Градът бил Образец преди 1989 година и състоянието му днес

И докато София се стяга с ремонти по булевардите за десетки милиони левове, за председателството на ЕС, в другия си край България се руши.

Всеки, който е преминавал през „Златна Добруджа“ се е взирал поне за миг в безкрайните изпъстрени в различни цветове полета. Живописните пътища обаче ни отвеждат до сърцето на този край на България – град Добрич. След като обаче подминете входната табела, с просто око може да се забележи контрастът, между добре подредените и обработени земеделски земи и състоянието на града.

Видът на улиците може да се сравни единствено с пейзажите на лунни кратери, които сме вижда по снимки от НАСА. Околовръстният път на града много трудно би могъл да бъде наречен път. Както се вижда от кадрите във видеото средната скорост, с която може лек автомобил да премине по него е не повече от 20-30 км./ч. В противен случай рискува след това да посети своя автомеханик. Именно лошото състояние на околовръстния път на града кара много то транзитно преминаващите автомобили и камиони да не го използват, а да минават през самия град. Това увеличава трафика, натоварването по улиците и разбира се увеличава рисковете от инциденти. Ако пък се реши човек все пак да мине през околовръстното на града, той трябва да бъде много внимателен, защото поради огромните дупки се налага да се шофира в насрещното движение, което пак създава предпоставки за ПТП. Както се вижда от клипчето общината е намерила решение на проблемът с дупките като просто е оградила по-сериозните с бели кръгове, за да се забелязват от шофьорите.

За състоянието на околовръстния път на град Добрич не еднократно са алармирани и националните медии, но реакция от държавата няма.

Чии са тези пътища?

Всъщност за състоянието на околовръстния път на града не е виновна общината, а държавата. След отправено запитване от блога Икономика и общество до Агенция пътна инфраструктура бе отговорено, че пътят всъщност не се води общински, а е част от Републиканската пътна мрежа и съгласно Закона за пътищата, отговорността за неговото поддържане и експлоатация носи Агенция пътна инфраструктура, респективно областно пътно управление – Добрич. Информация за това кога добричлии могат да очакват да се проведе спешен ремонт на пътя няма. Не се знае и дали изобщо ще има.

Околовръстният път на Добрич не е обаче единственият намиращ се в подобно окаяно състояние. Така изглеждат и поне половината от улиците и булевардите в града. Ремонтите им са толкова редки, че добричлии дори не си спомнят кога и къде е бил последният.

ВиК и след тях потоп

За разбитите пътища съществен принос имат и от местното ВиК. Авариите са ежедневие, а ремонтът им е … трагедия. Заради липса на средства от ВиК Добрич разкопават улиците и след като отстранят течовете, зариват дупките с камъни без да полагат асфалт. Многократни са случаите, в които само дни след като е приключил ремонт на дадена улица, тя е разкопана от ВиК поради авария.

Добричлии оглавяват негативната класация за най-скъпоструващ кубик вода в страната. Причините за това са две. От една страна в района няма голям водоизточник и водата преминава дълги разстояния докато стигне до мивките на хората и от друга остарелите тръбопроводи имат повече дупки от швейцарско сирене. Заради това загубите по преносната мрежа, които добричлии плащат са малко над 80%. Авариите са ежедневие, а режимът на водата и липсата на налягане вече почти не правят впечатление на никого. За радост на всички жители на града в края на 2016 г. бе подписан договора за финансиране на проекта за воден цикъл на град Добрич. Проектът е на стойност 114 901 132 лв., от които 86 227 183 лева е размерът на безвъзмездната финансова помощ по Оперативна програма „Околна среда 2014-2020“. Добрата новина е, че след завършването му загубите, които плащат хората в Добрич ще намалея чувствително, лошата е, че пътищата в града няма да се ремонтират още няколко години докато не приключи водният цикъл.

Икономика – дума табу

Местната икономика все повече се срива. Някогашните фабрики превърнали се в еталон за качество се разпадат под тежестта на времето, а прагът им не е прекрачван от десетки години. Една от най-емблематичните марки на родното производство олиото Калиакра, което се правеше в Добрич, вече може да се нарече родно. Новите собственици на завода изместиха цялото производство в съседна Румъния като оставиха само няколко пенсионера да стопанисват пустеещата фабрика в Добрич докато се намери купувач за нея. Така десетки хора в града останаха без работа, а ние си купуваме вносно олио Калиакра.

Земеделието винаги е било емблема за Добруджа. То обаче днес е концентрирано в по-едрите земеделски производители и арендатори, които все по-трудно успяват да преборят конкуренцията от съседна Гърция, Турция или Македония. Причината е, че в нашите съседки размерът на държавните субсидии за сектора е в пъти по-голям от този в България. Това им позволява да продават на нашия пазар продукцията си на цени значително по-ниски от себестойността на родното производство.

 Не малка част от жителите на Добрич се насочват към съседна Варна като най-голям икономически център в района тъй като градът предлага много повече възможности за работа и доходи. Друга част от добричлии търсят препитание в туристическия сектор поради близостта на града до черноморските ни курорти Албена, Балчик, Златни пясъци и др. Въпреки че работата е сезонна заплащането рядко достига до 600 лв. на месец, а изискванията са за няколко години опит и владеене на поне 2-3 чужди езика. Работното време пък надминава често 12 часа на ден и не рядко не включва почивни дни.

Именно ниските доходи и все повечето затварящи врати бизнеси в града мотивират все повече хора да търсят реализация и препитание в други краища на страната или извън нея. Ето защо не е изненадващо, че според данните на НСИ броят на жителите на града се е стопил от 130 149 души през 1992 г. до далеч по скромните 86 292 през 2015 г. Делът на българите като етническа група също видимо намалява. Обезлюдяването на града води и до затваряне на училища и закриване на паралелки.

За състоянието, в което се намира днес градът отговорност може да се търси от дългите години на бездействие от страна на няколко кметове. Действащ към момента кмет е Йордан Йорданов, който е и един от най-младите в страната. Той бе избран като своеобразна форма на желана промяна от страна на добричлии. На изборите преди 2 години след като изкара 3 последователни мандата като кмет Детелина Николова получи наказателен вот и на втори тур бе победена. Въпреки явното нежелание на жителите на Добрич, тя да участва в неговото управление от управляващите тогава я назначиха за областен управител.

Въпреки, че Николова ще бъде запомнена от добричлии с проекта за реконструкция и обновяване на парка на града, не могат да бъдат дадени отчетливи примери за развитието на неговата икономическа и бизнес среда.

Некачественият ремонт на центъра на града обаче ще остане като емблема за едно провалено управление. Преди 5-6 години бе направен основен ремонт на пешеходната зона в центъра на града. Броени седмици след като бяха положени новите плочи те започнаха да се чупят. Тогава Детелина Николова успокояваше нервните граждани за видимо некадърното изпълнение на проекта с некачествени материали, с това че има гаранция и фирмата ще го ремонтира за нейна сметка. Е да, но гаранцията изтича през 2018 г. и какво правим тогава?

В началото на 2017 г. общинска проверка установи, че между 70% и 80% от плочите са натрошени, а ремонт не им се прави. В същото време в крайните части на центъра ярко контрастират полаганите преди повече от 30 г. плочи, които са изтъркани от ходене, но почти не може да се види счупена. Кметът Йорданов, подготви психически своите съграждани, че ще се наложи нов ремонт на центъра, а парите не се знае от къде ще дойдат. Всички добричлии обаче са убедени, че пак те ще плащат масрафа. Въпреки това явно и нагло безобразие, този ремонт няма да бъде даден за разследване от прокуратурата.

За всеки по нещо, но за някои по повече

Един от паметниците на некачественото управление на града и тежките зависимости на предишния кмет е изграденото кръгово кръстовище на булевард „Трети март”. Всеобщото мнение на шофьорите в добруджанския град обаче е, че това е едно от най-големите недоразумения в транспортната схема от десетилетия насам. Защото то се пръкна на права отсечка на булеварда. И докато потокът от коли по главната пътна артерия си е значителен – особено в пиковите часове, то пресечната улица „Ген. Колев” е с почти нулев трафик. А сега, заради стесненият от кръга булевард, се образуват огромни задръствания.

Обяснения защо се налага поставянето на кръгово кръстовище точно на това място уж има в някакъв доклад от 27.09.2012 г. За пред местните медии г-жа Николова обясняваше, че там имало концентрация на ПТП-та. Но и след поставянето на кръговото кръстовище няма статистика по какъв начин то въздейства. Намалели ли са ПТП-тата и с колко? А увеличило ли се е шумовото замърсяване, както и изгорелите газове от образуващите се задръствания?

Изумлението на водачите на МПС в Добрич достигна своя връх, когато върху островчето на кръговото кръстовище се появи бетонна стена, висока около метър. Тя пък ограничава видимостта към отсрещното платно. Но според шефа на КАТ в Добрич Жулиян Минев, който е подписал съгласувателното писмо, в закона нямало изискване за видимост?!

За много от добричлии именно тази плоча обяснява присъствието на абсолютно ненужното кръгово кръстовище на това нелепо място. Върху нея стои реклама на хотелски комплекс „Изида”, който пък е собственост на бизнесмена Младен Матеев, който пък е за поредна година общински съветник.

Според разследване на местни медии се оказва, че масивният рекламен надпис в общинско кръстовище, който насочва гостите на Добрич към частния парк хотел „Изида“, не е реклама, а указателен елемент, дарен на града. Казано по-просто вместо общината да реализира приходи от реклама, за каквато се използва позицията, то тя има невероятната чест да получи рекламния монумент като подарък от частния бизнесмен.

Друга странна нередност, с която може да се сблъска човек в града е местната здравна система. За да влезете с автомобил в района на болницата, за да стигнете до сградата на спешното отделение, ще трябва да ви таксуват с 2 лв. за престой на територията на болницата. От бариерата до спешното отделение на болницата пък разстоянието е около 100 метра. Ако водите в колата си трудно подвижен или възрастен човек, няма те друг избор освен да заплатите таксата. Най-близкият паркинг до входа пък също се оказва, че е платен и не може граждани току-така да паркират свободно там. Луксът им струва по 1 лв. на час. Така малкото останали свободни места за паркиране се броят на пръсти и трябва да бъдат поделяни с такситата.

Наскоро пък от телевизионното предаване „Господари на ефира“ показаха как майки от Добрич биват принуждавани да плащат за ваксина, която е безплатна. Става дума за ваксината Анти D Гама глобулин, която се поставя на родилки с отрицателен резус фактор.

Въпреки че като здравноосигурени лица тези жени имат право на безплатни такива инжекции, те са принудени да ги купуват. Цената варира, но е от порядъка на 180 лева. В последствие самият директор на болницата в Добрич призна, че не бива да се плаща за тази ваксина.

Всичко изброено тук обаче е само една малка част водеща до обезлюдяването на един от водещите градове в страната. Дали очакваното ново начало, за което бе избран и кметът Йордан Йорданов, ще се превърне в поредната утопия и несбъднати мечти, предстои да видим. За сега обаче отговорни за състоянието на града и своеволията на различни длъжностни лица явно няма и няма признаци да бъде потърсена сметка от някого. Дори и всичко това да остане в миналото, то едва ли има някой който може да каже какво е бъдещето на града.

За това и жителите на града са решили сами да си помогнат, защото за разлика от институциите, на тях не им харесва това, в което виждат, че се превръща градът им. Така близо 70 души взеха участие в първия по рода си форум „Добрич в бъдеще време“, където бяха обменени ценни идеи за развитие на града. Събитието беше организирано от Гражданска инициатива „Глобален Добрич“, по идея на Пламен Пеев, добричлия, който живее в Талин, Естония. От идеите до реализирането им обаче предстои дълъг път, който неизбежно ще премине през местната и централна власт, а те както се вижда от текстът не са особено много загрижени от просперитета на града.

Източник:Личен блог на Христо Христов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Квитанция за платен ток през студената зима на 1972 година

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка.

Увеличението на тока през октомври 1985 г. обаче е жестоко за населението свикнало на ниските цени. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Как се отоплявате днес и какви цени плащате за електроенергия  през студените зимни дни?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

60-годишна съветска машина пробива снега-машината минава там, където само танк може

Военна техника се бори срещу преспите във севороизточна българия през свирепата зима и падналия дебел сняг през 2017 година.Редица селища са откъснати и непроходими.

Най-тежките места в района се чистят от верижни машини на Военноморските и Военновъздушните сили. Те са  отваряли отсечки, останали непроходими с цели дни.

Военноморските сили разчистват отсечки от пътната мрежа на север от Варна, както и участъци в община Долни Чифлик. Преспите на пътя Кичево-Аксаковска панорама са разбивани с машина БАТ-М, която военните използват за прокарване на пътища в гористи местности.Пътят е непроходим от 6 януари, тъй като обикновен снегорин не може да се справи. 60-годишната съветска машина обаче минава с лекота. „Последните 5-6 дни е минала над 600 км. като след себе си оставя отворени пътища", посочва подп. Мирчо Добрев.

От началото на бедствието военните работят на терен по около 12-13 часа при най-висока температура от -8 градуса. До пълното изпълнение на задачата обаче има още работа. Техника от състава на Военновъздушните сили е разчиствала пътища и вадела автомобили в Шабла и Балчик.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ДЖОГАН! Как най-масовият камион в БНА буди спомени и ражда легенди

Почти няма български мъж от поколенията, преминали през задължителна военна служба, който да не е влязъл в съприкосновение с основния всъдеходен камион в българската армия, пък и във въоръжените сили на целия Варшавски договор – незабравимия „Джоган”, както наричаха у нас ЗИЛ 157. 

В казармените разкази, обичайно подсладени от носталгия по младостта и обвити в романтичния ореол на отминалото време, „Джоган” неизменно демонстрира чудеса от висока проходимост, неимоверна устойчивост на чудовищни пропуски в поддръжката (например когато някой разсеян боец е забравил да налее вода в радиатора или масло в мотора или трансмисията) и разбира се, пословична лакомия за бензин, простираща се от около 50 л/100 км на шосе до наистина невероятни стойности в пресечена местност. При това не може да не ви направи впечатление, че този, общо взето, труден за управление автомобил без сервосистема на волана и днес има своите ревностни почитатели, които неуморно повтарят как в дълбоката кал той единствен е успявал да премине, като пътем е изтеглял заседнали газки, по-модерни ЗИЛ 131 и дори някой и друг закъсал БТР… Тук доводите на разума и съобразяването с реалностите губят смисъл, защото в света на легендите нещата имат друга логика и събитията се развиват по особени закони.Предшественикът

ЗИЛ 157 е рожба на една все по-избледняваща в спомените епоха, когато глобалното противопоставяне между страните на „победилия социализъм” и „свободните демокрации” се поддържаше с помощта на огромни армии, а в Съветския съюз цялата икономика работеше на първо място за нуждите на отбраната. Предшественик на модела е ЗИС 151, създаден непосредствено след края на Втората световна война. В хода на боевете на съветска територия, където пътищата са лоши, а през пролетта и есента просто изчезват в морета от кал, е станала  очевидна необходимостта от съвременни високопроходими камиони, подобни на доставяния по ленд-лиза американски Studebaker US6. Триосният модел с колесна формула 6х6, от който Съветската армия получава около 150 хиляди броя, решава множество логистични задачи, но най-известното му приложение е като носител на реактивните системи за залпов огън БМ 13 „Катюша”. Военните дотолкова са запленени от него, че желаят да получат аналогичен съветски модел със сдвоени задни колела и не се вслушват в аргументите на конструкторите, според които единичните задни гуми са по-добри върху мека почва или кал. Така ЗИС 151 се произвежда цели десет години (1948 –1958) с двойни задни колела и отстъпва както на първообраза Studebaker (защото е с около един тон по-тежък), така и на по-малкия ГАЗ 63 с формула 4х4, но с по-големи единични гуми.Единични или двойни

По време на ученията в края на 40-те и началото на 50-те години недостатъците на сдвоените задни колела стават очевидни. От полепналата кал отзад се образуват четири хлъзгави „варела”, а автомобилът затъва до диференциалите. Налага се външните колела от чифтовете да бъдат демонтирани (за намаляване на съпротивлението) в тежки полеви условия, а закъсалият камион да бъде тласкан от други (допуска го специалната конструкция на броните).

Въпросът за единичните колела отново е поставен на дневен ред и този път конструкторите го свързват с нуждата от система за регулиране на налягането на въздуха в гумите с напомпване по време на движение. След драматични изпитания, на които е поканен заместник-министърът на отбраната, прославеният маршал Г.К. Жуков, най-после се взема решение в полза на по-сложната, но в крайна сметка по-съвършена и по-добра конструкция.

Производството на ЗИЛ 157 започва през 1958 г. и още същата година моделът е отличен със златен медал на изложението в Брюксел. Единичните задни колела повишават проходимостта, понеже използват и утъпкват прокарания от предните коловоз, с което общото съпротивление намалява. Формата на кабината и  заостреното торпедо (заради него руските шофьори са кръстили ЗИС 151 „Утюг”, т.е. „ютия”) остават същите, но понеже отпада необходимостта от две резервни колела, монтирани преди това между кабината и товарната каросерия, сега рамата може да бъде скъсена с 25 см, а общата дължина – с 33 см. Единственото резервно колело вече се закрепва хоризонтално под платформата. Общото тегло на автомобила намалява с около 100 кг.

Регулиране на налягането в гумите

Най-интересната техническа новост в ЗИЛ 157 е системата за регулиране на налягането в гумите, черпеща сгъстен въздух от пневматичната спирачна уредба. С помощта на шест отделни клапана водачът  може да намали налягането от 3 – 3,5 бара за движение по шосе с твърда настилка на 1,5 – 2 бара за мека и рохкава почва, 0,75 – 1 бар за пясък, влажна почва и разкалян черен път до 0,5 – 0,7 бара за терени с водна растителност, заблатени местности и дълбока снежна покривка. За целта са разработени гуми с 25% по-широк профил и специални слоеве от много мек каучук. Те допускат деформация до 35% от височината на профила, докато при обикновените гуми максимумът е 13%. Все пак при най-мекия режим не се разрешава движение с повече от 10 км/ч и веднага след преодоляване на препятствието водачът е длъжен да спре, докато налягането се повиши достатъчно, и чак след това да потегли отново.

В сравнение със ЗИС 151 е увеличена мощността на шестцилиндровия бензинов двигател (от 92 на 104 к.с. при 2600 об/мин), като същевременно е намален разходът на гориво. Въртящият момент е нараснал от 304 на 334 Нм. Усъвършенствани са охладителната и мазилната уредба, както и всички други системи в автомобила.

Дългото сбогуване

Производството на ЗИЛ 157 продължава повече от 35 години, като за това време моделът минава през две по-сериозни модернизации. При първата (ЗИЛ 157К, 1961 г.) мощността е увеличена до 109 к. с., двудисковият съединител е заменен с еднодисков. Усилена е конструкцията на мостовете, подобрени са спирачките.

През 1966 г. от конвейера в Москва слизат първите бройки от осемцилиндровия ЗИЛ 131– наследника на 157, при който водачът най-сетне разполага със сервосистема на кормилната уредба. Според плановете производството на ЗИЛ 157К в московския завод е трябвало да бъде преустановено през 1968 г. и да бъде прехвърлено в Уралския автомоторен завод (УАМЗ), където да продължи още няколко години. Става обаче друго. Търсенето на ЗиЛ 157 не намалява, тъй като освен от армията, камионът се изплолзва в многобройни модификации за стопански цели – навсякъде, където е необходима висока проходимост и здрава, издръжлива и лесна за поддържане техника. Огромната страна иска още и още камиони и поради това паралелно със 131 старият ЗИЛ 157 продължава да се сглобява в Москва по стендовия метод още цели 20 години! А пък в УАМЗ, след като усвоеният уж временно модел се произвежда с пълна пара в продължение на цяло десетилетие, през 1978 г. го подлагат на още една модерницация. Така се появява ЗиЛ 157КД. Двигателят му е с по-малък работен обем, но мощността е увеличена до 110 к.с. при 2800 об./мин. Нови са водната помпа, стартерът, генераторът за променлив ток, контактно-резисторната система за запалване. Подобрения в конструкцията и окачването дават възможност полезният товар да бъде увеличен от 2500 на 3000 кг (върху почвена основа) и от 4500 на 5000 кг (на шосе). Производството на ЗИЛ 157КД е прекратено официално чак през 1992 г., но благодарение на огромния запас от детайли то продължава в малки серии до 1994 г.

Точният брой е неизвестен

Според руски данни в течение на близо четири десетилетия ЗИЛ 157 е бил произведен в рекордния тираж от 797 934 бройки, включващ всевъзможни военни и цивилни варианти. Но дори това огромно число не казва цялата истина, тъй като няколко години след появата на съветския модел, в Китай започва да се изработва почти точното му копие Jiefang CA-30. Може да бъде разпознато по това, че вместо буквите ЗИЛ над радиаторната решетка (с хоризонтални пластини) са щамповани два йероглифа, а калниците не са закръглени, а ъгловати. Никой не знае в какъв тираж е произведен китайският камион, но нека не забравяме, че Китай от дълги години разполага с най-многобройната армия в света…

А животът продължава…

У нас  «джоганите» все още не са потънали в ръждата на небитието, тъй като за много жители на планински райони те са предпочитаните помощници в тежки задачи, изискващи преодоляване на сложен терен. След като излязат на твърд път, стопаните бързат да прехвърлят товара на «нормални» дизелови камиони, защото иначе не могат да насмогнат с разхода на гориво. Впрочем повечето са му намерили колая, монтирайки газови уредби. Търсачите на върхови офроуд изживявания обаче би трябвало да монтират и яка тръбна конструкция за защита на кабината при преобръщане, както и предпазни колани. Би било наистина жалко човек да пострада в мирно време в една реликва от Студената война.

Текст:  Владимир Абазов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1985 г. Дунав е скована от дебел лед,викат военен хеликоптер да разбива леда/Снимки/

Според статистиката в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти. След това обаче само веднъж - през 1985-а. Сега за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.

След поредица от дни с минус 15 градуса Дунав замръзна изцяло при Силистра. За последно реката се е вледенявала през 1985 г. Тогава явлението е продължило 60 дни - от 16 януари до 16 март. За разлика отпреди 27 г. сега нивото на реката е с 5-6 метра по-ниско, което прави леда изкушаващ за разходка.Според официалната метеостатистика в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти, а след това се е случвало само веднъж - през 1985 г. По неофициална информация за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Писмени свидетелства има от 1902 г., когато заледяването продължило 29 дни. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.

Видинчани ходили пеша до Румъния за последно през 1953 г.

Точно преди 70 г., на 4 март 1942 г., Видин преживява най-голямото си наводнение. Както сега реката започнала да замръзва и носените от течението ледени блокове направили тапа между българския и румънския бряг при остров Богдан под града.От ледения бараж водата не можела да се оттича и за една нощ градът бил залят. Седем души се удавили, 19 000 били евакуирани, а ледът бил бомбардиран, за да се отпуши реката. Спасителната акция продължила 7 дни, но водите се дръпнали в коритото чак в началото на юни. Преди това Видин вече бил преживял 10 опустошителни наводнения от 1888 до 1940 г., когато част от града бил залят. Всички те са били резултат от люти зими с много сняг.

"Бил съм на 1 годинка по време на голямото наводнение, но за него после ми разказваха родителите ми. Било е страшно, водата е стигнала до средата на втория етаж на къщата ни и са ни спасили с лодка, както и всички други граждани. Въпреки това аз никога не съм сестрахувал от Дунава", разказва 71-годишният Венелин Лападатов-Дуро.

Той е най-дългогодишният кънкьор във Видин. Научил се да кара зимни кънки, когато бил на 8 г., и оттогава се пързаля всеки път когато се появи ледено поле. Той е и жива енциклопедия за частичните и пълните замръзвания в този участък на Дунав.За последен път реката замръзнала напълно през зимата на 1953 г.

"Бях ученик и с приятели избягахме от училище, за да се пързаляме. Стигнахме чак румънския бряг, но докато се върнем, беше се свечерило. Помня го, защото във Видин ме чакаше братовчед на майка ми и ми прибра кънките за наказание", спомня си Дуро.

Преди това имало няколко поредни сурови зими, при които реката замръзвала частично. Зимата на 1949 г. била много мразовита и точно тогава видинчанинът се научил да кара кънки.

Навремето зимите били студени и карането на кънки било много популярно във Видин. На Дунава се събирали по 40-50 деца да се пързаляти да играят хокей, но са ставали и инциденти. "Една от зимите реката пак беше замръзнала, но не цялата, а само на 150 м от брега. Тогава моят приятел Ваньо Черния пропадна в леда срещу театъра, но един войник чу виковете му, хвърли му колана си и успя да го изтегли", казва Дуро. Той си спомня и чут в детството му разказ за трагична случка от 1905 г., за която обаче не знае дали е истина. Реката била замръзнала и сватбари тръгнали от Калафат към Видин по леда, но той се пропукал и имало удавени. Чувал е и разкази за вълци от Румъния, които през лютите зими минавали по леда и нападали кошарите в българските села.

Дори и да няма лед по реката, в най-студените зимни месеци замръзват заблатените части между брега и защитната дига и Венелин Лападатов не пропуска да покара кънки там. Миналата зима, когато бе замръзнала водата в рова на замъка Баба Вида, той водил комшийчета да ги учи да се пързалят.

Ледоходи се появяват периодично край Видин и през последните двайсетина години, като последният е бил през зимата на 2005 и 2006 г.

ВАНЯ СТАВРЕВА www.24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През зимата Дунав замръзваше, ходехме пеш по леда до Румъния

Слушах и гледах по разни телевизии как обясняват тежкото положение тази зима при ниските температури и сняг над 50 см. Аз съм вече над 70 години и съм преживяла много тежки (с ледове по Дунава, които се движат) и не толкова лоши зими.

Когато бях малка, улиците в Свищов се чистеха с впряг коне, които теглеха триъгълно сковани дъски и с върха на триъгълника разбиваха преспите. По-късно тежки военни машини чистеха снега, а войниците с лопати доизчистваха. Тогава нямаше леки коли, а зиме се движеха конски шейни по улиците. Ние, децата, се спускахме от баирите с шейни и се пързаляхме весело и щастливо.Скоро ми попадна книгата „Под сянката на спомените” на Санка Божикова. Тя е родена в Троян, но майка й е от Свищов и тя доста години живее с нея в Свищов, а после – в различни европейски градове. Накрая се установява в Торонто, Канада, където се пенсионира като професор. Почива през март 2018 г. на 94 години. Като прочетох спомените й, особено ме развълнува един от тях:

„През зимата на 1928 г. съм била на 4 години. Зимата била необикновено студена, така че Дунавът замръзнал. Ледът бил 2 метра дебел. Правителствата на Румъния и България отворили границата за 48 часа. Тогава много румънци дошли в България, и разбира се, българи отишли в Румъния – като туристи. Разстоянието е половин километър, а с шейна се взема за няколко минути”.

Приятелка на майка и се женела за румънец в Зимнич. Дядо и подарил шейна и увити в одеяла до гуша, потеглили по леда на Дунав за Зимнич. На сватбата се случват интересни събития, които всеки може да прочете в книгата.

Моята майка ми е разказвала, че като била в първо отделение, всички деца от класа, дебело облечени и обути, хванати за ръце, се движели след своя учител по заледения Дунав. Г-н Николов вървял пред колоната и с бастун чукал по леда, за да разбере колко е дебел.

По същото време баща ми бил войник. Под строй ходили по леда и се върнали. После се смееха, че там са се срещнали и запознали с майка ми, което беше шега.

Разликата в годините им беше 11 г., но това не попречи на щастливия им семеен живот.

Д-р Райна Халачева, Свищов  

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато паднеше снега ноември, чак март месец виждахме земята и бяхме здрави

 

Нямаше дървени ваканции и епидемии

Нека младите знаят каква зима имаше едно време и какви незабравими емоции и приключения имахме през зимните ваканции прекарани на село,там при баба и дядо,с топли мекички за закуска,ухаещ топъл липов чай или прясно издоено от нашата крава мляко, което след варенето ставаше със един жълтеникав каймак.

Роден съм през 70-те в голям областен град и разказвам по мои спомени.Някога с нетърпение чакахме да дойде 5 януари и да започне зимната ваканция.Тя беше цели 10 дни.Майка ми опаковаше багажа и ме изпращаше на жп гарата където трябваше да хвана влак до Чирпан а от там автобус за село Златна Ливада.Пристигах към обяд в малкото градче и от автогарата на която някога кипеше живот ,се качвах на автобуса /тогава пътуваха автобуси "Чавдар" /по направление Чирпан-Димитровград/ с отбиване в моето село Златна ливада.Сядах задължително на задната седалка до прозореца,незнам защо ,но там най-много ми харесваше.

И така автобуса тръгва,минава през село Зетево и следващото село е моето.Чакам с нетърпение да видя Баба и Дядо.Автобуса пристига те ме чакат с нетърпение на спирката.Това са едни от най-незабравимите ми моменти.След задължителните прегръдки и питане как е в училище и какви оценки имам ,тръгваме към вкъщи където ме чака вкусен обяд.И така ,целия ми ден минава покрай печаката с дърва и следките приказки на моите дядо и баба.

На следващия ден с пробуждането си виждам,че е нявалял много сняг.Дядо ми стягаше шейната на двора ,но аз си имах мой си метод за пързаляне.Взехам един найлонов чувал,вътре слагах слама да е меко и с него тръгвах към хълма който наричахме "Биличкия хърман" на който вече имаше поне 10 други деца,кой с шейна кой с найлон и започваше едно пързаляне,търкаляне в снега ,надпревари и каквото се сетите чак до здрач.Вечер се прибирах целя мокър в къщи край горящата печка и вкусните гозби на баба...и така до следващия ден.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Карат Йорданка сама да изкопае гроба си преди да я разстрелят

Участничка в съпротивителното движение по време на Втората световна война. Член на Политбюро на ЦК на БРП(к). Партизанка от Втора софийска народоосвободителна бригада. Една от Петимата от РМС. На 30 май 1944 г. е ранена тежко в сражение c жандармерия над с. Елешница, заловена жива и разстреляна.Преди да я разстрелят са я накарали сама да изкопае гроба си! Двама от убийците й са братя от Елешница(Йорданкино).Вечна слава на храбрата партизанка сражавала се и загинала за свобода на България.

Биография:

Родена е в ксантийското село Кръстополе (тогава в Османската империя) на 8 януари 1911 г. Със семейството на родителите си се преселва в България през 1919 г. На 12 години става тютюноработничка в Пловдив.

През 1928 г. активно участва в стачката на тютюноработниците. Същата година е приета за член на Работническия младежки съюз и на българския комсомол. От 1930 г. е член на БКП и член на Окръжния комитет на РМС. Делегат е на Петия конгрес на Профинтерна в Москва (1930). През 1931 г. става секретар на РМС в Пловдив, а към есента на 1932 г. е на работа в ЦК на Комсомола.

От 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа в Москва.

След завръщането си в България работи за провеждане на ленинския курс в БРП (к) и РМС, за изграждане на единен младежки фронт. През 1937 – 1939 г. е в затвора. Там се омъжва за Георги Чанков. След освобождаването ? става секретар на ЦК на РМС и член на ЦК на БРП .

Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. През 1942 година е арестувана и изпратена в женския отдел „Свети Никола“ на концлагера „Гонда вода“, Асеновградско, откъдето на 22 юни същата година избягва. Поема отново ръководството на ЦК на РМС и е избрана за член на Политбюро на ЦК на БРП (к) (1942). Известна е с нелегалното име Катя.

През април 1944 г. заминава за района на Трънския партизански отряд и се включва във Втора софийска народоосвободителна бригада. Участва във всичките и акции и сражения. След битката при Батулия се откъсва с група партизани. На 30 май 1944 година е ранена тежко в сражение c жандармерия над село Елешница (дн. в Община Елин Пелин), заловена е жива и разстреляна.

Неин брат е Величко Николов, български офицер (генерал-лейтенант).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 9 януари 1981 г. Поморие е залят от двуметрова вълна! Щетите са огромни /Снимки/

Бурен вятър предизвиква силно вълнение край бреговете на Поморие и вдига двуметрова вълна. Щетите на крайбрежния булевард са като след война. Водата е помела защитната стена, настилката по цялата алея е изкъртена, бул. „Васил Коларов” (днес „Яворов”) е залят с вода.

По малките пресечни улици, водната стихия успява да проникне до централната градска артерия, свързваща двете части на града! Управата на Поморие решава да поиска помощ от държавата, за да се справи с погрома нанесен от бурята в една от най-красивите части на града.Заснемат се щетите, подреждат се във фотоалбум и група от местната администрация заминава да измоли помощ от високо. Предвождани от Теодосий Гуджуков, зам.-председател на Общински народен съвет в Поморие, те се явяват в Министерски съвет за среща с Григор Стоичков.

ЖП-Гара Поморие

По това време той оглавява комисията по „Бедствия и аварии” и е човекът, който може да помогне на града да излезе от бедствената ситуация. Помощта от държавата не закъснява.Отпускат на Поморие финансова инжекция в размер на 2 млн. лв. (стари лева) и достатъчно строителна техника. Възстановяването на стената и булеварда продължава 45 дни. В онзи момент става и доизграждането (удължаването) на брегоукрепващата стена в сегашния й вид.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Коя е тайната внучка на Пенчо Кубадински (СНИМКИ)

Единствената внучка на БКП легендата Пенчо Кубадински е успешна бизнес дама, научи „Ретро“. Мария Кубадинска е дете на сина на члена на Политбюро – Пламен. Той има и сестра – Боряна Кубадинска, която пък е сред известните столични адвокати.

Внучката на Кубадински е родена на 29 септември 1984 г. в София. Завършила е Първа частна английска гимназия във Владая, а след това и право в СУ „Св. Климент Охридски“. Решила да става юристка още като дете, вдъхновена от своята леля Боряна. Днес Мария е на 35 години и има детенце. Не обича да се появява в медийното пространство и не разкрива почти никакви подробности за личния си живот. Твърди, че се гордее с фамилията си и почти не е срещала в житейския си път дотук хора, които да са казали лоша дума за нейния прочут дядо.

Единствената внучка на Кубадински участва в две фирми, а в последно време се е насочила в сферата на онлайн търговията. Тя има свой собствен интернет магазин за продукти и услуги, свързани с грижа за здравето, със себепознание и развитие, обучение, йога, медитация и други.„Ние сме магазин с отношение към това, което предлагаме. Продуктите ни са внимателно избрани с оглед на тяхното качество и изработка. Предлагаме голямо разнообразие от будистки сакрални предмети като тибетски купи и камбанки, хиндуистки свещени изображения и символи, полезни и удобни продукти за вашата лична йога или медитативна практика, красиви накити и украшения с източен и модерен привкус, стойностни книги за духовните традиции в Азия. Освен това разполагаме с богата гама от натурални хранителни добавки, билки, масла, ароматни пръчици“, обяснява за бизнеса си Мария. Тя често може да бъде видяна и в магазинчето, което стопанисва на столичната ул. „Йоан Екзарх“.

Макар да е била само на 11 години, когато дядо ѝ умира, Мария има много спомени с него. „Той беше с много богато въображение и всяка вечер обичаше да измисля и да разказва цяла серия истории. Обичаше много да чете книги. Когато пък сме ходили на поход в гората, често ни показваше кои листа например стават за ядене и кои не. Ако случайно се изгубиш, по какво да се ориентираш при екстремни ситуации. Аз съм единствената му внучка, защото леля ми Боряна няма деца. Много се обичахме с дядо ми“, казва внучката на Кубадински в едно от малкото си интервюта.

От него тя е наследила и точния мерник, макар да не е почитателка на лова. Верният съратник на Тодор Живков и до ден днешен е споменаван като изкусен ловец, а подвизите му се простират чак до Африка. Преди 2 години в Шумен лъсна уникален негов кадър, на който той позира с току-що отстрелян лъв по време на сафари в Танзания. Синът му Пламен и баща на внучката му Мария не наследява афинитета му към лова, но политическите му пристрастия – да. Пламен Кубадински първо започва с партийна кариера в БКП като секретар на Ленинския районен комитет на БКП в София. След това се ориентира към строителство, проектиране и бизнес за производство и търговия с промишлени и хранителни стоки, ресторантьорство и хотелиерство. Той също е съсобственик на няколко фирми, като щерка си Мария./Ретро.бг/

 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българска милионерка бе открита мъртва в апартамента си

Юлия Христова, по-известна като Джулия Бул, на която е посветен едноименния хит на Емил Димитров, е починала в Париж. Това съобщи близкият й приятел - бизнесменът Христо Куртев, който организира панихида в нейна памет в София в "Света Неделя“ в края на седмицата.

Пловдивчанката бяга от България, като остава първия си съпруг и дъщеря си, а в Париж се омъжва за милионера Жан Бул. Емил Димитров е много благодарен на Бул за подкрепата и нарича една от песните си на жена му,пише сайтът plovdiv24.bg

"Жан Бул беше основателят на големия музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Като млади издатели ние нямахме средства да отидем да наемем щанд на МИДЕМ. Жан Бул ни покани като негови лични гости и така успяхме да пласираме песните на Емил Димитров в целия свят. Името му гръмна и то не само във Франция.

Огромен успех имаше песента му "Моника“, версията на "Моя България“, която той пееше на френски, немски, арабски“, разказва Христо Куртев. След смъртта на Жан Бул, който дърпа конците на половината развлекателна индустрия във Франция, Юлия Христова наследява милиони и имоти. Синът й обаче не успява да се справи с наследството, а през последните години дори изпраща майка си в старчески дом, откъдето за щастие я измъкват верни приятели.

Джулия Бул, която на 13 януари можеше да навърши 86, приключва живота си в малък апартамент в Париж. Тялото й намира прислужницата, но каква е причината за смъртта на разорената милионерка не става ясно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Невероятната история на единствената жена в света родила 69 деца

Почти всеки човек на земята мечтае да създаде семейство и да има средно 2-3 деца. Историята обаче разказва за жена, която е родила рекордния брой 69 деца.

Тази невероятна история се е случила през 18-и век. Според историческите сводки името ѝ е Валентина Василиева и именно тя държи рекорда на Гинес за най-много деца.

Валентина Василиева е първата жена на селянин на име Фьодор Василев от Шуя, Русия. Семейството живее през 1700 г., между 1707-1782. Смята се, че Валентина е починала на 76-годишна възраст, оставяйки след себе си потомство, състоящо се от 69 деца, от които само две момчета са починали като бебета.  

Според Световните рекорди на Гинес,тя е „най-плодотворната майка, раждала се и раждала някога”. Жената преминава през 27 бременности – 16 от тях са с близнаци, 7 – тризнаци и 4 – четиризнаци. Очевидно тя не е раждала през целия период от живота си. Годините, през които тя е забременявала и раждала се падат приблизително между 1725 и 1765 година. Това означава, че 27-те си бременности тя е “отделила” 40 години от живота си. Това може да изглежда достатъчно на пръв поглед, невъзможно на втори поглед и съмнително за третия поглед, така че нека направим някои изчисления.

Средната бременност отнема 40 седмици. Но колкото повече деца имате в утробата, толкова по-вероятно е вашият термин да настъпи по-рано. Според изчисленията г-жа Василиева може да е имала 37-седмична бременност с близнаци, 32-седмична бременност с тризнаци и 30-седмична бременност с четиризнаците.

Ако добавим всичко това, ще получим 936 седмици. Една година се състои от 52 седмици, така че ако разделим получените числа, получаваме 18 години. Така че, г-жа Василиева е трябвало да прекара цели 18 години от живота си с надут корема. Звучи доста предизвикателно само по себе си, нали?

Ето какво смятат експертите по репродуктивно здраве

Докато теоретично г-жа Василиева е имала достатъчно време, за да износи всичките си бебета, има още няколко факти, които трябва да се вземат под внимание. Първо, има такова нещо като многократна овулация, когато тялото на жената отделя няколко яйцеклетки на един цикъл. Въпреки че това не е най-често срещаното нещо в света (приблизително 5-10% от всичките ви менструации са такива), все още има шанс. Валентина да е просто феномен.Много специален, между другото, ако тя е успяла да избегне синдрома на изчезващия близнак: явлението, което се случва, когато един от близнаците (или няколко) се абсорбира от плацентата, по-силен плод, или дори тялото на майката. Синдромът е доста често срещан при многоплодна бременност и се среща в 21-30% от случаите.

  Второ, бременността и раждането са предизвикателство за тялото на жената. Когато бременностите са една след друга и няма достатъчно дълго време помежду им, рискът от усложнения се увеличава както за майката, така и за бебето. Тялото на жената просто не разполага с достатъчно време, за да се възстанови от всички промени, причинени от предишната бременност, както и да възстанови всички загубени хранителни вещества.

Сега, ако две от бременности са рискови, представете си, че имате 27 от тях, без да имате време за почивка. Трето, експертите се съмняват, че много от децата (както и тяхната майка) ще оцелеят дори с днешните лекарства, да не говорим за руската провинция от 18-ти век. По това време всяка бременност е представлявала риск. Добавете факта, че те са отрудени селяни и трябва да работят и да се грижат за децата едновременно.Сега, след като знаете всички научни съмнения и не вярвате, че това може да е вярно, нека ви кажем, че съществуват исторически факти, които говорят в полза на Василев.

Съществува списък, изпратен от Николския манастир на Москва на 27 февруари 1782 г., който показа, че Федор Василев е имал 82 деца живи по това време от два брака. Втората му жена го е „дарила“ с 18 деца: 12 близнаци и 6 тризнаци. Данните от списъка са публикувани през 1834 г. в Санкт-Петербургската панорама.

През 1783 г. сп. “Джентълменс” публикува статия, в която е включен списък на случая с Василиева. Авторът на списъка казва, че „извънредната плодовитост“ може да идва от „мъжа самостоятелно, или от жената, или и двете заедно“, но по-вероятно е причината да е Феодор, както се повтаря историята с втората му съпруга.

Статията на Ланце твърди, че Френската академия на науките се е опитала да разследва случая и се обърнала към Императорската академия в Санкт Петербург. Било им казано, че Василеви живеят в Москва и са получили „специални услуги” от правителството.

Източник:mediaplus.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българските дърводобивници в Коми – покорителите на тайгата в СССР

 

На 3 декември 1967 г. между съветската страна и България е подписана спогодба за организиране на съвместен дърводобив в Република Коми АССР. На 8 февруари 1968 г. в Усогорск (несъществуващо още като селище място) пристига първата група български граждани. Поетапно в тайгата се изграждат четири селища - Усогорск, Междуреченск, Горни Мезен и Благоево и съответно, четири горскопромишлени предприятия (ГПП) със същите наименования. ДСО "Дърводобив и строителство" е развивало дейностите по дърводобив и строителство в Коми АССР до 1992 г. (като масовост), но същите приключват окончателно през 1994 г.

В края на 40-те години на миналото столетие обществено-икономическите условия в България налагат дърводобив, значително по-голям от реалните възможности на горите. Причината е икономическия подем на страната в следвоенния период. Потреблението на строителна и за промишлена преработка дървесина за периода 1950-1970 г. нараства почти два пъти. Нарасналите нужди от дървесина и продукти от нея се задоволяват чрез непрекъснато увеличаване на добива от горите, които обаче са значително по-големи от реалните им възможности.За преодоляване на възникналата диспропорция правителството предприема стъпки за икономично и пестеливо използване на дървесната суровина, но при непрекъснатото нарастване на потреблението тези мерки не решават проблемите. 

Налага се да се търсят допълнителни възможности за внос на дървесина. В рамките на СИВ решение трудно може да се намери, защото главният износител - Съветският съюз, няма възможност за увеличаване на износа. В същото време НРБ не разполага с необходимите средства в конвертируема валута за внос на дървени материали от страните с пазарна икономика. Така се стига до третата и единствена за тогавашната обстановка възможност – сътрудничество в дърводобива на територията на СССР за нуждите на НРБ или съвместното използване на капитали и работна сила за добив на суровини със стратегическо значение, а така също за специализация и коопериране в сферата на производството.

Главният инициатор за подготовката и подписването на Спогодбата е министъра на горите и горската промишленост Мако Даков. За подписване й трябва да се решат три главни въпроса. Първият - да се получи принципното съгласие на Съветската страна за организиране на съвместния дърводобив на нейна територия. Вторият етап от преговорите е свързан с определяне на района, където ще бъде предоставена суровинната база, и третият – провеждане на конкретни преговори по условията на сътрудничеството. Дълго се дискутира и въпросът за заплащането на транспорта на българския дял от дървесината на територията на Съветския съюз.В навечерието на подписването на междуправителствения документ, министър Тимофеев се съгласява с настоятелните предложения на българската страна и страната ни получава 40 % трупи за бичене и само 2.9 % дърва, а съветската - предимно целулозни материали, стройлес и значително количество дърва. По-късно, при подписването на новите спогодби, разпределението по сортиментите претърпяват известни промени. Така българският дял е съставен 80 % от трупи, 17 % от дребни строителни материали и обли за целулоза и 3 % дърва за горене. Това съотношение е запазено до края на действие на договора.

 В тържествена обстановка, на третия ден от месец декемри 1967 г. спогодбата е подписана, а основните положения, залегнали в нея, се свеждат до следното:

Правителството на Съветския съюз:

- Предоставя на правителството на НР България възможност за добив със своя работна сила на територията на Съветския съюз до 1 млн. куб. м дървесина годишно и оказва необходимата техническа помощ при организацията на дърводобива. Необходимият лесосечен фонд да се задели от горските масиви на Удорския лесхоз на Коми АССР, гравитиращ към ж.п. линия Микун - Кослан.

- Предоставя за ползване на място: оборудване, машини, транспортни средства, инструменти, резервни части, гориво, смазочни материали, електроенергия, а така също извръшва и основен ремонт на предоставената техника.

- Предоставя на мястото за строителство необходимите строителни материали, машини, механизми, оборудване и сглобяеми къщи в количество, съгласувано между страните.

- Осигурява проектосметната документация за строителство и дърводобив.

2. За извършване на дърводобивната дейност българската страна се задължава:

- Да осигури изпращането на необходимата работна сила и специалисти в дърводобивните предприятия, както и тяхното социално-битово и медицинско обслужване.

- Да организира със свои сили строителството и поддържането на дърводобивните предприятия, включително жилищата, комунално-битовите и обектите за културни цели. - Да стопанисва и поддържа жилищните и служебните помещения, както и всички обекти с производствено предназначение.

3. Съгласно чл. 5 от Спогодбата българската страна възмездява всички разходи на съветската страна за  амортизация на посочените в т. 1 машини, оборудване и други, както и за предоставената суровинна база, франко вагон или на място с 1.33 куб. м дървесина при натоварен за България 1 куб. метър. В отделен протокол (анекс) бе утвърдено разпределението на добиваната дървесина по количество и сортименти.

4. За своята стопанска дейност българските предприятия се освобождават от данъци и такси и имат право на безмитен внос от България на хранителни стоки, облекла, лекарства и други стоки, свързани с комунално-битовото обслужване на работниците и специалистите.

5. Заплащането на транспорта на българския дял от добитата дървесина по територията на Съветския съюз да става по вътрешни тарифи, но в преводни (валутни) рубли.

6. Построените обекти - машини, оборудване, технологични линии, магистрали, жилищни сгради и други, след приключване на срока на Спогодбата остават собственост на съветската страна.

7. Добитата при условията на Спогодбата дървесина България е длъжна да използва за собствени нужди, без право на реекспорт.

Началото

Срокът на действие на Спогодбата е 15 години. По-късно, през 1969 и 1972 г., са подписани две нови споразумения, според които на България се предоставя допълнителна суровинна база за добив на 2.6 млн. куб. м годишно, или общо 3.6 млн.куб. м. Договорът за съвместен дърводобив в Коми АССР е отново преподписан на 15.І.1982 година. От юридическа и икономическа гледна точка в условията на социалистическата система и някои особености на съветското законодателство това е една специфична концесионна форма на дърводобив със своите предимства и недостатъци.

Непосредствено след подписването на документа за сътрудничество, между двете братски държави са предприети мерки, така че строителните работи, а оттам и дърводобивът, да започнат във възможно най-кратки срокове. За директор на Горското промишлено предприятие в Коми е назначен инж. Георги Стоев. Започва набирането на работници. На 4 февруари 1968 г., при минус 40 градуса студ в тайгата, е изпратена първата група от 50 души начело с директора по строителството - инж. Никола Петков. Мнозина се поизплашили и искали да се върнат, поради което е изпратена делегация – Ив. Масларов, пълномощник на партията в Москва и Боню Петков от МГ, която успява да ги задържи.

България е задължена да осигури работна ръка и административно-управленчески персонал и технически такъв, за строителство, дърводобив и поддържане на създадените мощности и фондове. До 1985 год. през Коми АССР преминават над 100 хиляди български граждани. С ПМС № 2 от 21.І.1980 год. е уреден и въпроса за освобождаване от работа в България на всички желаещи да заминат в Коми, като местата им се пазят. Не подлежат на освобождаване само служащи от МНО, МВР и работници и персонал от Металургичния комбинат „Кремиковци”.

Първоначално за строителството от българския бюджет са отпуснати 100 милиона лева. Изпълнението на строителството е предложено на Строителни войски, но те отказват, поради което то бива изпълнено по стопански начин. Най-напред е изградено предприятието в Усогорск, а след това в Благоево, Междуреченск и Горни Мезен. От българските строители са построени също 7 700 км горски пътища в тайгата, 167 000 кв. м жилищна площ за 20 000 наши и съветски граждани, топлоцентрали, 4 общообразователни училища за ученици, 4 детски градини за 1 400 деца, една болница и три здравни пункта и много заведения за обществено хранене. За поддържане и опазване на техниката са построени ремонтни заводи и топли гаражи. В Североизточна България пък са изградени дървопреработвателни заводи за комска дървесина.

Така на територията на Коми АССР е изграден мощен дърводобивен комплекс със съответната технологична и социално-битова инфраструктура. По размера на инвестициите на страните, производството и според останалите икономически показатели за отделните предприятия това е един от най-големите дърводобивни обекти в Съветския съюз. По думите на  зам.-министър на дьрводобивната и дьрвопреработващата промишленост "Таких нет ни в мире, ни в Сибире". Само капиталните вложения за всяко предприятие за добив на 1 млн. куб. м дървесина възлизат на повече от 100 млн. щатски долара. Предоставената от Съветския съюз суровинна база се простира върху 2 232 200 ха горска площ, което е около 70 % от площта на горите в България. Доставените за 23 години 21.779 млн. куб. м, или годишно по около 1 млн. куб. м дървени материали, заедно с вноса от Коми, довеждат до нормализиране на сечта от нашите гори още в началото на 70-те години, въпреки непрекъснато нарастващото потребление. Сътрудничеството в областта на дърводобива дава възможност за първи път горската индустрия на България да се развивива на основата на вносна суровина. Така например през 1980 г. добитата от българските гори едра дървесина е 1.446 млн. куб. м, а доставената чрез внос и съвместен дърводобив е 1.035 млн. куб. м.

Покорителите на тайгата

Българите – дърводобивници в Коми АССР, по нищо не се различават от другите организирани гурбетчии по света. И те се заемат да облагородяват средата в която живеят и да я преправят по свой тертип. Селищата, разположени в тайгата и изградени от тях - Усогорск, Благоево, Междуреченск и по-малкото - Верхнемезенск, макар и млади, създават свои битови и културни традиции. Административните услуги на гражданите - съветски и български, се извършват от селищните съвети на народните депутати, органи на съветската власт, от съветските училища, пощи, аптеки и други учреждения. Част от административните услуги на българските граждани прави Българското консулство в столицата на Коми - Сиктивкар. Създадена е широка търговска мрежа - 32 магазина, 15 столови, 6 сладкарници, 11 павилиона, 4 хлебопекарни, 4 цеха за производство на безалкохолни напитки и други търговски обекти. Около хиляда души, предимно българи, се грижат за доброто снабдяване и обществено хранене, за хубавото настроение на двадесет хиляди български и съветски граждани.

За правилното решаване на въпросите на търговията неоценима е заслугата на търговските органи и организации в Коми, които водят на специален отчет снабдяването на българския колектив. В универсалните магазини в селищата, разнообразието на стоките е много no-голямо от редица градове в съветската страна. Специални грижи се полагат за работниците в гората - секачи и товарачи. Всяка бригада има своя кухня, която сервира топъл обяд (супа, основно ястие и десерт) u топъл чай. В дървените къщички с отоплителни печки, разположени до сечищата, работниците се преобличат и почиват.

За оползотворяване на отпадъците от столовете в предприятията са били организирани четири свинеферми. Така е била предотвратена най-малката опасност от неритмично осигуряване с месо и месни продукти. Спазвали са се и някои типични нашенски традиции - хората си купуват прасе и със съответните ритуали го подготвят за колективна трапеза по различни празнични поводи.

Колкото и старание да се проявява от органите по търговията, все пак през зимата се чувства отсъствието на пресни зеленчуци. Задоволявали са се със зеле, моркови, ябълки и цитрусови плодове, с които се зареждали плодохранилищата, преди да настъпят силните студове. В Благоево – Коми АССР, с идването на българите се появяват типичните български градинки с чеснов лук, краставици и домати, а в Междуреченск е изградена голяма оранжерия.

На брега на  пълноводната река Вашка, само от боров материал, българите от Благоево изграждат голяма вила в битов стил и я наричат „България” – символ на българо-съветската дружба. Там са се вдигали са се тостове за  дружбата, за приятелството, за любовта, за живота и щастието.

За обслужването на жителите в трите селища са построени и обзаведени битовu комбинати, които предоставят шивашки, ремонтни, бръснаро-фризьорски и други разнообразни услуги. За малчуганите в Коми, които са около 350 са изградени детски градини. Повече от 1200 български деца и юноши се учат съвместно със съветските деца и младежи. Обучението от първи до десети клас в трите селища се води по учебен план на РСФСР на руски език. Допълнително българските ученици изучават своя роден език и литература, история и география на България, които са се преподавали от български учители.

Младежите, дошли на работа в Обединението без средно образование, и тези, които са искали да получат специалност, посещават българско вечерно училище по специалностите: шлосер-монтьор, монтьор на ДВГ, механизатор на дърводобива и горско стопанство. Към 350 български дърводобивници следват задочно в съветски висши учебни заведения, а около 1000 души годишно завършват курсове за любители шофьори.Художествената самодейност на българите също постига много добри успехи.

Медицинското обслужване също е на добро ниво. В Благоево, Междуреченск и Верхнеезенск работят здравни служби, а в Усогорск - Обединена болница с 80 места за българите и отделение за съветските граждани, с тяхно оборудване и обслужване. Подборът на медицинския персонал е било  задължение на българското Министерство на Здравеопазването, а разходите са  се поемали от Обединението и после Министерството на здравеопазването ги е възстановявало.

Всички квартири на българските новодомци са били радиофицирани на български език. Селищните уредби са предавали на родния език материалите за трудовата дейност, местни новини, поздравления, съобщения и други. 

Една от най-нискитеа температури, отбелязана в годините, когато нашенците са били там, е през зимата на 1978-1979 г. – минус 53 градуса. Но при температури под минус 30-35 градуса никой не е можел да работеше на открито. Имало е и смъртни случаи от злополуки,  а в първите години от пребиваването на българите и от измръзвания.

Много българи не се завръщат оттам, но и много си довеждат в родината рускини за булки. Дори е  имало такава приказка „Отиде в Коми за „Волга“, а се върна с Олга.” Много от тях създават добри семейства и живеят до ден днешен в мир и любов. Не малко се и разделят.

Стопански резултати

До 1988 год. от Коми е добита общо 38 млн. куб.м дървесина и 2.5 млн. куб.м технологически трески. Очакванията да се компенсира недостига на едра иглолистна строителна дървесина у нас от съветската тайга, не се оправдават напълно. Постъпленията от нея са под 50 % спрямо решението в договора, а  компенсацията на разликата продължава да става от нашите гори. Имало е и не малко случаи, когато доставените трупи от Коми са били заразени с дървояди.

Икономическите резултати от над 25 годишното сътрудничество са доста спорни, но да се направи всестранна и обективна оценка на икономическата и финансовата ефективност на стопанската дейност на предприятията и обединението като цяло среща доста затруднения. Те идват оттам, че както у нас, така и в Съветския съюз, се използват два курса на лева и рублата - единият за текущи, а другият за валутни разплащания. Според финансовите разчети, при положение, че резултатите от стопанската дейност се оценяват по валутните курсове, по действителната възвръщаемост на рублата и лева, би могло да се смята, че ако ДСО "Дьрводобив и строителство в Коми" е можело свободно да продава своята продукция на световните пазари и да прави обмен на валутата по възприетите банкови курсове, вероятно е нямало да приключва със загуби, особено в първите години.

Едно сравнение на стойността на добиваната дървесина с цената, по която държавата купува и би купила тези количества по клиринга, показва, че прекият внос би бил по-изгоден за нас. Но както вече споменахме, в началото на 60-те години СССР не е в състояние да увеличи неколкократно износа на дървени материали за България. Алтернативата - да внасяме дървени материали и целулоза от западните страни, също е трудно осъществима. Даже и да е бил приет този вариант, той не би могъл да бъде по-изгоден за държавата, понеже инфлационните процеси допълнително са щели да оскъпят един такъв внос. В случая най-значителни са разходите за капитално строителство, особено при изграждане на новопостроените селища с тяхната инфраструктура, както и за стопанисването и текущото им поддържане. Значителни са комунално-битовите, търговските и другите разходи, непряко свързани с дърводобива. Изобщо изградена е една сложна и скъпоструваща система на управление.

Като се оценят всестранно посочените положителни резултати за горското стопанство, горската индустрия и за развитието на икономиката на страната, може определено да се каже, че при тогавашните условия алтернатива не е имало. Спогодбата определено допринася за решаването на важни за времето икономически проблеми във всички области на стопанския и културния живот на страната.

Проучвания за съвместен дърводобив са били направени и в други страни, но спогодба е сключена само с Гвинея. Обект за работа била планината Нимба, недалеч от екватора. Образуваното съвместно предприятие било наречено “Софорекс”. Предвиждал се годишен добив 5 000 - 10 000 куб.м от ценни тропически видове, за фурнир и за масивна дървесина за мебели. От българска страна са доставени трактори, камиони и пътностроителна техника. От нас също са построени жилища за нашите и гвинейските работници. Съвместното българо-гвинейско предприятие работило няколко години и е предадено на гвинейците. Нашите хора останали на работа при тях.

Проучвания били направени и в Монголия. Имало много гори, големи запаси, но при трудни условия и много далече за нас. И в Етиопия се оказало, че няма възможност. Във Виетнам дърводобива представлявал известен интерес, но се изисквала техника, която да работи при тропически условия, а ние не сме имали такава. В Канада също имало гори, но канадците поставили условия, които не били приемливи.

Сбогом Коми!

Причините за прекратяването на съвместния дърводобив се дължат на дълбоките необратими, политически и икономически промени в двете страни.

Краят на 80-те и началото на 90-те години на миналото столетие остават в историята на света с това, че Европейската социалистическа система се разпада - политически и икономически. В страните членки на бившия СИВ се поставя началото на бавен, труден преход от централно планирана към пазарно ориентирана икономика. Бившите републики на Съветския съюз се обособяват в самостоятелни, независими държави.

Тези политически и социално-икономически промени създават сериозни пречки за съвместната дейност в Коми. При транспорта на дървения материал по някои от направленията товарите трябва вече да минават през две-три нови независими държави с произтичащите от това затруднения по отношение на превозните такси, митата и други непредвидени валутни разходи. В Руската федерация започва да се прилага и ново законодателство за данъците, митата и другите налози. И в двете страни настъпва известен хаос при заплащането на "продадената" на потребителите суровина. Много от заводите не са в състояние да заплащат предоставените им материали. Обединението изпада във финансови затруднения. В резултат на всичко това добивът намалява и през 1991 г. са добити само 1.648 млн. куб. м, т.е. повече от два пъти по-малко в сравнение с 1990 година. Обединението понася големи загуби.

При тези условия вече е невъзможно България да продължи дърводобива на основата на подписаната спогодба. Българската страна прави предложение и е постигнато съгласие "страните да подготвят необходимите документи за прекратяване от 01.10.1994 г. на действието на Спогодбата от 1967 година".

Завършва една епопея, свързана с историята на горското стопанство. Когато през 1967 г. нашенските дървосекачи за първи път слизат на крайната спирка на ж.п. линия Микун - Кослан, пред тях са се ширели безкрайни горски масиви, покрити с кристално чист северен сняг. Наоколо е било тайнствена тишина. През годините прекарани там те оставят част от своята младост.

В безбрежната тайга при бръмченето на моторите и българската песен по поречието на р. Мезен и притоците израстват четири съвременни селища с цялата им инфраструктура. Горските масиви са прорязани с трайни пътни артерии, някои от които покрити с асфалт и бетон. По железниците на Русия, Румъния и България, по Волго-Донската плавателна система, през Азовско и Черно море плавателни съдове превозват за България стотици хиляди кубически метри дървени материали годишно.

На територията на Обединението в продължение на повече от две десетилетия работят средно по около 10 000-12 000 работници и специалисти. Много от тях проявяват високо майсторство и трудолюбие, достигащи понякога до себеотрицание. Спогодбата е и резултат преди всичко на големите грижи, които държавата полага за запазване и непрекъснато подобряване на състоянието на горите в България, на огромните за размерите на страната инвестиции, които влага в горския сектор, включително и на територията на Коми.

В публичното пространство от време на време се появява въпросът възможно ли е днес да се върнем отново в Коми. Според специалистите, рентабилността на едно смесено дружество в района на Кослан при новите политически и производствени условия е много трудно осъществима и това вече не е перспективна възможност.

Източник на снимките: Фейсбук група на българите работили в Коми АССР

www.komi-bg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Славният славяновски птицекомбинат – възход и разрухата

През 70-те години на миналия век Плевенски окръг е сред водещите в страната в стопанско отношение. Освен пушещите комини на големите заводи край Плевен, изключително добре развито е земеделието и животновъдството. Това дава повод на  първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков да  бъде чест гост на окръга по това време. Дори посреща Фидел Кастро на аерогарата в Плевен.

Точно преди 40 години едно селце отстоящо на 25 км от Плевен и разположено в най-плодородна част на Дунавската равнина е обявено за град. Новият град появил се на картата на България е Славяново, а 9 години по-рано там е открит голям птицекомбинат, който скоро след това става водещо птицевъдно предприятие в страната и предпочитан партньор на международния пазар. Птицекомбинатът за промишлено производство на птиче месо и яйца се превръща в основа на промишленото развитие на града, а земеделското производство служи като основна фуражна база за развитие на производството в комбината и за задоволяване на нуждите на населението в района. Основател и дългогодишен директор на птицекомбината е големият стопански деец от ловешкото село Радювене Кочо Караджов. Той ръководи комбината 26 години и го превръща в огромна промишлена империя, която разбива монопола на световната яйцеборса и дава на България шанса да диктува пазара на птиче месо в света.

Още със създаването си птицекомбинатът е планиран да бъде най-големия на Балканите. Оборудването на разположения на големи декари площ сграден фонд е изцяло внесено от Запад. Основната дейност на прославения в миналото птичарник е била производство на разплодни и стокови яйца, на еднодневни и едномесечни пилета, производство и преработка на птиче месо и разплодни пилета. Пълният капацитет на комбината е достигал 300 хил. птици. Над 60% от икономическо активното население на Славяново тогава е било заето в производството на птиче месо и яйца, а градът е достигал почти 6 000 души. Персоналът е бил изключително добре квалифициран. Отличната продукция на комбината е била добре позната далеч зад пределите на страната.

Комбинатът е поддържал делови контакти с предприятия и фирми от бившите страни членки на СИВ, Франция, Холандия, Германия, Дания, Гърция, Турция, Ирак, Израел, Кувейт, Саудитска Арабия, Сирия, Куба др. И до днес по-възрастните славянчани си спомнят натоварените с яйца и птици тирове поели посока за Арабския свят. За постоянните високи производствени резултати, птицекомбинатът е бил награден и с орден “Народна Република България” – І степен.

В края на 80-те обаче, най-големия птицекомбинат на Балканите, който е и сред водещите на Стария континент задлъжнява. Един от основните му търговски партньори Ирак натрупва дълг към него в размер на 12 млн. лв, а парите така и не постъпват по сметките на предприятието. Настъпват тежки години за птицекомбината, който освен че изпитва финансови затруднения, започва да губи и многобройните си пазари. През 1997 г. той става става Акционерно дружество “Славяна”, част от собствеността на бившия приватизационен фонд "Стара планина холд" и компанията "Славяна". Предприятието от година на година работи с все по-намален капацитет, за да се стигне до днешното му положение, което е меко казано трагично.

Днес от големия в миналото птицекомбинат нахдодящ се на разклона за градчето по пътя Плевен – Русе, е останала само част от огромния фирмен надпис. Самият комбинат тъне в печал и разруха. Не е останало почти нищо. Част от сградния фонд е продаден, от  производствените мощности няма и помен. Люпилнята, която е била с холандско оборудване отдавна е нарязана за скрап. Така, от наричаната някога Славяновска империя, диктувала пазара на птиче месо в Европа и в Арабския свят са останали само спомените на хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Международните позиции на българското земеделие преди 1989 година

Позовавайки се на данните на организацията за храните и земеделието към ОН, т.нар. FAOSTAT (faostat.fao.org/datаbases/country rank in the world, by commodity), разбираме, че през далечната 1961г. страната ни е заемала 2 място в Европа по производство (на база стойност, а не обем на продукцията) на ягоди и биволско мляко и съответно 4 и 8 място в света.Освен това страната заема 3 място в Европа по добив на копър,анасон,лук (8 място в света) и слънчоглед (4 място в света).

България през тази година е и на 4 място в Европа и 4 в света по производство на зелен пипер,

на 4 място при отглеждането на копринени буби и 10 в света и на 4 място в Европа и 15 в света при необработения тютюн,

на 5 място в Европа по производство на домати и 8 в света,

5 място по добив на овче мляко и 6 в света,

на 6 място в Европа и 8 в света по производство на сливи и малини,

на 7 място в Европа и 17 в света при пшеницата,

на 8 място в Европа и 10 в света по кайсии,

на 8 място в Европа и 19 в света по праскови и нектарини,

 на 9 място в Европа и 10 в света при орехите и на 12 място в Европа и 13 в света при добива на череши.

Сред другите видове продукция личи 15-то място в света при зеления боб, 16 място в света при чесъна, 17 място в света при дините, 18 място в света при ябълките.

Какво е положението към 1989г. последната година от господстващия над 4 десетилетия социалистически строй в страната и в повечето страни от Източна Европа.България е основен производител на житни растения (разл.от пшеницата – cereals) заемайки 2 място в Европа и 9 в света,

 на биволско мляко, заемайки 3 място в Европа и 14 в света,

 на сурово биволско месо – 2 в Европа след Турция и на 18 в света,

на копринени буби – 4 в Европа зад третата Румъния и 11 в света,

 на орехи – 4 място в Европа и 7 в света,

на необработен тютюн – 5 място в Европа зад четвъртата Гърция и 11 в света,

на овче мляко – 5 в Европа зад четвъртата Румъния и 10 в света,

на синапово семе – 5 в Европа и 9 в света,

на череши – 6 в Европа пред Румъния и 8 в света,

 на зелен пипер и чушки – 6 в Европа зад петата Румъния и 12 в света,

на сурова вълна – 6 в Европа и 18 в света,

на вишни – 7 в Европа и 8 в света,

на слънчоглед – 7 в Европа зад шестата Румъния и 11 в света,

на домати – 7 в Европа зад шестата Румъния и 14 в света,

на праскови и нектарини – 7 в Европа и 16 в света,

на лук – 8 в Европа зад седмата Румъния и 21 в света,

 на сливи – 9 място в Европа и 11 в света,

на лешници – 9 място в Европа и 12 в света,

на лен – 9 място в Европа и 13 в света,

на малини – 10 в Европа и 11 в света,

на хмел – 10 в Европа и 15 в света,

на кайсии – 10 в Европа и 17 в света,

на кестени – 10 в Европа и 17 в света,

 на краставици – 10 в Европа и 21 в света,

на пшеница – 11 в Европа и 24 в света,

на сурово заешко месо – на 11 в Европа и 19 в света,

на грозде – 11 в Европа и 18 в света,

на гъби и трюфели- на 12 в Европа зад единайстата Румъния и 21 в света,

на ягоди- 14 в Европа и 20 в света,

на френско грозде – 17 в Европа и 20 в света.

Сред другите видове продукция личи 22-то място в света при граха, 23 място в света при чесъна и ечемика, 25 място в света при ябълките и др.

А къде сме днес?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Масови безредици и хаос във Вашингтон,има жертви

Кметът на Вашингтон наложи полицейски час, влизащ в сила от днес в 18.00 ч. местно време, предаде Асошиейтед прес. Мюриъл Баузър издаде заповедта, след като демонстранти, подкрепящи президента на Доналд Тръмп, нахлуха в Капитолия. Там конгресмени и сенатори се бяха събрали да преброят официално гласовете след президентските избори в САЩ на 3 ноември, спечелени от демократа Джо Байдън. Заповедта важи до утре в 06.00 ч.

Сблъсъците избухнаха, малко след като Тръмп направи обръщение пред хиляди свои привърженици.Няколко души бяха ранени при сблъсъци край Капитолия във Вашингтон, след като протестиращи поддръжници на президента Доналд Тръмп нахлуха в сградата, докато Конгресът утвърждаваше резултатите от изборите, които бяха спечелени от Джо Байдън през ноември. 

Полицията използва сълзотворен газ, светошумови гранати и електрошокове, за да разпръсне привържениците на Тръмп.

Жена загина, след като бе простреляна в гърдите на територията на Капитолия. Според Sky News поне петима са ранените при стрелбата.

Вицепрезидентът Майк Пенс, който скъса с Тръмп и отказа да отхвърли гласовете на Електоралната комисия, беше изведен от залата. Изведена бе и председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът Филип Трифонов,една от звездите на българското кино

 

През 70-те и 80-те години на XX век играе главни роли в легендарните български филми "Момчето си отива" и "Оркестър без име". Репликата на неговия Ран към продавачката в сладкарницата Тинчето, брилянтно изиграна от Невена Коканова - "Една боза от 6 стотинки", стана култова за поколения наред зрители.

Роден е на 4 май 1947 година. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1969 - 1973) в класа на Апостол Карамитев. Още докато е студент, таланта му забелязва Георги Дюлгеров. Снима новелата "Изпит" по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази" и поверява главната роля на младия бъчвар Лию на Филип Трифонов. Актьорът сякаш играе себе си, временно се заселва в затънтеното родопско село.

Малко известен е фактът, че в средата на 60-те Трифонов е състезател по бокс. На градското първенство през 1965 година за юноши старша възраст заема първо място в категория до 67 кг.

След като завършва ВИТИЗ, играе е в Драматичен театър "Никола Й. Вапцаров" - Благоевград (1973). Следва Театър "София" (1976-1980). Съосновател е на Естествен театър "Трифоноф & Гундеров" (1992) заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов".Има в кариерата си над 30 филма, между които "Момчето си отива" (1972), "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Оркестър без име" (1982), "Живот до поискване" (1987), "Адио, Рио" (1989), " Селцето", "Мадам Бовари от Сливен" (1991), "Бай Ганьо тръгва из Европа" (1991), "Иван и Александра", "Защитете дребните животни", "Силна вода", "Забравете този случай" и др.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Музика от филма "Момчето си отива"/Видео/

Хора и улици,град като град Тръгваме някъде,после назад. Тръгваме някъде,път като път Иска ли питане,наш е светът. Погледи до един,без имена Младост е нашата главна вина. 

Хора и улици,ден като ден Погледи срещнати,миг откровен. Погледи срещнати,профил,анфас Нечие щастие тича до нас. Трепети,шепоти без имена Младост е нашата главна вина. Тръгваме някъде,после назад Хора и улици,свят като свят.

„Момчето си отива“ е български игрален филм от 1972 г. на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Георги Русинов. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев.

Репликата на Ран „Една боза от 6 стотинки“ е считана за култова и емблематична за филма от много негови почитатели. Главната роля се изпълнява от Филип Трифонов. Това е една от първите роли на актьора и остава една от най-известните му. Филмът е заснет изцяло във Враца. Песента „Хора и улици“ от филма, в изпълнение на Мими Иванова и Борис Годжунов, остава една от най-популярните песни на българската естрада.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ