Някогашната Водолазна база в Отманли с най-модерна за времето си техника-възход и разруха


Базата в Отманли, която някога е била национален център за обучение на водолази, е разполагала с уникално оборудване и отлично създадена организация на работа, разказа водолазът Красен Парушев, който е работил там до последния ден преди закриването на обекта. 

Той каза, че центърът е бил един от най-модерните на времето и на практика е бил без аналог по света. Младият мъж и до днес си спомня с носталгия за годините, прекарани на това място. Тук са идвали генерали и посланици и базата е била гордост за българските водолази.Красен Парушев станал водолаз на 17 години, след като се записал в школата в Бургас. Преди 1989 година е било възможно там да се обучава безплатно всеки младеж, който има желание да разгадае тайните на гмуркането. За разлика от сега, тогава курсът бил с много по-голяма продължителност и траел девет месеца. 

Започвал с теоретична подготовка, която се провеждала в специализирани кабинети в града. Следвали практически занимания в басейна в Младежкия дом. После курсистите отивали в базата в Отманли, край рибарското селище Ченгене скеле. И започвало морското им обучение. Сутрин оборудван кораб ги отвеждал до Черноморец, където до обяд се правели гмуркания на голяма дълбочина. След обяд се провеждали лекции. Всяка година по специална програма при този режим умения придобивали по около двеста души. Повечето от тях били донаборници.По онова време Водолазният център е подразделение на Организацията за съдействие на отбраната (ОСО), развиваща военно-приложни спортове в България. 

Тя съществувала под различни имена през времето. Тогава центърът е позициониран в бракувана плаваща база, докарана от река Дунав през 80-те години. За да акостира тя на брега, бил прокопан канал. След като вкарали плавателния съд в него, връзката с морето е затворена, а водата изпомпана. После съоръжението е бетонирано към брега. Уникален е не само оригиналният вид на базата, а и мястото, където тя е била разположена. Малкият плаж наблизо позволявал на гмуркачите спокойно да подготвят оборудването си и ако се налага, да го тестват във водата.Наблизо е и кеят. 

Водолазният център разполагал с два специализирани кораба. Имал огромен компресор за пълнене на бутилки с въздух и барокамера. „Барокамерата е спасила живота на десетки водолази. Включително и моя”, спомня си сега Красен Парушев. Той разказа за аварията, сполетяла него и колегите му през 1996 година. Красен бил на 27 метра под водата, когато на лодката, която го подсигурявала и откъдето му подавали въздух, станал взрив. Плавателният съд се пробил и потънал пред очите му. Наложило му се рязко да изплува и така получил кесонна болест в много тежка форма. Спасили го единствено процедурите в барокамерата.Той и до днес недоумява, защо работеща техника въпреки, е била бракувана и нарязана за старо желязо.

След като базата е закрита през 1999 година и оборудването изнесено, Красен Парушев решил да я наеме. Направил от мястото хотел. Вечер се превръщала в дискотека. След него обектът е бил наеман от различни хора. По-късно е продаден, но новият му собственик така и не започнал там каквато и да е дейност.


Днес мястото е изоставено и тъне в разруха. Някога комфортно обзаведените каюти са пълни с какви ли не боклуци. За известно време тук се заселили клошари. Стари дюшеци и изпокъсани завивки от този период се търкалят по земята и сега. И нищо не напомня за цветущата някога школа.

Намиращият се в непосредствена близост до базата кей е почти нацяло потънал. Проучвания показали, че това се дължи на факта, че под него има около 18 метра тиня. Някога е бил подготвян проект за укрепване на съоръжението. Той обаче си останал само на книга. А морските вълни може би скоро ще покрият и последното, което е останало от него.

Източник:www.faragency.bg

През 1964 г. БГА „Балкан“ осъществява първия презокеански полет


Полетът от София до Лима, Перу, е осъществен през 1964 година от екипаж в състав Иван Иванов – главен пилот, Андрей Иванов – командир на самолета, Йордан Песаров – пилот, Павел Игнатов – борден инженер, Серафим Колчев – борден радиотелеграфист, Тома Тодоров – щурман, Господин Господинов – щурман, Мария Иванова и Славка Григорова – стюардеси, Петър Петров – наземен инженер по двигатели.Дължината на полета е 16 123 км., а маршрутът е София – Париж – Дакар – Расифе – Асунсион – Лима. БТА публикува архивни кадри от изпращането на първия полет.

Всъщност, пътниците на борда не са случайни. През 1964 г. световното първенство по баскетбол за жени се провежда в Перу, а българският национален отбор се класира за финалите. Възниква обаче сериозен проблем – как да се стигне до там. Българското правителство търси съдействие от Югославия, която по това време е имала самолет, който е можел да прелети до Америка. Двете страни обаче не се разбират. По-късно България получава още няколко отказа.Замисля се вариант, чрез който българските баскетболистки да бъдат превозени с български самолет. Съветските авиоконструктори обаче категорично забраняват подобен опит. Въпреки това, българските летци Андрей Иванов, Павел Игнатов и Господин Господинов поемат премерен риск и осъществяват полета с модерния за времето си ИЛ-18.

Освен нашите момичета, за първенството в същия самолет летят и отборите на Югославия, Чехословакия и Франция. Събитието е впечатляващо и получава широк отзвук в българските и световните средства за масова информация.

Въвеждат нови тежки мерки срещу ковид в цялата страна


Засега ограниченията ще са само десет дни!

От понеделник ще бъдат предприети нови ограничителни мерки в цялата страна. Те ще продължат десет дни. Това обяви здравният министър. 


В Гранитна зала на Министерския съвет се проведе редовната пресконференция в четвъртък, в която участваха министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов, главният държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев, изпълнителният директор на ИАЛ маг.-фарм. Богдан Кирилов, председателят на Националния ваксинационен щаб проф. Красимир Гигов, председателят на Националния оперативен щаб проф. Венцислав Мутафчийски, директорът на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ проф. Асен Балтов, директорът на СРЗИ д-р Данчо Пенчев и зам.-председателят на УС на БЛС д-р Николай Брънзалов. 


В залата пристигна необичайно и столичният кмет Йорданка Фандъкова.


Здравният министър каза: "Ситуацията в страната - през последните 2-3 седмици продължават да се увеличават случаите на пациентите, които постъпват в лечебни заведения, както и на положителните проби за Covid-19. Всичко това ни мотивира да предприемем ограничителни мерки за цялата страна, които да бъдат въведени от понеделник и да бъдат с продължителност десет дни."


Костадин Ангелов призова политиците да не превръщат ковид пандемията в знаме на предизборната кампания и да не я използват за нейните цели. 


"По отношение на мерките: първо, преустановяват се посещенията във всички заведения за хранене и развлечения по смисъла на чл. 124 от Закона за туризма. Допускат се само доставки или вземане на храна за дома и офиса", обяви Костадин Ангелов. 


"Всички юридически и физически лица, които са собственици или управляват обекти по чл. 123 от Закона за туризма - това са местата за хранене в хотелите, следва да организират дейността си по начин, който да им осигурява изхранването на гостите по стаите. Преустановяват се посещенията в игралните зали и казината", заяви още г-н Ангелов. 


Затварят се и търговските обекти за нехранителни стоки с площ от над 300 кв. м, както и магазините в моловете - с някои изключения. Вземат се мерки и за откритите пазари и тържища. (повече четете тук). 


"Преустановяват се присъствените учебни занятия, в т.ч. учебни практики, стажове, изнесени учебни часове, изпити, дуална система на обучение и др., в училищата и центровете за подкрепа на личностно развитие. Решението за преминаване в обучение в електронна среда от разстояние се взема от министъра на образованието и науката при условията и реда на закона. Преустановява се провеждането в присъствена среда на групови извънкласни занимания и дейности, дейности по интереси, занимални и други, организирани в училищна и извън училищна среда за всички възрастови групи.


Преустановява се присъственият учебен процес във висшите училища. Изключение се допуска за практическите упражнения по клинични дисциплини, учебната практика, клиничен стаж, преддипломния стаж и държавните изпити на студентите по регулирани медицински професии от професионални направления медицина, дентална медицина, фармация, здравни грижи, както и провеждането на държавни изпити във всички висши училища при стриктно спазване на мерките.


Преустановяват се груповите присъствени занятия в езикови центрове, образователни центрове и други обучителни центрове и школи, организирани от юридически и физически лица. 


Преустановяват се посещенията в детски градини и детски ясли, както и в детски центрове, клубове и други предоставящи организирани групови услуги за деца", каза още министър Ангелов. 


"Преустановява се провеждането на конгресно-конферентни мероприятия, семинари, конкурси, обучения, тиймбилдинги, изложения и други обществени мероприятия в присъствена форма. Преустановяват се посещенията на фитнес-центровете и залите за групови занимания, както и самостоятелни плувни комплекси и басейни. Преустановява се провеждането на всички културни и развлекателни мероприятия - кина, музеи, галерии, сценични прояви, концерти, занятия на танцовото, творческото и музикалното изкуство и др.", добави министър. 


Няма да се допуска и организирането и провеждането на събирания и тържества от частен характер - сватби, кръщенета и други, с присъствие на повече от 15 човека.


Спортни мероприятия ще се провеждат без публика.


"Преустановява се провеждането на групови туристически пътувания, екскурзии с организиран транспорт и груповите посещения на туристическите обекти. Забранява се организирането на масови обществени мероприятия на открито - празненства, събори, фестивали и други", каза още министърът на здравеопазването. 


Той категорично отрече, че става въпрос за локдаун. 


Ангел Кунчев обясни, че в други държави има вечерни часове и ограничения за придвижване, което при нас няма да се въвежда. 


Защо мерките са само за десет дни, попитаха репортери. 


От здравните власти обясниха, че с британския вариант на ковид се е ускорил потокът на заболеваемостта. Т.е. пациентите по-бързо напускали болниците, с изключение на тези в интензивните отделения. 


Костадин Ангелов обаче не се ангажира с прогноза дали мерките биха били удължени след изтичането на десетте дни. 

На стара снимка от 1943г. откриха необичаен кадър


Фотолюбители и специалисти обърнаха внимание на стара снимка от 1943г., на която един от героите държи непознат предмет, наподобяващ смартфон. На страниците на The Sun се появи необичаен кадър.


Цветната снимка от 1943 г. е открита от британския фотограф Стюарт Хамфрис, който обича да оцветява черно-бели видеоклипове и фотографии.Картината показва британски работници, дошли да почиват на плажа. В центъра можете да видите човек, който държи непознат предмет в ръцете си, надниквайки много внимателно в него.Специалисти пишат, че от позицията на ръцете и погледа на мъжа може да се види поведението на съвременен собственик ползвател на мобилен телефон.


И така, един от специалистите на Хамфрис пише, че „му се струва, че този човек проверява смартфона си“, той е подкрепен от други специалисти, наричайки героя на снимката „пътешественик във времето“.Вижте още:Човекът, който попадна в 2749 година с интересен разказ за бъдещето на планетата

Источник: news-online

Спомени от СОЦА:Гошо Кръста-човекът успял да се вмъкне в кофа за боклук в дома на Тодор Живков


Неговата интересна личност и съдба са спомен за голяма част от плевенчаните и днес, когато отдавна вече не е между живите. Дори приживе е написана книга за малкият човек, когото всички в Плевен помнят като Гошо Кръста. “Аз ли съм луд?” е книгата на неговият адаш Георги Доцев, в която се описват преживяванията на Гошо от Плевен.

Дългите години работата като почти професионален участник в погребалните процесии му дава прякора Кръста.

В това той бил неподражаем велик артист, който с цялото си същество се вживявал в трагичността на ролята и само най-проникновеният наблюдател можел да разбере, че на цялата земна суета той гледа от собствена гледна точка. Разочарованието си от света на живите Гошо споделя приживе със своя биограф Доцев:

“Хората не се уважават докато са живи, а сега пишат по диреците един за друг. Лъжа и измама е всичко!... Жал ми е само за майките и бащите, които погребват децата си. Само те плачат от мъка. Другите плачат от страх.”

Той с възмущение захвърлял жалките стотинки, подхвърлени му от опечалените като на просяк, защото усещал фалша на подобен жест. Когато погребването на умрелите започнало да се модернизира, покойниците били извозвани с автобуси. Така приключила кариерата на Гошо като кръстоносец. Опитал да си намери работа, но всичко завършвало с неуспех.

И тогава за миг късметът на малкия човек проработил, но в последствие точно това се превръща и в най-голямото му житейско проклятие.

От празничния деветосептемврийски тираж през 1970 г. Гошо печели над 10 хил.лв., които били много пари за онова време. Той така и не видял нищо от тях - роднините му ги взели с измама и той останал на улицата. За да е пълно проклятието, през 1983 година официално е обявен за луд и изпратен в Дома за мъже с душевни недъзи в с. Драгаш войвода. Тук изживява най-страшните моменти от живота си, за които ще разказва с болка и гняв. Притежаващ силно развито чувство за справедливост, малкият човек не можел да се примири с лошите условия на живот на хората в дома, с кражбите на персонала и с издевателствата над душевноболните. Това настроило срещу него всички служители и те решили да се справят с Гошо по най-жестокия начин.

През една зимна нощ, докато всички спели, те нахлули в спалнята му и започнали да го бият с дървета.

Потънал в кръв, го затворили в банята и го полели с ледена вода, за да замръзне. С огромно усилие той, счупвайки прозореца, се измъкнал и, увит в чаршаф, отишъл пеш да Никопол. Там го приютили и така спасили живота му.

Макар да е бил изписан от лудницата, за Гошо не настъпили по-добри дни, никой не го искал, над него непрекъснато издевателствали всякакви хора.

После започва неговата трудова биография на служител в „Чистота” - от 1968 до 1983 година и, както той самият казвал, “Тъй си вършех работата, че съм получавал похвали не от кого да е, а и от кметовете Любен Начев и Андрей Романов”.

Назначаването му в "Чистота" е плод на една легендарна история, свързана с посещението му в дома на Тодор Живков.

Качил се на влака Гошо  и право в София. Отишъл в ЦК, от там го изхвърлили, попитал за дома на Живков, но като се озовал пред портите, получил от пазачите същото отношение. Но охраната от УБО не знаели с каква невероятна личност си имат работа. Заради неговата изобретателност по-късно биват уволнени осем души от тях. Гошо забелязал как сутрин една боклукчийска кола изнася пълния контейнер от дома на държавния глава и внася празен. Той издебнал момента на тая размяна и пъргаво се вмъкнал в празната кофа.

Така бил "внесен" в двора на  Живков и след като вдигнал капака се убедил, че вече няма никого, малкият човек се отправил към къщата на генералния секретар. Никъде не открил Тодор Живков (той бил извън страната) и само в кухнята видял една жена да приготвя закуска.

" - Другарко - рекъл Гошо, - що го няма Тодор Живков? Всички стаи обиколих...Стъписала се жената, огледала незнайния гост от глава до пети и отвърнала:

- Аз съм жена му, а той е на официално посещение в Германия при Ерих Хонекер... А вие кой сте?

Гошо веднага усетил, че пред него стои добър човек и на един дъх изпял всичко.

Мара Малеева разбрала с какъв човек си има работа и го поканила на закуска. На тази трапеза за първи път имало истински човек от народа..." (Откъс от книгата "Аз ли съм луд?")

Едничкото му желание и молба били да му намерят работа, за да си изкарва с труд прехраната

Мара Малеева се обадила по специален телефон, който я свързал директно с кмета на Плевен - Пенко Герганов и му наредила веднага да намери работа за своя съгражданин, наричан от всички Гошо Кръста. После изпратила по живо по здраво своя неочакван гост, като сложила в торбата му „за из път” още храна и специален номер на телефон - да и се обади при нужда.

За него метенето не било само трудово задължение - той го издигнал в ранг на висш обществен дълг.В продължение на 15 години Гошо е един от символите на чистотата в града. В него усещал призвание, което поддържало духа и самочувствието му. Той никога не отказвал извънредна смяна, а по време на едно от наводненията на Плевен работният му ден продължавал и по 15-16 часа.

В навечерието на 100-годишнината на Плевенската епопея бил награден с преходно знаме, юбилеен медал и цели 35 лева. Но дори и голямото му усърдие в работата не спечелва особено уважение нито у колегите му, нито у съгражданите му. Работниците в „Чистота” си устройвали често пъти безнаказано шеги и закачки с малкия човек. За част от жителите на града Гошо Кръста е безплатно забавление и мишена на безброй издевателства и дори - насилие.

За „органите” бил опасна личност, която трябва да скрият по време на национални празници, за да не смути тържествената атмосфера.Но въпреки всичко, личността на този странен и необикновен човек предизвиквала безброй легенди.

Легендата за неговото несметно богатство, което държал в банка.

Отношението му към парите е също като при децата. Така, както всяко дете пуска в касичката си подарените стотинки, така и Гошо всеки ден носел в ДСК това, което припечелвал от дарения или труд. В банката не искали да му ги приемат, защото често пъти това били дребни монети и това го накарало да отиде чак до управителя на ДСК и да го попита: „Това български пари ли са? Защо не ги приемат в банката?”. Управителят пише специално писмо, чрез което на Гошо Кръста му се разрешава да внася и съвсем дребни монети.

Може да се каже, че в последните години от живота си малкият човек беше мъничко щастлив от известността,която му беше донесла книгата на Георги Доцев. Той сам си я разпространяваше и беше много горд от това, че поне веднъж е център на вниманието в добрия смисъл на думата.

Гошо Кръста умира през 1998 г., на 21 декември. Живял без близки хора и с почти никакви приятели, но става част от историята на един цял град. А тези, които е изпратил на оня свят - тържествено, с божия кръст в ръцете, са дошли да го посрещнат в онова измерение, където отиваме всички.

Източник:no-comment.bg

Спомени от СОЦА:Крум от Плевен си купува ковчег и ляга в него-идват от милицията и насичат сандъка на трески


Мнозина от по-възрастните жители на Плевен още се сещат с умиление за странен човек. Човек който сякаш беше пренесен от тайнствена машина на времето от миналото в днешния ден. Чешит който се разхождаше из улиците на града, облечен в черна пелерина, тъмен, безупречно изгладен панталон, с колосана риза и папионка, в ръка с  кошница, пълна с... печени семки.

Крум Графа продаваше всеки ден на главната улица,

а когато в славните години плевенския Спартак премаше на стадиона гостуващ футболен отбор, Крум Графа въртеше своя дребен бизнес на стадиона. Едва ли има плевенчанин който да не го познава и да не възкликне: "Ооо, Крум Графа ли? Това бяха най-хубавите семки в Плевен". Но за всички деца, видът на чудновато облечения човек, привличаше вниманието и ние с интерес слушахме невероятните истории, свързани с неговата биография. Щом го наричат граф, значи около него има нещо необикновено. Наистина ли е бил граф?

И за стари, и млади необичайната личност, бродеща из града, загърната в черната си пелерина, предизвикваше интерес. Около него витаеха всякакви легенди и слухове, които се преразказваха - било с ирония, било със страх. Говореше се, че вместо в легло, графът вечер си лягал в ковчег и така спял - асоциацията е ясна щом е граф значи е вампир и следователно спи в ковчег... Други шушукаха, че дори имал снимки от своя странен навик, които пазел в албум. Но в историята за ковчега има и известна доза истина.

За него се говореше също, че е спечелил голяма сума от лотарията и затова се държал и обличал като благородник.


Крум Минков Сяров е роден в село Дренов на 7 февруари 1924 година. Биографията му е твърде интересна и дава представа за личност, чийто живот не е бил лесен, но и показва необичайно твърд характер и дълбока чувствителност.Баща му - Минко, идва със семейството си в Плевен през 40-те години и първоначално се занимава с търговия, а няколко години по-късно заминава за Америка. През 50-те години се прибира в България, за да вземе семейството си, но смъртта осуетява плановете му. Вероятно затова неговият син - Крум живее с идеала за тази далечна страна и този идеал поставя отпечатък върху целия му живот.

Като гимназист Крум Сяров се е увличал от комунистическите идеи, бил е близък приятел и сподвижник на известни партийни функционери, между които и Пеко Таков. С него лежали заедно из арестите за комунистическа дейност и Крум доста пострадва от своите младежки увлечения. При едно от задържанията бива пребит толкова жестоко, че се наложило да го изнесат от килията в полицейското управление с плетен кош, тъй като не можел да ходи. Получава дори смъртна присъда. След Девети септември пък заради принадлежността му към комунистическите идеи и близостта с известни партийни личности,  Крум получава народна пенсия, която обаче с възмущение отказва.

Фалшивият морал на новата власт го отблъсква и той не желае да се възползва от нейните облаги.


Въпреки това, според думите на дъщеря му - Линда, той остава комунист до края на живота си, верен на опорочения от новата власт идеал.

Работи на много места като млад - в бившата консервна фабрика „Георги Кирков”, като докер на гарата, в мините на Бобов дол.

Единственото, което получава като привилегия, е да продава семки и той се заема да разработва тази дейност. Никой в Плевен няма официално разрешение за това, освен него.„Крум не работеше как да е - разказват за него Линда и снахата Татяна - купуваше големи количества слънчогледово и тиквено семе и ги печеше във фурни в града. Вкъщи имаше работници, които ги опаковаха при много строга хигиена. Тиквените семки ги киснеше в специални отвари и те придобиваха много добър вкус. Наистина, неговите семки бяха най-хубавите от всички, които се продаваха в Плевен”.Когато не продаваше семки често Графа посрещаше гостите на града в близост на автогарата раздавайки собствени снимки които подписваше с автограф: С почит от Граф Монте Кристо.

Всички говорят за него с умиление и доброта и не се скъпят да използват думи като - изключителен човек, много добър по душа и характер, готов да помогне на всеки, който има нужда. „Беше дал на заем пари на много хора, дори и той не си спомняше на колко. Никой не му ги върна, но той не се озлоби и разсърди от това - споделя дъщеря му Линда. Като съпруг и баща беше безупречен - чистеше, переше и се грижеше за всички деца.Крум Графа е имал два брака, заедно със своя син и преродена дъщеря е отглеждал и момчето на втората си жена. Построи жилище и за него, това смяташе за свой дълг като негов пастрок”, разказва снаха му Татяна.

„Баща ми беше изключителен като личност и който си го спомня, може да го потвърди - убедена е Линда. - Помагаше на всеки, който се нуждаеше от това, а вкъщи често нощуваха хора, които не са могли да се приютят някъде. У нас беше като хотел - непрекъснато идваха и си отиваха гости, а баща ми смяташе за свой дълг да ги подслони.

Питам я за странния му за онова време начин на обличане и за истинността на историите около неговия живот. „Властта често си измисляше какво ли не за него, за да може да го тормози.

Истината е, че моят баща не беше обикновен човек - беше естет и смяташе, че всеки трябва да изглежда добре, независимо къде се намира - на улицата, вкъщи, сред приятели. Той самият си шиеше дрехите при добър шивач, а обувките си правеше по поръчка. Дрехите му бяха безупречно чисти и изгладени, вкъщи той се занимаваше лично с това. Беше винаги изискан и възпитан - голям кавалер, добър за компания и прекрасен танцьор. Не пиеше алкохол, а дори и кафе. Любимите му места бяха в „Ростов на Дон” и снек-бара в „Плевен”. Обичаше много сръбска музика. Хората го уважаваха и обичаха да сядат на една маса с него. За мен баща ми беше и е идеалът за мъж и за човек на него съм имала най-голямо доверие и от когото съм научила най-много през живота си.”

„Неговата екстравагантност си беше част от характера му, той живееше в друг свят - спомня си снаха му Татяна. - Мисля, че беше двеста години напред пред другите хора. Но с маниера си на обличане той протестираше по свой си начин срещу непрестанните издевателства над него - от милицията, от хората, които не го приемаха. Заради упоритостта си лежа през 70-те години в Белене, но и това не го накара да се откаже от това, което беше.”

Издевателствата над необикновения човек не се ограничават само с него - семейството му също страда от намеса в личния живот.

Когато се ражда дъщеря му, той я нарича с името на президента на САЩ - Линдън Джонсън.

Пише му дори писмо, за да му съобщи за своето решение. И...президентът на Щатите му отговаря!


Благодари му за това, че е избрал да кръсти дъщеря си на неговото име.

Години по-късно, по настояване на властите, Линда трябва да стане... Лидия. Заради чуждото влияние, не отчитайки навярно факта, че новоизбраното име едва ли е най-българското. Графът води дела упорито и ги спечелва - дъщеря му възвръща отново даденото й кръщелно име, което носи и до днес.

Оказва се, че и в легендарната история с ковчега има доза истина. Но тя продължила само един ден. Ето какво разказва снахата Татяна. Крум си купил ковчег и го донесъл вкъщи. Капака подпрял на вратата, а самия сандък внесъл в хола. И легнал в него. Разчува се, че Графът си купил приживе ковчег идват от милицията и насичат сандъка на трески.

Графът умира на 14 ноември 1991 г. в София и е погребан в Плевен. Неговата дъщеря се грижи за последната му обител и пази у дома си неговите скъпи костюми и обувки. Както и спомена за необикновената личност, за човека, продаващ семки и наричан от всички плевенчани Графа.

Статията е изготвена по материали от регионалните медии.

Източник:no-comment.bg

Тъжната история на малката Леночка,изгубила цялото си семейство


По време на блокадата евакуирали малко момиченце от Ленинград. Наричали я Леночка. Фамилията си забравила, защото била много мъничка и измъчена. Тя изгубила цялото си семейство: майка си, баба си и голямото си братче…

Нея я намерила специална бригада от момичета, и те изтощени – по време на страшната блокадна зима ходели по апартаментите и търсели деца, чийто родители са загинали. 

И ето, намерили Леночка и я евакуирали. Тя не помнела как возели децата в камион:

Не помнела и как е попаднала в детския дом – толкова мъничка била - крайно изтощено мъниче с голяма глава и тънка шийка…

Леночка вече не искала да се храни. Това се случва при мускулна дистрофия. Лежала в постелята си, или седяла на столче до печката. Греела се. И мълчала.

Всички мислили, че Леночка ще умре.

Много евакуирани деца вече умрели от силното изтощение - нямали сили да се хранят и да живеят... И да играят... И да дишат…

Но един ден еднокракият огняр, фронтовакът чичо Коля, направил от стара кърпа кукла. Някак разрязал, загънал, зашил и се получила грозна кукла, но кукла.С химически молив нарисувал очички, устнички и завъртулка за носле.

Дал кукличката на Леночка и й казал много сериозно: 

„Ти, Леночка, люлей куклата. Учи я добре да се храни. Сега ти си й майка. И се грижи за нея. Виж каква е болнава и такава слабичка. Даже не плаче!”…

Леночка се вкопчила в куклата и я притиснала до себе си. 

Започнала да я люлее и да я милва. За обед хранила куклата с каша, шепнела й нещо ласкаво. И сама тя хапнала каша и залъче хляб…

Момиченцето оживяло. Защо ли? - Защото не трябвало да умира!... Понеже трябвало да живее, за да се грижи за куклата си...

Разбирате ли?!

КОГАТО ИМА ЗА КОГО ДА СЕ ГРИЖИШ - ТОВА Е ОГРОМНА СИЛА ЗА НЯКОИ ХОРА. 

За такива, като това момиченце. 

Когато пораснало, детето станало медицинска сестра и живяло дълги години.Ръцете й били винаги заети, а сърцето – пълно..." 

"Исторические Фото"

От утре! Променят част от противоепидемичните мерки


От утре се променят част от противоепидемичните мерки на територията на страната. Това става след издадена заповед на здравния министър, съобщават от МЗ.Разрешава се присъственото провеждане на следните дейности в училищното образование:


-приравнителни изпити при преместване на ученик

– изпити за определяне на срочна оценка на ученик с повече от 25 % отсъствия по даден предмет и няма възможност /при невъзможност/ да се оформи срочна оценка, или за ученик в индивидуална или дистанционна форма на обучение;

– изпити за определяне на годишна оценка за ученик в самостоятелна или задочна форма на обучение;

– държавни изпити за придобиване на степен на професионална квалификация по теория и практика;

– индивидуални дейности, в това число писмени или практически изпитвания за текуща оценка при невъзможност за провеждане в електронна среда;

– индивидуални практически часове в предприятие или на територията на дадено училище;

– областни и общински кръгове на олимпиади и състезания, когато не могат да се организират онлайн.


Всички дейности трябва да се провеждат при възможност индивидуално и при стриктно спазване на противоепидемичните мерки. Задължително е носенето на маска за лице, спазването на физическа дистанция от най-малко 1,5 м. и недопускането на лица с прояви на остри респираторни болести.


Разрешава се присъственото провеждане на следните дейности във висши учебни заведения:

– практически обучения и изпити по практика на студенти, специализанти и докторанти;

– семестриални изпити, които включват практическа част и не могат да се проведат в електронна среда;

– държавни изпити и защити на дипломни работи.

В случаите, в които тези дейности се провеждат на територията на висшето училище, ректорът създава организация за стриктно спазване на въведените противоепидемични мерки.


В сектор „Здравеопазване” се възстановява плановият прием и плановата оперативна дейност в лечебните заведения и комплексните онкологични центрове.

Имам пломба от 1981г. която и до днес не е мръднала! Зъболекарят почина, пломбата остана

 


Спомняте ли си онези моменти, в които ни водеха на групички за преглед в зъболекарските кабинети? Това безспорно бяха едни от най-ужасяващите мигове в нашия иначе безгрижен детски живот. Налагаше ни се да изтърпим цялата плеада за Чук и Пук, за това колко е вредно да се ядат бонбони и колко са полезни млякото и зеленчуците… След това идваше и най-страшното – една лоша леличка вадеше едни още по-лоши инструменти и ужасът започваше…

Във всяко училище и по голямо предприятие имаше лекар и зъболекар , профилактичните прегледи бяха пълни и постоянни.

На пук на многото негативни изказвания за здравеопазването в НРБ, ще кажа:

На 48 години съм.Имам пломба от 4 клас, която до ден днешен не е мръднала. Зъболекаря почина, пломбата остана. Не съм се разболявала така, както сега. Имаше 2-3 вида сиропи за кашлица и толкова.Но бяха ефективни и напълно достъпни. Сега за мой късмет имам страхотна лична лекарка, която лекува децата ми без проблем.

Не изписва скъпи лекарства. Общо взето имаме късмет. Но като цяло много други доктори не са така. Има 20 вида лекарства за 1 нещо и то с голяма разлика в цената. В миналото, каквто и да си говорим. Хората са яли здравословни храни или поне не толкова вредни. Сега незнаем какво ядем и с какво е обработена храната. Да не говорим, че ни тровят умишлено, за да си продават лекарствата.

През 80-те България е една от първите по-производство на компютри в света


Началото на разработването на българските микрокомпютри започва през 1979 г. Първоначалните модели (ИМКО – ИМКО е съкращение от Индивидуален Микро КОмпютър) са разработени и произведени от ИТКР (Институт по Техническа Кибернетика и Роботика) към БАН през 1980 само в 3 броя. През 1981 са произведени още около 50 броя от ИМКО-1. 

След доброто им посрещане от потребтелите, които ги намират за лесни за работа, през 1982 г. е произведен вторият персонален компютър ИМКО-2, на базата на който през следващата година започва масово производство на 8 битовите компютри от серия Правец. През 1984 започва и производството на професионалните компютри от серията Правец 16. Компютрите от серията Правец, са наречени на родният град на Тодор Живков – гр. Правец, където е построен и завода, в който са се произвеждали.


Първото международно преставяне на ИМКО е на Международния Симпозиум по Роботика в Лондон, като ИМКО е управлявал българският робот-ръка – РОБКО-01. Управлението на робот чрез микрокомпютър било изключително впечатляващо дори за специалистите от САЩ и Япония, които до тогава ползвали миникомпютри за управление на роботи, докато представеното от България решение струвало десетки пъти по-малко и било значително по-лесно за използване.

След невероятния успех на ИМКО-1, през 1982 г. се създава неговият усъвършенстван вариант ИМКО-2 и започва неговото серийно производство (с леки модификации) в Прибостроителният Завод в гр. Правец под търговското име Правец-82. След кратка пауза през 1985 г. започва бързото създаване на нови модели компютри от серията Правец. Производството на компютри се стабилизира и се извършва изцяло в специално създаденият Комбинат по Микропроцесорна Техника в Правец, като България започва да изнася голяма част от продукцията си за страните от СИВ и по-специално СССР. 

Производственият капацитет в КМТ Правец е предвиден да бъде до 100 000 компютъра годишно, но този капацитет никога не е достигнат. Най-големият достигнат пик в производството е когато България произвежда 40% от компютрите използвани в страните от социалистическият блок (60 000 компютъра годишно), като по това време за производството на електроника са ангажирани над 300 000 работника а произвежданата продукция е на стойност $13.3 млрд/годишно (8 милиарда рубли). Създават се множество заводи за произведство на периферия, като ДЗУ – Стара Загора, ЗМД – Пазарджик, ЗЗУ – Пловдив, завод Аналитик в Михайловград (Монтана) произвежда мониторите. Благодарение на този бум в производството, през 80-те години на XX век, България се нарежда на трето място в света по производство и използване на електронни устройства на глава от населението. 

Също така голяма част от електрониката използвана от руската космическа програма също е българска (напр. модулът за автоматично приземяване на руската космическа совалка), което също нарежда България на трето място в света на база развити космически програми (след СССР и САЩ).Създаването на аналози на компютри на големите фирми се налага като тенденция през 1980-те години, като България не отстъпва на икономиките на Сингапур, Тайван и Южна Корея. През тези години е било въпрос на престиж всяка по-сериозна икономика да произвежда аналози на Apple или IBM.

Основно компютрите Правец са се произвеждали в КМТ – Правец (Комбинат по Микропроцесорна Техника Правец), както и в БАН. Почти всички модели на Правец 8 (ИМКО-1, ИМКО-2, Правец 82, Правец 8М, Правец 8А, Правец 8Е, Правец 8С, Правец 8S, Правец 8VC) са изцяло съвместими с архитектурата на Apple II. Единствено Правец 8Д е базиран на Орик Атмос. Компютрите от серия Правец 16 (Правец 16, Правец 16A, Правец 16H, Правец 16ES) са базирани на IBM PC.

Трагичната, но велика съдба на Екатерина Каравелова


Съпругата на Петко Каравелов - Екатерина, остава завинаги в историята като единствената жена-мъж, която в най-голямата паника при битката край Сливница излиза на площада да успокоява населението. Въпреки хладнокръвието си тя има тежка съдба - омъжва се за съпруга си, но не по любов, губи трите си дъщери, а по време на Стамболовия режим я грози дори убийство.

Цялата трагична и същевременно велика история Каравелова успява да запечата на страниците на дневника, който води до края на живота си. Благодарение на него става ясно колко важна е била ролята й за развитието на България след Освобождението.

Докато учи в женската гимназия в Москва и мечтае да се прибере в България,

тя се запознава с Петко Каравелов,

който тогава бил студент. С нищо обаче не подозира, че именно той е бъдещият й съпруг и заедно с него тя ще има важна роля в политическия живот у нас.

"Една вечер, не помня как, той изтръгна съгласието ми - признава в своя дневник Екатерина. - Сгодихме се на 4 октомври 1879 г., а венчавката определихме за 13 януари следващата година. Бях възхитена от ума, амбициите и пламенността на този избухлив на моменти човек, но ласките ме смущаваха и озадачаваха."

В записките си тя разкрива, че знае всичко за физиологията на растенията и нищо за тази на човека.

Вероятно затова през първата им брачна нощ Екатерина се опитва да отпрати Петко Каравелов в друга стая.

В дневника си Каравелова обяснява, че едва след първото раждане на дъщеря им се влюбва в своя съпруг: "Как това започна и как дойде? Без моя воля и щение".

До края на живота си обаче Екатерина Каравелова е вярна и предана на Петко, а той отлично знаел, че жена му притежава уникален талант.

Само 10 месеца след сватбата съпругът й става министър-председател и въпреки тази титла тя с нищо не показва, че е първа дама.

Междувременно обаче Каравелова била не просто съпруга на мъжа си, а бързо се превърнала в негов сътрудник в политическата му дейност. Едни от най-значимите й постижения били създаването на българското женско движение и обществената й ангажираност в тази посока.

Чрез своята дейност тя се опитвала да превъзмогне загубата на първата си дъщеря Радка, която починала още преди да е навършила 3 години. След нея обаче ражда още две - Виола и Лора.

Една от тях е свързана с дните след Съединението, когато сърбите заплашват да узурпират българската столица. Според историческите свителства в този период Каравелова е сред малкото обществени фигури, които

не губят вяра в победата

и дават надежда, че катастрофата може да бъде избегната. Точно когато е битката при Сливница през 1885 г. и в София се чували гърмежите, Екатерина излиза на площада и започва да успокоява хората. Постъпката й така трогва коресподент от Германия, че в репортажа си той я определя като "единствения мъж" в България.

С мъжа си Екатерина е в епицентъра на скандала около детронирането на княз Александър Батенберг и наложения Стамболов режим.

Заради него Каравелов е преследван и вкаран в затвора през 1891 г., "за да не обърка сметките на новите управляващи". Това вбесява съпругата му и тя започва да търси подкрепа от дипломати за освобождаването му.

Стамболов обаче взема мерки срещу нея

и я поставя под домашен арест. Хората не смеели да доближават дома им и само Пенчо Славейков посещавал "чумавата къща" и помагал на семейството. Премиерът обаче не се отказва и срещу Екатерина е скалъпено обвинение в предателство. Застрашава я и смъртна присъда, но с много лични връзки тя я избегнала заради децата си.

Въпреки че успява да се справи с тези перипетии и съпругът й е освободен, я застига поредното изпитание. Абсолютно изненадващо през 1903 г. Петко Каравелов умира. След 29 г. брак Екатерина е силно разстроена и известно време не може да превъзмогне, че единствената й опора вече не е между живите. Продължава напред само защото децата й имат нужда от нея.

За злощастие на съдбата през 1913 г.

умира и третата й дъщеря Лора от куршум,

но това не сломява Екатерина. Амбициозната дама този път се хвърля в подкрепа на арестуваните по време на Илинденското въстание и работи доброволно в най-голямата софийска болница към Военното училище.

По-късно участва активно и в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др.

Въпреки смелата ѝ и честна позиция в защита на евреите съдбата нанася на Екатерина последния си жесток удар.

Съпругът на втората й дъщеря Виола изчезва безследно и тя угасва от мъка с помрачено съзнание.

Останала сама Екатерина Каравелова е сломена, но въпреки това до последния си ден през 1947 г. се бори срещу фашизма и за една по-различна България.

Преживяла съпруг и три деца, личната съдба на Екатерина Каравелова е като антична трагедия.

Близо 25 години тази неизтощима българка е в центъра на политическия живот в България."

Стефан Атанасов-детето загубило живота си във влака Бургас-София на 9-ти март 1985г.


Това е останало от едно светло българско дете - мир на праха му. Умира на 13 години, докато пътува във влака Бургас-София на 9-ти март, но през 1985. 

Стефан е губи живота си след атентат с бомба с часовников механизъм поставена във влака и избухнала на гара Буново. При взрива умират на място две деца и петима възрастни. Други 9 души, сред които и малки деца са тежко ранени. Атентаторите са заловени, техните имена са: Емин Мехмедали, Абдула Чакър, Саафет Реджеб. Тримата атентатори имат и помагачи. Съдебното дело приключва през 1988 година с тежки присъди. 

Терористичният акт е най-големият железопътен атентат в българската история по брой на жертвите. Извършен е на на 9 март 1985 г. С бомба, поставена във вагона за майки с деца на влака Бургас - София.Бомбата е поставена във вагона за майки с деца на влак № 326, който се движи от Бургас за София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е разчетен да съвпадне с навлизането на влака в тунела в района на гара Буново. 

Там паниката и липсата на достатъчно въздух биха довели до възможно най-голям брой жертви.Заради маневра на гара Златица влакът закъснява с две минути и взривът избухва в 21,31 ч. на гарата, а не в тунела.

„Мистър Плевен 82″- Слави Трифонов


Слави Трифонов крие доста любопитна тайна от своето минало.

Дългият е печелил любителски конкурс за най-красив мъж в родния си Плевен през далечната 1982г. Тогава той е бил на 16 години.

Разкритието бе оповестено от сценаристите на шоумена в едно по последните издания на „Шоуто на Слави“.

Първоначално остана впечатлението, че „мозъците“ на шоумена се шегуват, но реакцията на Годжи и Евгени Димитров подсказа друго. „Факт! Това е факт!“ – провикна се баскитаристът на Слави. 

Гологлавият шоумен потъна в земята от срам и деликатно смени темата.Малко хора знаят, че и Годжи е бил носител на подобна титла. На абитуриентския си бал през 1988г. той грабва приза „Мистър Бал“ и обира овациите

Източник kliuki.bg

Отново по-строги мерки". Щабът решава какво да затвори след резкия скок на болни


Значителен ръст на заболяемостта от коронавирус на двуседмична база се отчита в почти цялата страна, с изключение на областите Видин, Търговище и Разград. В столицата заболяемостта, според статистиката на Районната здравна инспекция (РЗИ), е 493,8 души на 100 000. Скокът е значителен на фона на предишната седмица, когато в София статистиката отчиташе под 400 души заразени на 100 000.

На този фон здравният министър Костадин Ангелов съобщи, че преустановява предизборната си кампания като кандидат-депутат. А от Министерския съвет допълниха, че това се случва по разпореждане на премиера Бойко Борисов, защото здравният министър трябва да се “заеме изцяло със справянето с пандемията”.“Трябва да уверим българското общество, че наблюдаваме ситуацията 24 часа в денонощието, защото пандемията в света върви на пълни обороти. Изборите идват и си отиват, но животът и здравето в момента са основната задача. Затова няма да се поколебаем да наложим отново по-строги мерки, колкото и да страдат финансите и икономиката“, коментира премиерът по време на работно съвещание във вторник.

От пресцентъра на Министерство на здравеопазването отказаха да коментират какви мерки и откога ще се въведат. Източници на Свободна Европа в министерството обясниха, че най-вероятно ще се пристъпи към “затваряне или частично затваряне на страната” в края на седмицата,съобщава svobodnaevropa.bg

Обсъжданите ограничения на работните срещи в последните два дни са носене на маски на открито, ограничения за посещения на моловете и фитнесите, онлайн обучение, ограничения за пристигащите от региони, където коронавирусът е с голямо разпространение.

Все още не е решено дали мерките ще се прилагат на национално ниво или на регионално. Причината е, че вече има няколко области, в които е преминат прагът от над 500 заразени на 100 хил. от населението, докато в други области разпространението на коронавируса е много по-слабо. Най-засегнати са Плевен, София, Шумен, Бургас и Перник.

“Унифициран подход е невъзможен”, подчерта преди ден здравният министър.В София: от 478 заразени до 802 за две седмици

Преди ден високата заболяемост събра на съвещание при премиера Националния оперативен щаб и представители на 28-те регионални здравни инспекции, както и шефовете на големите болнични заведения.

На брифинг след срещата в понеделник здравният министър Костадин Ангелов заяви, че заболеваемостта на 14-дневна база на национално ниво все още не е преминала 300 на 100 хил. души население, но седемдневното изчисление сочи, че това се е случило.Обмисля се и въвеждането на различни ограничения, но засега никой от властите не посочва какви ще са те и откога ще се въведат. На този етап в по-голямата част от градовете в страната са отворени фитнес зали и заведения, но плановият прием в болници е замразен.

Ден след националното съвещание числата са още по-красноречиви: само в София са отечени 802 новозаразени. Миналия вторник (2 март) те са били 645 души. А още една седмица по-назад, на 23 февруари, инфектираните с коронавирус в столицата са били 478 човека. Данните сочат, че за 14 дни скокът на новозаболели само в София е почти двоен.

Потърсен за коментар, директорът на РЗИ-София д-р Данчо Пенчев потвърди изчисленията, че заболяемостта в града висока.

Сметката на Свободн Европа показва, че тя е 514 на 100 000 души. Той обаче обясни, че освен брой заразени и брой население “има други два фактора”. Затова изчисленията на РЗИ сочат, че на двуседмична база заразените в столицата са 493,8 на 100 000 души.

На въпроса ще има ли мерки за София д-р Пенчев заяви, че не би коментирал този въпрос по телефона. “След решение на щаба се случват тези неща. Чака се решение”, допълни той.

Вечерен час за ресторантите, но не и затваряне (засега)

Костадин Ангелов коментира във вторник, че сред възможните мерки е и “намаляване на работното време на заведенията”.

Засега обаче не се споменава, дори неофициално, тяхното затваряне, въпреки че в понеделник представителите на районните здравни инспекции са настоявали именно за това. По информация на Свободна Европа те са изразили становища, че ако се върнат старите ограничения от вторник или сряда, след три седмици заболеваемостта в страната ще бъде с нивата от ноември месец.

На този фон, във вторник, Сдружението на заведенията в България (СЗБ) и Българската асоциация на заведенията (БАЗ) определиха "като абсолютно неприемливо", каквото и да е затягане на мерките, свързано със заведенията.

"Нека да е ясно - ние искаме само да работим! На жълтите павета вече пяхме и танцувахме! Явно сме останали неразбрани с това си послание, но сме готови да бъдем и по-директни в отстояване на правата си", заявявиха от двете организации, припомняйки проведения от тях протест в края на януари в центъра на София под прозорците на Министерския съвет.

Заведенията в страната отвориха на 1 март със заповед на здравния министър Костадин Ангелов. Той пък получи разпореждане за това в края на февруари от премиера Бойко Борисов. “От 1 март заведенията отварят и повече няма да говорим по тази тема. И две и три хиляди да са ... [болните]”, каза тогава премиерът.

От своя страна Ангелов заяви на пресконференция преди две седмици, че ресторантите отварят при ясни критерии. Той се ангажира, че ако заболяемостта в страната премине 200 души на 100 000 рестрикциите ще бъдат наложени отново.

Когато преди седмица това се случи обаче от здравните власти заявиха, че все още има места в болниците и системата не се затруднява да поема новозаразени.

Източник:svobodnaevropa

Спомени от соца: Емблематичният "Нептун" в ММЦ Приморско - какво беше и в какво се превърна


През 60-те години на миналия век е в ход програма, която превръща все още никому неизвестните черноморски градчета в световноизвестни туристически дестинации.

Създадени са знаковите курорти „Албена“, „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, а селища като Несебър, Созопол и Приморско губят анонимността си и придобиват статута на едни от най-предпочитаните места за отдих.

Програмата за развитие на българското Черноморие включва засилено строителство на хотели, ресторанти и всякакви други увеселителни заведения, изникващи по цялата брегова ивица, от Резово до Дуранкулак.Благодарение на това ударно развитие, България излиза на световната туристическа сцена, а по нашенските плажове все по-често звучи руска, полска и дори шведска реч.Обмислени до най-малкия детайл новопостроените курорти предлагат комфорт и спокойствие, които привличат семейства от цяла Европа, прекарващи отпуската си сред все още девствените дюни на лазурното ни крайбрежие.

В годините на социализма международният туризъм се обособява като важен отрасъл от българската икономика, основна заслуга за което има основаното през 1948 година стопанско предприятие „Балкантурист“.

Неговите чуждестранни представителства регулярно популяризират родината ни чрез контактите си с журналисти и публицисти, както и чрез провеждането на тематични събития, посветени на българската култура.

Една от многото цели, които трябва да бъдат постигнати, е превръщането на България в международно средище за младежки отдих.В тази връзка, през 1957 година в залива Атлиман край Приморско е направена първата копка на мащабен проект, превърнал се няколко години по-късно в популярния Международен младежки център „Георги Димитров“.

Изграден край просторната плажна ивица между Приморско и Китен, ММЦ „Г. Димитров“ има за цел да стимулира контактите между младежи от цял свят.За тази цел в курорта са обособени няколко големи хотела, носещи имената „Бисер“, „Хоризонт“ и „Нептун“, които поемат основната част от туристопотока.

Впоследствие, с цел увеличаване на легловата база, на територията на комплекса се появяват и многобройни бунгала, както и място за къмпинг.Ежедневието на младежта, почиваща в ММЦ „Георги Димитров“, е динамично и е изпълнено с различни спортни и културни прояви. На всеки е дадена възможност за изява, независимо дали той е спортист, или творец.

Организират се разнообразни фестивали, фото и художествени пленери, състезания по гребане, плуване, тенис. А когато дойде време за отдих, откритият театър към комплекса среща посетителите с творчеството на млади музиканти, танцови ансамбли и театрални трупи от целия свят.

Разбира се, организират се и прожекции на български филми, преведени на съответните езици.От наличието на толкова разнообразни варианти за прекарване на почивката е съвсем нормално човек да поогладнее. За задоволяването на тази така естествена нужда се грижат ресторантите, придадени към големите хотели на комплекса, както и няколко по-малки питейни заведения.Част от тези места е и ресторант „Нептун“.

Разположено само на няколко метра от плажната ивица, двуетажното заведение е едно от най-посещаваните в околността, а обособеният бар е гаранция за наличието на клиенти и по светло, и по тъмно.Ресторантът е построен в началото на 60-те години и притежава характерната за обществените сгради от това време архитектура.

В предната му част е обособена красива цветна алея, от която започват две стълбища, водещи до залите за посетители.Те, от своя страна, са организирани върху широка тераса с изглед към морето, обграждаща вътрешен двор, също аранжиран с цветя.Историята на ресторанта като такъв продължава до началото на 90-те години, когато след промените около собствеността на ММЦ „Приморско“, част от сградата за кратко функционира като дискотека.

Днес ресторантът отдавна е само красива илюстрация върху картичките от онова време, а единствената негова част, която все още се използва за нещо, е превърната в склад към едноименния хотел.


Размахът, с който са строили навремето, си личи дори от обраслите с растителност развалини.Макар и занемарени, залите на ресторанта все още впечатляват с размерите си, а запазилите се рамки от някогашния прозрачен купол на тавана допринасят за възраждането на атмосферата от онова време, когато около металните маси и столове е звучала естрадна музика.

Постепенно пепелявата мазилка на стените отново придобива цвят, напуканите плочки във вътрешния двор се наместват една спрямо друга, а цветната алея, отдавна превърнала се в непроходима джунгла, малко по малко си възвръща предишните изящни форми.Пустеещите зали се изпълват с човешки гласове и неусетно над ресторанта тихо се разнася познатата мелодия от миналото „Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ми тайните си ти…“

Източник: webcafe.bg/Автор (снимки и текст): Христо Узунов/

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на Изоставената България

Наследникът на Антон Хекимян прекарал детството си в Либия, вижте неразказаната му история

Наследникът на Антон Хекимян в „Тази сутрин” е прекарал детството си в далечна Либия. Новото лице на Би Ти Ви – Златимир Йочев, живял 5 години в Триполи заедно със своите родители и сестра си. Това бил един от най-щастливите периоди в живота му, но днес водещият не иска да се завръща в страната. „Онази Либия, която обичах, вече я няма”, убеден е той.


Златимир Йочев е роден в Хасково, но детството си свързва с Либия. Семейството му заминава там, когато момчето е съвсем малко. От Триполи са най-ярките спомени от първите години на живота му. Няма много приятели там, но компания в игрите му правите неговата сестра. В Либия Злати получава и първия си велосипед – луксозния за времето си ВМХ – мечта на всички деца в България,пише флагман.бг


„Много исках BMX и, когато ми го подариха, бях на седмото небе! Но още на второто каране се развали – производствен дефект. Бях разочарован и много плаках”, спомня си след години Йочев в свое интервю. Проблемът, за негово огромно щастие, бързо е разрешен и колелото става като ново. Две години момчето не слиза от него. „Съсипвах го от каране!”, спомня си водещия. Още тогава започва да експериментира с по-екстремно каране, което днес е негово хоби.


Либия обаче остава само в спомените му. Водещият е изключително огорчен от разгрома в държавата в последните години. „През 1997 г. със сестра ми се завърнахме в България, а по-късно – и родителите ни. Никога повече не сме се връщали там. Много бих искал да покажа на децата си страната на моето детство. Тогава беше приказно място, като в историите на Шехерезада. Съмнявам се обаче, че някога отново ще видя онази Либия. Това е болна тема, която доказва извращенията, на които е способна политиката. Превърнаха от едно вълшебно място, в което хората бяха щастливи, в арена на несекващи конфликти и несигурност”, коментира Златимир.


Когато се завръща в България, той е 12-годишен. Образованието си продължава в елитната Руска гимназия в родния си град Хасково. Но прекарва там само година. Сърцето го влече към спорта и се мести в спортно училище. До ден днешен спортът е неразделна част от живота му, въпреки че отдавна се е отказал от идеята да се занимава професионално с него. Златимир е запален по движението, благодарение на което се разтоварва от психическото напрежение в работата си. Обича колоезденето, футбола и пътуванията. Два пъти е обиколил България, бил е в почти всички европейски столици и вече започва да опознава Изтока. Фотографията е голямата му страст, а решението да стане журналист е резултат от желанието му да живее интересно – нито един ден да не прилича на другия. Години след като завършва Факултета по журналистика в Софийския университет и започва да се изявява пред камерите, разбира, че тази професия е била неосъществена мечта на баща му.


В залите на факултета Злати се запознава с настоящия си шеф – Антон Хекимян. Двамата са състуденти и още по онова време поемат успоредно своя път към телевизията. Само че арменецът започва работа в Би Ти Ви, а Йочев го харесват в БНТ. Явява се на кастинг и го взимат в туристическо предаване – направо като водещ. По-късно се мести в по-малка, частна телевизия, започва да се занимава с репортерство, става новинар, а когато е само на 28 години се завръща в БНТ – този път като водещ на централната емисия „По света и у нас”. Партнира си с Поли Златарева. Двойката се редува в ефир с емблематичните за Националната телевизия двойки на Радина Червенова и Спас Кьосев и Аделина Радева и Георги Любенов. Цял месец Йочев се подготвя за излизането си на екран, а после споделя, че след първата суха тренировка колегите му са му ръкопляскали.


Но въпреки че приема работата в БНТ като огромно предизвикателство и признание, тя не му е достатъчна. Той иска нещо различно, авторско и много по-лично от новините. Затова се мести в свързваната с варненската групировка ТИМ „България он ер” като водещ на сутрешния блок. Там започва да налага характерния си стил. Държи да поднася на зрителите не само стряскащи и шокиращи, но и „добри” новини. Започва опити да „възпитава” аудиторията си с хубава музика, прави прегледи на интересни исторически събития, случили се на същата дата преди години. Чувства се добре. Единственият му проблем е, че като водещ на сутрешен блок става рано и съответно е желателно да си легне рано. Но последното му се струва невъзможно.

„Не ранното ставане е проблем, а че след толкова години водене на сутрешен блок не мога да си организирам деня и по-скоро вечерта. Не лягам рано. Аз съм нощна птица и вечер съм много по-активен, което значи, че ставам в четири, но не успявам да си легна към 8 ч. вечерта, когато би следвало да го правя. А работата често ми взема чисто физическо време за нещата и заниманията, които обичам да правя, защото съм човек с много интереси и хобита”, коментира Йочев още като водещ в „България он ер”. Той подчертава, че винаги е стоял встрани от хората, които му гостуват в студиото. „Нямам приятели политици. Имам приятели, с които играя футбол, спортувам, ходя на екскурзии, обикалям света”, категоричен е водещият. За него е въпрос на професионална хигиена да постави граница между приятелския си кръг и кръга на хората, които интервюира.


Успоредно с професионалния му живот се развива и личният. Златимир създава семейство с красивата си колежка Марина Цекова, която по онова време работи в Нова тв. Двамата имат дъщеричка, родена на Бъдни вечер през 2018 г. Кръщават детето Тамара. Двойката няма роднини с това име – избира го просто защото много го харесва.

Междувременно кариерата на Антон Хекимян върви шеметно нагоре като водещ на сутрешния блок в Би Ти Ви. А след като го правят шеф на новините и актуалните предавания в телевизията – в края на миналата година, след дълго мислене и кастинги той решава да покани бившия си състудент да го замести в „Тази сутрин”. Половинката на Златимир – Марина, също е назначена в телевизията. За нейното преместване от Нова в Би Ти Ви е съобщено в деня, в който става ясно, че Хекимян е новият директор.


Засега отзивите от работата на Златимир Йочев в „Тази сутрин” са много добри, а коментарите на зрителите – повече от ласкави. „Много интелигентен журналист. Харесвам го още от „България он ер”. Талант и безкомпромисна харизма”, пишат зрители на официалната страница на предаването. Някои дори настояват за негова екранна половинка да бъде поканена половинката му и в живота – Марина Цекова, вместо Биляна Гавазова, с която работи в момента.

Източник:фламган.бг

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила


Тя е осъдена за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.

Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.

Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.

По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.

По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:

"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.

Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.


Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.

/Автор Йово Колев/ Източник :lifebites.bg

Спомени от СОЦА:Правехме калашници и ги паласирахме по света за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Източник:wars.bg

Отпуснаха още 100 млн. лева за безлихвени кредити! Ето кой може да се възползва


Правителството отпусна още 100 милиона лева за безлихвени кредити. От тях може да се възползват хора, които не могат да полагат труд заради пандемията от коронавируса.

Така бюджетът по Програмата за гарантиране на безлихвени заеми за граждани става 300 милиона лева. Допълнителните средства идват от Програмата за портфейлни гаранции в подкрепа на ликвидността на микро-, малките и средни предприятия, пострадали от извънредната ситуация заради COVID-19.И двата помощни механизма се изпълняват от Българската банка за развитие.

В същото време се наблюдава активно търсене на безлихвени заеми от банките – партньори на ББР. Правителството възложи на банката да извършва преразпределение на средства от бюджетите на двете програми при необходимост.

Те разполагат с общ финансов ресурс от 700 милиона лева.

Трета армия – бойната армия на България, която излезе в запас


Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха. Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.

Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград. Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.

По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. 

Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. 

На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.

Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.

В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.

Георги Мангинов

Абонамент за: Публикации (Atom)
senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

Copyright© Сензация