Само три целувки на екрана и една голяма любов – животът на една от най-големите актриси като филм

На 11 май 2023 г. България се сбогува с една от най-големите си актриси – Емилия Радева. Тя си отиде на 90 години, само три месеца след своята най-близка приятелка Гинка Станчева. Двете бяха повече от колежки – бяха сестри по дух, по сценична съдба и по спомени. А когато към тях се прибавят и съпрузите им – актьорите Любомир Димитров и Пейчо Пейчев – се получаваше едно от онези редки приятелства, които надживяват времето.

Родена в Радомир, Емилия Радева отрано усеща, че сцената ще бъде нейната съдба. Завършва ВИТИЗ, първоначално при проф. Кръстьо Мирски, после при проф. Боян Дановски – голям педагог и личност, свързан дори с историята на Георги Димитров. Младата студентка впечатлява всички с финеса си, с гласа си и с онази особена светлина в очите, която после ще я направи любима на поколения зрители.

Любовта я намира още по време на следването – среща младия актьор Любомир Димитров. Двамата започват като приятели, стават партньори на сцената, после се влюбват и остават заедно за цял живот. Играят заедно във филми и пиеси, а в някои от тях съдбата на героите странно напомня на тяхната. В „Животът си тече тихо“, например, двамата са млади партизани – Шели и Велко – влюбени до последния дъх. Филмът е заснет от Бинка Желязкова и Христо Писков, но остава години наред без премиера, защото според властта „развенчава образа на народния борец“. За Емилия този филм има и лична цена – тя решава да направи аборт, за да участва в снимките. По-късно признава, че това е нейният „най-тежък грях“, който съдбата сякаш й връща, когато дъщеря й Катерина претърпява сериозен инцидент. Но тя не се оплаква. Приема всичко като изкупление и продължава да играе, да живее и да обича.

Първата й голяма роля идва с „Ребро Адамово“, където влиза в образа на младата българомохамеданка Зулкер. Филмът е силен, различен, а Емилия блести с естествеността и вътрешния си плам. За тази роля тя получава Димитровска награда – едно от най-високите отличия по онова време. Оттам нататък пътят й в киното е ясен – „А бяхме млади“, „Снаха“, „Матриархат“, „Сиромашка радост“ – все заглавия, които носят духа на българското кино от златните му години.

Емилия Радева винаги е била олицетворение на женствеността, но и на достойнството. Любопитен факт е, че през цялата си кариера тя се е целувала на екрана само с трима актьори – Любомир Кабакчиев, Апостол Карамитев и Георги Георгиев–Гец. Всички останали целувки пази за съпруга си.

Когато се появява сериалът „Дом за нашите деца“, тя създава една от най-запомнящите се роли в телевизионната ни история – тази на Невена Алданова. Образът на силната, но нежна майка, на жената, която държи семейството изправено, дори когато светът се клати около нея. Мнозина казват, че тази роля й „ляга като ръкавица“, защото в нея има много от самата Емилия.

В по-късните си години актрисата се появява и в руския сериал „Вангелия“, където изиграва майката на Димитър – съпруга на пророчицата Ванга. Емилия лично познавала Ванга и приемала участието си като морален дълг. „Заради нея го направих, заради паметта й. Не съжалявам“, казваше тя.

Тиха, изящна, винаги с достойнство – така я помнят колегите и приятелите й. Никога не е обичала големите думи, не е играла роля извън сцената. „Аз не съм звезда – казваше – аз съм актриса. Звездите угасват, актрисите остават.“

Емилия Радева беше част от онова поколение, което направи българското кино истинско. Време, когато актьорите вярваха в думите, в чувствата и в смисъла на изкуството. Днес, когато гледаме старите черно-бели кадри, усмивката й продължава да свети – като спомен за едно благородно време, в което сцената беше живот, а животът – изповед.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

30 години от покушението на смелото бяло лъвче

Два месеца преди да го застрелят, става шампион

МАЛКО ПРЕДИ ДА ГО РАЗСТРЕЛЯТ, Пламен Михайлов-Кимбата сбъдва мечтата си – става шампион по кану каяк.

На републиканско първенство през август 1995 година четворката кану на ЦСКА печели първо място в драматична гонка и на почетната стълбица край Панчарево Пламен получава своя първи и последен златен медал. В шампионското кану той гребе рамо до рамо с Петър Божилов и националите Мартин Маринов и Румен Николов

След победата Пламен и Петър пращат факс до Нова Зеландия, за да участват в световното първенство по кану-каяк за ветерани, а Мартин и Румен продължават подготовката за международно състезание в Атланта.

Само два месеца по-късно обаче Пламен Михайлов е застрелян пред входа на дома му в столичния квартал „Дружба“.

31-годишният спортист, бивш командос от Специализирания отряд за борба с тероризма, е убит със 7,65-милиметров пистолет в 21,15 часа на 24 октомври 1995 година на влизане във вход 8 на блок номер 20. Един куршум в гърдите и един в тила го повалят, преди да успее да се изкачи до апартамент 133 на третия етаж, където живее със съпругата си Ирена, 7-годишния си син Едислав и 5-годишната си дъщеря Пламена.

След подполковник Марин Чанев и главен сержант Георги Георгиев-Индианеца, които загиват при престрелка в квартал

„Белите брези“, Пламен Михайлов-Кимбата е третият антитерорист, застигнат от куршуми по време на прехода. Според експерти за стрелбата срещу Кимбата е използван полицейски пистолет АП. Службата „Контрол над общоопасните средства“ (КОС) на МВР раздава този вид оръжие под наем на бизнесмени и всякакви други граждани. Този факт разколебава версията, че видът на пистолета, с който е извършено убийството, подсказва за стрелец полицай.

Пистолет „Макаров“ се подава от джоба на мъртвеца, установява оперативно-следствената група при огледа. Преди да издъхне с куршум в гърдите, Пламен е направил може би безуспешен опит за самозащита. По ирония на съдбата той получава разрешително за пищов в деня преди смъртта си.

Кимбата е доубит с втори изстрел от упор под лявото ухо, вероятно когато се е обърнал с гръб към екзекутора си. Следователите откриват един и същ престъпен почерк в неговото убийство и това на автоджамбазина Иван Кудев.

Кудев и Кимбата са загинали от една ръка – това е първата от хипотезите, проверявани при разследването. Но делото е спряно след изтичане на 6-месечния законен срок и прекратено по-късно по давност. Извършителят на престъплението не е разкрит. Прокурорите приемат, че в хода на разследването причините за екзекуцията остават неясни. Предположението, че Пламен Михайлов е жертва на войната за територии в застрахователния бизнес, не е потвърдено.

– Гибелта на Пламен не е резултат от противоборство между застрахователи – заявява отговорен служител на застрахователната компания „Аполо-Болкан“, в която Кимбата е акционер. – Вероятно става дума за лично отмъщение или стари вражди, за които не разполагаме с информация“.

Ако се появят нови данни за убийството, делото може да бъде възобновено, коментират от държавното обвинение, но само за утеха на опечалените.

ЩО ЗА ЧОВЕК Е КИМБАТА?

Роден е в София през 1964 година. Баща му е строителен работник, а майка му – служителка на летище София. Когато го погребват, и двамата родители са пенсионери. Убитият има и сестра, но от съображения за сигурност името и професията й не се съобщават.

Съпругата на Пламен Ирена е инструкторка по аеробика в „Грета спорт“. В деня на покушението двамата празнуват 8-годишнина от сватбата си.

Начално образование Михайлов завършва в бившия СССР, където няколко години работят родителите му. Диплома за основно образование получава в София, после учи в школата за висше спортно майсторство „Васил Левски“. Тренира гребане в „Левски-Спартак“ заедно с Иво Карамански. Дълги години двамата са близки приятели.

До 1989 година Пламен работи като шофьор.

– Миеше с водоноска улиците на „Дружба“ и тогава кварталът ни беше най-чистият в София – казва негова съседка.

През 1991-ва и 1992 година Кимбата служи в спецподелението за Борба с масовите безредици (БМБ) към СДВР. В смутните времена на прохождащата демокрация участва в спецгрупа за бързо действие по мотели и магистрали. Години по-късно излиза полицейски доклад, според който той и другите от групата давали възможност на магистрални бандити да избягват арестите, като изоставят плячката си и се оттеглят.

От 1992-ра до 1993 година Пламен е на служба в специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) във Враня. Напуска оттам по свое желание. Негов колега казва, че не бил съгласен да „изпълнява политически поръчки“, затова. Но бивш шеф на поделението отбелязва, че по време на акции Кимбата създавал проблеми „с непредвидимите си и екстремни действия.“

След като напуска МВР, бившият командос опитва късмета си в търговията. Отваря нонстоп заведение в „Дружба“. После, като изтъкнат член на Съюза на бившите барети, влиза в застрахователния и охранителния бизнес. До деня, в който го проследява неизвестният килър, той е акционер в „Аполо-Болкан“, съдружник в „Аполо-секюрити“ и служител в охранителна фирма „Атлас“.

Майката Станка Михайлова:

СИНЪТ НА ПЛАМЕН ВСЕ ПИТА: КОЙ УБИ БАЩА МИ?

– Госпожо Михайлова, мина доста време от гибелта на сина ви. Научихте ли нещо повече – кой и защо му отне живота?

– Нищо не можахме да научим, нищо. Те следователите вдигнаха ръце, та ние ли… Синът на Пламен порасна вече, стана втори клас и все пита: Кой уби баща ми? Сигурно същото ще пита и дъщеричката му, но още е малка – в предучилищна възраст…

– Паднахте в несвяст на погребението на Пламен. Как сте със здравето сега?

– Боледуваме, дъще, боледуваме. От мъка боледуваме всичките. А моето сърце не издържа, аз съм вече на легло. Тежи ми мъката, не се издържа. Вдигнахме паметник на гроба на Пламен – за годишнината от погребението му. Но не ми олекна от това, по-тежко ми стана – все едно на душата ми е легнал камък.

– Приятелите на покойния навестяват ли ви?

– Живея с мъката си, само с нея… По-рано живеех истински – с дъщеря си, със сина си, със снахата, с внучетата. Хубаво семейство бяхме. Сега вече нищо не е същото. Идват приятелите на Пламен, не ме изоставят. Но никой и нищо не може да го замени… Купихме наскоро на сина на Пламен плюшеното лъвче Кимба. Сега детето не се разделя с тая играчка. Но може ли тя да запълни празнотата в душата му?

Ноември 1996 г.София/От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 10 години тя беше най-известното дете в България, а той още ходеше прав под масата

Пилотът от Формула 3 Никола Цолов и певицата Крисия Тодорова най-сетне разкриха, че са гаджета.

Талантливият състезател, известен с прякора Българския лъв, сподели в социалните мрежи серия от снимки, с които загатна връзката си с изпълнителката.

Преди броени дни двамата публикуваха почти идентични кадри от пътуване в Испания и мнозина заподозряха, че са заедно на екскурзия. Тогава обаче нямаше кадри, на които позират рамо до рамо. 

21-годишната певица е добре позната на българската публика още от детските си години. Тя стана любимка на зрителите с участието си в „България търси талант“, а по-късно представи България на детската Евровизия с песента „Планетата на децата“.

Когато беше съвсем малка, Крисия разплака лидера на ИТН Слави Трифонов. Той не сдържа сълзите си, когато чу песента „За тебе бях“ на Лили Иванова в изпълнение на малката певица. 

Преди Крисия 18-годишният Никола Цолов имаше връзка с испанката Валерия Суарес. Младият мъж е смятан за най-перспективният български пилот. 

Никола Цолов се състезава във Формула 3 през сезон 2025, но вече е потвърдено, че ще премине във Формула 2 през сезон 2026.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес кученцето Бъфи, което Бойко подари на Путин

„Любител на животните“ не е само част от грижливо лъсканият имидж на руския президент Владимир Путин, той наистина проявява любов и нежност към тях. Особена слабост има към кучетата. Дмитрий Песков отбелязва, че никога не е виждал котки около държавния глава. Може би затова Владимир Владимирович често получава като подарък лаещи.

Лабрадорът Кони

Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е лабрадорът Кони

Първото куче – лабрадорът Кони, е дар от Сергей Шойгу през 1999 година. Черната красавица е известна с това, че Путин често я взима на делови срещи. През 2007-а я води в залата за преговори с канцлерката Ангела Меркел и прави огромен гаф. Не знае, че тя изпитва панически страх от кучета. В последствие руският президент й се извинява.

Друг път, закъснявайки за пресконференция с журналисти, ВЛадимир Владимирович влетява с обяснението, че Кони е раждала цяла нощ и той изгубил представа за времето.

Колко кучета има Путин? Пет! Едно от тях е Кони

Кони прекарва 15 щастливи години със стопанина си. Умира през 2014 година.

Каракачанката Бъфи

Путин с бебето Бъфи

През 2010 година Бойко Борисов подарява на Путин паленце, роднина на неговите Български овчарски кучета, наричани за кратко каракачанки. Името на мъничето бе избрано чрез всенароден референдум. Писмата са хиляди. Повечето предложения са със славянски имена. Конкурсът печели петгодишният Дима Соколов, който предлага по-англосаксонското Бъфи.

Кучето живее в премиерската резиденция в Ново Огарьово. То става и герой на песен, след като популярни руски радиоводещи, формирали група „Мурзилки Интернешънъл“, изпяха пародия на песента на Филип Киркоров  „Просто подари“, под името „Просто подарите премьеру щенка“ („Подарете на премиера кученце“).

Руската страна помоли България да изпрати и половинка на Бъфи.

Путин се притеснява как Кони ще възприеме новия натрапник в семейството, но лабрадорът и овчарката бързо намират общ език.

Акита-инуто Юме

Да се подаряват животни на Путин става традиция и така семейството му се увеличава с кученце от породата акита-ину, донесена от губернатора на северна японска префектура в знак на благодарност за помощта на Русия след голямото земетресение в страната. Името на палето – Юме не е избрано случайно. В превод от японски означава мечта.

Алабаят Верний

През 2017 година президентът на Туркмения Гурбангул Бердимухамедов реши да зарадва колегата си с алабай. И понеже породата се отличава с изключителна преданост, кученцето получава името Верний. Кинолозите определят алабаите като много интелигентни, но големи инати.

Шарпланинската овчарка Паша

През 2019 година президентът на Събрия Вучич дарява на Владимир Путин паленце от твърде подобната на нашата каракачанка порода шарпланинска овчарка. Четиримесечното кученце получава името Паша. В Русия тази едра порода се ползва с популарност, заради уравновесения характер и изключителната издържливост.

Тайганът Шерхан

През март 2019-а президентът на Киргизката република Сооронбай Жеенбеков връчва на руския си колега мъниче от рядката и неизвестна порода тайган. Тя е местен повод за гордост, защото е смел ловец на всякакъв дивеч. Наричат породата киргизка борзая. Тайганът е изкючителна екзотика, защото се среща рядко извън пределите на местообиталището си.

В момента Путин има пет породисти и предани кучета, все подаръци от други държавни глави. Без да броим останалите видове животни като ездинет кон орловска порода или снежен леопард – барс.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1965г. години един 25 годишен младеж от Шумен мечтае да избяга на Запад, но все нещо осуетява плана му. Привлича към него още двама авери.Накрая всички ще бъдат разстреляни

През 1965 г. един младеж от Коларовград (днес Шумен) мечтае да избяга на Запад. Той се казва Богомил Русев и е на 25 години. Баща му е толкова религиозен, че връстниците му се подиграват: „Ей, синът на набожния идва!” Богомил на завършва гимназия и не се задържа дълго време на една работа. Той е убеден, че за него в България няма бъдеще и непрекъснато крои планове как да я напусне. Още преди да отиде войник, Богомил конструира сам гумена лодка с мотор. Надява се с нея да избяга по море в Турция и я пробва на един язовир, но тя се оказва негодна.

Другата му страст е оръжието. Още 17-годишен, Богомил сглобява примитивен пистолет-самоделка. От казармата успява да открадне истински „ТТ” плюс няколко гранати и бомби. През 1964 г. Богомил се уволнява и заедно с приятелите си Иван Ценов (21) и Здравко Велинов (21) пробва взрива в една пещера.

Той продължава да крои планове за бягство, с които запалва братовчед си Руси и най-малкият си брат Любомир (21). Замислят да отидат на екскурзия с български кораб до Истанбул, да скочат в турски териториални води и с плуване да се доберат до заветния бряг. Този план е изоставен като нереалистичен. Накрая решават да избягат със самолет. Богомил е запален парашутист и често лети със спортен аероплан. Има над 200 скока. Той наблюдава внимателно пилота и смята, че ще може да се справи с машината. Трябва само да обезвредят пазача на летището – или като го вържат или като го напият.

По онова време много хора крояха подобни планове и някои успяват да ги осъществят. Богомил обаче иска да отиде на Запад с някакъв актив на борец против комунизма и избира за средство бомбите. Той споделя плана си с Иван и Здравко. През април 1965 г. тримата решават да предизвикат експлозия по време на първомайската манифестация в Шумен, за да стане ясно, че има много недоволни от комунистическия режим.

Речено-сторено. На 30 април Иван отива у Богомил и двамата приготвят бомба с часовников механизъм и нагласяват закъснителя за 10 часа на следващия ден, когато по главната улица ще минава колоната с манифестанти. Вечерта сядат за алиби с приятели в ресторант „9 септември”. Малко преди полунощ напускат компанията под предлог, че отиват в тоалетната, и слагат бомбата на балкона на един новостроящ се блок. После се връщат.

За тяхно щастие часовникът се оказва неточен. Бомбата гръмва половин час по-рано, в 9.30, когато множеството още не се е събрало. Благодарение на това жертви няма, макар че парчета от тухли се разпръскват в радиус над 100 метра. Тримата атентатори не са доволни от резултата. Манифестацията се провежда, макар че Държавна сигурност е вдигната на крак. Първоначално са заподозрени четири момчета, застанали на един от балконите на строежа. Експертизата обаче установява, че те нямат нищо общо с взрива и като не попада на следа, на 1 юли 1965 г. следователят капитан Христо Григоров предлага разследването да се прекрати. Прокурорът Атанас Касчиев обаче не разрешава.

През цялото лято на 1965 г. Богомил се готви да бяга, но все нещо осуетява плана му да откраднат самолет. Една неделна вечер през юни двамата с по-малкия му брат и с Руси Русев отиват на летището с твърдото намерение да осъществят плана си, но се натъкват на непознати хора и се отказват. След две седмици пазачът пак не е сам. Третият им опит през юли също се осуетява от закъснял авиомеханик. През август двамата братя тръгват за летището без Руси, но той разбира и ги издава на баща им, който тихомълком осуетява бягството.

Наближава септември, а с него и традиционната деветосептемврийска манифестация. Богомил, Иван и Здравко решават да направят втора бомба, но да предизвикат този път по-голям шум. На 8 септември Богомил сипва каменарски взрив в пластмасова дамаджана и прикача за закъснител един часовник „Екзакта”. Вечерта двамата със Здравко слагат бомбата в кошче за боклук във входа на хотел „Ленинград” в самия център на Шумен и Богомил нагласява механизма за 11 часа.

Часовникът пак се оказва неточен. Бомбата се взривява в 12.55 часа. Манифестацията вече е свършила и хората се прибират. Ангел Маджуров (49) се разхожда с жена си и двете си деца. Заедно с тях са майка му Василка (70) и снаха му. Експлозията избухва точно когато семейството минава край хотела. Взривът откъсва дясната ръка на възрастната жена и ранява Ангел и петгодишната му дъщеря Валя. Василка е откарана веднага в болницата и е оперирана, но в 15 часа умира.

Този път за Държавна сигурност е ясно, че взривът не е случаен и има политически характер. Цялата агентура е вдигната на крак. Следствието установява, че бомбата е съдържала около 3,5 килограма взрив и е била в зелена пластмасова дамаджана, производство на ДИП „Капитан Дядо Никола” в Габрово. Експертизата доказва, че часовникът е от рядката марка „Екзакта” и е носен на поправка. Проверяват всички часовникарски ателиета. Кръгът около тримата терористи се стеснява.

Богомил усеща това. От 22 до 27 септември 1965 г. той е на парашутни състезания в Сливен и се уговаря с брат си, че щом се върне, на 3 октомври, ще осъществят замисленото бягство. Докато приятелят му е в Сливен, до ушите на Иван Ценов стига, че от Държавна сигурност са се интересували от Богомил, разпитвали дали е говорил за бягството. Чак на 28 септември тримата изнасят от домовете си компрометиращите взривни материали и ги скриват. Набързо съставят авариен план при опасност да избягат в Гърция, но вече е късно – на 30 септември по обяд Богомил е арестуван.

Иван и Здравко още не губят кураж и дори обмислят как да го спасят. Решават, че най-сигурно ще бъде да подготвят нови експлозии, за да излезе, че задържаният им приятел е невинен. Но не им остава време за това – в ареста Богомил издава своите съучастници и всички, включително и брат му Любомир, са арестувани и правят самопризнания.

Процесът е публичен и се глада от 3 до 8 ноември 1965 г. в Шумен. През това време на прокурора и на първия секретар на БКП в града е осигурена охрана. Служители на Държавна сигурност бдят за поведението на родителите на подсъдимите в съдебната зала. Богомил, Здравко и Иван са осъдени на разстрел, а Любомир, който не е знаел нищо за атентатите – на 5 години затвор за планирано бягство. Върховният съд потвърждава присъдите.

Бащата на Богомил е участвал във Владайското войнишко въстание. Дядото на Иван Ценов е загинал в Септемврийските събития през 1923 г., чичовците на Здравко Велинов са признати за активни борци против фашизма. Нищо не помага на младежите. На 16 декември 1965 г. Президиумът на Народното събрание отхвърля молбата за помилване и те са разстреляни.

Разтревожена от атентатите, властта е нащрек. Дори след като терористите са хванати и осъдени, агентурата е задължена да донася за настроенията и коментарите на хората. В архива на МВР са запазени няколко такива рапорта, които според Държавна сигурност са били важни. Един младеж след смъртните присъди заявил: Бръснат от дъно – прошка няма. Във влака за Смядово селяни коментирали случая и един от тях казал, че Богомил хвърлил бомбите, защото Тодор Живков не плаща достатъчно. Друг съвсем уместно му отвърнал: Щом той не им плаща, защо не отидат да му хвърлят на него, ами отиват да убиват обикновени хора. Агентът обаче не можал да установи самоличността на този волнодумник.

И по-рано в България са хвърляни бомби по време на митинги и демонстрации. През 1921 г. в София е убито дете по време на ученическа манифестация на 24 май. Атентатите в Шумен обаче са сред малкото терористични акции по време на комунистическия режим, извършени по политически, а не по криминални или етнически причини.

Автор: [Крум Благов]

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ