Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.

Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.

През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахме

Но тия времена вече ги няма…“

*в статията е използвана илюстративна снимка от сайта /бгспомен/

Автор:Дарина Стоева



Лятото на 1982 година.В Испания се провежда световното футболно първенство, в което България за пореден път не успява да се класира за него. У нас е завършило поредното издание на Златния орфей, което ще се запомни с непредвидимата награда на Нели Рангелова, а на върха на музикалната класация е неостаряващият хит на Васил Найденов „Телефонна любов“.


В града под тепетата привидно всичко е спокойно. В младежкото кино „Комсомол“ дават американския филм „Ад под небето“, а в Спортния комплекс се провежда Четиристранната среща по плуване между детските национални отбори на СРР, НРБ, Турция и Гърция. Термометърът през деня вече стига 30 градуса. Животът си тече тихо.На 27 юни малко преди началото на „По света и у нас“, минавайки по пътеката от розариума към Братската могила, възрастен арменец забелязва в храстите наоколо гол женски крак. В първия момент му минава през ума, че може да е хванал някоя любовна двойка в крачка, но веднага го жегва, че нещо не е наред и разгръща храстите. Гледката, на която се натъква е ужасяваща. От четири часа там лежи безжизненото голо тяло на младо момиче, а край него е захвърлен смачкан конспект за кандидат-студентски изпит по химия. Изплашеният до смърт минувач веднага звъни в милицията. Пръв на местопрестъплението се оказва началника на криминалния отдел полк. Батинков, който живее на близо. Веднага са предприети действия по установяване на самоличността на момичето и издирването на извършителя на престъплението.Започват от намиращото се в близост военно поделение 32990, по-известно като Парашутния полк в Пловдив. По това време почти целият състав е изведен на няколко дневен военно-полеви лагер. Останали са неколцина войници, които дават наряд. Трима от тях са излизали през деня по работа. Сред тях е и убиецът Светлозар Паралингов, който няколко часа след убийството прекарва в поделението, но след като научава, че са започнали издирвателните работи се преоблича в цивилни дрехи избягва.


Свидетелски показания дават другите две войничета. Те разказват пред полк. Батинков, че по обяд прибирайки се към поделението седнали да изпият по една бира в павилиона до близкия ресторант. След като станали, за да тръгнат към поделението минали по алеята на парка западно от Братската могила и видели момиче облечено с червено долнище на анцуг и бяла тениска да чете на една пейка. Светлозар седнал до него и го заприказвал. След няколко минутно изчакване и напомняне, че трябва да застъпват наряд, Светлозар им казал да намерят начин да го сменят, като зад гърба на бъдещата му жертва дал знак с ръка, че има намерение да прави любов с нея.


Снимката на Паралингов е разпространена веднага, а цялата милиция е вдигната на крак да го издирва. Установена е и самоличността на момичето. На третия ден от убийството един баща от Карлово се обажда в МВР, че не може да се свърже с дъщеря си, която пратил на кандидат-студентски курс по медицина в Пловдив. Убитата девойка е Емилия Костадинова Милева от Карлово. Родена е през 1964 г. в Пловдив и току-що е завършила карловската гимназия със златен медал. Имала е много приятели и е била много популярна в своите среди. Обичала е да помага на хората. И така, докато един млад живот не бива скършен по един мъчителен начин, ненавършил още своето пълнолетие.Емилия е убита по особено жесток начин. Тя е душена болезнено и бавно, докато не и е отнета и последната й глътка кислород. Когато и последният й дъх я напуска, убиецът я изнасилва и захвърля бикините до главата й. След това спокоен се прибира в поделението, докато не разбира, че го търсят. След бягството остава в Пловдив. В деня след убийството извършва обир на пари и документи от лек автомобил. Военните полагат много усилия в издирването му. Оказва се обаче, че той въобще не се е крил. Ходел е на ресторанти и кино, където е харчел плячката си. Нощува в изоставен рейс на пловдивската автогара „Родопи“. Месец след убийството е заловен там до една спирка. В заповедта му за задържане са вписани само бягство от казармата и кражба. Криминалистите са доста предпазливи. И дума няма за убийството. Тъй като Паралингов отбива редовната си военна служба разследването се поема от Военна прокуратура.


Още при първоначалния разпит Светлозар без увъртания си признава, че той е удушил момичето. Оказва се, че на съвестта му тежи още едно убийство извършено в родното му село Зелениково, което три години органите на МВР са безсилни да разкрият, а следствието е влязло в омагьосан кръг, от който не може да излезе. И двете убийства са извършени по особено жесток начин. И двете убийства стават в един и същи ден през три години в близост до розови градини. Три години и един месец след първото убийство кръгът най-накрая се затваря. Още преди залавянето на Светлозар, почти всички са убедени, че убиецът на Емилия е отдавна търсеният удушвач от Зелениково. Макар че през всичкото това време той има желязно алиби.На 30 юни 1979 г. в пловдивското село Зелениково е открит трупът на изчезналата три дни по-рано лаборантка от „Българска роза“ Мария Латева. В ранното утро на 27 юни, тя отива в розоварната в Зелениково, за да замести колежката си Грозданка. До обяд свършва работа и решава да си хване рейса за Пловдив. Тялото й е открито в дере зад спирката срещу портала на розоварната, където Мария е отишла да набере сливи за децата преди да си хване автобуса, а намира смъртта си. Съпругът й Аврам и двете й поотраснали деца никога няма да дочакат завръщането в дома й. Аврам в продължение на три години поред, всеки ден ще ходи до районното управление на МВР да пита дали са намерили нещо. Три години мълчание. За съпругът и децата остават мъката и непрестанният кошмар от преживяното.


В кошмар се превръща и животът на двама случайни души, които ще видят последно Мария жива.  Това са Петко Механджийски и Стоян Рабаджийски от Брезово, които ще станат и главните заподозрени за убийството. Единият е тракторист, другият помпиер. Двама от всичките 132-ма работника от розоварната, с които тя се заговаря докато обядват на една маса до портала. Минути по-късно те ще имат малшанса да видят и  убиеца й с вързана на кръста куртка да отива към спирката след жената. Единственият, който отговаря на това описание е сезонният работник Светлозар Паралингов, който тогава няма и 17 години. За негов късмет му е осигурено желязно алиби. Двамата братя, с които е работел на розоварните убедително твърдят, че той цял ден не се е отделял от работното си място. Намерената следа бързо прекъсва.


Стоян, по младият от двамата, заплаща за следователските грешки със здравето си, а после и с живота си. И двамата са задържани. Въпреки големите съвпадения и след съвети с психиатър, следствието е убедено, че не те са извършителите на жестокото убийство и са пуснати.


Макар че тогавашните медии и дума не отронват за случая, целият град гръмва. Започва да се носи мълвата, че съпругът й я е убил. Дълго време над Аврам ще тегне това хорско обвинение, въпреки че разследващите са категорични, че убиецът на Мария е друг. Дните за него ще минават мъчително бавно, без спомен и радост.Същевременно в Зелениково се случват две произшествия, които биват премълчани от всички. Учудващ е фактът, че никой от селото не съобщава за тях на милицията. Дори селският милиционер Тошко Качулев ги прикрива, без логично обяснение за това. Още повече, че следствието тече с пълна сила, търсят се всякакви следи, а убиецът прави несполучлив опит да извърши ново убийство, разпознат е и… прикрит от съселяните си.


Няма и 2-3 седмици от убийството на Мария, когато Светлозар напада Гинка Разсилева и почва да я души. Само щастлива случайност я кара да не последва съдбата на Мария. Гинка от уплах не проговаря цял месец, а по врата и са личали синините от стискането. Не след дълго следва и втори инцидент с Цанка Рускова. След като се прибира от дискотека и си ляга, усеща че леглото под нея се надига. Там се е скрил Светлозар. Изпищява от страх и вика майка си. След неуспешни уговорки да излезе оттам, насила е измъкнат от баща й и братовчед й.


На делото след изобличаването на убиеца всички словоохотливо си спомнят за тези случки, но късно. Ако бяха проговорили по-рано, със сигурност един млад човешки живот щеше да бъде спасен, но уви. Всички те, неговите съселяни, му изфабрикуват желязно алиби и без никаква причина прикриват един убиец-психопат. Той все повече се убеждава в недосегаемостта си. Така в обстановка на неразкриваемост, престъпните замисли на жестокия, но тих убиец продължават да бъдат подхранвани.Вече са минали две години и половина от убийството на Мария, а извършителят продължава да е неразкрит. През пролетта на 1982 г. всички материали по случая „Зелениково“ са иззети от Главно следствено управление за провеждане на собствено разследване. В селото пак идват следователи. Пак се проверяват алибита. Правят се и научни изследвания като се съставя график на натовареността, за да се докаже възможността на заетите да се отклоняват от работния процес, въпреки че той се счита за непрекъсваем. Петко и Стоян пак са арестувани. Този път ги закарват в София. Следователите дори успяват насила да изтръгнат самопризнания от Петко и едва ли не престъплението е разкрито. Въпреки нездравите си нерви Стоян не признава нищо. По-късно това е отчетено като грубо професионално нарушение, но разбира се последствия за престъпилите правата си служебни лица няма. Пуснати са с разсипани нерви и здраве чак след като хващат убиеца.След залавянето на Светлозар Паралингов той бързо си признава и за първото убийство. Освен че посочва конкретното място, където е убил жертвата, е проведен следствен експеримент, на който той с точност посочва къде е заровил бялата дамска чанта, която носи Мария в деня на убийството. Единствено тя за три години остава неоткрита. Тя е и основното веществено доказателство на обвинението срещу него. Всичко това е документирано с видеокамера на МВР. На кадрите се вижда и Светлозар – с остригана глава и белезници на гърба. Ръст висок, широкоплещест, черти правилни, но заострени, добре сложен. Въобще външност, която по никакъв начин не би смутила, което и да е момиче.


С откриването на вещественото доказателство случаят се смята за приключен. Иде ред да се разбие и нопровержимото алиби на Светлозар. В деня на убийството той е работил заедно с двама възрастни братя от родното му село. Още на разпитите те твърдят, че Светлозар целият ден не е помръдвал от работното си място. Даже, когато идват софийските следователи от ГСУ, с помощта на технолога на розоварната е съставен график, от който да се види дали наистина има възможност да се отсъства от непрестанен работен режим. Този график доказва твърденията на двамата братя и на Светлозар. Следственият експеримент обаче разкрива друго – непълнолетният убиец е отсъствал минимум час, вероятно час и половина. Време достатъчно, за да извърши това, което е направил. Самият той казва пред следователите, че работата му спокойно може да се върши от двама, а не от трима души. С признанието си той разбива цялата научна органиация на труда. Дали братята не са го забелязали или са се вписали в картината на всеобщото мълчание остава да гадаем.В Зелениково явно всичко са знаели. Пита се защо са мълчали. Отговорът вероятно може да се намери в душевността на тези особени хора. Нито преди Девети, нито след това те са казвали на полицията и милицията каквото и да е. Хората са живеели спокойно тук, до този случай не са си заключвали къщите. Гордеели са се, че преди Девети септември, почти от всяка къща е излязъл партизанин. Дядото на Паралингов също е бил партизанин и то от уважаваните в селото.


Полковник Батинков споделя, че там хората са много странни. След този случай там някой изнасилил седем бабички, а една от тях минал два пъти. И никоя нищо не знае и никой не може да разпознае. Чак когато го хващат последната бабичка, тежаща двайсет кила с мокри дрехи промърморва: „Иван ли беше?“. Викам: Иван, съседът ти.“ „Знаех си аз…“ А колко пъти я разпитвахме“.


Мълчанието и лъжливите показания на селяните там струват живота на едно ненавършило 18 години момиче.Светлозар произлиза от интелигентно и почитано семейство. Баща му е икономист в местното АПК, а майка му директор на училището в селото. Роден е на 16 юли 1962 г. Има по-голяма сестра. По характер е свит и затворен. Като ученик е посредствен. До 6 клас учи в Зелениково, после заради конфликт с учителка учи в съседното Брезово. През 1978 г. отива да учи в пловдивското СПТУ „Антон Иванов“, откъдето три месеца по-късно е изключен заради неизвинени отсъствия. Записват го в друго СПТУ, но на него не му се учи. Споделя с баща си, че не може да помни. Работи като товарач на село, а по негово желание баща му го записва в донаборната школа за шофьори в Първомай. После работи като тракторист. През лятото се цани за сезонен работник на розоварната в Зелениково. През 1981 г. влиза в парашутно десантното-поделение до Братската могила. Отбива службата си като шофьор. Там също не се проявява особено. Колегите му по служба го описват като тих и невзрачен. В очите на околните изглежда кротък и самотен, а в душата си таи такива агресивни мисли, които го карат да извършва злодейски деяния.Паралингов е със средни интелектуални възможности. Прави напълно съзнателен опит да заблуди всички, че момчета от другото село може да са извършили жестокото убийство на Мария Латева. По време на разпитите избягва да отговаря на неудобните за него въпроси. Той е имал и нормални сексуални контакти с момиче от друг град, което е учило в Брезово. На разпитите тя казва, че са се сношавали на полето, а той се е държал съвсем нормално и човешки с нея. Пред войниците в казармата дори се е хвалел със сексуалните си подвизи.


Признат е за напълно вменяем и отговорен за постъпките си. Тройна психична експертиза доказва това по неоспорим начин. А прокурорът по делото ще го охарактеризира само с една дума – хладнокръвен.


Според заключителната експертиза „Светлозар Паралингов е най-вероятно психопатна личност с разстройство в психо-сексуалната сфера“.Жертвите му са умирали бавно и мъчително, със страшни усещания от болката и ужаса от настъпващата смърт. Когато удушава Мария, той е бил момче ненавършило 17 години. За нея той е бил дете, едната й дъщеря е по-голяма от него. Тя го е познавала много бегло. Когато го е видяла, че се доближава до нея при сливите и през ум не и минава какво ще се случи. Дори когато и иска секс тя пак не съзира никаква опасност. Гони го като муха. Отритнат, тихият и кротък Светльо се превръща в истински звяр. Съпротива е имало от нейна страна, но тя се оказва напълно обречена, макар че Мария е била силна и едра жена. Нея той не изнасилва. „Нещо ми стана“, ще каже по късно удушвачът.


Три години по-късно, по същото време той се усамотява със следващата си жертва. Той пак предложил полов акт, но тя му отказала. Емилия станала от пейката и се насочила към Братската могила. С нея тръгнал и той. На десетина метра от площадката на монумента, той я хванал през рамото и я завлякал със сила към храстите. Съборил я. Тя се развикала. Започнал да я души. Момичето се съпротивлявало със сетни сили, но той я стискал толкова здраво, докато усетил, че дъхът й е спрял. После я съблякал и изнасилил. След това я обърнал по очи и захвърлил дрехите й край нея. Чехлите хвърлил в храстите. Към 18 ч. се прибрал в поделението, преоблякъл се с цивилни дрехи и забегнал.


И двете убийства не са замисляни предварително, а са предприети непосредствено след отказ от полов контакт с убиеца. Това е наказанието за жертвите, които са му отказвали сексуални отношения.Делото влиза във военната прокуратура след второто убийство. Процесът започва на 30 ноември 1982 г. и продължава почти 12 часа. Заради небивалия обществен интерес, процесът се провежда публично във Водната палата на Пловдив. Много хора пристигат от Карлово и Зелениково. Само свидетелите са над 60. Има и двама обществени обвинители, единият от поделението, в което е служил обвиняемият, другият от Карлово. Подсъдимият е защитаван от двама адвокати и един обществен защитник от Зелениково. Защитата на единия адвокат е много силна, а викове „Смърт!, Смърт!“ оглушват залата при всяка негова реплика. Обстановката е наженена до червено.


 Обвинението пледира за смъртно наказание. Преди процеса е тръгнал слуха, че Паралинговите няма да оставят сина си така, ще го оправят. Това е и една от причините за тази враждебна обстановка по време на самия процес.


Защитната теза е построена в две насоки. Първата е, че не се се касае за две убийства по чл. 116 от НК, тъй като едното е извършено, когато е бил непълнолетен, а второто след пълнолетие. Причината за тази разкъсаност е, че с оглед на възрастта на извършителя първото убийство трябва да се  редуцира като по-леко наказуемо, понеже максималното наказание в този случай е лишаване от свобода 10 години. Този пункт е категорично оборен. Вторият пункт е вменяемостта, но тройната психична експертиза разбива на пух и прах това твърдение. Третият пункт е неразкриваемостта, която го е подтикнала да извърши второто престъпление. Защитата говори за самопризнанията му, младостта му, социалният му статус.За смъртна присъда пледират и много от гражданите на Карлово, които изпращат стотици писма.


Според чл. 38 ал. II от НК смъртно наказание не може да се наложи на лице „което по време на извършване на престъплението не е навършило 20 години, а по отношение на военнослужещите, както и във военно време – 18 години“.


В деня на убийството на Емилия той е бил на 19 години, 11 месеца и 9 дни. Ако не беше войник точно тези 21 дни до навършването на 20-те му години можеха да го спасят от смъртта.Светлозар Паралингов е обвинен по чл. 116 т. 6 – убийство с особена жестокост и т.11, деяние което представлява опасен рецидив и за което не е постановена присъда.Когато съдът произнася присъдата смърт чрез разстрел, лицето му се облива в студена пот. За първи път твърдостта и хладнокръвието го напускат.

През декември 1982 г. делото е обжалвано пред Върховния съд. Присъдата е потвърдена бързо.

На 2 май 1983 г. родителите се отказват от сина си. Вероятно заради исканата кръвнина от близките на жертвите в размер на 17 000 лв.На 18 май 1983 г. присъдата е изпълнена призори в Пазарджишкия затвор. В минутите преди изпълнението се е държал изключително хладнокръвно и апатично. Близките му получават амо дрехите. Те и до днес не знаят къде е погребан синът им.

В статията са използвани откъси от книгата на Веселина Божилова „Смърт край рози“, свидетелски разказ на един от обществените обвинители и други свидетелски разкази на запознати със случая.



Взех да се чудя,  защо като сме били първенци в света едва ли не по всичко, всички чакаха на мама и тате от село да напълнят багажника на каталясалия Москвич с буркани? 

Защо ли в нашия плод-зеленчук постоянно имаше нектари някакви в бирени бутилки, но като пуснеха домати и пипер ставаше опашка?

Защо месото в месарницата беше винаги с кокал…

Защо прясното мляко все течеше, а киселото беше с полуотворени капачки…

Защо когато лютеницата уж беше уникална, всички варяха лютеница есента…

Защо в бирата плуваха парцали и всички гледаха бутилките като ги купуваха….

Защо в месарницата миришеше на мърша, а в плод-зеленчука на гнилоч…

Защо капачките за буркани бяха по-ценни от валута наесен (Дори в зората на „демокрацията“ БСП подкупваше пенсиите с капачки за буркани, вместо с кебапчета, ако си спомняте )


Защо да видиш Мерцедес беше на късмет, а АЗЛК (заводското наименование на Москвича) се превеждаше на народен език Ах Защо Ли те Купих?

Защо баба ми, работила цял живот в текстилна фабрика получаваше почти до последно 65 лева пенсия, които не стигаха за нищото, което дори го нямаше по магазините

Защо 9/10 от къщите бяха неизмазани, а за паркет се чакаше повече отколкото за нова кола?

Защо в панелките винаги имаше мухъл, дограмата духаше отвсякъде и имаше само 1 модел кухненски шкафове?

Защо в магазините за обувки ставаше празник като пуснеха номерата 42 и 43, но за сметка на това беше пълно с номера 46 и нагоре ?

Защо дамските превръзки приличаха на детските памперси?

Защо социалистическата ни пералня Перла 05 постоянно й гореше мотора ?

Защо имаше режим на тока зимата и режим на водата лятото?


Защо имаше обществени бани?

Защо в неделя най-често срещаната гледка по улиците беше мъж легнал под кола с отворен преден капак?

Защо автобусите бяха мръсни, течаха отвсякъде като валеше, а зимата беше по-студено от навън?

Защо българските безалкохолни бяха супер, ама всички се редяха на опашка при циганите за сиропите

Защо училищната зъболекарка ми извади зъба, вместо да го лекува?

Защо в детската градина си премазах пръста, а другарките ме наказаха и дори не ме пратиха на лекар?

Защо ябълките в магазина все бяха малки и полуизгнили?

Защо алкохолът беше супер, ама всички си варяха домашна ракия и вино?

Защо почивните станции приличаха на казарми?

Защо имаше въшки (и то масово) ?

Защо здравеопазването беше върха, а масово имаше епидемии от шарка?

Защо от дъвки идеал и дъвчащи бонбони падаха пломбите?

Защо времето при соца се изразяваше с лага „сушата, кишата и Гришата “ ?


Защо нямаше престъпност, а се крадеше всичко и навсякъде?

Защо барман беше уважавана професия, а инженер беше синоним на балък?

Защо граничарите застрелваха тези, които бягаха, а не тези, които влизаха в държавата? Сигурно защото нямаше от вторите ?!

Защо в болниците беше абсолютна мизерия?

Защо беше забранено да се внасят западни лекарства, дори ако от това зависеше живота на човек?

Защо много хора си заминаха заради сгрешени лекарски диагнози?

Защо ?

п.п. Забележете, че дори не съм споменал бананите  Ама като се замисля, то и социалистическите банани май бяха по-хубави от сегашните…

Автор: Мирослав Иванов



В годините на ранния социализъм, когато е имало цензура за всичко у нас, западни стоки са били труднодостъпни за обикновените хора. Рядко са били привилегированите , които са имали този шанс , особено що се отнася до техника и коли. Това е предопределяло и възможностите за ремонт и поддръжка на такива стоки поради липса на квалифицирани техници и специалисти.


Същевременно чуждестранни ценители на природните ни красоти са посещавали и тогава родното ни Черноморие. Така по стечение на обстоятелствата на един от нашите курорти се озовал западен турист, пристигнал с модерното си возило на почивка със своята съпруга. Но явно вследствие на дългия път се явил някакъв дефект на колата и иначе лъскавата придобивка стояла безмълвна няколко дни пред хотела. Не помогнали опитите на местните майстори в околността въпреки огромното им желание да се изявят пред чужденеца. В старопрестолния Търновград скромно отдавал своя труд и умения като автоелектротехник в държавния автосервиз известният на всички и не само в града Кисима. С непретенциозен външен вид, с дебели цайси, леко разрошен, но с учудваща интуиция и усет спестил главоболията на множество любители и професионални шофьори, изпаднали в ситуация, подобна на чуждестранния ни гост. Явно някой се е сетил и е споделил за неговите възможности и след направената връзка и договорки возилото на чужденеца било докарано до Велико Търново. След като отворил капака на двигателя, огледал и проследил кабелите, не без помощта на неразделния си мултицет, явно открил и отстранил проблема. Той се обърнал към наблюдаващия го с недоверие западняк и му дал знак да пробва да запали. Огромно било учудването не само на собственика, а и на неизбежно събралата се в подобни случаи тълпа от съгледвачи, които даже му изръкопляскали с възгласите „Браво, Кисим!“.


Щастливият чужденец, също впечатлен до крайна степен, на свой ред го поздравил и в знак на благодарност поканил Кисима със съпругата му на вечеря в местния хотел на „Балкантурист“, където се наложило да пренощува заради случая. Как е преминала вечерта, как са разговаряли, не се знае, но все пак е разбрал къде майсторът работи и като какъв, а със сигурност и как е оценен за своите умения. Изненадан бил от скромността на Кисима, който дори не му поискал нищо. Предполага се, че все пак го е възнаградил по някакъв начин, а на раздяла помолил да си направят снимки за спомен и в знак на благодарност.

Не след дълго Кисима получил пощенски пакет с вестник на чужд език, в който освен снимката от вечерта имало и статия за случилото се в Търново. Наред със заслужените суперлативи за вещината, с която българският майстор е отстранил повредата, изразено било и недоумението как на такива способни хора не се отдава дължимото внимание и не им се предоставят ответни и по-приемливи условия за живот. Интересно било заглавието на статията – „Бог в професията, просяк в живота“. Неадекватното отношение към кадърните и способни хора, които не се срещат толкова често, и най-вече липсата на внимание и какъвто и да е стимул явно са учудили и заинтригували хората зад Желязната завеса, за да го отразят по този начин. Но колкото и да се срамуваме сега, такава е била нашата груба действителност по онова време!


Независимо от всичко и радостен от този факт, Кисима е споделил с някои от колегите си на работното място за случката, за вестника и написаното в него. Но както винаги, се намират доброжелатели, които по друг начин изживяват успехите на близки и колеги. Такива не липсвали и в онзи момент. И така, малко след това нашият майстор бил привикан в покоите на МВР да даде обяснения защо е дръзнал да съдейства на хора от загниващия капитализъм, вместо да ги отпрати по обичайния ред и да ги остави на изпитанията на съдбата. Това са били признанието и оценката за неговите умения и способности съгласно социалистическите морално-етични норми! По-важното в случая било, че не са последвали други „бонуси“ за него и фамилията му, каквато е била обичайната практика в подобни случаи за кривналите от „правия“ път./Ретро.бг/

 Антон Цаневски, Велико Търново



По времето на соца непрекъснато течаха някакви обществени кампании. Една от най-често повтарящите се беше свързана със залесяването на страната. През 50-те, 60-те и 70-те години нямаше ученик, който организирано да не е участвал в залесявания на различни местности. Да посадиш дърво и да оставиш нещо след себе си е актуално и днес, но едва ли има същия мобилизиращ ефект, както за тогавашните поколения деца.

И днес на много места могат да се видят горите от онова време с дървета в прави редици и с еднакви отстояния едно от друго. За децата беше радост да прекарат един ден сред природата и с труда си да помогнат на едно благородно начинание. Спомням си с какъв трепет полагахме младите фиданки в изкопаните дупки, заривахме ги, а след това внимателно ги поливахме с вода. И усещането, че наистина правим нещо важно и значимо. Благодарение на тогавашните усилия на държавата и доброволния труд на хората днес има гори, които не само прочистват въздуха, но и предотвратяват различни процеси на ерозия.

За съжаление, днес това е минало. Много от тези гори са превърнати в жертва на печалбарството и дървената мафия. Самата държава нехае за горския фонд, затова той се унищожава безогледно. Има дори нещо сбъркано, ако трябва да окастриш собственото си дърво в собствения си двор,трябва да вземеш разрешение от екологичния отдел на общината. А горите ни се унищожават повсеместно и систематично. Горите от нашето детство и юношество, дето ги садихме със собствените си ръце през социализма, за да бъдат унищожавани днес от нагли търгаши и мафиоти.

Иван Стойчев, Свищов



Четем страниците на в. „Народен съд“ отпреди четиридесет години*. Изобретателни мъчения, безсмислена жестокост, всекидневно предателство и глави, купища отсечени глави на партизани, на ятаци, на техни съмишленици. Показанията на палачите следват едно след друго и тяхната страшна реалност ни убеждава, че нищо не бива да бъде забравено от годините, когато българският народ беше потискан, разделен, унизяван.

Те са ония злобни изпълнители на заповедите на своите началници, които безцеремонно, без каквато и да гримаса на лицето отсичаха главите на партизаните с топор или мотика и ги поставяха в конските торби като веществено доказателство за получаване на възнаграждението.

Те са ония, които инквизираха в полицейските участъци и казарми, които биеха с юмруци, дърво, гума, желязо, боксови ръкавици, с каквото свърнат и където свърнат, които скачаха по голите гърди на жертвите си с подковани ботуши и пр., и пр.

Те са, които забиваха кибритени клечки под ноктите на жертвите и ги палеха, обесваха ги с главата надолу, бъркаха с тояги в половите им органи, наливаха им терпентин в устата, даваха им солена вода да пият, гориха ги с нажежено желязо, слагаха ги на електрически ток, вадеха им очите, рязаха им ушите, краката, носовете, заравяха ги живи, изгаряха ги живи, изнасилваха жените пред мъжете им или дъщерите пред бащите и какви ли не още други мъчения и жестокости, които до днес не са още познати и описани.

Те са ония „мамини синчета“, за бъдещето на които мислеха родителите им. Те са ония прости момчета, доведени от колиби и села и възпитани само в духа на омразата, които караха жените си с по две, три деца да орат каменливите ниви с по едно магаре и една стара крава и да ги поддържат с колети, а те да се любят в града с доведените селски момичета като домашни помощнички и да ги правят нещастни.

Ето това са вулгарните убийци. Вие ги виждате по снимките, фотографирани с жертвите си. Някъде са горди от пребогатия „лов“, някъде смутени, защото акцията им не е намерила очаквания прием в душата на народа.

Четете сега самопризнанията им, как открито, ясно си разправят „подвизите“, като че ли това нищо не е, като че ли разправят приказки за лов на зайци.


Чувате ли? Такава жестокост от 50 години насам в България не се е чувала, не се е писала. Дойдоха немците да ни научат да колим. Кого? Братята си, съселяните си, познатите си. Най-добрите, най-издигнатите люде в селото или града. И защо? За чия политика? Разбира се, за немците и за тяхната политика, която винаги е слагала голото тяло на България върху жаравата.

Тия, които убиваха и които насърчаваха убийствата срещу „предателите“, бяха позлатени за предателската си дейност. Те, германофилите, за които държавните и народни интереси бяха нещо като сурогати за износ — така, както се изнасяха и произведенията на земеделския и работническия труд — бяха закитени с етикета на родолюбието.

Какво струваше за тях един човешки живот? Те, които всичко оценяваха в пари? Особено животът на един „прост“ селянин или „груб“ работник? Само едно удоволствие, един натиснат спусък на пистолета, за да се провери точността му, та в зависимост от това да се направи реклама на завода — който за зла съдба е пак германски.

Това бяха те, това бе и тяхната политика, която личи по черните забрадки. Политика, осъдена от народа и отречена веднъж завинаги. Защото няма и не може да има човешка душа, непотресена от жестокостите, издевателствата, безправието, безотговорността на тая зловеща, мракобесническа, противонародна политика. Да! Това е истина, както е истина, че изминалият ден не се връща.

Вулгарни убийци! Жертвите ви поздравляват. Те умряха, за да живеят вечно в душите и сърцата на своя народ, вие живеете още, за да умрете веднъж завинаги, изпратени с народното проклятие. Вие убивахте систематично в продължение на много години, за да свършите в един миг. Вашата присъда е написана в душата на всеки честномислещ. Кръвта, която проляхте на най-първите синове на народа — негова чест и негова гордост — иска възмездие! Друга присъда не може и да има.



ПОДСЪДИМИТЕ:

Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София, на ул. „Шипка“ № 27: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16—17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. От последното получих нареждане (от съдебния офицер при коменданството — кап. Д. Радев) труповете да се погребат. Не след дълго получих от щаба на войската служебно писмо, подписано от полковник Недев, с което за проявената дейност ми се изказваше особена благодарност и ми се пожелаваше и занапред да водя частта си с успех срещу враговете на отечеството.

Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите. Парите трябваше да се разпределят от окол. управител и мен. Аз взех за отделението 160 000 лв. — „собствени на частта пари“, които се изразходват и отчитат, от ковчежника за подобрение бита на войниците. Научих, че полиц. началник Ценов взел известна сума лично за себе си, което ми направи лошо впечатление, но не исках да се намесвам в разпределението, което бяха направили той и Трифонов …

Именувам се подпоручик Здравко Веселинов Стефанов Парашкевов, 22-годишен от гр. София, ул. „Тракия“ № 24, офицер, женен, българин, неосъждан, казвам: На 30 април 1944 г. по повод партизанското нападение и ограбване на кооперацията в Ботунец генерал Кочо Стоянов — командир на сборния отряд, заповядал блокада на с. Ботунец. Там заварих да гори една къща, а друга войници разрушаваха. В зимника на училището имаше задържани около 16—17 души мъже и жени. Разпитът се произвеждаше от Христо Бураджиев и „Дедо“ — Коце Михайлов, и двамата разузнавачи от Р.О.2. От време на време влизаха майор Ченков, подпор. Георги Константинов, Захов, ген. Кочо Стоянов и аз. Всички арестувани бяха малтретирани. Горе, в училищния двор, бе събрано цялото мъжко население на Ботунец, пред което ген. К. Стоянов и майор Ченков произнесоха заплашителни речи, поканвайки населението да преследва партизаните и близките им и заплашвайки ги с разстрели, интернирания и палежи.

Във връзка с убийството на инж. Фратев и Младен Пенев: Фратев разбра къде го водиме и замоли за пощада, твърдейки че е невинен, че има жена и деца, В този момент Христо Бураджиев изкомандува „Хайде!“ и аз с един изстрел в ухото (дясното), както ме бе научил, го убих. Впоследствие Бураджиев ми даде дрехите на убития, а именно: сако, жилетка, панталон балтон … После Бураджиев застреля по същия начин и Младен Пенев.

Трайко Пандов, полиц. агент в гр. Хасково (досега е признал, че е извършил осемдесет убийства на комунисти и антифашисти): …Взех активно участие в побоищата и инквизициите над арестуваните по следния начин: качване на тавана, връзване с въже, като телата им лежат на пода, а краката им — издигнати половин метър височина от пода. Устата им завързана с червена кърпа и започваме да бием по краката с дървета, гуми и палки, докато изгубят съзнание…

Натискът с електрическа машинка прилагахме по следния начин: връзвахме ръцете, между ръцете и коленете слагахме — по нямане на тояга — една стара пушка. Един слагаше гривната на електрическата машинка на челото или врата, а друг въртеше и даваше ток. Останалите биехме…

За убийството на Жак Бенбасат: От нанесения бой по краката му се появиха мехурни рани и въпреки това боят продължаваше до пукване на мехурите и получаване на тежки рани, вследствие на които почина в Държавна болница. След смъртта му по заповед на коменданта Овчаров и полковник Маринов беше наредено да му се определи диагноза„двойна пневмония“.

За убийството на Станил Филев от с. Брестово: … биене с гума, газене с краката … Определи се диагнозата „скоротечна туберкулоза“ …

Подофицер Димо Цветков Димов от с. Българен, Харманлийско, на 30 години, казвам следното: …Декември 1943 година Арнаудов каза: „Има осем души шумкари и трябва да ги убиете, да не се плашите.“ Ние казахме: „Какво ще се плашим, ние сме свикнали …“

Именувам се Колю Димитров Колев от с. Тулово, Казанлъшко, 30-годишен: През месец ноември 1943 г. бях мобилизиран във втора ловна дружина в град Казанлък. Скоро се наложи да конвоирам дванадесет арестанти. Излязохме от селото и спряхме на една поляна. Ротният фелдфебел Маньо Петров им каза, че тук ще бъдат разстреляни, и ги запита каква смърт искат — лека или тежка …Именувам се Желязко Стефанов Чобанов, родом от град Карнобат, на 21 години: … През месец март 1944 г. бях задължен да се явя на служба в жандармерията… Бях научил войниците си да упражняват тормоз над населението, за да се сплаши и да не смее да помага на партизаните, поради което войниците ми безразборно биеха срещнатите по полето хора. Бил съм и аз лично с пистолета си, като на някои съм го слагал в устата… В деня на блокадата аз бих около 50 души … Една вечер арестувах едно евакуирано момиче… Накарах го да легне по гръб и да си вдигне краката и му пъхнах тоягата, с която го биех, в половия орган. Това стана в присъствието на други хора …

Именувам се Георги Тошев Ерменков от с. Литаково, на 24 години: … На 13 май 1944 г., след вечеря, полковник Дяковски заповяда да отида при камиона, където видях шест души, вързани един за друг… На около 200 метра след с. Стрезимировци единият избяга, а след километър спряхме… Подофицерът каза: „Стреляй право в тила!“ Аз се прицелих добре, като държах пистолета на около 30 сантиметра от тила на първия, теглих спусъка и той падна в канавката, така стана и с втория, и с третия. Останалите двама, преславският кмет и Любомир Баръмов, ги уби мотористът Зояков.


Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…

Вълчо Желязков: Вълчо, отрежи им главите — ми заповяда поручик Арнаудов. — Аз отказах, но той ми каза: „Хайде, почвай.“ Аз се усмихнах и отрязах на тримата главите, а на останалите двама — Слави Ненев.


СВИДЕТЕЛИТЕ:

Живко Иванов Стоянов: „… Поисках вода,а ми дадоха гъст разтвор от сол…

На петия ден се схванах съвсем… На седмия ден на някои арестувани дадоха храна. На мен ми дадоха на десетия, но аз не можех да ям… Поручик Риманов заповяда да не превързват раните ми и те започнаха да вонят… Майор Иванов нагло заявяваше в съда, че съм бил в такова състояние, защото съм имал някаква екзема и над всички ни било употребено само психическо въздействие. Ние, всички тридесет и пет подсъдими по военните конспирации през четиридесет и втора година, бяхме подложени на въздействие като това, което описах.  … Аз бях осъден на смърт.“

Баба Кула Маринова Найденова: „… Те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха… После той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода… Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити. Свалили ги в селото и жандармерията пеела … Една жена метнала риза на капитан Стоянов и му дала букет, че убил мъжа и децата ми…“

*Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г.



 На 16 септември 1976 година кариерата на един 11-кратен световен рекордьор, 17-кратен световен шампион, 7 пъти шампион на СССР, 13 пъти европейски първенец по подводно плуване (Шаварш Карапетян) е била прекратена, защото този човек е извършил невиждан подвиг.

Тролейбус с 92 пътника пада в студените води на Ереванското езеро на 10-метра дълбочина. В близост се оказва по време на тренировка Шаварш и веднага се гмурка в непрогледната, мръсна, ледена вода, и спасява в течение на над 20 минути 20 обречени човека. 20 спасени живота на висока цена!

От ледената вода вади 37 души, 9 изплуват сами след като счупва стъклото и прави възможно излизането им. От извадените пострадали 20 оживяват. Общо 46 от пътниците умират при инцидента...


След като е разбил стъклото, тялото му търпи множество порязвания. Подвигът му коства двустранна бронхопневмония, усложнение от заразената кръв, тъй като в езерото са изхвърляли фекални води. Лекарите в болницата изобщо не са повярвали, че това е дело не на екип обучени спасители-водолази с екипировка, а на един единствен човек и то без специални съоръжения! 

Шаварш Карапетян се гмурка и спасява хора дотогава, докато самият той не губи съзнание, припадайки от умора.

Прекарал повече от месец в болницата, а за спорт вече било немислимо. 

Такива човеци и подвизи трябва да се дават за пример! 



1965 г., летище Хийтроу. В контролната кула чуват женски глас, който иска разрешение за кацане. Това е първата в историята на летището жена пилот, която приземява тежък пътнически самолет – в случая ИЛ-18 със 73 пътници на борда, и то в мъгла. 


Името й е Мария Атанасова и тя е първата жена в гражданската авиация на България. Случаят предизвиква толкова голям интерес, че българското посолство организира специална обиколка над Лондон за журналисти, които искат да се уверят, че българката наистина пилотира самолета.


Мария Атанасова е първата българка граждански пилот, както и първата жена командир на самолет тежък тип в света.

Приземявала се е при всякакви условия – само с един работещ двигател, в сняг, мъгла и буря. Била е известна като жена с изключително самообладание. Пенсионират я внезапно и без предупреждение, а държавата моментално забравя за нея. Умира сама в далечно родопско село, без да се е качвала на самолет от 26 години. Дълбок поклон !!! 



Питате защо по Тошово време имаше раждаемост. Ами ето ви една от причините – намерих я днес на гърба на акта ми за раждане: майка ми е получила 500 лева парична помощ след моето раждане. За второ дете помощта е била 300 лв. 

А знаете ли в онези години колко много пари бяха 500 лв? Около 5000-6000 лв. днешни пари – при 7 лв. наем за ведомствен апартамент и 5 лв. месечна сметка за ток на четиричленно семейство.

Също така, при второ дете се опрощаваше „младоженски заем“ 5000 лв. за ново жилище.



Старши лейтенант Александър Прохоренко воюва срещу радикалните ислямисти в Сирия, в състава  на руския военен контингент от януари 2016 година. През март той преминава в тила на противника, откъдето предава координатите на вражески обекти, които руската бойна авиация поразява.

След седмица е разкрит и обкръжен от бойците на "Ислямска държава" край древния град Палмира. Старши лейтенант Прохоренко влиза в бой с екстремистите и се отбранява смело до последния си патрон. 

Отказва да се предаде, защото знае как се гаврят и измъчват главорезите - попадналите в плен преди да ги умъртвят. Затова предизвиква огъня върху себе си. Заедно със загиналия Прохоренко са унищожени и обкръжилите го бойци от Ислямска държава. Посмъртно е награден от президента Владимир Путин със званието "Герой на Русия."

Последните думи на руския офицер са:

Прохоренко: Те са тук. Искам атака от въздуха. Моля ви. Побързайте, това е краят. Предайте на семейството ми - обичам ги и умирам, сражавайки се за Родината!

Командир: Отговорът е отрицателен, връщайте се към зелената линия.

Прохоренко: Не мога. Командире, обкръжен съм. Те са тук. Не искам да ме вземат в плен. Искам атака от въздуха. Те ще се гаврят с мен и с униформата на Русия. Искам да умра с достойнство. Искам всички тези гадове да умрат заедно с мене. Моля ви, изпълнете последната ми воля - атакувайте от въздуха. При всички положения те ще ме убият.

Командир: Моля, потвърдете молбата си.

Прохоренко: Те са тук. Това е краят, другарю командир, благодаря ви. Разкажете на семейството ми и на Родината, която обичам. Кажете им, че бях храбър и се сражавах, но не мога повече да направя нищо. Моля, погрижете се за семейството ми, отмъстете за моята смърт. Другарю командир, прощавайте. Кажете на семейството ми, че много ги обичам.

Няколко месеца след смъртта на героя се ражда неговата дъщеричка Виолета. За това съобщи лично губернаторът на Оренбургска област Юлий Берг. Тя никога няма да види своя баща, който загина в битката с терористите, за  да живее тя и милиони деца по света в един мирен и по-сигурен свят. 

Дълбок поклон и вечна памет на героя!



Големият шампион се връща в родното си село, след безброй победи на световният тепих. Българинът с голямо сърце дарява всички спечелени с пот пари за благотворителни каузи в Родината си, включително купувайки първият самолет на пощенската служба.


Спортна кариера:


Започва кариерата си на борец първо в организираните сред работниците борби. Следват победи на турнирите в цирк „Виктория“ от 1914 г., когато директорът на цирка кани хора от публиката да премерят сили на арената със звездата Джеф Лоуренс-Циклопа. Дончо приема предизвикателството и успява да победи 106-килограмовия борец. В двубои успява да победи много от известните по онова време кечисти – Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Ширей, наричан още „Човекът светкавица“, Руди Дусек, Джо Стекър, Стренглър Люис, Джим Браунинг и много други.


Поканен е на турнир в Япония, където паметна остава победата му над Джики Хигън – „Удушвача“ – идола на японската борба, непобеждаван от никого като професионалист. След тази схватка тълпата прави опит да го убие, както и преди срещата му с Джики. На големия турнир по кеч в Париж Дан Колов побеждава наред всички свои противници, вкл. на финала и Анри Деглан – „Човекът с хилядата хватки“, европейски, световен и олимпийски шампион. Тази победа му носи титлата „европейски шампион“ и „диамантен пояс“. Наричат го „Кинг Конг“, „Кралят на кеча“ и „Балканският лъв“.


Участва в мачове в Нова Зеландия, Австралия, Африка и Азия, като постига победи над тибетски майстори, китаеца Уан Фу и редица други. Участва в схватки и в родната България – срещу Реджинал Сики (Абисиния) в София, над Драгичеану (Румъния) в Пловдив, над Сантен (Франция) в Плевен и над някои големи български борци като Тодор Банков (в Стара Загора) и други.


В последната година от живота си, вече много болен, Дан Колов се изправя срещу много по-младия световен шампион Ал Перейра и успява да го победи.


През 2020 г. Дан Колов е включен в Залата на славата на „The Wrestling Observer Newsletter“ в „Class 2020“. В класацията намират място кечисти от последните 160 години. С Дан Колов България се нарежда сред 16 страни (до 2020 г.), които имат представители в авторитетната зала на славата.




Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак. По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода: 


1. Малките рибарски кейове 


Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.


2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия


Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.


3. Сергията за вестници


Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.


4. Книжарницата  


Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.


5. Компактдискът  


Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.


6. Стъклената риба сувенир  


Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер 


Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.


8. Плажният фотограф  


Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.


9. Пионерският лагер 


Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.


10. Старият гларус прихващач 


Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.


11. Корабите – комети 


Пътническите кораби-комети свързваха всички по-големи градове по Черноморието с редовни линии всеки ден. Можеше да се пътува по море от Каварна на север до Созопол на юг.


Може да допълвате...


Източник: Марица.бг 



Полуразрушени къщи и безлюдни блокове, сенки на хора, ръждясали и обрасли детски площадки. Граничното военно поделение се разпада, както и магазинът. И един антифашистки паметник. Това е останалото след загубения поминък от времето на Социализма, когато хората от местните села са работили в създадените тогава фабрики, имали са училища, кина, общини, болници, пътища и т.н. Даже летище са имали наблизо за всестранни нужди. Това е с. Звздец в Странджа. 






Днес, когато тук вече няма работа, училища и инфраструктура, селото (както повечето в Странджа) прилича на Чернобил, без радиация. Иначе, то се споменава за пръв път през XVII век под името Гьоктепе, като по онова време е важен животновъден център и едно от най-големите села в Странджа. В края на XVIII век и началото на XIX век е неколкократно опожарявано от кърджалии. В началото на XIX век в Гьоктепе е основано първото училище в Странджа, а жители на селото взимат участие в Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Звездец е един от центровете на Преображенското въстание през 1903 г., като решението за началото му е взето в близката местност Петрова нива. За войвода на участъка е избран Киро Узунов.


 


Това е истински подвиг за времето на СОЦА в НРБ

Рискът е огромен – освен опасността да се удавят нощем в морето, по границите на социалистическото им отечество се стреля на месо, а ако случайно останат живи и ги заловят, ги чакат дълги години затвори и лагери. На всичкото отгоре, за разлика от мъжа си, който е стар морски вълк, Лидия дори не може да плува.“Тръгнах по любов. Бяхме изпълнени с оптимизъм – разказва пред „168 часа“ Лидия Машева, която днес живее във Франция. – Още когато се запознахме, Тони ми каза, че има подобни проекти, защото не вижда никакво бъдеще в България. Първоначалният му план беше да избяга със свой приятел, а после да ме вземат и мен със съдействието на Червения кръст. Но аз му казах категорично –

или идвам с тебе или няма да бъдем заедно“,

обяснява Лидия Машева. – Преди да се оженим, направихме и друг опит: да се запишем на круиз с кораб от Бургас до Истанбул. Проблемът беше, че корабът само минаваше наблизо до Босфора, без да акустира. Затова мислехме, когато наближим да скочим и да доплуваме до брега. Тъй като не мога да плувам, мъжът ми заедно с негов приятел трябваше да ме завърже с едно въже за крака и да ме извлекат на сушата.Чувахме, че много хора са направили така и дори турските рибари ги очаквали, за да им помогнат. Записахме се аз, Тони и приятелят. Но една седмица преди заминаването, едва ли случайно, ни казаха, че кабината на Тони се дублирала с тази на друг човек и така и не отидохме“, споделя Машева.Интересни са мотивите, с които младите хора се хвърлят в рискованата авантюра. По време на бягството тя е ня 21, а той на 28 години.

„Съпругът ми имаше петно в биографията си. Преди 9 септември 1944 г. баща му и чичо му имали малка фабричка за пектин в Пловдив и са набедени за капиталисти – обяснява Машева. – Всъщност не са били богати – имали само един камион. Антон е живял на ул. „Пенчо Славейков“ в София, влиза в академията като балетист, а по-късно започва работа в операта. Майка му беше преподавател в Алианс Франсез. Обичаше музиката и особено рокендрола. Когато ходеха на турнета в чужбина, него не го пускаха никъде, дори до съседна Югославия. Беше пътувал единствено до Москва.“

„Преживял е голям тормоз

Дори по едно време, за да се движи спокойно, е трябвало да носи някакъв инструмент – кирка ли лопата ли, да покаже, че работи за да не го пратят в Белене. Знам, че е бил 15 дни в Белене, но никога не пожела да ми разкаже за това. Аз съм страдала по-малко от режима. Е, поне не повече от всички обикновени хора – когато исках да влеза в университета, имах диплома 5,75 , но тогава се разбра, че 50% от местата са запазени за комунистическите деца. Опитах много неща – медицина, френска филология… Майка ми вдигаше скандали: „Как не можеш да намериш една връзка?!“ Накрая изкарах курс двегодишен по аранжорство – правехме реклами. Пишехме буквите по витрините, плакати – на ръка“, казва тя за повода да напуснат България.

Още по-конкретно е обяснил в дневника си причините за желанието си да напусне страната самият Антон Машев. Сякаш за да не остане и капка съмнение защо бяга, той пише:

„Каква България сме оставили след себе си?


Политика: Зависима напълно от СССР. Най-вярната партия на Русия. Комунистите – продажници-кариеристи управляват страната. Честните комунисти в немилост, в затвор, или убити. Хората стават комунисти за да направят кариера. Общата маса негодува тихо, но без всякаква надежда. Тя няма на кого да се опре. Който не е с комунистите е враг за тях. Към некомунистите за всяка проява, дори от най-невинен характер – терор.

Икономика: Зависима от СССР. Развива се тежка индустрия – военни цели. Хората нямат най-елементарни неща, докато комунистите строят „Кремиковци“, има опашки за найлонови чорапи, вносни картофи и вносни обувки.

Търговия на загуба. Изнасят стоки, губят заради валута. В България хубаво грозде и агнешко няма, изнасят грозде и агнета.

Начело – некадърници – комунисти.

Култура: Социалистическият реализъм – оръдие за комунистическа пропаганда. Истинското изкуство неоценено. Руски филми (непосещаеми), филми от социалистическите страни и съвсем малко западни филми. Никаква западна литература. Модните течения в изкуството – забранени.

Изкуството – в служба на комунизма.Студенти – ДКМС, бригадири, учком. Учебници – почти изцяло пълни с пропаганда на комунизма и Съветския съюз.

Музика: Руска и по-малко западна. „Битълс“, „Ролинг стоунс“ – това е буржоазна, упадъчна, враждебна култура.

Младежта доста знае за Запада. Много младежи мечтаят там да отидат. Където стъпиш, от портрети все те гледат образите на Хрущов, Косигин, Брежнев, Трайков, Живков.

Закони: Угодни за комунистите. Те могат да погазят всякакви наредби, за тях всичко е позволено. Ходят на Запад свободно. Работят там, оттам докарват всичко и след това тръбят, че комунизмът бил рай.

Милиция: Прости селяни, които тормозят; Комунисти – оръдия на властта, дошли от селата в София.

Граници: Пазят се извънредно строго, мрежи, стреля се на месо, непрестанно се модернизират с убийствени устройства.

В селата селяните нямат месо, яйца, плодове. Пишат, за да им изпратят от София. Селяните нямат право да имат дори каруца. Само магарета. Има случаи в селата да ядат магарета.“

Подготовката за бягството, която протича при пълна тайна, също е

изключително трудна.По обясними причини по това време никак не е лесно да се намери дори малка надувна лодка. В магазините подобни „опасни“ стоки не се продават. Шансът идва, когато за кратко Антон работи на рецепцията на хотел в Слънчев бряг. По случайност там гостуват шведски туристи. След като почивката им свършва, Тони успява да спазари от тях така нужната му гумена лодка. В София намира и двигател – източногерманско производство, който с помощта на дъски приспособява за лодката. За да бъдат стабилни и да не увредят гумата, облепват дъските с кожа. Първите проби са на Панчаревското езеро. За съжаление в началото надуваемия съд се върти само в кръг, а заради нуждите на конспирацията е трудно да се консултират със специалист как да стане управляема.

Все пак накрая успяват да намерят решение на проблема

На 7 август вдигат голяма сватба в Созопол. Освен родителите и близките на нея присъстват и приятели французи. Посветените са съвсем тесен кръг, и то в последния момент. Родителите им не знаят – смятат, че по този начин по-лесно ще се отърват от преследване при евентуален техен успех, защото е много по-лесно е да отричаш, когато наистина не знаеш. Последната седмица в България е най-тежка. Младоженците, които са заобиколени от хора във ваканционно настроение и би трябвало да са щастливи и весели, трудно прикриват колко са объркани и нервни. На всичкото отгоре и морето е лошо. Ако вълнението не утихне до два дни, ще трябва да отложат пътуването за дълго, тъй като Луната минава в друга фаза и през нощта ще бъде прекалено светло. Най-после на 19 август – Преображение, морето е по-спокойно и решават да потеглят.

Към 3 часа следобяд тръгват с кола от Каваците за плажа в Лозенец, откъдето трябва да започне морското пътешествие. По пътя вземат и единствените провизии за лодката – един хляб и шише коняк. С тях са и няколко верни приятели българи и французи, дошли да ги изпратят.

Слизат до брега и когато се свечерява, с тяхна помощ надуват лодката и сглобяват двигателя. Най-после лодката вече е във водата, а раздялата с приятелите – болезнена.

„Това е едно опасно пътуване, но все пак сватбено пътешествие. Моите последни думи: Le nouvel an en France ! („Хайде, до Нова година във Франция !“) е отбелязал по повод отпътуването Антон Машев в дневника си.

„Силно го желаех, исках да избягам, и то разбира се, с него, но много ме беше страх, тъй като не умеех да плувам. Все пак имах спасителна жилетка, а и разчитах на Тони да ме спасява, ако се наложи. Спомням си, че още като вървях из София, си представях как дълбочината на морето е колкото сградите. Накрая лодката вървеше добре, но моторът беше много малък.

Тръват към 8,30 ч вечерта. Докато влезнат по-навътре, Лидия гребе, а Тони бута лодката от водата. Първоначално всичко върви добре. Към 9,25 ч., след като са стигнали на линията на Маслен нос, закачват перката и Тони се качва в лодката.Веднага опитва да запали мотора, но за беля той отказва

Губят ценно време, а течението ги носи обратно към сушата. Най-после сменят свещта и към 9,50 ч моторът запалва. Радостта им обаче не трае дълго, защото в този момент забелязват светлини на кораб. От Маслен нос също осветяват морето с прожектор. Когато стигат на линията на Мичурин, виждат, че за техен ужас катерът плава в същата посока, но по-близо до сушата и най-вероятно е военен, защото светлините са червени. Тогава решават, вместо да продължат на югоизток, да навлезнат навътре. Светлините от сушата се отдалечават, но се явява и друг кораб. Корабите си движат в същата посока близо до тях. Дали са ги открили?

„Когато видяхме корабите, помислихме, че са ни забелязали. Няма да забравя как Тони ме „успокояваше“: Ако ни хванат най-много да ни дадат по 7 години затвор.“ Изтръпнах“, спомня си Машева.

За трудностите, преживени в най-критичния момент от плаването, записки е оставил и съпругът й Тони:

„Слава Богу! Спряха да осветяват. Имаме късмет. Спасяват ни вълните.

Когато попадаме между две вълни, лодката не се вижда и това ни спасява

Корабите се движат успоредно на около 500-600 метра от нас. Пътуваме заедно. Трябва да наливам бензин и спирам мотора. В лодката вече има доста вода. Помпаме лодката през около половин час. Наново почват да осветяват. Наново трябва да навлизаме навътре. Светлините на селищата почти не се виждат. Но когато ни осветяват, бензинът в мотора се свършва. Точно сега ли? Наливаме бензин. Това е много трудно. Лодката се клати и половината го разсипваме. Сега пък моторът не ще да запали. Вече ни осветяват и след малко усилия моторът запалва. Така пътуваме към 4 часа с катерите. Катерите изчезнаха. Пътуваме по-спокойно към три часа. Вече е към 3 сутринта. Скоро ще се съмне. Вълнението се усилва и лодката е пълна с вода. Помпаме постоянно. Вълните идват откъм гърба ни сега – значи профилът се е променил. А до Турция брегът е равен. Значи вече може да сме в турски води.“Единственият ориентир освен компаса, на който Машеви разчитат, за да разберат дали са напуснали социалистическата си родина, е голям морски фар.

Според предварителната им информация от Инеада – първото турско селище след границата, той трябва да осветява далеч навътре в морето. Затова, след като по чудо се измъкват от полезрението на военните катери, за да не го пропуснат, се приближават отново до брега. Изведнъж наистина виждат светлина в далечината по посока на сушата. Обнадеждени, тръгват директно към светлината, но в последния момент забелязват, че тя е насочена точно към тях. Това не е фарът, а военни скутери. Осветяват ги, като един от скутерите се движи постоянно около тях на 700-800 метра. Прожекторът се върти. Почти са сигурни, че този път са ги открили, и са принудени отново бързо да се оттеглят в открито море.

„Чакахме, чакахме, но за беда се оказа, че точно тогава фара, на който се осланяхме, не са го запалили. Катерът беше толкова близо, че после си обяснявахме факта, че не са ни хванали, само с предположението, че на вахта е бил някой млад войник. Няма друг начин да не са чули бръмченето на мотора“, спомня си Лидия.

„Бяхме отчаяни и решихме да изпием коняка. Тогава се случи и единствената ни караница по време на пътуването ни, защото Тони, изнервен от ситуацията, ми поиска цигара, а аз не ги бях опазила и се бяха намокрили“, разказва тя.

Най-после от скутера спират да осветяват, но след малко започват да осветяват от сушата. Има едно селище, което е доста нависоко. Вероятно това е границата при Резово. След около 5 минути осветяване

най-после и тези прожектори са спрени

Вече се разсъмва. Морето е доста бурно и сега трябва да се борят с вълните. Първоначално небето и морската вода са оловносиви и се сливат, но когато се развиделява, те забелязват, че са в открито море. Суша не се вижда. Продължават на югоизток, защото още не са сигурни че са минали границата. Ако направят грешка, то тя ще бъде с фатални последствия за младите влюбени. Ще попаднат право на граничните патрули, тъй като по това време граничната зона се простира от Резово чак до Атлиман, в близост до днешния Китен, и не само се охранява строго, а за всеки пришълец се изисква открит лист.

„Честно казано, бяхме малко пияни. Към 7 часа видяхме в далечината вдясно, че нещо се синее. Безспорно това е суша. А около нас имаше и чайки, което също беше признак, че брегът е близо, т.е. на 10-15 км“, обяснява преживелиците им Машева. „Когато наближихме, видяхме и минарета, но все още не бяхме сигурни дали сме в Турско, тъй като с Тони предполагахме, че и в българските погранични селища може да има джамии.“

За всеки случай изменят малко посоката, като се движат успоредно със сушата в посока юг. Накрая виждат дълбок залив, явно това е плажът на Инеада. Макар и плахо, започват да се приближават към сушата. Пак по диагонал – нищо не се знае. На сушата вече се различават къщи. На дневна светлина забелязват и фара, който толкова време са търсили.

По едно време виждат наредени морски съдове, без да могат да различат какви са. Може би една част са военни, а другите на рибари. Но все пак никой не ги закача. Движат се сравнително спокойно, докато внезапно отново ги застигат беди.

„Лодката е цялата във вода, а също и ние, тъй като вълните ни заливат. – описва този критичен момент в дневника си Антон Машев. – Една вълна изгасва и мотора. Започвам да го оправям, но нищо не помага. Ръката ме боли от кормилото и не мога да греба. Целите сме схванати. Вятърът духа от сушата и ни откарва навътре. Лодката започва да изпуска вече много. Едва успяваме да поддържаме въздуха. Лидия гребе, аз се опитвам да запаля мотора. Треперя. Най-после след един час моторът запалва. Движим се много бавно, едно, че вятърът е силен от сушата, друго, че лодката е много мека. Най-после се приближаваме към брега.“

Антон изгасява мотора и влиза във водата. Краката му се подкосяват и пада. Най-после стъпват на сушата. Целите са схванати. Някак успяват да се доберат до плажа – измръзнали, всичко мокро.

Като добавка от бензина двата им домашно плетени пуловера са пуснали боята си и Антон е целият черен, а Лидия – зелена. Идват деца и ги разглеждат с любопитство.

„Беше около 12 часът, когато стъпихме на плажа в Инеада. Изглеждахме действително като корабокрушенци. А децата запалиха огън да се стоплим. Дойде и мъж и ни дава цигари. Тони го пита: Говорите ли английски? Йок! Говорите ли френски? Йок! И каквото и да го пита – все „йок“! Накрая му каза „Полис, полис“, и той се сети, отиде до някъде и се върна заедно с някакви военни.“

Чак когато забелязват, че обувките на войниците напомнят на тези на американските рейнджъри, Машеви добиват увереност, че са преминали успешно в друга държава

Когато разбират, че наистина са бегълци, турските офицери се държат любезно, черпят ги с чай и кафе. Дават им храна и аспирин, а след малко донасят и багажа им. Към 3 часа започва предварително обявеният разпит. Идва един старец, който знае малко български, но преводът не е добър, нещо се оплита. За щастие се появява офицер който говори английски и разговорът потръгва. Карат ги да подпишат някакви документи на турски и им казват, че още същата вечер ще ги закарат в Лозенград.

„Вечерта ни взеха с един джип. Аз бях отпред до шофьора, Тони на задната седалка, а от двете му страни – войници с пушки.

Закараха ни в една стая. В нея, без да излизаме, престояхме три дни, като държането отново беше много коректно, хранеха ни. После пак с джип ни откараха в Истанбул. Настаниха ни в красива къща с парк откъм азиатската част“, казва Лидия.

Заради неизвестността и притесненията на младоженците не липсват и комични моменти, споделя Машева.

Малко след като се качват отново в джипа, Тони се обръща към шофьора и го пита къде отиват. „Истанбул сербез!“, отговаря рязко военният. Младите българи са слисани – по нашенски „сербез“ означава нещо немного добро. Всъщност войникът им казал, че са свободни и отиват в Истанбул.

В сграда на полицията ги посреща внушителен господин с черен костюм. Когато ги настаняват и си лягат да спят, изведнъж чуват обезпокоителни шумове. От долния етаж се разнасят звуци от удари, сякаш бият някого. Силно уплашени, те не смеят да заспят, защото не знаят какво да очакват. Най-после се досещат откъде идват ударите – съседите трепят комари.

„Властите се отнасяха много любезно с нас, а и условията, при които живеехме, бяха доста прилични. Но най-приятно впечатление ни направиха обикновените хора – разказва Машева. – Благодарение на описанието, което се появи във вестниците, ние имахме вече някаква слава и всички ни разпознаваха и се мъчеха всячески да ни помагат. Бяха много сърдечни и оттогава все си мисля, че няма по-гостоприемни хора от турците.“Вече могат да се разхождат свободно из града и дори получават скромна издръжка от 5 лири на ден.

Въпреки доброто отношение и условия Машеви изпитват и известно разочарование. Оказва се, че не е никак лесно да заминат за Франция

В лагера, където прекарват няколко месеца, разбират, че единственият шанс да бъдат приети в някоя страна на Запад е да имат договор за работа. Обясняват им, че има и две комисии за кандидат-емигранти – за Австралия и за Америка, но чак след една година престой. Усещат се първите признаци на носталгия и депресия. Огорчен, Антон Машев пише на 4 октомври в дневника си:

„Но ние не сме обикновени емигранти, а хора, които са рискували живота си. А тук срещаме равнодушието на администрации. Нима това е Западът?

Този Запад не знае истинския лик на комунизма

Като че ли беше по-лесно да минеш под куршумите на комунистите, отколкото да преодолееш тукашната бюрокрация.“

Сякаш за да убеди себе си, че са постъпили правилно, Антон посочва в записките си от лагера:

„Комунистите не само ти забраняват свободно да мислиш, а те карат с всички сили да мислиш онова, което те искат и което е в тяхна полза. Те разполагат затова с немалко средства: манифестации, митинги, събрания, кръжоци, колективни мероприятия. Ако отсъстваш, делиш се от колектива и си набираш черни точки. Човек свободно нищо не може да прави. Нито да говори, нито да гледа, нито да слуша и накрая преставаш и да мислиш свободно. Е, именно от това сме се спасили.“

В крайна сметка с помощта на приятел Машеви успяват да получат договор за работа. През март 1967 г. Тони и Лидия пристигат на Лионската гара в Париж. Те са пътували от Истанбул до Марсилия с параход. Тони, който е завършил балетно училище, бързо си намира работа като шофьор на тежкотоварен камион, а Лидия работи по професията си – аранжор-декоратор.

През януари 1969 г., пиейки сутрешното си кафе в парижко бистро, Тони прочита във вестник „Монд“, че самият той е осъден задочно на 14 години затвор за шпионаж, а Лидия – на 7 години за „неразрешено преминаване“ на границата. Няколко месеца след това се ражда дъщеря им Надя. Но в Париж трудно живеят без морската шир. През лятото на 1971 г. се установяват в Сен Мандрие сюр Мер, малко рибарско пристанище до град Тулон. Там през 1974 г. се ражда и синът им Николай.

В края на десетилетието, в резултат на усилен труд семейство Машеви купува в градчето вила, която нарича „Созопол“. В нея в течение на годините намират подслон не малко български емигранти. През ваканциите те често посещават и емигрантското общежитие в Истанбул, през което сами са преминали, за да помогнат на някои от новоизбягалите.

Антон Машев е един от най-дейните участници в групата „Диалог“, която през 1983 и 1987 г. успешно проведе кампания за освобождаването на репресираните д-р Николай Попов и Димитър Пенчев. Включи се в подкрепата на неформалните демократични движения. В началото на юни 1990 г. в навечерието на изборите Тони и Лидия осъществяват копнежа си да се върнат в свободната от комунисти България.

„През януари 1997 г. Антон, оставяйки всичко, си дойде спешно да участва по барикадите в София и провинцията за свалянето на Виденовото правителство – разказва приятелят им Фреди Фосколо. – Вече засегнат от болестта, той намери сили да посети родината си и по време на юнските избори през 2001 г. Завръща се огорчен в дома си, където издъхва на 15 октомври същата година. С поведението си семейство Машеви беше успяло да спечели сърцата и уважението на френските си съграждани. Когато в централното кафене на Сен Мандрие някой чуеше българска реч, то всички са знаели да отвърнат с „Добър ден, как си?“. На опелото на Антон Машев, извършено от православен свещеник в местната католическа църква, се стече мнозинство, така че площадът пред храма едва стигна да побере скърбящите

Той беше пожелал на гроба му, разположен на най-високото място на хълма над града, да има само дървен кръст. Оттам се простира гледка към безкрайната морска шир.“

В наши дни съпругата му Лидия не е загубила усмивката си.

„Това, което ме впечатли, когато пристигнах във Франция, е, че в сравнение с жените на Запад ние българките, се отличаваме с чувството си за независимост. Не сме станали богаташи, но успяхме да живеем нормално- казва днес Лидия Машева. – В момента емиграцията от България е оправдана само за хора, които се занимават с наука или изкуство. Що се отнася до млади българи с висок интелект, идващи само по икономически причини, каквито виждам много при нас напоследък, за тях е по-добре да се помъчат да направят нещо в България“, категорична е тя.


Източник: 168chasa.bg





Как сме се чувствали тогава на по 18 години? Датата е април 1989 г,клетва на стадион "Славия" Първи армейски парашутно разузнавателен десантен батальон Горна Баня. поделение 26850  набор 1970.


Въпреки всичко смятам, че в казармата младите момчета ставаха дисциплинирани, каляваха физиката и психиката си и наистина излизаха възмъжали


Казарма отдавна няма, останаха само спомените на няколко поколения мъже. Няма да забравя как моите родители ме изпратиха в поделението. Баща ми даваше последни наставления, майка ми гледаше с тревога и плачеше за синчето си, което трябваше да става мъж. А приятелката ми се кълнеше, че ще ме дочака 900 дни. Въпреки всичко смятам, че в казармата младите момчета ставаха дисциплинирани, каляваха физиката и психиката си и наистина излизаха възмъжали.

Още помня клетвата, която положих като новобранец:


Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници.


Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на народното правителство.Готов съм винаги по заповед на народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Въоръжените сили се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.

Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.


Е, имаше много абсурди и омразни дейности като например т.нар. сапунка. Мозайката в коридора блестеше, защото всяка нощ се почистваше по специален начин. Първо се настъргваше сапунът – това ставаше с помощта на пружината от леглото. Добавяше се одеколон, паста за зъби, крем за бръснене и вода. Разбъркваше се и се изливаше върху пода. Попиваше се с  вълнен плат и накрая се измиваше с вода, докато се отмие цялата пяна. И това – по време на почивка.




Дебютира в киното с филма Утро над родината (1951) – в ролята на циганчето Сали, е душата на компанията. Но след това за известен период от време не получава почти никакви роли. Точно в този период Калоянчев преминава от Народния в трупата на наскоро преди това създадения Сатиричен театър. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в Специалист по всичко“ (1962), Кондов във „Вълчицата“, инспекторът в „Инспекторът и нощта“, фокусникът в „Най-дългата нощ“ (1969), Риксата в „Привързаният балон“ (1969), Джордано Бруно в италианската продукция Галилео Галилей“ (1969), Езоп в „Езоп“ (1971), „Неочаквана ваканция“ (1981), „Нощните бдения на поп Вечерко“ (1981), „Бон шанс, инспекторе!“ (1984), „За къде пътувате?“ (1986) „Големите игри“ (1999) и „Рапсодия в бяло“ (2002). Играе в над 50 филма.


През 1990 г. по сценарий режисьорът Иван Ничев заснема „Бай Ганьо тръгва из Европа“ с Георги Калоянчев в ролята на прочутия българин. Оказва се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те.


През 2006 г. излиза своеобразното продължение „Бай Ганьо се завръща от Европа“. Сценарият е писан специално за големия актьор, но десет години по-рано и дълго време не се намират пари за реализацията му. Всичко това налага нов актьор за ролята на бай Ганьо. Огромното си уважение към таланта на Калоянчев Иван Ничев доказва, като въвежда нов, несъществуващ герой в класическото произведение на Алеко Константинов – духът на Бай Ганьо. През 2006 г. след многото други призове и отличия Калоянчев получава и Наградата на Съюза на артистите за цялостно творчество.


Член на СБФД (1964), на САБ – в УС (1970 – 1973).


Най-голямата награда за него си остава званието Народен артист – в най-истинския му смисъл на актьор, всенароден любимец от близо половин век.


Автор е на автобиографичната книга „Жив съм, ваш съм!“ (1998; 2000 – II издание).


Напуска ни завинаги от този свят на 18 декември 2012 г. в София, на 87-годишна възраст.


НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации