Една от най тежките ЖП-катастрофи на гара Илиянци през 1988 г.Пълна хронология на събитията

„На 14 септември 1988 г. стана тежка железопътна катастрофа. Експрес „Янтра“ от София за Горна Оряховица при транзитно преминаване през гара Илиянци бе блъснат от маневрен влак.“

Равносметката: 11 убити и 95 пострадали, повечето в тежко състояние. Нанесени са материални щети за стотици хиляди левове. Трагедията на Илиянци потресе страната.

Вестниците, радиото и телевизията като рядко друг път бяха във водовъртежа на произшествието: нямаше забрани да сефотографира, да се оглежда, да се разговаря с очевидци, пострадали и виновни. Но колегите ни направиха съпричастни на преживяното в разпрания като с бръснач влак в клиниките на „Пирогов“, Медицинска академия, Военна болница, в семействата на пострадалите. Дори тогавашният председател на СО „Български държавни железници“ и заместник-министър на транспорта Стоил Фердов наруши политиката на мълчаливо изчакване — не избяга от журналистите и отговори на поставените му въпроси. Той каза: „Покрусен съм от катастрофата. От името на ръководството на обединението изразявам най-искрени съчувствия и съболезнования на пострадалите и на техните близки. Причина за нещастието е станалото вече печална традиция грубо нарушаване на железопътните разпоредби и безотговорното поведение на някои наши работници и ръководители.“

Тъжно и страшно откровение!По-късно в своя доклад правителствената комисия, изясняваща причините за катастрофата, допълни общата нерадостна картина в българските железници: „Слаба взискателност, принизена дисциплина и контрол.“

Последиците са известни. Скърбящи и ругаещи – това са двете страни на илиянската драма. Едната с убити, осакатени, осиротели, другата с присъди, уволнения, санкции. Драма, в дъното на която е т. нар. субективен фактор с проявена небрежност при изпълнение на служебните си задължения, с нехайство, документирано по-късно и с определението „Престъпно“, с елиминирането на елементарни азбучни правила и норми за професионално поведение.Две седмици след катастрофата българинът научи от вестниците, че по предложение на правителствената комисия „са освободени от длъжност и са наложени строги административни наказания на различни ръководители от СО „БДЖ“ и Министерството на транспорта, а преките виновници са предадени на органите на прокуратурата и срещу тях се води следствие“. Научихме още, че обединението е оглавено от нов ръководител. Последваха екстрени мерки – около 300 работници бяха освободени за нарушения на дисциплината, над 2000 вагона – спрени от движение. Започна атестиране на персонала. Колективите бяха запознати с пропуските в железопътната мрежа, разясняваше им се къде най-често се греши. Организираха се курсове за обучение и спешни проверки на осигурителните инсталации по гарите…

За катастрофата на гара Илиянци прокурорът Ангел Илиев от Софийска градска прокуратура изправи пред съда четирима обвиняеми: Никола Манолов – ръководител на маневрената бригада; Иван Стояновски – маневрен машинист; Радой Ласков – ръководител движение, който в деня на произшествието е работил като постови стрелочник; Венцислав Кръстев – маневрен стрелочник.

Десет дни в препълнената съдебна зала оживяваше ужасът от онзи злощастен 14 септември.

Какво се бе случило тогава?7 ч. – начало на работния ден. На сутрешния предварителен инструктаж присъствувал единствен Никола Манолов-другите от бригадата закъснели и само се подписали в инструктажната книга. Заместник-началникът на гарата поставил задачата за деня само на бригадира.

8.30     ч. – всички вече са се събрали и започват да… убиват времето – разказвали си вицове, обсъждали какво ще правят през почивните дни, играли карти. Между другото-и работели.

11.30   ч. – част от бригадата отива на обяд.

11.50 ч. – според съдебно-технологическата експертиза часът, до който при добра организация на труда съдбоносната маневра е можела да приключи.

14.30   ч. – дейността по маневрата (композиране на влак за ферибота във Варна) се подновява.

Манолов (пред съда): „По високоговорителя обясних на ръководителя на смяна, че до десетина минути ще свършим, но има да се бутат още вагони за прикачване. На В. Кръстев наредих да преведе локомотива на XI коловоз, а аз отидох да огледам вагоните за ферибота на V коловоз. Действително не запознах колегите с плана и реда на маневрата, изпуснах, противно на инструкциите, въздуха от спирачните апарати на вагоните, не подадох сигнала за потегляне на маневрата според изискванията. Ама това са нарушения на вътрешните правила…“

Прокурорът: „Именно те обаче правят последващите действия на бригадата неорганизирани и хаотични.“

Манолов: „Да, но това не е престъпление. Е, има жертви, пострадали, но за тях не съм отговорен и не се признавам за виновен.“

14.45 ч. – Кръстев прекарал локомотива на XI коловоз и отишъл да пие вода.

14.55 ч. – Ласков поискал разрешение от ръководителя на движение да прекара локомотива на V коловоз. Получил го, но понеже по IV коловоз скоро щял да премине експрес „Янтра“, му разпоредил маневрата да изчака.

Из обвинителния акт: Ласков проявил несъобразителност и недисциплинираност – не предупредил Манолов маневрата да изчака експреса.

14.58 ч. – локомотивът бил свързан с вагоните за ферибота. Манолов се отправил към ръководителя на движение, за да уточни това, за което Ласков вече бил получил указания. Дежурният не казал нищо на Манолов: продължил да дава разпореждания на Ласков. Тогава Манолов се запътил към V коловоз и отдалече видял, че локомотивът е прикачен, но избрал неудобно място за водене на маневрата.

15.00 ч. – от Централна гара София потеглил експрес „Янтра“, преминаващ транзит през гара Илиянци в 15.06 ч. Параграф 118 от Инструкцията за движение на влаковете „задължава дежурният ръководител да даде съгласие за преминаване на влака само след като се убеди, че маневрата е прекратена“. Това трябва да стане 5-10 минути по-рано.

15.04 ч. – дежурният в гара София-север разменил телефонограма с Илиянци, че транзитира експреса, и поискал разрешение да го пропусне. Получил го. Колегата му в Илиянци не допускал, че Ласков формално го е уведомил за преустановяване на маневрата.

Ласков (пред съда): „Видях, че край вагоните на V коловоз няма никой от бригадата и реших, че маневрата ще изчака. По инструкция съм длъжен да уведомя бригадира маневрата да изчака, но от разсеяност ли, от небрежност ли не го направих. Вярно, сгреших, но не мисля, че съм престъпник и отговорен за нещастието…“

Из обвинителния акт:“Тази грешка на Ласков е особено съществена. Тя поставя началото на причинната връзка между допуснатите до момента от останалите обвиняеми нарушения на правилата за движение и последвалите нарушения, от една страна, и престъпния резултат, от друга страна. Той е проявил престъпна самонадеяност.

Ласков все пак ще се сети за повелите на инструкциите, за мегафона в кабинета си, за жълтото флагче, за свирката. Ще вика: Първа маневра, спри!“

Що подава с флаг сигнал „стоп“, но едва когато влакът профучава край него, а срещу му потегля маневрата.

15.05 ч. Манолов се връща на V коловоз. От последния вагон вижда, чо Кръстев е седнал на земята до локомотива и му дава знак да потегля.

Кръстев (Пред съда): „Видях, че бай Кольо размахва шапка над главата си и казах на Стояновски „Това всъщност е опорочен сигнал за потегляне.“ Цял живот няма да си простя, че с небрежността си станах причина за толкова зачернени къщи… А гледката от касапницата във вагоните ще е неизлечим спомен в съзнанието ми…“

15.06 ч. – маневреният влак потегля, без да има разрешение от лостовия стрелочник Ласков, без да е подаден правилен сигнал от Манолов – дъгообразно движение над главата с развято жълто флагче и продължително изсвирване със свирка. Съзнавайки, че е получил неправилен сигнал, Кръстев го препредава на машиниста, макар че всеки неясно подаден или съмнително въз приет сигнал е заповед за спиране. Стояновски не е видял добре какъв знак му е подаден, не е обезпечил влака със спирачна маса. Нещо повече машинистът и Кръстев били в кабината с гръб по посоката на движение. Така и не виждат Ласков, който безпомощно се опитвал да предотврати нещастието.

Логичен е въпросът: не са ли знаели четиримата, че по това време ще мине експресът, не са ли могли да се ориентират по ръчните си часовници?

Из съдебен протокол: „Подсъдимите знаели по кое време и по кой коловоз преминава влак „Янтра“, но не си носели часовниците. Щом идвали на работа, те ги сваляли от ръцете си, за да не ги счупят.“

Всъщност Стояновски нямал представа за времето, а Манолов и Кръстев не съобразили, че експресът всеки момент ще премине по IV коловоз, който се пресичал от V. Нали работели между другото?!

15.07   ч. – за около 30 секунди маневреният състав изминава 75 м със скорост 7-8 км/ч. В същото време експресът се движел със 73 км/ч. Установено е, че видимостта на Стояновски е била 360 м от мястото на удара. Ако е следял пътя, щял да забележи идващия влак и би могъл да спре най-малко 20 секунди по-рано при по-ниска скорост. Тогава ударът е можел да се избегне даже при условията на критично разминаване.

Стояновски и Кръстев възприемат опасността едва при отминаването на електровоза  край техния локомотив 2-2,5 секунди преди удара. Спирачката е задействувана, но под тежестта на маневрения състав – 24 вагона с тегло 818 т, обезвъздушени преди това от Манолов – спирачният ефект е нула. Пред очите на Ласков, Кръстев и Стояновски локомотивът бавно и страшно навлиза в насрещно свистящите пътнически вагони. Челото му се деформира и образува остър, странично издаден ръб, който за 5-6 секунди разпаря в дълбочина почти метър 6 от 10-те вагона.

Митко Димитров, машинист на „Янтра“: „Всичко бе нормално – чист маршрут, сигнал за транзитно преминаване. Изведнъж нещо подръпна влака. Спирачките задействуваха. През прозореца видях, че товарният състав се врязва все по-силно в нас. Извиках. След петнайсетина секунди спряхме.“

Тодорка Цонева, живееща край гарата: „Писъците бяха първият сигнал за нещастието. Веднага се притекохме на помощ – картината бе ужасяваща. И досега пред очите ми са обезобразените безжизнени тела и локвите човешка кръв…“

ПЪТНИЦИ-ОЧЕВИДЦИ ВЪВ ВЛАКА

Валентин Станчев, бюфетчик: „Сякаш някой неистово ритна влака. Всичко се затресе. Опашката пред бюфета като че ли обезумя. Помислих, че това в краят…“

Методи Граматнички: „Видях само как кракът на човека срещу мен отхвръкна в скута ми, а моята седалка подскочи и гова ме спаси. Раздадоха се писъци. Когато се измъкнах, забелязах, че вагоните са срязани като с електрожен. Оказа се, че ми е счупен глезенът. Е, сега съм сакат за цял живот, но поне съм с крак..,“

Крум Начев: „Всичко стана за секунди. Сякаш някой ме жигоса по десния крак. Когато се свестих, върху мен лежеше Мария, моя съгражданка. Беше 14-годишна и тъкмо ми разказваше как е прекарала ваканцията. Това бе последното й лято. Гледката – потресаваща: половината от малката й русолява главичка липсваше, остатъкът от мозъка й се оттичаше по гърдите ми, а очите бяха застинали в усмивка… Повече нищо не помня, но и това ми стига за цял живот. В болницата/когато дойдох в съзнание и се опитах да отида до тоалетната, разбрах, че съм останал без десен крак…

След 7-8 минути на местопроизшествието пристигат пожарните и първите линейки. На помощ се притичват десетки специалисти и граждани. Сред тях и бъдещият подсъдим Венцислав Кръстев, който с помощта на свидетеля Г. Николов натоварва в личния си автомобил едно дете и двама мъже и ги откарва в „Пирогов“.Какво правят другите трима виновници – Манолов, Пасков, Стояновски?– Противно на здравия разум и чувството за съпричастност към човешкото нещастие – каза прокурорът А. Илиев – те, вместо да се включат в спасяването на пострадалите, усърдно започват да заличават и прикриват уликите на престъпното си поведение. Най-страшното е, че те не се чувствуват виновни. Напротив – убедени са, че са осъдени несправедливо. Изключение е В. Кръстев, чието отношение към катастрофата, поведение на делото и емоционално състояние говорят за съпреживян ужас с пострадалите. И още нещо – една малка прокурорска тайна надежда: десетките осакатени свидетели да събудят, да оживят и в останалите трима подсъдими онова елементарно и неизменно чувство, което отличава човека от другите биологични същества – чувството на отговорност!

• • • •

С приключване на делото илиянската катастрофа влезе в черния летопис на БДЖ със своеобразни рекорди – най-много осъдени, най-много пострадали, най-тежки наказания, най-голяма сума на гражданския иск, най-дебело транспортно дело (изписаните страници са хиляди)…

Черният летопис…За първи път се срещнах с последиците на подобна трагедия след злополуката на гара Венчан през 1972 г. Тогава загинаха 26 души – повечето от град Толбухин. Още сутринта градът бе узнал страшната вест. Хората бяха някак странно мълчаливи и сериозни. А погребението? Траурното шествие се точеше с километри. Дни наред над Толбухин витаеше печал и сякаш радостта не смееше да се покаже на улицата – повече от месец в града нямаше сватба. Тогава в. „Работническо дело“ писа: „Причина за катастрофата е грубо нарушаване правилата за безопасно движение, понижена взискателност и контрол. Министерството на транспорта се запозна с произшествието и взе решения за подобряване на железопътния транспорт.“ Вместо подобряване на обслужването и безопасността последваха инциденти на гарите Долно Церово, Руска Бела, Дружба, Орешец, Димово, Поликраище, Сашево, Дралфа, Каспичан, Завой, Побит камък…

Вярно, понякога трагедиите се предотвратяваха. Тогава в печата се появяваха възторжени очерци и репортажи за проявен героизъм,самообладание и съобразителност. Но е вярно и това, че при всеки случай е имало комисия, разследване, решения, наказания, понякога осъдени… И надежда у всеки българин, че нови катастрофи няма да се допускат. Печално е, но всичко казано и решено е оставало на книга. Илиянци е доказателството. Сега отново последва приемане на мерки. Излезе дори постановление на Министерския съвет (както през 1980 г.). Въобще позната картина-сдържана самокритичност и щедри уверения, че всичко ще се промени. Че набелязаните мероприятия ще създадат по-голяма сигурност. Че ще се подобрят стилът и методът на работа. Че…Да, ние отново с готовност щяхме да повярваме в пасторалното настояще и безметежно бъдеще на българските жлезници. Нещо повече през миналата есен щяхме да чевствуваме 100 години от създаването на железниците в България. Щяхме да чуем тържествени и оптимистични рапорти и доклади. Щяха да се раздадат ордени и медали. Катастрофата в Илиянци отмени тържествата. Защото тя бе следствие на трупана с години технологична и кадрова недостатъчност, на компромиси в работата, на подценяване изискванията на времето.. Вместо юбилей последваха нови тежки катастрофи на гарите Одърне, Гривица, Горна баня, Михалци-Стамболово, Повеляново, Левски, Курило, Нова Загора, Пирдоп…

Узнахме, че от 1980 г. до 1987 г. са станали 355 катастрофи с пътнически и товарни влакове. За 1988 г. цифрата е 34. През 1989 г. „черната серия“ продължи! Причините са все същите – груби нарушения на правилата от т. нар. субективен фактор.

В. „Работническо дело“ от 7.02.1989 г. отбеляза: „Предстоят съдебни процеси за железопътните катастрофи…“ и се изреждат фаталните дати.

Да, ще има нови присъди!

Вече са известни наказанията, наложени от Софийския градски съд на виновниците за драмата на гара Илиянци – лишаване от свобода: Н. Манолов 14 г., Р. Пасков и Ив. Стояновски 11 г., В. Кръстев – 4 г. На различни срокове четиримата са лишени и от правото да упражняват професията на железничар.

Наказанията…

Ще помогнат ли те черните забрадки на скърбящите да станат по-малко черни? Ще направят ли те сълзите на осиротелите по-малко горчиви? Ще направят ли те осакатените по-малко сакати? Въпроси, на които всеки от осъдените ще има време да търси своя отговор. А и не само те!

Но Илиянци бе само видимата част на айсберга. Последвалите над 20 катастрофи разкриват симптомите на дълбоко разстройство в работата на БДЖ. Колкото по-бързо то бъде преодоляно, толкова по-малка ще е опасността един ден да бъде зачернен и нашият, вашият дом, ако пътуваме с влак.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата българка – международен шофьор на ТИР.Наричали я „Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“

Николина срещнала съпруга си, докато и двамата били зад волана.Първата българка – шофьор на ТИР, оставя волана. Николина Манева се оттегля от професията след три десетилетия трудов стаж с 40-тонните тежки камиони, съобщи дъщеря й Йона Манева – Генчева.

„Сензацията на Балканите“ и „ТИР-шофьор мадам“, както са наричали Николина в чуждестранния печат и митниците в Азия, очаква да се пенсионира. Сега живее далеч от магистралите и трафика - в тихото планинско селце Кипилово, община Котел, където са корените на съпруга й Йордан. Там ще посрещне и 65-ия си рожден ден на 18 януари,пише ТРУД

„Всички я познават! Здраве и късмет!“, пожела й кметът Йордан Симеонов. Но малцина кипиловци имат представа, че живеят с легенда в транспортния бранш.Николина е обиколила Европа и Азия с камионите. Нещо повече: тя е първата жена-шофьор по пътищата на Изтока и в някои от неспокойните му райони. А в тези географски точки стриктните традиции отреждат на нежния пол пространство в семейството, далеч от „мъжките“ работи. Е, тя успяла – с черни дрехи до земята и фередже на главата, от уважение към тамошните разбирания.

Първата среща на Николина и съпруга й станала, докато и двамата били зад волана.

Той – автобусен шофьор към ДАП – Сливен, я забелязал на пътя, докато тя се прибирала от работа с колата си. При следващата случайна засечка на пътя, Йордан тръгнал след автомобила на крехката красавица. Когато тя спряла, той й се представил, пожелал да се запознаят...И така след време станали семейство, разказа Йона. Романтичната история се знае и от брат й Димитър. Сигурно ще я научат и тримата внуци на Маневи – старши.

Но да се върнем към младите им години. Новите хоризонти се отворили, когато съпрузите се преместили от Сливенския край в София. Мъжът убедил жена си да изкара 6-месечните тогава курсове за международен водач. С отличен успех от обучението я взели в СО МАТ – някогашния гигант за международен автотранспорт във времето на социализма. Била на 33 г., когато се качила на ТИР. Професионалният й живот се свързал с един изцяло мъжки свят. В началото пътувала до Гърция, Италия. Не се огънала, не се оплакала. След приватизацията на предприятието, тя и мъжът й станали шофьори на „Вили Бец“. „Толкова са я уважавали, включително – собствениците, че е получавала на няколко пъти ключове за нови камиони. Медиите писаха, че майка ми тежи в работата си колкото 500 мъже“, разказва дъщеря й.

Най-голямото предизвикателство, през което крехката жена преминала, и до днес удивява познати и колеги. Как се е решила, не е ясно, но приела и изминала хиляди километри от Европа до Азия, през Иран и Ирак.Едва ли ще е пресилено, ако се каже, че били смаяни. Такова нещо им се случвало за първи път...

Николина е все така отдадена на семейството и близките. Фамилният дом в Кипилово събира всички, когато се завърнат – дъщеря й и семейството й от Франция, където живеят, синът и съпругът й от Германия, след края на поредния курс към транспортна фирма там. За рождения й ден са дошли подаръци, избрани с много любов от близките й.

По време на впечатляващата си кариера „сензацията на Балканите“ е получавала многократно похвали, отличия, уважение от колегите. Какво е оставила след себе си? Първата българка – шофьор на ТИР е отворила територия, запазена за смели, дисциплинирани и отговорни жени. Днес в транспортния бранш като водачи работят десетки българки. Международните шофьори – жени са създали своя група „Дизел и парфюм“ във фейсбук. В нея членуват 298 момичета.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баба Ануйка - историята на една от най-коварните серийни убийци/ВИДЕО/

Млада жена на 20 години среща красив военен офицер, който ѝ оставя ужасна душевна рана за цял живот. Тя започва да мрази мъжете и според различни оценки е отровила между 50 и 150 души... Никой тогава не смятал, че една раздяла ще доведе до такова количество смъртни случаи. Банатската вещица Анна ди Пищоня (по рождение Дракшин или Драксин), известна като баба Ануйка, е родена през 1838 г. (според други източници - 1836 г.) в Румъния. 

Тя израснала в богато семейство, където била обичана и глезена. През 1849 г. семейството се преместило във Владимировац. В град Панчево момичето получило отлично образование - родителите му не жалели пари за частни училища и най-добрите преподаватели. Бъдещата отровителка знаела пет езика, била добре запозната с медицината и сериозно се занимавала с химия. До 20-годишна възраст Анна била мило и приятно момиче. Но срещата с млад австрийски офицер променила всичко. Романът им бил бурен, страстта и любовта замъглили ума на девойката. 

Военният оставил 20-годишната Анна с венерическа болест и разбито сърце. Тя се превърнала в отшелник, търсела усамотение, мразела всички мъже. Тогава започнала да проявява интерес към медицината - традиционна и народна. Но баща ѝ решил да я омъжи за богат земевладелец, който бил много по-възрастен от Анна. За 20 години брак тя му родила 11 деца, но десет от тях починали, преди да навършат пълнолетие. След смъртта на съпруга си тя построила нещо като лаборатория в едното крило на къщата и се заела да лекува. Хората охотно я търсели за помощ. Анна наистина била майстор в занаята си, изкусно смесвала билки и химикали и изправяла на крака много страдащи. 

Селяните се стичали и се молели на билкарката-магьосница, като ѝ дали нежно име - Баба Ануйка. Анна била много талантлива самоука жена с отличен търговски нюх. Тя бързо оценила всички предимства на времената. Скоро редица нещастни селски съпруги започнали да прииждат при Анна, която заради местожителството си в Южнобанатския регион получила прякора Банатската вещица. Жените идвали под прикритието на нощта, разказвали за семейните си проблеми, след което искали наказание за пияни съпрузи, предатели и садисти. Ануйка схванала, че може да печели прилични пари от това. До края на XIX век тя придобила репутацията на „лечителка“ и билкарка. Започнала да продава на клиентите си „баяна водика“ и „чудодейни напитки“ за решаване на проблеми. Божествената вода Основните съставки на „божествената вода“ на баба Ануйка били арсен, живак и татул. „Лечителката” винаги питала всичко за жертвата – теглото и височината ѝ, така че да изчисли дозата, която със сигурност ще убие жертвата. Бабата помагала и на млади мъже във военна възраст да се отбият от армията, като им давала известна доза отрова, която не ги убивала, а ги правела негодни за служба. 

Отровата ѝ действала постепенно, 6-8 дни след приемане на "сместа" жертвите падали и умирали. Това приличало на скоротечна болест, като холера. Жените плащали за отварата около 5 хиляди югославски динара (около 3 хиляди долара). Никой не се досещал за причината за смъртта, тъй като не се провеждала аутопсия и всичко се приписвало на сърдечна недостатъчност. Много често баба Ануйка дори не познавала жертвите си, но смятала, че върши благородно дело, помагайки на хората да решават проблемите си. Жертвите на Банатската вещица обикновено били млади и здрави мъже. Нейни клиенти по-късно твърдели, че не знаели, че нейната „магическа вода“ съдържа отрова, но вярвали, че „лечителката“ има свръхестествени сили и убива хората с магия.

През 20-те години на миналия век баба Ануйка се сдобила с асистентка - Любина Миланкова. Тя търсела потенциални клиенти за "вещицата". При нея идвали генерали, министри, чиновници, богати и влиятелни хора, които искали да знаят бъдещето си и да се отърват от болести. Те наивно вярвали в дарбата ѝ да вижда бъдещето, щедро плащайки за всички услуги. Но Банатската вещица невинаги убивала по поръчка - понякога го правела от чиста злоба, ако просто не харесвала някого. Обикновено баба Януйка седяла в стаята си с черна рокля, с черен шал на главата, което било характерно за вдовиците в селото. Понякога тя излизала на верандата и поздравявала минувачите, като по този начин се оглеждала за жертви. Така например тя се справила с младоженците Мария и Тито Вакареску, които се връщали от празненство в гореща юлска вечер. Ануйка ги почерпила с "лимонада" и точно седем дни по-късно младите хора умрели в съня си. Твърде слаба доза За мистериозните смъртни случаи започнали да се разпространяват ужасни слухове. 

Австроунгарските власти обаче игнорирали всичко, докато Ануйка не била арестувана за първи път през 1914 г. Но колкото и да е странно, тя била оправдана от съда в град Бела църква. И престъпницата продължила да върши своите злодеяния. По-късно Банатската вещица продала от „вълшебната вода” на редовната си клиентка Стана Момирова, която решила да се отърве от съпруга си Лазар. Той изпил "сместа" и починал три дни по-късно. Вдовицата се омъжила за богат мъж, който също починал четири месеца по-късно. Две години по-късно София Момирова решила да се отърве от бащата на съпруга си, 70-годишния дядо Никола, здравеняк, който страдал от алкохолизъм и постоянно биел децата и внуците си. Стана купила от „магическата отвара“ от Ануйка за 5000 динара и я дала на дядото. Той починал 15 дни по-късно, но 16-годишната внучка, която дала отровата на дядо си, разказала на връстниците си и цялата околия разбрала за това. Отровителката обаче и този път излязла суха от водата.

Край на злодеянията на баба Ануйка бил сложен от трагедия, случила се през 1928 г. - дозата отрова за богатия вдовец Гай Прокин се оказала недостатъчна. Той потърсил лекарска помощ и лекарите успели да вземат изследвания и да ги изпратят в Белград. Гай починал седмица по-късно. Резултатите от анализите шокирали всички: в тъканите на Прокин били открити следи от арсен и живак. След това били ексхумирани и други трупове, които показали сходни резултати. Материалите били предадени на съда и на 6 юли 1929 г. Баба Ануйка била осъдена на 15 години затвор. Стана и София Момирови били осъдени на доживотен затвор, Любина Миланкова - на осем години. Присъдата била обжалвана пет месеца по-късно. Прокурорът поискал доживотен затвор за всички обвинени. Момирови признали, че целенасочено са отровили мъжете. В резултат на това към 15-те години затвор за баба Ануйка бил добавен тежък труд. След осем години затвор „лечителката” била освободена поради преклонната си възраст. По това време тя вече била на 98 години. Две години по-късно тя починала в дома си във Владимировац на възраст 100 години.

Източник: www.actualno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рядка снимка на Тодор Живков: В отражението на Мерцедес-а обективът е заснел нещо много любопитно

Уникална снимка на Тодор Живков, направена през 70-те години на миналия ХХ век, побърка мрежата. Черно-белият кадър е от посещение на тогавашния Първи човек в държавата в Казанлък.

Снимката обаче е уникална, тъй като на нея в отражението на задното стъкло на Мерцедеса се вижда една от любимките на Тодор Живков.

Познахте ли я?

Някогашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет е хванат от обектива на Бончо Миланов, по него време ръководител на фото-клуба на оръжейницата „Фридрих Енгелс“ /преименована в началото на 90-те години в „Арсенал“/.

Именно той е автор на снимката.

Кадърът е направен на площадчето пред някогашния градски комитет на БКП /където днес се намира общинската администрация“, Живков е с характерния си жест след слизането си от „Мерцедес“-а на УБО, в чието задно стъкло се вижда отражението на пловдивчанката Дража Вълчева, която в онези години е била кандидат-член на Политбюро и любимка на първи човек в държавата.

Дража Делева Вълчева е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), кандидат-член на Политбюро през 1974-1981 година и вицепремиер през 1979-1981 година, пише в Уикипедия.

Родена на 10 октомври 1930 година в село Горна махала, Карловско. Член е на Работническия младежки съюз от 1944 година и на БКП от 1954 година. Завършва Полувисшия институт за учители и дружинни ръководители „Макаренко“ в София през 1952 г, след което работи в околийския комитет на комсомола в Пловдив и околийския комитет на БКП в Карлово, през 1958-1961 година е заместник-директор на училище.

От 1961 година Вълчева е секретар, а след това и първи секретар на Градския комитет на БКП в Карлово. През 1966 година става народен представител, член на Централния комитет (ЦК) на БКП и секретар на окръжната организация в Пловдив, на която от 1971 година е първи секретар. През 1968 година получава диплома по философия от Софийския университет „Климент Охридски“.

През следващите години Дража Вълчева е кандидат-член на Политбюро (1974-1981), член на Държавния съвет (1976-1977), министър на народната просвета (1977-1979) и заместник-председател на Министерския съвет (1979-1981) във второто правителство на Станко Тодоров.[3] През декември 1989 година е изключена от ЦК на БКП, а през ноември 1990 година и от Българската социалистическа партия. Почива през 2016 г на 85 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето с какво запомних живота през социализма

Запомних го с прекрасното  детство , с лагерите  в планината , всички играехме заедно и бяхме задружни.

Да, чакаше се за кренвирши в магазините , но поне бяха вкусни . В сладкарниците се продаваха дъвки идеал по 10ст, кока кола -40 ст , лимонада -7 ст . За бонбоните Русалка и тези с Розите . Всичко в магазините беше ПРОИЗВЕДЕНО в БГ.  Един ориз , един боб , едно олио ... Сега стоиш пред рафта за ориз и си губиш времето опитвайки се да сортираш артикулите по качество , цена , производител . И така за всяко нещо.

Станахме непукисти и егоисти.

Не ми е липсвал  " запада " , защото не знаехме много за него . Сега живея и отглеждам детето си  на запад и осъзнавам колко по-добро е било  моето детството.

А.Николова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неразказани истории за Георги Парцалев, които разкриват душата на големия актьор

Тези дни колегата от вестник „24 часа“ Пенчо Ковачев издаде книгата за „Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ“, излязла в ИК „Труд“.

Ковачев е коментатор във в. „24 часа“ вече 18 години. Автор е на 12 книги, от които 6 за българското кино. Сценарист и съсценарист е на 7 документални филма и два игрални сериала – „Едно дете в повече“ и „Людмил и Руслана“, излъчени по БНТ.

Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, твърде малко. И както и в театъра, не получава никаква награда в България. Нито една! Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва.Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите „запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана – наградата се дава само на Господинов.

Кой и защо пак прецака големия Парцалев

Отново ли причината е в сексуалната му ориентация?

Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.

Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина: на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.

1.

Киното открива сравнително късно Георги Парцалев. Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм – комедията “Любимец 13” (1958) – една от и досега най-смешните родни комедии.

В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).

Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкия остров”, но не го взема. Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.

“Изглежда че съм характерен актьор – гласът ми, физиономията – не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.2.

След дебюта му в “Любимец 13” обаче киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история” (1964). В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка. В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец. Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди мои!”

В “Кит” (1970) Парцалев получава първата си по-сериозна актьорска задача – той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.

Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.

Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледах филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама

той беше много страхлив човек,

това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това…”

3.

За ролята на Педрото в “Петимата от “Моби Дик” (1970) е избран без пробни снимки. Той вече е сред доказаните звезди на “Сатирата”, много е популярен в цялата страна и режисьорите знаят какво могат да изстискат от него. Освен това Парцалев е много добър приятел със сценариста Борис Априлов-Ахото. И Априлов има предвид точно него за ролята.

В този филм за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на… кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.

Когато разбира, че основен партньор във филма ще му бъде малкият Ивайло Джамбазов в ролята на 10-годишния Васко, Парцалев купува надуваема лодка и отива в дома на родителите му – актьорите Златина и Иван Джамбазови. Тогава те живеят в малка къща с голям двор. Пацо започва да надува лодката, а Златина му казва: “Защо си дал толкова пари за тази лодка, не виждаш ли, че не може да се побере в стаята”, разказа ми Златина Дончева-Джамбазова. А Парцалев кротко отговаря: “Ей сега ще излезем на двора, нека детето поплува на воля…”. Той иска да се сприятели с малкия, за да станат по-лесно снимките след това.

Вече е заснет доста материал от “Петимата от “Моби Дик” с младите тогава Мая Драгоманска, Сашка Братанова, Мариус Донкин и Ириней Константинов, когато на снимачната площадка идва и звездата Парцалев. Гриша Островски, единият от режисьорите, казва на малкия Джамби: “Ивайло, ще снимаме с Парцалев, който играе по-ярко. И ти трябва да вдигнеш нивото, за да си му равностоен.”

Най-неочаквано за всички Ивайло се разплаква и отказва да се снима. Сяда на брега, хвърля камъчета в морето и сълзите му капят във водата. “Майка ми и баща ми са актьори и са ме учили да играя реалистично, аз няма да преигравам”, признава малкият пред Парцалев. “Виж какво, мойто момче – отвръща актьорът, – аз ще играя както си знам, ти ще играеш по детски, както ти си знаеш.”

Георги Парцалев се държи великолепно по време на снимките на “Петимата от “Моби Дик”. Актьорът е ларж, гостоприемен и както винаги, страшно обича да е в центъра на всяка компания. Бързо се сприятелява с младите актьори и с удоволствие репетира с тях, докато епизодът стане. Често събира цялата група на обяд или вечеря, на които обсъждат ролите, епизодите, тънкостите на актьорския занаят. И както винаги никога не позволява друг да плати сметката.

4.

В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното. Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля – Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.

Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля – на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.

Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло – на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог повече от себе си и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.

Първите епизоди на филма с присъствието на актьора отново предизвикват смях, но той сякаш идва повече по инерция. Постепенно смехът заглъхва, почти невярващ зрителят се вслушва в гласа на съботянина, който пак си е на Парцалев, но е и друг – звучи мъдро и житейски правдиво.

И разбираш, че няма как да не вярваш на такъв човек, защото думите и убежденията му са минали през неговото сърце и душа. Съботянинът Иван е нещо като малък нашенски Махатма Ганди, който с думи и поведение на ненасилие променя и строгите военни закони, и мисленето на Пейо Вътов (след кражбата на гердана), и дори буйния като жребец Спиро Стоименов (Кирил Господинов).

На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов.

В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през живота си певица Леа Иванова.

Между другото – една от най-големите приятелки на актьора.

5.

Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов пътуват всеки ден от София до с. Бърдарски геран или Свищов, където снимат. “Ей, тоя филм ще излезе златен само заради нашите командировки”, шегува се Парцалев. Никола Анастасов признава, че докато снимат “Тримата от запаса”, той иска да изглежда по-смешен от Парцалев

Особено в началните епизоди, когато тройката запасняци са страшно забавни с непохватността си и неумението да се впишат във войнишкия живот.

Снимат първите епизоди край Бяла Слатина. Тримата пътуват към фронта в камион, който затъва в калта. Тя нарочно е направена възможно най-лепкава. Тримата слизат да бутат камиона и когато той потегля, падат по очи в рядката кал. Стават омърляни като прасета и с тъжни физиономии – за радост на една бабичка, която се провиква: “Божке, на наш Георги най му отива калта…”. “Е, завидях му”, казваше Анастасов.

Всъщност бабичката е гордата хазяйка на Парцалев – в нейната къща в с. Бърдарски геран е отседнал актьорът. Когато снимачният екип идва в района, 20 семейства от селото отправят покани Парцалев да квартирува у тях. Кметът го праща в семейството, което плаши, че ще си подпали къщата, ако поканата му бъде отказана.

След един снимачен ден Никола Анастасов и Стойчо Мазгалов бързат за София. Никулден е, именият ден на Анастасов. Освен това той участва в “Щръклица”, Мазгалов, тогава директор на театър “Сълза и смях”, също има представление. Навалял е голям сняг, колите едва пъплят. С триста зора стигат в София към 21 часа. Публиката в “Сатирата” си е отишла. Единствен от състава стои Парцалев, чака приятеля си. От Унгарския ресторант купува кашон червено вино “Гъмза” и отиват у дома на Кольо, за да пият за това, че са живи и здрави.

6.

В “С деца на море” (1972) Георги Парцалев е отново в комедийната си стихия. Сценарият му дава възможности да експлоатира не само прословутите си глас и тембър, но и целия си арсенал от хватки. Тук той отново си партнира с Ивайло Джамбазов, с когото вече са направили страхотен тандем в “Петимата от “Моби Дик” и след това са останали чудесни приятели.

“С деца на море” става много смешен и весел, детската публика е във възторг от него, но филмът не е допуснат до варненския фестивал “Златна роза”. До режисьора Димитър Петров стигат слухове, че се спекулирало с детската тематика и се преекспонирала находката с “таралежите”. И че авторите се изчерпали и тъпчели на място.

Дали това е истинската причина?!

7.

Сценарият на “Сиромашко лято” е написан по поръчка. Нареждането “от горе” е да се направи филм за хората от третата възраст. “Оставете на мира пионерите, дайте филм за пенсионерите”, превеждат в типичния си стил Братя Мормареви „високоотговорната задача“.

Братята

пишат главната роля специално за Парцалев

Той няма още навършени 50 години, но с грим го докарват да изглежда на 60 и малко отгоре. След като цели 36 години героят му Методи Рашков се труди на финансовия фронт, “преминава в заслужен отдих”. След което на Рашков му се струпват куп беди – от семейството до кварталния ОФ клуб. Но пък може би среща любовта в лицето на амбициозната квартална активистка Тотева, в чиято роля влиза чаровната Татяна Лолова.

8.

Последната роля на Парцалев е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов – Михал Мишкоед – е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.

Източник: 168chasa

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ