Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Вероятно не са много онези, които знаят, че един от най-известните градоначалници – Йордан Капсамунов за първи път предлага изграждане на оперна сграда в Стара Загора. Той е кмет на града от декември 1952 г. до март 1962 г. Обича операта, кани известни изпълнители иводи дългогодишна битка за реализиране на мечтата си – голяма представителна оперна сграда в Стара Загора. По онова време представленията на операта се изнасят в стария театър. 

Там колективът е принуден да репетира заедно със състава на драмата и често между тях „прехвърчат искри”. Помещенията са малки и неудобни.След многократни разговори с министри в София кметът издейства разрешение да започне строителство на нова сграда. То е запланувано за 1955 г. Проектът е изработен от старозагореца арх.Драганов, работещ в Главпроект – София. Той използва за образецсградата на прочутата Ла Скала. Оперният театър е построен в Милано през 1776-1778 г. Идеята на арх. Драганов получава одобрението на тогавашния министър на културата Рубен Аврамов Леви.

В старозагорския вестник Септември е публикувана рисунка на бъдещата сграда. Дълго време обаче не се отпускат необходимите средства, въпреки че ежегодно Й.Капсамунов пише писма до Държавната планова комисия. Тя има за задача да разработва стопанските планове на национално ниво, но също така да одобрява и контролира изпълнението на плановете в отделните сектори и региони.През 1955 г. старозагорският кмет изпраща изложение до зам. председателя на Министерския съвет  Антон Югов, през 1957 г. – до министъра на просветата и културата Вълко Червенков, през 1958 г. – до Тодор Живков, тогава секретар на ЦК на БКП. До края на кметуването си през 1962 г.  Й.Капсамунов не успява да уреди финансиране. Междувременно проектантът Драганов заминава на работа в Тунис и комуникацията с него става трудна. Новото местноградско ръководство възлага на друг колектив изработване на проектно задание по модел на оперна сграда от т.н. „социалистическа” част на Германия. Главен проектант е арх. Михаил Соколовски (1927-2010), а проектанти – арх. Борис Камиларов (1932-2004) и арх. Цанко СтефановХаджистойчев (1927). Конструктор е  инж. Любомир Събев. Последните двама участват в реконструкцията на оперната сграда, след опожаряването й през 1991 г.

Строителството на новата сграда на операта започва през 1964 г. с първоначална сметка от 1 200 000 лв. През 1969 г. тя е коригирана на 2 508 000 лв. Инвеститор е Градският народен съвет. Ориентир за смелостта на начинанието може да бъде размера на средната работна заплата в страната през 1969 г., която възлиза на 117 лв. Сградата е построена в центъра на града и привлича вниманието с различните си обемни форми и пластични решения.

Фасадната украса на сградата е дело на скулпторите Галин Малакчиев (1931-1987), Крум Дамянов (1937) и Валентин Старчев (1935). И тримата тогава са все още млади, но талантливи и нестандартни творци. През следващите десетилетия те ще се утвърдят като едни от най-големите именав своите области. Крум Дамянов ще продължи връзката със Стара Загора като автор на паметника Бранителите на Стара Загора, а Валентин Старчев, за когото градът е родно място, ще остави почерка си върху паметника на Митрополит Методий и монумента Братска могила. Тримата скулптури изработват и емблемата на главната фасада наречена „Лира и звуци”, която е от алуминиеви пластини. Те получават 12 000 лева за проект, изпълнение и монтаж на фасадната украса. Други 22 000 лева тримата вземат за декоративните портални врати, украсени също с алуминиеви пластини. Те свързват касовия с гардеробния вестибюл.

В новата оперна сграда е доставено кристално витринно стъкло от Чехословакия на стойност около 4000 долара.Вносни са и огледалата, разположени в гардеробния вестибюл, оформени подобно на колони. Осветлението във фоайето около зрителната зала се осъществява от кълба, изработени от кристални пръчки, които разпръскват светлината и придават тържественост. Те са закачени за тавана поединично, върху изпъкнали пирамиди. На други места но във вдлъбнати пирамиди са монтирани светлинни розетки. Таванът е тъмносин, а подът е с бежов мокет. Фоайето е определено от специалисти като „великолепие от тържествени багри, форми и линии”. За това определение допринася и връзката между главното фоайе и галерията към балкона на залата, свързани със свободно стояща стълба.

Монументалната украса вътре се състои от шестголеми гоблена, изтъкани от вълна в държавния вълнено-текстилен комбинат  „Димитър Благоев” в Казанлък. Автори на сцените върху гоблените са големият български творец, тогава доцент, Марин Върбанов (1932-1989) и неговата съпруга китайската художничката Сун Хуай Куей (1937-2006). Марин Върбанов е преподавател по текстил в художествената академия „Н. Павлович”, един от основателите на Катедра по текстил в художествената академия в Ханджоу в Китай, преподавател в Парижката академия по изкуства, първият артист извел изкуството на текстила от стандартните две измерения в триизмерно произведение.Гоблените красят гърбовете на фасадните пана. Композициите са посветени на историята на града и на изкуството. За работата си двамата творци получават хонорар от 49 000 лева. Журналисти, влезли в сградата след пожара през 1991 г., виждат, че гоблените по стените не са изгорели, а само са опушени и провиснали. После обаче те изчезват. И до днес не се знае съдбата им.


Друг елемент на вътрешната украса е декоративно-монументално керамично пано на тема от античната история на Стара Загорапо проект на проф. Дечко Узунов (1899-1986). За проектиране, изработване и монтиране той получава 11 000 лв.


На държавното предприятие „Съби Димитров” в гр.Сливен е възложено за вътрешното обзавеждане да изработи 1700 метра памучен черен плюш и 300 м копринен плюш. Предприятието е негов най-голям производител, но работи още филц, кадифе и килими. ДП „Съби Димитров” получава задача да произведе и нужния мокет – 1400 кв.метра в зелена разцветка и 700 кв.метра  – в синя. Столовете в залата са поръчани в трудово-производителната кооперация „Тонет” в София, която е специализирана в производството на специфична мебелировка. Текстилът за дамаската на столовете е осигурен от НИК по текстилна промишленост в София. Вентилаторите са внесени от СССР, долното сценично оборудване и оркестрината – от ГДР, светлинният регулатор – от Полша. Родно производство е горното сценично оборудване, което е изработено в кооперация  „Освобождение” в София. С Научно-изследователския институт по кинематография и радио е сключен договор за разработка, изработка, монтаж и настройка на електроакустичната апаратура. Сцената, макар и не много голяма е модерна за времето си. 

Снабдена е с подвижни платформи от двете й страни и въртящ кръг в дъното с диаметър 12 м, който заема и наклонено положение до 10 градуса. Освен главна сцена с височинатаот 22 м и почти квадратна основа с размери 19/18 м има малка задна сцена и две странични сцени. Монтирана е голяма завеса и още осем завеси, които могат да се спускат когато е необходимо. От двете страни на сцената – източно и северно се намират репетиционни зали и гримьорни и административни помещения. Оркестрината също е с подвижен под. Тя се издига на две нива – до сцената или до нивото на залата. По този начин има възможност сцената да се разширява или местата в залата да се увеличават. Изброените по-горе факти показват, че не са жалени средства за оборудване на сградата и се е търсело най-доброто в ограничения, в рамките на социалистическия лагер, пазар.Местното ръководство кани за проектанти и изпълнители едни от най-добрите художници и скулптори. Според специалистите обаче, големите творчески постижения при изграждане сградата на операта се откриват в «обемното третиране, пространственно изграждане и декоративно оформяне».

Покривът на сградата е изработен от медна ламарина, която е изпълнена в комбината за цветни метали „Димитър Ганев” в гара Искър. За облицоване пък е използван масован и полиран гранит и полиран мрамор.

Новата сграда на операта е тържествено открита на 14 март 1971 г. Лентата прерязва зам.председателят на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране Тано Цолов. Операта разполага с 830 места, от които 250 са на балкона. Тя е оборудвана и съоръжена в духа на последните постижения на техниката. За времето си е най-голямата и най-модерната сграда за опера и театър на Балканите. Интересно нейно описание и анализ на отделните й части прави доц. Матей Матеев, главен архитект на гр. Пловдив през 1974-1977 г. Статията му в списание Архитектура от 1972 г. е богато илюстрирана със снимки и чертежи, чрез които се подчертават всички интересни елементи в сградата.

През 1991 г., точно на празника на Стара Загора – 5 октомври пожар изпепелява сградата на операта. След продължителни възстановителни дейности тя е отворена отново за публика през 2010 г. Укрепени са стоманобетонните конструкции, покривните плочи и греди, изградени са нови стоманени конструкции на осветителни мостове и галерии и горната сценична механизация. За по-добра защита на покрива е направена нова топло и хидроизолация. Направени са промени в зрителната зала, като отново е изграден амфитеатърът на балкона. Заради промените местата в залата са намалени на 605. От вътрешната украса, останалото след пожара пано на Дечко Узунов е реставрирано. Специалисти от гр. Дрезден в Германия възстановяват долната сценична механизация. Доставено е ново художествено осветление с модерна система за управление. Изпълнител е софийската фирма „Вахс“ ЕООД.

При пожара през 1991 г. в операта изгаря и друга ценна старозагорска реликва. Това е рисуваната през 1914 г. от художниците Н. Кожухаров и Д. Гюдженов завеса на театъра. Изображението й достига до нас, благодарение на картината-проект на Н.Кожухаров, която днес е част от фондовете на художествената галерия в Стара Загора. Тя е публикувана в луксозния албум на проф. Марин Добрев „Художниците на Стара Загора”.

Любопитни подробности за завесата на Стария театър разказва актьорът Нино Луканов. В съзнанието му се запечатва ярък спомен за този важен театрален атрибут. След откриването на новата сграда на операта (1971 г.) театър „Гео Милев” започва да изнася там своите представления. Това наложило голяма част от реквизита да бъде пренесен в нея. По време на местенето в едно долапче намерили голямо платно. След като внимателно го разгънали видели върху него изображенията на седем музи и на един бог. Разбрали, че става въпрос за завесата на театъра, изрисувана от Никола Кожухаров и Димитър Гюдженов. Според Нино Луканов, платното било сравнително добре запазело, но за да го съхранят още по-добре, по негово предложение, го навили на руло и го пренесли в стаичката, определена за библиотека на театъра. Няколко години по-късно режисьорът Димитър Стоянов решил да постави в Стара Загора пиесата на Ст.Костов „Комедия без име”. 

Нино Луканов му споменал, че за декор може да се използва старата завеса на театъра, която режисьорът много харесал. След едно, две представления платът не издържал на опъването и за да не се разкъса, завесата отново била прибрана. По това време в Стара Загора била по работа проф. Вера Динова-Русева, автор на фундаменталния труд „Българска сценография 1846-1947“. Нино Луканов й показал завесата. След като внимателно се запознала с рисунките върху нея, тя определила, че за около 5000 лева, завесата може да бъде реставрирана. Тъй като сумата не била намерена, завесата продължила да стои в сградата на операта, в стаята, определена за библиотека на театъра. При пожара в операта през 1991 г. мястото било силно засегнато от огъня и според Н.Луканов завесата е изгоряла.

Проф.д-р Светла Димитрова/долап.бг/



Мнозина сигурно не помнят нито  Акрам, нито пък играчите около него, защото действията се развиват през 90-те години на миналия век. Но доста хора имат спомени за първата банкова афера от зората на демокрацията, при която бяха източени 93 млн. лв. от 7 трезора, пише Борба.

Няколко от шефовете на банките даже сложиха край на живота си.Челният опит на първата по рода си банкова афера у нас в новото време имаше доста последователи и вече бледнее пред голямото разграбване на други български банки.

Скандалът доби популярност като аферата „Акрам”, защото соченото за главно действащо лице бе палестинецът Джамал Абулибде. Във Велико Търново той се превръща в Ангел Радославов Златанов, а негов кръстник не е кой да е, а бившият началник на ДС и на полицията в областния град о.з. полк. Радослав Радославов.

Родното име на новия българин е Джамал Абдуладем Абулибде – Акрам и е доста странна птица. През 1980 г. идва у нас и след четири години завършва военното училище в старата столица.

Тогава сключва брак с Мария Златанова, двамата се развеждат през 1992 г., когато се подготвя якото източване на седемте банки.

През 1989 г. с указ на държавния съвет на НРБ палестинецът става българин. Във В. Търново Акрам е местен благодетел по времето на първия син кмет Борис Крумов.

Освен в мотел „Света гора” Акрам се подвизава и в други търговски комплекси и държи заведението на БСП в центъра на старата столица.За бизнеса обаче са нужни пари. Тогава се завърта схемата с кредитоискатели – все верни и сериозни хора, които теглят заеми с едно и също имущество, прехвърлят се средства от една банка в друга.

Получените вече пари се обръщат в долари и отиват в чужбина. Първият тлъст заем е от 30 млн. лв. в началото на 1992 г. от Стройбанк – София.

Без да е изплатен, се теглят други с едни и същи залози.

Много замесени са параван на основните играчив цялата схема се замесват най-различни хора с фирми, които са получатели и приносители на взетите с протекции на бивши служители от МВР и действащи функционери от БСП пари.

Едни са прибирали комисиони за услугите, други получават свобода за бизнес и власт. В крупната схема за банковите обири участват доста служители на бизнесмена Акрам от В. Търново.

Сред тях е сервитьорът от Горна Оряховица Пламен Катрев, който после става шеф на заведенията на Акрам. Разплитането на източването на банките започва със сигнали до полицията и прокуратурата във В. Търново.

С разследването се заема Икономическа полиция при тогавашната РДВР, а окръжният прокурор Цанко Русев, вече покойник, взема смели решения за арести. Следственото дело бе образувано през 1994 г., а във В. Търново на никого не му се вярваше, че ще има арести на бивши служители на „Държавна сигурност” и на известни люде, но това все пак се случи.

След тежко разнищване и събиране на доказателства на 4 декември 1995 г. е изготвен обвинителен акт, необезпечените заеми са 93 млн. стари лева, от които по време на следствието са били възстановени 2 млн.40-страничният обвинителен акт е направен от тогавашния окръжен прокурор на Враца Светла Генова. Цялото дело е 40 тома, направени са десет експертизи, като три вещи лица междувременно починаха, бяха разпитани 80 свидетели и близо 20 експерти, смениха се десетки адвокати.

Делото по първата банкова афера у нас стартира във Враца през април 1996 г., но бе спряно поради липсата на главния обвиняем Акрам. Върховните магистрати го препратиха във Велико Търново, защото всички замесени са от този регион.

Във Враца бе теглен последният от серията банкови заеми. В старата столица същият обвинителен акт бе внесен през 2000 г. Папките се мотаха из потайностите на Темида доста години. През това време Ангел Златанов – Акрам изчезва.

Пред съда трябваше да бъдат изправени общо 8 души – Ангел Златанов, Радослав Радославов, Пламен Катрев, бившият банкер Стефан Косев, секретарката на Акрам Яна Маринова, братът на Акрам Абдул – Джим, жена му Христина Гичева и Людмил Досев.

 

Мистерията със смъртта на Аркам. Той никога не даде показания

 Джамал Абдул Даим Абулибде, както е рожденото име на Акрам, бяга от България заедно със снаха си Христина Гичева.

През 1996 г. двамата са засечени от „Интерпол“ в ЮАР, но не са задържани. После „Интерпол“ отказва да ги екстрадира от Рамалла, ивицата Газа, откъдето е родом палестинецът.На 17 ноември 1997 г. Акрам и Христина са арестувани в Испания. Тогава пък иберийските власти отказват да ги екстрадират, тъй като у нас можело да получат смъртно наказание.

След това изведнъж се разчува „новината”, че Акрам е бил убит в Париж. На 6 май 1999 г. – само няколко дни преди да бъде екстрадиран, Акрам е открит обесен в килията си в испанския затвор „Сото дел Реал“.

Мнозина не вярват, че се е обесил сам, а други не вярват, че изобщо е мъртъв. Така или иначе Акрам никога не даде показания в България по делото, кръстено на неговото име.

Той е имал 18 паспорта с чужди имена, дегизирал се до неузнаваемост и успешно надлъгвал властите в цял свят, което навежда на мисълта, че очевидно става въпрос за международен аферист, намерил „почва” у нас.С указ на Държавния съвет от 12 декември 1989 г. той става български гражданин и получава името Ангел Златанов.

 10 самоубийства на банкери, свързани с източването

 С десет смъртни случая е съпроводено делото „Акрам”. Всичките са определени като самоубийства. Само в рамките на няколко месеца през 1994 г. край на живота си слагат десетима от замесените в аферата, сред които основно шефове на банки, които са давали заеми.

На 4 февруари 1994 г. се гръмва в главата с пистолет “Браунинг” управителят на Кредитна банка – Ловеч, Михо Михов.На 22 февруари се обесва управителят на банка в Лясковец Стефан Колев.

На 7 април се самоубива с ловната си пушка шефът на клон на ПЧБ в Павликени Ангел Кабаиванов.Преди да дръпне спусъка, той оставя предсмъртно писмо: „Обичам семейството си, но не мога да понеса срама!”.

Преди 10 ноември Кабаиванов е бил първи секретар на БКП в града – уважавана личност.На 27 октомври 1994 г. е намерен мъртъв в кабинета си управителят на Кредитна банка – Враца, Александър Банов.

Черната серия продължава и през 95-а. На 3 май 1995 г. е покосен от инфаркт 37-годишният подлъган от Акрам управител на фирма „ЯСИ” Янко Иванов – Яшко от с. Писарово.

През август същата година от петия етаж на ДСК Плевен се хвърля Антония Недялкова – шеф на отдел “Левови операции” в банката.На 24 ноември се обесва в дома си управителят на Балканска банка в Габрово Николай Колев.

Мистериозно пада от дърво и умира Христо Пенчев – шеф на подслушвателно звено към МВР.

Удавен по време на риболов е намерен шефът на звеното за борба с организираната престъпност към РДВР – Плевен, Иван Петков.

Особено интересен е случаят на Янко Иванов – Яшко. Фирмата му има добра репутация, преди да го примамят в схемата. За Яшко се говори, че бил щедър спонсор на бедни, самотници и сираци.

След като получава инфаркт и умира в Силистренската болница, се оказва че дължи 6 800 000 лева недоизплатен кредит без лихвите на ОББ – Велико Търново.

Акрам гарантирал три заема на Яшко от 1991 и 1992 година и после го зарязал. Преди това Янко Иванов подписва разписка на Акрам, че му дължи 10,5 млн. лева, които уж му били дадени от него „на ръка”.

Малцина знаят, че всичко е било предварително нагласен театър. Акрам кани Яшко в офиса си, а там жената на палестинеца – Мария, взела да се тюхка, че мъжът й направил грешка, че станал гарант на такава голяма сума.За да я успокои, Яшко подписва разписката за десетте милиона, без да знае, че Акрам отдавна се е отписал като гарант на заемите в „Стройбанк”. Така делото все пак тръгна, но без ключови свидетели от банковите институции.

Източник:spodeleno.news7.eu



След като соцстраните (с изключение на Румъния, Югославия и Китай) не участват (заради ответния бойкот) на олимпийските игри в Лос Анджелис (1984 г.), след 12 години отново най-добрите световни атлети (от Изток и Запад) се срещат на Олимпиада….

България постига най-големия си успех в атлетиката – двама олимпийски шампиони, общо четири медала, едно четвърто, две пети и три осми места… И това с група от само 22 атлети – 10 мъже и 12 жени!Йорданка Донкова е поставила световния си рекорд на 100 м с пр. (12.21) в Стара Загора на 20 август. Обаче на лагера в Япония, две седмици преди Игрите, Донкова получава неприятно прищипване на нерв в областта на кръста. Подготовката е нарушена, но въпреки всичко, нищо не може да спре световната рекордьорка към златото в Сеул.

Сериите на 100 м с пр. са на 29 септември. В третата серия световната шампионка Гинка Загорчева получава скъсване на мускул, след четвъртото препятствие, и не завършва по пътя към олимпийската си мечта. В петата серия Донкова без никакво напрягане финишира за 12.89, на цели 37 стотни пред Сали Гънел (Вбр) 13.26.

Четвъртфиналът е по-късно в следобеда. В първия Донкова поставя нов олимпийски рекорд (12.47) побеждавайки Людмила Нарожиленко (12.62) и Керстин Кнабе (ГДР) (12.81).

На 30 септември са полуфиналът и финалът. В първия полуфинал Данчето не си дава много зор и с 12.58 взема важна психологическа победа над Глория Зиберт (ГДР) 12.60….

Финалът е в 13:15 часа местно време. Донкова е в пета пътека между Глория Зиберт (в четвърта) и Корнелия Ошкенат (ГДР, в пета). Лек превес на Ошкенат на старта, но още след първото препятствие Донкова се откъсва напред, постепенно увеличавайки аванса си. На финала българката пресича за 12.38 – нов олимпийски рекорд, на цели 31 стотни пред „сребърната” Глория Зиберт (12.61). Такава голяма разлика между първата и втората олимпийската история дотогава не помни!

Христо Марков открива българската сметка в програмата на Олимпиадата. Още в първия ден (23 септември) той участва в квалификацията на троен скок. След леко колебание, във втория опит нормативът (16.90) е превзет  икономично (16.91 м). Пред него са само съветските скачачи Игор Лапшин (17.37), Александър Коваленко (17.24) и Олег Проценко (17.00)….

Финалът е на 24 септември от 12:30 часа на обяд. Състезанието започва с режисиран съветски удар – Коваленко (шести поред в списъка – 17.42) и Проценко (девети поред – 17.38) отправят предупреждение към всички.  Марков скача непосредствено след Олег Проценко. Мощен и бърз разбег, силен отскок, раз, два и Марков се приземява ефектно – 17.61 – нов олимпийски рекорд. Уили Бенкс (САЩ) със 17.03 не може да реагира адекватно. Лапшин е зашеметен – 17.09 във втория кръг, а Коваленко е със стабилен втори скок – 17.40. В четвъртия опит Марков отново е над 17.50 м – 17.54 м. А в петия кръг Марков прави един великолепен скок в рамките на 17.80 м. Ала съдията вдига червения флаг – съвсем лек фаул. В последния шести кръг руснакът Игор Лапшин дълго се съсредоточава. Влагайки всичко от себе си, той все пак остава на 9 см от Марков – 17.52 м. Христо прави един опит за публиката – 17.10. Непосредствено след него е Чарлз Симпкинс (САЩ) със 17.29 и се изкачва на шеста позиция. И толкова!

България има вече своя първи олимпийски медал в мъжката лека атлетика – при това златен!

Стефка Костадинова пристига в Сеул, като фаворит No1 за титлата. През годината тя е преодолявала 2.00 м и повече цели 17 пъти, води и ранглистата с 2.07 м. Квалификацията от 1.92 е преодоляна успешно от нея иЛюдмила Андонова на 29 септември. Финалът е на 30 септември от 13:00 часа. Костадинова скача трета поред, Луиз Ритър (САЩ) четвърта, непосредствено след нея. Последователно са преодолени (и от двете от първи опит) 1.80, 1.85, 1.90, 19.3, 1.96, 1.99 и 2.01 м. Междувременно Людмила Андонова е преодоляла 1.93 от първи опит и дели петото място с румънката Алина Астафей….. След като рускинята Тамара Бикова прави три грешки на 2.01 м (и остава трета с 1.99 м), на 2.03 остават само Костадинова и Ритър. И двете записват по три фаула. Съгласно правилника им е отреден още по един опит. Костадинова отново греши. Тя отскача далеч от летвата и тазът й „пада” точно върху нея. Последен четвърти опит и за Луиз Ритър. Отскок и…летвата е преодоляна, макар дълго да вибрира! Стефка не може да повярва, че е загубила титлата. Ритър пък не знае какво да прави от радост. Една изненадващо (и случайно) спечелена титла отива не на предопределения адрес и Костадинова остава със сребърен медал! Какво разочарование!

В мятането на диск двете българки Цветанка Христова (65.92) и Светла Миткова (64.68) успешно се справят с норматива (62.50) рано сутринта на 28 септември (още в 9:10 часа). Финалът на 29 септември (13:15 часа) започва с атаката на двете атлетки от ГДР Габриеле Райнш (67.26) и Мартина Хелман (71.84). Цветанка хвърля след Хелман и с 66.48 се стабилизра в осмицата. Чехкинята Зденка Шилхава (67.40) е пред Цветанка, а Светла Миткова с втория си опит (65.74) се закрепва седма. В четвъртия кръг Хелман подобрява още олимпийския си рекорд – 72.30 м, а Христова с 69.74 м за кратко се изкачва на второто място. Обаче след малко Диана Заксе-Гански (ГДР) доближава сънародничката си Хелман, отчитайки 71.88 м. Това в крайна сметка й носи среброто. Шилхава с 67.84 е четвърта. Но скоро е изместена от Елина Зверьова (СССР) – 68.94 м. Предпоследна (11-а) в списъка, Светла Миткова дава най-доброто едва в края (69.14 м) и заема четвъртото място.

Светла Миткова участва и в тласкането на гюлле и преодолява квалификацията с 19.53 м. На финала с 19.09 м тя остава десета в крайното класиране!

Щафетният ни отбор на 4х100 м за жени е лишен от най-бързата – Анелия Нунева. В първата серия Валя Демирева, Йорданка Донкова, Надежда Георгиева и Цветанка Илиева заемат четвъртото място с 43.92 м. Селекционерът Георги Драганов решава да направи рокада за полуфинала. Във втората полуфинална серия Цветанка Илиева, Валя Демирева, Надежда Георгиева и Йорданка Донкова са вече трети с 43.07, след САЩ 42.12 и ФРГ 42.69. Финалът е на 1 октомври (13:55). Квартетът ни е в седми коридор, пред САЩ и зад полякините. На първи пост Цветанка Илиева държи позиция, после Демирева е изпреварена от американката Шийла Екълс. Надежда Георгиева на трети пост пробягва вдъхновено и предава на Йорданка Донкова. Данчето хвърля всичките си останали сили (това й е седмо бягане в Сеул), но не може да настигне спринтьорките от СССР (трети с 42.75) и ФРГ (42.76). В крайна сметка оставаме пети, без Анелия Нунева и с пропилени шансове дори за медал….

Анелия Нунева също е претендентка за медал в спринта. Още в първата серия на 100 м на 24 септември тя побеждава без усилия – 11.09. По-късно през деня (14:00 часа) Анелия е първа и в последния четвъртфинал (10.96), пред Гуен Торънс (САЩ) (10.99), ямайката Грейс Джексън 11.13…..

В първия полуфинал на 25 септември съставът на атлетките е направо стряскащ (и умопомрачителен: по реда на коридорите Марина Жирова (СССР) (1), Джулиет Катбърт (Ям) (2), Анелия Нунева (3), Марлиз Гьор (4), Гуен Торънс (5), Евелин Ашфорд (САЩ) (6), олимпийската шампионка от Москва Людмила Кондратиева (7), световната шампионка от Рим Зилке Гладиш-Мьолер (8). Анелия води през цялото време и отстъпва на Ашфорд едва в последния метър (11.00 срещу 10.99), едва когато се изправя. От финала отпадат Мьолер, Гьор, Кондратиева….

Финалът на 100 м. Анелия Нунева е в четвърта пътека, между Флорънс Грифит-Джойнър (трета) и Хайке Дрехслер (пета). След стартовия изстрел Грифит-Джойнър се понася напред и единствената, която я следва, е именно Нунева. На 60-ия метър американката минава за 6.89 (попътен вятър 3 м в сек.), а Нунева е след нея – 6.96! Грифит-Джойнър се откъсва все повече и повече. Нунева я следва до 80-ия метър, все втора, пред Ашфорд и Дрехслер! Именно там съдбата се намесва и Анелия Нунева получава жестоко разкъсване на бедрения мускул! Като че съсечена със сабя, нашата атлетка изведнъж секва устрема си,  почва да накуцва и финишира осма за 11.49 сек.! А ако не беше контузията?… Със сигурност Анелия щеше да е медалистка – може би още след Евелин Ашфорд, но при всички случаи пред Хайке Дрехслер!. Уви, съдба!….

Евгени Игнатов участва и на 10000 м, и на 5000 м на тази Олимпиада! Още на 23 септември в първия полуфинал на 10000 м Евгени е пети с 28:15.63 мин, надвивайки португалеца Антонио Пинто буквално с хилядни! Финалът е на 26 септември! Игнатов се държи достойно – 3000 м за 8:13.63, 5000 м за 13:45.74 (шести в първата група). Между седмия и осмия километър русенецът не съумява да отговори на атаката на Антибо (Ит) и кениеца Кимели… 

В крайна сметка Игнатов завършва 12-и с 28:09.32. Само ден почивка и на 28 септември Евгени стартира в първата серия на 5000 м. На последната права „вълна” от 10 бегачи тръгва на спринт. Игнатов успява да финишира пети с 13:43.42. На следващия ден (29 септември) Евгени стартира във втория полуфинал. 3000 метра са изминати за 8:10.87. На последните 200 м Евгени удържа на атаката на французина Пол Арпен и финишира шести за 13:24.76 мин. Ден почивка и финалът на 5000 м е насрочен за 1 октомври. (Това е пето бягане на Игнатов в Сеул!). До 3000-ия метър (8:03.76) Евгени се движи в челната група от 11 състезатели.На 4-ия километър (10:45.40) Игнатов е седми! Едва в последните стотина метра италианецът Стефано Мей (13:26.17) успява да изпревари българина. Игнатов завършва на осмо място за 13:26.41 минути – достойно сред „стайерите” от световния елит!

Трима състезатели ни представят в хвърлянето на чук. В първата група Виктор Апостолов след два фаула записва само 71.10 м. Във втората група Иван Танев (на снимката) със 76.84 м (и два фаула) остава девети в общото класиране. И продължава на финал! Докато Пламен Минев със 74.46, 70.22 и фаул остава 14-и и отпада. Последен за финал (само със 76.24) влиза унгарецът Имре Ситаш…. Финалът е на 26 септември. Иван Танев след първите три опита си е осми (75.76). В последния шести кръг Танев прибавя 32 см (76.08), но не изпреварва никого. Осмо място сред най-добрите – достоен отчет за Иван Танев!

Още един финалист в хвърлянията – Георги Георгиев в мятането на диск – е на път да ни изненада приятно. С 61.34 на квалификацията Георгиев „взема последния влак” – 12-о място. На финала Георги започва с две сносни попадения – 61.24 и 61.12. Но в третия си опит той просто „изпуска” диска – само 59.66. Последният (осми) във финала е Алоис Ханекер (ФРГ) (63.28 м)….

Единадесета остава и Антоанета Тодорова-Селенска в хвърлянето на копие. Във втората група на квалификацията Тони изпраща уреда на 64.60 м – четвърти резултат сред всички. Финалът е на 26 септември. След един колеблив опит (56.78), Селенска прави два фаула (третият опит е в рамките на 62 метра, но копието се забива извън сектора). Осмата във финала – Ингрид Тисен (ФРГ) – е само със 60.76 м.

Надежда Георгиева е записана на 200 м Във втора серия тя е победителка с 22.80, после във втория четвъртфинал е трета с 22.60, след Гуен Торънс 22.25 и Мерлин Оти (Ям) 22.30. Полуфиналът е на 29 септември и във втория Надежда е в трети коридор. Още на завоя тя е задмината от Грейс Джаксън (Ям) (22.13), Хайке Дрехслер (22.27) и Гуен Торънс (22.53). Георгиева се бори докрай с Галина Малчугина (СССР) (в седма пътека) (22.53), но накрая финишира пета с 22.67 – извън финала….

В пета серия на 400 м с преп. Тома Томов (49.66) отстъпва едва в квадратите на кениеца Джозеф Маритим (49.64) само с две стотни. Все пак по време ямболията продължава за полуфинала… Във втория полуфинал (24 септември) Томов е в трета пътека. След хубаво бягане той държи четвъртата позиция дори след последното десето препятствия. Именно там, някъде около 20 метра преди финала, той е задминат отляво от втори коридор от Едгар Ит (ФРГ) (48.86) – само с четири стотни! И така Тома Томов с 48.90 остава пети и с несбъдната мечта за финал!……

Едва 18-годишната Светла Димитрова се бори вдъхновено сред 32-е атлетки в седмобоя. Светла е първа в четвъртата серия на 100 м с пр. (13.24, нов рекорд за девойки). После на скок височина (1.80) и на гюллето (12.02) тя е сред първите петнайсет. В бягането на 200 м Димитрова чудесно пробягва разстоянието и е първа в първата серия с 23.49. През втория ден с 6.19 м на скок дължина и на копие с 37.62, Светлето отстъпва надолу във временната класация. Осемстотинте метра са пробягани за 2:15.73 и в крайна сметка с 6171 точки Светла Димитрова завършва на 12-то място!

Любомир Иванов на 20 км спортно ходене изобщо не може да се „хване” за челниците. Страдайки от непоносимата болка в стомаха, той отстъпва назад! В крайна сметка Иванов все пак завършва разстоянието за 1:28:43 часа, заемайки 43-то място!

И Георги Тодоров в тласкането на гюлле има малшанс. И трите му опита в квалификацията са нд 19 метра – 19.25, 19.02 и 19.68. Последният, който „влиза” за финала с 12- резултат, е Грег Тафралис (19.71), само с 3 см повече от Георги….

Най-нещастен от всички български алети в Сеул (заедно с Анелия Нунева) е Атанас Търев в овчарския скок . В първата група на квалификацията (26 септември) Търев има нещастието да бъде буквално нокаутиран от корейския състезател Чул-Кюн Ким, който неволно го удря с пръта си и Атанас за няколко минути даже губи съзнание! Едва го свестяват и Търев все пак прави три опита на 5.40 м, макар и след претърпяното комоцио. Уви, и трите опита на 5.40 м са неуспешни!….

Автор:Александър Вангелов/Източник:bgathletic.com/



През 1974 г. става ясно, че Съветския съюз за първи път в историята ще домакинства на Олимпийски игри. Москва изпреварва във финалното гласуване американския град Лос Анжелис (с 29 на 24 гласа). Други кандидатури няма. Никоя страна не иска да домакинства олимпиада, понеже струва много пари, а възвращаемост няма.

През 1976 г, започва строителство на обектите за игрите.  До 1 март 1980 г., по-малко от 4 месеца преди началото, от 97 олимпийски обекта са готови едва 56. Такива важни инфраструктурни обекти като Гребния канал в Крилатское, стадионът „Лужники” и телерадиокомплексът в Останкино са предадени в края на юни. Именно за Олимпиадата в Москва е построено международното летище „Шереметиево” както и Международният търговски центът на Красняя пресня и хотел „Космос”.

Проблеми около организацията имали и зад граница – чуждестранните туристи или масово купували билети за игрите или изобщо не ги търсели. Накрая организаторите пуснали в продажба за нищожната сума от 30 копейки нереализираните по квота билети за чужбина без да известят МОК. Това можело да доведе до голям международен скандал, но поне трибуните не останали празни.През 1977-а започва всесъюзна кампания за избор на талисман. И досега игрите отпреди 35 години се асоциират с руското мече Миша и малцина помнят, че мечката се е съревновавала с… лос. А и да се намери точният вид на олимпийското мече не било лесно.

Преобразяването на московската действителност започнало от магазините – властите закупили от Финландия много стоки, за да създадат илюзията, че в руската столица рафтовете се огъват от продукти и няма никакъв дефицит.

Появила се финландска бира «Синебрюхофф» в алуминиеви кенове, а също и цигари Marlboro. Още през 1976 г. били пуснати в продажба дъвки, родно производство, което по това време било безпрецедентно, тъй като дъвката се смятала за идеологически вреден продукт.

Но ако става дума за вносни безалкохолни напитки, те се появили в СССР много по-рано и нямат връзка с Олимпиадата от лятото на 1980-а. През 1972 г. PepsiCo сключила бартерна сделка, благодарение на която американската компания внасяла в САЩ руската водка «Столичная» срещу обратната доставка на пепси. Конкурентите им от Coca-Cola, която е официална напитка на Олимпиадата от 1928 г. по тази причина доставили в Москва колосално количество фанта и мъничко кока-кола, за да избегне конфликт с производителите на пепси.Така Москва станала гастрономическа столица.

Освен това градът бил разчистен от нежелани елементи – на 101 километра разпратили дисиденти, проститутки, черноборсаджии, просяци, рецидивисти и алкохолици. За времето на провеждане на игрите в руската столица бил забранен достъп на неорганизирани туристи от други градове на Съюза.

За да определят оптималната дата за начало на Олимпийските игри, Всесъюзният научно-изследователски институт по метеорология и хидрология проучил наблюденията за почти 100 години. Така било решено състезанията да са в средата на юли, когато е най-подходящото време и няма много превалявания. За място е избрана голямата арена на стадион „В.И.Ленин” в парка Лужники.Според сценария, на 19 юли в 16:00 часа московско време над „Лужники” се разнесъл звънът на Кремълския часовник. От високоговорителите зазвучала празничната увертюра на Дмитрий Шостакович. Огънят на XXII-ите съвременни летни олипмпийски игри запалва баскетболистът Сергей Белов.

Участват 5179 спортисти (4064 мъже и 115 жени) в 203 състезания в общо 21 спорта.

Летните олимпийски игри продължават до 3 август 1980 г. А най-запомнящият се момент от закриването са сълзите по трибуните при изпращането на талисмана на олимпиадата – мечока Миша.

Бойкотът

Нахлуването на съветски войски в Афганистан през 1979 г. става повод освен за налагането на икономически санкции на СССР, но и за бойкот на Олимпиадата.

Това кара Джими Картър да издаде ултиматум на 20 януари 1980, предупреждаващ, че САЩ ще бойкотират Летните олимпийски игри в Москва, ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан в рамките на един месец.

Администрацията на Картър оказва невероятен натиск върху страните от НАТО, тъй като доста от тях са били против бойкот на игрите. Канцлерът на ФРГ Хелмут Шмит се оплаква от отношението на щатите към съюзниците им и становището, че „добрият съюзник трябва да прави това, което му се нареди“. Същевременно САЩ изпращат свои дипломатически мисии в Танзания, Нигерия и Сенегал, за да се склонят правителствата на страните да се присъединят към бойкота. Американската преса обаче оценява резултата от мисиите като провал.В резултат, игрите в Москва са бойкотирани от 65 държави, включително малките Монако, Лихтенщайн, Сомалия и Суринам. Затова пък, за първи път след игрите в Монреал през 1976 г. участие в състезанията решават да вземат 24 африкански държави. Преживяващият революция Иран не е поканен от МОК. Да присъства на игрите отказва и тогавашният генерален секретар на ООН, Курт Валдхайм.

Към бойкота, обявен от Съединените щати, в крайна сметка се присъединяват и други страни, сред които Япония, Западна Германия (Шмит успява да убеди националния олимпийски комитет да не изпраща екип на игрите), Китай, Филипините, Аржентина и Канада. Някои от тези страни участват и в бойкота от 1984. Великобритания, Франция и Австралия подкрепят безпрекословно бойкота, но дават свобода на своите атлети да участват, ако желаят. В резултат на това решение Великобритания и Франция изпращат много по-малочислени делегации от атлети от обикновено. Английските отбори по езда, хокей и ветроходство бойкотират напълно Летните олимпийски игри в Москва. Въпреки това, делегацията на Великобритания е най-многочислената сред страните от Западна Европа, като наброява 170 атлети.Испания, Италия, Швеция, Исландия и Финландия са сред другите страни, които представят Западна Европа. Изключение правят само тези италиански атлети, които принадлежат към военни структури, тъй като страната е член на НАТО и правителството официално е решило да подкрепи бойкота. 

Някои спортисти, родени в САЩ, но с чуждо гражданство, също участват в игрите в Москва, но като състезатели на Италия, Австралия и др. страни.На церемониите по откриването и закриването атлети от много страни, в това число Австралия, Андора, Белгия, Дания, Франция, Обединеното Кралство, Ирландия, Италия, Люксембург, Нидерландия, Португалия, Пуерто Рико, Сан Марино, Испания и Швейцария маршируват под олимпийския флаг, вместо под националните си знамена. Въпреки че правителството на Нова Зеландия официално подкрепя бойкотирането на Игрите, четирима атлети от тази страна се състезават, но не за страната си. Същевременно атлети от 16 други страни също не представят родините си и на церемонията по награждаването звучи олимпийският химн вместо този на съответната страна. В резултат на това се случва церемония, по време на която са вдигнати три олимпийски флага.

В Москва участват само 80 нации, най-малко от 1956 година насам. 65 страни не вземат участие в олимпийските игри, въпреки че са поканени. Някои от тях не участват нито в бойкота, нито в игрите, поради икономически причини. Катар така и не получава покана за участие.

Въпреки бойкота и участието на едва 80 страни на игрите са подобрени много рекорди.На игрите в Москва България записва най-доброто си представяне на олимпиада и един от най-големите спортни успехи в историята си. 

В нея участват 289 български спортисти. Страната печели общо 41 медала (8 златни, 16 сребърни, 17 бронзови) и завършва на 3 място по медали, след домакините и ГДР.Вицешампиони са: Диана Дилова, Красимира Богданова, Надка Голчева, Пенка Методиева, Пенка Стоянова, Петкана Макавеева, Силвия Германова, Снежана Михайлова, Ангелина Михайлова, Ваня Дерменджиева, Евладия Славчева, Костадинка Радкова – баскетбол жениДимитър Златанов, Димитър Димитров, Емил Вълчев, Йордан Ангелов, Каспар Симеонов, Митко Тодоров, Петко Петков, Стефан Димитров, Стоян Гунчев, Христо Илиев, Христо Стоянов, Цано Цанов – волейбол мъже

Георги Гаджев, Петър Мандаджиев, Светослав Иванов (конен спорт) – обездка отборно

Александър Томов (борба) – класически стил над 100 кг.

Михо Дуков (борба) – свободен стил до 62 кг.Иван Маринов (борба) – свободен стил до 68 кг.

Стефан Димитров (вдигане на тежести) – кат. до 60 кг.

Благой Благоев (вдигане на тежести) – кат. до 82,5 кг.Румен Александров (вдигане на тежести) – кат. до 90 кг.

Валентин Христов (вдигане на тежести) – кат. до 110 кг.

Димитър Запрянов (джудо) – кат. над 110 кг.

Любомир Любенов (кану-каяк) – кану 500 м.Ваня Гешева (кану-каяк) – каяк 500 м.

Мария Вергова (лека атлетика) – диск

Гинка Гюрова, Искра Велинова, Марийка Модева, Рита Тодорова, Надя Филипова – рулеви (гребане) -четворка скулСлавчо Червенков (борба) – свободен стил над 100 кг.

С бронзови медали са: Анка Узунова, Валентина Харалампиева, Верка Стоянова, Галина Станчева, Маргарита Герасимова, Мая Стоева, Росица Димитрова, Румяна Каишева, Силвия Петрунова, Таня Гогова, Таня Димитрова, Цветана Божурина – волейбол жениАнка Бакова , Долорес Накова, Мариана Сербезова, Румеляна Бончева, Анка Ефтимова- рулеви (гребане) – четворка скулМинчо Николов, Богдан Добрев, Иво Русев, Любомир Петров (гребане) – четворка скул

Божидар Миленков, Иван Манев, Лазар Христов, Борислав Борисов (кану-каяк) – четворка каяк

Ивайло Маринов (бокс) – кат. до 48 кг.

Младен Младенов (борба) – класически стил до 52 кг.Павел Павлов (борба) – класически стил до 82 кг.

Нермедин Селимов (борба) – свободен стил до 52 кг.

Стоян Делчев (спортна гимнастика) – многобойСийка Келбечева и Стоянка Груйчева (гребане) – двойка скул без ролеви

Илиян Недков (джудо) – кат. до 65 кг.

Минчо Пашов (вдигане на тежести) – кат. до 67.5 кг.Неделчо Колев (вдигане на тежести) – кат. до 75 кг.

Борислав Ананиев и Николай Илков (кану-каяк) – двойка кану до 500 м.

Петър Петров (лека атлетика) – 100 м.Любчо Дяков (спортна стрелба) – 50 м. пистолет

Петър Запрянов (спортна стрелба) – 50 м. пушка легнал

Един от най-запомнящите се моменти е преминаването на Олимпийския огън през България на път за Москва.Подготовката по преминаването на огъня започва две години по-рано. На 25 юни 1980 г. през граничния пункт Кулата огънят вече е в България. За 7 дни изминава 918 км, пренесен от 801 факлоносци и 1602 асистент-бегачи, колоездачи, конници и лодка по р. Дунав. Първият български състезател, поел огъня на гръцко-българската граница, е двукратният олимпийски шампион по борба Боян Радев. На румънските спортисти огънят е предаден от Иванка Христова – първата българска лекоатлетка, олимпийска шампионка от игрите в Монреал 1976 г.

Заради огромният ентусиазъм сред всички българи е организиран и втори допълнителен лъч, който започва от старите български столици Плиска и Преслав, достига до третата българска средновековна столица Велико Търново, където се среща с основната щафета. Внушителен кортеж от коли и придружители съпътстват щафетата от граница до граница. Радиото и телевизията почти денонощно предават щафетата с Олимпийския огън. Събитието се превръща в извор на вдъхновение и почит към идеалите на олимпизма.„Около 4 часа през нощта изглеждаше, че Москва е под блокада или се провежда военна окупация – от улиците изчезнаха всички автомобили”, описват ситуацията журналисти от The New York Times. В същата статия е описана и друга сцена – от стадиона: „45 минути преди идването на Брежнев Дин Патерсън от град Ховард, Охайо и нюйоркчанина Ник Пол разгърнаха шестфутов флаг на САЩ и го вдигнаха над главите си. Публиката на стадиона, който побира 103 хиляди души, изригна в овации. Президентът Картър забрани показването на американското знаме на Олимпиадата в Москва”.

21-годишният Патерсън и 88-годишният Ник Пол заявили, че се гордеят с това, че са американци и съжаляват, че техните спортисти няма да участват в игрите. Оказало се, че Ник Пол не е пропускал нито една Олимпиада, като се започне с тази от 1896 г. Но отбелязал, че нарочно не е пътувал до Берлин през 1936 г. и до Токио през 1964 г, защото тези игри били използвани като политически интсрумент.

Осем нации дебютират на Олимпиада – Ангола, Ботсвана, Лаос, Никарагуа, Сейшелските острови, Мозамбик и Кипър. Зимбабве също прави първата си поява под това име, а преди това се състезава като Родезия.

Александър Дитянин (СССР) печели общо 8 медала, първият с подобно постижение на олимпийски игри. Теофило Стивънсън (Куба) става първият боксьор, който печели златен медал в супер тежка категория в три поредни олимпийски игри (1972, 1976, 1980).*Женският отбор на Зимбабве по хокей на трева печели златото в последната минута. Заради бойкота единствен отбор участник е СССР. В последния момент Зимбабве приема поканата да участва и по-малко от седмица преди началото на Олимпиадата тръгва към Москва. След това печели златния медал.

Баскетболът е един от спортовете, който най-много страда заради бойкота на САЩ и Запада. Мъжкият турнир е спечелен от Югославия, който побеждава на финала Италия. Женският турнир е спечелен от СССР, който на финала побеждава България.

В женската гимнастика се разразява съдийски скандал. Румънецът Мили Симунеску отказва да публикува резултата на сънародничката си Надя Команечи, която вече е спечелила два златни медала на отделните уреди. Реферът от Румъния опитва да убеди останалите съдии да увеличат оценката на Команечи, за да спечели още едно злато. След Олимпиадата е направено предложение за промяна на правилата, така че съдия да не може да се меси в резултатите на останалите си колеги от масата.*Плувецът Владимир Салников (СССР) печели 3 златни медала. ГДР доминира при женското плуване, печели 9 от 11-те индивидуални дисциплини.

Източници: blitz, posredniknews, wikipedia



Спомням времето, когато ние ходехме на морето в станции. Двуседмична карта струваше между 35 и 50 лева. Разликата до реалната и стойност (110-120 лева) се покриваше от предприятието или профсъюзите. Детската карта беше по 28-35 лева и едно четиричленно семейство ходеше на море за не повече от 160 лева, при това за две седмици. От хората се искаше само да си платят пътя до там.


Е, храната не беше кой знае какво – типично социалистическо меню за труженика. Предимно супа топчета, таратор, пиле с ориз, ашуре, крем малеби. Но пък ние бяхме доволни, че с малко пари можем да заведем децата на море и най-важното – всички можеха да си го позволят. Днес много хора от години не са стъпвали на Черноморието от безпаричие. Защото сега са ти необходими доста пари за двуседмична почивка.



Спомените ми са свързани с предаването „Ранобудно петленце“ – 06:50 ч. всяка сутрин по „Хоризонт“. Разказваха приказки от български и чуждестранни автори. Особено интересна ми беше поредицата на Братя Грим, както и детският радиотеатър.

След новините в 07:00 ч. програмата на радиото продължаваше с Отечествен фронт и програмата „България – дела и документи“, която ни облъчваше с достиженията на социалистическия строй.

Емблематични предавания бяха: 

„Преди всички“, „Спорт и музика“, „Хора, пътища, автомобили“. Освен да бъдем информирани какво се случва в страната чрез националното радио, особено за дядо ми беше важно какви съобщения ще обявят. Като например за изкупуване на кожи от агнета, за раздаване на бележките за дърва, за събрание на пенсионерския клуб, за ваксиниране на животните от местния ветеринар и т. н.

Разбира се, имаше и „тревожни, спешни“ съобщения – възникнал пожар и набиране на доброволци за гасене, смъртта на някой от жителите на селото. Радиоточката беше „социалната жица“ на селото.

 К. Киров, Русе



Основната цел на пионерските лагери по замисъл е да възпитават идейно подрастващите членове на социалистическото общество и строители на комунизма. Но освен това има и много други неща, заради които лагерите оставят трайна следа в спомените на бившите пионери.

Към организацията на летния отдих на децата държавата подхожда много сериозно. За пионерски лагери се отделят най-добрите зони за отдих в страната, а целият начин на живот в тях е подчинен на развитието на спортните умения и грижата за здравето.

Всяка сутрин започва със задължителна физзарядка на чист въздух. След тези встъпителни процедури и преди закуска пионерите задължително се строяват и издигат знамето. След това започва най-интересното. Разходки по реката или в морето и разговори с другарите, неминуемо съпроводени от всички нормални детски бели.

Къпането в пионерските лагери – било то в морето, реката или езерото, винаги минава по един и същи сценарий. Във водата на определена дълбочина се поставя ограничителна мрежичка и там застава една от дружинните. Друг възрастен човек пуска децата във водата от брега със свирка. Къпането продължава определен брой минути в зависимост от температурата на водата и въздуха. След това пак е ред на свирката и всички деца във водата трябва да излязат на брега, където отново ги преброяват. Ръководителите, особено тези, на които се налага да стоят по-дълго във водата, най-много мразят точно къпането, тъй като този процес е свързан с повишена отговорност за живота на децата. Те постоянно надзирават учениците, които викат от удоволствие, гмуркат се и скачат, и ги броят по главите, за да се убедят, че никой не се е удавил.

След къпането идва най-дългоочакваният момент от лагерния живот – обядът. Независимо че децата се оплакват от еднообразното и оскъдно меню, по правило в лагерите се спазват всички норми на рационалното хранене за подрастващия организъм. Винаги на разположение са закуските и хлябът, които лагерниците вземат от столовата, ако случайно огладнеят внезапно.

След обяда настъпва „часът на тишината“, когато целият лагер, независимо от възрастта на почиващите, трябва да лежи по леглата и да спи. След като се събудят и закусят, пионерите получават нова порция развлекателни или спортни мероприятия. Най-хубавото идва в края на деня, след вечерята – лагерен огън, песни на китара, а понякога и дискотека.

И така – настъпва дългоочакваният последен ден на смяната. Нощта преди заминаването пионерите вземат паста за зъби и се опитват да намажат с нея спящите си другари. А на сутринта се оказва, че вече никой не иска да си ходи и да се разделя с приятелите, които вече са като членове на семейството. Сълзи, размяна на адреси и телефони, обещания да си пишат и никога да не се забравят. След връщането у дома много от тези приятелства се забравят, но все пак някои пионери успяват да си намерят в лагерите приятели за цял живот.



Слънчев бряг – перлата в короната на Балкантурист и визитна картичка на НР България. С началото на изграждането му от края на 50-те той става най-посещавания роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи. И докато за тях е имало пакети – разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели „маршрутите“. А те най-често са включвали покупка от корекома на „Камелия“, вечеря в „Чучура“ и купон до зори в култовата „Златна ябълка“. Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, „Магурата“ и „Русалка“.

Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000. Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти. 

Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант “Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб.м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи. При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв.м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били „Емона” и „Слънчев бряг”.

Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.

По времето на социализма Слънчев бряг е бил от скъпите курорти, насочен предимно за чужденци и по-малко достъпен за обикновения соцтруженик. Който обаче е имал желание и възможност да почива там, винаги е намирал начини за това. Резервациите са ставали чрез отдел „Настаняване“. Разбира се с предимство са били чуждите туристи, особено западняците, понеже са били източник на така скъпоценната за страната ни валута. Затова приоритетно леглата в комплекса са се разпределяли по предварително предплатени резервации за чужденците. Останалите свободни са се пускали за свободна продажба на всеки, който е желаел и е можел да си позволи почивка там. Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.

От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в “Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал „Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са „Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел „Тинтява”, „Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел „Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков. Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел „Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка – атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта „Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.

Характерни за силуета на някогашния Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели „Бургас”, „Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите „Созопол”, „Несебър” и „Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият  “Акация”- 20 легла.

От „Кубан” да отидеш до „Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите „Кубан”, „Глобус”, „Поморие”, „Плиска”, „Бургас” и „Диамант”, както и дискотеките „Русалка”, „Лазур” и „Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии. Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.

При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения – яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др. И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта.

Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. „Робинзон Крузо“ пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на „безлюден остров“. Пред първия ресторант в курорта “Нептун” се е провеждал и конкурса “Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът “Плиска”, цигарите “Слънце”, от плодовете – ягоди и праскови, а от зеленчуците – доматите и краставиците.

Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.



Босът на „ВАИ холдинг“ Георги Илиев, борците Боян Радев и Димитър Джамов и още около 150 близки, приятели и бизнеспартньори погребаха убития Филип Найденов– Фатик вчера по обяд в Боянските гробища, пише „168 часа„.

Час преди поклонението започнаха да пристигат хора с цветя, тъмни дрехи и черни очила. От 12 ч двата входа на гробищата бяха завардени от 3 полицейски коли.

Сред опечалените бяха и певицата Мария Грънчарова, президентът на футболен клуб „Славия“ Венцислав Стефанов.

На гробищата пристигнаха още племенникът на Кирил Киров–Японеца и Красимир Райдовски.

Бодигардове не пуснаха журналистите да влязат в гробищата и не позволиха на фоторепортерите и операторите да снимат.

Четирима охранители дебнеха през цялото време някой с камера или фотоапарат да не се отскубне и да снима ритуала.

Фатик бе положен до гроба на баща си.

“Отиде си в разцвета на най-хубавите си години, покосен от куршумите на злодея убиец, когато ти искаше да направиш много за подобряване на живота на хората в своята любима България, която ти много обичаше”, пишеше на един от некролозите от близките на семейството на Фатик, залепен на входа.

Трупът на убития във вторник бизнесмен бе в бял ковчег, покрит със зелено пано с арабски надписи и мотиви. Превозваше го сребристосив мерцедес катафалка. Веднага след него се движеше и черният джип мерцедес с вдовицата на убития. Адриана Тюркмен бе облечена в черна дълга рокля, а на главата си имаше черна мрежеста забрадка с лъскави нишки.

След процесията от коли, в които бяха най-близките роднини, се движеше линейка на Университетската болница „Света Екатерина“. С нея си тръгна след ритуала майката на убития.Шефът на болничното заведение проф. Александър Чирков бе изпратил венец от бели и червени рози, на който пишеше: „С благодарност за подкрепата и помощта“.

Според мюсюлманския обичай ковчегът първо бе пренесен само от мъже върху маса с бяла покривка. След това опечалените го затрупаха с цветя.Първо минаха мъжете, а после жените българки. През това време мюсюлманките стояха встрани, близо до паметника на бащата на Фатик.

След това цветята бяха свалени на земята, ковчегът бе пренесен от мъже до изкопания гроб, а там тялото бе погребано увито единствено в бял чаршаф.

Над трупа бе поставена дървена преграда, а мъжете хвърлиха шепа пръст отгоре. През това време мюсюлманките целуваха пръстта около гроба, която вдигаха в шепите си. Проверка в МВР, разпоредена от ген. Борисов, установи липса на разработка „Очиларка“ за Фатик. Установено е, че от 1990 до 1992 г. в МВР не е имало механизъм за оперативен отчет. Това е създавало и предпоставки за нерегламентирано ползване на информацията и възможност тя да бъде изнесена.

Източник:Блага Георгиева,168 часа


Апостол Карамитев ни напуска само на 50 години.

Господ сякаш чува молбите му. През 60-те години писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство „Народна младежа“, го поканил да напише спомените си. Даже бил определил заглавието – „Книга за мене си“. Но Карамитев реагирал бурно: „Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!“, ядосал се Карамитев. Но Минков продължил: „Води поне записки за живота си, за да ги използваш на стари години“. „Аз не мисля да остарявам, отвърнал му всенародният любимец. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…“ „Но без това не може, Апостоле!“, казал писателят. „Нека оставим на Бог да реши!“, приключил големият артист.На сцената на Народния театър

Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли. Сред тях е Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев(1953).

Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.С Георги Калоянчев в „Специалист по всичко“ (1962) на режисьора Петър Б. Василев

Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“, през 1951 г.. Актьорският му метод е описан като съчетание на „интелектуалния анализ с дълбочина на емоционалния живот“

Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.

През 1971 г. Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ за Българска телевизия ( БНТ).„Легенда за любовта“ (1957) на режисьора Вацлав Кръшка

Големият български режисьор Леон Даниел казва за Карамитев – „беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска… Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С вскички плюсове и минуси на това.“Апостол Карамитев и Любомир Шарланджиев в „Това се случи на улицата“ (1955) на режисьора Янко Янков

Става заслужил артист (1963), а скоро след това и народен артист (1969). Получава Награда със специална почетна грамота за мъжка роля във филма „Това се случи на улицата“ на МКФ (Карлови Вари, Чехословакия Чехословакия, 1956), Първа награда за мъжка роля за ролята на Симеон в пиесата „Монахът и неговите синове“ на IV национален преглед на българската драма и театър (1969).

По-известните му театрални роли са в „Дон Карлос“ – маркиз Поза, в „И най-мъдрият си е малко прост“ – Глумов, в „Ромео и Жулиета“ – Ромео, във „В полите на Витоша“ – Христофоров, в „Монахът и неговите синове“ – Симеон.С Виолета Бахчеванова в „Мария Стюарт“ на Шилер, постановка на Кръстьо Мирски, 1969 г.

Апостол Карамитев завършва италианско училище в Бургас и владеел езика перфектно. Години след като завършил училище, спокойно можел да мине за римлянин. Когато още като млад актьор излязъл на сцена, красивата му външност и талантът му влудяват жените дотолкова, че два огромни куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал от почитателки.

В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и починал, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди смъртта си няколко години бил драматург на Народния театър, поискал да „се зареди“ с вдъхновение от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, тъй като по ирония на съдбата, нежният лирик нямал свои.Апостол Карамитев и Виолета Донева във филма на Борислав Шаралиев „Двама под небето“ (1962)

„Понякога ме болеше, че Апостол има толкова почитателки“, разкрива години след смъртта му вдовицата му Маргарита Дупаринова. Но допълва „Но то кой не се е влюбвал в Апостол Карамитев?! Даже и животните край него го харесваха“, казва тя.

Двамата се залюбили като сценични партньори. Също на сцената, Апостол предлага брак на избраницата си като й връчва сребърна халка. Маргарита била две години по-голяма от любимеца на публиката.

Съпругът й имал две страсти – театърът и семейството. Нетипично за красив мъж с много почитателки, бил домошар. Докато децата му били малки, по няколко пъти на ден се връщал до вкъщи, за да ги наглежда или да им занесе някакви лакомства. Докато бременната Маргарита била с „Идеалният мъж“ на турне, Карамитев й написал, че ако роди наследник, той трябва да се казва Момчил, защото нямало по-мъжко име от това.„Когато Апостол водеше децата ни на куклен театър, вземаше и другите деца от кооперацията – спомня си Дупаринова. – Те му се подчиняваха безусловно. Привличаше ги като магнит, даваше им пълна свобода, която те никога не обръщаха на слободия. Така предаде и любовта към театъра и на Маргарита, и на Момчил.“

Един от най-близките приятели на Карамитев, известният публицист и автор на „Разговори с Буров“ Михаил Топалов разказва: „Помня, срещу Нова година вървяхме по бул. „Ал. Стамболийски“ И близо до един магазин за дрехи видяхме бедна женица – премръзнала, с мокри крака, със старо палто. Той влезе в магазина, купи едно дебело вълнено палто, калпак, чорапи, ръкавици и обувки на жената. Нежно сърце носеше. Апостол издържаше и двама бедни студенти…“, разказва Топалов.Легендарният актьор не оставал равнодушен и към бедните си, по-възрастни колеги. В София по това време се подвизавал един изпаднал артист – Караджата. Бил голям чешит, с дълга брада, спял по входовете или направона голата земя. Караджата никога не се оплаквал. 

Държал се достолепно и с достойнство сякаш още е на сцената на Кърджалийския театър, където заради суровия си вид изпълнявал главно „страшни роли“.„Един ден вървяхме с Апостол по „Раковски“, спомня си Михаил Топалов, и пред „Славянска беседа“ той видя Караджата. Спря го. „Караджа – вика му, – днес взех два хонорара. Много ми са. Ето ти единия“. И мушна нещо в джоба на скъсания му балтон. „Не! – извика Караджата. – Не съм просяк. Не искам милостиня!“ „Това не е милостиня. Това е хонорар.“ „Апостоле, прекрасен мъж си, но аз милостиня не взимам!“, отсече Караджата, върна парите и си тръгна. „Боже, какъв човек!“, възхитено промълви Апостол.“Карамитев се разболява от рак на черния дроб, за което знаел само режисьорът Вили Цанков. Актьорът нито за миг не се откъсва от любимата професия – до сетния си дъх се снима в „Сватбите на Йоан-Асен Втори“. Епизодът с първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) снимали на Алдомировското блато край гр. Сливница. „Беше много студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това ускори болестта на Апостол“, предполага тогава колегата му Коста Цонев.

Изтормозеният от ужасната болест актьор починал в непоносими болки и не успял да довърши ролята си.

След смъртта му били обсъждани два варианта. Снимките да се прекратят и заснетият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче идеята филмът да се довърши със заместник на покойния – Коста Цонев. Цонев вече трябвало да играе две роли – Йоан-Асен и брат му Александър.

Доста след смъртта му голямата наша сценографка и приложничка Мария Ножарова, автор на костюмите за филма „Сватбите на Йоан-Асен“, споделя, че е затворила „невероятните лазурни очи“ на Апостол. „Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Аз го обръснах, плачейки…“, разкрива художничката.

Актрисата Виолета Гиндева пък си спомня пред Impressio: „Прекратихме снимките след погребението. Взе се решение от режисьора, ролята на Йоан-Асен Втори да продължи да изпълнява Коста Цонев. Аз го знаех това, всички го знаеха. Но така се получи, че първите снимки с Коста след погребението на Апостол, бяха на сцената, когато трябваше моята героиня, ромейката Ирина, втората съпруга на българския цар, дадена от баща си Теодор Комнин като дипломатически подарък, да бъде въведена в тронната зала, в която Йоан Асен Втори я чака. Дори ние с Апостол бяхме репетирали тази сцена и той беше предложил много интересно решение.

Отивам на снимките, гримираха ме, облякоха ме и влязох в декора. Видях висок мъжки силует, застанал при един прозорец с гръб към мен, облечен в дрехите на царя! Със същата наметка, със същата коса, със същата корона, които познавах… Без да се усетя, извиках спонтанно: „Апостоле!“ Всички се вкамениха! Мъжът се обърна и … вместо черните очи на Апостол, видях сините очи на Коста. Разплаках се!.. Разтече се грим, докато ме изчистят, докато ме гримират отново… След това се извинявах на Коста. Защото това беше ужасно от моя страна, защото в този момент аз трябваше да го подкрепя, на него никак не му е било лесно… Мал шанс беше, че Апостол не можа да си завърши филма, но… животът е това, което се случва, докато ние си правим планове“, разказва голямата актриса.Вдовицата на Карамитев, Маргарита Дупаринова до такава степен чувствала живота си свързан с Апостол, че се опитва да запази в тайна втория си брак с морски капитан, когото срещнала в санаториум. Бракът на актрисата с десет години по-младия й втори съпруг продължил едва две години. Капитанът не успял да замени в сърцето й голямата й любов към бащата на нейните деца.

„Всички знаем колко необикновен беше този бургазлия, българин и тракиец. Благодаря на съдбата, че съм била с него!“, казва Дупаринова на една от панахидите за него.Думите на Апостол:

„АЗ НАЙ-ДОБРЕ ЗНАЯ ЗА МЪЛЧАЛИВАТА БОРБА МЕЖДУ РЕЖИСЬОР И АКТЬОР, ТЪЙ КАТО СЪМ ЖИВЯЛ С НЕЯ В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА 25 ГОДИНИ.ЗАВЪРШИХ И РЕЖИСУРА, А СЕ ЗАХВАНАХ САМО С АКТЬОРСКА РАБОТА. И ЧЕСТО ПЪТИ, КОГАТО ТРЯБВАШЕ ДА НАДХИТРЯМ РЕЖИСЬОРИТЕ ЗА ДА ПРОКАРАМ АКТЬОРСКАТА СИ КОНЦЕПЦИЯ, СЕ ПРОКЛИНАХ, ЧЕ СТАНАХ АКТЬОР. А СЕГА, КОГАТО ГЛЕДАМ КАК МОИТЕ СТУДЕНТИ СЕ ОПИТВАТ ДА МЕ НАДХИТРЯТ, МИ СТАВА И ПРИЯТНО, И БОЛНО, ЧЕ НЕ СЪМ УСПЯЛ ДОКРАЙ ДА ГИ УБЕДЯ В МОЯ ЗАМИСЪЛ, ЧЕ ТОЙ НЕ Е СТАНАЛ НАШ ОБЩ ЗАМИСЪЛ. НО МОГА МНОГО ДОБРЕ ДА ГИ РАЗБЕРА“.„ЗАЩОТО АЗ ВСЕ СИ МИСЛЯ, ЧЕ ВЪВ ВСЕКИ ЧОВЕК Е СКЪТАНО ЧОВЕШКО ЩАСТИЕ. ТОВА ЩАСТИЕ Е ДАДЕНО ЧОВЕКУ ОТ РОДИТЕЛИ, ОТ ПРИЯТЕЛИ, ОТ УЧИТЕЛИ, ОТ ЛЮБИМА, ОТ ДЕЦА, ОТ НАРОД. ДАДЕНО МУ Е ОТ ХОРА, ОТ ЧОВЕЦИ, И Е ПРЕДНАЗНАЧЕНО ЗА ХОРА, ПРЕДНАЗНАЧЕНО Е ЗА ЧОВЕЦИ. НЯКОГА, ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ, В МОИТЕ БУРНИ МЛАДИНИ, АЗ ИМАХ ЧУВСТВОТО, ЧЕ СВЕТЪТ Е СЪЗДАДЕН ЗА МЕН, ЧЕ СВЕТЪТ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕН И ЧЕ СВЕТЪТ СЪЩЕСТВУВА ЧРЕЗ МЕН. ПЕТДЕСЕТТЕ ГОДИНИ, КОИТО ИЗЖИВЯХ, МНОГОТО ПОГРЕБЕНИЯ НА КОИТО ПРИСЪСТВАХ, МЕ НАКАРАХА ДА СЕ УБЕДЯ, ЧЕ СВЕТЪТ НЕ СЪЩЕСТВУВА ЗА МЕНЕ, ЧЕ АЗ НЕ СЪМ ПЪПА НА ВСЕЛЕНАТА И ЧЕ СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТИ ОКОЛО МЕНЕ.НО ТОВА МЕ НАУЧИ И НА ЕДНО ДРУГО НЕЩО: ЧЕ ТОВА ПРОСТО, ВЪЛШЕБНО НЕЩО, КОЕТО Е ЖИВОТЪТ, ЧОВЕК ТРЯБВА КОЛКОТО МОЖЕ ПО-ЧЕСТНО, ПО-УМНО, ПО-ЗАПЪЛНЕНО ДА ИЗЖИВЕЕ. И МОЖЕ БИ, МОЖЕ БИ ТОЗИ ЖИВОТ НЯМА ДА Е СБЪДНОВЕНИЕТО, ЗА КОЕТО Е МЕЧТАЕЛ НА МЛАДИНИ, НЯМА ДА Е КРИЛАТА МИСЪЛ, ПОЛЕТ, А ЩЕ БЪДЕ, МОЖЕ БИ, САМО ЕДНА КЛЕТКА, КОЯТО ПРИЕМА СОКА ОТ ЗЕМЯТА И ГО ПРЕДАВА НАГОРЕ, МОЖЕ БИ ЖИВОТЪТ НЯМА ДА БЪДЕ ШУМОЛЕНЕ, НЯМА ДА БЪДЕ ЛИСТА, НЯМА ДА БЪДЕ ПЛОДОВЕ, А САМО ТЪКАН, САМО КЛЕТКА – НО И ТОВА Е ЖИВОТ, ТОВА Е, МОЖЕ БИ, ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НИ: ТОВА, КОЕТО СМЕ ВЗЕЛИ, ДА ДАДЕМ, ДА ВЪРНЕМ; ТОВА, КОЕТО СМЕ ВЗЕЛИ, ОТ ХОРАТА, ДА ГО ВЪРНЕМ НА ХОРАТА… ЗА ДА, КАКТО Е КАЗАЛ ПОЕТА: „ЗА ДА ОСТАНЕШ, ЗА ДА СИ ПОТРЕБЕН, ЗА ДА ТЕ ИМА И СЛЕД ТЕБ ДОРИ…“

Валерия КАЛЧЕВАИзточник: Дир.Бг



На 26 април 1986 година става нещо, което светът никога няма да забрави. В АЕЦ Чернобил, Украйна се случва най-голямата атомна авария в човешката история. 

10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха – експлозия на ядрени изпарения.

Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро да се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.

Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери – унищожението на почти цяла Европа.

„Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ? ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.“, разкрива един от специалистите, които са били на място.

Единственият начин, да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата. 

Има един проблем – тримата човека, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че тримата ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).

Защо трима?

Единият от тях трябвало да осигурява осветлението под водата, докато другите двама бързо открият и освободят клапаните.

Може би никога не сте чували имената им, но на тях дължим животите си днес.

По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия украинецът – старши инженер Алексей Ананенко и двама руснаци – инженер средно звено Валерий Беспалов и началник смяна Борис Баранов, стават един след друг.

Когато тримата мъже са излезли на повърхността, когато задачата е била изпълнена, сътрудниците на АЕЦ и войниците са ги посрещнали като герои, каквито са били в действителност. Твърдят, че хората направо са скачали от радост.

През следващия ден всичките пет милиона галона радиоактивна вода са били източени от подземието на реактора на четвърти блок.

Когато разтопеното ядро на реактора си е пробило път към резервоара, той вече е бил празен. Повторен взрив е бил избегнат.

Резултатите от анализите, направени по-късно от различни експерти съвпадат в едно: ако тройката не е влязла в басейна и не го е изпразнила – от парния взрив биха загинали и пострадали стотици хиляди, даже милиони хора.

Това би изменило напълно хода на историята и би променила напълно планетата ни такава, каквато я познаваме днес.Вижте още:Добри Джуров забранява марулите в армията заради Чернобил



Личността на Маруся Мирчевска, съпруга № 1 на Владко Живков, е крайно противоречива. За нея се разказват всевъзможни бивалици и небивалици, пише standartnews.com. 

Според една от тях Маруся става агент на американците, когато през 1981 излиза филмът „Аспарух“ на Людмил Стайков. Тогава в София пристига някой си Том Маршъл, който иска да купи правата от името на „Уорднър Брадърс“, за да монтира кратка версия.

Въпросният чужденец давал пет милиона долара на българското кино, а тъй като Мирчевска се настанила в обкръжението му и станали опасно близки, службите у нас се изправят на нокти. Според тогавашни версии янките на свой ред били убедени, че любимата снаха на Тато е абсолютно информирана за държавния, политическия, интимния и семейния живот на династията, и затова я вербуват.

А когато нашенските агенти хващат в крачка Маршъл и разбират, че не е никакъв кинаджия, блокират посещенията му в София. Маруся пък е изпратена в СССР да учи режисура при Глеб Панфилов на държавни разноски. Но КГБ изпраща до българското разузнаване сведение, че снахата води  разгулен живот, документирани със записи и снимки – при това доброволно от нейна страна. Получава някаква диплома, без да се е явявала на лекции и изпити.

След развода си с Владо Живков Маруся се представя за режисьор, хвален в Холивуд от самия Милош Форман, а преди години тиражира версията, че Ванга й е поръчала да направи филм за нея.

В България обаче се говори, че бившата снаха на династията събирала пари от доброволци, за да снима продукция за Христо Ботев, но нито осъществява проекта, нито възстановява финикийските знаци на спонсорите.

А освен, че синът й Тед Влад е милионер, Маруся притежава наследство и от височайшето семейство на бившия си мъж. Преди години самата тя признала, че навремето е успяла да продаде на търг пушка уникат на Тодор Живков за 300 000 долара. 



Отива си в разцвета на силите си, едва на 48 години, докато режисира филма “Трите смъртни гряха”. Във филма игpае cъпpyгата мy, прекрасната  Невена Коканова и близкия му приятел Григор Вачков, който напуска този свят само 9 месеца по-късно. 

През 1980 година Любомир Шарланджиев  получава посмъртно голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. 

Той е режисьор заедно с Неделчо Чернев и на най-дългия (цели 26 епизода), най-гледан и коментиран роден сериал "На всеки километър" (1969-1972), в който участват едни от най - големите български актьори - Стефан Данаилов, Григор Вачков, Георги Черкелов и Георги Георгиев – Гец.



Някъде след 11,30 часа на 21 юли 1981 г. вефът в студентската ми квартира изведнъж млъкна. След кратка пауза зазвуча тъжна симфонична музика. Може би точно в 12 часа говорител със скръбен апломб съобщи, че е починала Людмила Живкова. Това става само 5 дни преди да навърши 40 години, припомня в. „24 часа“.


В ония години медиите нищо не пишеха за личния живот на партийния и държавен елит и малцина са знаели за здравословните проблеми на дъщерята на Тодор Живков.Беше обявен всенароден траур.


1981 г., последната в живота на Людмила, не започва добре за нея. Предстои честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава. Идеята за това честване е нейна, тя е и ръководител на комисията по организирането на тържествата. Според плановете и? тържественото събрание трябва да е в зала №1 на НДК, където да звучи Одата на радостта от Деветата симфония на Бетховен.


Но тя тактично е отстранена като ръководител на комисията, която е преобразувана в комитет и негов председател – за по-голяма представителност!? – става Тодор Живков. Това няма как да не удря жестоко по самочувствието и амбициите и?.


На 17 февруари Живкова заминава на двуседмично посещение в Индия, където открива изложбата “Тракийското изкуство по българските земи”. Отделно от официалната програма тя има много срещи и посещения, за които никой от делегацията не знае. Тръгва слух, че е посетила храмове на богинията на смъртта Кали, което било лоша поличба.


В самолета при обратния полет за София тя привиква един по един членовете на делегацията, казва им по няколко странни изречения, които за някои звучат като прощални, и им подарява бели кърпички.



През 1993, след една провалена парична реформа, тогавашният руски премиер Виктор Черномирдин изрече крилатата фраза „Хотели как лучше, а получилось как всегда“ („Искахме по-добре, а се получи както винаги“). Тя чудесно обобщава почти всяко правителствено начинание и в Русия, а и у нас.

Но освен това много добре подхожда и на историята на Москвич 2141 Алеко – колата, която се оказа не само лебедовата песен на легендарния московски автомобилен завод, но и края на серийното производство на автомобили в България (ако не броим съвсем лимитираната сглобка на Rover Maestro във Варна и на Great Wall в Баховица).Москвич Алеко се произвежда от 1986 чак до 2001 (а в дъщерни предприятия има сглобявани бройки и през 2002). Общо са произведени над 700 000 автомобила.

За тази кола известният историк на автоиндустрията при соца Сергей Канунников казва, че съчетавала „най-добрата аеродинамика сред съветските машини – и най-калпавата сглобка“. Въпреки това няколко години тя минаваше за по-престижна от Лада. А след това се сдоби с недотам ласкавия прякор „московска недвижимост“. Ето 15 факта, които ще ви изяснят защо Алеко бе колата с най-много несбъднати обещания в бившия Източен блок.Българският Алеко

Като деца бяхме убедени, че името „Алеко“ е в чест на Алеко Константинов и на българското производство на Москвич-2141 в Ловеч. Всъщност АЛЕКО е съкращение от Автомобильный завод ЛЕнинских КОмсомольцев. Но производството в Ловеч е факт.

То е договорено през 1987, а между 1988 и 1990 се внасят по 10-12 хиляди комплекта за сглобка на автомобили. България иска да прави по-големи количества, но АЗЛК не може да ги достави, затова в края на 80-те тогавашният председател на Стопанския съвет към МС Огнян Дойнов преговаря със ЗАЗ за българско производство на „Таврия“. След промените този план отпада.

Впрочем над 30-те хиляди сглобени „Алеко“ в Ловеч не са чак толкова малко, като имаме предвид, че толкова гръмко провъзгласеното производство на „Родакар“ във Варна в средата на 90-те успя да произведе едва 2200 бройки Rover Maestro.

Над Лада, под Волга

Средата на 70-те години е преломно време за марката Москвич и за АЗЛК (Автомобилния завод на ленинските комсомолци) в Москва. Дългогодишният им конкурент – шефът на ВАЗ Виктор Поляков – се издига до ранг министър на автомобилната промишленост на СССР. Случайно или не, цялото ръководство на АЗЛК е подменено, и на новите директори се нарежда да променят цялостната концепция. Дотогава в АЗЛК работят върху наследника на Москвич 412 и 2140 – изцяло нова кола, с модерен фастбек дизайн. Разработени са три прототипа с предно разположен двигател и задно предаване, известни като С1 (на снимката), С2 и С3. Инженерите са готови за серийното производство на С3, но Поляков настоява, че в Москва не бива да се прави компактен модел, защото ще е конкурент на ВАЗ-2101. Вместо това московският завод трябва да направи крачка нагоре и да предложи по-голям семеен модел, стоящ между жигулата и волгата.

Можеше да е Porsche..

Инженерите и дизайнерите в АЗЛК имат свои идеи по темата. Водили са преговори и с Porsche, която преди това има свои доработки върху Москвич 412. Германците дори разработват свой проект за бъдещия модел (на снимката). Но Поляков вече ги е наел като консултанти по създаването на ВАЗ-2108 и преценява, че СССР няма достатъчно паричен ресурс да плати за още един такъв договор.

… но всъщност е Simca

Не е ясно откъде идва идеята новият „Москвич“ да е копие на френската Simca 1307, избрана за автомобил на годината в Европа през 1978 (продавана на британския пазар като Talbot Alpine). Повечето хора в АЗЛК не са очаровани от нея, но Поляков я харесва и издава недвусмислена заповед.Конструкцията е променена

Сходствата между Simca и бъдещия Москвич-2141 са очевидни, но всъщност те се изчерпват във външния дизайн. Защото инженерите постигат своето и новият им модел е по-скоро с конструкция като на VW и Audi. Докато френската кола е с торсиони, москвичът е с макферсони отпред. Двигателят е надлъжно разположен, диференциалът е между него и трансмисията.

7 години закъснение

В интерес на истината, проектът е напълно адекватен за автомобилостроенето в края на 70-те години, в затегналия коланите след петролната криза свят. И може да се похвали с коефициент на въздушно съпротивление 0.35.

Но между първия концепт (на снимката) и серийното производство ще изминат цели 7 години. Първият готов прототип на „Алеко“ е показан през 1985, а първите бройки слизат от конвейра чак през 1986. Излишно е да казваме, че дотогава и дизайнът, и техниката са сериозно остарели.

Чернобил спря новите двигатели

2141 трябва да е изцяло нов модел, което означава и нови двигатели. В АЗЛК работят върху два собствени агрегата: бензинов и дизелов. Бензиновият е с чугунен блок, но с алуминиеви глави, с 1.8 литра работен обем и с мощност 95 конски сили – съвсем прилично за началото на 80-те. Дизелът е със същата конструкция, но с 65 коня.

Само че икономическото състояние на СССР се влошава чувствително в началото на 80-те покрай войната в Афганистан и серийното производство на двата двигателя постоянно се отлага. А след Чернобилската авария, окончателно опразнила хазната, те са вече официално зачеркнати.

Задвижването е първо от ВАЗ, после – от Renault

Вместо нови агрегати, „Алеко“ получава добре познати стари двигатели – 1.6-литровия от ВАЗ-2106 (на снимката), и 1.5-литровия УЗАМ-331 на завода в Уфа. И двата агрегата, съответно със 76 и 72 коня, са твърде слабовати за тежкото купе на москвича.

По-късно e добавен УЗАМ с увеличен до 1.7 литра обем, и с 85 конски сили. А през 90-те се появява и версията „Святогор“ с двигател F3R от Renault със 112 коня.

Кражби на предни капаци

Освен двигателя от Renault, версията „Святогор“ получава оптика Hella, окачване от Valeo и вакуумен усилвател на спирачките от Lucas. Предницата също е преработена, за да изглежда по-модерна и обтекаема.

Понеже „фейслифтът“ е по-скъп и престижен, започват кражби на предния му капак за монтирането върху по-стар 2141. Проблемът е толкова масов, че на пазара се появяват специални крепежи за защита от кражба, както и пластмасови капаци за подмяна.

По-престижен от Лада?

Самият Алеко през 80-те за кратко наистина минава за престижен модел, по-високо ценен от ладите. Всъщност и цената му – 9632 рубли – е над тази на моделите на ВАЗ. Във филми от онзи период, като „Забравена мелодия за флейта“ и „Интермомиче“, москвичът е показан като символ на висок обществен статус. Постепенно обаче пословично ниското качество и склонността към дефекти отблъскват публиката. В края на 80-те вече масово го наричат „московска недвижимост“, заради честотата на повредите.

Трябваше да има и седан

Познаваме „Алеко“ като фастбек модел. Но всъщност в АЗЛК има и напълно завършен проект за версия седан. Само че шефът на завода Валентин Коломников отлага производството, защото иска седанът да получи новия бензинов мотор с 95 коня. Така и не го дочаква.

4х4, пикап и даже комби, но от Югославия

Планирана е и 4х4 разновидност, която да се нарича Москвич-21416. След множество експерименти и отхвърлени проекти, накрая е избрана концепция с независимо задно окачване и механични диференциали с ограничено приплъзване. Но и на нея не й е съдено да види бял свят, най-вече заради бюджетни проблеми.

За сметка на това се появяват версия пикап, създадена в Киев, и даже комби, дело на югославското предприятие Progress.

Чудовищата на Франкенщайн

През 90-те, след смъртта на Коломников, новият директор Асатрян се заема с огромно усърдие да създава нови версии, за да се хареса на политическото ръководство. Така се появяват абсурдните Москвич Дует (на снимката), Москвич Юрий Долгорукий и Москвич Иван Калита.

Ако не броим помпозните имена, новите „модели“ са всъщност същити от стари парчета чудовища на Франкенщайн. „Дългата“ версия „Юрий Долгорукий“ например е просто съчетание от два срязани и заварени един за друг комплекта за Москвич-2141.

Уродливият вид, потресаващо ниското качество, отсъстващата антикорозионна защита и високите цени на тези модели гарантират пазарен провал, и докарват завода до фалит.

Проваленият износ

Още в епохата на СССР има опити „Алеко“ да се продава в Западна Европа, снабден с дизелов двигател от Ford. Но са реализирани на практика само няколкостотин бройки. Германското Auto Stra?enverkehr през 1993 тества модела и пише: „На кормилото колата реагира вяло и неточно… Чужди са й всички съвременни системи за пасивна безопасност… Изобщо това е честен руски момък, който изпълнява малкото, което обещава – вместимост, здравина и икономичност“.

Трагедията с Виктор Цой

За жалост Москвич-2141 завинаги ще остане в историята покрай смъртта на Виктор Цой, лидера на група „Кино“ и голямата звезда на руския рок от края на 80-те години. Цой загина в чисто новия си москвич край Рига през август 1990 година. В интерес на истината вината едва ли е била на колата – според милицията Цой задрямал зад волана и претърпял челен удар с „Икарус“.

Именно по вина на москвича обаче е едно нашумяло произшествие с известен телевизионен водещ, на когото по време на движение му се откачил… воланът. За щастие никой не пострадал, а шоуменът се сетил да използва френски ключ вместо кормило и така откарал колата до завода за ремонт.

Иточник: Аutomedia


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА