Историята познава множество случаи, в които нелечебни вещества влизат в състава на лековете в народната медицина. Така например в Китай и до днес най-скъпият цяр срещу импотентност се приготвя от рог на носорог. Властите се борят усилено с тази практика, тъй като тя не само спомага за бракониерството, но и няма какъвто и да е ефект върху мъжките репродуктивни органи.

Понякога обаче неконвенционалните лекарства могат да бъдат не само неефективни, но дори и опасни за здравето. Такива например са церовете, съдържащи в себе си арсеник, Опасният елемент се използва от древността като боя, консервант за неядливи предмети и като пестицид. В различните епохи обаче влиза и в състава на фармацевтичните продукти и козметиката.

Кои са токсикофагите

Такъв е и случаят с живеещите през 19-ти век в Австрийската империя токсикофаги. Членовете на това общество вярват, че ежедневната консумация на арсеник спомага за подобряването на дихателните функции и кръвообращението. Общността се смята за медицинско чудо, тъй като смъртните случаи в при тях са изненадващо ниски.

За първи път токсикофагите получават известност през 1851-ва година. За тях се споменава във виенски медицински журнал. Там те са описани от швейцарския медик и пътешественик Йакоб фон Чуди. Той споменава за странната медицинска практика, че е характерна за жителите на областта Стирия, но не се изучава от местните лекари и фелдшери, а е по-скоро битова практика.Фон Чуди се заема със задачата да разучи и опише мотивите на токсикофагите. Оказва се, че жителите от селските райони на Южна Австрия от 19-ти век пият арсеник с кафето си, тъй като смятат, че това увеличава капацитета на дробовете им. Ефектът би бил особено полезен за населението на Стирия, тъй като теренът в провинцията е основно планински и изкачването на възвишения е част от ежедневието.

Разбира се, за да няма летален ефект, поглъщането на арсеник става по определен график. Начинаещите токсикофаги започват „програмата“, приемайки три пъти седмично парче арсеник, не по-голямо от зрънце леща. След като тялото привикне с отровното вещество, количеството постепенно се увеличава. Фон Чуди дава за пример един възрастен жител, който е ветеран в областта и всяка сутрин приема по четири зрънца арсеник дневно. Според медика подобно количество би убило обикновен човек за броени секунди.

Отново от Йакоб фон Чуди се разбира, че токсикофагите не просто консумират ежеднвно арсеник, но и се пристрастяват към него. Някои жители на Стирия се опитват да откажат отровата, но изпадат в униние, губят апетит, получават главоболие и световъртеж, както и загуба на апетит. Швейцарецът посочва, че въпреки „медицинското чудо“ смъртните случаи от натравяне в областта не са никак ниски.

Отношение към токсикофагите

Първоначално статиите на фон Чуди не се приемат с доверие в Западна Европа. Множество медици от Англия и Франция описват труда на швейцареца като „чиста фабрикация, базирана на слухове и преувеличения“. Един от основните мотиви на скептиците е липсата на химичен анализ на поглъщаната в Стирия субстанция.През 1862-ра година британският химик Хенри Роско заминава за Австрия, където събира допълнителна информация за движението на токсикофагите. Ученият потвърждава, че жителите на областта наистина консумират арсеник. Той заявява още, че негов достоверен информатор става свидетел на това как човек поглъща за два дни доза арсеник, която може да убие поне двама нерезистентни души.

Това е първото проучване, свързано със странната австрийска практика. Смята се, че токсикофагите изчезват преди края на 19-ти век. Дотогава здравните журнали от цяла Европа отразяват „медицинското чудо“ от подножието на Алпите. Статии за феномена са публикувани във Франция, Англия, Шотландия и т.н.

Според съвременно проучване тази практика е не само опасна, но и не оказва каъвто и да е положителен ефект върху дихателните органи и кръвообръщението. Според учените жителите на Стирия чувстват подобрение в респираторните си способности заради плацебо ефекта, предизвикан от необичайната терапия.

Източник:framar.bg



В България периодично се провеждат преброявания от НСИ. Динамиката на населението се определя от количественото му изменение във времето.Днес като тенденцията е намаляване в страната ни, на фона на растящото население в световен мащаб. Таблиците и графиките по-долу дават числов израз на тези закономерности.Вижте каква е била числеността на населението в България през 1978 година.

С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:


„много големи градове“ – с население над 200 хил. жители,

„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители,

„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,

„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и

„много малки градове“ – с население до 10 хил. жители.



Съветският космонавт Сергей Крикальов е в космоса, когато Съветският  съюз се разпада през 1991 г. Неспособен да се върне у дома, той в крайна  сметка трябва да остане в космоса още няколко месеца.

Космонавтът  се връща на земята на 25 март 1992 г. след 10 месеца в орбита. С това получава прозвището "последният гражданин на СССР". Каца в държава, която вече не съществува. Съветският съюз се е разделил на 15 държави,  президентите са други, а родният му град вече не се казва Ленинград, а Санкт Петербург.

Интересното е, че по онова време е трябвало да бъде запас и военните издават заповед за арестуването му с повдигнато  обвинение в дезертьорство преди да осъзнаят, че търсеният от тях войник  от запаса Сергей Крикальов по това време дори не е на планетата.



В 6.40 по радиото пускаха „България- дела и документи“, а след десет минути прозвучаваше мелодията „Ранобудно петленце“, която всички, родени през 50-те, помнят. После Апостол Карамитев четеше приказка за децата. Закуска- обикновено попара, после ученическата чанта – не на гърба, още раниците не бяха влезли в употреба за тази цел, в ръка и- на училище.

Така започваше денят на хората, които в момента или са се пенсионирали, или току що са го направили, или пък им предстои. Точно възраст, в която детството става все по- мило поради простия факт, че тогава някой се е грижел за теб, а сега върху гърба ти лежат хиляда отговорности. Периодът, обаче, съвпада с рамката на социализма, който се движеше от преход, развиващ се и – аха да стане развит, когато се разтури. Така че е интересно да се види как строят се отразяваше на децата.

Като начало, те биваха организирани. Във първи клас те ставаха чавдарчета, а някъде към трети- пионери. Чавдарчетата ходеха със сини връзки, а пионерите- с червени. Всяко чавдарче знаеше няколко основополагащи стихчета, които изразяваха философията на организацията- “ Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете. То възрастните хора уважава, при среща винаги ги поздравява“.

След училище сваляхме сините връзки и хуквахме по улиците с ключ на врата. През лятото имаше цял хор родители, които се провикваха един след друг от терасите, за да ни привикват да се прибираме. Самоорганизирахме се в махали, в които и йерархията и задълженията бяха много по-ясни и разбираеми на едно дете.

В пионерската организация нещата ставаха по-стройно организирани. Всеки клас представляваше и пионерски отряд, който си имаше председател. Провеждаха се пионерски сборове, рапортуваше се. Горе-долу протоколът при военните тържества се спазваше и тук. Носенето на червени връзки беше в реда на нещата, макар че доста години липсата им не беше чак такъв проблем. Истинска драма, обаче, се получи в средата на 80-те, когато правилото се затегна. Някой друг трябва да обясни това, може би е засечено вече западно влияние, кой знае…Но през 70-те не беше драма и да я забравиш.

Ако чавдарчето все пак имаше повече време за игра, то пионерите имаха задължения, които трябваше да изпълняват през лятото. Те получаваха поръчения да съберат и предадат билки, хартия и старо желязо. Нямаше мърдане от това поръчение, но пък на тази възраст събирането им доста често се превръщаше в приключение. Особено когато се увлечеш по старото желязо и нападнеш мазетата на съседите…

Много популярни бяха Тимуровските команди- повлияни от една книга, те запалиха децата и това си беше вече доброволно изпълнение. Целта на Тимуровските команди беше да вършат добро- обикновено да помагат на стари хора, да чистят пред блока, такива неща. В детската природа желанието да правиш добро е заложено, а похвалата е ценна. Докато не правеха добро, членовете на тимуровските команди продължаваха да вършат същите бели, които правят всички деца на тая възраст- да ошмулиш черешите на бай Кольо, да надничаш в съблекалните на спортните школи наоколо, да плашиш някого…

Всеки град по онова време имаше Пионерски дом, в който пък имаше много кръжоци. По каквото ти дойде на ума. Стига да искаш, можеш във всичките да се запишеш. Бяха безплатни. Спортът също беше достъпен за всички- всяко училище имаше, ако не друго, то поне курс по изправителна гимнастика. Училищните първенства бяха едно след друго. Ученическата спортна школа на града пък включваше вече сериозни отбори по редица спортове- футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, спортна гимнастика, лека атлетика…

А това беше времето, когато всички искахме да ставаме космонавти. Да припомним- руснаците и американците се надпреварваха в Космоса, всеки полет на руснаците беше надълго и нашироко отразен във вестниците, знаехме имената на космонавтите. Със сигурност тази професия ще се яви като най-често срещаното първо желание на децата от тия поколения.

После децата порастваха и влизаха в ДКМС- което ще рече Комсомола.  Провинение в училище ставаше тема на комсомолско събрание. Това съсипваше плановете ти за бъдещето, защото нямаше да те приемат да следваш по- нататък. Комсомолската организация вече владееше и ваканцията ти- един месец бригада на село. Същият вид труд, заради който днес младите отиват в английските ферми, само дето условията за живот бяха далеч по-импровизирани, а заплащане нямаше. Младостта си е младост, обаче, и превръщаше и тоя вид задължение в приключение. Беше весело...

Източник:БФ-група "Спомени от миналото"



Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.

Европейски шампион за юноши през 1959 г.

Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.

"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.

Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."



За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра.Беше 1982 година, пролета на на летище Краснодар, СССР.–yчебен авиационен център от световен мащаб. Дойде лятото: пк, прахоляк, малко цветя, трева и чyчyлиги. И непрекъснат самолетен грохот. 

Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.

–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.

–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.

Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.

Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха. 

Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла. 

Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.

Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.

Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.

Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.

Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.

Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости. 

Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.

При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…

Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.

–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.

А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!

…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.

Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.

В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.

И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.

Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.

Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.

Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.

Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ



Детските градини не са това, което бяха. Аз съм учителка с около 40 години стаж. По времето на социализма децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режима им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде боба с наденица.

Разбира се, ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат. Госпожи нямаше, имаше другарки. Родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Грижехме се за около 30-35 деца в група, но се справяхме.

Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Често за обяд имаше кренвирши, но от месо. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар на майката час след като е оставила детето си: „Ела да си го прибереш“.

Директорките не ни позволяваха да идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прическа, грим и настроение на работа. „Вие трябва да сте пример за подражание и на родителите, и на децата“, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки че сега може да изглеждат мизерно. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 години и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: „Довиждане, другарко“, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктори и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

А вие бяхте ли доволни от детските градини?



74-годишният Миложко “Милкан” Божич бе вбесен от 21-годишната си любовница Миляна Богданович, която симулирала се*с с по-млад мъж върху пералня машина.

Това се случило в сръбското риалити шоу “Parovi” (Двойки).

Драмата се разиграла, след като продуцентите на шоуто вкарали в къщата, която прилича на тази в българския “Биг Брадър”, пералня машина.

Като я видяла, Миляна веднага я яхнала и подканила Миложко да се присъедини към нея. За зла беда, той бил изпреварен от по-младия участник в шоуто Младен Вулетич. Той пъргаво се приближил до пералнята, вдигнал краката на Миляна и започнал да симулира сексуален акт. Това искрено вбесило Миложко, който засипал всички с класичеки сръбски попръжни.Връзката между 21-гдоишната Миляна и 74-годишния Миложко датира от няколко месеца. Дамата твърдят, че правят секс почти всеки ден, а Миложко няма нужда от виагра. Миложко, от своя страна, само се подсмихва под мустак.

Сърбинът има три деца – на 40, на 35 и на 30 годишна възраст от първия си брак. Също така има и две внучета на 13 и 11 години. Миляна твърди, че винаги е харесвала по-възрастни мъже, а Миложко бил в идеална форма за възрастта си.



Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.



Славният в миналото строител монтажник и герой на соцтруда Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. 

През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.

През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).

Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.

Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.

След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.

Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.



Tова се случи в магазина. Младата продавачка обслужи една възрастна дама и след като и помогна да подреди стоките в найлоновите торбички. След това тя и препоръча да си купи нейни собствени торбички, за да не се налага да купува всеки път найлонови, които и без това не са добри за околната среда,пише bgspomen.com

Старата жена се сепна и сякаш с извинение в гласа се опита да обясни, че тя не бе помислила въобще за това. У дома имала торба, в която редовно пазарувала, както била свикнала от дълги години. Но днес я била забравила.

Младата служителка назидателно и каза:


- Помнете! На вас не ви ли пука за това, което ще оставим на бъдещите поколения?

Замислих се и аз, защото и аз съм от това, по-старото поколение, за което чистотата на природата е била без значение.


Преди много години ние връщахме всички бутилки и буркани в магазина обратно, където те ги изпращаха обратно до завода, където ги стерилизираха и използваха обратно. Но сякаш не направихме достатъчно? Хранителните магазини продаваха всичко в кафяви хартиени торби, които ние използвахме повторно за много неща, дори и да се върнем повторно в магазина с тях. Но явно не е било правилно?Вървяхме много пеша, много често с километри. Защото нямахме лични автомобили и общественият транспорт не беше развит. Дори и до магазина ходихме пеша, а не както сега - с колата. Да не говорим, че бе нормално да се изкачваме много етажи ежедневно, защото нямаше асансьори на много места. Но явно сме бъркали?

Не изхвърляхме памперсите на бебетата, а перяхме пелените. Много от децата ни израснаха с дрехите на по-големите си братя и сестри, които ги бяха наследили от техните батковци и каки. Дали съзнавахме, че това е грешно?

Имаше една телевизия и малки телевизорчета с екрани като носна кърпичка, а не огромни монитори, които непрекъснато работят, а на тях се въртят хиляди канали. Дали това беше причината да сме така зле информирани?

В кухнята се правеше всичко на ръка, а не както сега, с електрически машини и приспособления. Храната не идваше от хиляди километри, нямаше екзотични плодове и изкуствено отглеждано месо. Но беше вкусно.Използвахме старите вестници за всичко и грижливо ги събирахме, за да ги предадем на вторични суровини. Не мислехме, че това е нещо, от което няма да спечелим.

Много от нещата ни бяха изработени на ръка, от подръчни материали. Но издържаха много и си ги пазехме. Сега нищо не издържа много, а замените са лесни и евтини. Лесно е да купиш и да хвърлиш.

Ако трябваше да спортуваме, тичахме в гората или по полето. Не използвахме пътеките, задвижвани от електричество.  Сигурно ви звучи сякаш сме били изостанали?

Пиехме от чешмата всеки път, без да използваме хиляди еднократни чашки и посуда от пластмаса. Зареждахме мастило в писалките, заменяхме ножчетата на самобръсначката, а не я хвърляхме директно. Но явно ви звучи нехигиенично?

На стената имаше само един контакт, а не десетки гнезда, в които да включваме всички уреди да работят едновременно. И не се нуждаехме от сателитен сигнал, за да питаме съседа как е. Много често изключвахме телевизора и просто си говорехме, седнали покрай масата. Но явно не е достатъчно модерно.

Но сигурно нашето поколение някъде е сбъркало. Вие как мислите?

Източник:www.bgspomen.com




Никулден е един от най-обичаните зимни празници. Празник на рибари, моряци, пътешественици и авантюристи, на банкери. На Никулден честваме празника на Свети Николай – господарят на целия подводен свят.

Народното предание гласи, че когато Господ разпределял света между шестимата братя светци Свети Йоан, Свети Илия, Свети Василий, Свети Петър, Свети Атанас и Свети Никола, за Свети Никола останали моретата и океаните. Затова той е надарен със силата да контролира морето, да спира ветровете или да усилва ураганите, когато се ядоса.Традицията повелява на този ден на трапезата ни да има пълнен шаран.Ето една стара изпитана рецепта за вкусен пълнен шаран на фурна.

Необходими продукти:

100 гр. oрeхoви ядки

2 глaви лук лук

4 cкилидки чecън

1 cтръкa рoзмaрин

1 връзкa прeceн мaгдaнoз

50 мл. бялo винo

1 лимoн

1 ч.л. чeрeн пипeр млян

1 ч.л. coл мoрcкa

1 ч.л. куркумa

1.л. мaщeркa

1 c.л. зeхтин

Нaчин нa пригoтвянe:

Измийтe и пoчиcтeтe шaрaнa. Нaпрaвeтe мaлки рaзрeзи oт двeтe cтрaни нa рибaтa. Oвкуceтe c пoдпрaвкитe. Нaкълцaният рoзмaрин и чacт oт чecънa нaпъхaйтe внимaтeлнo в нaпрaвeнитe рaзрeзи.

Зaдушeтe в мaлкo зeхтин нaрязaния нa cитнo лук и чecън. Пoдпрaвeтe c пoдпрaвки пo вaш вкуc. Дoбaвeтe oризa, вмecтo вoдa нaлeйтe бялo винo и зaдушeтe дo пoлугoтoвнocт. Прeмaхнeтe oт кoтлoнa и ocтaвeтe плънкaтa дa изcтинe и пoeмe oт aрoмaтитe.

Cчукaйтe oрeхoвитe ядки (нe мнoгo нa cитнo). Дoбaвeтe ги към плънкaтa зaeднo cъc cтaфидитe и cитнo нaрязaния мaгдaнoз.

Нaпълнeтe шaрaнa c плънкaтa, зaшийтe дoбрe и cлoжeтe в тaвa зa пeчeнe. Нaмaжeтe c мaлкo зeхтин и пoкрийтe c aлуминиeвo фoлиo.

Пeчeтe в прeдвaритeлнo зaгрятa фурнa нa 180 грaдуca oкoлo 30-40 минути. Извaдeтe oт фурнaтa. Нaрeжeтe рeзeнчeтa лимoн, кoитo пocтaвeтe внимaтeлнo в прoрeзитe нa рибaтa.

Върнeтe oбрaтнo във фурнaтa бeз aлуминиeвoтo фoлиo и дoпeчeтe дo злaтиcтo.

Пoднeceтe cъc cвeжa caлaтa.



Режимът да се носи униформа в училище беше изключително строг. По времето на социализма в България нямаше как да влезеш в училище без да си облечен в униформа. 

Момчетата носеха бяла риза и черен панталон, а момичетата трябваше да бъдат пременени в бяла блуза и дълга черна пола. На главата си момчетата носеха шапка с козирка, а девойките се кичеха с барета. Чавдарчетата бяха със синя връзка около врата, а пионерчетата - с червена. 

Комсомолците трябваше да носят значка на ДКМС. Никой не минаваше метър, защото знаеше, че го грози сериозно наказание за неспазване на този въведен ред.

На входа проверяваха дали ноктите са ни изрязани и дали сме приведени в прилежен вид.

Одобрявате ли това?



Двамата бързо се превръщат във всенародни любимци. Песента им "Семеен спомен за Поморие" буквално става национален химн на любовта. Песента е наградена през 1975 г. на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора", както се казваше този конкурс някога. 

Зареждат се все песни, които се запяват от народа, като "Летим по пътищата бели", "Има една светлинка", "Моряци" и др. Стефка Берова и Йордан Марчинков стават най-популярният дует на родна сцена. 

Както самата певица разказва, изнасяли са над 800 концерта годишно, обикаляйки цяла България. Работят с най-добрите композитори: Атанас Косев, Мишо Ваклинов, Тончо Русев, Найден Андреев, Зорница Попова и др. През 1990 г. дуетът и бракът се разпадат...

През 1980 г. дуетът се представя на конкурса "Песни за морето" в Рощок, Германия, където печели втора награда. Заедно с оркестър "Сезони" Стефка и Данчо, както ги наричахме всички, тръгват и по чужбина - пеят при огромен успех в Русия, Германия, Чехия, Кипър, Италия, Португалия, Близкия изток, Мароко, Алжир и др.



Развитието на спорта в България през годините на социалистическото управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време развитието на спорта у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. 

Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда прави логично влагането на сериозни държавни средства в областта. Всичко това прави възможно на Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-о място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.

Промените от 1944 г. заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Новата власт идва с ясната представа, че спортните постижения могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията държава и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Въпреки това обаче промените в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително встрани за политическия елит, като единственото, което се прави, е да бъде копиран изцяло съветският спортен модел, без да се вземе под внимание доколко той е подходящ за България. 

Постепенно нещата започват да се променят.Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 г. ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации. Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 г. през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 г. България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взема бронз. 

Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. Междувременно у нас навлизат спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нараства значително. Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта, и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Валядолид през 1985 г.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. Игрите в Сеул са уникални и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-о място в общото класиране по медали пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват, че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти, и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям.




1. Бил си горд собственик на поне един лексикон.

2. По бюрото ти още има следи от лепенки от дъвки „Турбо“.

3. Знаеш наизуст движенията на Макарена.

4. Отлично знаеш какво значи фразата „Огън, следвай ме!“

5. Каквото и да прави кака Лара, никой и нищо не може да те накара да я намразиш.

6. Знаеш, че колело се спира с контра, а не със спирачка.

7. Като ти замирише на банани се сещаш за Нова година.

8. Още се надяваш да срещнеш оня, който пусна слуха за наркотиците в миришещите листчета и ти прецака „търговията“.

9. Опитвал си се да пренесеш печата на училищната лекарка върху извинителна бележка с варено яйце.

10. Купувал си си въшки в кибритени кутийки, или поне си се замислял да го направиш.

11. Ако се разтърсиш, може и да намериш старата си карта за видеотеката.

12. Знаеш какво е взаимодействието на молива с MC касетката.

13. Знаеш, че най-добрият стилизант за коса си остава водата и захарта… стига да не вали.

14. Още недолюбваш съседите с дуплекса.

15. Знаеш кой почуква два пъти за „да“ и един път за „не“… Или беше обратното?

16. Помниш какъв е бил твоят знак в детската градина.

17. „Свалял“ си любимите си песни от радиото и телевизора с помощта на касетофона.

18. Знаеш, че червилата само миришат вкусно.

19. За теб Микеланджело и Леонардо си остават преди всичко костенурки.

20. Още помниш регистрационния номер на първата кола на вашите.



"Нямах добър живот! Хубавото, което ми се е случило, не може да балансира лошото. Имах изпълнен с насилие живот и няма как да преинача този факт. Това е реалността!"

Израства в дом , в който майка ѝ и баща ѝ се бият постоянно. Когато е на 11 родителите ѝ се развеждат. Баща ѝ я изоставя, а майка ѝ никога не я е искала. Тина разказва свободно за бруталните сцени от брака ѝ с Айк Търнър. За сексуалното насилие в което побойника е използвал закачалки за дрехи. Принудена от " позорния си живот " , тя се опитва няколко пъти да се самоубие. В крайна сметка се отказа, за да спаси името си.

Лични драми бележат живота и.

През 2013 Тина получава инсулт , а три години по-късно е диагностицирана с рак на дебелото черво. Страхувайки се от химиотерапията, певицата решава да се лекува с хомеопатия. От това развива бъбречна недостатъчност. Съпругът ѝ Ервин и дава единия от бъбреците си. През 2018г. първородният ѝ син Крейг се самоубива.

Едно от най-популярните имена в шоубизнеса, тя е наричана още Кралицата на рокендрола. Търнър е определяна като най-успялата жена в рока, печелейки осем награди Грами и продавайки повече концертни билети от всеки друг солов изпълнител в историята. Комбинираните албумни и сингълни продажби наброяват общо около 100 милиона бройки по света. Известна е с енергичното си сценично присъствие, мощни вокали и дълготрайна кариера. 

През 2008 г. Търнър се връща от полуоттеглянето си, за да предприеме турнето „Тина!“ по повод на 50 години на сцената .Турнето на Търнър се превръща в едно от най-силно продаващите се представления за 2008 – 2009. Ролинг Стоун я нарежда на 63-то място в списъка на 100-те най-велики творци за всички времена. През 1991 г. получава място в Залата на славата на рокендрола.

Източник/ Уикипедия и материали от интернет.



Да ти продадат пресни кренвирши, сирене или кашкавал и завият в амбалажна хартия, да те изпрати майка ти до магазина със списък за пазаруване и да се върнеш с всички покупки и правилно върнато ресто, че и понякога с вафла от продавачката за награда, да чистиш надписи от химикал по чина с тебешир, в голямото междучасие да бързаш да извадиш ластик и да играеш на "ема, есаса.."

Момчетата да бързат да играят на лимки, сутрин преди да влезеш в училище, първа смяна да правите всички заедно в двора физарядка, да се строявате преди първия час по класове и да ви проверяват за връзки и бележници, да си носиш в джоба текстилна носна кърпа, а не хартиена, шоколад кума лиса да е най-вкусният на света,....

Ех ,спомени спомени, от едно безвъзвратно отминало време...

Споделете и вашите спомени в полето за коментар



Каква беше процедурата за намиране на непознато другарче, с което да подхванеш кореспонденция: учителката ни по руски ни предоставяше адреси на разни училища в СССР, докъдето желаещите да пишат и получават писма изпращаха заявките си.

По тази схема аз започнах много приятелства, но само 2-3 от тях просъществуваха за по-дълго от 5-6 години.

Въпреки, че е на руски, предполагам, че няма да се затрудните с това трогателно наивно по детски писмо, което беше очаквано с интерес и нетърпение.


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации