Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България.
Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него.
Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид.
1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди.
2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.
3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения.
4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора.
Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“.5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.
6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея.
7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски.
8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция.
9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни.
10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки./bgnow.eu/
21:43:00
