Когато отивах войник само Росен Желязков ме изпрати на гарата

Днес той е най-обсъжданият човек в държавата. За легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията, казармата и възхода към властта, разказано от най-добрия му приятел 

Борис Павлов е емблематично име в българските артистични срещи. Композирал е музиката за някои от най-големите хитове, превърнали се в шлагери, включително тези на съпругата си – именитата певица Есил Дюран. По-малко известен е фактът, че в тръгналата в началото като любителска рок група R&Bo, свири рамо до рамо с бившия министър-предсесател на България Росен Желязков.

Историята на приятелството между Борис и Росен започва преди повече от 50 години. „С Бобо сме отпреди да се родя. Той е две години по-голям от мен. Неговата майка и моят баща са съученици“, казва Желязков за Павлов.

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“, усмихва се композиторът в разговора с репортер на „Труд news“. „Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“, убеден е Бобо, за когото Росен Желязков е обречен на успех и на най-високата позиция в изпълнителната власт.

Борис Павлов разказа за легендарно мазе с китари в центъра на София, годините в гимназията казармата и бившия ни премиер, такъв, какъвто не го познаваме.

„Росен го познавам от невръстна възраст. Моята майка, светла й памет и неговият баща, светла му памет, са съученици, били са в една компания. На рождени дни и семейни празници сме били винаги заедно. Като се замисля, имам общи снимки, които са от детската градина. Росен е две години по-малък от мен, винаги е бил част от живота ми, просто константна величина“, започва Бобо.

В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето легендарно мазе

„След това в гимназията аз започнах да се занимавам с музика, в началото любителски, разбира се. Започнах да обръщам внимание на китарата, на рок групи – тогава по тази линия и момичетата ни обръщаха внимание“, смее се Борис. „Такива време бяха, нямаше телефони, така се ставаше душата на компанията. После Росен кандидатства в същата гимназия и го приеха, запали се и той по китарата покрай мен. В гимназията имахме рок група, репетирахме в моето мазе. Това беше легендарно мазе, много популярни личности от днес са идвали долу, когато свирехме рок през 80-те. Това са днешни журналисти, актьори, музиканти, общественици“, разказва композиторът за пълното със спомени подземие в дома на улица „Парчевич“ в центъра на София, който принадлежи на фамилията му повече от 100 години.

„Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато влизах в казармата“

„И така си свирехме ние щастливо едни четири години, после аз трябваше да вляза в казармата. Росен беше единственият от приятелите ми, който ме изпрати на гарата, когато отивах войник в казармата. Така се случи, всеки беше хванал нанякъде и той, нали беше и по-малък, дойде на перона с мен. Когато се уволних аз, той пък влезе войник. Тогава му ходех на свиждания, мисля, че беше в едно поделение в Горна или Долна Малина, не мога да се сетя точно“, спомня си Борис Павлов. „И на клетви ходихме, всичко както си му е реда. Когато се уволних, тръгнах да свиря по чужбина и пътищата ни се разделиха за неопределено време. Но винаги, когато сме се връщали с Есил, сме намирали начин да се виждаме. Ходил съм и на работното му място, където е бил във времето и буквално съм проследил цялото му изграждане като личност през всичките тези години“, уверява ни композиторът.

„Има невероятен музикален талант“

„Росен беше много талантлив и продължава да е, има невероятен музикален талант. Когато се учеше на китарата, много бързо запомняше всичко Като машинка беше!“, смее се Борис. „Както излизаха нотите изпод пръстите му, пъргави като машина, така и делата на държавата ще прави и съм сигурен, че ще е така. Много му се радвам и искрено му желая успех! Смея да кажа, че България уцели много с Росен Желязков!“, категоричен е той.  

„Музиката и китарите продължават, много музика имаме да довършваме с Росен“

„Имаме група R&Bo, може да видите клиповете в You Tube, много музика имаме да довършваме с Росен. Той е първо много интелигентен човек, много музикален, има въображение, има чувство за хумор, артистичен е. И двамата сме учили в испанската паралелка във Френската гимназия в София, бяхме в първите випуски, а след това се отдели в отделна испанска гимназия. Нашето училище беше елитно и точно в края, когато се гонеше успех, аз започнах да се занимавам сериозно с музиката и си го развалих“, спомня си Борис Павлов.

„Росен просто изчезваше“

„Правеше силно впечатление, че когато трябваше да се учи, Росен просто изчезваше“. Тогава майка ми го даваше за пример и казваше: „Виж сега Росен как прави, прави и ти така“. Е, аз не можех“, признава с усмивка композиторът. „Росен има овладява емоция и знае кога трябва да се учи, когато трябва да се забавлява, изключително подреден е! То личи и в развитието му колко е последователен. Минаваше ми тази мисъл през главата, че този човек сте стигне далеч“, признава той.

„Отдаден на работата си и много я разбира“

„Росен Желязков е отдаден на работата си и много я разбира. Реално, откакто е започнал да се занимава с държавната администрация още като младеж, не е преставал да се занимава в тази област, аз не мога да си представя някой друг по-опитен от него. И като юрист е превъзходен, има страхотна обща култура и това много му помага. Диалогичен е, хората го обичат навсякъде, където е работил, колективът го харесва като ръководител“.

„Знам му соя, знам му семката“

„Това развитие при Росен му е отредено, така си мисля. Познавам и родителите му, това са едни превъзходни хора. И са баща му сме комуникирали много, за мен той от дете си е бил чичо Жельо, говорили сме си го това и с него. Знам му соя, знам му семката и знам, че нещото там са превъзходни. Не защото сме приятели от деца, просто е факт“, уверява Борис Павлов.

„Всичко при него става като в най-добрите мечти, отредено му е“

„Много е важно на поста министър-председател да има личност като Росен Желязков. И говори езици превъзходно. В него я има онази осанка! Има осанка, спортува, излъчва авторитет – това е реалността. И в чужбина, като отиде, това е много важно. Като стане сега инаугурацията на Тръмп, живот и здраве, двамата, ако застанат един до друг, ще е като за снимка от кралското семейство“, смее се от сърце Борис Павлов и още веднъж пожелава успех от все сърце на приятеля си от детинство Росен Желязков.

Източник: вестник Труд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща му е известен журналист отпреди 9.09.1944 Г. Той е любимец на децата, но избяга от България заради един шамар. Днес софийска улица носи неговото име

Всички онези, които са на възраст 50+, добре помнят баткото, който рисуваше по стъкла и разказваше приказки в рубриката „Лека нощ, деца“ по единствената тогава национална телевизия. Това се случваше всеки четвъртък от 1969 до 1975 година в поредицата „Климбо пее и рисува“. 

Климбо всъщност е артистичен псевдоним на актьора Климент Денчев. Той е роден на 26 май 1939 година в София и завършва ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Започва да се снима в киното още през 1962 г., а десетилетие по-късно участва във филмовата класика „Козият рог“ на режисьора Методи Андонов. Там влиза в образа на турчин, един от изнасилвачите на майката на главната героиня – роля, изпълнена блестящо от актрисата Катя Паскалева.

Децата обаче си го харесват като баткото от тв екрана, а рисуването на стъкло Климбо си измисля сам още като студент в театралната академия, докато репетира някаква приказка. Хрумва му, че ще е по-интересно да илюстрира разказа, а идеята идва от думи на певицата Леа Иванова, която му казвала, че много неща могат да се случат, докато говори.

Иначе Климент си рисува още от дете. Дори самият той е признавал как шарил стени в дома си, а майка му се хващала за главата и се чудела как да изчисти „произведенията“ на своя син. След като завършва ВИТИЗ, Денчев е затрупан от ангажименти. Играе на театралната сцена, снима се във филми и в тв предавания, но през 1978 година решава да си стегне куфарите и да замине за Канада

По онова време това носи жестоки последствия. Съвсем очаквано тогавашната власт го обявява за невъзвращенец, спират да излъчват всички програми с негово участие и го изчегъртват от културната карта у нас.

Защо обаче Климент Денчев се решава на тази съдбовна крачка? От какво е бил недоволен, за да избере да заживее в Монреал? На този въпрос отговор дава един от най-близките му приятели – актьорът Николай Николаев, който, уви, вече не е между живите. „Климбо не избяга, а го изгониха – разказва Николаев. – Аз даже бях участник в случката. През 1977 г., като ме направиха заслужил артист, на 24 май отивам с една бутилка уиски при него да празнуваме. Той живееше в блока на артистите. Там беше оставил една стълба, но деца видели, че някой я взима, и викат: „Бате Климбо, крадат ти стълбата!“. Климент, драматургът Христо Ганев, Асен Шопов и аз тръгваме да гоним крадеца. Той влезе в клуба на ОФ и изведнъж излиза без стълбата. Климбо му удари един и му вика: „Абе, фашист, що ми крадеш стълбата?“.

Оня извади свирка, разсвири се: „Аз съм отрядник и вие сте арестувани!“. Тогава старият партизанин Христо Ганев му каза: „Ей тука сме отсреща. Този човек има празник. Елате да ни арестувате там!“. И си отидохме. Седим си над уискито и в това време се звъни. Отварям аз. Пристигнала черна „Волга“ и един човек ми казва: „Какво правите тука, бате Николай?! Аз съм дошъл да арестувам другаря Денчев!“. Обясних, че празнуваме, и ако ще арестуват Климбо, да арестуват и мен!“. Влизаме в колата. На предната седалка до шофьора седи същият този със свирката. Като тръгнахме, и оня вика: „Климбо, маменцено ще ти разгоня! Ще те вкарам в затвора! Ти на мен ще ми викаш фашист. Аз съм комунист в червата!“. Закараха ни в Първо районно.

Там Климбо каза да му върнат стълбата и той ще се извини. Пуснаха ни, но след месец Климент получи призовка за съда. Започва процес срещу него, на който свидетели сме аз, Христо Ганев, Асен Шопов и обществен свидетел Георги Калоянчев, понеже беше партиен секретар на Сатиричния театър, където Климент играеше. Започна един срамен процес. Излиза прокурорката, посочва Климбо и казва: „Погледнете това лице!

Любимецът на българския народ. Всяка вечер децата заспиват с неговите песни и рисунки!“. Викаме си: тая както почна, ще оправдаят Климбо! И изведнъж се развика: „Но той е престъпник, който вечерта в 7.30 ч. на 24 май пребива отрядника Игнат Димитров!“. Тоя беше говорител на Българското национално радио. Прокурорката продължава: „И аз искам три години затвор!“. Подгънаха ни се краката. Започнаха да ни разпитват. Бях първи и си разказах нещата, както са били. Съдийката попита Игнат Димитров: „Защо сте взели стълбата?“. И той отговори, че я взел, за да не паднат децата, които си играели на двора. Да не си счупели краченцата. Христо Ганев стана и тръшна вратата. Каза, че такъв фарс не е виждал, и си отиде. Разбра се, че процесът е скалъпен, но въпреки това осъдиха Климбо на една година условно за нанасяне на телесна повреда на длъжностно лице.

След това замина за Монреал и повече не се върна. Така загубихме Климент Денчев! А той направи там чудеса със своите умения и таланта си.“

В едно от малкото интервюта след като напуска родината, Климбо признава: „Заминах за Канада по лични причини, защото не можех да се вписвам в онази действителност.

Човек заминава не за да съжалява, а да открива нови светове. Нищо не ми липсва от родината. Взел съм България в мен. Тя ми е в сърцето. А сиренето и чубрицата ги има и там. Всичко, което касае България, ме боли вътрешно“.

Заради това, че е обявен за невъзвращенец, актьорът не може да се прибере в България нито за погребението на майка си, нито за това на баща си – известния журналист преди 9 септември 1944 година Денчо Денчев.

Но пък кариерата на Климент потръгва зад океана. Той си изкарва хляба, като създава смешни човечета и в Канада – играе в театрална постановка „Храбрият шивач“ и рисува направо върху кулисите. После ги разрязва и подарява парчетата рисунки на зрителите. Друг път кара малчугани от публиката да облекат бели тениски, строява ги едно до друго и започва да рисува върху тях. С гордост разказва, че гостувал на един художник, който прави спецефекти за филмите на Спилбърг – латексови маски със сложни гримове, които се изработват в Канада. И този млад художник, Адриен, му се изповядва: „Влязох в тази професия заради твоето телевизионно предаване, Климбо. Влюбих се в рисунките ти по стъклата и се зарекох, че когато порасна, ще правя нещо като теб“.

Климент Денчев може да се похвали и с друго:

„Смея да кажа, че съм строител, защото сам построих една къща – моята – казва актьорът. Вярно, че е от дърво, но и бетон съм пи-пал, и зидария. Един американски дърводелец ми е учител и от него знам, че когато строиш, трябва да го правиш бавно и с любов, защото ще го гледаш цял живот и ако не е изпипано, ще те дразни“, споделя той. Така че неголямата дървена къща на два етажа със скосен алпийски покрив е построена с голям мерак от актьора. Пода й реди с каменни плочи – неравни, с неправилни форми. Но истинската му слабост е дворът. Коси тревата, сече дърва за камината, работи в зеленчуковата градина и е убеден, че пипането на земя е полезно за душевното здраве.

Твърди, че отвъд океана не се е превърнал в роб на парите. „Нужни са ми толкова, колкото да си платя сметките. Никога не съм имал амбицията да стана богат – признава актьорът. – Ако не мога повече да играя, ще правя нещо друго, но няма да остана без нищо. Дърва ще цепя, ама без работа няма да стоя.“

Зад океана той се снима в епизодични роли във филми, в които са участвали Шарън Стоун, Рупърт Еверет и Бърт Ланкастър. А през 2005 година се връща в България след цели 27 години емигрантски живот. Прави го пак заради филм. Режисьорката Иглика Трифонова го кани да се снима във филма ѝ „Разследване“. Това е и последната му роля в българското кино – шеф на следствието.

„Винаги ми е вървяло на жени-режисьори – казва Климент Денчев. – Бинка Желязкова ме покани да играя в „Басейнът“, а в Монреал „канадската Бинка Желязкова – Мишлин Лангто, ми повери роля на българския моряк Тодор във филма „Сонатина“, който спечели „Златен лъв“ на фестивала във Венеция. С Иглика Трифонова се запознахме в Монреал на международния кинофестивал, където представи „Писмо до Америка“. Тя е невероятно умна жена. Велика. Страхотна. А и ролята, която ми предложи в „Разследване“, много ми хареса, защото в Канада все ме караха да играя руски шпиони, агенти на КГБ и попове.“

Има любовни истории с Невена Коканова и Катя Паскалева

За любовния живот на Климент Денчев се носят легенди. В артистичните среди не спират да коментират тайната му връзка с Невена Коканова, която обаче така и не се решава да се разведе със съпруга си Любомир Шарланджиев и да заживее с Климбо. Именно актьорът е човекът, който я насърчава да рисува. Той дори взима помещение на приземния етаж в блока, в който тя живее, за да си направи ателие.

Климент Денчев е имал любовна история и с актрисата Северина Тенева, дъщеря на Драган Тенев, която след това се омъжва за Асен Агов. За малко е женен и за Доротея Тончева, а заради Катя Паскалева напуска тогавашното си гадже. Отвъд океана пък заживява с канадката Надин.

„Гледам да се уча от нея и да се сборвам с нашия типичен негативизъм, защото с него сме за никъде – казва актьорът. – Човек не може да промени другия, но може да се промени спрямо другия. Трябва гъвкавост, търпимост между хората.“

Сприятелява се с индианци, шаман го лекува след сърдечна операция

В последните години от живота си, вече пенсионер, Климент Денчев има сериозни проблеми със сърцето. Налага се да се подложи на операция, за да му бъде поставен байпас. В същото време актьорът общува и с местните индианци от племената канауаки и молох. Резерватът им се намира съвсем близо до къщата му и той прескача често до там. От тях усвоява навика да носи под яката на ризата си не вратовръзка, а кожен шнур, прикрепен с амулет. Един от индианците пък бил прочут шаман и му помага да се възстанови след тежката операция. Преди да пристигне в София през 2005 година, Денчев е изправен пред ново изпитание – катастрофира заедно с Надин и колата им се преобръща няколко пъти, заставайки с колелата нагоре. За щастие, двамата оцеляват.

На 29 март 2009 година Климент Денчев си отива от този свят. В продължение на няколко месеца преди това той се чувства зле. Дори в един момент се налага лекарите да го поддържат в изкуствена кома. А когато се стабилизира, моли сестра си Бонка и сина ѝ Евгени да му помогнат при възстановяването. Това обаче не се случва, защото сестра му умира. Последното желание на Климент Денчев е да бъде кремиран, а

прахът му да остане във Вермонт и ако има поклонение хората да се веселят.

Всичко това е изпълнено и когато го изпращат по вечния му път в Сатиричния театър в София, излъчват кадри от поредицата му „Климбо пее и рисува“.

„Чух го за последен път на 24 март – разкрива актьорът Славчо Пеев. – Беше ми изпратил пиеса на Илинда Маркова, която живее в Австралия, и дълго говорихме за текста. Както винаги, когато се чувахме, разменяхме мнения по политически и театрални теми. Беше се съгласил да прави декорите на „Римска баня“, постановка, която бях замислил за Сатирата. Чувстваше се отлично, беше в настроение и нищо не предвещаваше това, което се случи.“

„Вуйчо ми няма свои биологични деца, но всъщност има две – аз, макар да съм племенник, и Женевиев – дъщеря на неговата жена в Канада Надин – казва Евгени Стоев. – В завещанието си той изрично споменава, че прахът му трябва да остане във Вермонт – при къщата, изградена от основите до покрива от него. Това е мястото, на което се чувства истински щастлив.“

Така Климент Денчев остава завинаги там, където е ценен истински – в Канада. А у нас през 2013 година на входа на къщата му в София е поставена паметна плоча, на която пише: „В този дом живя обичаният от малки и големи артист Климен Денчев – Бате Климбо“. Но средствата не са дадени от държавата, а са събрани от негови приятели артисти. В столичния квартал „Гео Милев“ пък е кръстена улица на негово име. Защото хора като Климент Денчев трябва да се помнят.

.Автор: Антон СТЕФАНОВ

Източник:, filternews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е една от най-важните жени в живота на Румен Радев. Днес е пенсионер, но трудовият й стаж е пряко свързан със самолетите и летищата

Две са най-важните жени в живота на Румен Радев и не става дума за бившата му съпруга Гинка и настоящата – Десислава.

Освен към майка си Станка, президентът изпитва особен респект и към сестра си Лозана. Тя е с две години по-голяма от държавния глава и именно тя е причината навремето Радев да избере авиацията за свой професионален път. Трудовият стаж на Лозана също е пряко свързан със самолетите и летищата.

Сестрата на президента Румен Радев от две години води живота на обикновена пенсионерка. Каката на държавния глава обитава просторен апартамент в централен столичен квартал.

Лозана е на 64 години и макар да страни от публични изяви, за нея се знае, че е работила в администрацията на столичното летище. Любопитното обаче е, че пенсията на каката на Радев вероятно достига тавана, тъй като преди да стане чиновник дълги години е била стюардеса. Тази професия е сред длъжностите, попадащи в първа категория труд, заедно с пилоти, парашутисти, миньори, водолази, работници в атомни централи, полицаи и други. По правило практикувалите тези професии получават едни от най-високите пенсии, надхвърлящи 1000 лева и достигащи тавана, който в момента е 3400 лева. Сумата със сигурност осигурява спокоен живот на Лозана.

Каката на Радев от десетилетия живее в София заедно със съпруга си Игор. Двамата имат една дъщеря – София, която е връстничка на щерката на Радев Дарина. Двете братовчедки са изключително близки, въпреки че Дарина е студентка в НАТФИЗ, а племенницата на президента учи в Дортмунд, Германия. Очевидно родителите й не изпитват затруднения да покриват таксите и разходите за обучението й в чужбина, а от социалните й мрежи личи, че заедно с приятеля си често пътуват по света, включително до отдалечени и екзотични дестинации.

София влезе в публичното пространство преди три години, след като публикува в социалните си мрежи клипове от купони в правителствената резиденция „Бояна“, провеждани там преди три лета заедно с братовчедка й Дарина и компания. Скандалните видеа, които „Ретро“ и ПИК първи разпространиха, показаха как двете девойки и приятелите им гуляят край басейна на държавната резиденция с чалга музика, наргилета и забавления до тъмни доби. От тях стана ясно, че София често гостува в дома на вуйчо си Румен Радев, когато е в България. Там цялата рода на президента посреща и някои семейни празници.

Лозана и съпругът й поддържали добри отношения и с двете съпруги на Радев. По-близки били с бившата Гинка, най-вече покрай дружбата на децата. Десислава рядко им ходела на гости, но по празници винаги се отчитала с претруфени ласкателства. Каката на президента не си позволявала да се меси прекомерно в житейските му избори, но често го приземявала, когато виждала, че греши.

Държавният глава е изключително близък със сестра си, с която често е засичан и на вечери в закътани ресторанти в квартал „Бояна“. В едно от малкото си интервюта майка им Станка, която и след смъртта на съпруга си Георги продължава да живее в родното им село Славяново, е казвала, че децата й са сплотени още от малки. Небето и самолетите ги привличали от съвсем ранна възраст.

Докато за пилотската кариера на Радев се знаят и най-малките подробности, малцина подозират, че сестра му е била стюардеса. След като завършва средното си образование в Хасково, тя първа пристига в София, за да учи психология и педагогика, а впоследствие и философия в Софийския университет. След дипломирането си започва работа на борда на самолетите, подтикната както от брат си, така и от съпруга си Игор. Той е от руски произход, а неговият баща – свекър на Лозана – е въздушният ас в съветската армия и герой от Втората световна война Василий Странджев.

Лозана „се приземява“ през 2007 г., когато спира да лети като стюардеса и получава назначение в администрацията на столичното летище, където продължава да получава солидно възнаграждение. Именно тя била и първият съветник на брат си. Още в детството им по-малкият Румен гледал на сестра си като на еталон за успех. Повлиян от отличните й оценки и хвалбите на родителите им, бъдещият летец кандидатствал в езиковата гимназия в Хасково, където Лозана учела. В Немската изкарал само година, след което кака му го насочила към математиката – път, който по-късно му отваря вратите към военновъздушното училище. Неведнъж Радев е споделял, че кариерата си дължи отчасти и на нея.

Източник: retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя носеше обувки номер 58 – най-голямото стъпало в историята на женския баскетбол

Баскетболният свят загуби една от най-емблематичните си фигури. На 11 януари 2026 година почина Уляна Семьонова – състезателката, срещу която в продължение на близо две десетилетия сякаш нямаше противодействие. С нея в състава си националният отбор на СССР не допуска нито една загуба в официален мач между 1968 и 1986 година – статистика, която и днес звучи като мит.

Уляна Ларисовна Семьонова е родена на 9 март 1952 година в Латвийската ССР, в семейство на обикновени руски работници. Още в ранното си детство прави впечатление с необичайния си ръст и физика. Израства като тихо и скромно дете, далеч от образа на бъдеща спортна звезда. В училище често е обект на любопитство заради височината си, но именно там треньорите за първи път забелязват потенциала й за баскетбол. Първоначално тя не проявява особен интерес към спорта, а по-скоро към нормален, спокоен живот, но съдбата й е предначертана от сантиметрите, които продължават да се трупат с всяка изминала година.

В юношеска възраст Семьонова вече е над два метра висока и е привлечена в спортната система на Рига, където започва целенасочена подготовка. Именно там усъвършенства играта си под коша и развива изненадваща за ръста си координация и усещане за позиция. На едва 16 години дебютира за женския национален отбор на СССР, което по онова време е изключителна рядкост. От този момент нататък кариерата й се развива с главоломна скорост.

С ръст от 210 сантиметра, а според някои източници дори 213, Уляна Семьонова се превръща в най-разпознаваемата баскетболистка в света през 70-те и 80-те години на миналия век. Със СССР печели две олимпийски титли – в Монреал през 1976 година и в Москва през 1980 година, три световни и десет европейски първенства, реализирайки общо 1614 точки за националния отбор. Присъствието й под коша е толкова доминиращо, че противниковите отбори често променят цялата си тактика само за да ограничат загубите.

На клубно ниво името й е неразривно свързано с легендарния ТТТ Рига. С латвийския клуб Семьонова печели 15 шампионски титли на СССР и 15 пъти триумфира в Купата на европейските шампиони – постижение, което и до днес остава ненадминато в женския баскетбол. В края на 80-те години играе и в Западна Европа, защитавайки цветовете на испанския Тинторето Хетафе и френския Валансиен, където е посрещната с огромно уважение, въпреки че вече е в залеза на кариерата си.

Извън терена Уляна Семьонова остава същата тиха и добродушна жена, каквато е била и като дете. Съотборничките й я описват като скромна, лишена от всякаква суета и винаги готова да помогне. Любопитен факт от живота й е, че тя носи обувки номер 58 – най-голямото стъпало в историята на женския баскетбол, като дълги години обувките й са изработвани по индивидуална поръчка.

Последните години от живота й преминават в тежки здравословни изпитания. През 2017 година Семьонова претърпява сериозна сърдечна операция, а през 2022 година, след усложнения, се налага ампутация на крак. Въпреки това тя запазва достойнството и мълчаливата си сила до самия край.

Уляна Семьонова напуска този свят на 8 януари 2026 година, на 73-годишна възраст. Тя остава в историята не просто като великан на ръст, а като една от най-великите баскетболистки, които играта някога е познавала – символ на епоха, в която доминацията беше пълна, а поражението – непознато.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нови неочаквани разкрития по случая с пребития полицейски шеф в Русе, намесен е известен артист

Момчетата, подсъдими за побоя, били големи фенове на звездата и го изчакали в заведение за снимки.

Мелето с полицейския шеф в Русе е станало след среща с Александър Сано! Момчетата, погнати за побоя над Николай Кожухаров, са големи фенове на звездния актьор и певец.

Във фаталната вечер останали до късно навън, защото чакали любимия си изпълнител в заведение – да го видят, да се снимат с него и да си вземат автографи. Това твърди пред „България Днес“ адвокат Методи Лалов, който защитава 15-годишния Станислав Александров.

По думите му обвинените младежи не са хулигани, които обикалят и се чудят с кого да се сбият. 

Юристът отговори на реплики какво са правили младежите навън след полунощ на 4 септември м.г., когато компанията има се спречкала с тази на полицейския шеф и съседа му Георги Димитров. Според адвоката е добре да се отговори защо по това време навън са били децата на другата компания. 

Лалов бе потърсен по повод старта на делото по случая. Само преди ден Окръжната прокуратура – Велико Търново, внесе в Окръжния съд в Русе обвинителния акт срещу четирима младежи – 15-годишния Станислав Александров, 18-годишния Жулиен Кязъмов и 19-годишните Виктор Иванов и Кирил Гочев.

Те са погнати за причиняване по хулигански подбуди на тежка телесна повреда на директора на ОД на МВР – Русе, Николай Кожухаров и лека телесна повреда на неговия съсед Георги Димитров. 

Побоят

Екшънът се разигра след полунощ на 4 септември м.г. в Русе, пред дома на пострадалите. Според обвинителния акт е възникнал инцидент между Кожухаров, съседа му и пътуващите в кола момчета.

След направена забележка към водача за опасно шофиране, обвиняемият Кирил Гочев предизвикал конфликт със съседа на полицая, при който му нанесъл удар с юмрук в лицето, съборил го на земята и продължил да му нанася удари с ръце и крака. В побоя се включили и обвиняемите Жулиен Кязъмов и Виктор Иванов, сочи прокуратурата. 

Кожухаров се легитимирал, че е полицейски служител, и опитал да предотврати разправата. В този момент намиращият се зад гърба му Станислав го последвал и му нанесъл силен удар с юмрук отзад вдясно в областта на бъбрека. Докато Николай Кожухаров се навеждал да вземе падналата си полицейска карта, Станислав му нанесъл втори удар с юмрук на същото място, твърди обвинението. 

На място били извикани екипи на МВР и Спешна помощ. Пострадалите били прегледани в болницата и се прибрали. Заради силни болки и влошаване на състоянието на шефа на Областната дирекция на МВР той бил хоспитализиран и му била извършена животоспасяваща операция. На приятеля му била причинена лека телесна повреда.

Кирил, Жулиен и Виктор са предадени на съд по обвинение за причиняване на лека телесна повреда по хулигански подбуди на Димитров, а Станислав – за причиняване на тежка телесна повреда по хулигански подбуди на полицейски орган при изпълнение на службата му. Разследването се водеше във Велико Търново, за да няма съмнения за пристрастност сред русенските служители.

При предявяването на материалите са показани видеозаписи от камери в района на инцидента, пише „Бълагрия Днес“. Кадрите са показани на офис компютър, без възможност за регулиране на скоростта и кадриране, оплакват се юристи.

„Имаше записи от камери в района, които следствието и прокуратурата не могат да отворят, защото нямат код, който изпращачът не е дал. Останаха неизвестни неща.

А записите са изключително важни – те ще разрешат противоречията между двете групи. Те са обективен независим източник. Свидетелите пречупват всяко възприятие през интереси, познанства, спомени и емоция“, коментира адвокат Лалов.

На записите още не им е правена експертиза дали са манипулирани, но може да се изготви по време на делото. Сред доказателствата са свидетелски показания, видеотехнически експертизи и медицински експертизи.

Цялата случка с побоя трае около 8 секунди. Редица разминавания бяха засечени в изнасяната по случая информация, като това, че момчетата били тротинеткаджии или дрифтаджии. 

С придружител

Непълнолетният Станислав вече не излиза навън без придружител след случката с полицейския началник. Момчето ходи само на училище, и то в компанията на някой от родителите си.

„Представете си какво е да прекараш седмица в ареста с психика на 15-годишен“, вайка се защитникът му.

Клиентът му усеща обществената реакция, когато ходи по улицата, разпознават го.

Източник: Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ