Вдовицата на Чичко Филипов тъне в самота в жилище от Тодор Живков

Съпругата на тв легендата Никола Филипов прекарва дните си в самота. Лиляна Филипова се вижда единствено с по-малкия от двамата им синове с покойния говорител, който живее в София и се грижи за майка си. Вдовицата на известния сред народа като Чичко Филипов доайен на БНТ обитава апартамент в столичния квартал „Младост“, който получила като жест от Тодор Живков.

Навремето Бай Тошо съжалил нея и мъжа ѝ, защото нямало къде да живеят. Когато се събрали, младата актриса Лиляна и тв надеждата Никола отишли в дома на родителите на Филипов и им се полагала само една кухничка с маломерни размери. После, с раждането на децата им, се преместили в общ апартамент с друго младо семейство. Били 13 души и теснотията се оказала непоносима.

„Тогава известният актьор от Народния театър Петко Карлуковски посъветвал Кольо да ме изпрати при Тодор Живков – разказва преди време Лиляна. – Обадихме се, уредихме среща и аз отидох при Първия. Бях много притеснена, обаче той започна да ме разпитва за театъра. Самият той е играл някога ролята на Кара Танас в любителска трупа и затова му беше интересно да говорим. Но аз съвсем се притесних и казах: „Моля ви, имам една лична молба към вас“, и му споделих проблема си. 

Той каза: „Да, ще стане след няколко месеца, защото обектите са в строеж“. 

И наистина след известно време ми се обадиха и ни дадоха апартамент от две стаи и кухня в квартал „Изток“. Но за съжаление, след няколко години с жилището пак се появи проблем, защото се роди по-малкият ни син и майка ми дойде да живее при нас. Тогава пък ни помогна секретарката на Тодор Живков, която каза на Кольо да отиде и да подаде молба за разширение. И така се озовахме в „Младост“, разказва вдовицата на говорителя, която кара и старините си в същото жилище.

Голямата и болка е, че повечето обичани от нея близки са пръснати из чужбина. „Големият ми син е в Англия, във Франция е неговата дъщеря и моята голяма внучка с малкото ми правнуче. А малката ми внучка е в Италия. В България сме само аз, малкият ми син и остава само мъката ми по разпръснатото семейство. Тежко и трудно е. Ежедневието ми е едно и също. Единственото, което правя сега, е да следя непрекъснато какво е положението по света“, обяснява Лиляна.

Макар че с Никола Филипов се развеждат преди смъртта му, защото по нейни думи той станал друг човек, до кончината му остават близки. Когато се поболял, Лиляна била неотлъчно до него. След развода във всяко свое интервю Чичко Филипов не пропускаше да каже, че именно тя е любовта на живота му./ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Драмата с бременната и окована във вериги родилка! Началникът на видинската болница отсича „за комунисти, тук място няма“

Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — ломчанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. 

Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противодържавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.

След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“… Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,

значи раждането е забранено!…

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в … изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце… Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси““…

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Източник:www.bgspomen.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Съдийката на Тодор Живков се разплакала преди произнасяне на присъдата "виновен"

Изминаха вече доста години от най-коментираната и спорна присъда по време на прехода. През 1992 г., три дни преди рождения ден на Тато, Темида му прави неочакван подарък, след който по-късно той признава, че се е поболял. Бившият първи Тодор Живков и началникът на кабинета му Милко Балев са осъдени да лежат в затвора заради престъпления срещу страната. 

Темида дава на Балев 2 години зад решетките, а на Тато – 7 г. Обвинителният акт по Дело номер 1 срещу Тодор Живков е за периода от 1962 г. до 10 ноември 1989 г. като първи секретар и генерален секретар на ЦК на БКП, председател на Министерски съвет и председател на Държавния съвет е превишил властта и правата си с цел да набави за себе си и други лица облага за 26 516 039 лв. Обвинителният акт срещу Милко Балев е за периода 1978-1986 г. чрез използване на документи с невярно съдържание от различни издателства е получил без правно основание 39 392 лв.

Главната прокуратура започва срещу Тато 5 дела. По това време главен прокурор е Евтим Стоименов, а малко по-късно е сменен от Мартин Гунев, който е запитан от президента Желю Желев: „Какви са тези кокошкарски дела”, по думите на сина му. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО.

На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“. Живков е привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. На 9 февруари 1996г. 

Наказателната колегия на Върховния съд отменя решението на втора инстанция и присъдата на първа инстанция по дело N 1. Тодор Живков и Милко Балев са оправдани. На 28 август 1996 г. Наказателната колегия на Върховния съд оповестява мотивите, с които е оправдан Тодор Живков. С обявяване на мотивите за решението държавният глава е оправдан окончателно.Живков и Балев стават изкупителните жертви на соцрежима по време на прехода, но до затвор така и не се стига. Двамата лежат няколко дена в следствения арест, след което са пуснати с по-лека мярка – домашен арест. Така за 45-те години тоталитарен режим виновни на практика няма. Останалите другари на Живков и Балев останаха в сянката им и на тях така и не беше потърсена отговорност за зверствата, които са вършили преди 10-ти ноември. Част от тях продължиха да вилнеят в страната и да трупат милиони чрез сладки постове. Именно те стояха и зад скалъпените процеси на Тато и Балев, които не издържаха в съда. 

Тодор Живков пък почина и погреба всичко ненаписано и неизказано около делата. Последният секретар на ЦК на БКП така и не назова кои са хората около Михаил Горбачов и Андрей Луканов, които според него са спретнали атаката срещу него. Въпреки това, всеки би могъл да направи свои лични заключения и да проследи докъде води пътят на червените куфарчета и кои са притежателите на червените милиони днес.В книгата си „Мемоари” бившият първи дава подробни обяснения около осъдителната си присъда и около петте дела срещу себе си. Той неколкократно повтаря, че процесът срещу него е политическа поръчка, от която полза имат всички партии. Живков намеква, че тя е направена от Горбачов и Андрей Луканов. Тато нарича привличането като обвиняем Милко Балев в делото комично. „На народа трябваше да се покаже, че се касае за „голям” процес. А мишената беше избрана много удачно”, пише Живков. Според него присъдата е целяла да се родят недостойните политическите недоносчета след 10-ти ноември. 

Той дори е предупредил политиците по онова време, че с подобни дела връщат България в годините на Втората световна война.„Това бе скалъпен, позорен, мръсен процес срещу бившия държавен глава на България. Процес, който е позор за съдебната власт. Позор за България… Отстоява се и се обосновава също така тезата, че този процес по начало е несъстоятелен, тъй като е процес срещу държавен глава. Тоест – процес срещу институцията, която съм символизирал. Не могат да ме съдят като държавен глава. И те се хванаха за неща, които са определени от устава на партията. А там съдът и прокурорът не могат да се месят. Мен ме съдиха за нарушение на партийния устав. 

В устава беше широко застъпен колективният метод на ръководство”, пише в мемоарите си още бившият Първи, като намеква на няколко пъти, че след като той е осъден, по тази логика трябва да бъдат подведени под съдебна отговорност и останалите от ръководството на БКП. Сред тях са и джелепите на Тато, които го пратиха в „заслужена почивка”.„Аз подписвах решения на Секретариата, , които фактически конкретизираха решения на Политбюро. Така че подписът ми означаваше, че това е решено в ЦК или в политбюро. Повече от седем години живея в принудителна изолация под арест. Моето здраве е разбито. Но нито болестите ми, нито присъдата срещу мен обсебва моите мисли. По време на едно от заседанията на Наказателния състав, председателката Стефанка Стоянова се е разплакала след взетото решение за моята присъда, споделяйки „Какво да правя?! И аз трябва да работя! Не завиждам на Стефанка Стоянова. Дано поне сънят им може да бъде спокоен. А за съвестта – не зная. Съдбата ще отреди своето…”, пише още Живков.

Тодор Живков на път към съдебната зала с адвокат Даниела Доковска

Последните думи на Живков по делото той публикува в книгата на покойната вече журналистка Невена Шевалиева „Тодор Живков срещу някои лъжи”.

„Госпожи и господа съдии, дълбоко вярвам, че вие ще произнесете вашата присъда в съответствие със закона. Вие съдите един държавен глава на България. Аз мисля, че на всички става ясно, че никога не съм допускал лична корист и лична облага в моя съзнателен живот. Оглеждайки изминатия път, имам пълното основание категорично да заявя, че не се срамувам от този път. Аз не съм извършвал престъпление. Целия си съзнателен живот посветих на добруването на България и българския народ.

А ако сега е необходимо някой да се принесе в изкупителна жертва, за да се осигури мирът и спокойствието в България, не се плаша от това да бъда аз. Ако с една осъдителна присъда над мен ще настане мир, спокойствие и добруване за българския народ, бъдете сигурни, че аз ще се съглася на това. Дали ще спре обаче този болезнен процес, който  е обхванал тялото на България? Ако този процес продължи, наближава времето, когато народът ще остане без хляб и без чест. От вашата присъда, уважаеми съдии, зависи, дали българският народ ще живее с достойнство, или ще бъде хвърлен в бясната надпревара на преследването и унищожението. Благодаря за вниманието!”

http://www.faktor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-добрия български игрален филм на всички времена

На фестивала в Карлови Вари преди 34 години Методи Андонов получава наградата на критиката за „Козият рог”, който и до днес се смята за най-добрия български игрален филм на всички времена. 

“Козият рог” е всепризнатият връх в творчеството на Димо Коларов. Той е операторът и на четирите филма на Методи Андонов, но тук стига до виртуозност на черно-бялото изображение. Участници във филма твърдят, че по времето на снимките оператор и режисьор просто били като слети - едно тяло с две глави, които се допълват в идеите.

По-късно с неподражаемия си хумор Димо Коларов разказвал, че всъщност филмът е заснет много лесно, тъй като през деня пада яка работа, но нощите са пълни с веселба. Сутрин Методи Андонов се вглеждал в зениците на актьорите и така познава кой е злоупотребил с алкохола и го пращал да се освежи в планинския вир на близката река.

“Козият рог” е заснет за около месец и само за 156 хиляди лева - уникално малка сума дори за онези времена. Почти всички снимки са правени в метоха до Рилския манастир и кошарите около него. Екипът е толкова завладян от творческата магия, умело дирижирана от Методи Андонов, че всичко става сякаш на един дъх.

През 1972 г. “Козият рог” е един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. От селекционната комисия в САЩ изпращат писмо с молба за копие, което да отговаря на съответни технически параметри, за да бъде излъчено пред главното жури. В България обаче не изработват такова копие.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Случаят „Ярловска“: Как една фризьорка от САЩ се опълчи на Тодор Живков

Преди време разказахме историята на Васил Ярловски от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития.

Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със съпруга си Васил. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков.Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954 – 1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981 – 1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962 – 1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971 – 1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише писмо лично до него, в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората тук. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото, на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната ни…!?

Не е ясно, какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички подтиснати хора у нас, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска не искат нито да се чуят, нито да се видят.Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел на паметника „Левски“, който вече не съществува като хотелска сграда. Това е съвсем близо до дома на Димитър – брата на Васил. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.hairdresser2

Всъщност, въпреки, че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са подтиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.

Именно поради тази причина Веска продължава да пише писма, защото братът на мъжа й е наказан, без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до диктатора Живков.

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че може да навреди още повече на Бойка и Димитър в София.

Веска избира да е честна и открита до край. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години…? Едва ли. Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ диктатор на България – Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. Е, в случая „Ярловска“ те не успяват…!

Венцислав Жеков,кореспондент на в. „България“ в София/Източник: Bulgaria Weekly/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Носталгия по отминалата младост или за спокойния живот по времето на соца в НРБ

В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.

Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.

По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така – трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи – почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за Лади ще стигне до неговото име.

Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив – този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда“ (стар „Дианабад“). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.

Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно – детето с детска стая, те – със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода – нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.

Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост“. За да си „тяхна гордост“ трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.

Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.

И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.

Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. „Хранителни стоки“ имаше два вида хляб – бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото – бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.

По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини“, където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите – оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.

Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест“, сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.

В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.

Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак“ на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата – по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново“ и фикус), а алкохолът – роден на ниски цени и западен – под масата.

Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин“, където ги бяха „пуснали“.

Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!“, народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!“, изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче – отговори баща ми – за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам.“ При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.

В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно – правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки – осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.

По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в онова време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя милост!

Източник: blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

При Живков вземах 120 лв. заплата и макар да не живеех охолно си живеех добре

По времето на Тодор Живков народът работеше и макар да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо. Плюят по социализма, но като днешната скъпотия и мизерия не е имало.

През последните 5-6 години до 1990 г. прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 22 с бурканче или в кофичка.

Краве сиренето беше 2.60 лв. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме, че може да има. Минималната заплата беше 120 лв. (както и моята), но през 1989 г. я направиха 140 лв.Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия, беше 28 стотинки. Замразената скумрия – 1.20-1.60 лв., според едрината. „Кучешката радост“ беше 3.30 или 3.60 лв. – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Бялото вино беше 97 ст. Плодовата ракия – 3.90 лв., сливовата – 4.90-5.10.

Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за това време 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да се купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко.

Нямаше или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?

По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият възрастен, другият – син на цигански барон. Демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор. Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на Запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек съвестни. Едно време млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Панайот Стоименов, Варна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Писмо от 1942г. разказва за бомбардировка над Стара Загора

Оцеляло по чудо писмо на старозагорка до живеещата в София дъщеря от 17 септември 1942 година за пръв път хвърля документална светлина върху бомбардировка над Града на липите пет дни по-рано. 

Документът се съхранява в регионалния исторически музей, където бил предаден преди почти 2 десетилетия от колекционера Николай Гичев, но не е  проучван.

Самият Гичев попаднал на него  случайно, закупил го само защото в него се споменава за някогашната консервна фабрика „Пиперка“, в която собственост имал и дядо му.

На четири странички авторката на писмото, чието име остава неизвестно пише до дъщеря си Оля, най вероятно в отговор на нейно запитване:“Бомбардировката мина най-напред над нашия квартал без да пусне нищо, само ракети.Раздруса ни силно на над Пиперка си изсипа бомбите, има много разрушения край фабриката и самата фабрика.

Над 200 бурета /празни и пълни/ пръснати, материали за правене на консерви изхабени…“. Бомбардировката е станала около 22,30 часа на 12 септември /събота/, целта според авторката най-вероятно са  била казармите и жп – гарата, но нейните светлини по това време били загасени. Светело в района на консервната фабрика защото работела нощна смяна.

„Има три жертви убити на място и един ударен в рамото, на болницата е.“, съобщава авторката като първоначално  уточнява че са били разрушени две къщи и стъклата на търговската гимназия са изпочупени, а на края на писмото добавя: „Коджа хора има изплашени, а една жена полудяла.“

80 години след това събитие липсват каквито е да се официални документи за него, няма нито и ред и по страниците на излизалия тогава в Града на липите вестник „Дума“, установи репортерска проверка.Липсват податки и в архивите на армията и полицията. За него се споменава в интернет пространство заедно с публикации за бомбардировка на същата дата над Русе, Казанлък и Горна Оряховица, като се изказват различни предположения чии са били самолетите. Сред тях е и твърдението, че това е била ескадрила от състава на авиацията с далечно действие на  съветската армия с командващ по онова време маршал Александър Голованов.

За събитието си припомня преди време и големият актьор Васил Михайлов /по онова време е бил едва на 4 години/ в интервю за местно издание.

Колко големи и какви точно са били разрушенията върху консервната фабрика липсват данни, според  документацията тя е продължила да работи  до национализацията й в края на 1947 година.

Източник:www.monitor.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кое от изброените 13 неща сте правили като дете?

 

1.Да гледаш 10 пъти Междузвездни войни.

2.Да стреляш на стрелбище с въздушна пушка.

3.Да записваш най-новия диско хит с два касетофона един срещу друг.

4.Да ходиш на село през лятото.

5.Да се обръснеш за първи път.

6.Да те целуне за пръв път момиче.

7.Да имаш едни маратонки и да не ти пука.

8.Да гледаш всеки петък “руската телевизия”.

9.Да ядеш банани само по Коледа и Нова година.

10.И да прочетеш “Ян Бибиян” през лятото!!!

11.Да се прибираш от вън, за да гледаш поредната серия на Синьо лято.

12.Да тръгваш на училище 1 час по-рано, за да скачаш на ластик.

13.Да тичаш в междучасията за един фас в “пушкома”.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА един цветен телевизор струваше 4 заплати

Съвременник съм на времето преди 1989 г. и искам да съпоставя миналото със сегашното. Не искам да хваля днешното време, което си има кусури, а просто да кажа, че бедността ни не е от сега.

В миналото един цветен телевизор купувахме с 3,9 заплати, един хладилник за 1,5 заплати, а 100 литра бензин стандартен за 0,4 заплати. Докато в Австрия се купуваше за 0,05 заплати, а във ФРГ за 0,03 заплати (справка в. „Работническо дело“ от февруари 1990 г.).Съгласно същия вестник 1 кг свинско месо струваше 5,44 лв., олиото и захарта – по 1,50 лв., брашното – 0,60 лв.

Минималната пенсия беше 25 лв., толкова вземаха моите родители и хиляди селскостопански работници. Средната пенсия съгласно горния вестник е 84 лв.

С 25 лв. можеше да си купиш 4 кг свинско месо, а с една средна пенсия от 84 лв. – около 15 кг.А сега с една минимална пенсия може да закупиш близо 40 кг свинско месо.

Помня, че чаках в миналото на двестаметрова опашка за две рула тоалетна хартия. Обръщахме шишетата за лимонада и бира да гледаме дали по дъното от вътрешната страна няма остатъци от мухи и разни бръмбари. Чакахме за хляб, особено в събота по 2-3 часа, за да дойде поредната опечена партида от хлебозавода. Сега и без завод не се чака.

Цвятко Хаджийски, Ловеч

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от най-смазващите спомени от социализма беше режима на тока и водата през 80-те

Някой, който е живял в столицата или в някои от най-големите градове, може да възрази. Истината е, че режим на тока имаше почти навсякъде, режим на водата навсякъде извън големите градове.

Най-страшно с режима на тока беше за живеещите в големите комплекси и отопляващи се с парно отопление. Просто със спирането на тока спираше и парното, понеже абонатните станции са на електрическо захранване. Така освен тъмното настъпваше и студеното. А зимите особено през 80-те години бяха зверски студени. 

Правеха се някакви графици, въртяха се кварталите с различен часови режим, уж за да е по-справедливо, но така или иначе си беше тъмно и студено. Хората роптаеха тихичко, но никой не надигаше глас нависоко. Партийните секретари, партийните членове и низши организации дебнеха и ако някой изразеше някакво недоволство като нищо да се срещне с представител на зловещата Държавна сигурност.През летните месеци пък в малките населени места настъпваше кошмарът с водния режим. 

Понякога той си беше направо смазващ – по 3-4 часа вода на денонощие. Хората смогваха едвам да си напълнят съдовете за пиене, какво къпане, пране, хигиена. В дворовете по селата и малките градове често можеха да се видят метални корита, легени, кофи, напълнени с вода и оставени на слънцето, за да се стоплят и да се използват за хигиенни нужди. 

Имаше и кризисни периоди, в които чешмите пресъхваха за по-дълго, стигало се е до режим няколко часа вода на 3-4 дни. Най-големият ужас беше режим на вода и ток едновременно през зимните месеци. Е, вярно е, че все имаше по някоя чешма с изворна или минерална вода, но безводието като цяло беше ужасяващо.А най-лошото е, че този проблем е надвиснал със страшна сила и сега.

Николай Цончев, София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Онази България която беше на 4-то място в Европа по БВП?

 Помните ли България?

Онази България която беше на 4-то място в Европа по БВП?

Онази, загубената вече, окрадена и обезлюдена България?

А имаше такава държава, на Балкански полуостров в Европа, а не по някакви си Западни Балкани …

Имаше!

Имаше мощна, икономически развита държава България със световно развита лека и тежка промишленост, металургия, машиностроене, развито селско стопанство, образование на и над световно ниво, здравеопазване, земя от 111 хил. кв.км. , която се използваше, обработваше за благото и просперитета на гражданите на тази отдавна загубена България …

Имаше една такава държава със силна армия, четвърта космическа сила в света, с двама български астронавти, Атомна централа, язовири, с най-мощния на Балканите международен автомобилен транспорт – СО „МАТ”, с развита оръжейна промишленост, български мини и миньори, работещи за българската промишленост, ТЕЦ-ове, златни български находища, Земя дадена ни от Бога, райски кът където българите живееха и се трудеха нормално за себе си и за любимата си Родина – близо 9 милиона българи!

Имаше,

Забравихте ли?

Имаше безплатно образование, детски градини, болници с лекари на световно ниво където българите не ги приемаха срещу пари по някакви пътеки, а ги лекуваха докато ги излекуват съвсем безкористно …

Имаше военни училища от където излизаха отлично подготвени специалисти, като „Долна Митрополия” от където излизаха български чудесно подготвени бойни и граждански летци, механици, ръководители на полетите, които сега работят за чужди авиокомпании за парче хляб!

Имаше военни училища за нуждите на унищожените сега Транспортни и Строителни войски, които изпълнявайки воинския си дълг строяха ж.п. линии, мостове, пътища, подготвени прекрасно машинисти, ръководители движение, войници работещи по най-големите разпределителни гари, стрелочници …

Войници от ГУСВ които построиха НДК, хиляди жилища за български граждани срещу нищо, войници които за две години получаваха занаят, ставаха майстори в строителството!

Имаше работа и хляб за всички български граждани, имаше професионални техникуми от които излизаха чудесно подготвени специалисти в различни области, езикови, математически гимназии …

Имаше ведомствени почивни станции по които българите ходеха на море и планина с 1/3 от месечната си заплата, имаше безплатни санаториуми, домове за възрастни хора, домове за сираци и изоставени български деца!

Нямаше банани, обаче … За личен автомобил се чакаше с години, ама никой не умря!

Сега има!

Има банани, има лични автомобили за всеки без ред и Бойко Борисов с бандата му ги има даже …

Има всекидневни убийства, кражби,

Всичко има!

Браво …

Няма българи обаче!

Има останали около 6 милиона възрастни, болни българи, хора все още мъчейки се да оживеят в собствената си Родина, има и политици дори, които доограбват България …

Българите масово напускат тази радост, незнайно защо, младите хора не искат да раждат, също незнайно защо …

Български села, селско стопанство, животновъдство, българска лека и тежка промишленост също няма, няма и АЕЦ, космонавти, безплатно образование и лечение, няма български мини, златодобивна промишленост, няма никого!

Българите напускат родните си места, оставят възрастните си родители и близки .. и заминаха по по-големите градове и в чужбина за парче хляб!

Който иска да ме опровергае.

Но имаше такава държава България!

Вярно, аз още помня, а вие?

Кирил Стаменов, Фейсбук

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато олиото беше в стъклени бутилки

Помните ли,че имаше наливно и бутилирано, беше малко по - скъпо,към 1,60 и шарлан, ползваше се за салатите и филийките със шарена сол.

Продаваше се в тъмнозелени стъклени бутилки с елегантен силует, който нямаше как да се сбърка. Голяма мъка беше да се измие едно такова шише, но нямаше домакинство, което да не къта поне по няколко такива бутилки, които после се пълнеха с домашно винце или ракия. Някак си хората предпочитаха именно в тях да си затворят безценните еликсири. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато бензинът струваше 10 стотинки за литър а бленуваната “Лада” около 5-6000 лв

Бленуваната от всички “Лада” между 1983-1986 г. струва около 5-6000 лв, а по същото време в Европа струва 10 000 западно-германски марки. Цената на шофьорския курс, за който записването също ставаше чрез чакане, струваше 220 лв.

Цената на бензина и по време на социализма също беше променлива и зависеше от състоянието на международните петролни пазари.

През 1969 г. цената на бензина у нас беше:

А-66 – 6 стотинки

А-72 – 7 ст.

А-76 – 7,5 ст.

АИ-93 – 9,5 ст.

АИ-98 – 10 ст.

През 1988 г. литър бензин в България струва 80 ст. – внос от СССР по линия на СИВ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първата италианска актриса, носителка на „Оскар“

Ана Маняни е известна с ролите си на обикновена жена от предградията.

Родена е на 7 март 1908 г. Изоставена от баща си, а по-късно и от майка си, тя е отгледана от родителите на майка си в най-бедните квартали на Рим. Известно време учи в школа за декламация в академията „Санта Чечилия“. След това започва да участва във кабаретни и вариететни представления в нощни барове. 

Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг. Прави своя дебют в киното през 1933 г. През 1941 г. изпълнява главната роля в „Ученичката Тереза“ на Виторио Де Сика. Снима се в „Рим - открит град“ (1945) на Роселини, „Любовта“ (1948) на Роселини, „Земята трепери“ (1948) на Висконти, „Най-красивата“ (1951), „Златната карета“ (1953) на Реноар, „Татуираната роза“ (1955, за което получава Оскар), „Сестра Летиция“ (1957), „Дивият вятър“ (1958), „Ад сред града“ (1959) и други. Един от най-известните ѝ филми е този на Пазолини „Мама Рома“ (1962), който я прави звезда. Последният ѝ филм е „Рим“ (1972) на Федерико Фелини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как и защо Тодор Живков дава 26 тона злато на Москва

26 тона злато, натрупано по време на Царство България, е откраднато тайно от Съветския съюз в края на 50-те години на ХХ век. Това шокиращо разкритие лъсва от разсекретени документи на Държавния архив и на Българската народна банка (БНБ), става ясно от разследване на „Дойче веле“. 14 години след 9 септември 1944 г., когато Червената армия се настанява в България, т.е. през 1959 година, вече в разгара на Студената война 26 тона златни резерви тайно са преместени в Москва под предлог, че сградата на БНБ нямало да издържи на атомна бомбардировка.

По това време в София вече властва Тодор Живков, а в Кремъл се разпорежда Никита Хрушчов. Така всъщност сателитната Народна република България, обявена за такава през 1946 г., е принудена да предаде на Съветския съюз това съкровище, което в бъдеще би й гарантирало финансова стабилност. Историци отбелязват, че всъщност от 1959 г. започват реалните икономически проблеми на социалистическа България.

Според изследователи е мит, че СССР е подпомагал НРБ и че безвъзмездно е станал суровинен доставчик на цялата социалистическа общност от СИВ. Всъщност истината е, че големият съветски брат е издоил максимално държавата ни. И всъщност именно с тези 26 тона злато, натрупани по времето на царете Фердинанд и Борис III, Живкова България се разплаща с Москва за милионите тонове нефт и газ, както и за други суровини, получени от 1960 до 1989 г.

„До 1962 г. две партиди от златния резерв на България са продадени, за да бъдат покрити падежите по дълга към съветските банки в Лондон и Париж. В самия край на 1962 г. около 21 тона злато си купува срещу рубли и Централната банка на СССР – Госбанк, макар две години по-рано да е било обсъждано друго решение, а именно златото да бъде продадено срещу капиталистическа валута и с осигурения ресурс да бъдат погасени българските задължения. През 1964 г. са продадени още 4 тона, надлежно депозирани предварително като златен залог в Лондон. Операциите са проведени в пълна секретност, като дори счетоводните процедури се извършват с устни нареждания и не се документират по изрична заповед на Тодор Живков“, отбелязва екипът от изследователи на архивите на БНБ, цитиран от „Дойче веле“. Учени дори смятат, че грабежът на царското съкровище е в основата на инициативата на Тато България да стане 16-та република на СССР.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.Историци твърдят, че идеята на Първия била чрез по-тясно политическо и икономическо сближаване с Москва България да получи финансови привилегии в рамките на СИВ. Тайните доскоро архиви на БНБ разкриват, че по времето на социализма НРБ е била на три пъти на ръба на фалита именно заради липсата на валутни резерви, ограбени от наследниците на Сталин в Кремъл. Най-тежко е положението на родната икономика през 70-те години.

Това се дължи на няколко факта – по заповед на Москва България е принудена да продава на огромна загуба селскостопанските си продукти и храни срещу неконвертируеми рубли и да се опитва да запълва дефицитите си в твърда валута с развитие на туризма, с изпращане на специалисти в Третия свят и с нелегален износ на оръжие, синтетични наркотици и други забранени от международни конвенции стоки. Допълнителен удар за България оказва и рязкото вдигане на цените на горивата на международния пазар. Като член на соцлагера София е задължена да оказва „братска помощ“ на левите борби за свобода в Латинска Америка, Африка и Азия, което натоварва и без това ошушканата хазна.26-те тона злато, откраднати от България, са отмъщение от страна на СССР заради плячкосаната по време на Втората световна война от нацистите уникална Кехлибарена стая в Екатерининския дворец край Санкт Петербург. Това е една от най-необичайните версии, граничеща с теориите на конспирацията, разпространявана сред родните изследователи на българо-руските отношения.

Прословутата стая е създадена в началото на XVIII век в Прусия. Скоро след направата й е подарена от пруския крал Фридрих Вилхелм I на неговия тогавашен съюзник руския цар Петър I. Тя е напълно облицована с кехлибарени панели със златен кант и огледала. Заради своята красота понякога е била наричана „Осмото чудо на света“.

Руснаците твърдят, че Кехлибарената стая е плячкосана по време на Втората световна война от хитлеристите и местонахождението й е изгубено в хаоса в края на войната. Точната й съдба все още остава в тайна. Една от версиите за изчезването на Кехлибарената стая е, че е била унищожена от съветските войници. За Русия обаче и до днес виновник за изчезването на скъпоценната стая е нацистка Германия, така че веднага след 1944 г. Москва смята за справедливо да накаже подобаващо съюзниците на Хитлер, като отнеме от тях техните богатства.

Източник:www.vsekiden.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Варосват карцера в ТВУ-то заради снимките на култовия филм "Всичко е любов"

Най-смешните снимачни моменти на филма "Всичко е любов" са в ТВУ-то, което се намира в с. Славовица. Там освен истински възпитаници на трудово-възпитателно училище играят и млади актьори. Сред тях е и тогавашният студент във ВИТИЗ Огнян Купенов, който през 1990 г. стана известен със сватбата си с детето на демокрацията Лияна Панделиева.

При огледа на терена режисьорът много харесва карцера на училището, откъдето по сценарий героят Радо трябва да направи последното си бягство заради бременната Албена. Стените и дори таванът на стаичката са събрали целия фолклор на живота в ТВУ-тата – псувни, цветисти изрази, рисунки. Докато хората от продукцията се върнат със снимачната техника, директорът на училището нарежда карцерът да бъде варосан и боядисан. И екипът намира луксозна малка килийка.

Режисьорът Борислав Шаралиев нарежда художникът да я нашари пак, но никой вече не може да върне артистичната автентичност на карцера.

ТВУ-то от измисленото с. Падево във филма е ТВУ „А. Макаренко“ в с. Славовица (Плевенско).

Никола Николов, зам.-директор 1970 – 1998 г. на ТВУ „Макаренко“ си спомня две истории, използвани във филма:

"Прототипът на главния герой е наш възпитаник – много интелигентно момче, за което баба му се е грижила. Живеели са мизерно в София – нямали са жилище и са спели под едно стълбище. Докараха го при нас, а то избяга – скочило през Искъра и оттам за 24 часа стигнало в София. Но го заловили, върнаха го при нас с посинели от студ крака и веднага го закарахме в болницата в Плевен. И оттам избяга!... Друго момче – безпризорният Ибрям от Кърджали, участва в една от епизодичните роли. То беше избягало, но го върнахме и докато беше заключено под карантина от една книга си направило пръчка от фунийки, промушило я през решетката, взело ключа и избягало!"...

Сценаристът Боян Папазов, се заинтересува от тези случаи. Даже започна да живее сред учениците – ядеше, спеше и общуваше с тях.

Проблемите на „Всичко е любов“ започват още по време на монтажа. Най-върлите му противници са чиновниците от Министерството на просветата. Според тях показаните проблеми в ТВУ и детските педагогически стаи удрят не само по образователната система, но и по целия социалистически строй.

„Всичко е любов“ е  игрален филм (драма) от 1979 година на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов. Оператор е Стефан Трифонов. Художник – Георги Иванов. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомените на сервитьорът Гошо:Чичо Янаки,барман в ресторант през СОЦА, влезе в затвора за 5 години-издава го една сервитьорка

В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни циганчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.Вижте още от спомените Сервитьорът Гошо

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Интересно и малко известно:Стамболов станал депутат с измама

В изпълнение клаузите на предварителния Санстефански мирен договор и на Берлинския договор от 1878 г. Учредителното българско народно събрание (УНС) заседава от 10 февруари до 16 април 1879 г. в старата българска столица Търново. 

То е свикано по разпореждане на императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков с цел да изработи и утвърди бъдещото държавно устройство на новоосвободеното Княжество България. Рамката на това устройство е вече очертана в Берлин: автономно трибунарно княжество, намиращо се под върховната власт на султана. Формата на управление е посочена като конституционна наследствена монархия начело с княз.

В Търново пристигат 229 народни представители.

Преди да се разпусне, Учредителното събрание, което гласува първата българска конституция, насрочва изборите за Първо обикновено народно събрание.

Те се провеждат на 30 септември и 7 октомври 1879 г. в княжеството, а в тях участват двете вече оформили се като водещи политически сили в България – Либералната и Консервативната партия.

В самия изборен ден са установени десетки фрапиращи нарушения. В употреба влизат игли, лют червен пипер и преки нападки срещу политическите опоненти. Закъсняват протоколите, които масово се фалшифицират.

Масово се фалшифицира и броят на избирателите: „Последните избори са станали на 3 октомври, а днес имаме трети ноември и протоколите ги няма. И от Китай да бъдат, с пощата щяха да дойдат“, казва политикът Христо Стоянов. Най-фрапиращи са нарушенията в Търновски окръг, Русенска околия, където в официалните протоколи липсват данни за броя на гласоподавателите.

Либералната партия печели убедителна победа с около 70% и на 21 октомври народните представители за първи път се събират в София (Учредителното събрание заседава в Търново).

Князът предлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на Димитър Греков и Григор Начович. Преговорите между различните фракции в Либералната партия обаче завършват без резултат и на 24 ноември 1879 г. Батенберг разпуска Народното събрание.

Не е уточнен броят на депутатите в Първото ОНС и начинът за определянето им съгласно чл. 86, ал. 1 от Търновската конституция. Според данните броят на населението в Княжество България към 30 септември 1879 г., е 1 800 000 души, а имащите право да гласуват са 219 000 души при избирателна активност от 32%. Броят на народните представители е 170 души, от които само 30 са консерватори.

Така например в третото заседание на Първото ОНС от 23 октомври 1879 г. депутатите са 158 „по официален списък“, в шестото заседание от 25 октомври 1879 г. те са станали 160, а в десетото заседание – 157. Съгласно стенографските дневници на Първото ОНС обаче излиза, че броят на народните представители е 164.

Нарушена е и конституцията за възрастта на депутатите – те трябва да са над 30 години. Депутатът Горбанов поставя директно проблема за възрастта на депутатите и посочва, че измежду присъстващите в Първото ОНС има 8 представители, които видимо са по-млади.

Крещящ пример за нарушение е Стефан Стамболов. От изказването на депутата Цачев стават ясни и доказателствата за незаконността Стамболов да бъде народен представител: „... Избираеми за представители са всички български граждани, които се ползват с граждански и политически права и са на възраст по-горе от 30 години и да са книжовни (грамотни).

Според сведенията, които имам от Търновския градски съвет, г-н Стамболов е на 25 години. Тези сведения са тук и са подписани от градския кмет Георги Живкова, който е и приятел на Стефан Стамболов. Три свидетелства от духовната семинария на град Одеса доказват същото. Съпартиецът му Тодор Бурмов представя телеграма от Ректора на семинарията, че Стамболов е на 24 години.

Независимо от това, че в избирателните списъци е записан като 30-годишен и бивш учител, това отново не отговаря на конституционното изискване за възраст, защото чл. 86 предвижда възраст по-голяма от 30 години, а не точно 30 години. Тази констатация не се отнася само до Стефан Стамболов, същото важи и за Минко Радославов от Кесаровската околия, който е избран за депутат, въпреки че е на 28 години, Атанас Хранов от Дряновската околия, който е на 25 години, Н. Минков на 24 години – депутат от Сухиндолската околия, Петър Станчев от Ловчанския окръг, който е на 22 години, д-р Минчо Цачев на 28 години – депутат от Шуменски окръг, Константин Стоилов от Трънски окръг – 26-годишен, и Илия Луканов от Трънски окръг.“

Така в Първото ОНС са приети за депутати 8 лица, които не могат да бъдат народни представители поради противоречие на конституционното изискване за възраст. Единствените, които имат доблестта да се откажат доброволно от мандата си поради наличието на конституционна пречка, са Илия Луканов и Константин Стоилов.

Първото народно събрание не приема нито един закон, но остава в историята с непрекъснати скандали. Остава в историята с едно-единствено ключово решение – в София да бъде построен голям християнски храм, който в израз на уважение към Русия като освободителка да бъде наречен на руския светец Александър Невски./ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пенчо Кубадински ми помогна да намеря пари за ловното стопанство

През 60-те години на ХХ век към Министерството на горите бяха създадени 18 държавни ловни стопанства. Държавата отпускаше 12 000 000 лв. годишно за ловностопанските мероприятия. В сумата влизаше и изплащането на щетите, евентуално нанесени от дивеча на селското стопанство. 

От износ на дивечово месо и организирания международен ловен туризъм държавата получаваше по няколко десетки милиона лева приход годишно. По-важното беше установеното природно равновесие и научното стопанисване на дивеча. Имаше фанатизирани пазители на дивеча, които извършваха компетентно подборния отстрел. В резултат на това България беше една от водещите страни в трофейното дело. Някои от тогавашните държавни ръководители активно ловуваха. Водеха и гости. Често при такива ловувания се решаваха важни държавни въпроси в полза на България.

Пенчо Кубадински бе член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на НС на ОФ. Беше ловец по душа и неофициално ръководеше ловното движение у нас. През 80-те години бях директор на ловното стопанство „Кормисож“ в Лъки, Смолянско. Кубадински често идваше и беше ми дал указание за някои ловностопански строежи. Беше обещал, че ще осигури такива средства. Но 1984 г. беше сушава. При такива случаи правителството вземаше извънредни мерки за компенсиране на загубите. 

Пристигна Кубадински и го попитах за средствата. „Няма, шефе, годината е сушава и сме взели решение да не даваме средства за непроизводствени разходи.“ „Ама аз съм работил и плащам от оборотните средства, та няма да имам за заплати“ - поясних му аз. „Казах ти - няма“. С бай Пенчо играехме и на карти, той загуби и на тръгване пак го подсетих за парите. „Ай сиктир бе, ела в София!“ - сърдито ми подвикна той. 

Не се бавих, отидох в София и му се обадих. Запита ме защо съм отишъл. „Дошъл съм да получа една ловна карабина от министерството... та като дойдете и сте си забравили вашата, да има с какво да стреляте“ - дяволито му подметнах. „Ела тогава!“ - покани ме той. Отидох и пак му поставих въпроса за парите. Той набра по телефона министъра на финансите Белчо Белчев, обясни за какво са и накрая му каза: „И се дръж добре с хората, че идват избори“. Министърът ме повика. На другия ден се озовах при Белчев с писмо. Трябваха ми 10 000 лв., ама аз бях написал 20 000. Известно бе, че никога не даваха колкото поискаш. Погледна Белчев писмото, позавъртя се на стола, изпъшка и каза: „Нямам реализация на бюджета, сега ще ти дам 15 000, пък после ще видим“. Рекох си: „Берекет версин!“.

 Христо Христов/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ