Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота. 

През  февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание. 

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.

И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.

След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:

-Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:

„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах  на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.

След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

Зинаида е родена на 23 ноември 1920.

Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.

Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише. 

Първата дума, която написва е "мама". А после и това:

“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!" 

И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.

От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:

„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”

Целият свят знае за нея.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.

Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. 

През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.

Зинаида  категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се  опитва да живее пълноценно.

Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.

“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син  Владимир Марченко.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:

„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉
ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА