вторник, 20 февруари 2018 г.

Василка Георгиева, единствената българка, получила правото да кара парен локомотив. След двегодишно упорство девойката от сливенското селце Чинтулово сложила униформената фуражка и дръпнала въженцето на сирената. Руската парна машина, която теглела над 2000 тона композиция, поела от жп гара Стара Загора към крайната точка на маршрута Ямбол. Отпред на влака имало № 14-29, спомня си след близо 6 десетилетия жената, която от 1987-а е пенсионер, но не спира да сънува коловозите.

Може би причината за това е близостта на семейното жилище до гарата, питам домакинята, а тя махва с ръка: по-скоро били зачестилите телевизионни репортажи за катастрофи, а и по-лученото наскоро писмо, че и се отнема правото на безплатното пътуване с БДЖ. Това писмо леко я натъжило не защото толкова много иска да се вози, а защото с него на практика скъсвали последното, което и напомняло за миналото славно.

Василка строила бригадирски път

Останалата едва на една година сираче, Василка изкарала четвърто отделение в родното си Чинтулово, после заради сиромашията се наложило да прекъсне. Може би така и щяла да си остане полуграмотна, ако не настъпили промените в България - през 1945-а по-голямата и сестра я взела при себе си в Сливен, където завършили прогимназията. През 1949-а заминала за Бургас, където се дипломирала в някогашното училище за трудови резерви като фрезист. Междувременно изкарала едно лято и като бригадирка, строила пътя между селата Бяла и Градец.

При разпределението имала възможност да избира между Стара Загора и Димитровград, избрала втория може би заради множеството писания как там от трите села ще израсне Град на младостта. Започнала в отворилия наскоро врати завод за цимент „Вулкан“, но нещо я дърпало към жп гарата. Харесвало и да гледа как мускулестите огняри мятат с лекота лопатите с въглища в люка на парния котел.

На няколко пъти молела началниците да я вземат, те обаче били категорични - това не е работа за жени!

Накрая се качила на влака и отишла в София направо при най-големите жп началници и не си тръгнала, докато не и подписали заповед за назначение.
„А бе, гледаха да се отърват от мен. Сигурно са казали, че като видя зор, сама ще се откажа, но аз стиснах зъби и редом с мъжете притиквах кюмюра. На смяна се падаше по десет, че и отгоре тона да прехвърля. В началото бях помощник-огняр, после станах титуляр, а през пролетта на 1952-ра ме пратиха на курс в София за локомотивен машинист. Бяхме 54 души, само мъже и аз. Десет месеца учих теория, осем месеца бях на практика, ама най-накрая ми връчиха свидетелството. Не зная дали някъде другаде по света е имало жена машинист на парен локомотив, но за България съм сигурна, че съм първата и единствената“, разказва леля Василка, като показва архивни снимки от онези години.


Поет и посветил стихове

От пожълтелите фотоси гледа чернокосо засмяно момиче, облечено в спретната униформа. Твърди, че никой от колегите и не се е държал подигравателно, всички искали да и помагат, а тя настоявала да се учи от най-добрите. Помни имената на повечето от хората, с които професията я е събирала, като специално внимание заделя на Найден Стоянов, чийто сменник е била. Пак с него е поставила и своеобразния рекорд, когато с машината си изтеглила 700-метрова композиция от Стара Загора до Ямбол.

Жената не може да забрави и първия си курс като огняр. Разпределили я в екипажа на машиниста Иван Демерджиев и първо закарали един товарен влак от Стара Загора до Карнобат. По онова време горели нискокачествени лигнити и по този маршрут локомотивът гълтал по 15 тона въглища. Бил немски, от серията „14-29“, и вдигал до 80 километра в час по релсите.

Междувременно се разчуло за машинистката от старозагорското депо, започнали да я посещават журналисти, дори в един брой на тогавашния вестник „Труд” поетът Иван Генов и посветил специално стихотворение. Ядосва се, че точно този вестник се загубил, търсила го из библиотеката, ама не успяла да го намери. Иначе в нарочна папка си варди множество писания за себе си и за съпруга Георги, който и бил помощник, преди да минат под венчило.

На конгрес без писана реч

През 1956-а била делегат на третия конгрес на Димитровския съюз на народната младеж, на който организацията била преименувана в Димитровски
комунистически младежки съюз. Дори държала слово от трибуната, но не чела от предварително съгласуваното листче с текста, а казала онова, което си мисли. Смее се, че и до ден днешен си е такава: каквото и е на душата - такова е и на устата. След раждането на сина Димо се наложило да смени професията, разболяла се и докторите отсекли - нямаш място вече в локомотива!

Признава, че от онези времена са и най-хубавите спомени. Оттогава са и приятелите, с които дели месеците, прекарани в Стара Загора в апартамента на четвъртия етаж на улица „Хаджи Димитър Асенов“  На същия адрес била къщата и на съпруга й, където влязла като млада булка при строга свекърва и свекър железничар. Реши ли животът да се преобърне и пак да има възможност да избира - пак щяла да се хване с лопата като огняр. Чувството, че от тебе зависи тежката машина да затупти и колелата да затракат, било неописуемо.

Въпреки това не съжалява, че синът не облякъл железничарската форма, а офицерския шинел и дори наскоро се пенсионирал като полковник от армията. Радва се на снахичката Милена, на двете внучки - Мария, която е доктор на медицинските науки в Париж, и на подносилата името и Василена. Наскоро гушнала и второ правнуче, момченце. Не се жали от болежките.

Важното било, че е на крака и сама се оправя с пенсията, която не е голяма, но стига за скромен живот. Ядосва се само за неразбориите около родните железници. Не може да си обясни как е станало така, че могъщата някога организация е разсипана, а пътниците в композициите тръпнат за живота си. Отдава го на безхаберността на началниците, напоследък командвали едни младоци, които допреди да влязат в широките си кабинети,виждали влак само от прозореца на ле кия си автомобил.

Надява се да доживее до деня, в който и в България ще се появят влакове стрела, каквито е виждала по телевизията, но едва ли спестяванията и ще стигнат за билета в него.

Източник на текста: Вестник "Преса" брой-314,18 ноември 2012
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡
>
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ! ⬇⬇⬇

0 коментара:

Публикуване на коментар

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

Предоставено от Blogger.

Архив 1

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

КОНТАКТИ: