понеделник, 8 октомври 2018 г.

В памет на Виктория Маринова

Както каза днес поета Манол Глишев, вече няма място за мечета, букети и сърчица. Но аз си оставих малко място за сълзи. Разходих се из профила на Виктория и ме стегна гърлото. Не мислех, че след смъртта на мама, ще може да се разплача за нещо българско. Кораво и сиво е българското ежедневие което виждам от нета ( бг телевизия не гледам). Невероятен контраст със слънцето и синевата където живея, с мекотата на хората, смеха на децата и щастието в очите които ме заобикалят.... Неволно си представих живота на Виктория и нейният кошмарен край в шубраците край калния Дунав....

Тази снимка със слънчогледите с малкото и момиченце... като в Прованс, като в прекрасният Френски юг, където децата ще продължават да целуват майките си и слънцето ще огрява безкрайните поля от слънчогледи и лилава лавандула. А там някъде в оголените храсти на дъното на света, тази прекрасна жена е умирала изнасилвана, драна, удушена...

Искала е да ходи събота и неделя на полет с делта планер, да полети, така както "летят" всички млади жени пълни с красота и майчинство. Дори там някъде над калния Дунав, човек може да бъде щастлив. В своя град, сред свойте близки и професия. И тя е била щастлива, имала е предаване, а малката и дъщеричка е гледала мама по телевизията и се е гордяла, но най-много е обичала целувките на мама; в къщи, на морето, сред слънчогледите...

Мама вече никога няма да се върне. Никога.

Там на дъното на света под оголените храсти, сега лежат нашите трупове.

Пълно е с трупове. Пълно е с души задръстени с кал до задушаване.

И твоя глас мило дете защо, ЗАЩО.

Автор: Tod Gechot
Източник:bgnow
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👇
loading...

0 коментара:

Публикуване на коментар

Архив 2

Предоставено от Blogger.

Архив 1

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

КОНТАКТИ: