Спомени от соца: Емблематичният "Нептун" в ММЦ Приморско - какво беше и в какво се превърна

През 60-те години на миналия век е в ход програма, която превръща все още никому неизвестните черноморски градчета в световноизвестни туристически дестинации.

Създадени са знаковите курорти „Албена“, „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, а селища като Несебър, Созопол и Приморско губят анонимността си и придобиват статута на едни от най-предпочитаните места за отдих.

Програмата за развитие на българското Черноморие включва засилено строителство на хотели, ресторанти и всякакви други увеселителни заведения, изникващи по цялата брегова ивица, от Резово до Дуранкулак.Благодарение на това ударно развитие, България излиза на световната туристическа сцена, а по нашенските плажове все по-често звучи руска, полска и дори шведска реч.Обмислени до най-малкия детайл новопостроените курорти предлагат комфорт и спокойствие, които привличат семейства от цяла Европа, прекарващи отпуската си сред все още девствените дюни на лазурното ни крайбрежие.

В годините на социализма международният туризъм се обособява като важен отрасъл от българската икономика, основна заслуга за което има основаното през 1948 година стопанско предприятие „Балкантурист“.

Неговите чуждестранни представителства регулярно популяризират родината ни чрез контактите си с журналисти и публицисти, както и чрез провеждането на тематични събития, посветени на българската култура.

Една от многото цели, които трябва да бъдат постигнати, е превръщането на България в международно средище за младежки отдих.В тази връзка, през 1957 година в залива Атлиман край Приморско е направена първата копка на мащабен проект, превърнал се няколко години по-късно в популярния Международен младежки център „Георги Димитров“.

Изграден край просторната плажна ивица между Приморско и Китен, ММЦ „Г. Димитров“ има за цел да стимулира контактите между младежи от цял свят.За тази цел в курорта са обособени няколко големи хотела, носещи имената „Бисер“, „Хоризонт“ и „Нептун“, които поемат основната част от туристопотока.

Впоследствие, с цел увеличаване на легловата база, на територията на комплекса се появяват и многобройни бунгала, както и място за къмпинг.Ежедневието на младежта, почиваща в ММЦ „Георги Димитров“, е динамично и е изпълнено с различни спортни и културни прояви. На всеки е дадена възможност за изява, независимо дали той е спортист, или творец.

Организират се разнообразни фестивали, фото и художествени пленери, състезания по гребане, плуване, тенис. А когато дойде време за отдих, откритият театър към комплекса среща посетителите с творчеството на млади музиканти, танцови ансамбли и театрални трупи от целия свят.

Разбира се, организират се и прожекции на български филми, преведени на съответните езици.От наличието на толкова разнообразни варианти за прекарване на почивката е съвсем нормално човек да поогладнее. За задоволяването на тази така естествена нужда се грижат ресторантите, придадени към големите хотели на комплекса, както и няколко по-малки питейни заведения.Част от тези места е и ресторант „Нептун“.

Разположено само на няколко метра от плажната ивица, двуетажното заведение е едно от най-посещаваните в околността, а обособеният бар е гаранция за наличието на клиенти и по светло, и по тъмно.Ресторантът е построен в началото на 60-те години и притежава характерната за обществените сгради от това време архитектура.

В предната му част е обособена красива цветна алея, от която започват две стълбища, водещи до залите за посетители.Те, от своя страна, са организирани върху широка тераса с изглед към морето, обграждаща вътрешен двор, също аранжиран с цветя.Историята на ресторанта като такъв продължава до началото на 90-те години, когато след промените около собствеността на ММЦ „Приморско“, част от сградата за кратко функционира като дискотека.

Днес ресторантът отдавна е само красива илюстрация върху картичките от онова време, а единствената негова част, която все още се използва за нещо, е превърната в склад към едноименния хотел.

Размахът, с който са строили навремето, си личи дори от обраслите с растителност развалини.Макар и занемарени, залите на ресторанта все още впечатляват с размерите си, а запазилите се рамки от някогашния прозрачен купол на тавана допринасят за възраждането на атмосферата от онова време, когато около металните маси и столове е звучала естрадна музика.

Постепенно пепелявата мазилка на стените отново придобива цвят, напуканите плочки във вътрешния двор се наместват една спрямо друга, а цветната алея, отдавна превърнала се в непроходима джунгла, малко по малко си възвръща предишните изящни форми.Пустеещите зали се изпълват с човешки гласове и неусетно над ресторанта тихо се разнася познатата мелодия от миналото „Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо, разкрий ми тайните си ти…“

Източник: webcafe.bg/Автор (снимки и текст): Христо Узунов/

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на Изоставената България

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наследникът на Антон Хекимян прекарал детството си в Либия, вижте неразказаната му история

Наследникът на Антон Хекимян в „Тази сутрин” е прекарал детството си в далечна Либия. Новото лице на Би Ти Ви – Златимир Йочев, живял 5 години в Триполи заедно със своите родители и сестра си. Това бил един от най-щастливите периоди в живота му, но днес водещият не иска да се завръща в страната. „Онази Либия, която обичах, вече я няма”, убеден е той.

Златимир Йочев е роден в Хасково, но детството си свързва с Либия. Семейството му заминава там, когато момчето е съвсем малко. От Триполи са най-ярките спомени от първите години на живота му. Няма много приятели там, но компания в игрите му правите неговата сестра. В Либия Злати получава и първия си велосипед – луксозния за времето си ВМХ – мечта на всички деца в България,пише флагман.бг

„Много исках BMX и, когато ми го подариха, бях на седмото небе! Но още на второто каране се развали – производствен дефект. Бях разочарован и много плаках”, спомня си след години Йочев в свое интервю. Проблемът, за негово огромно щастие, бързо е разрешен и колелото става като ново. Две години момчето не слиза от него. „Съсипвах го от каране!”, спомня си водещия. Още тогава започва да експериментира с по-екстремно каране, което днес е негово хоби.

Либия обаче остава само в спомените му. Водещият е изключително огорчен от разгрома в държавата в последните години. „През 1997 г. със сестра ми се завърнахме в България, а по-късно – и родителите ни. Никога повече не сме се връщали там. Много бих искал да покажа на децата си страната на моето детство. Тогава беше приказно място, като в историите на Шехерезада. Съмнявам се обаче, че някога отново ще видя онази Либия. Това е болна тема, която доказва извращенията, на които е способна политиката. Превърнаха от едно вълшебно място, в което хората бяха щастливи, в арена на несекващи конфликти и несигурност”, коментира Златимир.

Когато се завръща в България, той е 12-годишен. Образованието си продължава в елитната Руска гимназия в родния си град Хасково. Но прекарва там само година. Сърцето го влече към спорта и се мести в спортно училище. До ден днешен спортът е неразделна част от живота му, въпреки че отдавна се е отказал от идеята да се занимава професионално с него. Златимир е запален по движението, благодарение на което се разтоварва от психическото напрежение в работата си. Обича колоезденето, футбола и пътуванията. Два пъти е обиколил България, бил е в почти всички европейски столици и вече започва да опознава Изтока. Фотографията е голямата му страст, а решението да стане журналист е резултат от желанието му да живее интересно – нито един ден да не прилича на другия. Години след като завършва Факултета по журналистика в Софийския университет и започва да се изявява пред камерите, разбира, че тази професия е била неосъществена мечта на баща му.

В залите на факултета Злати се запознава с настоящия си шеф – Антон Хекимян. Двамата са състуденти и още по онова време поемат успоредно своя път към телевизията. Само че арменецът започва работа в Би Ти Ви, а Йочев го харесват в БНТ. Явява се на кастинг и го взимат в туристическо предаване – направо като водещ. По-късно се мести в по-малка, частна телевизия, започва да се занимава с репортерство, става новинар, а когато е само на 28 години се завръща в БНТ – този път като водещ на централната емисия „По света и у нас”. Партнира си с Поли Златарева. Двойката се редува в ефир с емблематичните за Националната телевизия двойки на Радина Червенова и Спас Кьосев и Аделина Радева и Георги Любенов. Цял месец Йочев се подготвя за излизането си на екран, а после споделя, че след първата суха тренировка колегите му са му ръкопляскали.

Но въпреки че приема работата в БНТ като огромно предизвикателство и признание, тя не му е достатъчна. Той иска нещо различно, авторско и много по-лично от новините. Затова се мести в свързваната с варненската групировка ТИМ „България он ер” като водещ на сутрешния блок. Там започва да налага характерния си стил. Държи да поднася на зрителите не само стряскащи и шокиращи, но и „добри” новини. Започва опити да „възпитава” аудиторията си с хубава музика, прави прегледи на интересни исторически събития, случили се на същата дата преди години. Чувства се добре. Единственият му проблем е, че като водещ на сутрешен блок става рано и съответно е желателно да си легне рано. Но последното му се струва невъзможно.

„Не ранното ставане е проблем, а че след толкова години водене на сутрешен блок не мога да си организирам деня и по-скоро вечерта. Не лягам рано. Аз съм нощна птица и вечер съм много по-активен, което значи, че ставам в четири, но не успявам да си легна към 8 ч. вечерта, когато би следвало да го правя. А работата често ми взема чисто физическо време за нещата и заниманията, които обичам да правя, защото съм човек с много интереси и хобита”, коментира Йочев още като водещ в „България он ер”. Той подчертава, че винаги е стоял встрани от хората, които му гостуват в студиото. „Нямам приятели политици. Имам приятели, с които играя футбол, спортувам, ходя на екскурзии, обикалям света”, категоричен е водещият. За него е въпрос на професионална хигиена да постави граница между приятелския си кръг и кръга на хората, които интервюира.

Успоредно с професионалния му живот се развива и личният. Златимир създава семейство с красивата си колежка Марина Цекова, която по онова време работи в Нова тв. Двамата имат дъщеричка, родена на Бъдни вечер през 2018 г. Кръщават детето Тамара. Двойката няма роднини с това име – избира го просто защото много го харесва.

Междувременно кариерата на Антон Хекимян върви шеметно нагоре като водещ на сутрешния блок в Би Ти Ви. А след като го правят шеф на новините и актуалните предавания в телевизията – в края на миналата година, след дълго мислене и кастинги той решава да покани бившия си състудент да го замести в „Тази сутрин”. Половинката на Златимир – Марина, също е назначена в телевизията. За нейното преместване от Нова в Би Ти Ви е съобщено в деня, в който става ясно, че Хекимян е новият директор.

Засега отзивите от работата на Златимир Йочев в „Тази сутрин” са много добри, а коментарите на зрителите – повече от ласкави. „Много интелигентен журналист. Харесвам го още от „България он ер”. Талант и безкомпромисна харизма”, пишат зрители на официалната страница на предаването. Някои дори настояват за негова екранна половинка да бъде поканена половинката му и в живота – Марина Цекова, вместо Биляна Гавазова, с която работи в момента.

Източник:фламган.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В ранните часове на 8 март, 1988 г. в градското гробище на Сливен една млада жена е екзекутирана с изстрел в тила

Тя е осъдена за убийството на двамата си невръстни сина. По ирония на съдбата екзекуцията на кърджалийката Елина Златанова е извършена в Международния ден на жената и Деня на майката, но този факт изглежда убягва от вниманието на българските власти.

Комунистическият режим ще падне година и половина по-късно, а няколко години след това ще бъде отменено и смъртното наказание. Така Елина Златанова ще се превърне в последната жена, екзекутирана у нас пише lifebites.bg.

Престъплението

Елина Златанова е българо-мохамеданка от Кърджали, чието име е сменено в средата на 80-те, по време на Възродителния процес. Златанова е акушерка, а съпругът й д-р Мартин Златанов е лекар в болницата на Кърджали. Бащата на Елина е бивш депутат и семейството й е уважавано в града.

Бракът на младата жена обаче е катастрофа а животът й пълен кошмар. Тя е превърната в робиня на съпруга си и брат му, като й е забранено да излиза от апартамента им в кв. Възрожденци освен, за да ходи на работа.

Но това, което прелива чашата и кара Елина да убие двете си невръстни деца са слуховете, че съпругът й си има любовница. Слуховете се потвърждават по-късно, когато д-р Златанов се жени за любовницата си и емигрира в Турция.

Процесът

На 19 януари, 1986 г., Бабин ден, Елина трябва да отиде на тържество със съпруга си, но той се прибира късно вечерта и дори не й обръща внимание. На следващата сутрин, след като съпругът заминава за работа, Елина Златанова взима 20-литрова туба с бензин и я разлива из апартамента, след което го запалва.

Десетмесечният й син Елин се задушава в пламъците, а 4-годишният му брат Невен се опитва да избяга, но майка му го убива, намушквайки го с кухненски нож в корема. Златанова полива самата себе си с бензин, но в последния момент избягва от пламъците и е спасена от комшии.

По време на съдебния процес Елина Златанова твърди, че непознат мъж в сини работни дрехи нахлува с взлом в жилището и го подпалва. Разследващите обаче откриват следи от намушквания по тялото на 4-годишния Невен и Златанова си признава всичко.

По време на процеса убийцата се признава за виновна по всички обвинения и припада няколко пъти при споменаването на имената на синовете й. Златанова е защитавана от адв. Рени Цанова, която се опитва да я изкара невменяема, но съдът не приема тази теза. Елина изглежда се е примирила със съдбата си и последните й думи в залата са:

"Никога нямаше да съм добра майка. Не заслужавам да живея, но ако ме оставите жива, ще се опитам да изкупя вината си".Елина е призната за виновна въпреки смекчаващите вината обстоятелства и е осъдена на смърт.

Наказанието

По времето на социализма повечето екзекуции биват извършвани в стая на Софийския централен затвор, където има специално приспособление за екзекуции. Но както сега, така и тогава единственият затвор за жени е този в Сливен и екзекуцията е трябвало да бъде извършена там, по усмотрение на директора на затвора и областния прокурор.

Рано сутринта на 8 март, Елина е изведена от килията си, качена в автобус и откарана до предварително подготвен изкоп в гробището на Сливен. Била е принудена да застане на ръба на изкопа, след което доброволец от охраната на затвора я застрелва с куршум в тила.

Екзекуцията на Елина Златанова се случва в навечерието на Възродителния процес. Само година по-късно, в периода май-август, 1989 г., около 360 хил. българо-мохамедани напускат България и емигрират в Турция.

Според някои макар случаят Елина Златанова да не е политически, той е използван умело от държавата, за да се подчертае още веднъж неравноправието между българо-мохамеданите и останалото население. Още повече, защото според запознати смъртните присъди на жени по времето на социализма са рядкост, независимо от това колко тежко е извършеното престъпление.

Последната екзекуция у нас е извършена на 4 ноември, 1989 г., едва шест дни преди смяната на режима. Самоковецът Георги Алински е разстрелян след като е признат за виновен по обвинение в диверсия. В период от десет години Алински поврежда три пъти лифта на Боровец с цел саботаж.

Смъртното наказание у нас е премахнато окончателно на 10 декември, 1998 г. Машината за разстрели в Софийския централен затвор е предадена за скрап още в началото на 90-те, а стаята, в която са се изпълнявали смъртните присъди, днес се използва като склад и нищо не подсказва за предишното й предназначение.

/Автор Йово Колев/ Източник :lifebites.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Правехме калашници и ги паласирахме по света за милиарди

Началото

Началото на българската военна промишленост се поставя след Руско-турската освободителна война.

До Втората световна война тя има по-скоро занаятчийски характер. Военната ни индустрия тогава може успешно да се справи само с ремонта на наличното и на доставяното пехотно и артилерийско въоръжение. В нея са се трудили от 7 до 9 хиляди работници и специалисти.

Завършилата война показва голямата необходимост от укрепването на отбранителната способност на страната и от превъоръжаването на армията. До 1944 г. тя се въоръжава с немско, френско, белгийско и италианско оръжие, в много случаи – остаряло. След войната то усилено се ремонтира, привежда се в годност и трофейното, което е пленено в доста големи количества. С тези дейности военната промишленост се занимава и натоварва няколко години. През август 1947 г. българската правителствена делегация, в която са включени и специалисти-оръжейници, води в Москва разговори със съветските ръководители и по военнотехнически въпроси.

Поставя се искане за превъоръжаването с най-ново съветско оръжие, разработва се четиригодишен план за доставка на ново въоръжение, започва доставката на танкове, самолети, кораби, радиолокатори, артилерийски системи, стрелково оръжие, оптика и други. Някои от тези оръжия – самолетите, танковете и корабите, се доставят безвъзмездно от СССР.

През декември 1948 г. с постановление на Министерския съвет военните фабрики се обединяват в Държавно индустриално обединение “Металхим”, в което се включват: ДВФ – Казанлък (по-късно Завод № 10 и “Арсенал”), ДВФ – Сопот (по късно Завод № 11 и “ВМЗ” Сопот), ДВФ – Карлово (по късно Завод № 15 и Комбинат за трактори), ДВФ – София (по късно Завод № 12 и Завод “Средец”), фабриката в Казанлък – (по късно Завод № 13 и Обединение “Хидравлика и пневматика”) и ДВФ – Ловеч (по късно Завод № 14 и Завод “Балкан”).

Напредъкът

След 1970 г. българската военна промишленост навлиза в период на много ускорено развитие. Усвоява се ремонтът, по-късно – и производството на руска военна техника и изделия. В продължение на повече от 35 години преди 1989 г. България получава от СССР лицензионна техническа документация за над 250 военни изделия. Тя се предава безплатно, съгласно решение на СИВ и по междуправителствени съглашения, заплаща се само за размножаването по около 1 копейка за страница. Това е невиждан случай в историята за дружеско съюзническо подпомагане. Отделни документации са получавани и от други членки на СИВ: от ГДР по оптика, от Чехословакия по елементи на снарядите, от Полша.

Ако България трябва сама да разработи и създаде лицензионните документации, тя би трябвало предварително да вложи за проектно-конструкторска работа, уреди, апарати, материали, оборудване, изпитания и кадри най-малко 3-3,5 милиарда долара, което тогава не е по силите й.

Един златен поток потича към България. Трябва само той да се оползотвори – да се усвоят тези военни изделия, с тях да се превъоръжава армията и да се прави износ за страни-членки на СИВ, и за други страни. Ефективността от износа е много голяма. Тя се подобрява постепенно, за да достигне към 1985 г. валутна възвращаемост равна на 240%, което означава, че на 1 лев, вложен в производството за материали и труд, при износ се получават 2,4 долара. Тъй като армията изкупува от военната промишленост 4-5% от годишното й производство, останалите 95% се изнасят. Затова износът непрекъснато расте, за да достигне през втората половина на 80-те години 800-900 милиона долара и 2-2,1 милиарда преводни рубли. В същото време България внася военни стоки от СССР и от други страни от СИВ за не повече от 500 милиона рубли. С разликата от този активен баланс се внасят метали, химикали, нефт, газ, електроенергия, оборудване и др. Военната промишленост подпомага стопанството на републиката с мястото си в десетката на световните износители на военна техника.

Големият и ефективен износ позволява на държавата да инвестира във военната промишленост, което означава, че в известен смисъл военната промишленост се и самофинансира.

Апогеят

Настъпва “Златният век” на българското военно призводство. Моментът е изключително подходящ. След Втората световна война колониалната система се разпада, повече от 120 държави стават независими и заживяват самостоятелен живот, приети са и в ООН. Една народност, за да се съхрани и предпази в съвременния свят от завладяване и асимилация, трябва да има държава. За да се опази държавата, трябва да има армия, армията – оръжие. Младите държави търсят с предимство оръжие, каквото в момента на широк фронт се усвовява от българската военна промишленост. Те купуват съветско оръжие по геополитически причини, но и защото цената му е по-ниска, качеството – по-добро от западното. Поръчките завалят като водопад. Започва да се активира разпродажбата на оръжие от по-стари системи. Продаденото от складовете на българската армия се възстановява с нови типове оръжие с по-високи бойни качества. Тази нормална планомерна дейност продължава десетилетия.

След 1975 г. и до 1989 г. ДСО “Металхим” създава 28 машиностроителни комбината на военната промишленост в почти всички окръзи с общ персонал 136 хиляди работници, служители и инженери.

Тя представлява концерн с определено направление. Машиностроителният комбинат (МК) обикновенно е разположен в микрорайон с радиус на действие около 100 км. Състои се от Главно предприятие–майка и технологически свързани с него филиални заводи и големи цехове. Те доставят на Главното предприятие възли и детайли – съставни части на готовите военни изделия. Филиалните заводи и цеховете са разположени в селища около Главното предприятие. Заедно те образуват микротериториален промишлен комплекс – машиностроителен концерн със стопанска самостоятелност и определена специализация.

През 1975 г. от ДСО “Металхим” се отделят заводите по специална електроника и се образува ДСО “Електрон” към МНО. В общо 26-те завода в “Електрон” се трудят 29 000 работници, служители и специалисти. ДСО “Електрон” и други заводи изнасят в страните от СИВ и в СССР голямо количество изделия на специалната електроника. Това е едно много солидно перо в българския военен износ. Трябва да се отбележи, че в тази област България разполага с отлични технически кадри и много добри ръководни специалисти. През годините преди 1989 г. към Министерството на отбраната функционират около 15 заводи и бази за ремонт.

През 1989 г. в тези заводи работят около 15 хиляди работници и служащи. Общият брой работници и служещи в българската военна промишленост към 1989 г. е 180 000 души.

Във всеки комбинат на “Металхим” има промишлено-техническо училище или техникум, които обучават работници и средни техници. Специалисти със висше образование се подготвят чрез стипендии в българските висши училища и във Факултета за обучение на специалисти по военно производство и военна техника в Пловдив към МЕИ – София.

Освен това в продължение на повече от три десетилетия всяка година се изпращат по 100 младежи за обучение в съответни институти в Ленинград, Москва, Тула, Харков, Киев, ГДР, ЧССР и др. Най-висока квалификация се добива в съветските институти, които са едни от най-добрите в света.

През този период израства голяма група технически кадри и стопански ръководители, които вграждат себе си и своя живот в създаването на военната промишленост. Сред ръководителите на военната промишленост голям принос имат генералите Георги Ямаков и Марин Стайков и генералните директори Климент Вучев – „Електрон“, и Илия Гунчев – „Металхим“, които в продължение на десетилетия са начело на военното производство.

Ръководството на “Металхим” организира и производството на боеприпаси, които и през война, и в мирно време най-много се търсят на международния пазар. Те изискват и най-много разходи. Ако една млада държава си достави оръдие, 30 години след това тя ще купува боеприпаси за него. Затова ръководството на “Металхим” заявява все повече и повече документации за боеприпаси от Москва, получава ги и много бързо ги усвоява. В края на краищата България става страна, която в СИВ произвежда най-много боеприпаси след Съветския съюз и ги доставя на страните – членки на организацията, както и на арабски, азиатски, африкански и някои латиноамерикански държави.

България усвоява и произвежда всички видове снаряди от малокалибрените 20 мм до калибър 152 мм и 155 мм (по стандарт на НАТО). Успоредно се развива направлението противотанкови кумулативни гранати и изстрели. Ракетните изстрели за гранатомети от типа РПГ-7В, СПГ-9В и ПГ-15, Б-10 се произвеждат в много големи количества – годишно над 1 милион и 400 хиляди. В света няма страна, която да произвежда повече гранати за РПГ-7 (дори и СССР) от България. СССР купува от България. Всяка втора кумулативна граната и изстрел в света са български.

Калашникът

Символът на военното ни произодство обаче завинаги си остава автомат Калашников. с инженерно име АК – 47, който в паметта на българския войник ще се нарича „Калашник”  или „Калашникът” поне докато изчезне спомена и за последния, който го е държал в ръцете си. И до днес лекото стрелково оръжие си остава най-ефективния и надежден автомат, и най-доброто средство за поразяване на жива човешка сила на противника.

Неговото производство у нас започва точно преди половин век (1965 г.). В продължение на две години НИТИ–Казанлък и съветски проектански институт изработват проект на нов оръжеен завод край Шейново, включен към „Арсенал“ – Казанлък (тогава завод „Фридрих Енгелс“). Заводът произвежда автомати “Калашников” калибър 7,62 и калибър 5,45 мм, картечници “Калашников” 7,62 и 5,45 мм, танкова картечница 12,7 мм, картечница “Утьос”, пистолети “Макаров”, “Шипка” и пистолет ПСМ калибър 5,45 мм. Капацитетът на завода е значителен – около 80 хиляди автомата годишно.

Усвояват се и редица детайли и възли на оръжия тип “НАТО”. Така например българският автомат „Калашников“ е преработен с цев за американския патрон калибър 5,56 мм. Произвеждат се корпуси на снаряди калибър 155 мм (и след това се изнасят), барути, оптика, лазерни уреди, далекомери и т.н по западни стандарти.

Авторитетът на оръжейната продукция е неоспорим. Българските автомати “Калашников” са с най-високо качество сред всички производители, търсят се най-много на международния пазар поради много високи показатели и най-прецизна технология с някои специфични особености.

След 1990 г. обаче никой в света няма лиценз за производство на “Калашников”, защото лицензите, които са притежавали някои от соцстраните, включително и ние, изтичат автоматично с разпадането на Варшавския договор. Това  неведнъж заявява и самият Михаил Калашников, който почина наскоро.

Нееднократно и руската компания-производител на легендарния автомат е казвала, че  автомати “Калашников“ се произвеждат в частният завод „Арсенал“ – Казанлък. Според производителите обаче, продукцията им се различава коренно от руското оръжие. Автоматите “Арсенал“ са базирани на руския АК 47, но са многократно подобрени и съобразени с международните изисквания и нормите на НАТО.

Руснаците от своя страна твърдят, че автоматите “менте“ подбиват цените на международните търгове. България и до днес е считана за един от основните производители на АК-47 в световен мащаб.

Кинкалерия и текстил

Търговията с военна продукция се извършва от две държавни търговски организации – ДТП „Кинтекс“ – за развиващите се страни, и Главно инженерно управление на Министерството на външната търговия – за страните от СИВ и за социалистическите държави извън Европа. Специалистите от тези търговски организации реализират много голям износ на военна техника на междудържавна основа.

Българските военни заводи произвеждат и гражданска продукция. Това е целенасочена политика за създаване на демобилизационен профил с цивилни изделия, който в определени моменти да донатоварва мощностите на военното производство и да се съхраняват кадрите на военната промишленост при спад на поръчки. Не е случаен фактът, че редица военни заводи слагат началото на цели отрасли и подотрасли в българската индустрия.

Така например Завод №12 в София и Завод №14 в Ловеч създават българското каростроене. В завода в Ловеч се монтират и леки коли. На базата на Завод №13 в Казанлък възниква обединение „Хидравлика и пневматика“, което специализира България по линия на СИВ, задоволява нуждите на другите страни–членки и най-масово изнася продукция за СССР. На базата на завода в Карлово се създават българското тракторостроене и производството на селскостопански машини.

През втората половина на периода до 1989 г. развитието на военното производство е в своя апогей. По износ на военна продукция с рубли и с долари взети заедно България се нарежда сред най-големите износители в света.

Краят

След 1989 г. настъпва и разрухата. Почти унищожена и разпродадена е цялата военна промишленост, сградите се рушат, машините са разкомплектувани и изнесени, съоръженията са нарязани. Ликвидирани са българската специална електроника, производството на военни изделия с най-висок световен клас. Унищожен е холдингът на военната промишленост „Металхим“ със 136 000 работници и специалсти. Извършвайки прехода от планова икономика към свободна конкуренция, държавата не направи нищо за запазване на пазарите за специална продукция в Азия, Африка и Латинска Америка.

Из книгата „От Девети до Десети“, автор: Димитър Иванов

Източник:wars.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отпуснаха още 100 млн. лева за безлихвени кредити! Ето кой може да се възползва

Правителството отпусна още 100 милиона лева за безлихвени кредити. От тях може да се възползват хора, които не могат да полагат труд заради пандемията от коронавируса.

Така бюджетът по Програмата за гарантиране на безлихвени заеми за граждани става 300 милиона лева. Допълнителните средства идват от Програмата за портфейлни гаранции в подкрепа на ликвидността на микро-, малките и средни предприятия, пострадали от извънредната ситуация заради COVID-19.И двата помощни механизма се изпълняват от Българската банка за развитие.

В същото време се наблюдава активно търсене на безлихвени заеми от банките – партньори на ББР. Правителството възложи на банката да извършва преразпределение на средства от бюджетите на двете програми при необходимост.

Те разполагат с общ финансов ресурс от 700 милиона лева.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трета армия – бойната армия на България, която излезе в запас

Някога в България имаше три армии. На Първа й казваха парадна. Сигурно защото щабът й бе в столицата, където най-често военните дефилираха. Втора беше с център Пловдив и я наричаха учебна. В Сливен беше щабът на Трета армия. За мъжете, давали клетва под бойно знаме, тя си остава бойната армия на България. В нея мамини синчета не можеха да служат. Ученията бяха много и все максимално близки до реалните. Отпуските бяха малко, но затова пък сладки.

Трета армия е сформирана в далечната 1911 година с указ на княз Фердинанд. Целта на създаването й е участие в Балканската война. Пръв командващ става генерал-лейтенант Радко Димитриев, под чието ръководство части на армията превземат Лозенград. Следва знаменателната победа при Одрин. През първата половина на ХХ век в армията влизат Четвърта Преславска, Пета Дунавска и Шеста Бдинска дивизия. Повечето от частите в тях са дислоцирани основно в Северна България. Ситуацията се изменя коренно след 9 септември 1944 година. Противникът за социалистическа България вече е на Юг и армията ни се прехвърля южно от Балкана. Така през 1951 година щабът е преместен от Шумен в Сливен.Командващ Трета армия става генерал Добри Джуров, който наследява генерал Славчо Трънски.

По-късно Джуров ще остане в историята ни като най-дългогодишния министър на отбраната. Още един командващ Трета армия – генерал Йордан Мутафчиев, впоследствие става военен министър. Той оглавява военното ведомство в правителствата на Луканов и Димитър Попов.През 90-те години, когато начело на Министерството на отбраната застават политици, един бивш командващ Трета армия пък оглавява Генералния щаб. Това е Цветан Тотомиров. За него в Трета армия се носят легенди. 

Наричат го железния войник. Той е тръгнал като лейтенант от Елхово. Преминал е през събитията в Чехословакия през 1968 година. Като трамплин в кариерата му се счита една случка по времето, когато е началник-щаб на батальон в Айтос. Тогавашният майор Тотомиров залавя дипломат на западно посолство, докато снима бойното поделение. След тази случка офицерът израства за по-малко от 6 години до командващ армията. Всъщност доскоро командващият Трета армия беше човекът с най-голяма власт в цяла Източна България. И това не са празни приказки. Не само защото подчинени му бяха десетки хиляди мъже под пагон. Но и защото в армията винаги се е разполагало с най-доброто оръжие. Като оперативно-тактическите ракети „Скът“, за които преди 4 години се вдигна невероятен шум около унищожаването им. Те дойдоха на въоръжение в ракетната бригада на Трета армия край ямболското село Кабиле в началото на 80-те години. По това време командващ ракетните войски и артилерията на армията е днешният вицепрезидент генерал Ангел Марин. Мощта на ракетите е невероятна. Всяка може да достигне безпрепятствено Истанбул. 

На подчинение на командващия бяха и двете танкови бригади – в Сливен и Айтос. Те първи у нас получиха танковете Т-72, които могат да стрелят в движение, пазейки целта дори когато те се движат по пресечена местност. Командващият можеше да вдига по тревога по всяко време на денонощието и звено „Тактическа авиация“. Самолетите бяха разположени в авиобаза Безмер. В полосата на армията влизаше и най-големият у нас военен полигон „Ново село“,в който днес са се настанили американци.Преди по-малко от 30 години обаче от неговите вишки наставления даваше последният командващ Варшавския договор маршал Виктор Куликов. Щабовете на дивизиите бяха разположени в Бургас, Ямбол, Стара Загора и Шумен. Всяка от тях разполагаше със собствен мотострелкови полк и разузнавателен батальон, които бяха базирани в Звездец, Елхово и Харманли.

Мъжете, минали през тях, и до днес разказват спомени, които вече са част от армейския фолклор. Звездец, Елхово и Грудово бяха популярни като Триъгълника на смъртта, а в Симеоновград се намираше Черния полк. Най-много поделения – над 15, обаче през последните 50 години имаше в Сливен. Затова и през последните години щабът на Трета армия се превърна в един от символите на Града под сините камъни. Сливенци още помнят времето, когато в града имаше 4 генерали, все армейски. Командващият армията беше генерал-лейтенант, а генерал-майори бяха заместникът му, началник-щабът и началникът на политотдела. Някога в града беше изграден квартал със 100 блока само за военните и семействата им. Никой не е обявявал официално колко е бил техният брой, но според различни изчисления преди 30 години в Сливен са живеели между 25 и 30 хил. военнослужещи. Днес в града няма нито един генерал от армията, а в квартал „Стоян Заимов“ живеят предимно бивши военни.

В панелен блок в квартала със семейството си живее и единственият командващ Трета армия, останал в Сливен. Той се казва Тодор Тодоров и беше начело на армията от юли 1996 до юли 2000 година. В момента генералът от резерва категорично отказва да говори на армейски теми. Много ме боли, не искайте от мен да коментирам, сякаш някой къса от тялото ми живо месо. За генерал Тодоров Трета армия вече е легенда. Една легенда, която отива в историята пред очите ни. И която някога сигурно ще се завърне. Като всяка легенда.

Георги Мангинов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родният дом на Людмила Живкова тъне в разруха

Домът, в който е родена и живяла като дете Людмила Живкова в самоковското село Говедарци, е разграбен в началото на 90-те и днес стои занемарен и заключен. По-възрастните още си спомнят как майка й – доктор Мара Малеева, лекувала местните в началото на 40-те години.  По това време Тодор Живков бил партизанин и идвал в Говедарци нелегално. И днес в кметския кабинет виси голяма снимка на бившия Първи. Под нея е сложен следният надпис: „Българският народ по негово време благоденстваше“.

„Намерих този портрет, захвърлен в някакво мазе на общината, и го окачих на видно място, защото по негово време хората живееха добре – казва кметът Бойчо Шуманов. – Зарекъл съм се – ще го сваля тогава, когато стигнем стандарта на живот от 80-те години. Зад родната къща на Людмила имаше малък музей. Там бяха събрани снимки и вещи на нейното семейство. След като свалиха от власт Тодор Живков, всичко започна да се разграбва. Пред портата имаше малък барелеф на Мара Малеева. Изчезна безследно. Не знам кой го отмъкна и кому пречеше. Знам, че тази жена е лекувала хората в нашето село без пари. Сега, като отидеш на доктор, първо те питат дали имаш с какво да платиш. Искам къщата на Мара Малеева и Людмила да се стегне. Да се възстанови музейната сбирка. Историята трябва да се пази.“

Оказва се, че това зависи не от друг, а тъкмо от общинарите в Самоков. Имотът сега е общинска собственост, но състоянието му е окаяно.

„Доколкото знам, е даден на семейство възрастни хора срещу символичен наем и ангажимент да се поддържа“, обяснява Шуманов.

Ето какво видяхме като надникнахме зад оградата на къщата на Людмила Живкова. От навеса пред някогашния мемориал стърчат само проядени греди. Носи се тежък дъх на застояло. Пред вратите са струпани купчини дърва. Сред мрачната обстановка на разпаднал се соц стърчи антена за сателитна телевизия.По всички прозорци са увиснали стари пердета. Изглеждат толкова вехти, че вероятно са били неми свидетели на срещите между Мара Малеева и нейния любим партизанин Тодор Живков. За дъщеря им Людмила, която може би е зачената там, още приживе се носят легенди.

„За мен демокрацията в България започна от Людмила Живкова – казва кметът на Говедарци. – Ако не беше умряла толкова млада, България можеше да има съвсем различна съдба.“

„Спомням си го Тодор Живков още когато идваше в селото като нелегален – казва Иван Крушарски от Говедарци. – Аз тогава бях още дете. Живков беше обикновен човек и обичаше да играе карти с местните. Партньор му беше бай Андон, на когото викаха Чарли.“Живков не забравя Говедарци и когато става първи в държавата.

„Веднъж покани част от местните на вечеря в резиденция „Бистрица“ – разказва бай Иван. – Аз ходих като председател на профсъюзна организация. Спомням си, че Живков каза: „Сега да идем да хапнем каквото Бог дал.“ Разправят, че бил атеист, но по негово време се правеха черкви и се поддържаха манастири.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Как с 250 лв. заплата си купих апартамент и кола

Има много мнения за живота ни по времето на социализма и сред тях има твърде тенденциозни коментари. Какво си спомням аз накратко?

Помня, че заплатите на родителите ми, обикновени служители, бяха около 240-250 лв. Да, не бяха много, но с тези заплати те успяха някак си да купят нов апартамент, да го обзаведат и да купят нов автомобил (макар и съветски). В студентските и заводските столове купоните бяха по 30 ст. – за първо, второ и трето, което си беше почти безплатно за всички. 

А в някои заводи си беше направо безплатно. Клошари нямаше, защото поне прехраната беше осигурена за всеки (за разлика от сега). Всяка година ходехме за 14 дни на море – спомням си, че за възрастни струваше 38 лв., а за децата 18 лв. – пълен пансион! Не за ден – за цялото време. Баща ми имаше самобръсначка „Жилет“, от ония със сменяемите ножчета. Не знам колко време караше с едно ножче, но беше доста. Да, ходехме и по бригади като ученици. И всички пазим прекрасни спомени от тях! Не казвам, че онези времена нямаха и своите недостатъци, но те бяха много по-малко от сега.

Нека да бъдем обективни в оценката си за миналото. Дължим го на тези след нас!

Иво Петров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Български политик задържан с огромно количество дрога на границата

Случаят, за който няма никаква информация в медиите все още, е от 25 февруари

Кандидатът за кмет на бургаското село Равнец през 2019 г. Иринка Русева е задържана с огромно количество дрога на границата във Видин,съобщи ексклузивно Флагман.бг. Случаят, за който няма никаква информация в медиите все още, е от 25 февруари.

Иринка Русева е арестувана от гранична полиция с голямо количество марихуана, която прекарвала през границата. Тя се е прибирала с микробус от Германия, където по принцип от години работи.

"Вярно е, че не се яви на работа през последните дни. Издирваме я и не си вдига телефона", казаха за Флагман.бг нейни колеги. По случая е образувано досъдебно производство в Окръжна прокуратура – Видин, откъдето потвърдиха информацията за Флагман.бг, но отказаха да разкрият повече подробности.

В своята предизборна програма за село Равнец през октомври 2019 г.  Иринка Русева обявила, че има ясна концепция за задържането на младите хора, добавила още, че ще работи за развитието на Индустриалната зона и подобряването на инфраструктурата в селото. След като загуби обаче от Костадин Георгиев, вероятно се е насочила към сенчестия бизнес.

Източник:флагман.бг/в статията е ползвана илюстративна снимка от интернет/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как протичаше една българска сватба през през 80-те

Младоженското соц меню не се различаваше особено от всяко едно друго банкетно, празнично такова. 70% си оставяше Нейно Величество Мешаната Скара – пържола, шишче, кебапче, кърначе… със салата от зеле и моркови и ганритура пържени картофи с настъргано сирене. 

В селските свадби задължително присъстваше чорбата – обикновено Курбан чорба – слагаше се агнешко/овнешко, зеленчуци и ориз. Не си спомням сватбена чорба с картофи или фиде, но винаги ми изниква оризът. Към края на 80-те вече почнаха да се усещат и да разнообразяват сватбеното меню, като вкараха „Катино мезе“, „Мозък пане“, „Желиран език“, „Телешки медальони“. Не си спомням също и меню с пиле… Често имаше и „Руски салати“, „Рулца по чешки“, „Снежанки“. Нямам спомени и за тематични сватби, както сега е модерно. Общо взето, всичко се развиваше по един сценарий и с една и съща храна. Задължителна част от пазаренето на ресторант за сватба беше и да се уговори с управителя пиенето да е „вкарано“. Обикновено хората си имаха лозя или пък приятели с такива и на масите се слагаха бутилки с домашна ракия, и вино. Само безалкохолното беше от ресторанта. Питките и баниците също се носеха отвън – жените на двете фамилии се надпреварваха коя от коя по-хубава и майсторска да донесе.

След основното и преди десерта следваше даряването. Дори и в тежки ресторанти съм виждала булката да обикаля и да мета през рамо на гостите си пешкири, престилки, потници, кърпи…. Задължително гостите трябваше да върнат жеста и да дарят нещо, като освен подарък, се даваше и пари. Парите се закачваха с карфици за роклята на булката или пък се нанизваха на дълъг канап, който се овесваше като гердан около шията на младоженката. Всички викаха, че тоя обичай бил простотия, но не познавах младоженци да се отказват от него. Знам за случаи, когато са събирали по 20-30 000 лв така – огромна сума за онова време, когато един 3 стаен апартамент струваше 24 000. 

При по-малките сватби нормално се събираха около 5-7 000 лева, които отиваха или за вноска за кола/апартамент или за сватбено пътешествие в чужбина. Подаръците варираха от сервизи за хранене до леки коли и апартаменти /от родителите/, и перални, телевизори, печки, холни гарнитури /от кумовете/. Познавах хора, които чакаха на денонощни опашки само и само да купят телевизор или хладилник, или пък холна гарнитура, за когато „се зажени детето да има“. Въпросните артикули се складирваха, както са си опаковани, по тавани, мазета или на село и се изваждаха чак на сватбата. 

За по-младите само да поясня, че тогава по магазините нямаше нищо и такива стоки като бяла техника, обзавеждане, електроника, се пускаше периодично и в малки количества. Ставаха огромни опашки, правеха се списъци /както сега при записване на първолаци/ и народът едва ли не се избиваше, за да се сдобие с цветен телевизор „Рубин“, хладилник „Мраз“ или печка „Раховец“….

След подаръците се сервираше десерта – торта и се почваха танците и оливките. Това беше моментът, когато семейните с малки деца си отиваха, защото ставаше вече към 5 следобед. Сватбите винаги се правеха в неделя и по обяд, защото съботите бяха работен ден.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-мащабното престъпление на комунизма и как хиляди села изчезват от картата на България

Още в периода 1944-1947 година едрите и средните производители на аграрна продукция в НРБ са обявени за „кулаци“, „дребна буржоазия“ и „експлоататори“. По онова време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от икономиката изцяло зависи от земеделското производство. Именно селските райони са бастион на все още съществуващата антикомунистическа опозиция в Народното събрание, където сто депутати начело с Никола Петков водят неравна битка срещу настъплението на новата диктатура, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена армия. След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска собственост.

Бруталните действия срещу селяните

През 1948 година тези комунистически дейци формулират и главната задача: до 1953 година в НРБ да приключи „големият скок“ на сталинската колективизация, като поне 2/3 от поземлената собственост премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура. По указание от Москва разправата трябва да започне с „експлоататорската класа“ в българското село, която по сметки на БКП възлиза на около 100 000 средни и сравнително заможни производители на храни за пазара. За „кулаци“ са обявявани в някои случаи дори собственици на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им отнемат стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, така и бедните са принудени да изпълняват непосилни наряди за доставка на месо и зърно в полза на централната власт.Съдбата на „кулаците“ всъщност е подпечатана веднага след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо унищожаване. Оцелелите след „разкулачването“ преминават през репресиите в тъй наречените Трудово-възпитателни общежития на МВР и са подложени на всевъзможни гаври.

Насилията рязко нарастват след 1948 година, изтъква шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, за да „агитират“ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по съветски образец. „Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната практика обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, често за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, докато не подпишат.“ Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев пише, че по-упоритите стопани често били изкарвани през нощта с камиони извън селата, за да повярват, че може да не се върнат живи, ако не подпишат декларациите за отказ от имуществото си. Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са създадени ТКЗС-та в едва 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от местните партийни организации.

Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев. В началото на 1950 година Черноколев изработва нова стратегия за смазване на „кулаците“ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в ТКЗС. Ударът е насочен към производителите в най-плодородните околии на страната – предимно в Тракийската низина и Добруджа. Въведен е стръмно нарастващ подоходен данък, с който се отнемат до 46% от приходите на „кулаците“. Редом с него рязко са завишени и нарядите за зърно. Мигев привежда пример със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да предаде на държавата не само цялото зърно от своите 100 декара пшеница, но и допълнително да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, за да се издължи на властите.

Новият план за унищожение на селската „буржоазия“ е приведен в действие през лятото на 1950 година. Под милиционерска охрана изпълнителите секвестират току-що овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се докрай по-заможни селяни са иззети всички хранителни запаси – независимо от факта, че хората остават без препитание и семена до новата реколта. Вторият човек на режима Георги Чанков заявява на всеослушание: „…ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, но ще съберем зърнените наряди!“. Оставени без прехрана, селяните на много места организират спонтанни бунтове, в които има убити и ранени. Лично Тодор Живков участва в потушаването на бунтовете в Северозападна България през 1951 година, заради което е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП, напомня Груев. И добавя, че неслучайно горянското движение достига своя пик именно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без елементарни средства за съществуване.

По данни на проф. Владимир Мигев една четвърт от всички дела на съдилищата в началото на 1950-те години са насочени срещу „кулаците“ и средното селско съсловие, нежелаещи да се обвържат с натрапената им колхозна система. Присъдите обикновено варират между 7 и 10 години затвор с конфискация на цялото имущество, уточнява Мигев.

Когато селата започнаха да се обезлюдяват

Репресиите срещу селяните и българското земеделие продължават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „общонародна собственост“. Четири години преди това са премахнати и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва масово бягство от селата, продължило до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно между 80 000 и 100 000 селски жители се превръщат в „градски пролетариат“.

Целта и резултатите от най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите, засегнало около 75% от хората в НРБ, са описани с особен цинизъм в доклада на Титко Черноколев, който е главен архитект на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и съветските им надзорници: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС (…) Сега от ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС, не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Посвещава се на всички израстнали през 70-те,80-те и 90-те

Ако  сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. 

На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си! Бяхме безгрижни и щастливи

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любовен триъгълник с военен и красива учителка завършва с 4 трупа

Любовен триъгълник между капитан пред развод – командир на граничната застава край кирковското село Шумнатица, скоро пристигнал по разпределение от Школата за запасни офицери в Плевен старшина – школник и черноока красавица от Момчилград е в основата на една от най-трагичните и кървави истории в най-новата ни история, припомня си съдия Васил Гатов от Пловдив, пише “Монитор”.

На него се паднало години след това да прочете присъдата на убиеца. Трагедията се разиграла вечерта на 31 декември 1989 година. Мястото е VII застава „Хала“, от състава на някогашното поделение 56 520 на МВР  край прохода Маказа.

Минути преди да загърмят новогодишните фойерверки, край кльона затрещяват автоматни откоси. На заранта пристигналите по тревога офицери от отряда в Момчилград, с командир полк. Ангел Криворов, намират 4 трупа.

Телата са на командира на заставата кап. Веселин Керчелиев, на старшината Стефан Маджаров и на двама цивилни – акордеониста от близкото село Къпиново Сергей Бойчев и на Бистра Кючукова. Ранени са шестима. В тежко състояние е малолетната Руслана Илчева, която паднала върху тялото на майка си Бистра.Куршумът преминал през бузите на момичето. Детето е оцеляло по чудо и днес живее със съпруга и двете си дъщери в с. Шумнатица.

Веднага станало ясно, че от убиеца – 19-годишния старшина-школник Красимир Костов Колев, нямало и следа. Той пристигнал в заставата дни по-рано – на 27 декември. Завалелият в първите часове на новата 1990 г. сняг затрупал всички следи.

Впоследствие станало ясно, че старшина-школникът Костов е преминал границата с автомата си, за да се предаде в Гърция, където поискал политическо убежище. Това разказа бившият дългогодишен председател на пловдивския военен съд Делчо Джубелиев, който е бил в състава на българските магистрати, които са водили преговорите за екстрадицията.

След време разследването започва да изяснява кървавата ситуация. В основата на трагедията е скарване между капитан Веселин Керчелиев и ст. – школника Колев заради жена.Спорът бил за вниманието на млада, черноока и тъмнокоса дама. Това е учителката от Момчилград Катя Велева. Тя дошла да посрещне с тях Новата 1990 г. в заставата.

Според разследващите Керчелиев и Колев поотделно се познавали с Катя. Капитанът, който бил пред развод, възнамерявал да заживее с учителката. Дори си говорели за годеж, а за да бъде щастието пълно, на 31 декември старшина Маджаров докарал на капитана току-що купена нова „Лада“, припомня си д-р Любомир Енчев, който тогава работел в болницата на Кирково. Докторът е човекът, който е сред първите оказали помощ на ранените, когато заранта на 1 януари се добирал през преспите с линейка до заставата.

„Беше невероятна касапници. На практика не стигнахме до заставата, защото малко преди това ни пресрещна кола на граничарите. В нея бяха 3-4 от ранените. Набързо ги прегледах и обърнахме назад, за да ги караме към Кирково и от там към болницата в Кърджали. Най-тежко беше състоянието на малката Руслана – куршумът ? беше отнесъл зъбите.

Сред ранените беше Юлия Бойчева – съпругата на акордеониста Сергей, който успял да скочи от прозореца на втория етаж и да хукне за спасение в преспите. Школникът пуснал един автоматен ред и след него.

По-късно научих, че линейката ни се е движела успоредно на пътя, по който тогава е бил беглецът. Добре че имаше мъгла, можеше и нас да застреля“, спомня си д-р Енчев.

Скарването между капитана и „фазана“ станало пред очите на свободните от наряд граничари. Керчелиев ударил шамар на гостенката Катя и я пратил в сградата, където празнували гостите му. След това се заканил на Колев, че оттук нататък ще разбере какво е служба до уволнението си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Клара Маринова

Тя бе едно от популярните лица от телевизионния екран

На 71-годишна възраст почина едно от популярните лица от телевизионния екран – Клара Маринова, съобщи NOVA TV. Тя е родена на 20 април 1949 година в село Ресилово. Завършва Техническия университет в София.

Маринова е журналист с дългогодишен опит в БНТ.  Тя бе и депутат от БСП в 7-то Велико народно събрание, 36-то и 37-то Народно събрание, както и ръководител на пресцентъра на ПГДЛ в 37-то Народно събрание.Застана начело на пресцентъра на БСП по време на най-тежките времена в държавата – през изпълнената с политическа турбулентност 1997 година. 

Мнозина я запомниха като пеещата журналистка в замеряния с павета парламент по време на големите протести.

Искрени съболезнования на близките и приятелите на Клара Маринова! Поклон пред паметта й!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Десет малко известни факта за връх Шипка

Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България.

Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него.

Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид.

1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди.

2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения.

4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора.

Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“.5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.

6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея.

7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски.

8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция.

9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни.

10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки./bgnow.eu/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовите за поколения българи дънки “РАЙФЪЛ” фалираха,отиват в историята

Няма човек от поколението на петдесетгодишните българи, който навремето да не е носил култовите дънки “Райфъл”. През 80-те години на миналия век да се сдобиеш с чифт от прочутите дънки, беше истинско щастие.

Само след дни италианската марка от Барберино ди Муджело до Флоренция ще разпродаде на търг за по 2-3 евро последните си 70 000 дънкови продукта.Сред тях са не само панталони, а и ризи, анораци, пуловери. Така ще изчезнат завинаги и последните чифтове мастиленосини дънки, които белязаха поколенията от ерата на диско музиката не само на Запад, а и на Изток,пише vtorifront.bg

През октомври 2020 г. историческата фирма, която продаваше в комунистическия блок символа на “западащата” западна цивилизация, беше обявена за фалирала от съда на Флоренция. Тя изпитваше финансови проблеми отдавна, но в крайна сметка пандемията се оказа гилотината, която я обезглави.

Затова и Институтът за съдебни разпродажби ще организира през март пласмента на нови и непродадени продукти, събрани от 13 различни магазина в Италия. Всичко това ще стане във временен аутлет при спазването на епидемичните мерки, за да няма струпване на хора. Краят на историческата марка дънки е повод за много носталгия не само заради 62-те години история, които се крият зад гърба на “Райфъл”. Освен всичко друго дънките бяха и елементът, който присъства в спомените на хиляди младежи от бившите комунистически страни от времената, в които на панталоните беше позволено да прехвърлят желязната завеса

Вижте още:Бленуваните корекомски дънки

“Райфъл”-ът беше красивият и безкрайно желан западен противовес на българските дънки “Рила”.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ново предложение в кризата: Работникът да плаща целите си осигуровки!

Като мярка срещу недекларираната заетост в страната, предлагат да се промени сега действащата схема на плащане на осигуровките у нас – 60% – за сметка на работодателя и 40% – за сметка на работника, като служителите да плащат по-високи и дори да поемат целите осигуровки.

Това беше предложено в представената от Асоциация на индустриалния капитал в България Национална карта на недекларираната заетост.

Според проф. Емилия Ченгелова, която представи изследване по темата, по този начин ще се намали икономическият интерес на работодателя от недекларирана заетост и в същото време ще се увеличи интересът на работника, не само да има трудов договор, но и да бъде осигуряван върху пълната сума на брутното трудово възнаграждение, пише Труд.

Друга мярка е осъвременяване на трудовото законодателство, за да се изключат “вратичките”, които сега позволяват наемането на хора без договор.Работодателите искат и да се въведе системи от бонуси и стимули за коректните фирми. 29 на сто е недекларираният труд в България, показва изследването на Асоциацията на индустриалния капитал в България. Проучването е проведено сред 630 предприятия, в които освен работодателят, въпросник попълват и работниците. Пет вида недекларирана заетост се използват у нас.

Най-честата практика е работа на договор с фиктивни клаузи, като част от парите се дават на ръка. На второ място се прилага практиката да не се плаща извънреден труд, както и да се ползват прикрити трудови договори – тоест сключва се граждански договор, за да не плаща работодателят осигуровки. Едва след това се прилага практиката да се наемат хора без трудов договор, а на последно място е използването на фалшива самонаетост, обясни проф. Ченгелова.91% от работниците и 83% от работодателите смятат, че недеклариран труд има, защото законите у нас оставят вратички. Други фактори са ниските санкции, както и демотивацията на хората да плащат осигуровки, защото не вярват в здравната и пенсионната системи, показва още изследването.

Според заместник-министъра на труда и социалната политика Лазар Лазаров различни изследвания за сивата икономика у нас показват, че делът намалява. За последните 10 години делът на икономиката на светло се е повишил от 64% до 80 на сто, допълни той. Пандемията показа колко е важно работниците да се осигуряват на реалните доходи. Сега се видя, че на помощта на държавата може да се разчита, само ако бизнесът работи на светло, отбеляза и зам.-министърът на финансите Даниела Петрова.

Източник:https://novini.store/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Окончателно:До 6 човека на маса и до 23 часа. Така ще заработят заведенията

Забраната за конгреси, сватби, кръщенета, семинари, конференции отпада от 1 мартЗаведенията ще отворят от 1 март при капацитет от 50%, до 6 човека на маса и ще работят до 23 часа. Това съобщи вицепремиерът и министър на туризма Марияна Николова.

Нощните клубове ще отворят от 1 април, съобщава "Стандарт".

Забраната за организирането на събития - конгреси, сватби, кръщенета, семинари, конференции отпада от 1 март, но ще има ограничение в капацитета от 30%. Запазва се ограничението от 15 човека за организирани частни събития като сватби и кръщенета.

Задължително е спазването на всички противоепидемични за работа, подчерта вицепремиерът. Тя беше категорична, че контролът ще е безкомпромисен и не трябва да се допуска и една грешка, която може да опетни бранша.

Министър Николова посочи, че с официално писмо още от 19 януари тя е предложила отварянето на заведенията, като идеята е била работното време да е до 22:30 часа.

„Днес направихме ново предложение за дейности до 23 часа, което беше прието и от бизнеса”, посочи вицепремиерът.

Работещите в туристическия сектор ще бъдат ваксинирани приоритетно, като предстои представителите на бранша да предоставят в Министерството на туризма приблизителния брой на желаещите да се ваксинират. Данните ще бъдат предоставени на Министерството на здравеопазването, което ще организира имунизацията.

„Важно е да се направи организация и да разберем каква част от представителите на бранша имат желание да се ваксинират, за да може това да стане преди активния летен сезон”, коментира министър Костадин Ангелов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовия Кораб Скандинавия от сериала "Васко да Гама от село Рупча" преди да стане Царевец и след това

 

На 26 юни 1981 г. в град Копер (тогава във Федеративна република Югославия) е вдигнат родния трибагреник на моторен кораб „Скандинавия” (по-късно, от 23 декември 1981 г. - „Царевец” - TZAREVETZ - IMO 7814462), първият български кораб тип „ро-ро” закупен от ДСП „Международен автотранспорт” (по-късно известно като СО „МАТ”). 

Корабът е построен през 1979 г. като SCANDINAVIA по датския проект Challenger.  Експлоатацията му е поверена на екипаж от Параходство БМФ с капитан Живко Гаврилов и с главен механик Димитър Христов.

БМФ предоставя екипажи на СО-МАТ от резервния състав на собствените си фериботи - високо квалифицирани командни и изпълнителски кадри в обслужването на кораби - скандинавска корабостроителна продукция. Така се предотвратяват банкови неуредици или користни замисли на корабособственика - продавач, за получаване на неустойки от евентуалното закъснение за отплаване по разписание. 

Въпреки че българският екипаж е допуснат да се качи на борда само два часа преди определеното време за отплаване, „Царевец” наистина напуска пристанището по разписание.В търговския флот на България корабът „Царевец” служи до 1988 г., след което е продаден на британска фирма, която го преоборудва в пътнически ферибот. Под имената „Fiesta”, „Fantasia”, „Stena Fantasia” фериботът плава в Ламанша. През 2005 г. в Гданск е ремонтиран основно и плава в Балтийско море под полски флаг с името „Wawel”. Под това име корабът плава и до днес.

Част от биографията на кораба е заснемането на борда му на серийния български филм „Васко да Гама от село Рупча”.

Източник:Морски вестник

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Минимална заплата 1230 лева и средна 2460 лева

Снимка: БТА

През 2025 година минималната работна заплата да достигне 1230 лева, а средната - 2460 лева, настоява КНСБ в Меморандум за социално-икономическото развитие на България за следващите 4 години.

Предстои документът да се обсъжда с участниците в предизборната кампания. Целта на синдиката е бъдещите управляващи да се стремят към постигане на основни параметри в ключови области като доходи и възстановяване на икономиката.

Синдикалистите прогнозират ежегоден ръст на брутния вътрешен продукт от поне 3,5%. Те искат ускорен ръст на заплатите от близо 13 на сто годишно и поставят като основна целта минималната заплата да бъде 50 на сто от средната в края на следващия четиригодишен управленски мандат. В момента съотношението е малко над  42 на сто.

Президентът на КНСБ Пламен Димитров коментира:

"На бюджета това, по наше изчисление, ще струва някъде около милиард, милиард и 200 милиона на година. Тоест за четирите години малко под 5 милиарда лева. Това е цената, за да можем да стигнем до тези величини, а с този растеж, който споменах вече, за нас това е постижимо".

От КНСБ настояват за достигане през 2025 г. на 67% от средноевропейските нива на БВП на глава от населението и на доходите у нас по паритет на покупателна способност.

В меморандума е заложено също искане за повишаване на обезщетението за гледане на дете до 2-годишна възраст от сегашните 380 на 730 лв. на месец, на средната пенсия от 490 на 865 лева и на минималното обезщетение за безработица - от 12 на 35 лв. на ден.

"Политиците, които искат да вземат властта, да кажат на народа, те това искат ли да го изпълняват или няма да го изпълняват, защото да могат хората да си направят сметката", отбеляза още Пламен Димитров.

В предаването "12+3" икономистът Любослав Костов представи анализ на КНСБ за предприетите мерки заради кризата с коронавируса, според който заделените от България средства за тази цел са близо 8 млрд. лева, 6,7% от БВП на страната за 2019-а година. Сред страните от ЕС, по дял на тези средства, след нас е само Румъния, която има 4% от БВП.

Източник:БНТ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ