Показват се публикациите с етикет Статии. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Статии. Показване на всички публикации


Съкровището на Вълчан войвода е обвито с проклятие, което дебне иманярите. Твърди се, че през 20-те години на миналия век френска експедиция успяла да влезе в тунелите под Белинташ и повече не се появила. През 70-те години пък БКП пратила екип да рови за имането на хайдутина. Седмици наред те обикаляли с металотърсач гората около блатото Аркутино и разпитвали местните жители. 

Стигнали до рибаря бай Яне, който твърдял, че когато бил дете, някогашен съратник на хайдутина му разкрил къде е имането. Старецът завел търсачите до мястото. На следващата сутрин открил там само голям трап, а от търсачите нямало и следа. Вълчан войвода умира в Браила, където отива да живее с най-близкия си съратник – поп Мартин. Наследниците му, които живеят в днешна Румъния, също неведнъж са обикаляли из Странджа с мерака да открият съкровището. Легендата мълви, че указанията за точното местонахождение на имането са написани върху карта от овча кожа, която хайдутинът завещал на роднините си. Ставало въпрос за няколко пещери из планината, намиращи се на българска и турска територия.

Неизвестно как обаче безценният документ мистериозно изчезнал. Много иманяри днес смятат, че едно от главните скривалища на съкровището на Вълчан войвода е в Снеженицата – гориста местност с голяма пещера в землището на село Карадере в Турция. Предполага се, че там са заровени владишка корона и златен кръст, принадлежали на гръцки владика от Одрин. Духовникът бил убит от Вълчан и дружината му, защото го заподозрели, че е доносник на турците.

Източник:ПИК



Мъж издебна и застреля водач, убил жена му в пътнотранспортно произшествие. Преди да се впусне във вендетата си, той променил снимката на профила си във Facebook с картинка на Ръсел Кроу от филма „Гладиатор“, в който героят му произнася знаменитата реплика „Баща на убит син, съпруг на убита съпруга. 

Ще получа своето отмъщение – в този живот или в следващия“. Убитият Итало Д’Елиза (22 г.) трябвало да бъде съден за непредумишленото убийство на 33-годишната Роберта Смаргаси, която блъснал миналото лято, след като не спрял на червено, пише fakti.bg. Ди Лело го проследил и застрелял пред кафене във Васто, район Абруцо, след което отишъл на гроба на жена си и оставил върху него оръжието.

Адвокатите на отмъстителя казват, че бил в депресия. 34-годишният хлебар се опасявал, че Д’Елиза няма да получи справедлива присъда, но никой от близките му не подозирал, че смята да вземе правосъдието в свои ръце.

Полицията заварила Ди Лело на гробищата, където той се предал без съпротива. До него бил открит и 9-милиметровият пистолет, чийто пълнител изпразнил в убиеца на жена си.



Храмът на свещената змия бе наречено скалното светилище, което бе открито в началото на юни т.г. на около 4 км от село Сърница, община Минерални бани, Хасковско.Светилището датира от реди 8 хиляди години преди новата ера и е по-старо от древния град на инките в Перу – Мачу Пикчу, за който археолозите смятат, че е построен около 1400 година.

Храмът на свещената змия край Сърница е единственият в България с толкова много наслагване на змийски глави и змийски елементи. Друг подобен в страната ни няма. Това заяви вчера на пресконференция специалистът по праистория проф. Ана Радунчева в Минерални бани, която е със 60-годишен стаж в професията.Аналог на обекта край с. Сърница има в Мала Азия, заяви тя.

По скалните масиви ясно се открояват изсечени глави на змии, човешки профили, стълби, ниши, открита е и пещера. Тепърва предстоят много работа и проучвания на обекта. Но най-сензационното според проф. Радунчева са елементите по скалите, които предполагат датировката 8 хил. г. преди Христа. Това идентифицира скалните масиви като паметник на неолитната култура в България. Той е част от голяма светилищна система в Родопите. Досега в планината са открити 250 култови комплекса, каза проф. Радунчева.

Според нея изсечените скали с човешки образи и змии са дело на хора с много познания по астрономия, били са също отлични мореплаватели. Предполага се, че обществото тогава е било организирано с племенен вожд и всичко, което тогава се е правело, е било с ритуална цел. Следели са небесните тела и са съобразявали ритуалите с тях. Т.е.,тези хора са знаели какво правят, което е белег за високо развито общество, заяви проф. Ана Радунчева. Незнайно защо това общество просто изчезва след 4-тото хилядолетие, добави тя.

Според проф. Радунчева с този образ на змията нашите предци са искали да ни кажат за връзката между хората и боговете, каквато са змиите. Змията в онова време е натоварена с много различни функции. В обекта край Сърница змиите са обградили хълма, т.е. пазят го. Друго: имат астрономически аспект, понеже под змийските глави се забелязват небесни тела. Което означава, че змията е „глътнала” хълма, подобно на „Малкия принц” на Екзюпери, където боата гълта слон. Възможно е змията да се тълкува и като двигател на времето, смята проф. Радунчева. На места тя е позната като пазител на свещените кости, тя е символ и на плодородие. На Белинташ например е открит барелеф, който изобразява тяло на човек и глава на змия, на шията му виси човешка маска, което предполага, че змията си сменя образа. Счита се още, че змията наказва грешното действие и пази реда. 

В Източна Гърция има барелеф на човешка фигура със змийско лице, което дава основание на учените да го свържат отново с Мала Азия, която според тях е люлката на човешката цивилизация. Светилища от този род има още в Италия, Испания и по Босфора. Това, според проф. Радунчева, дава идея за цялостна светилищна система. Което означава, че ние сме част от една много голяма цивилизационна общност. По това време Европа не познава такова нещо, коментира проф. Радунчева.

Наесен, когато листата окапят, ще може да се види повече от Храма на свещената змия край Сърница. Предполага се, че тогава в основата на комплекса могат да бъдат намерени керамики. Любопитно е да се отбележи, че две каменни змии са открити в Симеоновград, най-близкото такова място до Минерални бани.

Сечивата, използвани за дялане на фигурите, са безспорно камък и кремък, твърди проф. Радунчева и това е било така до откриването на метала към 4-тото хилядолетие.

Навсякъде, където има светилища, е измервана магнитна аномалия. Вероятно неслучайно в Змийския град има и пещера нависоко в скалите, които се извисяват на 40-50 метра височина. Тези хора са познавали отлично всяка звезда, както и къде се намира, знаят безгрешно къде се намира всеки остров в Егейско море, откъдето са се връщали в Мала Азия, смята проф. Радунчева. Според нея хората от онзи период са имали тайно познание, свързано с духовния живот.

Източник: bultimes



От 25 декември 2021 г. влизат в сила важни промени в пенсионното законодателство, които ще повлияят върху размера на трудовите пенсии. От тази дата размерът на всички пенсии, свързани с трудова дейност, които се отпускат с начална дата след 24 декември 2021 г., ще се изчислява с нова тежест за годините и месеците осигурителен стаж без превръщане.

До изменението се прилага процент 1,2 за всяка година осигурителен стаж, който от 25 декември 2021 г. се повишава на 1,35 на сто за всяка година осигурителен стаж без превръщане, както и съответната част от тези проценти – за всеки месец осигурителен стаж.

За пенсионерите, които имат осигурителен стаж, положен при условията на първа и/или втора категория труд, разликата между общия им осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд, и осигурителния им стаж без превръщане, продължава да участва при определяне размера на пенсията с 1,2 на сто за всяка година осигурителен стаж и съответната пропорционална част от този процент – за месеците осигурителен стаж.С оглед равнопоставеност на пенсионерите, считано от 25 декември 2021 г. НОИ ще преизчисли служебно над 2 000 000 трудови пенсии и добавки (в т.ч. пенсии за осигурителен стаж и възраст, инвалидни пенсии, наследствени пенсии и вдовишки добавки), отпуснати с начална дата до 24 декември 2021 г., включително, като при това преизчисляване ще бъде приложена по-високата тежест за всяка година и месец осигурителен стаж без превръщане.

Преизчисляването на пенсиите ще се извърши, без да се променя доходът, от който е изчислена всяка една от тях, след което размерът ѝ ще се осъвремени, преиз­числи и индексира съобразно нормативната уредба, действаща от датата на отпускането ѝ до 24 декември 2021 г. включително. Преизчисляването ще се извърши само ако това е по-благоприятно за пенсионера. В противен случай ще се запази размерът на пенсията, получаван до датата на преизчисляването.

Преизчислените размери на пенсиите си лицата ще започнат да получават с редовното месечно плащане за януари 2022 г., като към тях ще бъде изплатена и разликата между старите и новите им размери за седемте дни от 25 до 31 декември 2021 г.

За преизчисляването на всяка пенсия ще бъде издадено разпореждане, което ще се връчва на лицето при поискване. В зависимост от желанието на пенсионера, връчването може да се извърши на място в приемната на съответното териториално поделение на НОИ, чрез лицензиран пощенски оператор с препоръчано писмо с обратна разписка или чрез Системата за сигурно електронно връчване на Държавна агенция „Електронно управление“. Лицата, разполагащи с Персонален идентификационен код (ПИК) на НОИ, ще могат да направят справка за разпорежданията, касаещи техните пенсии, на интернет страницата на НОИ след началото на месец януари 2022 г.

От 25 декември 2021 г. се увеличава от 300 лв. на 370 лв. минималният месечен размер на пенсията за осигурителен стаж и възраст, отпусната на лица, положили пълния осигурителен стаж, изискуем от закона към момента на пенсионирането. Въз основа на този размер се определят минималните размери и на останалите видове пенсии, свързани с трудова дейност, като например:

314,50 лв. (85 на сто от 370 лв.) – за пенсията за осигурителен стаж и възраст, отпусната при условията на непълен осигурителен стаж (към момента – не по-малко от 15 г. действителен осигурителен стаж);

314,50 лв. (85 на сто от 370 лв.) – за пенсията за инвалидност поради общо заболяване при трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане между 50 и 70,99 на сто, съответно 388,50 лв. за същия вид пенсии при процент на увреждане от 71 до 90 на сто и 425,50 лв. – за над 90 на сто;

277,50 лв. (75 на сто от 370 лв.) – за наследствените пенсии.

С предстоящите промени пенсионерите, които получават минимален размер на съответния вид пенсия ще достигнат 1 044 000 при 892 000 към настоящия момент.

Максималният размер на получаваните една или повече пенсии без добавките към тях също се увеличава – от 1440 лв. на 1500 лв. Така пенсионерите, чиито пенсии са ограничени до т.нар. „таван“ на пенсиите, ще се увеличат от около 27 500 на над 34 000.

Очакванията са при запазване на текущите параметри на макрорамката средният размер на пенсиите от 537,50 лв. през тази година да се увеличи до 580,50 лв. през 2022 г., което е нарастване с около 8%. В сметките е включена и изплащаната през 2021 г. на всички пенсионери еднократна допълнителна сума към пенсиите, известна като „ковид добавка“.



Според публикация на  чилийския вестник "Терсера" тя е починала в четвъртък, 16 декември, у дома. Отбелязва се, че през последните години, Iriart е имала проблеми с белите дробове.

Лучия Ириарт беше разследвана по обвинения в измама и присвояване на бюджетни средства. Вдовицата на Пиночет е заподозряна в незаконно продажба на имущество, дарено от държавата на неправителствената организация CEMA Chile, която тя оглавяваше от 1973 до 2016.

Смятало се е също, че Ириарт оказва значително влияние върху съпруга си в политическите си решения.

Аугусто Пиночет умира в края на 2006 г., докато е под домашен арест. Обвинен е в нарушения на правата на човека по време на военния режим, както и данъчни престъпления.

Пиночет води Чили от 1974 до 1990. Дойде на власт чрез преврат.

По време на военната диктатора в страната повече от три хиляди души бяха убити по политически причини или изчезнали. Повече от 37 000 чилийци бяха измъчвани.

През 2016 г. Чили декласифицира данните за престъпленията на военния режим на генерал Аугусто Пиночет.



Студентка от Мианмар търсила богаташ в интернет, а се влюби в обикновен пенсионер, който е с 57 години по-възрастен от нея, но тя смята да се омъжи за него. Историята на двойката бе публикувана от Daily Star.

20-годишната студентка Джо се запознала със 77-годишния британски музикален продуцент Дейвид в сайт за запознанства. Момичето каза, че търсило заможен мъж, за да може той да я издържа финансово по време на следването. За да привлече по-богати кандидати, Джо посочила местоположението си в Обединеното кралство.

Новите познати започнали да общуват всеки ден и връзката им продължила да се развива. Въпреки факта, че Дейвид не можел финансово да осигури момичето, той станал съветник и ментор за нея. В продължение на година и половина двамата си кореспондирали и се чували по телефона всеки ден.

Дейвид обясни, че е много млад по душа и не може да представи себе си с жена на неговата възраст. Според него Джо е идеална за него. Той бил запленен от нейната нежност и доброта.

Влюбените се надяват да се срещнат във Великобритания и да обсъдят съвместни планове за живота. „Бих искал да се оженя за нея също, защото това ще й даде известна сигурност. Що се отнася до децата, никога не съм ги искал, но ако Джо иска, кой знае?" - отбеляза британецът, цитиран от dnes.bg. /лупа


 

Снимка: БГНЕС

Роден е на 17 април 1980 година в Пловдив. Детството му преминава в София, където родителите му са учители. Майка му преподава литература, а баща му – Петко Петков – биология, води и кръжоци и с възпитаниците си защитава каузи за опазване на природата в Пирин, девствените плажове край морето и застрашени видове. 

Кирил учи в софийското Седмо училище. Родителите му емигрират в Канада през 1994 г., а той отива при тях след като завършва 7-ми клас.Живее с родителите си във Ванкувър. Завършва финанси в Университета на Британска Колумбия във Ванкувър и магистратура по бизнес администрация в Харвардския университет, където е класиран в челните 10% между завършилите неговия випуск.[3] Един от неговите преподаватели е професор Майкъл Портър, при когото специализира в развитието на клъстерни стратегии. Той е един от основателите на Центъра за икономически стратегии и конкурентоспособност към СУ „Св. Климент Охридски“, асоцииран към Харвардския университет. В Центъра води курсове по икономическо развитие и микроикономика на конкурентоспособността.

Работи за „Маккейн Фудс“, канадска компания за производство на замразени храни. Развива проекти в областта на иновациите с висока добавена стойност. Неговата фирма „Провиотик“ притежава няколко патента по биотехнологии в САЩ.

От 12 май 2021 до 16 септември 2021 г. е министър на икономиката в първото служебно правителство на Стефан Янев.

На 19 септември 2021 г. заедно с Асен Василев представя новия си политически проект „Продължаваме промяната“. Като част от него, Петков е кандидат за народен представител и участва в парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. като водач на листите на коалиция „Продължаваме промяната“ в два многомандатни района. Избран е за народен представител в 47-ото народно събрание. На 13 декември 2021 г. е избран за министър-председател на Република България.

През 2018 година Петков създава за българските студенти от природонаучните дисциплини Центъра за приложни изследвания и иновации в природните науки (CASI) в Биологическия факултет на Софийския университет. Центърът е отворен за студенти, които са записали магистратура по биология, микробиология, молекулярна биология, химия, фармация, биотехнологии, както и за докторанти.

През 2018 г. е разпространена новината, че Кирил Петков заедно с баща си Петко Петков координират на място спасителната операция за алпиниста Боян Петров в Хималаите след приключването ѝ Кирил Петков казва, че парите са платени от приятели на Боян и дарителската сметка, която жена му Радослава Ненова е направила, и благодари на българските институции, които денонощно са били на линия, на Китай и Непал. Мнението на Ненова за мястото им в операцията се различава от тяхното, подчертавайки, че много хора са помагали и че името на Боян Петров не трябва да се въвлича в политиката.

На 27 октомври 2021 г., по искане на 55 народни представители от 46-ото народно събрание, Конституционният съд взема решение с 11 гласа (и с 1 особено мнение по допустимостта на искането на Георги Ангелов), че назначаването на Кирил Петков за министър противоречи на Конституцията, тъй като по това време той е бил и гражданин на Канада.

По време на президентските и парламентарните избори в България на 14 ноември 2021 година Кирил Петков е глобен от Централната избирателна комисия за агитация в изборния ден, тъй като обявява пред камера за кой кандидат-президент е гласувал и за коя политическа партия.

Използван е текст от:bg.wikipedia.org



И пет хляба ми вземи, че тази седмица не съм записвал в магазина. " каза стареца и ми даде рецептурната книжка и 48 лева.

Поговорихме. И смятахме старческите сметки за оцеляване. Един хляб има 14 филии. По пет за кучето на ден и по 6 за човека. И пет хляба стигат за седмицата. Пенсията е 218 лева. Като си плати тока, водата , телефона, телевизията и лекарствата му остават стотина лева. Грубо по три лева на ден. Само дето груби сметки няма , а всичко е сметнато до стотинка. Иначе не стига. Миналият месец се наложило да купи някакви витамини за кокошките (има шест кокошки и петле) и последната седмица карал на вересия в магазина. 

Обичаше да разказва, но никога не съм го чул да се оплаква. Самотията му тежеше повече от беднотията. Хора няма в селото, за десет години са погребани повече от 50 човека, а не се е родило нито едно дете. Щото бабите не раждат, те само палят свещи по гробищата, а млади хора няма. Най-обича да бистрим политиката, псува всички наред и си има собствена клетва "Майку им поебем на всички, искам един от тези мазните да дойде и да живее с мене един месец, квото ям аз, това да яде и той и да го гледам как мре бавно! 

Тия не са изкарали два лева с работа, а само с крадлък, те затова избегаха децата и останахме сами на стари години, щото държавата ни се управлява от алчни и прости пуноглавци, които дерат народа и мислят само за себе си. А младите не търпят да ги дерат простите и бегат"

След няколко години него няма го има, и селото няма да го има, и спомена за тях няма да го има.



В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  

Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. 

Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. 

По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. 

Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…



Локомотивът Pennsylvania class Т1 е една изключителна машина, която се отличава със своята мощност, бързина и обтекаема форма. Качествата му се дължат в немалка степен на факта, че на него били монтирани четири парни цилиндъра вместо обичайните два. През 1942 г. бил построен първият прототип, а в периода между 1945 г. и 1946 г. били произведени 50 бройки.  По това време влаковите композиции ставали все по-дълги и тежки, което налагало да бъдат теглени от два локомотива. Това обаче означавало да се плаща и на две локомотивни бригади и това било предпоставка за разработване на големи и мощни локомотиви.

Конструкция

Локомотивът Pennsylvania class Т1 бил задвижван от средните четири колооси, като парните цилиндри два по два задвижвали по две оси. Тази конструкция освен, че била много сложна предизвиквала неравномерност в движението на двете двойки колооси, което предизвиквало приплъзване на колелата, а това от своя страна водело до ускорено износване на релсите и колелата. В предната и задната част на локомотива била разположена по една подвижна талига с две колооси, които позволявали движението му в крива.

Локомотивът Pennsylvania class Т1 имал задвижващи колела с диаметър 2,032 м, водещите били 0,914 м, а тези на задната талига били с диаметър 1,067 м. Локомотивът Pennsylvania class Т1 бил с впечатляващи габарити. Дължината им възлизала на 37,43 м, широчината 3,38 м., а височината до 4,72 м. Натоварването на ос било 32,51 тона, сцепната маса била 127 т. Общото тегло на локомотива било 227,8 тона. Тендерът тежал 89,54 т, а натоварен бил 200,7 т. Общото тегло на теглещата композиция било 428,5 тона. Тендерът можел да побере до 39 тона въглища и 73 000 литра вода. 

За да се задвижи подобен гигант били необходими огромни количества въглища, като подаването им до пещта ставало с помощта на шнек. Температурата на горене в самата пещ достигала 1093 градуса. В котела били монтирани 184 тръби с диаметър 57,2 мм, през които преминавала топлината, а димоотводите били 69 на брой с диаметър 139,7 мм. Всяка от тръбите и димоотводите била с дължина 5,50 метра, а общата им дължина била 1388 м.   

Локомотивът Pennsylvania class Т1 бил произведен в серия по поръчка на компанията PRR. Първите два птототипа били доставени през 1940г. и цената им била 600 000 долара.   Конструкторите на Baldwin Locomotive Works взели присърце проекта, като искали да покажат, че парните локомотиви все още не са се предали пред дизеловите и електрическите. До този момент допълнителен чифт парни цилиндри се монтирал само на локомотиви с артикулиращи задвижващи колооси.

При Penssylvania обаче задвижващите колоси били фиксирани. Предимство на тази конструкция било, че сцепните щанги били по-къси и с по ниско тегло, което намалявало масата на подвижните ексцентрични части и съответно позволява развиването на по-висока скорост. Освен това клапаните, които пропускали парата в цилиндрите били усъвършенствани, като пропускали по-прецизно парата в точния момент. 

Локомотивът Pennsylvania class Т1 развивал мощност достигаща 6665 к.с. Мощността, предавана към колелата в комбинация с бързодействащите клапани, отвеждащи парата от котела към парните цилиндри, позволявала пребуксуване дори и при по-висока скорост. Локомотивът Pennsylvania class Т1 бил труден за поддръжка, поради сложността на конструкцията си, но пък бил конструиран да е стабилен при скорости до 160 км/ч. Обтекаемата форма, освен че подобрявала аеродинамиката на Pennsylvania, го прави и един от най-красивите локомотиви в историята.

Локомотивът Pennsylvania class Т1 няма точно установена максимална скорост. Твърди се, че е достигана скорост от 225 км/ч. Понеже скоростомерът на локомотива бил разграфен само до 180 км/ч, то за да определят по-висока скорост от тази машинистите използвали хронометър, с който измервали времето за преминаване през дистанция с известна дължина. Това постижение, ако беше доказано, би изпреварило най-бързият парен локомотив Mallard 4468 , който държи рекорда от 203 км/ч.

През 1948 г. ръководството на компанията PRR решило да замени парните локомотиви с дизелови за скоростните пътнически влакове. В последвалия период повечето локомотиви от типа Т1 били използвани за теглене на второстепенни влакове. Употребата им била окончателно прекратена през 1952 г. Разглобяването на всичките 52 локомотива и връщането им за скрап продължило от 1951 г. до 1956 г.

От 2014 година насам се строи чисто нов локомотив по оригиналните чертежи и се очаква да бъде завършен около 2030 г.

Източник:www.technika-bg.com



Историята познава множество случаи, в които нелечебни вещества влизат в състава на лековете в народната медицина. Така например в Китай и до днес най-скъпият цяр срещу импотентност се приготвя от рог на носорог. Властите се борят усилено с тази практика, тъй като тя не само спомага за бракониерството, но и няма какъвто и да е ефект върху мъжките репродуктивни органи.

Понякога обаче неконвенционалните лекарства могат да бъдат не само неефективни, но дори и опасни за здравето. Такива например са церовете, съдържащи в себе си арсеник, Опасният елемент се използва от древността като боя, консервант за неядливи предмети и като пестицид. В различните епохи обаче влиза и в състава на фармацевтичните продукти и козметиката.

Кои са токсикофагите

Такъв е и случаят с живеещите през 19-ти век в Австрийската империя токсикофаги. Членовете на това общество вярват, че ежедневната консумация на арсеник спомага за подобряването на дихателните функции и кръвообращението. Общността се смята за медицинско чудо, тъй като смъртните случаи в при тях са изненадващо ниски.

За първи път токсикофагите получават известност през 1851-ва година. За тях се споменава във виенски медицински журнал. Там те са описани от швейцарския медик и пътешественик Йакоб фон Чуди. Той споменава за странната медицинска практика, че е характерна за жителите на областта Стирия, но не се изучава от местните лекари и фелдшери, а е по-скоро битова практика.Фон Чуди се заема със задачата да разучи и опише мотивите на токсикофагите. Оказва се, че жителите от селските райони на Южна Австрия от 19-ти век пият арсеник с кафето си, тъй като смятат, че това увеличава капацитета на дробовете им. Ефектът би бил особено полезен за населението на Стирия, тъй като теренът в провинцията е основно планински и изкачването на възвишения е част от ежедневието.

Разбира се, за да няма летален ефект, поглъщането на арсеник става по определен график. Начинаещите токсикофаги започват „програмата“, приемайки три пъти седмично парче арсеник, не по-голямо от зрънце леща. След като тялото привикне с отровното вещество, количеството постепенно се увеличава. Фон Чуди дава за пример един възрастен жител, който е ветеран в областта и всяка сутрин приема по четири зрънца арсеник дневно. Според медика подобно количество би убило обикновен човек за броени секунди.

Отново от Йакоб фон Чуди се разбира, че токсикофагите не просто консумират ежеднвно арсеник, но и се пристрастяват към него. Някои жители на Стирия се опитват да откажат отровата, но изпадат в униние, губят апетит, получават главоболие и световъртеж, както и загуба на апетит. Швейцарецът посочва, че въпреки „медицинското чудо“ смъртните случаи от натравяне в областта не са никак ниски.

Отношение към токсикофагите

Първоначално статиите на фон Чуди не се приемат с доверие в Западна Европа. Множество медици от Англия и Франция описват труда на швейцареца като „чиста фабрикация, базирана на слухове и преувеличения“. Един от основните мотиви на скептиците е липсата на химичен анализ на поглъщаната в Стирия субстанция.През 1862-ра година британският химик Хенри Роско заминава за Австрия, където събира допълнителна информация за движението на токсикофагите. Ученият потвърждава, че жителите на областта наистина консумират арсеник. Той заявява още, че негов достоверен информатор става свидетел на това как човек поглъща за два дни доза арсеник, която може да убие поне двама нерезистентни души.

Това е първото проучване, свързано със странната австрийска практика. Смята се, че токсикофагите изчезват преди края на 19-ти век. Дотогава здравните журнали от цяла Европа отразяват „медицинското чудо“ от подножието на Алпите. Статии за феномена са публикувани във Франция, Англия, Шотландия и т.н.

Според съвременно проучване тази практика е не само опасна, но и не оказва каъвто и да е положителен ефект върху дихателните органи и кръвообръщението. Според учените жителите на Стирия чувстват подобрение в респираторните си способности заради плацебо ефекта, предизвикан от необичайната терапия.

Източник:framar.bg



В България периодично се провеждат преброявания от НСИ. Динамиката на населението се определя от количественото му изменение във времето.Днес като тенденцията е намаляване в страната ни, на фона на растящото население в световен мащаб. Таблиците и графиките по-долу дават числов израз на тези закономерности.Вижте каква е била числеността на населението в България през 1978 година.

С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:


„много големи градове“ – с население над 200 хил. жители,

„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители,

„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,

„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и

„много малки градове“ – с население до 10 хил. жители.



Съветският космонавт Сергей Крикальов е в космоса, когато Съветският  съюз се разпада през 1991 г. Неспособен да се върне у дома, той в крайна  сметка трябва да остане в космоса още няколко месеца.

Космонавтът  се връща на земята на 25 март 1992 г. след 10 месеца в орбита. С това получава прозвището "последният гражданин на СССР". Каца в държава, която вече не съществува. Съветският съюз се е разделил на 15 държави,  президентите са други, а родният му град вече не се казва Ленинград, а Санкт Петербург.

Интересното е, че по онова време е трябвало да бъде запас и военните издават заповед за арестуването му с повдигнато  обвинение в дезертьорство преди да осъзнаят, че търсеният от тях войник  от запаса Сергей Крикальов по това време дори не е на планетата.



Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.

Европейски шампион за юноши през 1959 г.

Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.

"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.

Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."



За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра.Беше 1982 година, пролета на на летище Краснодар, СССР.–yчебен авиационен център от световен мащаб. Дойде лятото: пк, прахоляк, малко цветя, трева и чyчyлиги. И непрекъснат самолетен грохот. 

Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.

–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.

–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.

Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.

Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха. 

Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла. 

Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.

Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.

Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.

Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.

Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.

Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости. 

Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.

При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…

Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.

–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.

А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!

…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.

Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.

В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.

И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.

Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.

Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.

Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.

Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ



74-годишният Миложко “Милкан” Божич бе вбесен от 21-годишната си любовница Миляна Богданович, която симулирала се*с с по-млад мъж върху пералня машина.

Това се случило в сръбското риалити шоу “Parovi” (Двойки).

Драмата се разиграла, след като продуцентите на шоуто вкарали в къщата, която прилича на тази в българския “Биг Брадър”, пералня машина.

Като я видяла, Миляна веднага я яхнала и подканила Миложко да се присъедини към нея. За зла беда, той бил изпреварен от по-младия участник в шоуто Младен Вулетич. Той пъргаво се приближил до пералнята, вдигнал краката на Миляна и започнал да симулира сексуален акт. Това искрено вбесило Миложко, който засипал всички с класичеки сръбски попръжни.Връзката между 21-гдоишната Миляна и 74-годишния Миложко датира от няколко месеца. Дамата твърдят, че правят секс почти всеки ден, а Миложко няма нужда от виагра. Миложко, от своя страна, само се подсмихва под мустак.

Сърбинът има три деца – на 40, на 35 и на 30 годишна възраст от първия си брак. Също така има и две внучета на 13 и 11 години. Миляна твърди, че винаги е харесвала по-възрастни мъже, а Миложко бил в идеална форма за възрастта си.



Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.



Славният в миналото строител монтажник и герой на соцтруда Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. 

През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.

През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).

Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.

Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.

След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.

Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.



Никулден е един от най-обичаните зимни празници. Празник на рибари, моряци, пътешественици и авантюристи, на банкери. На Никулден честваме празника на Свети Николай – господарят на целия подводен свят.

Народното предание гласи, че когато Господ разпределял света между шестимата братя светци Свети Йоан, Свети Илия, Свети Василий, Свети Петър, Свети Атанас и Свети Никола, за Свети Никола останали моретата и океаните. Затова той е надарен със силата да контролира морето, да спира ветровете или да усилва ураганите, когато се ядоса.Традицията повелява на този ден на трапезата ни да има пълнен шаран.Ето една стара изпитана рецепта за вкусен пълнен шаран на фурна.

Необходими продукти:

100 гр. oрeхoви ядки

2 глaви лук лук

4 cкилидки чecън

1 cтръкa рoзмaрин

1 връзкa прeceн мaгдaнoз

50 мл. бялo винo

1 лимoн

1 ч.л. чeрeн пипeр млян

1 ч.л. coл мoрcкa

1 ч.л. куркумa

1.л. мaщeркa

1 c.л. зeхтин

Нaчин нa пригoтвянe:

Измийтe и пoчиcтeтe шaрaнa. Нaпрaвeтe мaлки рaзрeзи oт двeтe cтрaни нa рибaтa. Oвкуceтe c пoдпрaвкитe. Нaкълцaният рoзмaрин и чacт oт чecънa нaпъхaйтe внимaтeлнo в нaпрaвeнитe рaзрeзи.

Зaдушeтe в мaлкo зeхтин нaрязaния нa cитнo лук и чecън. Пoдпрaвeтe c пoдпрaвки пo вaш вкуc. Дoбaвeтe oризa, вмecтo вoдa нaлeйтe бялo винo и зaдушeтe дo пoлугoтoвнocт. Прeмaхнeтe oт кoтлoнa и ocтaвeтe плънкaтa дa изcтинe и пoeмe oт aрoмaтитe.

Cчукaйтe oрeхoвитe ядки (нe мнoгo нa cитнo). Дoбaвeтe ги към плънкaтa зaeднo cъc cтaфидитe и cитнo нaрязaния мaгдaнoз.

Нaпълнeтe шaрaнa c плънкaтa, зaшийтe дoбрe и cлoжeтe в тaвa зa пeчeнe. Нaмaжeтe c мaлкo зeхтин и пoкрийтe c aлуминиeвo фoлиo.

Пeчeтe в прeдвaритeлнo зaгрятa фурнa нa 180 грaдуca oкoлo 30-40 минути. Извaдeтe oт фурнaтa. Нaрeжeтe рeзeнчeтa лимoн, кoитo пocтaвeтe внимaтeлнo в прoрeзитe нa рибaтa.

Върнeтe oбрaтнo във фурнaтa бeз aлуминиeвoтo фoлиo и дoпeчeтe дo злaтиcтo.

Пoднeceтe cъc cвeжa caлaтa.



Развитието на спорта в България през годините на социалистическото управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време развитието на спорта у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. 

Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда прави логично влагането на сериозни държавни средства в областта. Всичко това прави възможно на Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-о място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.

Промените от 1944 г. заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Новата власт идва с ясната представа, че спортните постижения могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията държава и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Въпреки това обаче промените в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително встрани за политическия елит, като единственото, което се прави, е да бъде копиран изцяло съветският спортен модел, без да се вземе под внимание доколко той е подходящ за България. 

Постепенно нещата започват да се променят.Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 г. ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации. Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 г. през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 г. България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взема бронз. 

Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. Междувременно у нас навлизат спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нараства значително. Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта, и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Валядолид през 1985 г.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. Игрите в Сеул са уникални и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-о място в общото класиране по медали пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват, че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти, и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям.



senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации