Народният артист на СССР Армен Джигарханян, почина в събота вечер в Москва на 85-годишна възраст
Той е изиграл 275 роли във филми и по телевизията и е отбелязан в Книгата на Гинес като най-снимания руски и съветски актьор в историята.
Валентин Гафт, известен със своите епиграми към колегите си, каза: "На земята има много по-малко арменци, отколкото филми, в които Джигарханян играе!"
Актьорът беше еднакво добър в драматични и комедийни роли.
Лаконичен маниер, оскъдна усмивка, веднага разпознаваем дрезгав глас. Не като референтен красавец, Джигарханян притежаваше най-силната харизма и уникален чар. Често играеше престъпници, но никога не се подвизаваше. Дори зловещият Гърбавия лидер на бандата на Черната котка беше очарователен по свой начин, пише руската преса за любимия на няколко поколения съветски актьор.
Джигарханян се появява за първи път във филми през 1960 г. на 25-годишна възраст. Най-известните му роли са капитанът на щаба Овечкин ("Новите приключения на неуловимия"), Чекиста Артузов ("Операция" Доверие "), съдия Кригс ( "Здравей, аз съм твоята леля!" ), Слугата Тристан (" Куче в яслата "), Гърбавия („Мястото на срещата не се променя“), мафиоз Козюлски („Ширли-мирли“).
Бъдещата звезда е родена на 3 октомври 1935 г. в Ереван в интелигентно двуезично семейство.
През 1952 г., след като не успява да премине конкурса в московския ГИТИС, той се завръща в Ереван и получава работа в студио "Арменфилм" като асистент оператор, а две години по-късно постъпва в Ереванския институт за изящни изкуства и театър.
От втората година започва да играе в Ереванския руски драматичен театър, където работи 11 години.
През 1967 г. столичният режисьор Анатолий Ефрос насочва вниманието си към обещаващия актьор и го кани в своя театър "Ленински Комсомол". Но след няколко месеца Ефрос неочаквано и без видима причина отстранен от поста главен режисьор.
Основната сцена в живота на Джигарханян остава театър „Маяковски“, където той играе от 1969 до 1996 година. След това той създава свой собствен „Театър D“ в Москва (Московски драматичен театър под ръководството на Армен Джигарханян) - подобно на много майстори, той има свой студентски курс във ВГИК.
Армен Джигарханян изиграва 59 роли в различни театри, включително Стенли Ковалски в „Трамвай желание“ и Големият Па в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на Тенеси Уилямс, Сократ в „Разговори със Сократ“ и Нерон в „Театър на времето на Нерон и Сенека“ на Едуард Радзински, Молиер в „Кабалата на хипокритите“ и генерал Хлудов в „Бягането“ от Михаил Булгаков и дори Ленин (на сцената на Ереванския младежки театър).
В соловия спектакъл „Последният запис на Крап“ по пиесата на Самюел Бекет в „Театър D“ актьорът е почти през цялото време на сцената и задържи вниманието на публиката близо час и половина.
През 90-те години, когато много съветски звезди безпомощно се оплакваха от липсата на търсене и господството на търговията в изкуството, Джигарханян не губи енергичност и се захваща с каквато и да е работа: играе малки роли, занимава се с дублаж и озвучава анимации.
Личният живот на артиста беше нещастен: първата му съпруга и единствената му дъщеря починаха рано от тежко генетично заболяване, два други брака завършиха с развод, а последният също завърши с материални спорове и публични обвинения.
Здравето на Джигарханян се влоши рязко през октомври 2017 г., след което актьорът влезе в болницата и скоро обяви, че не е готов да прости на съпругата си Виталин Цимбалюк-Романовская, която според него „му причинява много болка“. По-късно двойката се развежда и започва съдебна битка.
За политическите възгледи на Армен Джигарханян се знае малко. През 2001 г. той подписва апел в подкрепа на „старата“ НТВ, а през 2012 г. е един от 499 доверени лица на кандидата за президент Владимир Путин.
Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.
И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.
Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.
Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.
На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.
Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".
На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!
А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".
МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.
Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.
Елена Мухина в документален филм от 1978 година
Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.
"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!
Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."
Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:
"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."
Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.
Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.
В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.
То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.
На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."
След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.
После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.
"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.
Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."
За самата контузия признава:
"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."
Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.
Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.
През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.
Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.
Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.
Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.
"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.
В едно от последните си интервюта тя казва:
"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."
Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:
"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".
И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.
На 17 ноември 1956 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се въведат -трудововъзпитателните общежития“, т. е. в лагера в Белене да се изпращат „най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи“.
Малцина са днес тези, които знаят кoй e Илия Bълĸoв и ĸaĸ cтaвa извecтeн зa cвeтa пoд имeтo Юл Бpayн. Toй e eднa ĸoлopитнa личнocт, зa ĸoятo ce чува мaлĸo извън нayĸaтa, зaщoтo изoбpeтeниeтo мy caмo пo ceбe cи e peвoлюция. Toзи твъpдe ocoбeн чoвeĸ имa живoт, изпълнeн c oбpaти, пpecлeдвaнe нa мeчти и тъpceнe нa вeчнaтa мy cтpacт – бpayнoвия гaз, ĸoйтo e дeлoтo нa живoтa мy!
Бългapcĸият гpaждaнин Bълĸoв e poдeн нa 16 aпpил 1922 г. във Bapнa. Cмътнитe cпoмeни нa близĸитe мy зa нeгo гo coчaт ĸaтo мнoгo cpъчeн и oтдaдeн нa тexниĸaтa и нayĸaтa чoвeĸ. Oщe ĸaтo мaлъĸ yчeният e бил cпocoбeн дa cглoби paдиoaпapaт oт пoдpъчни мaтepиaли. Cтpaннo, нo тoзи ocтъp yм e възпитaниĸ нa Πлoвдивcĸaтa ceминapия и дълбoĸo вяpвaщ чoвeĸ. Идeятa зa бpayнoвия мy гaз ce paждa oщe тoгaвa в бeгли гpaници, пoнeжe пacaжът зa нaĸaзaниeтo нa чoвeчecтвoтo в библиятa c oгън cилнo впeчaтлявa Bълĸoв. Toгaвa тoй, ĸaтo cилнo вяpвaщ чoвeĸ, нe ce cъмнявa в тoвa и зaпoчвa дa тъpcи нaчини ĸaĸ вoдaтa мoжe дa бъдe зaпaлeнa, зaщoтo e yбeдeн, чe e възмoжнo!
Зa cъжaлeниe, ocтpият yм нa Илия Bълĸoв мy oтвapя бeля cлeд бeля. Ocвeн вяpвaщ чoвeĸ тoй e cилнo зaинтepecyвaн oт cлyчвaщoтo ce пo cвeтa и cлyшa чyждecтpaнни paдиocтaнции. Taĸa cлeд вoeннa cлyжбa нa ocтpoв Caмoтpaĸи ĸaтo cтyдeнт пo eлeĸтpoинжeнepcтвo в Coфийcĸия yнивepcитeт тoй e apecтyвaн oт влacттa пpeз 1948 г. Дo 1950 г. paбoти в минитe пpи изĸлючитeлнo тeжĸи ycлoвия, нo нeгoвият yниĸaлeн yм e бил изпoлзвaн oт peжимa, зa дa пoпpaвя cлoжнa тexниĸa в yнивepcитeтa, cпoмнят cи cъcтyдeнтитe мy. Попада и в Белене. Cлeд ĸaтo e ocвoбoдeн oттам, Илия Bълĸoв ce жeни пpeз 1950-а, нo тoвa нe тpae дългo. Πocтoяннo е cлeдeн и пocтaвян пoд cъмнeниe. Затова peшaвa, чe в Бългapия зa нeгo бъдeщe нямa! Taĸa пpeз 1952-ра пpeз peĸa Peзoвcĸa пpeминaвa нa тypcĸa тepитopия. Taм мъĸитe мy пpoдължaвaт, зaщoтo e oбявeн зa шпиoнин и пpeĸapвa цeли 6 гoдини в тypcĸи зaтвop. Heзнaйнo пo ĸaĸви oбcтoятeлcтвa e ocвoбoдeн oт cлyжитeл нa ЦPУ – мaйop Бpayн, и ce oзoвaвa нa авcтpaлийcĸa зeмя. Taм бългapинът Илия Bълĸoв ce пpeвpъщa в aвcтpaлиeцa Юл Бpayн. Зaпoчвa paбoтa в aвcтpaлийcĸa фиpмa и ce издигa дo пocтa тexничecĸи диpeĸтop, нo cĸopo нaпycĸа, зa дa ocъщecтви дeлoтo нa живoтa cи – oтĸpитиeтo нa бpayнoвия гaз!
1971 e гoдинaтa, в ĸoятo oтĸpивaнeтo нa бpayнoвия гaз cтaвa фaĸт. Πpoфecop Бpayн пpaви мнoгo изcлeдoвaтeлcĸи oпити, в ĸoитo пoлyчaвa yниĸaлнa cмec oт ĸиcлopoд и вoдopoд в cъoтнoшeниe 1 ĸъм 2 и гaзooбpaзнo cъcтoяниe. Taзи cмec в xимиятa e извecтнa ĸaтo „гъpмящ гaз“, нo yчeният ycпявa дa oпoлзoтвopи yниĸaлнaтa eнepгия oт вътpeшнoтo ѝ гopeнe пo eдин yниĸaлeн нaчин – зa двигaтeл нa aвтoмoбил c вaĸyyмeн пpинцип. Toзи двигaтeл гopи вoдopoд, нo бpayнoвият гaз гo oĸиcлявa и пo-тoчнo ĸиcлopoдa в нeгo. Бpayнoвият гaз ce пoлyчaвa блaгoдapeниe нa cъвceм пpocтa eлeĸтpoлизa, тoecт paзпaдaнe нa вoдaтa. Зa тaзи цeл Бpayн изoбpeтявa eлeĸтpoлизeн гeнepaтop, зa дa cъздaвa гaзa cи.
Aĸo cвъpжeм oбиĸнoвeнa гopeлĸa ĸъм гeнepaтop, тя имa cин дo бял плaмъĸ и cлyжи ĸaтo мoщeн cпoявaщ или пpoбивeн ypeд. Ho мнoгo вaжнo e дa ce oтбeлeжи, чe плaмъĸът нa тaзи гopeлĸa нямa дa изгopи ĸoжaтa ви, a caмo щe я нaмoĸpи c ĸaпĸи вoдa! Илия Bълĸoв, или пpoфecop Юл Бpayн, пpaви мнoжecтвo дeмoнcтpaции нa paбoтaтa нa cвoя yниĸaлeн гaз и cтигa дopи дo Kитaй, ĸъдeтo e paдyшнo пocpeщнaт. Зa paзлиĸa oт Бългapия, ĸъдeтo зa пocтижeниятa мy нe ce гoвopи, a дopи тe ce пpиĸpивaт. Любимaтa дeмoнcтpaция нa твopeниeтo нa Бpayн e дa изминe 1600 ĸилoмeтpa c ĸoлa – бeз тpaдициoннo гopивo ĸaтo бeнзин и дизeл. Toвa e възмoжнo блaгoдapeниe нa бидoн c вoдa oт 4 литpa и чифт бpayнoви бaтepии, пpeoбpaзyвaщи вoдaтa в гaз.
Бpayнoвият гaз peжe cтoмaнa c лeĸoтa, тoпи и cпoявa мeтaли oт paзличнo ecтecтвo, paзгpaждa paдиoaĸтивни oтпaдъци, cлyжи ĸaтo гopивo зa aвтoмoбилa, пpoизвeждa eлeĸтpичecтвo, cyши въглищa и пpeчиcтвa pyдa. Температурата, която развива пламъкът, проявява избирателна способност към всеки отделен елемент. Горелка с браунов газ сублимира волфрамова пръчка, чиято температура на топене е 3410 градуса по Целзий. Сублимация означава вещество да премине от твърдо в газообразно състояние, без да преминава в течно.C двe дyми, e yниĸaлнo cpeдcтвo в peдицa oблacти и индycтpии.
Може да се използва в Космоса. Πpeз 1977 и 1978 г. Илия Bълĸoв пaтeнтoвa изoбpeтeниeтo cи ĸaĸтo в Aвcтpaлия, тaĸa и в Aмepиĸa. Oбaчe зa жaлocт въпpeĸи гoлeмия интepec oт cтpaнa нa мeдии и oбщecтвo, въпpeĸи гoлeмитe пoлзи тoвa изoбpeтeниe нe ce e нaлoжилo и дo днec. Зaщo ли? Зaщoтo нe e изгoднo зa cвeтoвнитe интepecи и щe бpъĸнe в джoбa нa мнoгo мoнoпoлиcти, ĸoитo нe иcĸaт тoвa. Зa дa oпpaвдaят нeпpиeмaнeтo cи, yчeнитe твъpдят, чe peaĸциитe нa гaзa и нeгoвият „жив плaмъĸ“ ca нeoбяcними нитo физичнo, нитo xимичнo.
Пpeз 1981 г. Юл Бpayн cъздaвa фиpмaтa „Вrоwn Еnеrgу“ в Cидни c цeлтa дa пpoизвeждa гeнepaтopитe, изoбpeтeни oт нeгo зa бpayнoв гaз. Πъpвият гeнepaтop e пpoдaдeн в Kитaй, ĸъдeтo ce изпoлзвa зa цeлитe нa изгapянe нa paдиoaĸтивни oтпaдъци. Гeнepaтopи имa и в Kaнaдa./Ретро.бг/
Името на Георги Димитров вече не значи нищо за младото поколение, още по-малко пък то знае коя е Нушка Григорова. За възрастните, които все още вярват в светлото бъдеще и в победата на комунизма, и двете имена значат много.Всъщност преди 1989 г. Нушка Григорова е смятана за легендарна личност, която била любимка на героя от Лайпциг.
Тя е онова усмихнато дете, прегърнало Георги Димитров на така популярната преди 10 ноември снимка, която е обезсмъртена и на плакат, и на стотици хиляди пощенски картички по онова време, пише „Всеки ден“ Историческото фото е направено навръх 1 януари 1947 г. в дома на комунистическия лидер в Княжево, когато бъдещата известна режисьорка и актриса е на 9 години. Всъщност само преди дни Нушка Григорова, която направи филмова и тв кариера благодарение на тази снимка от детството си, изпрати своята приятелка и колежка Мария Русалиева.
Днес обаче няма и помен от онова малко усмихнато и безгрижно русо момиченце с плитки, облечено с бяла блузка със синя яка и червена панделка, което е в прегръдките на Георги Димитров и го гледа засмяно. Самата Григорова, която днес е на 76 години, признава, че тази снимка и многобройните й срещи с вожда и учителя на българския народ са белязали целия й живот.
Възрастните хора, които разпознаха режисьорката на погребението на Русалиева, бяха изненадани, че някога напетата телевизионерка се е запуснала, ходи раздърпана и с полузакопчана риза, която не е в тон с полата й. Нушка е родена на 28 септември 1938 г. в София в семейство на комунисти. Днес споделя, че още като съвсем малка родителите й, които били функционери в БКП, я учили, че Георги Димитров е герой и много светла личност. Затова и още на 5 години малката Нушка мечтаела да се запознае с вожда и да го прегърне. Съдбата й се усмихва през 1946 г., когато героят от Лайпциг присъства на концерт с партизани във Военния клуб в столицата. 8-годишната Нушка е определена да поздрави другаря Димитров със стихотворението на Асен Босев „Цял народ те слави, чичко Димитров“.
Коминтерновският деец толкова много се развълнувал от топлите думи, че станал, взел момиченцето на ръце и го прегърнал. След това „чичко Димитров“ извикал родителите на Нушка и докрая на концерта тя седяла в скута му.От въпросното събитие обаче Григорова твърди, че няма запазени снимки, но тя и до днес пази топъл спомен от така желаната си първа среща с героя от Лайпциг. Оттогава обаче той канел момиченцето заедно с майка му и баща му на всяко партийно тържество, организирано в дома му. Момичето е прието в хор „Бодра смяна“, който е избран да поздрави Георги Димитров за новата 1947 г. Куп деца, сред които и Нушка, отиват в къщата му в Княжево, играят, пеят, ядат и се веселят заедно с вожда, а точно в 12 часа през нощта го сурвакат за Честита Нова година. Министър-председателят и жена му Роза се радват от сърце на хлапетата. Димитрови тъкмо са осиновили малкия Бойко, след като губят сина си Митя.
Нушка Григорова
Героят от Лайпциг проявява особено отношение към Нушка и отново, след като тя го поздравява със стихче, той я вдига на ръце. По традиция партийният фотограф запечатва историческия миг насред бурните аплодисменти на комунистическия елит. На следващия ден снимката се появява в официоза на БКП „Работническо дело“. След това фотото е използвано от редица художници, за да покажат любовта на вожда и учителя към децата на България.
Снимката десетилетия наред виси в училищата и в държавните институции. От този миг животът на Нушка Григорова тръгва стремително нагоре – завършва с отличие гимназия, следва актьорско майсторство и режисура у нас, после специализира в братския Съветски съюз. Работи като режисьор в БНТ, кореспондент е на телевизията в Москва. Григорова е една от най-видните русофилки, доскоро бе режисьор на партийните концерти и тържества на БСП.
Дебютът й като актриса е в ролята на учителката в партизанския сериал „На всеки километър“. Нушка Григорова има зад гърба си два брака. Първата й дъщеря загива трагично в Москва. От втората си щерка Рада има две внучета. Режисьорката винаги е смятала Димитров за светец и продължава да го тачи и днес, като носи цветя на гроба му на Централните софийски гробища, където бе препогребана мумията му, след като бе извадена от мавзолея през 1990 г. Нушка ходи и на паметни за нея места, свързани с комунистическия вожд./Блиц/
На 18 юни 1963 г. в Димитровград се ражда Румен Радев, бъдещият летец изтребител и президент на Република България.
Детството му обаче минава в хасковското село Славяново, където и днес живеят родителите му, вече пенсионери.Майка му Станка е на 76 г. 35 години тя е работила като главна счетоводителка на горското стопанство в Хасково. Баща му Георги Радев е на 79 г. Има зад гърба си 40 г. работа, минал е през много нива в енергоснабдяването, преподавал е и електротехника в тогавашния механотехникум.
„Обикновени хора, много работливи, честни, добри. Те са образец за мен“, описва ги Радев. И с гордост казва, че от баща си наследил идеализма. „Все се опитваше да ми покаже, че светът е идеален, че човек трябва да вярва в своите идеали. Ако говорим, че мечтата му е била да живее честно и достойно през живота си – да, постигнал я е“, допълва синът.
Двамата пенсионери живеят в приветлива къща на тихата уличка „Митко Тръндев“ в Славяново. И двамата са много уважавани и в селото, и в Хасково, и в Димитровград. И винаги са усмихнати. Никога не са се интересували от власт и партии и преди, и след 1989 г. не са членували в никакви политически формации. Свикнали са да живеят скромно. Сами се грижат за къщата и двора и не се плашат от работа.Радеви научили Румен и две години по-голямата му сестра Лозана от малки на труд. Когато не бил на училище малкият Румен помагал на баба си и дядо си. Ставал рано сутрин да бере тютюн, копаел градината, никаква селска работа не може да му се опъне. Всъщност прави това и до днес – хваща мотиката винаги когато е при родителите си, помага им в тежаката работа.
„Каквито и задания да му дам, винаги се справяше по-бързо от останалите. Оправно дете беше“, спомня си първата учителка на Радев в детската градина в Славяново Ладка Петрова.
„От малък беше с характер. Още тогава се проявяваше като водач на останалите деца и знаех, че от него един ден ще стане лидер“, допълва тя.
Най-гордият спомен на самия Радев от детските му години е, когато в първи клас му поверили грижата за коня. Яхвал го без седло като Винету и го водел на един-два километра от селото на паша. „Чувствах се много горд, че имах отговорност и ми се гласува доверие. Доверието много възпитава“, казва днес Радев. И разказва, че въпреки работата, имал много волно детство. „Лудеех из гората, край реката имах огромната свобода, каквато за съжаление много от нашите деца днес нямат“, спомня си той.
Първата мечта на днешния генерал като дете била да стане добър рибар. Двамата с баща му често хващали въдиците и заедно дебнели рибата край реката.
След това искал да стане бригадир в ТКЗС-то. Често в селото им идвал чичко с чанта, който изглеждал важен човек в очите на малкото момче.
Но най-голямата му мечта била да работи в мандра. „Имаше мандра на края на селото и когато минехме покрай нея, мандраджията, много добър човек, ни гощаваше с истинско прясно сирене. Показваше ни как се прави и всичко ми изглеждаше като магия. А и накрая се получаваше нещо много вкусно“, спомня си Радев.В трети клас обаче рязко променил намерението си. Всичко станало съвсем случайно. В двора на селското училище дошла пътуваща книжарница – автобус, пълен с книги. Любознателният Румен бил сред първите, влезли в него. Харесал си книгата „33 стъпала в небето“ на Анатолий Маркуша, но нямал достаточно пари в себе си. Хукнал към дома, където дядо му му дал недостигнатите стотинки и успял да я купи. Изчел книгата на един дъх, бил запленен от написаното и от илюстрациите в нея. И решението му било категорично – ще стане пилот.
Веднага започнал да се готви. Не му било трудно, защото бил добър ученик, а и любимият му предмет била математиката.
В четвърти клас семейството му се преместило в Хасково, а до седми клас Румен учил в ОУ „Иван Рилски“. След това, повлиян от страстта на кака си Лозана към езиците, Румен влязъл в немската гимназия. Изкарал обаче само подготвителен клас, където учил интензивно езика, а след това решил, че е по-добре да наблегне на математиката, ако иска да кандидатства за военното училище.Така през 1979 г. се прехвърлил в VIII „в“ клас на хасковската математическа гимназия. Негова класна и преподавателка по история е Стефана Сивова, „Още в първия миг, когато директорът ми представи Румен, ми направи силно впечатление с възпитанието и сериозността си“, спомня си тя. Бил добър ученик, но любимият му предмет била математиката.
Станал любимец на всички в училище. Помагал на съучениците си в трудните задачи, подавал им ръка и като приятел. Участвал много в олимпиади и републикански първенства по математика. Бил знаменосец на гимназията. Завършил я с пълно отличие и златен мелал.
„Беше много отговорен и харизматичен“, разказват днес съученици и учители. Те припомнят и друга негова страст – всяко междучасие хващал китарата, свирел и в училищния оркестър.
Паралелно с математиката Радев наблягал и на спорта. Играел основно баскетбол и бокс. Но когато дошло време да кандидатства, приятел доктор го предупредил да не споменава бокса, защото няма да получи медицинско. Тренирал е какво ли не – бягане, гимнастика, фитнес, плуване.Въпреки многото уроци в училище правел плановете си така, че да му остава време да отскача до Стара Загора, за да лети — карал безмоторен самолет и скачал с парашут. Така стартирал кариерата си във въздуха още като ученик.
Правел го обаче тайно от родителите си. „Това са единствените му провинения. Като дете, ученик и мъж никога не ни е създавал проблеми“, казват днес те за него.
Избягал от вкъщи, за да стане пилот
За да стане пилот, Румен Радев избягал от дома си и на своя глава заминал за Долна Митрополия. И днес, запитани коя е най-голямата генералска беля, която е направил, родителите му са единодушни — когато се записал зад гърба им в авиаторското училище.
„Категорично не бяхме съгласни с тази му постъпка. Бяха го приели ядрена физика, а той тихомълком си изтеглил документите и ги подал във военното училще“, казва баща му Георги пред „24 часа“.
А пък Радев свързва кандидатстването си във Военновъздушното училище в Долна Митрополия с почти куриозна случка.
На изпита ги затворили както си му е редът в зали, за да решават задачите. На него обаче му трябвал само половин час, за да се справи с тях. При това ги решил дори без да използва листите за чернова, а директно на тези за белова.
Пъхнал отговорите в плика и тръгнал да го предава на комисията. Пазещият го майор обаче го върнал със съвет да не се отказва и да напише нещичко поне.„Ама аз съм готов“, заявил му младежът. Майорът обаче отказал да му повярва. Двамата започнали да спорят, а накрая пазещият го направо му заявил, че не може да го пусне да излезе, преди да са минали 2 часа.В този момент покрай тях минал преподавателят по висша математика Нино Ставров, който чул разправията в искал да види плика със задачите. Прегледал го и пуснал Радев да си ходи.
В крайна сметка Радев бил приет първи по бал. А когато за първи път влязъл в час по математика при Ставров, той директно го освободил от занятия.
В Долна Митрополия се качил първо на L-29 – реактивен учебен самолет, който тогава му се видял бърз като ракета, а сега нарича играчка. Най-трудно му било да преодолее страха от височината, от огромния риск. Но успял благодарение на абстрактното си мислене, което му помагало да се абстрахира. „Като преодолееш страха, трябва да преодолееш и красотата от гледката наоколо. Трябва да се абстрахираш от себе си, докато мозъкът ти стане като компютър, който хладно и безпристрастно решава всичко на секундата, без да допуска чувства и емоции. Иначе си загубен“, казва днес той.
Във военното училище младият курсант имал винаги отличен успех. На атестацията бил класиран първи и му предложили да специализира гражданска авиация. „Аз да не съм файтонджия“, казал пред близките си бъдещият въздушен ас и продължил към призванието си боен пилот на изтребител.
Две години по-голямата сестра на Радев – Лозана, също е свързана с авиацията. Тя е завършила с отличие психология и педагогика, но дълги години е била стюардеса.
В началото бе Равнец
Като първенец на випуска от военновъздушното училище Румен Радев е имал право да избира къде да служи. Защо обаче е избрал Равнец, а не Узунджово, не е ясно, коментира полк. о.з. Илия Милушев, колега и приятел на Радев. Според него обаче това правило не винаги се спазва. И той бил първенец на випуска и поискал да служи в Каменец или Доброславци, но го пратили в Узунджово, а след това в Равнец.
А може би Радев е знаел, че скоро в Равнец ще постъпят новите изтребители МиГ-29. „Едва ли, никой не знаеше“, смята Милушев. Тогава всичко се развило скоротечно. Щом се чуло за новите машини и веднага пратили група авиатори да се обучават в СССР.
Радев започнал подготовка с курс за приучване. Всички пилоти със семейства живеели в т.нар. городок. За ергените като Радев имало общежитие. Городокът често страдал от липса на вода. Блокчетата обаче били извън регулацията на селото и с този аргумент кметът се измъквал.
По това време битовите условия в Граф Игнатиево, Балчик, дори Безмер били по-добри. Освен това някои летища се намирали по-близо до големия град. А Равнец бил на 22 км от Бургас. Имало само един магазин, в който карали кисело мляко веднъж седмично. Било проблем дори хладилник да си купиш, за да държиш там млякото, особено необходимо на семействата с малки деца, си спомня Милушев.
На днешните пилоти сигурно им се струва смешно, но тогава бе изключено да тренираме някакво по-сложно упражнение, разказва Милушев. Важното е да е безопасно. В началото изглеждало нормално, но после-съмнително. Уж излитаме за въздушен бой, а пък работим на един и същ радиоканал. „Готов ли си – готов. Ама аз знам какво точно условният противник направи – завой, атака с единия маньовър, атака с другия. След това готов ли си – хайде стръмно пикиране. Въобще канцеларска работа!“, с яд си спомня Милушев.
Докато не решили, че така повече не може. Това станало с подкрепата на майор Радев, който се върнал в Равнец, след като завършил военната академия. С него постигнали единомислие по това какво трябва да се промени в бойната и летателната подготовка.
Все пак това била единствената ескадрила с МиГ-29 във ВВС — каквото и да се случи, тя ще бъде на острието, на предната линия.И ще е престъпление да се използват вече остарели методи. Милушев вече бил успял да наложи тренировки на различни радиоканали, без да се знае предварително какво ще направи противникът. Но това не било достатъчно. Трябвало да се внесе елемент на противоборство и равнопоставеност. Неизвестността да е еднаква и за двамата пилоти.Когато Радев пристигнал, дошъл Милушев, ръководител на методическия на базата. И с негова подкрепа предложили на командира на полка подп. Дунев редила нововъведения, а той, лека му пръст, се съгласил. Най-напред разработили карта на тактическата обстановка. Много време отделили да успокоят шурманите-насочвачи, които имали най-големи притеснения. Защото при маневрения въздушен бой при малките дистанции те не виждали самолетите. Отметките почти се налагали една върху друга на локатора.
„Ами ние сега какво ше правим?“, питата те. „Ама кой иска от вас нещо да правите? Гледайте минималната височина и това е! Щом пилотът казва: ,,Наблюдавам, атакувам!“, вие нямате вина“, отговорили Радев и Милушев.
Постепенно наложили този стил. Включили и младите пилоти – все нахъсани момчета Харесало им. Сутрин, на обед, вечер, дори в автобуса до Бургас и обратно само за въздушните боеве си говорели. А Радев умеел да ги надъхва. И противно на опасенията нямало инциденти, сблъсъци, катапултирания. В историята останали приказките на старши офицери по служебни събирания: „Ще се избиете, ще изтрепете хората!“…
Откъс от книгата „Румен Радев – петия президент“ с автори Лиляна Клисурова и Любомир ДеновИК „Труд“, София – 2017 г.
1. Картофите се измиват, обелват се, нарязват се на кубчета и се сваряват в кипнала подслоена вода.
2. Лукът се нарязва на колелца и се запържва в 3 с.л. от зехтина за около минута. Доматите се пасират и след като лукът се позапържи, се прибавят към него. Варят се на тих огън около 15 минути и се подправят с босилека, солта и захарта. Варенето продължава още 2 минути и плънката се дръпва от огъня.
3. Сварените картофи се пресоват, овкусяват се със сол и 1 с.л. зехтин и се размесват.
4. Тава за печене (23-25см) се намазнява и се поръсва с галета, като се покриват и част от стените. Картофеното пюре се разстила в тавата, върху него се се изсипва доматената плънка и се гарнира с нарязаните маслини, наситнените кисели краставички и настъргания кашкавал. Пече се в загрята до 220 градуса фурна около 20-30 минути.
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
23:09:00
