Ватманът Евгени Минчев разказва как е преминавало ежедневието му през 80-те

Не ми го хвали! Ватман ли е, не е стока. Сберат ги от провинцията какви ли не престъпници, па после се чудим отде тая простотия в столицата.

Ама, бабо, той свири на пиано…

Ще му дам на него едно пиано. Да си върви отде е дошъл, да не викна дядо ти. Ма и на теб ти се чудя, майка ти професорша, а ти Бог знае каква ще станеш.

С ватман — ватманша — отвръща й злобно през сълзи Таничка и хуква към първия етаж, където, нагизден като младоженец, я чакам аз. Събираме от моето и нейното портмоне последния лев и се свиваме в малката подуянска сладкарничка на чаша чай и саралия с неопределена възраст.

Спомням си тази случка от злополучния опит да гостувам на първата си софийска любов и камерата на въображението ми изважда на бял свят още няколко от този вид. Повечето цветни, пъстри и абсурдни до безобразие, други пък, черно-бели, на места преливащи в по-тъмно и още по-тъмно, докато заприличат на безразборно накапали мастилени петна върху белия екран на моите спомени.

Наложи се да сменя квартирата. Избирам от в. „Вечерни новини“ телефон с 43, да ми е по-близо центъра, и смело завъртам шайбата на уличния апарат (б. р. – по онова време телефоните, които започват с 43 и 44 са в центъра, в района на Докторската градина и Орлов мост).

Работещ, търси самостоятелна стая - заявявам.

Какво работите? -  проскърцва в слушалката бабешкият глас.

Ватман съм, госпожа, в „Пенка Михайлова“.

Никаква госпожа Пенка не познавам и не искам ватман, защото много шумно ми се вижда. Пък и сте едни…

Уверявам я, че няма да гарирам трамвая в апартамента и й пожелавам да си намери летец за по-безшумно. С триста зора, както се казва, наех скромна стаичка в полумансарден апартамент на „Оборище“. Кооперацията подредена, да те е страх да стъпиш, а табелките по вратите едни такива завити по краищата, призвани сякаш да те уверят с вида си, че тук живее еди кой си артист, еди коя си доцентка и еди коя си прима балерина.

На третия ден от пренасянето, с раирано сако и вратовръзка, бодро, с букет невени в ръка, се спускам важно-важно по стълбището. Портиерката ме дърпа настрани и поверително споделя:

У Петрова се настанил ватман. Хи-хи-хи, И таз добра. Като почне да й ги води всяка нощ, ще й се отели волът. Аз навремето познавах един от „тройката“ — дебел, брадясал, потен и женкар. Пази Боже. Вие да сте чули нещо?

А, свястно момче, казват, било. Не пиело, не пушело…

Свястно, зер! Дорде е ново, ще се кипри, па после ела виж. Знам ги аз ватманите.

През следващата седмица се прибирам в квартирата с новата си пишеща машина. На вратата се сблъсквам с хазяйката:

Кво е това, бе? Телевизор ли, транзистор ли е? Пак ток ще гориш… Машина пишеща? Бре ти да не си писател? Като напишеш нещо, дай да прочета. Умрем да четем глупости.

Мина повече от месец и портиерката отново ме дърпа в стаичката си, облепена с портретите на Лили Иванова от „Камино“ досега.

Чухте ли? Оня прописал. Чунким няма истински писатели, та на него ще се спрат. Ама он може и да лъже. Малко ли са с неговото име. Не му е чист восъкът.

Чист, мръсен — не ме интересува и поемам бегом, че съм втора смяна. На пункта за смяна си вземам кафе и полупрозрачна кола (б. р. – по онова време барманите намират начин да разреждат кока-колата от автомата, за да печелят от оборота). Имам още десетина минути до смяната и се заемам да поогледам колегите си. Всеки с кафето, всяка с плетката и всички заедно — с мисълта за предстоящата смяна. Онзи там с вестника е бай Милан. Двадесет години чака за жилище. Главата му е побеляла и олисяла от чакане. На леля Тонка оня ден й се роди внуче. Цецка е решила непременно да свали някой софиянец — куц, гърбав, кьорав, но да не се връща на село. Аз пък…

И аз сред тях на този свят. И също — обект на внимание. Трябва да съм глух, за да не чуя нарочно повишения тон:

Виж го Интелегента, пак му пуснали стихотворение във вестника. Какъвто е издокаран, казват, че по ревюта ходил, ама не ми се вярва! Ватман, като ватман. Какво пък толкоз му намират?

На това, последното, натъртват: ако не съм чул — да чуя.

Що му е на момчето, ма? Малко му гърбав носът, ама они все отпред го снимат за модните списания, Па нали съм видела, па и стихове съм му чела…

От „комисията по категоризирането“ се отделя млад колега и съчувствено ме тупа по рамото:

Не ги слушай ,глупави хора. Ами вземи, че стани щатен поет. ‘Наиш ли к’ви мангизи взимат. Виж там, в „Новини“ пущат обяви…

Ще видя, разбира се, как не. Щом толкова „мангизи“ дават.,. Изхилвам се на ум и сменям колежката от пристигналия вече трамвай. Изслушвам обясненията й: динамото не зарежда, пантографът крив, компресорът не вдига въздух до шест атмосфери… А очите й присмехулно говорят: „А да те видя, поете, като си толкова учен, как ще се оправиш?“ Заемам възможно най-нехайната поза, благодаря й учтиво за информацията и с елегантен жест затварям вратата под носа й. Чао, колежке, и приятна почивка. Разказвай на мъжа си довечера, че оня, алтавият от ,,седмицата“, се паникьосал, като си му оставила повреден трамвай, А аз, като по-прост, ще го прибера в депото и ще го изкарам изправен.

Позабравил вече ехидната й физиономия, разговарям с качил се от предната спирка колега:

Гледам го, значи, как тича. Забавих малко и аа, да спра. Той, балъкът с балък пък, мисли, че ще му отворя и тича ли, тича. Да има да взима. Ще разправям довечера на жената да се смеем…

Става ми болно. Толкова ли обедня емоционално, колега, че търсиш развлеченията си в гавра с хората? Толкова ли радост ти носи "балъшкото" им тичане? Или може би релсите са моделирали у теб мислене тип „кон с капаци“ — да не виждаш нищо повече освен нелепите и жалки начини да си разнообразяваш работното време. Срам ме е да те гледам и още по-срамно и мъчно ми става, когато си помисля, че такива като теб всекидневно дописват гадния мит за ватманите — потни, дебели, псуващи.,. И заради които портиерката ще ме дърпа злорадо настрани: „Чухте ли, у Петрова се настанил ватман… Знам ги аз ватманите.“ Заради които бабата на Таничка ще каже: „Не ми го хвали. Ватман ли е  не е стока.“ Заради които в компанията ми ще… Не искам да си спомням повече…

Само усмивката на едно безкрайно красиво момиче, облечено в костюм от истински бял шевиот и блузка от истинска бяла коприна, само седемте истински бели хризантеми, с които ми помаха на слизане от трамвая, ми напомниха, че не съм сам.

Текста е свален от списание. „София“, бр. 9, 1988 г. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вестник “Super сензация” брой 3 от 1991 г.

Представяме ви вестник “Super СЕНЗАЦИЯ” брой 3 от 1991 г. Основатели и редактори са Румен Балабанов и Анго Стоянов. 

Разказ на Сергей Медведев за присъствието на съветски войски в България по искане от правителството на Васил Коларов по време на процеса срещу Тройчо Костов и “неговата група”. Кой пожела смъртта на Мерилин Монро? Повече от четвърт век след гибелта на звездата няма еднозначен отговор.

А помните какви други вестници излизаха и бяха популярни в зората на демокрацията у нас?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Хубавото време в страната свършва и до дни се задава люта зима

Синоптикът на Нова Тв Ники Василковски попари мераците на българите за още дни, пълни със слънце и високи температури.

Пред Виктор Николаев и Мира Иванова той обясни, че от вторник-сряда в страната ни ще нахлува арктически студ, а другата седмица ни очаква вече и първият сняг в по-ниските райони.“Първо времето ще се развали в Източна и в Северна България, където ще се усети спадът на температурите и тези дни започват валежи от дъжд”, обясни той.

Ето и пълната прогноза на Василковски:

Седмицата започва със сравнително топло за сезона време. Температурите в понеделник следобед ще са в интервала 17-22 градуса. В часовете до обяд видимостта ще бъде понижена заради мъгли на много места в равнинната част на страната.

Денят обаче ще е слънчев до обяд. След това предстои постепенно заоблачаване от запад, което ще обхване цяла България.Превалявания се очакват по-късно следобед в районите на Северозапад.

Вторник и сряда от север ще нахлува студен въздух. Фронтът с валежи ще засегне най-вече източната половина на страната във втория ден на тази седмица.

В сряда преваляванията ще са незначителни и то само на изолирани места.

От четвъртък до почти до края на седмицата ни очаква прохладно есенно време с мъгли и температури сутрин, на много места близки до нулата. В следобедните часове слънцето ще се показва, но термометрите ще се колебаят между 10 и максимум 15-16 градуса в традиционно най-топлите райони.

Около 15 ноември моделите за прогнозиране чертаят сценарий с мощен пренос на студен арктически въздух от север към Балканите, който в началото на следващата седмица ще се комбинира с влага от Средиземноморието.

Ако това се случи, предстои обстановка с напоителни валежи от дъжд и сняг почти в цялата страна, пише Блиц.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

102 годишна българска учителка: Ученик не се наказва, преподава се с любов!

И на 102 години Павлина Ташкова има бистър ум и завидна памет. Все още е организирана, строга и точна, както я помнят колеги, ученици и близки.Работата си като учител започва на 9 септември 1944 г., след като току-що е завършила история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. 

До 1949 г. учителската й практика минава в Девическата гимназия в Стара Загора, а директор й е г-н Минков, който я е изпратил и като абитуриентка,пише сайтът mozache.com

Павлина Ташкова искала да завърши немска филология, защото сестра й учела това в Германия. Баща й обаче казал, че не може да я издържа. В семейството с четири деца работел само той. Приятелка на сестра й – историчката Кирила Възвъзова, я записва в университета. “Поддържахме връзка с нея, пита ме какво искам – казах история. Но нямало места, записа ме педагогика и каза – ако не ти хареса, ще те преместим. Така и стана, не ми хареса педагогиката, преместих се и завърших история. Мисля, че не сгреших”, разказва тя.

След Девическата гимназия учителства една година в Мъжката гимназия, а през 1950-а, когато започва подбор на кадри за Педагогическото училище, Павлина Ташкова отива там, където е учител до закриването му през 1961 г. Следва някогашното Трето средно, а след сливането с Четвърто средно е учител в Първа смесена гимназия „Христо Ботев”, известна и като „Мироновата”, и остава там до пенсионирането си. Не може да каже на колко ученици е преподавала, защото не е правила подобна статистика. Помни обаче почти всички, както и родителите им, и много се радва, че и учениците я помнят и, което е много важно, се държат възпитано.

В Първа смесена работила в много добър колектив. “Не помня конфликти, може би това се дължеше и на директорката Екатерина Миронова, защото за да бъде задружен един колектив, важна е главата”, казва г-жа Ташкова. „И прекалената строгост не е за предпочитане. Нямаше слаби учители, всеки си гледаше работата, много е важно за един колектив да е сговорен”, обяснява тя. Спомня си за известни и обичани нейни колеги, които вече не са между нас – Димитър Македонски, Георги Байданов…

Казва, че е имала много хубави деца – и момчета, и момичета. “Никога не са ми създавали проблеми, не са ме ядосвали в час, нито аз съм влизала в клас ядосана, работила съм с любов”, категорична е тя. Най-важното, на което искала да ги научи е да правят изводи, а не просто да запаметяват урока. „Никога не очаквах да вдигнат гора от ръце, първите, които вдигаха ръка, посочвах и винаги имах време за обобщение в края на часа.” Веднъж като замествала в Руската гимназия, като завършила урока, трябвало да зададе няколко въпроса, за да прецени как е усвоен материалът. 

“Един ученик от последния чин се обади – ето, това се казва час по история. Чух го много ясно, това е най-добрата оценка”, спомня си Павлина Ташкова, която никога не е вдигала ръка за наказание на ученик. Учителят трябва да владее учениците, да използва всички методи, а не да ги наказва, смята тя.“Не одобрявам и частните училища – обучението там не може да е така сериозно, както в едно учреждение, ръководено от държавата. 

И с многото университети качеството на образованието пада”, това са приоритетите в образованието за учителката легенда. Сигурно е, че няма да стане министър на образованието, но трябва да се помисли над думите й, защото и столетница може да е пример за сериозно отношение не само към реалностите в днешното образование, а и към всичко, случващото се в държавата ни. Мога само да й пожелая все така бодър и силен дух, с който да заразява всички около себе си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1982 г. в курорта Златни пясъци става грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката

Националите ни паднаха от Норвегия в турнира Лига на нациите. Последният ни успех като гост на скандинавската страна датира отпреди 35 години. На 7 септември 1983 година България печели в Осло с 2:1 в евроквалификация, а головете бележат Стойчо Младенов и Наско Сираков.

Доста интересно обаче е точна година преди мача. През септември 1982 г. идва разкритието за грандиозен скандал, в който са замесени наши футболисти. Всички са потресени от случката, разиграла се в Златни пясъци. Жертвата е норвежка туристка – 34-годишната Роуз.Темида е безмилостна към провинилите се. Осъдени са седем души, а присъдите варират между една година условно и три години и половина ефективно. 

Опандизени са надежди на благоевградския футбол. Най-много лежат Йордан Мурлев, Иван Муларов – Алдо Моро и Митко Димитров – Катеричката. Тримата са одрусани по три години и половина. 

По-леко минават другите, минали през кревата на норвежката – Румен Стойчев, Кръстю Пенев и Иван Бербатов. Условно се отървава само Васко Попов. Той е комсомолски секретар на отбора, а баща му е шеф на РПУ в Белица. Доколкото е известно, Попов-старши е офицер от Държавна сигурност. Останал без важните си футболисти Пирин изпада в „Б“ група.

34-годишната Роуз летува в Златни пясъци със своя сънародничка. Футболистите на Пирин твърдят, че жителката на Осло е проститутка, която се съгласява на групов секс срещу заплащане. Тарифата й била 100 долара на калпак. Белята става, след като Роуз и приятелката й се нафиркала до козирката. Впрочем така правят повечето скандинавци, щом попаднат в държава без сух режим и с евтин алкохол.

Хардс*ксът се разиграва в началото на септември 1982-а, когато Пирин (Благоевград) акостира край морето за мач със Спартак (Варна). Вечерта преди двубоя треньорът Васил Методиев – Шпайдела праща всички в леглата точно в 22:00 часа. Според каноните на спортния режим. Обаче на „орлетата“ им се отваря глътка. Те правят десант от втория етаж. Първи се измъкват вратарят Христо Христов – Бараката и Борислав Хаджиев – Шмайзера. По-късно към тях се присламчват и съотборниците им. Двете норвежки хващат окото на родните футболисти, които решават „да атакуват“. Алкохолът започва да се поръчва с бутилки. Засуканите норвежки сядат на коленете на играчите. Палавата игра продължава и не след дълго няколко от футболистите и Рoуз се озовават в хотелската стая, където се досещате какво се е случило…

Осъдените не отричат любовните ласки с чужденката. Но се кълнат, че срещу 300 долара тя доброволно им е пуснала.

Под ударите на закона попадат само футболните новобранци. Старите кучета: Христо Христов – Бараката, Методи Стоянов – Мечо, Борислав Хаджиев – Шмайзера и Борис Николов – Заека, минават метър.

След случката Роуз с помощта на хотелската администраторка пише оплакване за групово изнасилване. Районното в Златни пясъци се задейства.

През това време изцедените през нощта футболисти на Пирин се потят и на терена. Пиянството и оргията си казват думата. „Орлетата“ губят от Спартак (Варна) с 0:4. На полувремето милиционерите се обаждат на треньора на домакините Иван Вуцов. За карък на благоевградчани Спартак е МВР-отбор, а Вуцата е майор от ДС. Габровецът обещава на колегите си да им съдейства при задържане на престъпниците.

Вуцата отива при треньора на Пирин Васил Методиев. Съобщава му за жалбата на норвежката. Моли го да остави играчите си за кратка справка. Това било дреболия. А все още не е късно да се измъкнат. Духнат ли в този момент, иди ги гони сетне. Шпайдела се колебае, но Вуцата настоява. Гарантира, че ще потули случая. Целият отбор на Пирин остава за показания. Организира се разпознаване. Норвежката посочва седем души. Според следователите това са хората, които не са я уважили достатъчно. Следва поставянето на белезници и отвеждането на играчите в милицията. „Орлетата“ прекарват три месеца в ареста, а след осъждането някои са за по-дълго в килиите.

След като обезкръвеният му отбор изпада в „Б“ група, Васил Методиев отива в Левски. Именно под негово ръководство „сините“ постигат най-големите си успехи.

Година след грандиозния секс скандал пък националите ни побеждават в Норвегия. Нещата в Осло на 7 септември 1983 г. не тръгват добре. На вратата застава 20-годишният Борислав Михайлов, тъй като по-опитният Илия Вълов получава контузия на тренировката в деня преди двубоя. За да има на разположение повече полеви играчи, Вуцов е оставил в София Антонио Ананиев и така Михайлов трябва да играе в два поредни дни, след като пази и за младежките национали. Още в 4-ата минута норвежците повеждат в резултата с гол на Оге Харейде (по това време играч на Норич). Седем минути по-късно обаче България изравнява – Стойчо Младенов е точен след триково изпълнение на пряк свободен удар.

В 51-ата минута удря моментът на Наско Сираков. Той получава топката на тъчлинията, но усеща, че никой не го пресира и се втурва в атака. Топката е на неудобния му ляв крак, но Сираков шутира и вкарва. Това е първият му гол за националния отбор. Той идва в първия му официален мач за България, след като преди това има участия в контролите срещу Алжир (3:2) и Гърция (3:2).

След края на мача българските национали са почерпени от посланика ни в Норвегия Георги Атанасов. Поводът е двоен – футболната победа и 72-ият рожден ден на държавния глава Тодор Живков. Успехът в Осло дава шанс на България за класиране на европейското първенство във Франция. Още повече, че на 16 ноември побеждаваме Уелс с 1:0 в София. Следва решителен мач с Югославия в Сплит, в който в истинска драма отстъпваме с 2:3 и „плавите“ отиват на Европейско.

И преди евроквалификацията в Норвегия има скандал. Наско Сираков напуска самоволно лагера на националите в базата на „армейците“ „Червено знаме“… заради Илиана Раева. По това време двамата са започнали бурна любовна връзка. Наско и Илиана не са се виждали повече от месец и футболистът решава една нощ да избяга от лагера и да се види с гимнастичката. Иван Вуцов обаче научава за бягството. Треньорът е бесен на 21-годишния играч и дори е готов да го отстрани от отбор.

„Не те е срам! Как можа! Викнал съм те да си титуляр с Норвегия! А ти!? Престъпник! Ще ми ходиш по нощите да се правиш на мъж! Ще се обадя на баща ти!“, фучи разбеснелият се Иван Вуцов.

В Осло обаче Сираков бележи победното попадение, което е негов първи гол за националния отбор. Явно срещата посред нощ с Илиана Раева му се отразила много добре.

Източник:www.blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А бяхме някога деца с безгрижно и щастливо детство

Бяхме някога деца ,сега сме над четиридесет години.

Всеки има свой дом , семейство деца и внуци.

Родени бяхме в България във  времето на комунизма .

Живеехме и бяхме щастливи

Ходихме на училище ,с ученически униформи .

 Животът ни бе различен ,ходихме на кино ,и ядяхме сладолед за двадесет стотинки .

Нямаше страх ,нямаше лъжци и измамници .

Над нас бе разперила крила милицията и, власта народна .

Живеехме и бяхме щастливи нямаше ,гладни хора ,нямаше безработни.

Настъпи време ,време на промяната , комунизма си отиде ,демокрацията дойде .

И настъпиха промените , свалихме униформите  и обухме дънките.

няма ги вече , заводите няма вече ТКЗС .

Няма , вече БКП има партии различни .

Пръснаха се нашите деца ,хлябът чужд да ядът по света .

Пръснаха се , щастие да търсят в чуждите страни.

Тъжни майки, децата си изпращат  .

Дай боже децата ни да са  добре . 

И молим се всеки ден ,живи и здрави да се върнат у дома .

Сега всеки грижи се за насъщният  хляб.

Картофи садиме, чушки лук и боб.

Вече сме различни и грижим се сега ,къщата да е пълна със радост ,здраве и храна.

Автор Ивайло Маринов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ