Когато дойде пролет и винаги се сещам за онова лято на 1981, когато напуснах България. Австрия стана мой дом за следващите 40 години. Боли ме сърцето, но не желая да се върна. В родния ми Чирпан днес живеят само призраците на хората, които познавах някога.

Лятото на 1981 година бе горещо, а за мен абитуриента с мустак и евтин костюм - то бе началото на свободния ми живот. Мама и тате се опитаха да ме уредят да работя във Винпрома, складжия. И бях на път да започна, а лятото изглеждаше безкрайно. Два месеца пълна свобода и...липса на пари. От глупост се забърках в търговия с долари, тръгна добре. Всеки искаше долари, за да си купи нещо от Кореком. Виетнамците пък търсеха левове, за да купуват и пращат колети с лекарства и други дефицитни стоки до Виетнам. Няколко седмици и натрупах солидна пачка. Винаги ги носех в джоба, у дома нямаше къде да ги оставя. 500 долара, пареха ми, но нямаше и къде да ги изхарча. В края на август хванаха моите приятели, а съсед от милицията "уж случайно" ми каза, че търсят още един човек. Настръхнах. 

Тогава милицията не се шегуваше, нямах особено желание да влизам в затвора. Предложиха ми да ме измъкнат от България, скрит в турски камион.

И ето ме вечерта, чакам на скамейките зад огромната статуя в центъра на Чирпан. Казах на мама и тате, че отивам на имен ден в село Свобода, взех си дрехи и някаква храна и тръгнах, уж за ден-два. Стоя в градинката и чакам да мине този камион и да ме вземе. Какво, ако не мине. Какво ме чака на другия ден. Ще вляза ли в затвора, какво ще се случи?

От чирпанските полета лъха хлад, вятърът минава по тъмните плочки и леко затихва моя град. Последни коли, последни минувачи, дори ги знам по имена. Светят лампичките на безбройните къщи, а аз се крия зад паметника в тъмното. Ухае на поле, на пръст, мирис, който никога няма да забравя. Останах сам, дори и вече не ме беше страх. Какво да направя, има ли как да остана тук до утрото и да се предам сам? И струва ли си? Може би няколко години в затвора и след това ще мога да се върна у дома...Аз трябва да живея, каквото и да ми струва това.

След няколко часа вече треперех между кашоните в каросерията на турския камион, който преминаваше югославската граница.

Месеци по-късно излязах на улицата във Виена като политически емигрант, с желание да науча езика и да работя. Много вода изтече. Не можах да върна в Чирпан преди 1990 година. От оцелелите близки научих, че милицията не тормозила много мама и тате, а те били много щастливи да получат картичка от мен година след това. Поне знаели, че съм жив. За другото - техните писма така и така не стигнали до мен. На всички показвали моята картичка и се гордеели, че синът им е в Австрия.

След смъртта им роднини наследили къщата и я разрушили. Затова се върнах през 1990 и отидох на хотел. Не им се сърдех, та никой не ме беше чувал от 10 години.

Връщам се понякога в България, стоя вечер на същото място и чакам да усетя оня чирпански вятър, който ме караше да полудея и да искам да живея. Отдавна го няма този град, който аз помня. Изчезнали са всички близки, а тишината нощем вече не е желание за живот, а проклятие. Стоя зад паметника и отпивам глътка вино. Това лято пак ще се завърна, вероятно за последен път.Вижте още:През 70-те години България обявява амнистия - емигрантите ни избягали в чужбина,могат да се заврърнат без да бъдат съдени

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉
ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА