Четири дни куче топли дете и го храни с млякото си по време на ужасно земетресение

На гробището Спитак в Армения сред стотици гробове със същата дата на смъртта - 7 декември 1988 г. - има един без кръст, звезда или снимка. На паметника има само име: Жужа.

По време на ужасно земетресение, което уби 25 000 души, Жужа - обикновен мелез - направи невъзможното. Тя спаси едногодишно момиченце, което беше с нея под развалините. Четири дни (!!!) кучето топлеше бебето с топлината си и вероятно го хранеше с млякото си - иначе как да обясним, че детето е оцеляло?

Когато спасителите пазеха минути мълчание, за да чуят живи хора под купчина камъни и пясък, Жужа излая. Но животните не бяха приоритет, хората са по-важни... И тогава Жужа направи нещо, което никога досега не беше правила - ухапа леко детето. Момичето започнало да плаче и благодарение на това и двамата - плачещото бебе и измършавото куче - били извадени изпод развалините.

Жужа живее със семейството на Лала Сарян още 12 години. И когато тя почина, роднините на Лала я погребаха на гробището Спитак сред други човешки гробове...

*в статията е използвана илюстративна снимка от интернет

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. 

При социализма в НРБ цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следващото увеличение през октомври 1985 г. обаче е жестоко. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Трябва да се отбележи обаче, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент,при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците в жилището.

Сметка за консумация в старозагорско заведение през далечната 1983 година

С десет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки и ти остават дори пари ! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията бе чиста и натурална а не като сега. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.Вижте още:През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Малко известно:През 1977 г. български работници стачкуват в СССР заради..една жена

Заплатите там са по-високи и позволяват на заминалите българи да спестят за Москвич или Жигули. Както и да донесат на връщане злато, хайвер и ленени чаршафи. Но не всичко е розово.

Преди 50 години, на 22 април 1970 г., в град Губкин в СССР пристигат първите 70 български строители. Те идват да помогнат да се преодолее липсата на работна ръка в района, предизвикана от комсомолския щурм за строителството на Лебединския рудно-обогатителен комбинат. В замяна на НРБ се предоставят така необходимите горива и суровини по силата на междуправителствена спогодба със СССР. 

Работниците получават по-високи заплати от тези, които биха взимали в България, и възможността да пестят и после да закупят с рублите си заветния Москвич или Жигули от „Кореком“, без да чакат десетилетие на опашка.Около 11 хиляди български строители се трудят 20 години в района, като строят предимно индустриални, но и жилищни сгради, както и детски градини. Договорът с българската строителна група е прекратен на 1 януари 1991 г. По това време в Губкин работят около 2000 българи, много от тях са със своите семейства, а за 20 години са сключени 400 интернационални брака. Поне 130 българи остават там със семействата си.

Отношението на местните към гурбетчиите обаче невинаги е дружелюбно и през късното лято на 1977 г. почти всички от работещите там българи обявяват стачка – не отиват на работните си места. Стачките в СССР, а и в НРБ, са единици и се смазват брутално. Но не и този път. Милицията е там, пред управлението на „Главболгарстрой“, но не се намесва.

Поводът за стачката е банален и в него е замесена жена. Българските строители получават две заплати – една руска и една българска. Това им осигурява доста по-висок стандарт от този на местните, което част от „пришълците“ обичат да демонстрират, защото им печели дамско внимание. Покрай това в навечерието на стачката български работник е пребит от група руснаци в ресторант. Негов сънародник успява да стигне до близките общежития, в които живеят българите, и събира група за помощ, после още една. Уличните битки между българските гурбетчии и руснаците продължават цяла нощ. Говори се за обърнати коли и кошове.

На сутринта дворът пред управлението на „Главболгарстрой“ е почернял от хора и нито един българин не отива на работа. Днес очевидците на събитието не си спомнят какви искания са имали стачниците и какво им е обещано от ръководството. И все още не могат да повярват, че известната със своята жестокост местна милиция не реагира по никакъв начин, а само охранява протеста. На следващия ден половината отиват на работа и след два дни стачката спира – след проявата на солидарност към пребития. А той не е бил единственият – има и доста други подобни инциденти, все заради „женски истории“.

Без месо, но с хайвер

Условията, при които са настанени българите, не са добри – работниците обитават общежития или многолюдни комунални квартири. Инженерният и техническият персонал, както и семействата им, живеят малко по-добре – в стандартни панелни апартаменти. Храната е дефицитна, в магазините изобщо няма месо.

„Успявахме да си купим само мършави неоскубани пилета от пазара. Основната ни храна, както и на руснаците, бяха картофите. Детски храни нямаше. Алкохол се продаваше само през деня от 10 до 12 часа. Руснаците ни се чудеха какво правим там“, разказва пребивавала там българка. В крайна сметка гурбетчиите завъртат търговия с коняк „Слънчев бряг“ и дрехи. Българските маратонки и анцузи се продават в пъти по-скъпо в СССР, като дори употребяваните дрехи вървят добре в оказионните магазини. В обратна посока българите изнасят основно руско злато, часовници, ленени чаршафи и хайвер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един трогателен филм, който ни насълзяваше

След края на войната, завърналият се от фронта Андрей разбира , че всичките му близки са загинали, а дома му е напълно разрушен. 

Той започва работа, като шофьор на камион, лутайки се от град в град. Веднъж среща едно бедно, изгладняло момченце и му предлага да го повози с камиона. 

По пътя те си говорят и Андрей пита детето за родителите му. То отговаря, че баща му е изчезнал по време на войната, а майка му е загинала и че няма други близки и не знае от къде е всъщност. 

Андрей казва на момчето, че той е неговия баща, давайки надежда на него и на себе си за нов, по-добър живот. В изблик на радост, детето силно прегръща Андрей, обляно в щастливи сълзи и извиква: "Татенце, миличък аз знаех , че ще ме намериш!"....

...Такива покъртителни  трагедии се разиграват в почти всяко семейство в необятната славянска страна, опарено от огъня на жестоката война.  

И когато днес някои политици-ястреби и жалки соросоиди се опитват да ни промият мозъците и да ни насъскат срещу нашите братя по кръв, изкарвайки ги  войнолюбци и окупатори, искам да им кажа следното: "Народ който е преживял ужаса на най-страшната война и е дал 27 милиона  жертви, никога  не ще поиска отново да воюва! 

Той обаче знае, как да брани своята земя и свобода и ако се наложи  пак ще мине през огъня и смъртта, за да ги защити!"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Като ни биеха учителите"възпитателно", после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно

Основна тема в медиите тези дни е шамар, който изял 13-годишен ученик от учител в Сливен. И му дръпнал и ухото. А момчето чак повръщало в тях от стрес и майка му се появи по всички телевизии.

Че нас навремето ни биеха на почивки - първо учителите я с шамари, я с показалки, я ни мереха с ключове. И като ни биеха учителите, после ни биеха и вкъщи, ако някъде нещо учителя е пропуснал случайно. И си уважавахме учителите по наш си начин, а и родителите ни ги уважаваха. И никой не пискаше.

Учителят беше институция, а сега е изтривалка за комплексирани родители и лигави деца.

Говориш – шамар за врата , без домашно – я прав в ъгъла цял час с вдигнати ръце . Показалката му беше много яка , и много болеше от нея . Крали сме я безброй пъти , и пак си намираше нова  . Като изключим родителските срещи не помня да е викал родител в училище .Оправяше се сам . На родителските срещи се обясняваше , че класът слуша , класът е първи по успех  в общи линии е много доволен . Нямаше кой да му противоречи , ние си мълчахме в къщи . И станахме хора.

От нета..Вижте още:Учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало някога „Кравай“ – един сладък спомен от младостта

Баща ми беше роден през 1960. В най-красивите си двайсет е бил именно в онова бурно време на 80-те, когато вятърът на промените вече е духал по тези земи. Духал е отривисто и на пориви. Предимно от запад, предимно полулегално и предимно с вълни от западни банди, тайни касетки и плочи, истински дънки от Кореком и прекрасни събирания, които днес не можем дори и да си представим. 

И ако Коса ни разказва за легендарното хипи време, сексуалната и културна революция на 60-те години в западните общества, то у нас това легендарно време се случва малко по-късно. Ако трябва да сме точни – двайсет години по-късно. Не със същия мащаб и сила, не със същата символна характеристика и не със същия заряд, но все пак се случва. И това време е било лично наше си и легендарно. Приказката започва така: „Имало някога някъде Кравай..“

Соц, ама късен

80-те години у нас са време като никое друго от социалистическата ни история. Те още пазят строгите забрани на режима и крайните санкции, но са най-свободното десетилетие в рамките на несвободата. След Перестройката и политическите промени, наложени от Михаил Горбачов през 1985, и БКП е принудена да отпусне строгата идеологическа хватка на режима и да позволи, поне привидно някои свободи, особено на младите хора у нас. Това „отупскане“ дава възможност за глътка въздух на културния и младежкия фронт и за появата на нови форми на култура и развлечение, които биха били немислими в по-ранен етап на режима. Именно в средата и по-отчетливо в края на 80-те години у нас се заражда така наречената „неформална култура“, а с нея животът, най-вече в столицата и по-големите градове, става повече от любопитен.

Новите млади, нови култове и идеологии

Социалистическата младеж, доскоро организирана чинно в редиците на ДКМС, популярен сред младите просто като Комсомола, започва да иска да се държи и да слуша нещо различно. Нашите момичета и момчета от края на 80-те искат да се самоизразят и да заприличат на своите кумири от младежките западни банди, които тайно слушат. Те искат своята революция на младостта и започват на ръба на правилата малко по малко да я чертаят. Още от края на 70-те до края на 80-те години партията стриктно съблюдава броя на „организираната“ младеж в редиците на Комсомола, за да възпрепятства възможността младежта да се самоорганизира или свързва неформално. Освен че ги организира, държавата държи под око дори местата им за забавление – в архивни документи четем, че до 1982 у нас има множество заведения и 450 дискотеки, от които 99 са под ръководството на Комсомола. 

На фона на този стриктен контрол обаче държавата, под натиска на водената политика към гласност и преустройство и под напора на общественото мнение, започва да дава възможност на младите да имат своите места за себеизразяване. Така се раждат култовите софийски явки от 80-те години, които събират най-ярките представители на неформалната култура – музиканти, текстописци и велики градски персони, за които и до днес софийските улици пазят своите легенди. Култът вече отчетливо се променя, като нашите герои се позиционират не къде да е, а в центъра на София.Жив или умрял – на Кравай в 7

Неформалната младеж започва да изгражда своя парадигма, в която политическият култ към личността и идеологията е ясно заменен от култа към определени групи, неформални личности и практики. Създава се изцяло нова „младежка идеология“, почиваща на културни търсения и интереси, нямаща общо с политическите правила и догми. Компактните общности на хипари и битници, пънкари и уейвове, хевиметъли и рокери, обособили се под въздействието на различните музикални течения, променят изцяло външния си вид, средищата си и „старите си ритуали“. Новите градски пространства за среща вече са Попа, Кравай, Синьото, Паметникът на Съветската армия, Кристал, кино Дружба (днес кино Одеон), градинката на църква Св. Седмочисленици и др. Сред тях определено най-култовото място е Кравай. През 80-те Кравай е бистро на кръстовището на бул. 

Патриарх Евтимий и ул. Фритьоф Нансен, а в прилежащата му открита площ и градинка виждаме личности като Васил Гюров, Милена Славова, легендарния фронтмен на Нова генерация Димитър Воев и други градски агенти, които са карали милицията да почервенява само с появата си. Черни овърсайз дрехи, високи гребени, кубинки, нашивки, значки на банди и широки джинси. Както споделя един от участниците в процесите: „За Кравай са изписани тонове мастило. Мястото ражда повече легенди и от скандинавската митология. Символ на протеста и опълчването на „неформалните“ млади от края на 80-те срещу порядките на късния соц, епицентър на столичната метъл, пънк и ню уейв сцена, пространство, през което задължително трябва да минеш. 

През есента на 1985 някой каза, че на Кравай милицията не гони за дълги коси, якета с нашивки и гърбове на групи и така започнахме да ходим там. Постепенно си стана задължително жив или умрял да си на Кравай в 7″. На легендарните софийски явки се случва всичко – от пиене до късно с приятели, през свирене и пеене на песни, размяна на значки и касетки, до групиране за последващ купон в някой от софийските квартали. Както разказват присъствалите на легендарния Кравай: „Беше малко късче от 60-те, за които си знаехме само от филмите и касетките, пренесено в 90-те. Слушахме Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, The Doors и Stones заедно със Sex Pistols, Clash, Кино и Ревю. Всичките бяхме софийски дришльовци с черни дрехи и кубинки. Култови личности нямаше, защото всичко живо беше култова личност. Местата бяха култ, компанията, приятелството, случките ден за ден бяха култ. Попа беше култ. Е, и Митко Воев е култ, разбира се!“.Концертите със или въпреки държавата

В началото неформалната култура у нас е категорично забранявана, след това донякъде и за малко позволявана, а в края на 80-те държавата не само не я забранява, а вижда, че няма да се справи с нея, и дори се опитва да я овласти. ДКМС започва да организира концерти за младежите в различни части на страната, като кани отчетливо алтернативни банди, защото знае, че младите им симпатизират. На върха на славата си са Кале, Ера, с култовите текстове на Любо Малковски, Нова генерация, Ревю, Джендема, Атлас, Клас, Ахат и др. Емблематичната за неформалите група Нова генерация дори има плоча, издадена от държавната Балкантон, която делят съвместно с Контрол – BG Rock 1 от 1989. 

Комсомола издава плочи с по половин страна и на още няколко от най-популярните тогава алтернативни банди. Едно от знаковите събития, белязали българската музикална сцена през 80-те години, несъмнено е и Първият софийски рок фестивал. Концертът е организиран от Университетския клуб за естетическо възпитание към Софийския университет. Датата е 15 май 1987, а на сцената на Летния театър излизат почти всички алтернативни групи тогава. Въпреки „свободата“, която партийното ръководство дава на младежта по време на фестивала, контролът остава и ражда една от митологизираните градски легенди за първата изява на групата Кале, която мигновено дава на състава култов статут. Както пише Владислав Христов: „Тя остава в митовете заради случилото се на сцената. 

Музикантите започват с парчетата Внуци и Чичо. На третото парче Епитаф на Кале обаче организаторите им изключват микрофоните и ги свалят от сцената“. Това предизвиква небивала реакция в публиката. Така приключва участието на Кале във фестивала, но бунтът на тримата остава в съзнанието на феновете и печели завинаги тяхната симпатия. Печели и неформалната култура, която заедно с останалите културни, политически и социални явления и натрупвания за периода свалят окончателно режима през 1989. Берлинската стена рухва, а с нея и разделението ни от така жадуваните западни банди, музика и звук. Вятърът на промените отвява статуквото и донася свободата. Поне в музиката – свободата и до днес продължава да звучи.

Текст:Михаела Самарджиева/Снимка-интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ