Военна техника се бори срещу преспите във севороизточна българия през свирепата зима и падналия дебел сняг през 2017 година.Редица селища са откъснати и непроходими.


Най-тежките места в района се чистят от верижни машини на Военноморските и Военновъздушните сили. Те са  отваряли отсечки, останали непроходими с цели дни.


Военноморските сили разчистват отсечки от пътната мрежа на север от Варна, както и участъци в община Долни Чифлик. Преспите на пътя Кичево-Аксаковска панорама са разбивани с машина БАТ-М, която военните използват за прокарване на пътища в гористи местности.Пътят е непроходим от 6 януари, тъй като обикновен снегорин не може да се справи. 60-годишната съветска машина обаче минава с лекота. „Последните 5-6 дни е минала над 600 км. като след себе си оставя отворени пътища", посочва подп. Мирчо Добрев.


От началото на бедствието военните работят на терен по около 12-13 часа при най-висока температура от -8 градуса. До пълното изпълнение на задачата обаче има още работа. Техника от състава на Военновъздушните сили е разчиствала пътища и вадела автомобили в Шабла и Балчик.



Почти няма български мъж от поколенията, преминали през задължителна военна служба, който да не е влязъл в съприкосновение с основния всъдеходен камион в българската армия, пък и във въоръжените сили на целия Варшавски договор – незабравимия „Джоган”, както наричаха у нас ЗИЛ 157. 


В казармените разкази, обичайно подсладени от носталгия по младостта и обвити в романтичния ореол на отминалото време, „Джоган” неизменно демонстрира чудеса от висока проходимост, неимоверна устойчивост на чудовищни пропуски в поддръжката (например когато някой разсеян боец е забравил да налее вода в радиатора или масло в мотора или трансмисията) и разбира се, пословична лакомия за бензин, простираща се от около 50 л/100 км на шосе до наистина невероятни стойности в пресечена местност. При това не може да не ви направи впечатление, че този, общо взето, труден за управление автомобил без сервосистема на волана и днес има своите ревностни почитатели, които неуморно повтарят как в дълбоката кал той единствен е успявал да премине, като пътем е изтеглял заседнали газки, по-модерни ЗИЛ 131 и дори някой и друг закъсал БТР… Тук доводите на разума и съобразяването с реалностите губят смисъл, защото в света на легендите нещата имат друга логика и събитията се развиват по особени закони.Предшественикът


ЗИЛ 157 е рожба на една все по-избледняваща в спомените епоха, когато глобалното противопоставяне между страните на „победилия социализъм” и „свободните демокрации” се поддържаше с помощта на огромни армии, а в Съветския съюз цялата икономика работеше на първо място за нуждите на отбраната. Предшественик на модела е ЗИС 151, създаден непосредствено след края на Втората световна война. В хода на боевете на съветска територия, където пътищата са лоши, а през пролетта и есента просто изчезват в морета от кал, е станала  очевидна необходимостта от съвременни високопроходими камиони, подобни на доставяния по ленд-лиза американски Studebaker US6. Триосният модел с колесна формула 6х6, от който Съветската армия получава около 150 хиляди броя, решава множество логистични задачи, но най-известното му приложение е като носител на реактивните системи за залпов огън БМ 13 „Катюша”. Военните дотолкова са запленени от него, че желаят да получат аналогичен съветски модел със сдвоени задни колела и не се вслушват в аргументите на конструкторите, според които единичните задни гуми са по-добри върху мека почва или кал. Така ЗИС 151 се произвежда цели десет години (1948 –1958) с двойни задни колела и отстъпва както на първообраза Studebaker (защото е с около един тон по-тежък), така и на по-малкия ГАЗ 63 с формула 4х4, но с по-големи единични гуми.Единични или двойни


По време на ученията в края на 40-те и началото на 50-те години недостатъците на сдвоените задни колела стават очевидни. От полепналата кал отзад се образуват четири хлъзгави „варела”, а автомобилът затъва до диференциалите. Налага се външните колела от чифтовете да бъдат демонтирани (за намаляване на съпротивлението) в тежки полеви условия, а закъсалият камион да бъде тласкан от други (допуска го специалната конструкция на броните).


Въпросът за единичните колела отново е поставен на дневен ред и този път конструкторите го свързват с нуждата от система за регулиране на налягането на въздуха в гумите с напомпване по време на движение. След драматични изпитания, на които е поканен заместник-министърът на отбраната, прославеният маршал Г.К. Жуков, най-после се взема решение в полза на по-сложната, но в крайна сметка по-съвършена и по-добра конструкция.


Производството на ЗИЛ 157 започва през 1958 г. и още същата година моделът е отличен със златен медал на изложението в Брюксел. Единичните задни колела повишават проходимостта, понеже използват и утъпкват прокарания от предните коловоз, с което общото съпротивление намалява. Формата на кабината и  заостреното торпедо (заради него руските шофьори са кръстили ЗИС 151 „Утюг”, т.е. „ютия”) остават същите, но понеже отпада необходимостта от две резервни колела, монтирани преди това между кабината и товарната каросерия, сега рамата може да бъде скъсена с 25 см, а общата дължина – с 33 см. Единственото резервно колело вече се закрепва хоризонтално под платформата. Общото тегло на автомобила намалява с около 100 кг.


Регулиране на налягането в гумите


Най-интересната техническа новост в ЗИЛ 157 е системата за регулиране на налягането в гумите, черпеща сгъстен въздух от пневматичната спирачна уредба. С помощта на шест отделни клапана водачът  може да намали налягането от 3 – 3,5 бара за движение по шосе с твърда настилка на 1,5 – 2 бара за мека и рохкава почва, 0,75 – 1 бар за пясък, влажна почва и разкалян черен път до 0,5 – 0,7 бара за терени с водна растителност, заблатени местности и дълбока снежна покривка. За целта са разработени гуми с 25% по-широк профил и специални слоеве от много мек каучук. Те допускат деформация до 35% от височината на профила, докато при обикновените гуми максимумът е 13%. Все пак при най-мекия режим не се разрешава движение с повече от 10 км/ч и веднага след преодоляване на препятствието водачът е длъжен да спре, докато налягането се повиши достатъчно, и чак след това да потегли отново.


В сравнение със ЗИС 151 е увеличена мощността на шестцилиндровия бензинов двигател (от 92 на 104 к.с. при 2600 об/мин), като същевременно е намален разходът на гориво. Въртящият момент е нараснал от 304 на 334 Нм. Усъвършенствани са охладителната и мазилната уредба, както и всички други системи в автомобила.


Дългото сбогуване


Производството на ЗИЛ 157 продължава повече от 35 години, като за това време моделът минава през две по-сериозни модернизации. При първата (ЗИЛ 157К, 1961 г.) мощността е увеличена до 109 к. с., двудисковият съединител е заменен с еднодисков. Усилена е конструкцията на мостовете, подобрени са спирачките.


През 1966 г. от конвейера в Москва слизат първите бройки от осемцилиндровия ЗИЛ 131– наследника на 157, при който водачът най-сетне разполага със сервосистема на кормилната уредба. Според плановете производството на ЗИЛ 157К в московския завод е трябвало да бъде преустановено през 1968 г. и да бъде прехвърлено в Уралския автомоторен завод (УАМЗ), където да продължи още няколко години. Става обаче друго. Търсенето на ЗиЛ 157 не намалява, тъй като освен от армията, камионът се изплолзва в многобройни модификации за стопански цели – навсякъде, където е необходима висока проходимост и здрава, издръжлива и лесна за поддържане техника. Огромната страна иска още и още камиони и поради това паралелно със 131 старият ЗИЛ 157 продължава да се сглобява в Москва по стендовия метод още цели 20 години! А пък в УАМЗ, след като усвоеният уж временно модел се произвежда с пълна пара в продължение на цяло десетилетие, през 1978 г. го подлагат на още една модерницация. Така се появява ЗиЛ 157КД. Двигателят му е с по-малък работен обем, но мощността е увеличена до 110 к.с. при 2800 об./мин. Нови са водната помпа, стартерът, генераторът за променлив ток, контактно-резисторната система за запалване. Подобрения в конструкцията и окачването дават възможност полезният товар да бъде увеличен от 2500 на 3000 кг (върху почвена основа) и от 4500 на 5000 кг (на шосе). Производството на ЗИЛ 157КД е прекратено официално чак през 1992 г., но благодарение на огромния запас от детайли то продължава в малки серии до 1994 г.


Точният брой е неизвестен


Според руски данни в течение на близо четири десетилетия ЗИЛ 157 е бил произведен в рекордния тираж от 797 934 бройки, включващ всевъзможни военни и цивилни варианти. Но дори това огромно число не казва цялата истина, тъй като няколко години след появата на съветския модел, в Китай започва да се изработва почти точното му копие Jiefang CA-30. Може да бъде разпознато по това, че вместо буквите ЗИЛ над радиаторната решетка (с хоризонтални пластини) са щамповани два йероглифа, а калниците не са закръглени, а ъгловати. Никой не знае в какъв тираж е произведен китайският камион, но нека не забравяме, че Китай от дълги години разполага с най-многобройната армия в света…


А животът продължава…


У нас  «джоганите» все още не са потънали в ръждата на небитието, тъй като за много жители на планински райони те са предпочитаните помощници в тежки задачи, изискващи преодоляване на сложен терен. След като излязат на твърд път, стопаните бързат да прехвърлят товара на «нормални» дизелови камиони, защото иначе не могат да насмогнат с разхода на гориво. Впрочем повечето са му намерили колая, монтирайки газови уредби. Търсачите на върхови офроуд изживявания обаче би трябвало да монтират и яка тръбна конструкция за защита на кабината при преобръщане, както и предпазни колани. Би било наистина жалко човек да пострада в мирно време в една реликва от Студената война.

Текст:  Владимир Абазов



Според статистиката в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти. След това обаче само веднъж - през 1985-а. Сега за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.


След поредица от дни с минус 15 градуса Дунав замръзна изцяло при Силистра. За последно реката се е вледенявала през 1985 г. Тогава явлението е продължило 60 дни - от 16 януари до 16 март. За разлика отпреди 27 г. сега нивото на реката е с 5-6 метра по-ниско, което прави леда изкушаващ за разходка.Според официалната метеостатистика в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти, а след това се е случвало само веднъж - през 1985 г. По неофициална информация за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Писмени свидетелства има от 1902 г., когато заледяването продължило 29 дни. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.


Видинчани ходили пеша до Румъния за последно през 1953 г.

Точно преди 70 г., на 4 март 1942 г., Видин преживява най-голямото си наводнение. Както сега реката започнала да замръзва и носените от течението ледени блокове направили тапа между българския и румънския бряг при остров Богдан под града.От ледения бараж водата не можела да се оттича и за една нощ градът бил залят. Седем души се удавили, 19 000 били евакуирани, а ледът бил бомбардиран, за да се отпуши реката. Спасителната акция продължила 7 дни, но водите се дръпнали в коритото чак в началото на юни. Преди това Видин вече бил преживял 10 опустошителни наводнения от 1888 до 1940 г., когато част от града бил залят. Всички те са били резултат от люти зими с много сняг.


"Бил съм на 1 годинка по време на голямото наводнение, но за него после ми разказваха родителите ми. Било е страшно, водата е стигнала до средата на втория етаж на къщата ни и са ни спасили с лодка, както и всички други граждани. Въпреки това аз никога не съм сестрахувал от Дунава", разказва 71-годишният Венелин Лападатов-Дуро.

Той е най-дългогодишният кънкьор във Видин. Научил се да кара зимни кънки, когато бил на 8 г., и оттогава се пързаля всеки път когато се появи ледено поле. Той е и жива енциклопедия за частичните и пълните замръзвания в този участък на Дунав.За последен път реката замръзнала напълно през зимата на 1953 г.


"Бях ученик и с приятели избягахме от училище, за да се пързаляме. Стигнахме чак румънския бряг, но докато се върнем, беше се свечерило. Помня го, защото във Видин ме чакаше братовчед на майка ми и ми прибра кънките за наказание", спомня си Дуро.


Преди това имало няколко поредни сурови зими, при които реката замръзвала частично. Зимата на 1949 г. била много мразовита и точно тогава видинчанинът се научил да кара кънки.

Навремето зимите били студени и карането на кънки било много популярно във Видин. На Дунава се събирали по 40-50 деца да се пързаляти да играят хокей, но са ставали и инциденти. "Една от зимите реката пак беше замръзнала, но не цялата, а само на 150 м от брега. Тогава моят приятел Ваньо Черния пропадна в леда срещу театъра, но един войник чу виковете му, хвърли му колана си и успя да го изтегли", казва Дуро. Той си спомня и чут в детството му разказ за трагична случка от 1905 г., за която обаче не знае дали е истина. Реката била замръзнала и сватбари тръгнали от Калафат към Видин по леда, но той се пропукал и имало удавени. Чувал е и разкази за вълци от Румъния, които през лютите зими минавали по леда и нападали кошарите в българските села.

Дори и да няма лед по реката, в най-студените зимни месеци замръзват заблатените части между брега и защитната дига и Венелин Лападатов не пропуска да покара кънки там. Миналата зима, когато бе замръзнала водата в рова на замъка Баба Вида, той водил комшийчета да ги учи да се пързалят.

Ледоходи се появяват периодично край Видин и през последните двайсетина години, като последният е бил през зимата на 2005 и 2006 г.

ВАНЯ СТАВРЕВА www.24chasa.bg



Слушах и гледах по разни телевизии как обясняват тежкото положение тази зима при ниските температури и сняг над 50 см. Аз съм вече над 70 години и съм преживяла много тежки (с ледове по Дунава, които се движат) и не толкова лоши зими.


Когато бях малка, улиците в Свищов се чистеха с впряг коне, които теглеха триъгълно сковани дъски и с върха на триъгълника разбиваха преспите. По-късно тежки военни машини чистеха снега, а войниците с лопати доизчистваха. Тогава нямаше леки коли, а зиме се движеха конски шейни по улиците. Ние, децата, се спускахме от баирите с шейни и се пързаляхме весело и щастливо.Скоро ми попадна книгата „Под сянката на спомените” на Санка Божикова. Тя е родена в Троян, но майка й е от Свищов и тя доста години живее с нея в Свищов, а после – в различни европейски градове. Накрая се установява в Торонто, Канада, където се пенсионира като професор. Почива през март 2018 г. на 94 години. Като прочетох спомените й, особено ме развълнува един от тях:


„През зимата на 1928 г. съм била на 4 години. Зимата била необикновено студена, така че Дунавът замръзнал. Ледът бил 2 метра дебел. Правителствата на Румъния и България отворили границата за 48 часа. Тогава много румънци дошли в България, и разбира се, българи отишли в Румъния – като туристи. Разстоянието е половин километър, а с шейна се взема за няколко минути”.


Приятелка на майка и се женела за румънец в Зимнич. Дядо и подарил шейна и увити в одеяла до гуша, потеглили по леда на Дунав за Зимнич. На сватбата се случват интересни събития, които всеки може да прочете в книгата.


Моята майка ми е разказвала, че като била в първо отделение, всички деца от класа, дебело облечени и обути, хванати за ръце, се движели след своя учител по заледения Дунав. Г-н Николов вървял пред колоната и с бастун чукал по леда, за да разбере колко е дебел.


По същото време баща ми бил войник. Под строй ходили по леда и се върнали. После се смееха, че там са се срещнали и запознали с майка ми, което беше шега.


Разликата в годините им беше 11 г., но това не попречи на щастливия им семеен живот.


Д-р Райна Халачева, Свищов  


 


Нямаше дървени ваканции и епидемии


Нека младите знаят каква зима имаше едно време и какви незабравими емоции и приключения имахме през зимните ваканции прекарани на село,там при баба и дядо,с топли мекички за закуска,ухаещ топъл липов чай или прясно издоено от нашата крава мляко, което след варенето ставаше със един жълтеникав каймак.


Роден съм през 70-те в голям областен град и разказвам по мои спомени.Някога с нетърпение чакахме да дойде 5 януари и да започне зимната ваканция.Тя беше цели 10 дни.Майка ми опаковаше багажа и ме изпращаше на жп гарата където трябваше да хвана влак до Чирпан а от там автобус за село Златна Ливада.Пристигах към обяд в малкото градче и от автогарата на която някога кипеше живот ,се качвах на автобуса /тогава пътуваха автобуси "Чавдар" /по направление Чирпан-Димитровград/ с отбиване в моето село Златна ливада.Сядах задължително на задната седалка до прозореца,незнам защо ,но там най-много ми харесваше.


И така автобуса тръгва,минава през село Зетево и следващото село е моето.Чакам с нетърпение да видя Баба и Дядо.Автобуса пристига те ме чакат с нетърпение на спирката.Това са едни от най-незабравимите ми моменти.След задължителните прегръдки и питане как е в училище и какви оценки имам ,тръгваме към вкъщи където ме чака вкусен обяд.И така ,целия ми ден минава покрай печаката с дърва и следките приказки на моите дядо и баба.


На следващия ден с пробуждането си виждам,че е нявалял много сняг.Дядо ми стягаше шейната на двора ,но аз си имах мой си метод за пързаляне.Взехам един найлонов чувал,вътре слагах слама да е меко и с него тръгвах към хълма който наричахме "Биличкия хърман" на който вече имаше поне 10 други деца,кой с шейна кой с найлон и започваше едно пързаляне,търкаляне в снега ,надпревари и каквото се сетите чак до здрач.Вечер се прибирах целя мокър в къщи край горящата печка и вкусните гозби на баба...и така до следващия ден.



Участничка в съпротивителното движение по време на Втората световна война. Член на Политбюро на ЦК на БРП(к). Партизанка от Втора софийска народоосвободителна бригада. Една от Петимата от РМС. На 30 май 1944 г. е ранена тежко в сражение c жандармерия над с. Елешница, заловена жива и разстреляна.Преди да я разстрелят са я накарали сама да изкопае гроба си! Двама от убийците й са братя от Елешница(Йорданкино).Вечна слава на храбрата партизанка сражавала се и загинала за свобода на България.


Биография:


Родена е в ксантийското село Кръстополе (тогава в Османската империя) на 8 януари 1911 г. Със семейството на родителите си се преселва в България през 1919 г. На 12 години става тютюноработничка в Пловдив.


През 1928 г. активно участва в стачката на тютюноработниците. Същата година е приета за член на Работническия младежки съюз и на българския комсомол. От 1930 г. е член на БКП и член на Окръжния комитет на РМС. Делегат е на Петия конгрес на Профинтерна в Москва (1930). През 1931 г. става секретар на РМС в Пловдив, а към есента на 1932 г. е на работа в ЦК на Комсомола.


От 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа в Москва.


След завръщането си в България работи за провеждане на ленинския курс в БРП (к) и РМС, за изграждане на единен младежки фронт. През 1937 – 1939 г. е в затвора. Там се омъжва за Георги Чанков. След освобождаването ? става секретар на ЦК на РМС и член на ЦК на БРП .


Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. През 1942 година е арестувана и изпратена в женския отдел „Свети Никола“ на концлагера „Гонда вода“, Асеновградско, откъдето на 22 юни същата година избягва. Поема отново ръководството на ЦК на РМС и е избрана за член на Политбюро на ЦК на БРП (к) (1942). Известна е с нелегалното име Катя.


През април 1944 г. заминава за района на Трънския партизански отряд и се включва във Втора софийска народоосвободителна бригада. Участва във всичките и акции и сражения. След битката при Батулия се откъсва с група партизани. На 30 май 1944 година е ранена тежко в сражение c жандармерия над село Елешница (дн. в Община Елин Пелин), заловена е жива и разстреляна.


Неин брат е Величко Николов, български офицер (генерал-лейтенант).


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации