Славният в миналото строител монтажник и герой на соцтруда Георги Карауланов е роден на 4 декември 1933 г. в Средец. Помага на баща си в коларо-железарска дейност. Първата му работа след това е във фабриката „Верига“ в Бургас. Между 1950 и 1953 г. е бригадир на националната младежка бригада в Димитровград. През 1957 г. става член на БКП. Участва в строителството на големи промишлени обекти като Азотноторовия завод в Димитровград, комплекса „Марица-изток“, завода „Кремиковци“ (1961-1974) и заводите в Троян и Ловеч. Работи и по строежа на обществени сгради като зала „Фестивална“, сградите на радио „София“ и Дома на профсъюзите в София. С Указ №882 от 30 август 1969 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. На следващата година заминава за Уляновск, СССР, където ръководи интернационалната бригада „Георги Димитров“, която изгражда мемориален комплекс по случай 100-годишнината от раждането на Ленин.
През 1972 г. завършва техникума по Механотехника, а след това завършва задочно АОНСУ. От 1972 до 1974 г. е директор на Завода за метални конструкции. През 1974 г. е избран за секретар на Централния съюз на българските профсъюзи. Остава на този пост до 1990 г. От 1977 г. е член на ЦК на БКП. Издава четири книги: „Кръвна група“, „Зърно и плява“, „Чаша носталгия“ и „Пълно за празно“. Награждаван е с „Орден на труда“ – бронзов (1953), „Червено знаме на труда“ (1963), „Георги Димитров“ (1967), „Народна република България“, II ст. (1982) и I ст. (1983).
Когато Карауланов умира на 86 години през 2020 г., известният социолог проф. Георги Фотев пише скръбното съобщение за кончината на легендарния строител и разказва какъв човек е бил той:
„Почина Георги Карауланов. Необикновен, изключителен човек. Феноменална личност. Свидетелствам лично за него. Той ме спаси от тоталитарно-комунистическата машина, която щеше да ме смаже. Физически или в някакъв друг смисъл. Човек може да бъде смазан по хиляди начини. Аз съм му признателен. Той беше герой на социалистическия труд. Не ми разрешаваха да следвам по политически причини. Работих в неговата бригада няколко години. След като ме взе в бригадата, се оказа, че в много отношения сме полярни противоположности. Той не понасяше органически неработливите и смотаните, а аз по рождение не понасях физическия труд и занимание с машина, каквато и да е тя. Бях съзерцателен и отнесен за хората на здравия разум. В бригадата го наричаха с обич и страхопочитание „Карата“. От нищо и от никого не му пукаше. Никаква партийна номенклатура до най-високото не предеше пред неговия поглед. Не цепеше басма на никого.
Растеше неприязън на Карата към мен, защото ме смяташе за лентяй, който, вместо да работи, се мотае. Веднъж избухна, обиди ме и каза, че ще ме изгони. Аз отговорих с безумно действие, за да докажа, че не съм страхливец. След като разбра това, което направих, той отсече, че няма да напусна. Заповяда ми да бъдем вечерта у тях. Вече се справях с пиенето. Говорихме цяла нощ и се напихме жестоко. Когато отрезняхме на другия ден, седнахме на една релса да изпушим по цигара. Даде ми огън и каза нещо абсолютно изненадващо за мен. Разбрал защо за мен мислите и думите са по-важни от нещата и делата. Каза ми, че моето място не е при тях в бригадата, а в университета и за други неща след това…
Останах в бригадата, а той щял да почва борба да ми разрешат да кандидатствам в университета. Наистина се захвана с тая безнадеждна работа. Слава Богу, след няколко години ембаргото за такива като мен падна. Бях приет в университета и получих от него писмо, написано с молив от строеж в провинцията. Беше много щастлив и предричаше, че един ден той и хората от бригадата ще се гордеят от това, което щял съм да направя… Той беше комунист, но по нищо не приличаше на комунистите от читанките, партийните конгреси, плакатите и т. н.
Аз произхождах от семейство – противници на режима, репресирани от неговата Партия. Героят на социалистическия труд стана член на ЦК на БКП и пр. Журналистите се надпреварваха да вземат интервюта от него и да пишат репортажи за бригадата му като първенец в социалистическото съревнование. Той се изказваше по начин, по който другите не можеха или пък се страхуваха да говорят публично. Феномен!
Георги Карауланов не понасяше фалша, комунистическата патетика и празнословие. Партийните натегачи, кариеристи, манипулатори го отвращаваха. За партията си, за върхушката, за реалния социализъм ми говореше работи, които, честно казано, ме плашеха… Казвах му, че машината е безмилостна. Той нехаеше.
Открих на него и на хората от бригадата света на изкуството. Мина време. Карата започна да пише къси разкази, свързани с конкретни случаи и свои преживявания. Ей така, за себе си, и ми ги даваше да ги чета. Бях изумен и му казах, че трябва да бъдат публикувани. В началото той ми се смееше. Търсеха приятелството му най-талантливи творци от онова време. Разказвал ми е за приятелството си и срещите си с Константин Павлов, с Васил Попов, който прочете ръкописа от къси разкази на Карауланов „Кръвна група“. Васил Попов бил смаян и се заел с публикуването на книжката.
След влизането в университета и през годините имах тежки случаи с комунистическия режим, но Карата винаги ме спасяваше. Той беше феноменална личност и в очите на други хора.
Комунистическата система се срина. Георги Карауланов предричаше това. Светът на лъжата се срина. За него епохалното събитие беше обаче радикално двузначно. Карата каза, че неговото време е приключило. Той признаваше върховенството на две ценности – истината и справедливостта. Искаше да ги види. Не ги видя. Обяснявах му, че по своята природа ценностите в чист вид са невидими. Но за неговото утопично съзнание не беше така.
Имах публични изяви по политически и ценностни, тоест идеологически въпроси, публикувах книгата „Дългата нощ на комунизма в България“. Той не ме е укорявал нито веднъж, а дори ме е защитавал срещу яростта на негови бивши съпартийци, които ме заклеймявали, както те го могат.
Човекът и приятелят, моят спасител, а навярно и на други спасителят, си отиде. Остаряваше и духът му се бореше с тялото, което ставаше немощно, но властно в немощта си. Когато го навестявах, обръщаше разговора към губещия се смисъл на живота. Ако смисълът на живота е в делата, неговите се сринаха пред очите му.
Когато той изграждаше „Кремиковци“, правеше това с мисълта и чувството, че вгражда себе си. Но „Кремиковци“ отиде по дяволите. Карата не беше търсил пътя към църквата и вярата в нея, тоест религиозната вяра. Между другото, да повторя, БКП не беше за Карата църква, но и Партията отиде пред очите му по дяволите.
Опитвах се да отговарям на неговия мъчен въпрос по заобиколен начин. Казвах, че Живият Бог не е в небесата на астрофизиката, а в човешкото сърце“.
Приживе Георги Карауланов казва: „Не се наемам да правя оценки на Тодор Живков. По правило човекът е това, което върши. Живков за мен е историческа личност. Той живя в един брутален свят и упорито се мъчеше да го промени. Той бе истински родолюбец“.
21:49:00
