В бивш интернат в Канада бяха открити останките на стотици деца

Наши съученици просто изчезваха, сега разбирам, че са били заравяни в двора на училището, разказва Евелин Коркмаз.Бивша възпитаничка на училището за "превъзпитание" на деца сподели за ужасите, които е преживяла.

"Постъпих в дома през 1969, когато бях 10-годишна. Останах там четири години и Господ ми е свидетел, че това определено не бяха добри хора: малтретираха ни, имаше сексуални посегателства, психически и физически тормоз. Знаехме, че някои от съучениците ни просто изчезваха, а сега разбираме, че са били заравяни в двора на училището", споделя преживяното Евелин Коркмаз, бивша възпитаничка на интерната "Света Ана" в интервю пред АРД.Тя е убедена, че във всеки един от тези 139 интерната има такъв масов детски гроб. В нейното училище са изтезавали децата на електрически стол. 

"Вкарваха ни в тези училища, за да не говорим на нашия език, за да ни откъснат от нашите традиции и  духовност. Трябваше да станем християни, а бяхме насилвани и тормозени именно от християни. Мога да кажа само едно: това е позор за тях. И Канада трябва да настоява пред Ватикана да предаде папките с информации, които е получавал от Канада. Там има данни за други възможни масови гробове и за електрически столове. Знаем, че е имало такива", убедена е Коркмаз, цитирана от DW. 

Десет години училищата са отказваха да осигурят достъп до архивите си. Очакванията са да излязат още страховити истории и много семейства да разберат какво се е случило с безследно изчезналите им деца. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как бе създаден АЕЦ “Козлодуй” – атомното сърце на Родината

Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна елктроцентрала в цяла Югоизточна Европа.На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала.

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка.

През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.

1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. 

Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.

На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.

Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.

С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. 

С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Заплатите ни бяха малки, но имаше работа за всички

По-голямата част от живота ми мина през социализма. Може да сме имали тежки години, но животът ни беше безгрижен. Може да не сме ходили по чужбина, но се наслаждавахме на природните красоти на България и ги пазехме. Може заплатите ни да са били малки, но имаше работа за всички. Може дрехите ни да са били тип конфекция, но бяха чисти и не бъркахме в кофите за боклук. 

Може да сме живели на квартири, но вратите ни бяха отворени за всички и нямахме решетки на прозорците. Може да не сме знаели какво е компютър, мобилни телефони и интернет, но тичахме на воля, ритахме топка и висяхме с часове в библиотеките, а после се веселяхме с приятели. Може да сме седели в училище на обикновени чинове, но уважавахме учителите си и бяхме благодарни на знанията, които ни даваха. Бяхме по-здрави, а лечението на болните беше безплатно. 

Може да не сме яли шоколади и разни деликатеси, но бяхме сити, а хлябът ни вкусен и истински. Може да сме нямали лъскави играчки, но ходехме по 20 дни през лятото на море за 10 лева на ония, старите пари, които днес са хиляда пъти по-малко. Може в кината да сме гледали само съветски, немски, сръбски или индийски филми, но го правехме два пъти в седмицата най-малко, и то с по 20-30 стотинки и пазехме там тишина, защото за изкуството нямаше нужда нито от пуканки, нито от шумяши бонбонени хартийки. Ходехме и на театър, и на цирк, и на танцови забави…

Ние бяхме обикновени хора и с честен труд изкарвахме хляба си. Имахме страх, почитахме и възрастните, и законите. Виж, мечтите ни бяха големи – искахме децата ни да имат всичко, което ние сме нямали, и да могат свободно да работят и учат навсякъде по света.

Коментар от мрежата:

Заплатите тогава наистина може и да са били малки , но имаше ДЪРЖАВНО регулирани цени ! Двустайният панелен апартамент на родителите ми например , е струвал 7500 лв. ( тогава ). Покупката на такъв с практически безлихвен заем от ДСК , е било по джоба НА ВСЕКИ Българин. Не случайно тъкмо тогава , се е изградил огромният процент от жилищния фонд на Държавата , който се ползва и до днес . Хайде сега в днешната ни разкошна демокрация - изтеглете кредит и си купете жилище ! Че да видим дали изобщо ще доживеете да го изплатите !

Вчера беше едно, днес е друго – магазините са пълни, но ръцете ни празни, пък и всеки си прави каквото иска.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за една легенда

Един ден Франсиско Корнехо, скаут от академия, партнираща си с Архентинос Хуниорс, отива във Вия Флорито, гето в покрайнините на Буенос Айрес. Корнехо е чул, че там има момче със специален талант. След като вижда въпросното хлапе в действие, треньорът го пита на колко е години. “На 8, сеньор”, отвръща момчето…

Корнехо обаче е убеден, че едно 8-годишно момче няма как да е способно на цялата тази магия с топка в крака. Мисли си, че момчето лъже и всъщност е по-голямо. Затова го кара да отидат до дома му, за да говори с майка му - доня Тота. “Момчето ми е на 8”, потвърждава тя. Корнехо е убеден, че никога не е виждал по-голям талант, но дори той не може да си представи какво ще постигне детето пред него...

Днес това момче на име Диего Армандо Марадона щеше да стане на 61 и си остава най-култовият футболист, който любимата ни игра е виждала някога…

Почивай в мир, Диего! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за един град образец:Над 60 000 души и 50 регионални училища са изчезнали за четвърт век

30 години след 10-ти, някогашният силно развит промишлен и културен център е ударил дъното– икономическото, демографското, културното…

И за да не сме голословни, ще подкрепим тезата си с фактите в Плевен. Какво се случи или не се случи в един от най-хубавите градове у нас за четвърт век, за какво стигнаха всичките тези години, в какво се превърна Градът под Панорамата?

Демографски колапс – най-бързо изчезващия град у нас!

Някак си логично е да започнем от населението. И с невъоръжено статистически око се вижда как от ден на ден все по-пусти са не само улиците на града, по-рехави са върволиците от минувачи, които крачат по Главната, която преди години е гъмжала от народ по всяко време от денонощието.

И все пак данните са следните: населението на Плевен през 1985 г. е било 165 766 души, през 2001-ва – 121 880, през 2005-а – 113 700, 2007-а – 112 570, 2009-а – 111 426, 2011-а – 106 011, декември 2013-а – 103 122. Простите сметки показват, че над 60 000 души са напуснали Плевен завинаги през периода на прехода. Плевен е последен по големина от групата на селищата в страната с население над 100 000 души. Засега. Но тази статистика е закономерен резултат от факта, че хората бягат, защото не намират препитание в родния си град.

Бизнесът и икономиката – в будна кома

Функционират колкото да се каже, че ги има, и произвеждат толкова, колкото да плащат (не всички редовно) на служителите си. Фирмите просто фалираха или се покриха в сивия сектор. Преди 25 години Плевен беше крупен индустриален град. Около десетина държавни предприятия, сред които „Плама“, Ядрения завод, „Плевенски цимент“, машиностроителните заводи и др. формираха голям процент от приходите в националния бюджет. Със своето качествено производство плевенските заводи присъстваха на международните пазари. След вандалската приватизация, нямаща нищо общо с нормалната процедура на раздържавяване, се оказа, че плевенските предприятия са ограбени от международни мошеници с помощта на безлични чиновници, които тихо и кротко си прибираха тлъсти проценти от мнимите приватизатори. През тези 25 години мнозина предприемчиви хора дръзнаха да създадат частни фирми, като ползваха възможностите за отпускане на кредити от банките. Убийствените лихвени проценти обаче направиха заемите невъзможни за обслужване. Така през 2011 г. за пръв път чухме потресаващата статистика, че около 60 – 70% от бизнеса в Плевен е фалирал или пък се е покрил в сивия сектор.

В момента нефтената рафинерия „Плама“ практически не работи. Нефтохимическият комбинат между Плевен, Долни Дъбник и Градина започва да дава продукция от 1970 г., а  след промените към пазарна икономика става единствената фалирала рафинерия в света. Повечето машиностроителни и металообработващи предприятия също са ликвидирани, другите са свили многократно производството си. За икономически „гиганти“ сега се смятат две – три шивашки фирми, в бранша има още десетина средни и малки предприятия.

А данните на статистиката са следните: по Булстат през 1999 година са били регистрирани 20 328 фирми в областта. 13 години по-късно – през 2012-а, те са 9 370 със заети в тях 52 169 души.

Училищата в областта – с  50 по-малко

През 1989 г. в региона има 163 учебни заведения. В тях учат 57 655 деца. През учебната 2012 – 2013 година те са се стопили до 117, а децата – до 30 729. От тези числа можем да извадим още две училища, които бяха закрита тази учебна година – Професионалната гимназия по добив на полезни изкопаеми и газоснабдяване „Проф. Георги Златарски“ в Долни Дъбник и ОУ „Христо Ботев“ в село Староселци.

Политически интриги и лобита разбиха и съдебната система

„Тогава разследвахме дребни кражби, тук-там по някое сбиване, нарушаване на реда от шумни компании. Ако станеше някакво убийство, изнасилване, отвличане, то беше единствено за години наред и хората дълго го обсъждаха. Но най-важното е, че хората се бояха от закона и проявяваха уважение към полицията“. Това си спомня местен полицай, който около 10 ноември 1989 г. заедно със свои колеги посрещнал демокрацията на площада.Магистрати си спомнят с носталгия времената, когато сроковете за образуване и за разглеждане на делата са се спазвали стриктно. Преди 25 години обаче много рядко са регистрирани тежки криминални престъпления. В резултат на това прокуратурата и съдът са имали възможност да изработват всеки случай с нужното внимание и да постигат качество на правораздаването. Тежките, знакови убийства на хора от силовите групировки, както и засилването на активността на престъпния свят като че ли поставиха началото на опитите за опитомяване на съдебната ни система. Представителите на ъндърграунда искаха убийците на всяка цена да останат скрити, а пък политиците желаеха да задържат властта си – също на всяка цена. Затова съдебната система им трябваше. Пробивът се извърши с раздаване на пари и постове, с много кръв и унижени човешки достойнства. Следваше разделението на лобита, интригите и загубата на доверие в съдебната система. Плевенската прокуратура се задръсти от стари, залежали дела, от които лъхаше на корупция.

Земеделието и животновъдството – на командно дишане

Разположен в централната част на Дунавската равнина, градът беше един от водещите центрове на селското стопанство. Районът нямаше необработваема земя и незастъпен отрасъл на животновъдството – крави, свине, птици, овце. Сега големите ферми в Плевенско се броят на пръстите на едната ръка, а с дребно стопанство никой не се занимава – селата обезлюдяха, кражбите на домашни животни станаха ежедневни престъпления, с които държавата показа, че не може да се справи. Само Институтът по лозарство и винарство и гимназията със същия профил все още се опитват да запазят славата на района като водещ в отрасъла.

Люлка на велики спортисти

Плевен беше и един от водещите спортни центрове – стотици са местните спортисти, печелили медали от олимпийски, световни и европейски първенства през изминалите години. Тереза Маринова, Гълъбин Боевски, Пламен Гетов, Цветан Антов са само част от спортните звезди на плевенския небосклон. Днес техни последователи липсват не защото местното спортно училище няма треньорите и капацитета да подготвя шампиони. Няма спонсори, които да помагат финансово на младите спортисти, няма и зали и условия, където те да се подготвят. Почти всички клубове са буквално напъхани да тренират в двете спортни зали – „Балканстрой“ и „Спартак“. Очаква се в необозримото бъдеще и Плевен да има своята „Арена Армеец“, но да видим.  Ако не се намерят необходимите пари, градът ще се сдобие с още един антипаметник на спорта – подобен на този до входа на Кайлъка.

ШЗО – едно от най-елитните поделения на армията

Все още, а и повече от век (107 години) за много мъже от страната първата асоциация с Плевен беше ШЗО. Това беше едно от най-елитните поделения на Българската армия за всички времена, твърдят военните. Създадена е с указ на Фердинанд през 1901 година, през 1998 беше преименувана на Център за учебна подготовка на младши командири и новобранци и през 2003-а стана Учебна база „Христо Ботев“. Закриха я през лятото на 2007 година след като отпадна задължителната военна служба. Същата година в Плевен бе дислоцирана от Казанлък Пета шипченска механизирана бригада, която правителството на Бойко Борисов ликвидира.

Сега в момента в Плевенския гарнизон са разположени един зенитно-ракетен дивизион, подчинен на Втора механизирана бригада в Стара Загора, един механизиран батальон, подчинен на 61 механизирана карловска бригада и един център за начална военна подготовка. Или ако трябва да говорим с числа, в града има не повече от 600 военни.

Културният афиш обедня

Кореняците плевенчани с носталгия си спомнят за времето, когато културният афиш на града е бил наситен с интересни събития (без да се дублират в един и същи ден и час) и културните институти не са излизали в отпуск през лятото. Така само 1988 г. е запечатала следните събития за месеците юни – август: премиера на „Аида“ на Плевенската опера с гостуващи солисти от СССР; концерти пред каскадата – на Духовия оркестър (единственото, запазило се до днес), но и на формации и фолклорни състави от Плевен и съседни общини; летни театрални вечери с гостуващи актьори от София, като отделно Клубът на дейците на културата организира срещи-разговори с театрални дейци от НТ „Иван Вазов“ и Театъра на Народната армия с последващи камерни спектакли.

За децата се организират празнични срещи с участници в асамблеи, с лауреати от международни конкурси, изложби на детско творчество. Младежкият дом напълно оправдава името си за времето, през което съществува. После изведнъж стана „нефункционален“, сградата с много мъки беше продадена, а от 7 години на нейно място зее огромен трап. Народна опера с филхармоничен оркестър „Христо Бръмбаров“ се закрива и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена. С реформите на първия кабинет „Борисов“ без малко Плевен да остане и без филхармония.

Здравеопазването – бяла лястовица на фона на тоталния срив

Единственият сектор, който процъфтя в Плевен в годините на прехода, е здравеопазването. Ако през 1989-а областта, а и цяла Централна Северна България са обслужвани само от т. нар. Окръжна болница, днес в града има цели девет лечебни заведения. Плевен се открои като водещ в областта на гинекологията и онкогинекологията. Без съмнение тук огромен принос има проф. Григор Горчев, който пръв у нас заговори и направи операции с роботизирана хирургия, в неговата клиника проплака първото хайфу бебе у нас. Тук са и два от водещите центрове по репродуктивна медицина, които помагат на двойки с проблеми от цялата страна.

Това се случи в региона за 25 години. Остава ни надеждата, че равносметката ни, когато празнуваме 50 години преход, ще е по-оптимистична. Само да не стане като в популярната песен – а дано, ама надали…

Плевен преди 10 ноември 1989 г.

В годините на социализма Плевен е един от най-силно развитите промишлени градове в България. Като структуроопределящи за икономиката  са отраслите нефтопреработване, металообработване, машиностроене, лека и хранително-вкусова промишленост. Тук (завод "Илинден") се произвеждат машините за леене с противоналягане по патента на акад. Ангел Балевски, а консервният комбинат е  вторият по големина в страната. Други големи и важни стопански предприятия давали препитание на  хиляди са : Завода за турбини "Вапцаров", завода за винарски машини, Чугунолеярен и Стоманолеярен завод, Завод за електронни изделия, завода за алуминиеви отливки, циментовия завод и завода за стъкло.

Градът се славел още с хубавия си център изцяло обновен в края на 70-те, красивия парк “Кайлъка” и Скобелевия парк с  костница и Панорама „Плевенска епопея“, построена в чест на 100-годишнината от Освобождението на България от турско робство. Плевен е бил посещаван от над половин милион туристи годишно, главно от бившия СССР.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Силни магнитни бури и необичайно топло време през ноември

През ноември тази година средната месечна температура в повечето райони ще бъде с 1,2 градуса над нормата (от 10 до 15 градуса), а в източните райони, където се очакват повече мъгли и облаци, и котловините, ще бъде малко под нея.Това прогнозира за "Труд" синоптикът от ТВ-МЕТ Петър Янков.

Във валежно отношение очакванията са под нормалните месечни количества валеж, като в източната половина от страната да бъдат по-малко от обичайното, а в западните части с 20% повече и количества от 70 до 80 л/м2.Ноември ще започне с предимно слънчево време, с условия за краткотрайни сутрешни мъгли. На 2 ноември бързо ще премине облачна вълна от запад на изток.

Повече валежи ще има в западните и в източните райони - до 15 л/м2. До края на първата десетдневка ще има повече слънце, като Сиромашкото лято ще бъде в сила.То се характеризира с преобладаващи антициклонални синоптични обстановки. При тях обикновено времето през нощта е ясно, а през деня предимно слънчево.

В такива дни слънцето грее, но не топли. Тези периоди са известни като Сиромашко (циганско) лято, което според народната метеорология продължава 40 дни след Димитровден.Характерно при тези обстановки са мъглите и ниските облаци, които се образуват най-често в западната част на Дунавската равнина, Пловдивско-Пазарджишко поле и котловинните полета на Западна България.

Обикновено видимостта се подобрява около пладне, а привечер отново силно намалява.

През новия месец валежи и слабо захлаждане се очаква в периода 13,14 ноември и около 17,18. По-съществени валежи се очакват в западните райони.През третата десетдневка дъждове се очакват около 22 и от 27 до 28 ноември. В периода 23 до 26 ноември в западните райони ще бъде слънчево с временни заоблачавания, а на изток ще има повече облаци и условия за слаби валежи.

Утрините ще бъдат хладни, а в котловините и с намалена видимост. Очакваните най-ниски температури по високите западни полета и на места в Добруджа ще бъдат до 3, 5 градуса, а дневните температури ще достигат 9, 14 градуса.Чувствително захлаждане се очакват от 27 до 28 ноември, когато дневните температури в населените места ще достигат 4, 9 градуса, а по високите полета в западните райони ще превали и сняг.

ГеопрогнозаМагнитни бури в средата на месеца

Месецът ще започне с усилена геомагнитна активност, която ще се задържи с високи нива до 9 ноември и постепенно ще отслабва до 27 ноември.В периода от 15 до 16 ноември и от 25 до 26 на ширините на Балканите се очаква временно повишен интензитет и слаби магнитни бури в полярните зони.

Временно геомагнитната активност на 29 ноември ще се повиши като на Балканите не се очакват магнитни бури. Впоследствие земното магнитно поле ще се успокои и в края на месеца ще бъде спокойно.Климатичната справка за месеца сочи, че най-ниските температури са между минус 10 и минус 15 градуса. Най-студено е било в Трън и Ихтиман - минус 20 градуса, в Гоце Делчев минус 18, Свищов и Разград минус 17.

През далечната 1915 година живакът в термометрите в София е паднал до най-ниското си ниво през ноември - минус 17,8 градуса. В Пловдив това е станало също през 1915 година - минус 17, 5 градуса, а в Плевен пак, тогава са отчетени минус 14,5 градуса.

Според Народната метеорология три дати сочат зимата

Народната метеорология включва прогнози за времето, които са основани на традиционните познания и наблюдения върху движението на небесните тела, атмосферните явления, поведението на животните, състоянието на дърветата и растенията.В тях е синтезиран многовековният трудов опит на селския стопанин и обикновено те се предават от поколение на поколение като потвърдено от практиката познание.

За ноември народната метеорология гласи: Слаба зима през ноември води до неплодородие. Ако на свети Архангел (8 ноември) е ясно и падне слана, зелето ще е добро и до първи декември няма да вали сняг.

Каквото е времето на Въведение Богородично (21.11), такова ще е и през цялата зима. Кога е облачно срещу Въведение Богородично, зимата бива мека, кога е ясно - много студена.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Луна отсече: Комунисти сте и ще ви спра!

Кандидат-президентката Луна Йорданова публикува видео в своя ТикТок канал, в което нарича Слави Трифонов „комунист“. По думите ѝ той е звънял, за да я вербува и да я маскари, наскоро Луна обиди Румен Радев и Бойко Борисов с думите, че са комунисти и предатели.

„Комунистът Слави Трифонов, който излъга милиони гласоподаватели, който ми се обажда да ме вербува и да ме маскари. Да ме примамват – шпиони, подлоги, боклуци на цялата комунистическа сган,съобщава сайтът ACTION-NEWSBG.EU

Затова излизаме и ги помитаме, ама с цялата си ярост, която сме натрупали. Защото никой не работи. “, разгневи се Луна.

Коя е луна:

Луна Йорданова Йорданова, по-известна само като Луна, е българска попфолк певица.Родена е на 2 април 1971 г. в гр. Шумен. Майка ѝ е от Вехтово и се казва Стоянка, а баща ѝ – Йордан. Има една сестра – Наталия.

От малка проявява музикални наклонности, като пее и свири от 12-годишна на китара. Записва се в Математическа гимназия, като единствената с музикална паралелка, но не завършва, защото е изключена заради лошо поведение. От 15-годишна пее в заведения по морето, където крие истинската си възраст, за да получи разрешение.

Мести се в столицата, където работи като секретарка в една фирма и едно от задълженията ѝ било да купува вестници. В един от тях прочита обява: „Оркестър търси певица с готов репертоар“. Отзовава се и бива избрана. Изнася множество концерти и има участия в цялата страна. Следва периодът от 90-те години, в който Луна пробива в Швейцария – в сръбското заведение-ресторант „Гордония“. Там пее на сръбски, български, италиански, английски и немски. Завръща се в България под името Луна, като изпълнител на набиращия популярност попфолк жанр.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Загиналите бургаски деца в най-мистериозната и необяснена до днес авиокатастрофата през 1978 г.

Забравени, дълбоко скрити зад нови мраморни гробове. Така нещастно изглеждат днес местата, където са оформени надгробните плочи на няколкото бургаски спортистчета, загинали на по 15 години в самолетната катастрофа край врачанското село Тлачене на 16 март 1978 г. Някой помни ли кои са те? 

И някога някой запита ли се какво е имало в ковчезите, зарити под тези паметници? Шумата е покрила всичко – и снимките, и имената им, и епитафиите, самите паметни плочи. Два от гробовете са така обрасли, че отдалеч въобще не се виждат.

Някога градската управа, която е поела всички разходи за погребенията им, ги е положила в обща редица на централната алея в бургаските гробища. По замисъл отпред е оставено достатъчно свободно пространство, оформено стъпаловидно, за да се виждат отдалеч и паметта за децата спортисти, тръгнали да прославят страната ни, да остане напред в годините. И днес все още личат остатъците от някога наредените наоколо плочки.След края на комунизма, площадката пред последните домове на загиналите деца е премахната и мястото е надробено за нови парцели. 

Този процес на „презастрояване“ продължава и в момента, като сега се запълват и последните пешеходни алеи между изградените някога парцели в рамките на целия парк.Преди две години ръководството на гробищата постави информационни насочващи табели към паметниците на поетесата Петя Дубарова и Александър Георгиев Коджакафалията – най-големият дарители на града, но не и към тези на някогашната гордост на бургаското спортно училище и надежда за бъдещи успехи на самата България.

Не само огромните бодливи храсти са скрили имената им. Те на са изписани в страницата за трагедията в Уикипедия. Няма ги споменати в нито един от десетките журналистически материали, телевизионни репортажи и разследвания на инцидента, които се появяват през годините. Памет за тях няма и интернет – понеже никога никой не ги е написал. Когато се говори за катастрофата, неизменно се посочва единствено, че на борда е бил женският ни отбор по художествена гимнастика със своята треньорка Жулиета Шишманова. Но не и че там са били футболистите от българския юношески отбор по футбол, както и състезатели по лека атлетика, сред които са основната част от загиналите бургазлийчета. 

Те не са споменати и върху мраморния паметник на мястото на катастрофата, самият той в момента обрасъл в бурени и напълно недостъпен, защото дотам вече не водят нито път, нито проходима пътека. На фона на постоянните дебати, подклаждани от либералите в „Демократична България“, за съдбата на съветските паметници, съдбата на много от българските изглежда печална.Катастрофата, която е и най-голямата в историята на българската авиация, се случва при странни обстоятелства, които така и не са изяснени до днес. Самолетът „Ту-134“, който 10 минути преди това е излетял от София за спортна надпревара в Полша, задира странично земята и се разбива по гръб, без да има обясними причини. 

Преди това машината е направила необичаен завой на 180 градуса и е започнала спускането си, като е оставила впечатление у селяните, живеещи наблизо, че смята да каца на военното летище във Враца. Загиват всички 73 души на борда. Преди удара самолетът е летял със 800 км/ч, с почти пълни резервоари – 11 тона реактивно гориво. Разследването не стига до никакви изводи, защото и черните кутии са били разрушени. В първите години на демокрацията близките на загиналите се опитваха да възобновят делото по случая. Но не получиха отговор от прокуратурата.Бързината, с която е забравен случаят и проведеното повърхностно разследване неизменно пораждат десетки версии, някои от които ирационални. Те са подхранвани и от типичната за комунистическите държави тайнственост, в която се държат всички нелицеприятни инциденти на тяхна територия. 

Полските медии пишат, че една от версиите е за сблъсък на „Ту-134“ с „МиГ-21“ на българските ВВС, който е извършвал боен полет. Друга версия предполага, че самолетът е свален по погрешка от българската зенитна отбрана. Тези твърдения се дължат на факта, пишат полските журналисти, че в района е имало тайна военна база на Варшавския договор.Летецът Николай Панайотов, който е сред първите, повикани да помагат, разказва в стар телевизионен репортаж, че всичко е било събрано само в един кратер от около 70 метра „с прилична дълбочина“. „Много рядко се случва остатъците от самолетна катастрофа да не са разхвърляни в огромен периметър“, обяснява той. „В този кратер е цялата тайна на катастрофата. А вътре нямаше почти никакви останки“, казва Панайотов. 

Той и останалите мъже признават, че са пълнили ковчезите не с реалните останки, защото такива просто не са намерени. Спазвали са само правилото вътре да има толкова килограма различни вещества, колкото реално е тежал загиналия.Много полски спортисти от националния им отбор по колоездене, както и министърът на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми – известен литературен крити и ръководител на Комитета по кинематография, също намират смъртта си в този самолет. На тях е посветена паметна плоча, поставена през 2016 година върху сградата на спортната зала „Арена Прушков“ в едноименния полски град Прушков

„Единствената видима останка бе ръка в ръкав на кожено яке, което я е спасило от огъня. Имаше милиарди късчета, но не и кости. Смъртните актове издадохме по списъчния състав, защото нямаше по какво друго“, припомня в друг стар репортаж съдебният медик, пратен на място, Йордан Калчев.

www.flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Шопската салата 70 ст., а голямата ракия вървеше по левче

Типичният градски соцресторант беше голям и просторен, понякога с етноелементи, с кратко меню, но имаше и оркестър. Посещавахме ги семейно, водеха и нас, децата, главно да ядем кебапчета. Рядко отваряхме менюто, защото едно време практиката бе сервитьорът да изброи какво има, а и всичко се въртеше около скарата. С вкиснат поглед той обявяваше: „Кебапчета, кюфтета… шишчета. И мешана скара!”. 

Мешаната салата и мешаната скара заемаха централна позиция в едновремешния ресторант. Скарата включваше кюфте, кебапче, пържола, шишче и гарнитура, и всичко това само за 1,70 лв. Измайсторената от „Балкантурист” шопска салата излизаше по 70 ст., пържените картофки със сирене – с 10 ст. отгоре, а най-скъпият специалитет на заведението не беше повече от 3,50 лв. Помня, че ракията, водката и конякът струваха по 50-60 ст. за 50 г, а руската водка – 0,70 лв.Цялата власт в заведението се държеше от сервитьора с папийонката, а той се държеше като началник с клиентите. 

От него зависеше всичко. Като се започне от това да благоволи да те настани на масата, повече или по-малко да ти разреди питието, да ти намали или не грамажа на салатата и се завършваше с най-важното – не дали, а с колко да ти надпише сметката. Храната често се сервираше изстинала, повече от половината от написаното в менюто липсваше и все имахме съмнението, че ни се сервираше храна от предния ден. Въпреки това обаче винаги му оставяхме бакшиш, за да спечелим благоволението му другия път пак да ни настани във винаги претъпкания ресторант. А и най-важното за нас бе не какво ядем и пием в него, а срещата с приятели и веселата атмосфера.

Тогава поне повечето можехме да си позволим да отидем със семействата си да се позабавляваме в ресторант. Не като сега – в заведенията е скъпо и повечето хора не могат да си позволят този лукс, тъй като си броят стотинките. А пък в модерните ресторанти не можеш и да се нахраниш като хората. Скоро децата ме водиха, порциите са миниатюрни, а ястията – все гурме, все киноа, лимец, булгур, френски десерти и пр. Поисках кебапчета, но ме изгледаха високомерно и казаха, че не предлагат. Какво да се прави, демокрацията ни диктува и евроменю. Вижте още:Мръсните далавери на барманите и сервитьорите през соца,за излишъците „каната без дъно“ и още и още

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Малко известни скандали при строежа на НДК

По време на строежа есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа, което намалява ритъма на работа. Съпротивата срещу НДК се засилва все повече и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг,  решава  пускът да се отложи за след 10 години. След много дискусии Живков се съгласява отиде да види на място строежа. 

Така през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната и основна част е извършена и остават последните довършителни работи на обекта, който може да бъде финализиран  за една година. Живков дава разрешение работата да продължи. Привличат се  военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и се започва  денонощна работа.

След преструктурирането на Националния дворец на културата  през 2011 г. от в. Дума излиза информация, че от ГЕРБ обмислят да разпродадат  НДК  "на парче", като за  начало да се започне  от административната сграда, известна като ПРОНО или "малкото НДК".  

Централата на партията се помещава на 16-ти  и 17-ти  етаж. Тези етажи  са прехвърлени на областната управа на София с минимален наем за ПП ГЕРБ. Изключването на тези  два етажа от дружеството става два часа след изготвянето на новия устав на НДК.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Черният четвъртък, 24 октомври 1929 г.,срива на Нюйоркската борса

Голямата депресия: Нюйоркската фондова борса се срива на 24 октомври 1929 г., черния четвъртък, което довежда до серия от банкрути и предизвиква световна рецесия.

Световната икономическа криза, наричана също Голямата депресия (на английски: The Great Depression), е най-тежката световна икономическа криза, започнала през 1929 и продължила няколко години.

Засяга най-тежко Съединените щати, Европа и Британската империя, довеждайки до многобройни фалити на банки и компании, висока безработица и рязък спад на брутния вътрешен продукт, промишленото производство, цените на фондовите борси и практически всички индикатори за икономически растеж. Последствията от кризата са най-тежки в силно индустриализираните градски центрове.

Обикновено се смята, че кризата започва да отшумява през 1933 г., но показателите за промишлено производство, цените на акциите и световният БВП надхвърлят нивата от 1929 г. едва след Втората световна война.

Световната икономическа криза е най-тежкият траен спад в промишленото производство и производителността за последния век и половина, за който период има редовна икономическа статистика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Такава криза в сектора не е имало през последните повече от 30 години.Над 80% спад в оборотите на заведенията

Такава криза не е усещана от 30 години насам,алармират собственици на местата за хранене и развлечения.Огромен спад на оборотите в заведенията се наблюдава в първите два дни, след като „зеленият сертификат“ стана задължителен за посещение на местата за хранене и развлечения.

Това показват данни на Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация, Сдружението на заведенията в България и Българската асоциация на заведенията. Спадът е пропорционален на ваксинираните българи – при 20% ваксинация, 80% спад на оборота.

Такава криза в сектора не е имало през последните повече от 30 години.

Организациите ще се включат в протеста на обединения български бизнес, който стартира в 15 часа на 28 октомври в цялата страна под надслов Всички ЗАЕДНО! За здраве, работа, бъдеще, сигурност!

Въпреки че по-голяма част от бранша положи сериозни усилия и осигури персонал, който да отговаря на изискванията, клиенти няма. Някои от най-оборотните заведения в България отбелязаха дори ден с 0 резервации.

В условията на стремглаво нарастващите цени на ток, горива и хранителни стоки и с приходи, които дори не се доближават само до битовите разходи, бизнесът е обречен! Затворените обекти се увеличават с всеки изминал ден.

Почти пълното обезлюдяване на заведенията е следствие на заповедта, издадена от служебния здравен министър Стойчо Кацаров, който дискриминира няколко сектора от българската икономика, като ги задължи да работят само с персонал и клиенти със „зелен сертификат“, но остави отворена по-голямата част от държавата и по този начин повечето хора не желаят да се сдобият с документа единствено, за да отидат на кафе, театър, кино или фитнес.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от едно безгрижно детство по времето на социализма в НРБ

Предвид днешните пандемични времена,да си спомним за едно друго,по-спокойно време-времето на нашето дество.

Имаше едно време когато всички бяхме безгрижни , без уплахи от различни болести. Тогава когато истинското не позволяваше тези неща да надделеят над свободата и живота ни.

Когато ядохме попара със суроватка ,имунитета ни беше толкова силен ,че нямаше вирус,който да го надвие .

Ставахме сутрин закусвайки ,излизахме сред природата по цял ден,без някой да ни търси и нямаше забрани за това.

Ядохме плодове и зеленчуци от собствената си градина . Живеехме спокойно и нямахме нужда от психолози ваксини.

Единствената ваксина беше природата ,труда, на който ни учеха и не на последно място свободното забавление . Забавлението на селския мегдан и....то без "зелен сертификат".

Ето това беше истинското, ЗАМИСЛЕТЕ СЕ?!? 

Автор:Петя Андреева/Селиминово/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Хиляда села изчезват от картата на България при комунизма, а градовете сепълнят с лишени от собственост селяни

Разсекретените документи на ДС правят възможен и такъв прочит на сталинската колективизация.Съветският трактор „Сталинец“ от края на 40-те години е тежал четири пъти повече от внасяните преди това германски трактори. 

Но точно неговата безсмислено голяма маса се оказала много полезна за изпратените от комунистическия режим в селата агитатори, които трябвало да убеждават земеделските стопани доброволно да дарят земята, добитъка и инвентара на изгражданите по модела на съветските колхози ТКЗС-та.

Освен изселванията и затварянето в лагери на непокорните, като доста „убедително“ се утвърдило едно специално издевателство за публично сплашване: къщите на селяните, които отказвали да се превърнат от стопани в послушни надничари на комунистическия режим, били опасвани със стоманени въжета, а след това дърпани от въпросните съветски трактори, за да ги поразтресат малко. Наблюдаващите отблизо наказателните акции активисти на колективизацията услужливо подавали на ужасените стопани за подпис декларация за „доброволно“ влизане в местното ТКЗС.Независимо от бруталните методи за пролетаризиране на „буржоазното“ село, акцията за лишаване на селяните от собственост и повторното им, след края на османското владичество, закрепостяване отнемат на режима 14 години. Мизерията и огромните тегоби принуждават два милиона души да се преселят от селата към градовете в търсене на минимални условия за оцеляване във фабриките и строежите на провежданата по сталински образец допотопна индустриализация.

Подчиняване на селото

Апологетите на завземането на земята и труда на българските селяни от комунистическата номенклатура и до днес тръбят, че благодарение на българските колхози –ТКЗС и АПК – животът на село се бил подобрил, а механизацията спасила селяните от тежкия труд. В монографията си за колективизацията и социалната промяна в Северозападна България, историкът Михаил Груев доказва, че обитателите на селските райони по време на комунизма са платили огромна цена за „благините“ на народната власт. Вероятно много малко българи знаят, че за да се прокара електричество в селата, техните жители са били принуждавани сами да правят електрическите стълбове – в рамките на така нареченото „самооблагане“. Допълнително всяко домакинство трябвало да предава по 5 кг медни съдове за жиците до дома му.Всъщност истинският терор за подчиняване на селото започва с обезглавяването на политическата опозиция през 1947 година. Още по време на инсценираните процеси срещу лидера на антикомунистическата опозиция Никола Петков и неговите земеделски съпартийци, крепеното от щиковете на окупационната съветска армия марионетно управление издава постановление, с което се реквизира цялото зърно на производителите. За да не измрат селяните от глад, като сталинския Голодомор в Украйна 15 години по-рано, свитата на Георги Димитров в Министерския съвет милостиво отпуска на селяните по 600 грама пшеница и 200 грама царевица на ден. Година по-късно държавното „изкупуване“ (безпрекословно изземване по минимални цени) на зърно, фасул, картофи, фуражи, месо, кожи, вълна, мляко и т.н. достига непоносими за производителите размери. В сила е принципът да се изземва най-много от най-предприемчивите и заможни стопани, наричани по съветски образец кулаци.

Масовизацията на терора

Кулминацията в гоненията срещу селото достига с решението за „масовизация“ на колективизацията от месец юли 1948 година. За целта партийният велможа Титко Черноколев съчинява чудовищен план за тотална война с нежелаещите да влязат в ТКЗС средни и по-заможни стопани. За претворяването му в действие е използван целият апарат на комунистическата диктатура, а мерките срещу непокорните са най-разнообразни – от изселвания, затвори и лагери, до непоносими данъци върху къщите и имотите, които трябвало да принудят поне 200 000 кулаци да изоставят всичкото си имущество по селата и да отидат да работят като надничари и каруцари по строежи, мини и фабрики.Съпротивата в селата и засилващото се горянско движение накарало властта да преразгледа някои от най-драконовските мерки. На малка част от насила вкараните в ТКЗС им е било позволено да го напуснат. Достатъчно било да се съгласят земята им да остане за псевдокооперациите. Под угрозата за налагане на жестоки глоби, „освободените“ трябвало задължително да полагат труд на „общите“ ниви.

Въпреки това терорът срещу селото продължава чак до края на 1962 година. В доклад на ДС от март 1951 г. за допуснатите „извращения и безобразия“ при изграждането на ТКЗС в с. Раброво край гр. Кула се  посочва, че отказалите да подпишат заявление за членство в кооператива са били заставяни да вадят по 10 кубически метра камъни.

Плодовете от колективизацията

Заченатата с нечувани насилия „социалистическа модернизация“ на българското село започва да дава отровните си плодове още в края на 60-те и началото на 70-те години. Обезлюдяването на селските райони десетилетия наред тече с невиждани в световната демографска история темпове от 2-3%  ежегодно, а в някои райони то надхвърля 4% . Разкъсаната вековна връзка между селяните и земята-кърмилница заедно с мизерните заплати и пенсии от 30 лева на месец икономически демотивират бързо застаряващото селско население. Кражбите от „общото“ стават ежедневие – далеч преди съвременните набези по полетата.Към края на комунизма България внася много земеделски продукти, които преди това сама е произвеждала

От 1980 г. до края на комунистическия режим селското стопанство на НРБ окончателно минава на дотации и търпи ежегодни загуби от над 800 милиона лева, сочат отчетите на БНБ. Когато в края на 1989 г. новият първи в БКП – Петър Младенов – нарежда да бъде спрян всякакъв износ на български храни за „братските“ страни, за да не се допусне глад в разпадащата се НРБ, корифеите на социкономиката Андрей Луканов и Огнян Дойнов с почуда му отговарят: „Какво да изнасяме? Че ние вече нямаме натури!“

Страната, която някога е била прочута в цяла Европа със своето селско стопанство, в края на комунизма се оказва вносител на най-необходимите за населението хранителни продукти и селскостопански суровини. В редица случаи те идват от Полша, където обединената съпротива на селячеството и католическата църква осуетяват в зародиш плановете на местните сталинисти за тотална колективизация. Днес полското село процъфтява стопански и демографски, а България продължава да внася значителни количества полски домати, картофи, ябълки, лук, месо и млечни продукти. Съвземането на българското селско стопанство става факт едва след влизането на страната в Европейския съюз и благодарение на фондовете на Общата земеделска политика на Обединена Европа.

И селяните станаха граждани

Колективизацията има и още един немаловажен ефект – масовото преселение в градовете на милиони селски жители погребва създадената след Освобождението уникална градска култура. „Българските градове се оселянчиха“, пише историкът Михаил Груев по повод на повсеместно възникналите бетонни гета, заселени с бивши селски жители и техните наследници.

Източник:www.dw.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изтеглиха заседналия кораб "Vera Su", плавателният съд потегли

Изтеглиха кораба "Vera Su" на 36-ия ден от засядането му край местността "Яйлата". Същинската акция започна 16 минути след полунощ. Няколко влекача успяха да откачат плавателния съд и той потегли към пристанище "Варна".

В понеделник от "Vera Su" бяха разтоварени и последните количества емулсия - карбамид и морска вода, което позволи на кораба да изплува и да се откачи от скалите.

Турският кораб заседна край Камен бряг на 20 септември. Операцията по изтеглянето на плавателния съд продължи няколко седмици.Корабът превозваше хиляди килограми карбамид, основа за производството на азотен тор. Министерският съвет гласува извънредно 3 млн. лв. за акцията по разтоварването и изваждането на кораба.

Преди плавателният съд да бъде освободен, експертите неколкократно засякоха превишаване на нивата на амониев азот във водата край Камен бряг.

Източник:Bulgaria ON AIR

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Рекорден брой новозаразени и починали от началото на пандемията

Близо 6000 са новите случаи, 243 души са загубили битката.Рекорден брой нови заразени с коронавируса и починали са били регистрирани в България през последното денонощие, показват данните от Единния информационен портал. Новите случаи са 5863 - най-много у нас от началото на пандемията. Те са установени от 51 688 теста (11,34 процента са положителни). 86,58 процента от тези хора не са ваксинирани (не са със завършен ваксинационен курс).

Рекорден е и броят на починалите у нас - 243. Като 96,30 процента от тях не са ваксинирани.Общият брой на потвърдените случаи на коронавирус у нас е достигнал 575 306. Те са били установени от 5 327 945 теста (10,80 процента са положителни). Общият брой на починалите у нас е 23 316 .

Активните случаи са 82 910. От тях, хоспитализирани са 7128 души, включително 608 в интензивно отделение. Новопостъпилите в болнично заведение през последното денонощие са 1379. Като 90,72 процента от тях не са ваксинирани.2022 човека с положителен тест за коронавирус са отчетени като излекувани през последното денонощие. Общият брой на оздравелите е 469 080.

15 166 дози ваксина срещу COVID-19 са били поставени през последното денонощие. Общият им брой от началото на ваксинацията у нас е 2 743 549. 1 448 683 души са със завършен ваксинационен курс. 13 101 човека са с поставена бустерна (подсилваща) доза, т. е. са реваксинирани.Сред медицинския персонал са потвърдени общо 15 497 случая на коронавирус, включително при 4309 лекари, 5188 медицински сестри и 2672 санитари.

По области, най-много новозаразени през последното денонощие са били регистрирани в София-град (1735), следвана от Пловдив (538), Благоевград и Варна (по 317) и Стара Загора (295), а най-малко - в Кърджали (39), Смолян (48) и Търговище (57).По общ брой потвърдени случаи, отново първа e столицата (145 421) пред Пловдив (51 140), Варна (43 516), Бургас (36 140), Благоевград (25 389) и Стара Загора (25 211). Най-малко са установените заразени във Видин (5204) пред Разград (5715) и Кърджали (5932).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1974 г. в България се задава криза с тока, Живков отсича:

 

Бързайте с АЕЦ „Козлодуй“, че загиваме!

Днес отново се спори дали там да не са реакторите на “Белене”Енергийната криза в Европа, изглежда, ще доведе до ренесанс в ядрената енергетика. България и още 9 страни в Европа, сред които и Франция, поискаха да изградят нови атомни мощности, за да се справят с недостига и с предизвикателствата, свързани със Зелената сделка.У нас все още се спори дали да се строи АЕЦ “Белене”,или реакторите да се поставят на лицензираната площадка на АЕЦ „Козлодуй“.

Това е добър повод да си припомним как бе открита тази централа, благодарение на която вече 47 години имаме достатъчно електроенергия на поносима цена. Подобна кризисна ситуация с фрапантен дефицит има и през 60-те години, когато токът не стига и се налага режим. Тогава Тодор Живков повтаря: “Давайте, бързайте, че загиваме”.

Така на 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение за искане на помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала. Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли следващата година с подписването на спогодба за сътрудничество между България и Съветския съюз. 

След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав в близост до Козлодуй. Проектите за централата са изготвени съвместно от „Топлоелектропроект“ – Москва, и „Енергопроект“ – София. Основното оборудване е доставено от СССР, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария.

Първата копка е през 1969 г., а година по-късно започва мащабното строителство.Ангажирани са над 100 хил. строители и монтажници. Реакторът е доставен през 1972 година.

На 5 септември 1974 г. тогавашният държавен глава и първи партиен ръководител Тодор Живков официално открива АЕЦ „Козлодуй“. Първият български ядрен блок е пуснат да работи два месеца по-рано. Въвеждането в експлоатация на атомната централа е ударно – за по-малко от 5 години след първата копка.

Този момент е запечатан на старите ленти от фотографа Иван Григоров, който предостави снимките на „168 часа“. На събитието присъства целият град, както и всички висши партийни лидери. Тодор Живков изнася речта си пред огромен портрет на бившия генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев.Вижте още:Сметки за ток за 2-стаен апартамент през 1972г. и сметка за консумация в заведение през 1983г./Снимки/

Източник:„168 часа“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Имало едно време в Гимназията… Излез на дъската!

Излез на дъската!… Колкото и години да са минали от завършване на училище, споменът за този израз не избледнява. Всеки чува строго императивния тон, с който учителят изричаше тези думи при изпитване. 

Това означаваше – искаш – не искаш – да излезеш не където и да е, а най – ОТПРЕД! Пред целия клас, лице в лице с учителя… И не само – лице в лице с картата на България, с нейното Минало, победи и поражения, градове и селца, планини и реки…Лице в лице с голата Истина – знаеш ли, или не знаеш урока!…

Там – ОТПРЕД, всеки беше себе си – смел или страхлив, готов или неподготвен. И беше така, защото нямаше зад какво да се скрие, на какво да се опре, на какво да разчита, освен само и единствено на себе си. И на България! На онези малки червени стрелки, които показваха устрема на българските атаки „На нож!“ по картата. На онези кръстосани мечове, обозначаващи битките по бойните полета …Битки, в които някой е бил най – ОТПРЕД! Начело! Колкото и да е бил подготвен или неподготвен..

Ето защо „Излез на дъската!“ беше безценен израз и начин на изпитване. Защото ни учеше как да стоим най – отпред. Пред всички. И пред себе си дори!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Моето детство има дъх на тютюн…По ръцете ми имаше катран,а по краката–роса…

В моето лято сънят все недостигаше, защото тютюнът се береше в ранни зори.

В моето детство игрите бяха лукс, защото трябваше да помагам на родителите си, а трудът беше възпитание.

Моето детство имаше дъх на сено и вкус на селски бостан…

В моето детство децата растяха редом с възрастните – по полето, в градината, в обора при добитъка..

В моето детство, наред с писалката, познавахме и мотиката.

В моето детство и раните по колената не боляха, защото ние бяхме калени.

В моето детство нямаше циганин, българин, турчин, защото имаше само Човеци…

В моето детство имаше онова, което в сегашните го няма…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато даваха „На всеки километър“ улиците опустяваха. Ето как беше създаден сериалът!

„На всеки километър“ не е просто сериал, той е легенда в българското телевизионно кино и може би най-хитовия български сериал до момента. Приключенската тв продукция на партизанска тематика се ражда от голямата любов между Българска телевизия и МВР. Главните инициатори са Леда Милева и писателят Костадин Кюлюмов, който е първият зам.-началник на прословутото Шесто управление на ДС. 

Кюлюмов, който е и един от петимата сценаристи на сериала измисля и името „На всеки километър“. Финансирането на продукцията идва от ЦК на БКП – със сериала е трябвало да бъде ознаменувана 25-годишнината от деветосептемврийската победа. Първте 13 серии, излъчени през 1969 г, имат невероятен зрителски успех и това кара създателите му да направят още 13, показани по БТ през 1971 г. Така сериалът се разделя в две художествени части – първата се развива преди 9 септември 1944, а другата – след това.Снимките на сериала започват през 1969 г. Сценаристите на филма са Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Костадин Кюлюмов и писателят-дисидент Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев. 

Петимата сценаристи си разпределят 13-те епизода и всеки пише своя. Когато обаче накрая ги събират, се оказва, че един и същи герой говори по различен начин в зависимост от стила на автора си. Тогава Георги Марков-Джери влиза в ролята на диалогист и „рендосва“ репликите. На него принадлежи и последната литературно-художествена редакция на текста.Ако Костадин Кюлюмов е основният двигател на проекта, Павел Вежинов е литературният тартор на групата. Заради безспорния си авторитет той има последната дума в творческите спорове при писането на сериите. Вежинов е „бащата“ на Никола Деянов. Главният герой на сериала с нелегалното име Сергей е събирателен образ на дейците на БКП през годините на нелегалната съпротива. 

В изграждането му са използвани най-много черти и факти от живота на парашутиста Цвятко Радойнов и подводничаря Съби Димитров, пристигнали нелегално в България, но заловени и убити от полицията. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България. Той е емоционален, излъчва момчешки чар, на моменти се изявява като плейбой. Главната роля е поверена на 27 годишния Стефан Данаилов. С чара си и ненатрапчивия образ на “готино копеле”, младият красавец става всенароден любимец, а картичките му се продават по РЕП-овете редом до тези на Лили Иванова.

Двамата главни герои, които въплъщават противоположностите и се намират в постоянно противоборство, са майор Деянов и Богдан Велински. Георги Марков извайва образа на полицая Богдан Велински, като използва части от биографията на прочутия началник на отделение „Б“ в Дирекцията на полицията Никола Гешев. Той първо е млад и пробивен полицай, впоследствие се издига до началник на тайните служби на Царството, а след 9 септември 1944 става агент на американското разузнаване. Велински е пресметлив, с хладен и съобразителен ум. Вярва, че заровете му предсказват изхода от започнатото. Въздържа се от излишна жестокост спрямо комунистите. Ролята му се изпълнява от незабравимия Георги Черкелов, напуснал ни неотдавна.

Марков е особено ревнив към героя си и не дава да се промени дори и реплика без изричното му съгласие. Когато излъчват „На всеки километър“ по БТ през късното лято на 1969 г., Марков вече е избягал от България и затова го няма сред авторите на сериала. По нареждане на ЦК на БКП името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда. Най-колоритният герой в сериала е Димитър Бомбов, известен повече като Митко Бомбата. Приятел на Серго от детството, негов верен съратник. 

Простодушен, но живописен характер. Той е рожба на единствената жена в екипа Свобода Бъчварова. Много от най-смешните реплики обаче актьорът Григор Вачков си измисля сам на снимачната площадка. Всъщност за ролята на Митко Бомбата е гласен Георги Калоянчев. По онова време никой не можел да му оспорва палмата на комедиен ас №1. Калата обаче се снима в ролята на Езоп в едноименния филм на Рангел Вълчанов и режисьорът Шарланджиев предлага Григор Вачков за негов заместник. Първоначално героят му е доста слабо разработен, цялата драматургична сила била хвърлена върху образа на Сергей. Когато обаче снимат епизода „Циганката“ с незабравимата Пепа Николова в ролята на Джалма, статистите и натрупалите се да гледат сеир селяни от Долни Пасарел умират от смях при изпълненията на Григор Вачков. Редакторът на филма Никола Петров споделя това със сценаристката Свобода Бъчварова и тя задълбочава образа на Бомбата.

Други запомнящи се образи във филма са:

Майор Симеон Каназирев (Каназирчето) — с майор Деянов са съученици и донякъде приятели в детството, но по време на Септемврийското въстание бащите им застават от двете различни страни на барикадата, което слага край на приятелството им. Образът му е на садистичен и праволинеен военен. В ролята Петър Пенков.

  Войводата— стар и опитен комунист, участвал във всички нелегални борби на партията. Отличава се със стабилен характер и особеното достойнство на старейшина. В ролята Георги Георгиев – Гец.

  Алексей Вершинин — агент на съветските тайни служби, също отдавнашен съратник на майор Деянов. В ролята Любомир Кабакчиев.

  Гимназистът— появява се в малко серии, но става знаков образ. Въплъщава наивността и силната емоционалност на ремсистите (юношите от РМС) по време на нелегалната съпротива.„На всеки километър“ ще остане в историята и с един от най-големите гафове в киното ни. В девета серия е онзи кадър, с който започва всеки епизод: Ученика (в ролята е Коста Карагеоргиев) пада убит край един километричен камък, успявайки със сетни сили да извика: „Ние сме на всеки километър…“ В последната серия – „Първият ден“, в партизанската колона, която отива да завземе властта в София, отново виждаме Ученика с пушка на рамо.

Появата на „На всеки километър“ по телевизията се превръща в истински празник за социалистическия труженик. Филмът има огромен успех, а героите му стават истински звезди. Хората над 55 годишна възраст и до днес си спомнят как улиците опустявали, когато почнел поредният епизод от „На всеки километър“. Топ сериалът е излъчван по всички социалистически телевизии, включително и в Китай, както и в някои западни страни. Най-високомерно е отношението към него в Съветския съюз, там не приемат, че някой друг може да направи по-добър сериал от техните „Щит и меч“, „17 мига от пролетта“ и др. 

Според редактора Никола Петров сериалът е гледан от над 400 милиона зрители. На БТ обаче не донася и един лев. Според тогавашната практика „братските телевизии“ си разменят на бартер филми, сериали и забавни програми.45 години след първото му излъчване от този свят си отидоха всички актьори, изиграли главните и някои от второстепенните роли в телевизионния сериал, без Ламбо, разбира се. Няма ги Григор Вачков, Любомир Кабакчиев, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Коста Карагеоргиев, Петър Пенков, Евстати Стратев, Петър Чернев, Георги Попов, Васил Попилиев, Стефан Гецов, Коста Цонев, Андрей Чапразов, Богомил Симеонов, Невена Коканова, Пепа Николова…

Отдавна не са сред нас двамата режисьори Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев, операторът Емил Вагенщайн, композиторът Петър Ступел, редакторът Никола Петров, художникът Петко Бончев. Няма я и бойната група от сценаристи.

Но е жив поетът Найден Вълчев, който написва текста към песента във филма:

Нас червеното знаме

роди ни,

нас не ще ни уплаши

смъртта

– ние сме на всеки километър

и така – до края на света…

Източник: www.24chasa.bg, bg.wikipedia.org

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ