Къде е днес жената, заради която Тодор Славков прекара 2 години в ареста

В живота на отишлия си без време от този свят на 21 юли 2025 г. Тодор Славков има много възходи и падения. Сред последните е арестът му и съдебния процес за изнасилване, който оставя незаличимо петно върху репутацията на известния наследник. Ето цялата история и къде са героите в нея днес:

Самоубилият се през лятото Тодор Славков с право се кичеше с титлата плейбой – през леглото на внука на комунистическия лидер Тодор Живков преминаха стотици красавици. Фаталната жена в живота на Малък Тошко обаче безспорно е някогашната студентка Мила Гешева. В зората на демокрацията тя го посочи като основен участник в груповото й изнасилване, състояло се на 10 юли 1988 г.

Заради обвиненията Малък Тошко се укриваше дълго време в Швейцария, преди да бъде заловен и екстрадиран у нас, където прекара 2 години в следствения арест. Едва през 2005 г. съдът окончателно постанови, че Тодор Славков и приятелите му Орлин Ножаров и синът на унгарския дипломат Жолт Хайду са невинни. Припомняме драматичната „прашасала“ история около изнасилването на Мила Гешева.

Тодор Славков процес

През юли 1988г. тийнейджърката Мила се скарва с майка си и напуска дома си късно вечерта. Отива в бар, където е задявана от подпийнал чичко. От лапите му я спасява Жолт Хайду – синът на мастит унгарски дипломат. Той я води у дома си, а Мила заспива, тъй като също е погълнала солидно количество алкохол. Събужда се в квартирата на чужденеца, усещайки навалица около себе си.

Вижда Жолт, Тодор Славков и Орлин Ножаров. Или поне така твърди тя. Пак по нейните думи тримата й се изреждат един след друг, без изобщо да се трогват от виковете й за помощ. Ако се вярва на показанията на момичето, Жолт, Тодор и Орлин еякулират върху корема й, както и на чаршафа. После всички напускат апартамента. Мила взема такси и се озовава в 6-о районно управление на МВР. По жалбата й веднага е разпоредена предварителна проверка. От дома на унгареца оперативните работници изземат чаши, чаршаф, бикини и косми.

Мила Гешева дело

Проведени са и редица разпити. Някои свидетели от кооперацията потвърждават, че са чули викове в ранната утрин на 10 юли. Други пък нямат спомен. Медицинското свидетелство за травмите на девойката носи дата 9 юли. А уж изнасилването на Мила се е случило ден по-късно! Странно е и друго нещо – за периода 28 юни – 16 юли 1988 г. има документи, които показват, че Тодор Славков е бил с гипсиран крак.

В показанията на Гешева липсва и дума за това. Извършилите предварителна проверка логично заключават, че няма данни за престъпление. На тази база районната прокуратура отказва да образува дело по случая. Отказът е потвърден и от Георги Георгиев от Градска прокуратура.

В постановлението си той подробно анализира събраните доказателства и свидетелските показания и стига до извода, че разказаното от Мила Гешева не отговаря на действителността. Та нали по чаршафа няма следи от сперма, такива не са били открити и по тялото на девойката, макар тя да твърди, че върху нея е еякулирано и след изнасилването не се е мила и бърсала. След падането на Тодор Живков от власт бързо се намира „законен повод“ да се припомни за „груповото изнасилване“ на Мила Гешева.

„Защо няма съдебен процес?“, пита на 17 декември 1989 г. във вестник „Работническо дело“ самоубилият се впоследствие оперативен работник Янко Димов. Ден по-късно шефът на следствения отдел на Главна прокуратура Пеньо Платиканов образува дело срещу Тодор Славков, Жолт Хайду и Орлин Ножаров.

Тримата са обвинени, че на 10 юли 1988 са се „съвокуплили с лице от женски пол“, Наложена им е мярка за неотклонение „задържане под стража“. По това време Малък Тошко вече учи в Швейцария след изменение в правилата за висшето образование, направена в негова полза няколко месеца по-рано. Жолт се е прибирал в Унгария, а Орлин също е извън България. Мила Гешева пък бяга в Германия и иска политическо убежище понеже е „изнасилена от внука на държавния глава“.

Немците отхвърлят молбата й с довода, че у вас вече има демокрация. До 1989 г. приетите във ВУЗ младежи първо карат 2-годишна казарма и едва след това влизат да следват. Малко преди падането си от власт обаче Тодор Живков заповядва наредбата да се промени, за да може внук му да се обучи в швейцарска Алма матер.

Новите порядки започват да действат от 1 септември, а узаконяването става след преломния 10 ноември 1989 г.

След като българската прокуратура издава заповеди за насилниците на Гешева, унгарските власти категорично отказват да предадат гражданина си Жолт Хайду на правосъдието, а Орлин Ножаров не е открит – укрива се в Канада. Швейцарците обаче решават да съдействат и Тодор Славков е задържан. Това се случва през 1994 г. Следващите 8 месеца Малък Тошко прекарва в швейцарски затвор.

На 15 февруари 1995 г. е екстрадиран в родината и тук също лежи 14 месеца в тъмницата, преди да бъде освободен под парична гаранция.

Тодор Славков в ареста

„И в Швейцария, и в България създадох приятелства. От момента, в който попаднах зад решетките, бях готов на всичко. Дори и за секунда не съм се стреснал. Не се пречупих, защото имах пълната подкрепа на баща ми и сестра ми Жени, на цялото ми семейство. Както казах, създадох приятелства, а дори на втория месец станах кмет в затвора. Бях отряден председател, имах си лента. Каквото кажех, това ставаше. Имаше ред при мен, слушаха ме. Не са ми правели никакви проблеми надзирателите и другите затворници. В затвора четях книги на Достоевски“, разказва преживяванията си Малък Тошко.

Любопитна е ситуацията с неговото залавяне. В началото обвиняемият се криел, контактувал с хора единствено по телефона. Един ден обаче напуснал убежището си и тръгнал с колата си нанякъде. Тогава. ченгета го спрели случайно на магистралата заради превишена скорост. А като се изяснило кой е, белезниците щракнали на китките му. „Всички знаеха, че съм в Швейцария и ме издирваха. Татарчев беше главен прокурор. След като се разбра, че съм невинен, той дори се извиняваше на баща ми.

След дъжд качулка!

За мене по-добре, че ме заловиха и нещата си дойдоха на мястото, иначе може би и сега щях да се укривам някъде по чужбина“, разказа преди няколко години Тодор Славков.

През 2009 г. когато влезе в къщата на „ВИП Брадър“, Малък Тошко демонстрира циничното си чувство за хумор, като публично отправи покана към Мила Гешева да се ожени за него.

Що се отнася до Мила Гешева, то нейният живот се разви повече от добре след аферата с груповото изнасилване. Хубавицата се омъжи за швейцарския милионер Феличе Лепоро, но само 3 години по-късно се разведе. Мила върти успешен собствен бизнес – притежава 3 бутика за италианска мода в швейцарския град Лугано, както и малък аутлет център, където продава преоценени стоки. Преди няколко години Мила Гешева се завърна у нас за кратка почивка и тогава сподели няколко думи за драмата от 1988 г.

„Всички гаври са забравени и простени! Онова, което се е случило с момичето Мила, няма нищо общо с жената Мила. Не желая злото никому, в крайна сметка човек винаги остава сам със съвестта си“, лаконична беше Гешева.

През 2019 г., малко след развода си с швейцарския милионер, Мила Гешева се сгоди за, друг баровец – италианецът Ален Саудад Бланкаерт,  като засега няма публични данни дали двамата са се оженили. Мила и новият й мъж обитават просторно имение в швейцарския град Лугано, имат и къща на брега на Женевското езеро.

Източник:www.zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо Иван Костов продаде Нефтохим на руснаците

Костов има една-единствена, но много сериозна грешка: че не обясни с думи прости – така както аз сега, основанията за решението си. Ей за такива неща упреквам Костов – тежко некомуникативен, презиращ медиите и журналята и съответно подценяващ ролята им.Работех за Жан в пресцентъра на Министерския съвет. О, господи, все с тая стена се сблъсквах – от горния абзац. В това отношение Жан и Костов са идентични.

Навремето и аз го упреквах за това – разбира се, не лично, а в главата си

Но един спец в нефтения бизнес (нито костовист, нито антикостовист; нито ляв, нито десен – човек, който не се интересува от политиката, а от работата си и парите от нея, с които да осигурява сносен живот на семейството и децата си). Та му споделям как ме е разочаровал Костов с продажбата на „Нефтохим“ на руснаците, а той ми връщо въпрос:

„На кого друг да го продаде?“

Отговарям наперено: „Има западни компании – Роял Дъч Шел“ и т.н. от големите му изброявам, накрая добавям авторитетно „И доколкото знам, е бил проявен интерес от „Сауди Арамко“.

Той се смя дълго – при това искрено, което бе особено обидно. Като му затихна смехът, каза:

„Нито една от големите, които изброяваш, нито „Сауди Арамко“ заявиха минимален интерес към продажбата на „Нефтохим“-а – поне да бяха купили офертата, камо ли да пристъпят към dew diligence. Как „Нефтохим“-ът получава нефта? По вода. И кой ще е тоя западен или арабски малоумник, който ще прави завъртулки по Средиземно море, след туй през и без това адръстения Босфор, за да влезе в далечното и затворено Черно море с нефтените танкери? Ами само от туй себестойността се вдига дотам, че освен да си завираш продукцията на бургаската рафинерия известно къде, друго приложение няма.

Да довършим картинката. Ама съвсем няма приложение – защото технологията и съответните инсталации са проектирани за тежкия, наблъскан с простотии руски нефт, а не за лекия арабски нефт. Т.е., и да си затворим очите пред оскъпяването от транспорта, стигаме до абсолютната стена на технологията.

Истината е една: „Нефтохим“ е проектиран за доставка на руски нефт с танкери през Черно море. И само при спазване на тези условия може да е печеливш.“

След разказа на моя приятел потърсих сама информация и след много ровене и събиране на такава (вкл. часове в Народната библиотека), установих, че е прав

Тъй че изборът на Костов е бил между „Лукойл“, „Роснефт“ и още 1-2 мощни руски компании, които могат да гарантират доставките на нефт. Вариантът с купувач, който не може да гарантира доставките на суровината го гледаме все

още – „Кремиковци“.

Лесно и логично е от общополитически съображения да се упреква Костов за едно или друго действие. Но като навлезеш в детайлите на проблема, често се оказва, че същината му, която си привиждал като политическа, е безкрайно далеч и нама нищо общо с политиката.

В случая с „Нефтохим“ Костов има една-единствена, но много сериозна грешка: че не обясни с думи прости – така както аз сега, основанията за решението си. Ей за такива неща упреквам Костов – тежко некомуникативен, презиращ медиите и журналята и съответно подценяващ ролята им.

Работех за Жан в пресцентъра на Министерския съвет. О, господи, все с тая стена се сблъсквах – от горния абзац. В това отношение Жан и Костов са идентични. Гадно усложнение: и шефът ми, т.е. шефът на пресцентъра Краси Райдовски показваше същото неразбиране – що е то публичност и ролята й в днешното общество.

Невена Гюрова  semkiibonbonki.blogspot.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща военен, детство в гарнизон и живот между дисциплина и слава

 Братята Кличко – стоманените юмруци на СССР

Те са високи, интелигентни, безупречно възпитани и с дипломи от университет. Но светът ги запомни най-вече с друго – с унищожителните им удари на ринга. Виталий и Владимир Кличко – двама украински шампиони, родени в последните години на Съветския съюз, които превърнаха бокса в семейна традиция и световна легенда.

Детство в сянката на казармата

Братята са родени в семейството на военен. Баща им – генерал-майор Владимир Родионович Кличко – е офицер от съветските военновъздушни сили, служил дълги години в авиацията и участвал в ликвидирането на последиците от катастрофата в Чернобил. Именно тогава семейството преживява най-тежките си дни – баща им е изложен на радиация, което по-късно се отразява тежко на здравето му.

Детството на Виталий и Владимир преминава в дух на дисциплина, ред и непрекъснато местене от гарнизон в гарнизон. Родени са в Киргизстан, израстват в Чехословакия и Източна Германия – типично за децата на съветските офицери.

Виталий си спомня, че в училище често е трябвало да се доказва с юмруци. Така още като тийнейджър открива бокса – първоначално като начин да се защитава, а по-късно като страст и професия.

От армейския дух до ринга

Виталий е по-големият – роден през 1971 г. Завършва спортна академия и дори става шампион по кикбокс, преди да се насочи изцяло към бокса. По-малкият му брат Владимир (роден през 1976 г.) върви по същите стъпки, но с повече академична насоченост – завършва педагогика и по-късно защитава докторска степен по спортна наука.

Двамата са известни с това, че никога не са се били един срещу друг – обещание, което са дали на майка си. И го спазват цял живот.

Славата идва с упоритост

През 1996 г. Владимир печели златен медал на Олимпиадата в Атланта и скоро след това двамата братя превземат професионалния бокс. Те доминират тежката категория повече от десетилетие. Противниците им падат един след друг, а медиите ги наричат „боксовата династия на Кличко“.

Любопитен факт е, че през 2011 г. братята държат едновременно всички световни титли в тежка категория, но в различни версии – нещо, което никой не е постигал преди.

Личен живот и човешко лице

Виталий Кличко след края на спортната си кариера става политик и днес е кмет на Киев. Наричат го „железният кмет“, защото стои в града дори по време на войната. Женен е за бившия модел Наталия Егоровна, с която имат три деца, но през 2022 г. двамата официално се разделят след дълъг брак.

Владимир пък дълго време беше в центъра на медийното внимание заради връзката си с американската актриса Хейдън Пенетиър. Двамата имат дъщеря, но и техните отношения приключват след години на дистанция между САЩ и Европа.

Извън ринга Владимир е известен с интелекта и хладнокръвието си – владее няколко езика, интересува се от философия и дори води лекции по мотивация и спортна психология.

Синове на СССР, легенди на света

Двамата Кличко са продукт на едно поколение, закалено в ред и труд. В тях личи онова, което съветското възпитание оставя – дисциплина, уважение и вяра в собствените сили.

Те са не просто шампиони. Те са символ на епохата, в която спортът се превръщаше в национална гордост, а семейството – в крепост.

И макар да са избрали различни пътища – единият в политиката, другият в живота след ринга – братята Кличко ще останат завинаги „двете стоманени лица на едно детство под съветското небе“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-прецаканият участник в „Игри на волята“, но днес е по-щастлив от всякога!

Ако има участник в „Игри на волята“, който едновременно да е много обичан от публиката и също толкова критикуван, то това със сигурност е Юлиян Златев от първия сезон на шоуто. Юли не успя да спечели наградата, но и до ден-днешен остава един от най-популярните участници от първия сезон на Игрите.

Какво обаче се случва днес с него, 7 години след края на неговия сезон?

Финалистът от първия сезон на „Игри на волята“ Юлиян Златев продължава да съди продукцията. Учителят по физкултура е завел три иска срещу риалити предаването. Те са на стойност от 200 000 лева. Толкова е трябвало да вземе Юлиян за победата си в шоуто. В крайна сметка предаването бе спечелено от Добрин. А учителят по физическо не вярва на гласуването на зрителите.

Според него всичко в шоуто е манипулирано.

„Изкараха ме злодей и женомразец. Показаха ме съвсем друг образ от този, който съм в действителност. А аз тогава имах сериозна приятелка. Това много ми се отрази. Работех с малки деца. Бях стресиран. Един от исковете е точно за уронване на авторитета ми“, казва Юлиян.

В личен план Юлиян от 5 години е женен мъж. Продължава да спортува активно. Занимава се полупрофесионално с бокс и автомобилизъм. Разбира се не е изоставил и професията, с която влезе като участник в предаването преди 7 лета – преподавател по физкултура.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Само три целувки на екрана и една голяма любов – животът на една от най-големите актриси като филм

На 11 май 2023 г. България се сбогува с една от най-големите си актриси – Емилия Радева. Тя си отиде на 90 години, само три месеца след своята най-близка приятелка Гинка Станчева. Двете бяха повече от колежки – бяха сестри по дух, по сценична съдба и по спомени. А когато към тях се прибавят и съпрузите им – актьорите Любомир Димитров и Пейчо Пейчев – се получаваше едно от онези редки приятелства, които надживяват времето.

Родена в Радомир, Емилия Радева отрано усеща, че сцената ще бъде нейната съдба. Завършва ВИТИЗ, първоначално при проф. Кръстьо Мирски, после при проф. Боян Дановски – голям педагог и личност, свързан дори с историята на Георги Димитров. Младата студентка впечатлява всички с финеса си, с гласа си и с онази особена светлина в очите, която после ще я направи любима на поколения зрители.

Любовта я намира още по време на следването – среща младия актьор Любомир Димитров. Двамата започват като приятели, стават партньори на сцената, после се влюбват и остават заедно за цял живот. Играят заедно във филми и пиеси, а в някои от тях съдбата на героите странно напомня на тяхната. В „Животът си тече тихо“, например, двамата са млади партизани – Шели и Велко – влюбени до последния дъх. Филмът е заснет от Бинка Желязкова и Христо Писков, но остава години наред без премиера, защото според властта „развенчава образа на народния борец“. За Емилия този филм има и лична цена – тя решава да направи аборт, за да участва в снимките. По-късно признава, че това е нейният „най-тежък грях“, който съдбата сякаш й връща, когато дъщеря й Катерина претърпява сериозен инцидент. Но тя не се оплаква. Приема всичко като изкупление и продължава да играе, да живее и да обича.

Първата й голяма роля идва с „Ребро Адамово“, където влиза в образа на младата българомохамеданка Зулкер. Филмът е силен, различен, а Емилия блести с естествеността и вътрешния си плам. За тази роля тя получава Димитровска награда – едно от най-високите отличия по онова време. Оттам нататък пътят й в киното е ясен – „А бяхме млади“, „Снаха“, „Матриархат“, „Сиромашка радост“ – все заглавия, които носят духа на българското кино от златните му години.

Емилия Радева винаги е била олицетворение на женствеността, но и на достойнството. Любопитен факт е, че през цялата си кариера тя се е целувала на екрана само с трима актьори – Любомир Кабакчиев, Апостол Карамитев и Георги Георгиев–Гец. Всички останали целувки пази за съпруга си.

Когато се появява сериалът „Дом за нашите деца“, тя създава една от най-запомнящите се роли в телевизионната ни история – тази на Невена Алданова. Образът на силната, но нежна майка, на жената, която държи семейството изправено, дори когато светът се клати около нея. Мнозина казват, че тази роля й „ляга като ръкавица“, защото в нея има много от самата Емилия.

В по-късните си години актрисата се появява и в руския сериал „Вангелия“, където изиграва майката на Димитър – съпруга на пророчицата Ванга. Емилия лично познавала Ванга и приемала участието си като морален дълг. „Заради нея го направих, заради паметта й. Не съжалявам“, казваше тя.

Тиха, изящна, винаги с достойнство – така я помнят колегите и приятелите й. Никога не е обичала големите думи, не е играла роля извън сцената. „Аз не съм звезда – казваше – аз съм актриса. Звездите угасват, актрисите остават.“

Емилия Радева беше част от онова поколение, което направи българското кино истинско. Време, когато актьорите вярваха в думите, в чувствата и в смисъла на изкуството. Днес, когато гледаме старите черно-бели кадри, усмивката й продължава да свети – като спомен за едно благородно време, в което сцената беше живот, а животът – изповед.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ