бил главен редактор на “Работническо дело”.

Йотов представи своята версия за събитията и, за разлика от Станишев, беше спокоен и убедителен. На когото му е интересно какво точно са ми казали, може да погледне в статията, приложена е тук в PDF файл от английското издание на “Софийски новини”. Много внимавах по време на срещата с Йотов да не се издам, че вече съм разговарял със Станишев.

Това, което отчетливо си спомням към края на разговора ни – малко повече от час, е, че след като приключихме с темата за отстраняването на Живков, Йотов се впусна във философски разсъждения за лидерите на тогавашната опозиция, СДС. Знаеше в детайли техните биографии, предупреди ме поучително-бащински, че не са чисти хора и че това, което представят за демокрация, е всъщност борба за разпределяне на властта между тях.

Бях склонен да не придавам особено значение на думите му, срещу мен стоеше победен, възрастен гладиатор и огорчението му от стремително настъпващите промени не беше трудно да се разбере.

         ” Срещу мен стоеше
            победен, възрастен
            гладиатор
Същевременно осъзнах, че това, което ми разправяше, по странен и тревожен начин намираше подтвърждение в мои лични наблюдения от декември 1989 г., месец след свалянето на Живков от власт.

Една предколедна вечер тогава заедно с колега репортер се бяхме озовали в неотдавна предоставената на СДС сграда на ул. “Раковски” 134. Вътре кипеше живот, вървеше разпределение на кабинетите и пространството за различните групировки в СДС. Току-що беше пристигнал камион с ново западно оборудване, дарение от институции в САЩ.

И тогава двамата с колегата ми станахме свидетели на груба кавга и разправия между двама от лидерите на СДС (ще се въздържа да спомена имената им) за разпределението на новите ксерокси, принтери и факс-машини. Почна се с размяна на упреци, които преминаха в псувни, след което се стигна почти до бой.

Сащисан наблюдавах и не вярвах на очите си, нима това бяха същите хора, които само месец по-рано демонстрираха единство и говореха за ново начало на площада пред храма “Александър Невски”? В съзнанието ми възникна остро несъответствие между образите на тези хора като символ на промените и грозните, сякаш написани от Алеко сцени с тяхно участие, на които неволно станах свидетел.

I Джуров, панталоните с ръб и един ураган
Най-трудно се оказа да организирам срещата си с генерал Джуров. За разлика от Йотов и Станишев, Джуров продължаваше през пролетта на 1990 г. да е министър на отбраната и в този смисъл беше активна фигура в политическите събития.

Опитах по телефона чрез приемната му, обаче дежурният полковник отказа да докладва на началника на канцеларията му за моето запитване. Открих обаче друг полковник, познат на майка ми, който каза, че ще се опита да съдейства. И наистина, след около седмица ми се обадиха от кабинета на Джуров да ми кажат, че ми определят време за среща, но само за 15 минути. Приех, разбира се.

За срещата с Джуров си сложих нормални панталони с ръб и бяла риза, не исках 15-те минути слава да се превърнат в 5 само заради едните дънки. Генерал Джуров ме посрещна без приветствия в приемната на военното министерство. Възцари се неловка тишина след като извадих и включих на запис касетофона. Обаче вместо аз да задавам въпроси Джуров почна да реди нравоучения, че още не било време за разкрития и че когато това време щяло да настъпи, той сам щял да разкаже как точно са станали нещата.

Опитах да прехвърля мост на разбирателство с генерала през собствената си военна служба отпреди 10 години години, но не проработи. Разделихме се с министър Джуров, без да ми каже нищо по същество.

Успоредно с тези мои журналистически попадения, в личния ми живот нещата се променяха стремително. Точно както ги описват в хубавите книги – без да е планирано, а спонтанно, истинско. Получи се взривна комбинация – в личния ми живот с устрема на ураган навлезе нова страст – Радостина, а в професионалния се готвеше друго, което също имаше експлозивен потенциал.

Имах ги и тримата, както те самите се определяха – ключови фигури в отстраняването на Живков от власт, записани поотделно на три касети. Джуров не каза нищо по същество, но имах гласа му записан. Важното беше, че никой от тях не знаеше, че съм интервюирал другите. Или поне аз така си въобразявах.

Няколко дни анализирах разговорите и открих редица важни различия във версиите на Йотов и Станишев – те се представяха като групата, която е убедила Живков да си подаде оставката. С една дума – като герои, които са поели риска да спасят страната от катастрофа или от сценарий, който месец по-късно щеше да връхлети Румъния.

Подготвих текста и го показах на Боян Обретенов, който беше главен редактор на “Софийски новини”. След като го прочете, Боян направо падна от стола и поиска сам да изслуша касетите. Решихме да пускаме материала в следващия брой на първа страница плюс двете централни вътрешни страници на вестника. Тогава нямаше интернет и към този момент никой още не беше разказал как точно е станало отстраняването на Живков от власт.Цензурата и японската щедрост
В деня на печатането на вестника, сряда (той излизаше в четвъртък, печаташе се в комбината “Димитър Благоев”), обажда ми се Боян вкъщи и иска веднага да дойда в редакцията. Пристигнах следобед, редакцията беше на 6-ти етаж в сградата до автобусната спирка “Окръжна болница”, гледам Боян седи омърлушен. Каза ми, че се е обадил Венцел Райчев (Сивия) – генералният директор на “София прес” (по-рано беше главен редактор на вестника), и е разпоредил да се спрат печатните преси. Тримата “герои” са успели буквално в деня на печата да научат, че съм ги интервюирал поотделно, без да съм им казал.

         ” Те разполагаха с
            власт да наредят
            какво и как точно
            да бъде публикувано.
Тогава не мислех, че все още имат власт да направят нещо като спиране на печатните преси, тъй като ги бях отписал – някакви отминали величия, дето се тупат в гърдите. Оказа се обаче, че тримата не само разполагаха с власт да спрат пресите през юни 1990 г., но и да наредят какво и как точно да бъде публикувано – дума по дума.

Започна се една игра на котка и мишки, при която Боян говореше по телефона с Венцел, а той от своя страна – със Станишев и Йотов, които бяха заедно. От тях научихме, че Джуров изрично е поискал името му въобще да не се споменава. В крайна сметка, след неколкократни “преговори” по телефона – почти до полунощ – с посредничеството на Венцел се стигна до компромисен, беззъб вариант, при който Йотов и Станишев излязоха с общо заявление, а на мен беше предоставена “привилегията” да сложа името си под него.

Исках да се откажа, но Боян ме разубеди и каза, че е по-добре, така или иначе щеше да се наложи да запълни празните страници с рекламни материали. Така реших да допусна сериозно компрометиране в журналистическата си кариера и на следващия ден се появи това, което е прикачено тук като PDF файл. Разстроих се, но за сметка на това с Радостина излязохме същата тази сряда на излет до Витоша и този излет се превърна в най-прекрасния ден от пламеннната ни, но скоро след това приключила връзка.

Седмица по-късно се обади някакъв образ, който се представи за преводач на японски журналист, кореспондент на агенция “Киодо” във Виена, искал да говори с мен. Учудих се, но уговорихме среща в офиса на някакъв адвокат в безистена срещу Съдебната палата.

Японецът – висок и строен, интелектуален тип с очила с тънки метални рамки, си беше изрязал статията от английското издание на “Софийски вести” и предпазливо започна да ми задава въпроси през преводача, на английски. Аз разбирах горе-долу, но английският ми тогава беше далеч от приемливо за разговор ниво.

Говорим си, вежливо така, ама се вижда, че японецът много се интересува. Аз се чудя какво става, но си продължаваме приказката, кафенце, усмивки, това-онова. По едно време той ме пита: “Има ли още”? Отговарям: да, има много, ама не искат да го публикуват. Японецът още по-живо се заинтересува. Казах му, че имам три касетки с интервютата на тримата, нередактирано, всичко unabridged.

Тогава шогунът най-сетне размаха самурайския си меч – можел ли да ги купи? Аз се същисах. Представете си го: момче репортерче в комунистическа държава и изведнъж – такова предложение. Стъписах се за момент и на шега казах – може, що не. Японецът пита – колко? Аз още по на майтап изтърсих: “3000 долара” (доларът тогава беше по 6 или 9 лева, точно не помня).

Самураят помоли за няколко минути размисъл, извади тефтер и делово почна нещо да смята. След това ме погледна и кимна с глава – ставало, само че можел да плати само с австрийски шилинги (които си бяха напълно конвертируеми точно както долара и дойче марката). Постави обаче едно условие – трябва да осъществим сделката веднага, тъй като имал билет за вечерния самолет обратно за Виена.

Тогава ми стана ясно, че е долетял в София само за да се срещне с мен и нищо повече. Тоест, веднага отиваме при мен в къщи и му предавам касетите. Той явно си беше направил сметка, че ако се срещаме по-късно, ще успея да ги дублирам и вече няма да е ексклузивно. А на мен – мъгла пред очите, наистина ли всичко това се случва? 3000 долара бяха сериозна сума за онова време, огромна.

Качихме се на такси – японецът, преводачът и аз, и пристигаме в къщи. Самураят преслуша касетите с превъртане, обаче грижливо, за да се убеди, че не го премятам. След това извади голям портфейл и почна да ги брои в банкноти от 1000 шилинга по обменния курс, получи се тлъста пачка. И… отлетя шогунът с касетите.С това моята журналистическа кариера в България приключи, а с помощта на тая сделка можах да си купя самолетния билет до САЩ. Останалите пари се превърнаха в нишката ми за оцеляване през първите няколко месеца в Ню Йорк.

Приключи – също така внезапно и връзката ми с Радостина. Седмица или две преди да отпътувам (ноември 1990) случайно се засякохме на Орлов мост. Току-що бях получил виза в американското посолство и не можах да сдържа вълнението си да споделя с Радостина. Тя се стресна, погледна ме изпитателно с огромните си очи и въпреки че се опита да го прикрие, те бяха изпълнени с тъга: “Много се радвам за теб, Ники, наистина много”.

Източник:svobodnaevropa.bg
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ👇
Сподели новината👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Архив на сайта

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Предоставено от Blogger.