По времето на социализма в НРБ, всички български младежи - навършили 18 г. и годни за военна служба се призоваваха да се явят в съответните военни гарнизони и да отслужат своя воински и синовен дълг пред Родината.

Тя пристигаше от Военните окръжия в последните дни на септември и до средата на октомври и караше да замръзне кръвта и най- коравите донаборни  момчета.

Казармата беше превратна точка за всички от нас,които минаха през редовете на Въоръжените сили, особено по времето на социалистическа България......Това,което твърдяха по - големите от нас - вече служили - че казармата е школа за мъже беше самата истина....Тя пречупваше и оформяше характера на незрелите още български младежи....

.....И така получаването на съдбовната Повиквателна  беше съпътствано от куп смесени чувства.

.... Страх от непознатото,тъга от раздялата с близките, безгрижния живот и любимото момиче.

Но най вече с гордост от това че си вече  мъж  и си годен да служиш на Родината си .

Гошо Гочев.



През 1982 г., когато рок групата “Тангра” записва първия си голям хит “Нашият град”, малцина са си задавали въпроса дали текстът на песента е бил част от тогавашната пропаганда. Същата година по поръчение на ЦК на БКП, Министерският съвет приема прословутото 22-о постановление, с което дава стимули на желаещите млади и здрави комсомолци да се заселят в изостаналите райони на България. Акцентът е върху Странджа и Сакар, които са най-обезлюдени в страната.

Решението на Политбюро на ЦК на БКП „За ускорено социално-икономическо развитие на селищните системи от 4-ти и 5-ти функционален тип, от граничните райони и в Странджанско-Сакарския край“ е прието на 27 април 1982 година по докладна записка от министър-председателя Гриша Филипов. Присъстват в частност Тодор Живков, Александър Лилов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, както и коалиционният им партньор Петър Танчев. Политбюро бие тревога, че районът на Странджа-Сакар се обезлюдява, не са решени остри социални въпроси, 561 селища в този район и по южната и западната граница не са водоснабдени, 200 нямат пътища до центъра на селищната система или изобщо до друго село, 550 нямат пряка телефонна връзка, няма осигурено тв и радио покритие. 

Затова Гриша Филипов предлага т. нар. 22-ро постановление, за ускорено развитие през осмата петилетка и до 1990 година. В частност документът предвижда изпращането на 4000 хиляди работници и специалисти. Във всеки ОК на ДКМС е назначен секретар, който отговаря за набирането на „комсомолски набор“, като кандидатите трябва да минават проверка за надеждност, връзки с чужбина и антиобществени прояви. Кампанията е наречена „Република на младостта“.След като на 10 май 1982 г. в. „Работническо дело” уповестява постановлението, то е посрещнато с неописуема радост и възторг от населението в Странджанско-Сакарския край. С изпълнението му се цели комплексно, хармонично, ускорено и с голяма динамика развитие на промишлеността, селското стопанство и изграждането на социалната и техническа инфраструктура на изостаналите райони. В ход е разяснителната работа по изпълнение на постановлението. 

Поставените задачи произтичащи от него са разяснени сред трудещите се, с оглед постигането на главната цел предвидена в него – до 1990 г. в района на Странджа-Сакар условията на живот и труд и жизненото равнище на населението да достигне и в някои отношения да надмине средното развитие за страната. В приетото постановление са заложени три програми – развитие на промишлеността, селското стопанство и социалната и техническата инфраструктура. За живеещите в района обхващащ програмата има облекчение и в образователната сфера. Във висшите учебни заведения, полувисшите и специални училища са отпуснати определен брой места и специалности, за които да се състезават кандидати само от общините „Странджа-Сакар”, при положение, че имат диплом с успех най-малко „добър ”. 

Предвиждали са се и финансови облекчения – освобождаване от данъци, акцизи, такси и т.н. В решението е заложено още в столовете на предприятията и учрежденията, работници и служащи да се хранят като плащат й от стойността на храната. В детските ясли  и градини всичко е безплатно, а в училищата за всички ученици е била предвидена безплатна закуска и обяд.Стотици млади хора и семейства подписват договори и тръгват към Малко Търново, Тополовград, Елхово, Болярово, Свиленград, Ивайловград и др., за да живеят и участват в обновителния процес. Привлечени са от субсидията от 5000 лева на семейство или по 2500 лева на калпак, финансови бонуси към заплатите, опрощаване на дължимите данъци, осигуреното жилище и единственото условие – да живеят и да работят в региона поне 10 години. 

За да се осигури препитание за новодошлите жители са построени жилища, открити са нови производствени мощности в промишленосттта и селското стопанство, обновен е сградния и пътния фонд.Добър пример за широкия строителен размах през този период е затънтеното край странджанските баири Малко Търново. Преди приемането на 22-ро постановление,населението на града е заето основно в селското стопанство, миннодобива и горскостопанската дейност. За удивително кратко време градчето търпи положителна промяна и не без основание 80-те години на миналия век могат да се нарекат златни в неговото развитие. През 1983 г.отваря врати голям цех за работническа козметика, поделение на „Арома”-София и с гарантиран пазар на продукцията.  Година по-късно е открит филиал на института по техническа кибернетика и роботика към БАН с поделения в с. Граматиково и Ахтопол. 

От общината за подготовка са изпратени младежи и девойки в производствено-експерименталната база на Института в София, за да придобият правоспособност за работа. В близкото с. Граматиково са открити цех на бургаския завод „Хемус“, филиал на техникума по електроника „В.И.Ленин“-София, а във военизираното с. Звездец цех за кабелни изделия към бургаския завод „Васил Коларов“. Значително се увеличава обема на рудоуправление „Г. Кондолов“ и на мраморната кариера край Малко Търново.В цялата Малкотърновска община са построени общо 51 жилищни блока, от които  два жилищни панелни комплексав града, както и 419 еднофамилни и двуфамилни частни сгради. Построен е Младежки дом, нова детска градина, а в болницата е открито родилно отделение.  

През 1987 г. с неимоверния доброволен труд на малкотърновчани е изградено лятно кино с 500 места. Започва строителството и на голям спортен комплекс в края на града, който обаче остава незавършен. В края на 80-те  започва и рехабилитацията на целия пътен участък до областния град Бургас. Населението на общината, което преди постановлението е 7 159  души, до края на 80-те нараства на 8723, от които 4 700 са били на целогодишна работа.Коректно е да се отбележи, че населените места в Странджанско-Сакарския край (Грудово (дн. Средец), Малко Търново, Елхово, Звездец и др.) се намират в пограничната зона с Турция и по времето на Студената война в района са изградени големи военни поделения, което от една страна допълнително спомага за съживяването на региона. 

От друга страна обаче, пограничните райони тогава попадат в т.нар. гранична зона за чийто достъп е необходим специален открит лист, получил названието документ „образец 12” за втора и съответно първа гранична зона. Тази административна мярка допълнително способства за непривлекателността на тези забравени от Бога населени места.Въпреки, че грандиозната по замисъл програма “Странджа-Сакар” е посрещната с голямо удовлетворение от населението, тя бива  зле обмислена и още по-зле изпълнена, което води до трудното осъществяване и я обрича на неуспех още от самото зараждане. Макар че първоначално всичко върви по план – освен редовите работници в Странджа-Сакар се заселват и хора от интелигенцията, за кратко обаче, започват да  идват и хора от различни райони на страната, практически без никакъв критерий за подбор.  

Местните започват да  гледат накриво пришълците, които се оказват привилегировани спрямо тях. Поради тази причина впоследствие е взето решение и местното младо население да се включи в проекта, като сключи договор с единственото условие да остане да живее и работи там. Въпреки това миграцията на местните към големите окръжни градове започва да се засилва, макар и ограничени с т.нар. жителство. Голяма част от новодошлите се оказват тарикати надушили отдалеч келепира, които след вземането на предвидените средства за заселване и живот по тия места изчезват безследно, а малкото добросъвестни и квалифицирани заселници постепенно се разтопяват и изчезват, най-вече заради лошите условия на живот и работа, които им се предлагат и не на последно място – неприветливото отношение на местните, които гледат на тях като на едни облагодетелствани пришълци.Малко след падането на Живков, проектът тихомълком бива зарязан. 

Така поставената цел от правителството, с административна помощ да се засели и възроди икономически районът се проваля безславно. 30 години по-късно, регионът е далеч от представата за република на младостта, а последиците от провала на програмата са видими и до днес. Всеки един от вас, който е минавал през района на Странджа-Сакар през последните години, е забелязал все по-застрашителното му обезлюдяване, чиито мащаби хората, стоящи зад хубавата иначе идея, едва ли са си представяли, че ще достигне. От някогашната правителствена идея обезлюдената Странджа-Сакар да стане Република на младостта днес са останали само панелните блокчета. Производствените цехове, кината и младежките домове са се превърнали единствено в спомени, а единиците останали представители на т.нар. “Комсомолски набор”, вече далеч са надхвърлили младежката си възраст. Нищо младежко няма и в самите градове, а регионът на Странджа-Сакар продължава да бъде един от най-изостаналите и обезлюдени в страната.Тъжно, но факт…



Бившият паметник на „Съветската армия – Освободителка“ в Плевен или както някой за кратко наричаха паметника на Альоша се е намирал площада на Свободата в центъра на града. Представлява висок обелиск от сив гранит, от шест призматични блока. 

На върха се издига бронзова фигура на съветски воин в цял ръст, с военна униформа, с кепе и дълго спуснато наметало на гърба: в дясната ръка държи автомат пред гърдите, а лявата е вдигната нагоре за поздрав. Обелискът израства от друг призматичен блок, на чиито страни са издялани четири щитовидни медалиона с петолъчкд в средата и дъбови листа в основата. Блокът лежи върху кръгъл постамент от четири гранитни тела, като средното представлява венец от лаврови листа.

Основата на паметника е кръгла, изградена от двоен бордюр. Между бордюрите е засадена декоративна зеленина — юниперус. Върху същата основа от четирите страни са изградени гранитни стъпала. На първия гранитен блок на лицевата страна е вдълбан следният текст: „СЛАВА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ОСВОБОДИТЕЛКА“

Паметникът е издигнат през 1954 — 1955 година.

Той е дело на авторски колектив: арх. Васил Тихолов и скулпторите Анастас Дудулов и Борис Кадийски.



Летище „Търговище“ е регионално летище в България, закрито за полети от началото на 1998 година, а от 10 ноември 1999 година е изцяло закрито със заповед на министъра на транспорта. 

То е разположено в землището на село Буховци, на около 13 километра североизточно от град Търговище.

До 1989 година от летище Търговище са осъществявани редовни полети за София със самолети Ан-24, Ил-18, Ту-134, Ту-154 и Як-40.Пистата е дълга 2600 метра. Едновременно на стоянката могат да бъдат приети 4-6 самолета.Това летище обслужваше три града – Добрич,Шумен и Разград! Многократно много хора са пътували до тези градове в командировка!



Любопитно интервю с големия актьор Георги Георгиев – Гец ни предлага брой 8 на сп. „София” от 1979-а година. От текста научаваме малко известния факт, че артистът е роднина с друг велик българин – писателя Емилиян Станев. Авторът Любомир Давидков първо ни вкарва в атмосферата на родния край на Гец, след това започва и същинският разговор. LUPA публикува пълния текст без авторска намеса, проведен преди 40 години.

Чисти са реките в Еленския балкан. Във вировете край село Разпоповци играе риба. Къщите са закътани сред подредени овощни градини. Трева е прораснала по калдъръма, който води нагоре към махаличките – сега изоставени от хората, запустели. Упойно мирише на акация и липа. Реката светлее в припадащия здрач, в нея безшумно се къпят гъски, а горе, на бърдото, над селото, проблейват агънца.

Щурци цвъртят из тревата, от реката крякат жаби, но над всичко се извисяват трелите на славеите. Разпоповчани са гостоприемни, силни и земни хора. Сред тях е израсъл н.а. Георги Георгиев – Гец. Не веднъж той е споменавал, че във всяка негова сполука дял имат и хората от родния край. Говорил е за предаваната от поколение на поколение искреност и топлота в техните взаимоотношения, за сърдечността, упоритостта и трудолюбието им. Имах възможност сам да се убедя в тези техни качества. И да чуя от тях едно

Похвално слово от съселяните: Стоян Медникаров – 83 г.: „Дядо му на Гец, Георги Мартинов, беше един от първите килийни учители в селото. Той ми е казвал, биля, че баща му едно време рекъл:„Това, даскалъкът, не е занаят. Ако не искаш да станеш говедар, иди на градината”. Пък той ходел по мазичките и учел децата. Гец и Емилиян Станев са от един корен.

Баща му, кумецът Иван, завърши само четвърти клас, но обичаше да чете. Живели са повече във време, когато беше сиромашко. Нашите хора се занимаваха с гурбетчилък. Ходеха да печелят в Румънско като градинари. Бащата на Гец и той ходеше. Участвуваше и 8 театралните представления. Събуден човек беше. Гец като ученик започна да се откроява на театралните постановки. В Елена, в гимназията, много се проявяваше. Когато тръгна да се учи за София, беше на Преображение, ручеше вода, ей така, като из ведро и той ми каза: „Кръстник, заминавам да уча”.

Мокър, само вода. И аз му викам: „Ще ти върви по вода, гледай си работата!”

Ама в София много мизерно са го карали. Заедно с моя син учеха. Той ми пишеше как са търсели от хазаите хляб. Минаваме край стаята – пише – те тракат с вилиците, хранят се, а ние гладни, гладни… А хазаинът им не иска пари, а иска боб. Аз купих – по онуй време купони бяха – от един мой комшия боб, по двеста лева килограма и им го проводих на Гец и на моя да си платят наема с него. Много мизерия са брали по време на следването.

Гец държи за селото, обича го. Винаги си идва – пролет, есен. Като има възможност, дойде при мене и ми казва: „Кръстник, навляза ли в селото, ми е драго. Връщам се в младите години. Друг е разпоповският въздух”.

Христо Тьрсанков – пенсионер, дългогодишен секретар на читалище „Просвета”:

„Сцената на нашето читалище е малка, но големи хора е родила. Като направихме през 1972 година деветдесет години от основаването на читалището, Гец, игра в един етюд от „Боряна”. Нашата сцена и природата е научила хората да обичат театъра. И не току така казват на Разпоповци академия за театрално изкуство. На времето сме играли много пиеси. Дечицата, сред тях и Гец, се подредили точно на ръба на сцената, прави, да виждат. Главичка до главичка, стригани. Деца имаше тогава в селото. Играли сме и „Подвигът” и една друга пиеса – „Освобождение”, а дечицата гледат. А ние наблюдаваме от малките кое как се пали от играта и го включваме в някоя роля. У нас сцената не е фалшива сцена. Нашите хора не са учили разни школи, но на сцената се играеше с вяра. Вземе ли ножа да коли някого, наистина ще повярваш, че отива да го убие.

Най-напред Гец го бяхме включили в „Три синджира роби” като чобанче, което иде да съобщи, че хайдутите идели. Но не можеше да се отдели така рязко, защото имахме много изявени хора. Той затова сега казва в едно свое интервю, че ако успее да стигне разпоповските артисти, които е гледал едно време, нищо повече не желае.

Неговите родители бяха градинари. Баща му беше един едър българин, гласовит и прекрасен разказвач. Как съм се смял, когато, разказваше, че на гарата в Румъния са го излъгали да плати 14 кожи, а му дали 7. Дядо му беше учител и пееше в черквата. Като остаря, си седеше пред къщата и си тананикаше църковни песни. Гец отишъл да кандидатствува в театралното училище и искали да запее нещо. Той започнал да мънка дядовите си песни и онези, а-а-а да го озорят, но приятелите му казали: „Абе, гледай какъв мъж си, че като викнеш да запееш …” И той се върнал и поискал да им изпее нещо. Започнал: „Вятър ечи, балкан стене”. Разказваше след това.

Закон е да си дойде на 1 май или есента. Зачита селото си и ние него. Лошо е, че продаде бащината си къща. Сега иска да си купи, но не можело. Към град Елена се водим!

– Др. Георгиев, разкажете за Вашите първи увлечения. Как и защо избрахте именно актьорската професия?

– През ученическите години изпитвах влечение и участвувах в читалищата на гр. Елена и на родното ми село Разпоповци като артист, художник и литератор. Играех, пишех пиеси, стихове, рисувах декори, а в същото бреме мечтаех да стана моряк и навярно щях да стана, ако не беше решителното „не” на майка ми, която нямаше други деца освен мене.

Трудно ми е да определя защо накрая избрах именно актьорската професия, нито бих могъл да кажа кога точно е станало това. Струва ми се, че решаваща роля е изиграла наследената от всички хора в нашето село огромна любов към театъра. Трябва да добавя, че не си спомням на сцената на селското ни читалище да са били поставяни посредствени или леки пиеси.

Играеха се „На дъното” от М. Горки, „Под игото” от Иван Вазов, „Сид” от Корней, „Когато гръм удари” от Яворов и др. Съседът ми, Димитър Минчев, един от първите артисти в театралния състав, вършееше на двора и рецитираше стиховете на Лермонтов, Ботев или на много четения по онова време Едгар По. В дома на моя кръстник, Стоян Медникаров, който и днес, на 83 год. възраст живо се интересува от литературния живот в нашата страна, почти всяко лято гостуваше Ангел Каралийчев със съпругата си. Често идваше и Емилиян Станев – с ловната пушка или без нея. Неговият род е от Разпоповци и двамата сме от едно общо, както се казва, родословно дърво.

Ръководители на читалищния театър бяха Христо Търсанков, който и днес продължава читалищната дейност като режисъор-самодеец. Художникът проф. Иван Петров, също е от нашето село. На всички тези хора дължа своите първи стъпки в театъра и до голяма степен амбицията ми да успея е била винаги свързана с мисълта да не посрамя своите първи учители.

– А кои са били Вашите учители в професионалния театър? Какви качества и човешки, и творчески, Ви правеха най-силно впечатление у тях?

– Постъпвайки в състава на Народния театър „Иван Вазов”, заварих много от големите майстори на българското сценично изкуство. Трудно е с няколко думи да разкажа за всеки от тях, за високата етичност, култура и скромност на Иван Димов и Зорка Йорданова, за искрящия хумор на Никола Балабанов и Петко Атанасов, за фанатичната любов към театъра у Константин Кисимов, за човешкото обаяние и непосредственост на Никола Попов и Никола Икономов, за благородството на Владимир Трендафилов и Георги Стаматов. Всеки от тях е за мен и днес недостижим с отделни качества – и професионални и човешки.

– Бихте ли споменал някои случки от това време?

– Ще разкажа два случая. Като студент играех в епизодична роля в театъра и бях партньор на н.а. Стефан Савов. На премиерата от смущение забравих половината си реплики и с това затрудних всички участвуващи в сцената. Познавах темпераментния гняв на Стефан Савов и очаквах на следващото представление буря от упреци. Вместо това, той дойде при мене и с необикновено ласкав тон ми каза: „Нали този път ще кажете всичките си реплики?”

И друга случка, която никога няма да забравя. Пак като студент с моя колега Димитър Бочев от Сатиричния театър бяхме останали без пари. Помолихме с голямо стеснение н.а. Георги Стаматов, тогава наш преподавател, да ни услужи с някой лев назаем. Той ни каза: „Сакото ми е в гримьорната, парите са във вътрешния джоб. Идете и си вземете колкото ви трябват”. Когато получихме стипендиите и отидохме да му върнем сумата, той почти ни изгони и не ни позволи да говорим повече по този въпрос.

Ние се учехме от по-старото поколение и на професионално майсторство, и на човешка етика, и на дисциплина. Учехме се всеки ден – и по време на репетиция, и на представление, и в минутите на почивка. Аз вярвам, че това, което приехме като наследство от „старите”, до голяма степен ще предадем на поколението, което сега навлиза в театъра, по същия начин – с личния пример от всекидневната работа.

– Кога смятате, че ролята, изпълнена от Вас, е успешна? Имало ли е случаи, при които помощта на колегите Ви е насочила към по-вярното изграждане на образа?

– Многобройни и различни са причините за успешно изградения образ в театъра или киното. Но една според мен е винаги задължителна – наличието на неповторими, сложни, богати мисли и чувства, които актьорът естествено и сам трябва да притежава. Актьорът не е самостоятелен, самотен творец. Неговите успехи или неуспехи винаги са свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя образ, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, защото знае, че соловото изпълнение никога не гарантира успеха на премиерата.

Лично аз с особено доверие се отнасям към бележките и съветите на моя колега, н.а. Асен Миланов. Той е неизчерпаем с оригиналните си хрумвания, които често провокират в мене нови идеи във връзка с образа, който изграждам.

Успехът за актьора това е радостта след няколко месеца напрегната, тревожна, неспокойна работа да срещне аплодисментите и усмихнатите лица на хората от залата. Лично аз, до момента на първата среща с публиката, не мога да кажа със сигурност успял ли съм, или не. Успехът за мене винаги е бил в еднаква степен – морално удовлетворение след положените усилия и едно смътно безпокойство – ще успея ли и в следващата задача.

– Най-трудната Ви роля?

– Не бих могъл да отделя най-трудната си роля. Всяка роля върви трудно – и класическата и съвременната, защото се създава конкретен образ на жив човек, с минало и бъдеще, с характер, който би трябвало да бъде неповторим и да има определен адрес към зрителите. По-леко бих разказал за неуспешната си роля – Хлинов от „Горещо сърце” на Островски. Мисля, че амбицията да направя нещо голямо в първата възложена ми роля след като специализирах в МХАТ беше виновна за този неуспех.

– Навярно се е случвало публиката да не е единодушна в оценката на даден образ или постановка, в която участвувате?

– Публиката не винаги е единодушна в оценката си и това е естествено – хората се различават и по вкус и по духовна нагласа. Случвало се е да получавам похвали за недотам съвършени мои изпълнения от хора, които просто имат нещо лично в живота си, близко до съдбата на образа и това ги е развълнувало. И обратно – усещал съм в сдържаните поздравления на някои известна резерва по отношение на постановка, която има безспорен успех и сред зрителите, и сред критиците. Става дума, разбира се, за единични случаи. Но не си спомням да съм получавал похвали за лошо изиграна роля или обратно.

– Говори се за „идеална” публика”…

– „Идеалната” публика е във взаимна зависимост с „идеалната” нагласа на изпълнителите и със създаването на „идеална” връзка между едните и другите, което е сложен процес, не винаги във властта на нас, актьорите.

– Кои качества у хората цените най-много? Независимо от условността на понятието „положителен герой”, бихте ли разказал какви положителни образи сте играли?

– Ценя искрените, естествени, скромни и трудолюбиви хора. В изграждането на всеки образ съм търсел проявата именно на тези качества, а те са присъщи не само на обикновения човек, но и на героичните личности. Още като млад артист, наскоро постъпил в Народния театър, н.а. Никола Балабанов в дружески шарж ми предсказа съдбата на „щатен положителен герой”. И това наистина се сбъдна.

В досегашния ми „архив” имам едва 3-4 отрицателни герои и толкова комедийни. От списъка на положителните герои бих отделил Белов от „Незабравими дни” на Л. Стрелков, Раненият от „Съвест” на Е. Манов, Рангел Сираков от „Среща” на Л. Стрелков, Пантелей от „Рожден ден” на Др. Асенов, Берьозкин от „Златната карета” на Л. Леонов, проф. Радев от „Тази малка земя” на Г. Джагаров, Потапов от „Протокол на едно заседание” на Ал. Гелман. А в киното – Петър от „Законът на морето” (реж. Я. Якимов), Младен от „А бяхме млади” (реж. Б. Желязкова), Непознатият от „Най-дългата нощ” (реж. В. Радев), „Осмият” (Реж. З. Хаския), Боян Василев от „Зарево над Драва” (реж. З. Хаския), „Селянинът с колелото” (реж. Л. Кирков) и др.

– Откъде сте черпили указания за играта си, освен от драматургията и режисьорските упътвания?

– В работата над редица образи много са ми помагали мемоарите на наши участници в съпротивителното движение и лични срещи с бивши политзатворници, интербригадисти, партизани.

– Кои отрицателни човешки качества презирате най-силно?

– Неискреността във всичките ? степени и превъплъщения.

– Забелязвате ли някакви нови нравствени качества в съвременния българин?

– На съвременния българин е вече съвсем чужда някогашната груба първенюшка надутост на богаташа спрямо бедния, на гражданина към селянина, на интелектуалеца към работника. Младото поколение не познава тези взаимоотношения, но аз лично като дете съм изпитвал горчилката от презрителното отношение на някои богати градски момчета към нас, „колибарите”.

И понеже при децата тези прояви са най-искрени и неподправени, сравнението с днешните деца е най-красноречиво. Синът на лекаря или професора играе без каквото и да е предубеждение със сина на зидар, шивач, готвач или портиер. Съвременният българин се отнася с много по-голямо уважение към честния трудов човек и притежава по-добро самочувствие и достойнство

– А кое качество считате, че е загубил нашият съвременник?

– Качеството, което в най-голяма степен е загубил, е, струва ми се, общуването – със съседа, със случайно срещнатия в парка, в трамвая, във влака. Лично аз си обяснявам това с по-интензивния живот, с ускорения ритъм на всекидневието, с това, че всеки в работата си е свързан с един по-голям колектив и в почивката съответно търси малко усамотяване в по-тесен кръг. Не е на последно място и телевизията, която ни задоволява с информации, срещи с науката и изкуството, със забавни програми и т.н… И с това донякъде отнема часовете за общуване с близки, приятели, съседи.

Източник: Лупа



Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за тия 25 години за все Бога 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да е купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко…

Нямаше, или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият-дърт, другия – син на цигански барон. Ненавиждаше българите и демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор…

Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек, съвестни. Това го виждах всяка нощ, като окъснеех, когато ходих по купони. Млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Страхил Иванов


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА