Показно убийство на "Симеоновско шосе" в София

Бизнесмен е починал, след като е бил прострелян тази вечер на бул. "Симеоновско шосе", в близост до Околовръстния път,в колата на убития е имало 11 годишно дете което е невредимо и е предадено на близките си.съобщо бтв.

Мъжът бил в джип "Мерцедес"; огледът до момента показва, че по него е стреляно с един куршум.

По неофициална информация става дума за собственик на автокъща. Източници на БТА информират, че простреляният има множество криминални регистрации.

По непотвърдена информация по жертвата е стрелял пешеходец.

По непотвърдена информация убиецът е бил маскиран. Според източници на bTV убитият е на 46 години и е 20  криминални регистрации.

На мястото има полиция и се води следствие.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина журналистът Георги Коритаров

Тъжната новина съобщи директорът на ТВ Европа Георги Харизанов. 

"Не знам как точно се съобщава такава вест. Не знам какво се казва, не знам как се проумява, не знам как се живее с нея. Вчера се смеехме в ефир. Днес разбирам, че повече няма да се видим.

Няма да говорим. Няма да спорим. Няма да мислим заедно, да работим заедно, да четем и да пишем заедно. Щастлив съм, че бях малка част от живота на този велик човек. И той от моя. Ще се опитам да се усмихвам всеки път, когато се сетя за него. Но едва ли ще успявам", пише директорът на ТВ Европа Харизанов в профила си във Facebook. 

Журналистическа кариера

С журналистика започва да се занимава от създаването на вестник „Демокрация“ като парламентарен репортер. По-късно работи за кратко във вестниците „Демокрация 91“ и „Континент“. От 1992 г. е в Радио „Свободна Европа“, където първо е политически репортер, а по-късно става водещ на предаванията „Радиожурнал“, „Светът в 13“, „Преди полунощ“ и „Балкански компас“

През 2003 г. Коритаров е водещ на аналитичния преглед на печата „Блиц“, съвместно издание на Радио „Свободна Европа“ и телевизия Би Ти Ви в рамките на сутрешния блок „Тази сутрин“. В началото на 2004 г. обаче предаването спира, тъй като договорът за него изтича и не е подновен.

От началото на 2005 г. Коритаров е в Нова телевизия и Радио „Нова Европа“. По Нова телевизия води половинчасово токшоу, наречено „Коритаров Live“, което първоначално се излъчва късно вечерта, а по-късно става част от сутрешния блок на Нова телевизия „Здравей, България“ (за известен период сутрешният блок на Нова телевизия е в непрекъсната надпревара за рейтинг със сутрешния блок на Би Ти Ви, чието лице е Николай Бареков.

На 21 ноември 2008 г. е уволнен от Нова телевизия. Официалната версия за това е неспазването от страна на водещия на принципите на журналистическия плурализъм и използването на телевизионния екран за лични цели. Българският хелзинкски комитет из­лиза с дек­ла­ра­ция в не­го­ва за­щи­та.

От 2010 до края на януари 2018 г. работи в телевизия „ТВ плюс“.

От 1 февруари 2018 г. е автор и водещ на предаването „Свободна зона с Георги Коритаров“ в телевизия „Европа“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Малко преди да напусна България и да отида в Русия, в онова лудо време, в което всички се разпиляхме по света. Работех си в оня ресторант, за който ви бях разказвал преди , правех пари, при това много. Вече ми бяха поверили по-отговорните задачи, като сервитьор със стаж. Какъв стаж, нямах и 24 години, но имах самочувствието на видял всичко.

Той идваше вечер, винаги стоеше сам, пиеше малка мастика със салата от маслини, поръсени с лимон. Правехме я за него специално. Винаги плащаше с 5 лева и ми казваше да си запазя рестото. Мъж без възраст, облечен и изпънат като по конец. Не знаех къде работи, нито пък нищо за него, освен името му - Злати (името е променено по молба на редактора). Мълчеше и зяпаше празно танцуващите хора, сякаш някаква голяма болка имаше в душата.

Собственикът се разприказва един път. Злати бил един от известните хора в града ни през 70-те години на 20 век. Красиво момче, като икона, всички ученички били влюбени в него. Той завършил училище и отишъл да учи в София. Специалност "математика", дори завършил. Там го открили и в модна къща "Валентина", станал звезда на всички модни ревюта на мъжка мода. Висок, с леко по-дълга русолява коса, хладен и неземно красив. Присъствал във всички каталози, бил на изложенията, жените умирали по него. Всички магазини в малкото градче имали изрязани негови снимки от списанията, залепени от влюбените магазинерки. Като се връщал у дома, пред къщата им дебнели полудели ученички. Мълвата вървяла, че е нещастно влюбен в красива софиянка от елита. Така мислели всички.

При едно от неговите пътувания в чужбина, в Австрия, охраната на хотела го хванала в стаята с лейтенанта от ДС, който следял тази група и пътувал с нея. Това за Австрия не било кой знае какво, извинили се, но партийният отговорник на модна къща "Валентина" веднага научил и вдигнал огромен скандал. Оказало се, че от години двамата млади мъже живеят заедно, на семейни начала, неподозирано за всички. Това обяснявало и непристъпността на Злати, поне що се отнася до жените.

Ръководството преценило, че такъв модел не им трябва и го уволнили. Дисциплинарното уволнение на моя съгражданин му затворило вратите за всякаква работа, освен дребен чиновник в статистиката в нашето малко градче. Жените го отбягвали, защото знаели, че сърцето му е другаде. Злати мълчал, непрекъснато, стоял сам в стаята си. Майка му и баща му починали, той сам живеел в огромната им къща, винаги добре облечен, стилен и някъде в друго време.

Казват, че лейтенанта от ДС го пратили на границата и го убили, уж в опит за бягство. Така поне разправяха хората.

Един ден Злати дойде, поръча си обичайното, но вместо 5 лв ми остави 2 банкноти по 5 лв. 

"Моето момче, този свят не е за живеене!Много страдах. Плащам си и за утре, да ми наредиш масата!"

На другия ден той не дойде, починал от инфаркт в неговата стаичка. Наредих му масата, както обичаше. И все усещах, че като минавам покрай нея, чувам гласа му.

"Много страдах моето момче, много!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лада Нива: Руската кола, която превзе света и засенчи „Ланд Роувър“ и „Рейндж Роувър“

Пътят от идеята до реализацията отнема на „Нива“ цели седем години. През 1970 г. председателят на Съвета на министрите на СССР Алексей Косигин възлага на завод ВАЗ да създаде първия в Съветския съюз автомобил с повишена проходимост нисък клас за селските жители. 

А първата „Нива“ слиза от конвейера чак на 5 април 1977 г. За сметка на това тя няма конкуренти, както се оказва, не само в СССР, но и в света: „Ауди“ (Audi) ще произведат модел с постоянно пълно задвижване едва три години по-късно.По време на тестовете „Нива“ изпреварва британските всъдеходи „Ланд Роувър“ (Land Rover) и „Рейндж Роувър“ (Range Rover) в уменията си да преодолява трудни участъци от движение. 

Не е учудващо, че машината бързо печели популярност на Запад: на немците, желаещи да си купят „Нива“, им се налага да се записват на опашка. За историята му на съществуване над 500 хиляди автомобила са изнесени в други страни. За сравнение: двумилионният LADA 4х4 (сегашното име на „Нива“) е произведена от „АвтоВАЗ“ (сегашното име на ВАЗ) едва през 2013 година.Особена популярност „Нива“ получава във Франция. 

Това се обяснява с факта, че френските състезатели от най-престижното рали в света, „Париж-Дакар“, в продължение на три години печелят призови места именно с този автомобил. 

През 1981 г. Жан Клод Приавон и Андре Делиар заемат трето място, на следващата година – второ, а през 1983 г. техният успех е повторен от Андре Тросат и Ерик Бриавон. В резултат продажбите на „Нива“ в страната се увеличават 6 пъти – до 24 хиляди модела годишно (от 70 хиляди, произвеждани тогава от ВАЗ).„Нива“ държи няколко световни „височинни“ рекорда. През 1998 г. автомобилът се изкачва на собствен ход до база на алпинистите на Еверест (5200 м над морското равнище). 

Английският „Ланд Роувър“ се опитва да подобри това постижение, но сам не успява да се качи и е изтеглен с въжета и лебедки на височина 5642 метра. Следващата година „Нива“ се изкачва на Тибетското плато в Хималаите (5726 м над морското равнище).През април 1998 г. „Нива“ покорява и Северния полюс. В хода на международна парашутна акция тя е спусната на брега на Северния Ледовит океан, а след приземяването в ледовете и освобождаването на канатите пали и успешно достига до шапката на Земята. 

От 1990 до 2005 г. „Нива“ служи на руската полярна станция „Белинсхаузен“ в Антарктида, като превозва товари дори при температури от -54° С.При относителната си лекота и високата си проходимост „Нива“ има един съществен недостатък – липсата на безопасност. Според резултатите от краш теста по стандартите на EuroNCAP (челен удар при скорост от 64 км/ч), „Нива“-та събира 0 точки за безопасност от 16 възможни. Според заключенията на експертите, „ако попадне в злополука при скорост от 64 км/ч, водачът на „Нива“ задължително ще получи травми“. 

Той е „застрашен от сериозна мозъчно-черепна травма“, а при удар „натоварването върху дясното бедро превишава предела на здравина на костта на големия пищял“.През 40-годишната история на „Нива“ са произведени повече от 30 нейни модификации: от бронирана за инкасо до „мечешка“ (уникален модел кабриолет за мечките от московския цирк на булевард „Цветной“). Но може би най-уникалният модел е „Нива-амфибия“, създаден преди 40 години за специалните служби и армията, който може да преодолява реки със средна дълбочина. Вярно, въпреки успешните изпитания, серийно производство така и не започва. 

Негов прототип е изложен във военния автомобилен музей в Рязан.„Нива“ получава своето име от създателите си, конструкторите на завод ВАЗ Пьотр Прусов и Владимир Соловьов, от първите букви в имената на техните деца – Наталия, Ирина, Вадим и Андрей. Владимир Соловьов умира още през 1975 г., преди да започне серийното производство на „Нива“, а Пьотр Прусов напусна този свят само три седмици преди юбилея на своето творение. Между другото, през 1986 г. японските конструктори от Suzuki подаряват на Прусов рекламна брошура на фирмата си със следното посвещение:

 „На кръстника на този автомобил“.„Нива“ получава своето име от създателите си, конструкторите на завод ВАЗ Пьотр Прусов и Владимир Соловьов, от първите букви в имената на техните деца – Наталия, Ирина, Вадим и Андрей. Владимир Соловьов умира още през 1975 г., преди да започне серийното производство на „Нива“, а Пьотр Прусов напусна този свят само три седмици преди юбилея на своето творение. Между другото, през 1986 г. японските конструктори от Suzuki подаряват на Прусов рекламна брошура на фирмата си със следното посвещение: „На кръстника на този автомобил“.

Източник:bg.rbth.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомените на сервитьора Георги:Владимир Путин - Обичам България и как КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш

Средата на 90-те години беше лудо време, в което всеки бе поел в някаква посока да избяга от България. Едни в Германия, други в САЩ, а на мен ми се отвори парашута за...Москва. С очите си видях разпада на Съветския съюз, империите, които изчезваха за една вечер, за да се появят на сутринта с друг собственик. 

Русия в периода 1992-1998 година беше като Дивия запад, но вместо каубои с коне, по улиците летяха джипове, пълни с момчета с калашников. Бях сервитьор в един ресторант, който тогава се опитваше да се развива по носталгията на руснаците по българската кухня. Или поне така смяташе нашият собственик, който правеше божествен таратор, мусака, шопска салата, скара. Но руснаците не си падаха по тях,или поне не толкова, колкото той очакваше. Ние бяхме облечени в народни носии, звучеше народна музика, ухаеше страхотно, но нямаше необходимата за онези дни лъскавина.

Бяхме близо до центъра на града и при нас идваха да обядват или да вечерят някои от работещите в институциите. С много от тях се познавахме добре, упражнявахме нашия руски, а те искрено се забавляваха. Володя идваше и за обяд и за вечеря, най-често с приятели. Такива като него, скромни, тихичко говорят, не пиеха, но хапваха мусака и салата. Обслужвах ги, успявах да ги усмихна с моя развален руски, за момент прекъсвах техните скучни разговори. Предпочитаха аз да ги обслужвам,  чудех им се, малки държавни чиновници, дори бакшиш не оставяха голям, но бяха много точни в сметките. Собственикът ме привика и ми пришепна - "КГБ, внимавай, не им се набивай в очите!"

Една вечер Володя остана последен, плати сметката сам, а после сложи отгоре 10 долара. Зяпнах, голяма сума за онова време.

Изправи се, леко приведе глава и тихо ми каза "Много ви благодаря за обслужването, отивам на друга работа и няма да мога да идвам често. Но винаги ще си спомням прекрасната храна и страхотното обслужване! Обичам България, нейните слънчеви хора и вкусна храна!". Благодарих му и аз.

След месец ресторантът изгоря, опитах се да продавам цигари на един пазар. Видях Володя по телевизора, беше вече шеф на ФСБ. Бях горд, че съм го обслужвал и че има добро мнение за България. И знаете ли, още пазя тези 10 долара бакшиш, от усмихнатия младолик човек, който обича България и беше така учтив с нас. Вярвам, че ми носят щастие, а и на целия български народ!

Вижте още:Изповед на един сервитьор през 90-те:От първата голяма любов се измъкнах с 4 яки шамара и с дело в съд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА: По време на социализма хората не се хранеха с боклуци

Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад.

Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората. Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите.Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваше навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери.Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори.И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката.

Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки. Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи.

В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете.

Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне.

Никой не смееше да наруши хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха.После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89.

Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители.

И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. 

Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. 

Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.Не мога да изброя всичко. 

Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки. Ужасен съм, когато моите внуци ме питат какво съм ял по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ