вторник, 30 януари 2018 г.

Ние започнахме първите разкопки на този природен археологически резерват по нашето Черноморие и аз бях неудържимо щастлива. Чувствах нещо, като извор на неизчерпаема енергия. Врях и кипях в силата на младостта си. Лято, море, слънце… А и самият нос - издаден навътре в морето с живописните си отвесни червеникави скали, със стичаща се сладка, ледено студена вода, която събирахме с помощта на улейни камъчета и доста големи миди, малките каменисти, но тихи заливчета - беше изключително красив. В подножието на скалите имаше и множество загадъчни пещери.

Всичко това те караше да дишаш с пълни гърди и кръвта ти да кипи. Неописуемо красиви бяха изгревите на морето, показващи ни как огнения диск на слънцето изплува бавно от водата и величествено се издига нагоре така, че всичко наоколо засиява. И още по-романтични са залезите му – тогава те обгръща една магия, която се просмуква в мозъка на костите ти и те държи опиянен, чак до сутринта. По самия ръб на скалите имаше много тясна козя пътека, по тях времена не беше прието да се казва екстремна. Та по тази пътека, момчетата показваха смелостта си и аз единствена от момичетата, „барабар Петка с мъжете“, се спуснах по нея. Бях по бански и си бях изподрала корема и изпочупила ноктите, да се придържам по издатините на скалите. Ооо, безразсъдна младост - надолу скалата беше отвесна, но успешно и без страх, преминах по цялата дължина на пътеката. Сега като си спомня тръпки ме побиват, но тогава - море ни бе, до колене… И най-важното – вярвах, че мога и ще успея!

По обедната почивка нагрети и напечени, с върховно удоволствие влизахме във доста студената вода на заливчетата да се изкъпем. Късно след вечеря, изморени, но доволни от свършената работа, печахме миди насядали край лагерния огън и ставаше много, много весело с песни смях, закачки. Бяхме вече гимназисти и осъзнавахме, че с труда си помагаме за създаването на днешния национален туристически обект Калиакра. Бригадата беше на военни начала и давахме вечерен наряд от четирима дежурни. Малко преди изгрева на слънцето, оставахме възхитени и изумени от атракцията, която разиграваха на фона на развиделяващото се небе, гонещи се във въздуха делфини. Те подскачаха нагоре изящно и красиво, обикновено по три четири, като елегантно се гмуркаха във водата и пак отново изкачаха от нея. Като че ли всеки искаше да надскочи другия. Така за кратко време се изгубваха от погледите ни, а ние оставахме с отворена уста в захлас, всеки със мислите и мечтите си.
Щом настъпеше ранна утрин, се строявахме под знамето и тръгвахме на работа по хладното, защото към обяд лятното слънце напичаше много силно.

Бяхме разпределени по четирима - две момчета и две момичета на разчертани квадрати, които трябваше да се изкопаят. Силният пол действаше с кирките, а нежната половинка с лопатите. Докато чаках да се насъбере пръст, която извозвах с количката извън ямата, ми беше много скучно и досадно, освен това - горещо и прашно. Исках да бъда независима. Исках, да режа стените на изкопа, леко, равно и подредено. Да виждам как тази спечена земя се подава като кашкавал из под моите удари. Да чувствам силата си, да изпитвам волята си - така разсъждавах тогава… Всичко ми беше леко, весело и безпроблемно – вярвах си. И нали си бях вироглава, никой не можеше да ме накара да действам с лопатата, затова се преборих с едно от момчетата за кирката...!

По-късно на забавата, която организирахме в неделя вечер и слушахме „Бийтълс“, един от възрастните археолози ме покани на танц. Като ме похвали за работата намекна, че все пак не съм постъпила добре в размяната на задълженията, с думите - "СИЛАТА НА ЖЕНИТЕ Е В СЛАБОСТТА ИМ!" - тогава, за първи път през живота си чух този израз и го запомних много добре, до днес...

Следващата година отидох отново на тази бригада - този път по мое желание. Това лято не копахме, защото бяха разкрити вече основи на сгради, каменна гробница, църква. Имаше останки от крепостна стена. Въоръжени със шпатули, четки и метлички, търсихме ценни антики, останали от траките, населявали някога това място. Каква радост беше само, ако намерехме керемидка, или гвоздей, а ако някой имаше късмет да намери монета, радостта му бе двойна. Толкова приятна и увлекателна беше работата, че когато ми предложиха да работя при археолозите в бараката, защото рисувах добре и пишех красиво, аз моментално без дори да се замисля отказах. Не можех да си представя, да седя в тази душна и гореща барака и да не изпитвам върховното задоволство от изключително внимателното търсене и намиране на предмети останали от бита на нашите предци, нито пък ми се искаше да губя контакта с останалите лагерници, с които бяхме вече наистина другари.

Весели бяха дните на тези бригади с хубави незабравими спомени и когато дойдеше деня и часа да се разделим ние искрено съжалявахме. С някои от тях останахме добри познати, с други приятели…

Петя Атанасова
СЛЕДВАЩА ПУБЛИКАЦИЯ ➡
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ! ⬇⬇⬇

0 коментара:

Публикуване на коментар

Архив 2

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Предоставено от Blogger.

Архив 1

ПОСЕТИТЕЛИ ГЛЕДАТ В МОМЕНТА:

КОНТАКТИ: