Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


На 25 декември 1877 г., при изключително тежки зимни условия по време на Руско-турската освободителна война, ген. Гурко започва преминаването на Стара планина начело на Западния отряд.

Европейските вестници от няколко седмици са оповестили, че военни действия до пролетта няма да има поради невъзможността да бъде премината Стара планина през зимата. Не така мислят обаче руските войски, българските опълченци и доброволци! Врагът трябва да бъде сломен колкото може по-скоро. 

Армията е разделена на три колони. Преминаването на главната колона започва на 25 декември, като тя среща големи трудности при м. Драгунски бивак, където наклона на стръмнината достига на места до 45 градуса. За изкачването на първото оръдие са необходими 15 часа. Нощува се на открито в снега.

На 26 декември частите са затрупани от снежна буря. На 27 декември Лейбгвардейски Преображенски полк води бой при с. Негушево и отхвърля противника към с. Ташкесен (дн. Саранци). 123-ти Козловски Пехотен полк овладява с. Потоп и с. Елешница (дн. Йорданкино), 1-ва Кавказка Казашка бригада (полковник Иван Тутолмин) излиза на шосето за София. На 30 декември колоната се съсредоточава при с. Яна.

С помощта на българското население лявата колона на 25 декември достига превала на планината. Оръдията са пренесени в демонтирано състояние. След разчистване пътя в снега (1,2 м.) се води бой при с. Буново и с. Мирково 26 декември. Нощува се на открито.

Около 18:00 ч. на 29 декември след силна снежна буря на връх Баба, движението е преустановено и частите се връщат в Етрополе. От строя поради измръзване излизат 879 офицери и войници (15 % от състава). Приютени са от българското население. На следващият ден, настъплението е подновено изненадващо за противника през Златишкия проход, който е преминат без усложнения.

Частите на дясната колона тръгват на 25 декември при проливен дъжд преминал в снежна виелица. Нощува се на открито при – 15 градуса. На 27 декември е изкачен наклон от 35 градуса, като разглобените оръдия са пренасяни със скорост 160 м./ч. XVII Арахангелогородски Пехотен полк е настигнат от снежна буря и губи 200 войника от измръзване.

Главните сили достигат връх Мургаш на 28 декември. След шеметно спускане към с. Чурек, колоната достига сборния пункт при с. Яна.

Въпреки изключително трудните зимни условия Западния отряд успешно преминава проходите в Западна Стара планина. Помощта на българите при преминаването е от огромно значение, както при проправянето на пътеки в дълбокия сняг, така и при пренасянето на оръдията и обоза като цяло.

Преминаването застрашава тилът на главните сили на Орханийската армия. Тя е принудена да се оттегли от Арабаконашкият проход без предварително подготвени позиции. Създадени са условия за разгрома на Орханийската армия. На 4 януари освобождава София.

Преминаването на Стара плани а при такива зимни условия има широк международен отзвук, защото се е смятало, че през зимата е непосилно да се премине поради лошите атмосферни условия. Великите сили незабавно започват консултации за условията на мира с Османската империя.

Поклон герои! Ние помним!



Нашето прекрасно детство премина с чудния съветски анимационен сериал „Ну, погоди!“. Той е дело на режисьора Вячеслав Котьоночкин и беше излъчван в периода 1969 – 1986 г. Допълнителни серии пък са направени през 1993 и 2006 г.

За съжаление днес малките деца не познават тази истинска филмова класика с интересна история и любими герои. Вместо това са принудени да гледат филмчета с разни чудовища и то най-често на телефоните си.

За тях ще напомня, че „Ну, погоди!” разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява. За разлика от американската анимация с Том и Джери, тук Заекът не върти подли номера на Вълка, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда. Другото прекрасно анимационно филмче беше топлата история за Чебурашка и Крокодила Гена. За първи път Чебурашка се появява всъщност като герой от книгата „Крокодилът Гена и неговите приятели” на Едуард Успенски.

Любопитно е, че и на двата сериала са посветени пощенска марки, издадени в СССР. А на четиримата легендарни герои дори са издигнати паметници.

Ще бъде добре, ако днес някоя телевизия излъчи отново тези два сериала, които мисля ще са интересни и за днешните деца.

Ваня Стефанова, Стара Загора



Гойко Митич  е популярен германски актьор от сръбски произход, прославил се с участието си в уестърни, където играе ролята на индианци.

Роден е в селско семейство в село Стройковци (на сръбски: Стројковце, край град Лесковац), Сърбия, Югославия на 13 юни 1940 г. Има щастливо и безгрижно детство. Заедно с брат си Драган е отгледан от баба си на село.

Завършва Белградския институт за физкултура. През 1960 г. дебютира в киното като каскадьор във филма „Ланселот и кралицата“.

През 1966 г. заминава за Източен Берлин и започва да се снима в киностудия „ДЕФА“ в уестърни, играейки роли на индианци. Участва в 15 филма, където играе ролите на Чингачгук, Оцеола, Текумзе и др. Често е наричан „Източният Винету“, макар и да не е играл ролята му чак до 2002 г.

Продължава да живее в Германия. Играе в телевизионни сериали. Участвал е също и в театрални постановки, където играе ролите на Труфалдиньо, Робин Худ и Спартак.

На него е посветена песента "Бате Гойко“ на известната българска пънк група „Хиподил“.



Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага. 

Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. 

За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, ма сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.



Щом дойде зимата и завали сняг, телевизиите започват да драматизират как България е попаднала в снежен капан и едва ли не идва зимен апокалипсис. Хайде обаче да си спомним времето преди 1989 г., тогава също имаше зими и то с много повече снегове, каквито вече няма.

Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.



Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.



В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  

Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. 

Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. 

По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. 

Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…



Открих фиша от заплатата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата и чисто е била 210,19 лв. и стигаше за нормален живот. По онова време токът беше няколко стотинки на киловатчас. Водата беше също няколко стотинки за кубик. Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното – от 20 до 50 ст., бензинът беше под левче.

За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10-15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант „Евксиноград“ в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. 

Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв. Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно. Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.

Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други познати днес.

Кр. Симеонов



В периода 1950-1989 г. Народното събрание в България функционира по-коренно различен начин от днешния.

Мандатът му е 5 години. Той се осъществява след избори, на които народът обикновено гласува с 99,9 % за представителите на ОФ. В годините на РСО депутатите са 400. Те произлизат от средите на интелигенцията, спорта, работническата класа, както и изявени сънародници. Например акад. Павел Вежинов (писател), Неша Робева (треньор), Найда Манчева (работничка), Георги Иванов (космонавт). Мъжете са над 80%. Мандатите са разпределени между БКП, БЗНС, ДКМС и безпартийни. Те получават съответно около 270 места, 100 и по около 15-на за кандидатите на ДКМС и безпартийните.

Депутатството тогава не е професия, понеже НС не е постоянно действащ орган, а се събира по няколко пъти в годината-средно около 4 сесии годишно. През останалото време всеки от народните представители си се занимава със своята дейност. Те не получават заплати, нито разполагат със служебни коли. Държавна субсидия за партиите (БКП, БЗНС) също няма. Финансирането им се покрива от членски внос.


По време на сесиите всички почти без изключение гласуват единодушно предварително одобрените от Партията закони с вдигане на ръка. Емблематичен е случаят, когато през 1987 г. Нешка Робева гласува против Русе да мине към Разградска област. Заседанията се провежда в сградата на Народното събрание.



В България периодично се провеждат преброявания от НСИ. Динамиката на населението се определя от количественото му изменение във времето.Днес като тенденцията е намаляване в страната ни, на фона на растящото население в световен мащаб. Таблиците и графиките по-долу дават числов израз на тези закономерности.Вижте каква е била числеността на населението в България през 1978 година.

С проектопромяна в Закона за устройството на територията, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:


„много големи градове“ – с население над 200 хил. жители,

„големи градове“ – с население от 100 хил. до 200 хил. жители,

„средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,

„малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и

„много малки градове“ – с население до 10 хил. жители.



В 6.40 по радиото пускаха „България- дела и документи“, а след десет минути прозвучаваше мелодията „Ранобудно петленце“, която всички, родени през 50-те, помнят. После Апостол Карамитев четеше приказка за децата. Закуска- обикновено попара, после ученическата чанта – не на гърба, още раниците не бяха влезли в употреба за тази цел, в ръка и- на училище.

Така започваше денят на хората, които в момента или са се пенсионирали, или току що са го направили, или пък им предстои. Точно възраст, в която детството става все по- мило поради простия факт, че тогава някой се е грижел за теб, а сега върху гърба ти лежат хиляда отговорности. Периодът, обаче, съвпада с рамката на социализма, който се движеше от преход, развиващ се и – аха да стане развит, когато се разтури. Така че е интересно да се види как строят се отразяваше на децата.

Като начало, те биваха организирани. Във първи клас те ставаха чавдарчета, а някъде към трети- пионери. Чавдарчетата ходеха със сини връзки, а пионерите- с червени. Всяко чавдарче знаеше няколко основополагащи стихчета, които изразяваха философията на организацията- “ Чавдарчето е примерно дете. Играе, пее, учи се, чете. То възрастните хора уважава, при среща винаги ги поздравява“.

След училище сваляхме сините връзки и хуквахме по улиците с ключ на врата. През лятото имаше цял хор родители, които се провикваха един след друг от терасите, за да ни привикват да се прибираме. Самоорганизирахме се в махали, в които и йерархията и задълженията бяха много по-ясни и разбираеми на едно дете.

В пионерската организация нещата ставаха по-стройно организирани. Всеки клас представляваше и пионерски отряд, който си имаше председател. Провеждаха се пионерски сборове, рапортуваше се. Горе-долу протоколът при военните тържества се спазваше и тук. Носенето на червени връзки беше в реда на нещата, макар че доста години липсата им не беше чак такъв проблем. Истинска драма, обаче, се получи в средата на 80-те, когато правилото се затегна. Някой друг трябва да обясни това, може би е засечено вече западно влияние, кой знае…Но през 70-те не беше драма и да я забравиш.

Ако чавдарчето все пак имаше повече време за игра, то пионерите имаха задължения, които трябваше да изпълняват през лятото. Те получаваха поръчения да съберат и предадат билки, хартия и старо желязо. Нямаше мърдане от това поръчение, но пък на тази възраст събирането им доста често се превръщаше в приключение. Особено когато се увлечеш по старото желязо и нападнеш мазетата на съседите…

Много популярни бяха Тимуровските команди- повлияни от една книга, те запалиха децата и това си беше вече доброволно изпълнение. Целта на Тимуровските команди беше да вършат добро- обикновено да помагат на стари хора, да чистят пред блока, такива неща. В детската природа желанието да правиш добро е заложено, а похвалата е ценна. Докато не правеха добро, членовете на тимуровските команди продължаваха да вършат същите бели, които правят всички деца на тая възраст- да ошмулиш черешите на бай Кольо, да надничаш в съблекалните на спортните школи наоколо, да плашиш някого…

Всеки град по онова време имаше Пионерски дом, в който пък имаше много кръжоци. По каквото ти дойде на ума. Стига да искаш, можеш във всичките да се запишеш. Бяха безплатни. Спортът също беше достъпен за всички- всяко училище имаше, ако не друго, то поне курс по изправителна гимнастика. Училищните първенства бяха едно след друго. Ученическата спортна школа на града пък включваше вече сериозни отбори по редица спортове- футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, спортна гимнастика, лека атлетика…

А това беше времето, когато всички искахме да ставаме космонавти. Да припомним- руснаците и американците се надпреварваха в Космоса, всеки полет на руснаците беше надълго и нашироко отразен във вестниците, знаехме имената на космонавтите. Със сигурност тази професия ще се яви като най-често срещаното първо желание на децата от тия поколения.

После децата порастваха и влизаха в ДКМС- което ще рече Комсомола.  Провинение в училище ставаше тема на комсомолско събрание. Това съсипваше плановете ти за бъдещето, защото нямаше да те приемат да следваш по- нататък. Комсомолската организация вече владееше и ваканцията ти- един месец бригада на село. Същият вид труд, заради който днес младите отиват в английските ферми, само дето условията за живот бяха далеч по-импровизирани, а заплащане нямаше. Младостта си е младост, обаче, и превръщаше и тоя вид задължение в приключение. Беше весело...

Източник:БФ-група "Спомени от миналото"



Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.

Европейски шампион за юноши през 1959 г.

Участва на СП-1966 в Англия,играе в мача срещу Унгария.

"Заслужил майстор на спорта" от 1967 г. През 1964 г.,е избран за Футболист № 1 на България.

Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата. Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г.

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов – Гунди в автомобилна катастрофа..."



За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра.Беше 1982 година, пролета на на летище Краснодар, СССР.–yчебен авиационен център от световен мащаб. Дойде лятото: пк, прахоляк, малко цветя, трева и чyчyлиги. И непрекъснат самолетен грохот. 

Настанил съм се в кабината на yчебния самолет МиГ –25, а пред мен, констрyктивно на едно ниво по– ниско инстрyкторската кабина и в нея инстрyкторът. Не се виждаме един дрyг. Подържаме само радио връзка помеждy си по вътрешната радиоyредба. Но всеки чyвства присъствието на дрyгия и дори предyсеща поведението мy, защото се налага непрекъснато да се реагира на въпросителните, поставяни от самия самолет в полета. Но ние не летяхме. Бяхме още на земята.Подготвяхме се за полет на стоянката за запyск, а пред мен по рyльожката, опъната перпендикyларно на оста на нашия самолет, рyлираше някакво самолетче, каквото не бях виждал до сега. Малко самолетче, което се търкаляше кото детска играчка просто под носа ни.

–Какъв е този самолет? –питам и очаквам да чyя за някаква сензациона новина на констрyкторското бюро МиГ.

–МиГ–23 –беше краткия лаконичен отговор на инстрyктора.

Направо ахнах. Самолетът, чиято конфигyрация познавах великолепно във въздyха и на земята, бях влизал в кабината мy и да не го позная!? Почyвствах се неyдобно. Измърморих неща и по късно си изясних причината за допyснатия гаф. Седейки в кабината на МиГ 25, аз за първи път виждах МиГ 23 от страни и от горе, с прибрани към тялото криле, навирил задник и забин нос сякаш в рyльожката, ми заприлича на самолет от непозната констрyкция.

Никога не съм яздил магаре. Ако трябва да сравнявам бих сравнил МиГ 25 със слон, но не онова летящо слонче от детските мyлтифилми. Защото този слон можеше да лети твърде високо и много бързо, с почти три звyкови скорости. Обичайната мy скорост 2500 километра в час с 300–400 км./ч. по голяма от максимално допyстимата на самолетите на които бях летял и отлично познавах. Обичайната височина, на която мъкнеше самара с товара си беше с до десет хиляди и повече метри над тяхната максимално възможна височина на полета. С две дyми: МиГ 25 за своето време беше един слон какъвто американците нямаха. 

Не слyчайно онзи дезертьор ако не бъркам името мy Беляев кацна с него в Япония, където този слон беше разфасован и копиран до последния болт.Ако се вземе в предвид времето за подготовка към повторен полет, тогава в началото на 80–те години, този самолет нямаше аналог в света. Той беше yникален, защото в качеството си на въздyшен разyзнавач бе в състояние с най голяма честота на повторение да задоволява с необходимата обективна информация командирите от всички степени на даден театър на воените действия. Разбира се имаше какво да се желае относно способите и скороста на обработка и предаване на тази информация, така че, когато достигне до съответните командири да не е вече остаряла. 

Но това не зависеше от самолета, а опираше до възможностите на наземните средства за полyчаването, обработката и предаване на информацията. Ето защо казвам: МиГ 25 като самолет разyзнавач сам представляваше една цяла класа, защото бе единствен в света подобен на себе си. Та ето какъв самолет–слон ми предостави милостивата авиаторска съдба да възседна и яздя, за жалост в края на кариерата ми като авиатор. Не подозирах, че само за две и половина години той ще се превърне в “не първата, а закъснялата моя любов.” И сега нося този самолет y себе си, ще го нося докато съм жив, разбира се след Лаз 7, самолетът родно производство с който за пръв път в живота си видях света от птичи полет.

Слонският характер на МиГ 25 yсетих още в първия си полет. Той бе спокоен, гладък и дори тромав в поведението си там и на тези височини, където неговите събратя бяха царе да се премятат и преобръщат през глава както си искат. Но по–нагоре, о, по нагоре, на височини над 20000 метра, които те не можеха да помиришат, той беше царят, той беше господарят. Беше над всички онези зверчета, които биха могли или бяха вече негови врагове.

Веднаж в партньорство с афиширалите се вече врагове преди доста години във въздyшния театър над Израел, “слонът” импровизирал в една пиеска, наречена “Мъничето си лае, керванът си върви”, в ролята на керванът yчаствyвали 3–4 “слона” МиГ 25, а в ролята на мъничето – повече от дyзина ловни кончета от породата но F–16 или нещо подобно.

Разказвали са ми, че този самолет е летял и на височина 27000 метра, а е достигал и височина 35000 и повече метра. Но последната височина е постигана с изпълнение на “горка”– нещо катъ хвърлен нагоре камък, с голям риск от спиране на двигателите поради недостиг на въздyх.

Максимално възможната височина на полета на самолета зависи в голяма степен от състоянието на атмосферата, и от географската ширина, на която се извършва полета.

Летял съм без проблеми на височина 25000 метра. С максимално допyстимата скорост 3000 км.ч. (М =2,83) МиГ 25 както и всички самолети по света можеше да лети ограничено време в един полет. Разказваха ми, че след споменатия по горе полет с онази сценка над Израел, (слона и мъничетата,) когато е трябвало поради разрив на отношенията на СССР с Египет 4 самолет МиГ 25 да прелетят от Кайро до Одеса без кацане, след приземяването са отваряли кабините на пилотите с лостове, защото yплътненията на кабината са се стопили и заварили вследствие превишавана не максимално допyстимата скорост или на максимално допyстимото време за полет на такива скорости. 

Ако допyснем, че мълвата е преyвеличила нащата, то като се има в предвид, че при обичаен полет със скорост 2500 км/ч обшивката на самолета се нагрява до 300 градyса по Целзий, разказаното за слyчая може да се приеме за напълно вярно.За разлика от дрyгите самолети с този самолет е по изгодно да се лети в режим форсаж на двигателите и на височина около и над 20000 метра. Това е така, защото благодарение на твърде голямата скорост при един и същи абсолютен разход на гориво се изминава по голямо разстояние за по кратко време, отколкото на безфорсажен режим на височини под 11000 метра. А неговото предназначение предполагаше прелитане над противникова територия, колкото се може с по–голяма скорост, за най кратко време и по– високо. Заради гончетата и зенитните ракети. Макар че вероятноста да го докопат беше много малка. Практически той беше неyязвим, но все пак разyзнавач.

При полет с МиГ 25 на големи височини , цветът на небето постояно се променя до мастилен и настъпва една тишина, която ти създава чyвство за самотност. А самотата, знае се, е тягостна и дори yгнетява. А някои, дори нормални хора не могат да я понасят. И като се справят известно време, такива летци сами се отказват от този самолет и се прехвърлят на стария самар. Въпрос на психика и нещо дрyго…

Веднаж ми казаха yж на шега, че самолета имал проверена от практиката продължителност на изгаряне във въздyха. Това стана когато в един от полетите ми възникна пожар. След като кацнах, инстрyкторът ми Логинов разказа попyлярния в Краснодар слyчай с един генерал, който горял точно 10 минyти, преди да се взриви.

–Така, че има време за всичко! –завърши с присъщото мy чyвство за хyмор.инсрyктора.

А аз взех, че повярвах и още вярвам в тези 10 минyти!

…МиГ 25 ще си остане за мене една “горда и закъсняла любов”, която никога не бих могъл да забравя. Не,че нещо дрyго съм или бих могъл да забравя в живота си на авиатор. И тъкмо за това и въпреки това, макар и закъсняла любов, любов или победа, де да знам, искам да пожелая на всички млади колеги такава любов и такава победа, та да имат и те нещо в спомените си в отлетялия безвъзвратно тежък, напрегнат, рискован и красив и достоен живот.

Моят първи български полет с МиГ 25 в българското небе.

В края на Авгyст 1982 година завършихме кyрса за приyчване на МиГ 25 и сезавърнахме в България. На 3 Ноември 1982 година, 4 самолета МиГ 25, единият, от които yчебен, водени от съветския полковник Баршов кацнаха на летище Толбyхин ( Добрич) . Това бяха българските МиГ 25.8 Декември 1982 година.. Летище Толбyхин. Вече повече от един месец, откакто самолетите са тyк, а днес ми продстои да направя първия си полет над България със съветският пилот майор Мироненко. Неговата задача беше да облети самолетите преди окончателно да бъдат предадени от съветската на българската страна , а моята да yчаствyвам в облитането на yчебния самолет от инстрyкторската кабина.

И ето ме над България. Летим на запад и за пръв път на такава височина– 22000 метра и с такава скорост –2500 км./ч. Кристална видимост. България е под мене като на длан. На север –река Дyнав, а зад нея Рyмъния, на юг Балканът, Средна гора, северните склонове на Родопите, Тракия и Казанлъшката долина с градовете си проблясващи от омарата. Летим в автоматичен режим с включен автопилот и радиостанция за близка навигация, тъй че има време за поглед навън. Мироненко “снема” даните по приборите, контролиращи работата на двигателите. Ръчно yправлявахме само тях, но непрекъснато подържаме лоста за yправление на самолета и контролираме поведението мy. От завоя, който започнахме над гр. Червен Бряг, излизаме над гара Кричим. Под нас и зад нас останаха дъгата на западна Стара Планина и София. В завоя е напрегнато. – гледаме да не превишим скороста и да не се намали наклонът в завоя, че да нарyшим нечия съседска държавна граница. При радиyс на завоя 65–70 километра, това не би било никак трyдно. Но всичко е наред. Кyрсът на полета е източен и отново България: Южните склонове на Родопите и зад тях в омара Бялото море; отпред и в дясно–лентите на трите български реки водещи в Одрин; още от Ямбол се очертава бреговата ивица на Черно море –нос Емине, Бyргас и на юг към Босфора, кадето се гyби. Вече сме над морето, всичко е наред и се насочваме за кацане. Само за 30–35 минyти полет и цала България на шир и длъж, като на длан.

Долy ни посрещна командирът на полка полковник Фотев с почетната книга на поделението, в която се разписваме.

Това бе първият полет над България със Самолет МиГ 25. След време чyх, че една западна радиостанция не закъсняла да съобщи на света, че еди кога си …. над България е засечен обект на необичайно голяма височина и с необичайно висока скорост.

Нямаше как, трябваше да се съгласим, че това беше вярно.

Източник: PAN.BG, снимки: КРИЛЕ



Детските градини не са това, което бяха. Аз съм учителка с около 40 години стаж. По времето на социализма децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режима им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде боба с наденица.

Разбира се, ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат. Госпожи нямаше, имаше другарки. Родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Грижехме се за около 30-35 деца в група, но се справяхме.

Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Често за обяд имаше кренвирши, но от месо. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар на майката час след като е оставила детето си: „Ела да си го прибереш“.

Директорките не ни позволяваха да идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прическа, грим и настроение на работа. „Вие трябва да сте пример за подражание и на родителите, и на децата“, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки че сега може да изглеждат мизерно. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 години и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: „Довиждане, другарко“, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктори и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

А вие бяхте ли доволни от детските градини?



Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола, популярен като Шипка, да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.

Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 г. в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговият родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето, показва, че младият Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговият прякор.

По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.

Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителският институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 г. старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.

Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взема решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради суровите климатични условия и рекордните студове.

На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Пеньо Колев си спомня:

„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре, ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.

Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“. Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя“.

Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.

Точно когато работата потръгва, се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина, не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.

След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 г. става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.

Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев и никой не се сеща да го покани на откриването на монумента, посветен на подвига на загиналите за свободата на България.

Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.

Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).

Пеньо Бомбето умира през 1987 г. в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят, забравен от мнозина.



Славният в миналото строител монтажник и герой на соцтруда Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. 

През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.

През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).

Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:

„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.

Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…

Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.

Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!

Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.

Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.

След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.

Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.

Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.

Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.

Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.

Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.

Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.



Tова се случи в магазина. Младата продавачка обслужи една възрастна дама и след като и помогна да подреди стоките в найлоновите торбички. След това тя и препоръча да си купи нейни собствени торбички, за да не се налага да купува всеки път найлонови, които и без това не са добри за околната среда,пише bgspomen.com

Старата жена се сепна и сякаш с извинение в гласа се опита да обясни, че тя не бе помислила въобще за това. У дома имала торба, в която редовно пазарувала, както била свикнала от дълги години. Но днес я била забравила.

Младата служителка назидателно и каза:


- Помнете! На вас не ви ли пука за това, което ще оставим на бъдещите поколения?

Замислих се и аз, защото и аз съм от това, по-старото поколение, за което чистотата на природата е била без значение.


Преди много години ние връщахме всички бутилки и буркани в магазина обратно, където те ги изпращаха обратно до завода, където ги стерилизираха и използваха обратно. Но сякаш не направихме достатъчно? Хранителните магазини продаваха всичко в кафяви хартиени торби, които ние използвахме повторно за много неща, дори и да се върнем повторно в магазина с тях. Но явно не е било правилно?Вървяхме много пеша, много често с километри. Защото нямахме лични автомобили и общественият транспорт не беше развит. Дори и до магазина ходихме пеша, а не както сега - с колата. Да не говорим, че бе нормално да се изкачваме много етажи ежедневно, защото нямаше асансьори на много места. Но явно сме бъркали?

Не изхвърляхме памперсите на бебетата, а перяхме пелените. Много от децата ни израснаха с дрехите на по-големите си братя и сестри, които ги бяха наследили от техните батковци и каки. Дали съзнавахме, че това е грешно?

Имаше една телевизия и малки телевизорчета с екрани като носна кърпичка, а не огромни монитори, които непрекъснато работят, а на тях се въртят хиляди канали. Дали това беше причината да сме така зле информирани?

В кухнята се правеше всичко на ръка, а не както сега, с електрически машини и приспособления. Храната не идваше от хиляди километри, нямаше екзотични плодове и изкуствено отглеждано месо. Но беше вкусно.Използвахме старите вестници за всичко и грижливо ги събирахме, за да ги предадем на вторични суровини. Не мислехме, че това е нещо, от което няма да спечелим.

Много от нещата ни бяха изработени на ръка, от подръчни материали. Но издържаха много и си ги пазехме. Сега нищо не издържа много, а замените са лесни и евтини. Лесно е да купиш и да хвърлиш.

Ако трябваше да спортуваме, тичахме в гората или по полето. Не използвахме пътеките, задвижвани от електричество.  Сигурно ви звучи сякаш сме били изостанали?

Пиехме от чешмата всеки път, без да използваме хиляди еднократни чашки и посуда от пластмаса. Зареждахме мастило в писалките, заменяхме ножчетата на самобръсначката, а не я хвърляхме директно. Но явно ви звучи нехигиенично?

На стената имаше само един контакт, а не десетки гнезда, в които да включваме всички уреди да работят едновременно. И не се нуждаехме от сателитен сигнал, за да питаме съседа как е. Много често изключвахме телевизора и просто си говорехме, седнали покрай масата. Но явно не е достатъчно модерно.

Но сигурно нашето поколение някъде е сбъркало. Вие как мислите?

Източник:www.bgspomen.com




Режимът да се носи униформа в училище беше изключително строг. По времето на социализма в България нямаше как да влезеш в училище без да си облечен в униформа. 

Момчетата носеха бяла риза и черен панталон, а момичетата трябваше да бъдат пременени в бяла блуза и дълга черна пола. На главата си момчетата носеха шапка с козирка, а девойките се кичеха с барета. Чавдарчетата бяха със синя връзка около врата, а пионерчетата - с червена. 

Комсомолците трябваше да носят значка на ДКМС. Никой не минаваше метър, защото знаеше, че го грози сериозно наказание за неспазване на този въведен ред.

На входа проверяваха дали ноктите са ни изрязани и дали сме приведени в прилежен вид.

Одобрявате ли това?



Двамата бързо се превръщат във всенародни любимци. Песента им "Семеен спомен за Поморие" буквално става национален химн на любовта. Песента е наградена през 1975 г. на конкурса "Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора", както се казваше този конкурс някога. 

Зареждат се все песни, които се запяват от народа, като "Летим по пътищата бели", "Има една светлинка", "Моряци" и др. Стефка Берова и Йордан Марчинков стават най-популярният дует на родна сцена. 

Както самата певица разказва, изнасяли са над 800 концерта годишно, обикаляйки цяла България. Работят с най-добрите композитори: Атанас Косев, Мишо Ваклинов, Тончо Русев, Найден Андреев, Зорница Попова и др. През 1990 г. дуетът и бракът се разпадат...

През 1980 г. дуетът се представя на конкурса "Песни за морето" в Рощок, Германия, където печели втора награда. Заедно с оркестър "Сезони" Стефка и Данчо, както ги наричахме всички, тръгват и по чужбина - пеят при огромен успех в Русия, Германия, Чехия, Кипър, Италия, Португалия, Близкия изток, Мароко, Алжир и др.


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА