Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. 

При социализма в НРБ цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Трябва да се отбележи обаче, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент,при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището.

Сметка за консумация в старозагорско заведение през далечната 1983 година

С десет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки и ти остават дори пари ! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията бе чиста и натурална а не като сега. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.Вижте още:През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Малко известно:През 1977 г. български работници стачкуват в СССР заради..една жена

Заплатите там са по-високи и позволяват на заминалите българи да спестят за Москвич или Жигули. Както и да донесат на връщане злато, хайвер и ленени чаршафи. Но не всичко е розово.

Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. 

Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха взимали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния Москвич или Жигули от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.

Отношението на местните към гурбетчиите обаче невинаги е дружелюбно и през късното лято на 1977 г. почти всички от работещите там българи обявяват стачка – не отиват на работните си места. Стачките в СССР, а и в НРБ, са единици и се смазват брутално. Но не и този път. Милицията е там, пред управлението на „Главболгарстрой“, но не се намесва.

Поводът за стачката е банален и в него е замесена жена. Българските строители получават две заплати – една руска и една българска. Това им осигурява доста по-висок стандарт от този на местните, което част от „пришълците“ обичат да демонстрират, защото им печели дамско внимание. Покрай това в навечерието на стачката български работник е пребит от група руснаци в ресторант. Негов сънародник успява да стигне до близките общежития, в които живеят българите, и събира група за помощ, после още една. Уличните битки между българските гурбетчии и руснаците продължават цяла нощ. Говори се за обърнати коли и кошове.

На сутринта дворът пред управлението на „Главболгарстрой“ е почернял от хора и нито един българин не отива на работа. Днес очевидците на събитието не си спомнят какви искания са имали стачниците и какво им е обещано от ръководството. И все още не могат да повярват, че известната със своята жестокост местна милиция не реагира по никакъв начин, а само охранява протеста. На следващия ден половината отиват на работа и след два дни стачката спира – след проявата на солидарност към пребития. А той не е бил единственият – има и доста други подобни инциденти, все заради „женски истории“.

Без месо, но с хайвер

Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал, както и семействата им, живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.

„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един трогателен филм, който ни насълзяваше

След края на войната, завърналият се от фронта Андрей разбира , че всичките му близки са загинали, а дома му е напълно разрушен. 

Той започва работа, като шофьор на камион, лутайки се от град в град. Веднъж среща едно бедно, изгладняло момченце и му предлага да го повози с камиона. 

По пътя те си говорят и Андрей пита детето за родителите му. То отговаря, че баща му е изчезнал по време на войната, а майка му е загинала и че няма други близки и не знае от къде е всъщност. 

Андрей казва на момчето, че той е неговия баща, давайки надежда на него и на себе си за нов, по-добър живот. В изблик на радост, детето силно прегръща Андрей, обляно в щастливи сълзи и извиква: "Татенце, миличък аз знаех , че ще ме намериш!"....

...Такива покъртителни  трагедии се разиграват в почти всяко семейство в необятната славянска страна, опарено от огъня на жестоката война.  

И когато днес някои политици-ястреби и жалки соросоиди се опитват да ни промият мозъците и да ни насъскат срещу нашите братя по кръв, изкарвайки ги  войнолюбци и окупатори, искам да им кажа следното: "Народ който е преживял ужаса на най-страшната война и е дал 27 милиона  жертви, никога  не ще поиска отново да воюва! 

Той обаче знае, как да брани своята земя и свобода и ако се наложи  пак ще мине през огъня и смъртта, за да ги защити!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Като ни биеха учителите"възпитателно", после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно

Основна тема в медиите тези дни е шамар, който изял 13-годишен ученик от учител в Сливен. И му дръпнал и ухото. А момчето чак повръщало в тях от стрес и майка му се появи по всички телевизии.

Че нас навремето ни биеха на почивки - първо учителите я с шамари, я с показалки, я ни мереха с ключове. И като ни биеха учителите, после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно. И си уважавахме учителите по наш си начин, а и родителите ни ги уважаваха. И никой не пискаше.

Учителят беше институция, а сега е изтривалка за комплексирани родители и лигави деца.

Говориш – шамар за врата , без домашно – я прав в ъгъла цял час с вдигнати ръце . Показалката му беше много яка , и много болеше от нея . Крали сме я безброй пъти , и пак си намираше нова  . Като изключим родителските срещи не помня да е викал родител в училище .Оправяше се сам . На родителските срещи се обясняваше , че класът слуша , класът е първи по успех  в общи линии е много доволен . Нямаше кой да му противоречи , ние си мълчахме в къщи . И станахме хора.

От нета..Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало някога „Кравай“ – един сладък спомен от младостта

Баща ми беше роден през 1960. В най-красивите си двайсет е бил именно в онова бурно време на 80-те, когато вятърът на промените вече е духал по тези земи. Духал е отривисто и на пориви. Предимно от запад, предимно полулегално и предимно с вълни от западни банди, тайни касетки и плочи, истински дънки от Кореком и прекрасни събирания, които днес не можем дори и да си представим. 

И ако Коса ни разказва за легендарното хипи време, сексуалната и културна революция на 60-те години в западните общества, то у нас това легендарно време се случва малко по-късно. Ако трябва да сме точни – двайсет години по-късно. Не със същия мащаб и сила, не със същата символна характеристика и не със същия заряд, но все пак се случва. И това време е било лично наше си и легендарно. Приказката започва така: „Имало някога някъде Кравай..“

Соц, ама късен

80-те години у нас са време като никое друго от социалистическата ни история. Те още пазят строгите забрани на режима и крайните санкции, но са най-свободното десетилетие в рамките на несвободата. След Перестройката и политическите промени, наложени от Михаил Горбачов през 1985, и БКП е принудена да отпусне строгата идеологическа хватка на режима и да позволи, поне привидно някои свободи, особено на младите хора у нас. Това „отупскане“ дава възможност за глътка въздух на културния и младежкия фронт и за появата на нови форми на култура и развлечение, които биха били немислими в по-ранен етап на режима. Именно в средата и по-отчетливо в края на 80-те години у нас се заражда така наречената „неформална култура“, а с нея животът, най-вече в столицата и по-големите градове, става повече от любопитен.

Новите млади, нови култове и идеологии

Социалистическата младеж, доскоро организирана чинно в редиците на ДКМС, популярен сред младите просто като Комсомола, започва да иска да се държи и да слуша нещо различно. Нашите момичета и момчета от края на 80-те искат да се самоизразят и да заприличат на своите кумири от младежките западни банди, които тайно слушат. Те искат своята революция на младостта и започват на ръба на правилата малко по малко да я чертаят. Още от края на 70-те до края на 80-те години партията стриктно съблюдава броя на „организираната“ младеж в редиците на Комсомола, за да възпрепятства възможността младежта да се самоорганизира или свързва неформално. Освен че ги организира, държавата държи под око дори местата им за забавление – в архивни документи четем, че до 1982 у нас има множество заведения и 450 дискотеки, от които 99 са под ръководството на Комсомола. 

На фона на този стриктен контрол обаче държавата, под натиска на водената политика към гласност и преустройство и под напора на общественото мнение, започва да дава възможност на младите да имат своите места за себеизразяване. Така се раждат култовите софийски явки от 80-те години, които събират най-ярките представители на неформалната култура – музиканти, текстописци и велики градски персони, за които и до днес софийските улици пазят своите легенди. Култът вече отчетливо се променя, като нашите герои се позиционират не къде да е, а в центъра на София.Жив или умрял – на Кравай в 7

Неформалната младеж започва да изгражда своя парадигма, в която политическият култ към личността и идеологията е ясно заменен от култа към определени групи, неформални личности и практики. Създава се изцяло нова „младежка идеология“, почиваща на културни търсения и интереси, нямаща общо с политическите правила и догми. Компактните общности на хипари и битници, пънкари и уейвове, хевиметъли и рокери, обособили се под въздействието на различните музикални течения, променят изцяло външния си вид, средищата си и „старите си ритуали“. Новите градски пространства за среща вече са Попа, Кравай, Синьото, Паметникът на Съветската армия, Кристал, кино Дружба (днес кино Одеон), градинката на църква Св. Седмочисленици и др. Сред тях определено най-култовото място е Кравай. През 80-те Кравай е бистро на кръстовището на бул. 

Патриарх Евтимий и ул. Фритьоф Нансен, а в прилежащата му открита площ и градинка виждаме личности като Васил Гюров, Милена Славова, легендарния фронтмен на Нова генерация Димитър Воев и други градски агенти, които са карали милицията да почервенява само с появата си. Черни овърсайз дрехи, високи гребени, кубинки, нашивки, значки на банди и широки джинси. Както споделя един от участниците в процесите: „За Кравай са изписани тонове мастило. Мястото ражда повече легенди и от скандинавската митология. Символ на протеста и опълчването на „неформалните“ млади от края на 80-те срещу порядките на късния соц, епицентър на столичната метъл, пънк и ню уейв сцена, пространство, през което задължително трябва да минеш. 

През есента на 1985 някой каза, че на Кравай милицията не гони за дълги коси, якета с нашивки и гърбове на групи и така започнахме да ходим там. Постепенно си стана задължително жив или умрял да си на Кравай в 7″. На легендарните софийски явки се случва всичко – от пиене до късно с приятели, през свирене и пеене на песни, размяна на значки и касетки, до групиране за последващ купон в някой от софийските квартали. Както разказват присъствалите на легендарния Кравай: „Беше малко късче от 60-те, за които си знаехме само от филмите и касетките, пренесено в 90-те. Слушахме Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, The Doors и Stones заедно със Sex Pistols, Clash, Кино и Ревю. Всичките бяхме софийски дришльовци с черни дрехи и кубинки. Култови личности нямаше, защото всичко живо беше култова личност. Местата бяха култ, компанията, приятелството, случките ден за ден бяха култ. Попа беше култ. Е, и Митко Воев е култ, разбира се!“.Концертите със или въпреки държавата

В началото неформалната култура у нас е категорично забранявана, след това донякъде и за малко позволявана, а в края на 80-те държавата не само не я забранява, а вижда, че няма да се справи с нея, и дори се опитва да я овласти. ДКМС започва да организира концерти за младежите в различни части на страната, като кани отчетливо алтернативни банди, защото знае, че младите им симпатизират. На върха на славата си са Кале, Ера, с култовите текстове на Любо Малковски, Нова генерация, Ревю, Джендема, Атлас, Клас, Ахат и др. Емблематичната за неформалите група Нова генерация дори има плоча, издадена от държавната Балкантон, която делят съвместно с Контрол – BG Rock 1 от 1989. 

Комсомола издава плочи с по половин страна и на още няколко от най-популярните тогава алтернативни банди. Едно от знаковите събития, белязали българската музикална сцена през 80-те години, несъмнено е и Първият софийски рок фестивал. Концертът е организиран от Университетския клуб за естетическо възпитание към Софийския университет. Датата е 15 май 1987, а на сцената на Летния театър излизат почти всички алтернативни групи тогава. Въпреки „свободата“, която партийното ръководство дава на младежта по време на фестивала, контролът остава и ражда една от митологизираните градски легенди за първата изява на групата Кале, която мигновено дава на състава култов статут. Както пише Владислав Христов: „Тя остава в митовете заради случилото се на сцената. 

Музикантите започват с парчетата Внуци и Чичо. На третото парче Епитаф на Кале обаче организаторите им изключват микрофоните и ги свалят от сцената“. Това предизвиква небивала реакция в публиката. Така приключва участието на Кале във фестивала, но бунтът на тримата остава в съзнанието на феновете и печели завинаги тяхната симпатия. Печели и неформалната култура, която заедно с останалите културни, политически и социални явления и натрупвания за периода свалят окончателно режима през 1989. Берлинската стена рухва, а с нея и разделението ни от така жадуваните западни банди, музика и звук. Вятърът на промените отвява статуквото и донася свободата. Поне в музиката – свободата и до днес продължава да звучи.

Текст:Михаела Самарджиева/Снимка-интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Слава Севрюкова за 2022 г: Черните времена свършват, България я чака добро

Неразгадания и до днес феномен Слава Севрюкова, за която самата Ванга казва, че е била в пъти по-могъща от нея, си отива преди точно 30 години, през 1991 г. В последната година от своя живот тя споделя предсказанията си за България, обхващащи периода от настъпващата скоро 2022 до 2037 г., пише Ретро.

Слава не обяснява защо избира именно този промеждутък от време, в който да погледне в бъдещето. За разлика от други ясновидци тя не свързва събитията с прекалено конкретни дати, а просто описва с думи картините, които вижда в бъдещето. Близките до нея хора успяват да запишат буквално едно към едно нейните пророчества, които се разпространяват и 30 години след кончината й.

„В Библията е казано: „Последните ще бъдат първи“. Помнете – от България ще поеме по земята голяма Мъдрост. Тепърва светът удивен ще узнае онова, което племето ни е дало на Човечеството. Висока е тая чест. Колкото до славяните, на тях принадлежи Бъдещето“, нарежда Севрюкова. „Ще изтекат черните времена. В България нещата ще се проме¬нят към добро. Когато с гръм и трясък нахлуе злото и всичко изглежда непоправимо погубено, ненадейно ще настане обрат.Разпънати на кръст между Изтока и Запада, между Севера и Юга, пред нас се откроява един-единствен избор – Духовността. Към него нито Западът, нито Изтокът ще ни спрат, защото свише сме предопределени да обогатим света. А и в миналото сме го правили…“, казва великата пророчица.

„Не мислете, че земята, по която ходите, ще е все земя… Оцелелите ще са горе, по високото. Затова България – преобладаващо планинска страна – по-слабо ще пострада при бедствията. Страната ще преодолее кризата и ще укрепне. От богоизбрания ни народ ще се роят бъдещи духовни водачи. Това не е случайно – писмеността на славянското племе преди повече от хилядолетие се яви чрез нас.

Предстои ние да разширим неговата култура. Това е кармично предопределено! България ще я спаси не толкова възстановената икономика, колкото възвърнатата Духовност. Трябва да се стремим да бъдем център на Светлината. И в най-тъмни години не угасват лъчите сред будните синове на нашето племе.

Племето ни не ще погине в изпитанията. Знайте, онези, които останат и които ще дойдат после, все ще се зоват българи“, споделя още в последните си мигове ясновидката, родена на 5 декември 1902 г. в Нова Загора, тогава Княжество България. Дарбата й е била потомствена, наследила я от своята майка Мария, която баела, лекувала с билки и врачувала.

От дете славата на Слава се носи и извън пределите на България, но ясновидските й занимания й носят опасности до края на житейския й път. Преди 9 септември се криела от църквата, а след 9-и от властта. Ясновидката умира на 89-годишна възраст в скромния си апартамент в София.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ