Не е пресилено да се каже, че рали „Златни пясъци“ е катализаторът за развитието на българския автомобилен спорт. Дълги години, най-голямото българско рали е било прозорец за пилоти, навигатори и организатори към възможността да се запознаят с най-новите тенденции, с най-новите рали автомобили или да се борят рамо до рамо с най-силните европейски пилоти. 



Самият факт, че легенди като Хенри Тойвонен, Валтер Рьол, Райнер Алтенхаймер и много други, са стартирали от морския бряг към Балкана идва до покаже, че българското рали е било сериозен фактор сред елитните европейски ралита.



На Бакойския баир, недалеч от VI основно училище се намира къщата музей „Митко Палаузов“. Тук е живял и израснал най-малкият български партизанин Митко Палаузов.Роден е на 8 ноември 1930 г. в махала Енев рът към Батошевска община, Габровски окръг. Само няколко месеца след неговото раждане родителите отиват като работници в Севлиево. През 1936 г., принудени от фашистката полиция, те се преместват в Габрово.
 

Тук в големия работнически център се свързват с партийните организации в предприятията, където работят. С тяхна помощ Палаузови си построяват малка кирпичена къщичка в м. Бакойски баир. В нея се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на партията, в чийто състав влиза и Трифон Палаузов – бащата на Митко.По време на въоръжената борба против фашизма и капитализма, макар и много малък (едва 11- годишен), Митко получава важни задачи – стои на пост пред къщата по време на заседанията, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци.

През май 1943 г. Митко и майка му преминават в Габровския партизански отряд, където се намира неговият баща. Като партизанин Митко участва в походи, акции и сражения. Селяните от с. Бериево дълго ще помнят и разказват за малкия партизанин, който пламенно е рецитирал стихове на Смирненски. В партизанската болница скривалище в м. Осеникова поляна прекарват дълга и студена зима ранените и болни партизани, чиито санитари са Митко и майка му Ганка Палаузова. Митко носи вода, превързва партизаните, стои на пост, чете книги, мечтае за свободата. 

На 1 април 1944 г. многобройна полицейска група обкръжава скривалището. Завързва се неравен бой, в който с оръжие в ръка загиват партизаните Митко и Ганка Палаузови, Минчо Георгиев (Младен) и Иван Илиев (Гошо).

След минаването в нелегалност на семейство Палаузови полицията опожарява къщата. Запазени са малко вещи: дървено коритце, ракла за дрехи, миндерът, на който е спал Митко, и масата, на която е подготвял уроците си. Къщата на семейство Палаузови е възстановена през 1962 г. и подредена като музей през 1964 г.Възстановено е и скривалището, в което са били укривани нелегални материали и партийни дейци. Тук е било поправяно партизанското оръжие и са били отпечатвани пропагандни материали на циклостил. До входа му е изправена ламарина, която е служела за прикритие. В ъгъла на голямата стая е изкопана малка пролука.


В нея Митко е укривал нелегална литература, пистолет и марки. На етажерката са наредени любимите книги на Митко: „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов, съчиненията на Ботев и Смирненски. В кухнята над камината били поставяни поправените пушки. Малка подвижна полица в килера е замаскирвала таен изход.През 1971 г. към къщата музей „Митко Палаузов“ се откри експозиционна зала. 
С цветни диапозитиви, илюстрации към книгата на Марко Марчевски и документални снимки се разкрива животът на най-малкия партизанин. Тук се намират пистолетът на Митко и торбичката, с която е разнасял позиви. Във витрина са поставени партизанските дрехи на Трифон Палаузов – голф, винтяга и нож. Тук има и зала за провеждане на пионерски сборове и срещи. На магнетофонна лента са записани и спомени на Трифон Палаузов.Къщата музей „Митко Палаузов“ се намира на ул. „Веселие“ 3.


Тогава той посещава новопостроения КарловскиТракторен Завод в с.Ведраре.Изказва отлични впечатления от производството и Куба става един от основните ни клиенти за България за износ на трактори.Проявява  особен интерес,когато му казват,че завода е построен изцяло от Трудова Повинност/Строителни Войски от 1969/.

Люботно за Фидел Кастро:

През 1953 г. 120 въоръжени атакуват казармата Монкада. Фидел Кастро е осъден на 15 години затвор, но скоро е амнистиран. Фидел Кастро отива в Мексико и там заедно с Ернесто Че Гевара организира въстание. През 1956 г. въстанието търпи поражение, Фидел Кастро обаче успява да реорганизира въоръжените си отряди и продължава борбата. Корумпираната система на Батиста е поддържана от САЩ. Тесен кръг от богати властимащи изнасят кубинското национално богатство в САЩ. Фидел Кастро е приет с резерви и от Хрушчов поради несъгласието си със сталинистките форми на управление в СССР по това време. Към 1 януари 1959 г. цялата страна вече е на страната на Кастро, Батиста тайно емигрира в чужбина, изоставяйки Куба, намираща се в състояние на гражданска война.

Фидел Кастро става министър-председател. Започват национализациите. Хиляди едри собственици на селскостопански земи бягат в чужбина с капиталите си. Изнесени са големи количества културни ценности и златни предмети. В Куба започва период на комунистическа диктатура, поддържана от СССР.


На Северното Черноморие също се спазват мерките.Курортът Слънчев бряг изживява ренесанс и е пълен с туристи, които са много доволни от по-ниските цени на чадъри и шезлонги, както и от изгодните оферти на хотелите. 

Местата за настаняване и концесионерите са на необходимата висота, спазват се всички противоепидемични мерки и заразени и болни с Ковид-19 в курорта няма.Това подчерта зам.-председателят на Българската хотелиерска и ресторантьорска асоциация (БХРА) Веселин Налбантов,цитиран от travelnews.bg

Недоброжелатели говорят, че ще се затягат мерките и туристите ще ходят с маски навън, ще се затварят заведения и хотели. Това категорично не отговаря на истината, а подобни приказки са продиктувани от наши недобросъвестни конкуренти, които явно завиждат за добрите условия, които сме осигурили и доволните туристи, подчерта Налбантов.

Той покани всички българи и гости да почиват в курорта, който предлага както места за отдих и спокойна почивка, така и за забавление. Всички са добре дошли, подчерта Налбантов.

Северното Черноморие също е пълно и се спазват противоепидемичните мерки, подчерта председателят на БХРА Георги Щерев.



Вероятно не са много онези, които знаят, че един от най-известните градоначалници – Йордан Капсамунов за първи път предлага изграждане на оперна сграда в Стара Загора. Той е кмет на града от декември 1952 г. до март 1962 г. Обича операта, кани известни изпълнители иводи дългогодишна битка за реализиране на мечтата си – голяма представителна оперна сграда в Стара Загора. По онова време представленията на операта се изнасят в стария театър. 

Там колективът е принуден да репетира заедно със състава на драмата и често между тях „прехвърчат искри”. Помещенията са малки и неудобни.След многократни разговори с министри в София кметът издейства разрешение да започне строителство на нова сграда. То е запланувано за 1955 г. Проектът е изработен от старозагореца арх.Драганов, работещ в Главпроект – София. Той използва за образецсградата на прочутата Ла Скала. Оперният театър е построен в Милано през 1776-1778 г. Идеята на арх. Драганов получава одобрението на тогавашния министър на културата Рубен Аврамов Леви.

В старозагорския вестник Септември е публикувана рисунка на бъдещата сграда. Дълго време обаче не се отпускат необходимите средства, въпреки че ежегодно Й.Капсамунов пише писма до Държавната планова комисия. Тя има за задача да разработва стопанските планове на национално ниво, но също така да одобрява и контролира изпълнението на плановете в отделните сектори и региони.През 1955 г. старозагорският кмет изпраща изложение до зам. председателя на Министерския съвет  Антон Югов, през 1957 г. – до министъра на просветата и културата Вълко Червенков, през 1958 г. – до Тодор Живков, тогава секретар на ЦК на БКП. До края на кметуването си през 1962 г.  Й.Капсамунов не успява да уреди финансиране. Междувременно проектантът Драганов заминава на работа в Тунис и комуникацията с него става трудна. Новото местноградско ръководство възлага на друг колектив изработване на проектно задание по модел на оперна сграда от т.н. „социалистическа” част на Германия. Главен проектант е арх. Михаил Соколовски (1927-2010), а проектанти – арх. Борис Камиларов (1932-2004) и арх. Цанко СтефановХаджистойчев (1927). Конструктор е  инж. Любомир Събев. Последните двама участват в реконструкцията на оперната сграда, след опожаряването й през 1991 г.

Строителството на новата сграда на операта започва през 1964 г. с първоначална сметка от 1 200 000 лв. През 1969 г. тя е коригирана на 2 508 000 лв. Инвеститор е Градският народен съвет. Ориентир за смелостта на начинанието може да бъде размера на средната работна заплата в страната през 1969 г., която възлиза на 117 лв. Сградата е построена в центъра на града и привлича вниманието с различните си обемни форми и пластични решения.

Фасадната украса на сградата е дело на скулпторите Галин Малакчиев (1931-1987), Крум Дамянов (1937) и Валентин Старчев (1935). И тримата тогава са все още млади, но талантливи и нестандартни творци. През следващите десетилетия те ще се утвърдят като едни от най-големите именав своите области. Крум Дамянов ще продължи връзката със Стара Загора като автор на паметника Бранителите на Стара Загора, а Валентин Старчев, за когото градът е родно място, ще остави почерка си върху паметника на Митрополит Методий и монумента Братска могила. Тримата скулптури изработват и емблемата на главната фасада наречена „Лира и звуци”, която е от алуминиеви пластини. Те получават 12 000 лева за проект, изпълнение и монтаж на фасадната украса. Други 22 000 лева тримата вземат за декоративните портални врати, украсени също с алуминиеви пластини. Те свързват касовия с гардеробния вестибюл.

В новата оперна сграда е доставено кристално витринно стъкло от Чехословакия на стойност около 4000 долара.Вносни са и огледалата, разположени в гардеробния вестибюл, оформени подобно на колони. Осветлението във фоайето около зрителната зала се осъществява от кълба, изработени от кристални пръчки, които разпръскват светлината и придават тържественост. Те са закачени за тавана поединично, върху изпъкнали пирамиди. На други места но във вдлъбнати пирамиди са монтирани светлинни розетки. Таванът е тъмносин, а подът е с бежов мокет. Фоайето е определено от специалисти като „великолепие от тържествени багри, форми и линии”. За това определение допринася и връзката между главното фоайе и галерията към балкона на залата, свързани със свободно стояща стълба.

Монументалната украса вътре се състои от шестголеми гоблена, изтъкани от вълна в държавния вълнено-текстилен комбинат  „Димитър Благоев” в Казанлък. Автори на сцените върху гоблените са големият български творец, тогава доцент, Марин Върбанов (1932-1989) и неговата съпруга китайската художничката Сун Хуай Куей (1937-2006). Марин Върбанов е преподавател по текстил в художествената академия „Н. Павлович”, един от основателите на Катедра по текстил в художествената академия в Ханджоу в Китай, преподавател в Парижката академия по изкуства, първият артист извел изкуството на текстила от стандартните две измерения в триизмерно произведение.Гоблените красят гърбовете на фасадните пана. Композициите са посветени на историята на града и на изкуството. За работата си двамата творци получават хонорар от 49 000 лева. Журналисти, влезли в сградата след пожара през 1991 г., виждат, че гоблените по стените не са изгорели, а само са опушени и провиснали. После обаче те изчезват. И до днес не се знае съдбата им.


Друг елемент на вътрешната украса е декоративно-монументално керамично пано на тема от античната история на Стара Загорапо проект на проф. Дечко Узунов (1899-1986). За проектиране, изработване и монтиране той получава 11 000 лв.


На държавното предприятие „Съби Димитров” в гр.Сливен е възложено за вътрешното обзавеждане да изработи 1700 метра памучен черен плюш и 300 м копринен плюш. Предприятието е негов най-голям производител, но работи още филц, кадифе и килими. ДП „Съби Димитров” получава задача да произведе и нужния мокет – 1400 кв.метра в зелена разцветка и 700 кв.метра  – в синя. Столовете в залата са поръчани в трудово-производителната кооперация „Тонет” в София, която е специализирана в производството на специфична мебелировка. Текстилът за дамаската на столовете е осигурен от НИК по текстилна промишленост в София. Вентилаторите са внесени от СССР, долното сценично оборудване и оркестрината – от ГДР, светлинният регулатор – от Полша. Родно производство е горното сценично оборудване, което е изработено в кооперация  „Освобождение” в София. С Научно-изследователския институт по кинематография и радио е сключен договор за разработка, изработка, монтаж и настройка на електроакустичната апаратура. Сцената, макар и не много голяма е модерна за времето си. 

Снабдена е с подвижни платформи от двете й страни и въртящ кръг в дъното с диаметър 12 м, който заема и наклонено положение до 10 градуса. Освен главна сцена с височинатаот 22 м и почти квадратна основа с размери 19/18 м има малка задна сцена и две странични сцени. Монтирана е голяма завеса и още осем завеси, които могат да се спускат когато е необходимо. От двете страни на сцената – източно и северно се намират репетиционни зали и гримьорни и административни помещения. Оркестрината също е с подвижен под. Тя се издига на две нива – до сцената или до нивото на залата. По този начин има възможност сцената да се разширява или местата в залата да се увеличават. Изброените по-горе факти показват, че не са жалени средства за оборудване на сградата и се е търсело най-доброто в ограничения, в рамките на социалистическия лагер, пазар.Местното ръководство кани за проектанти и изпълнители едни от най-добрите художници и скулптори. Според специалистите обаче, големите творчески постижения при изграждане сградата на операта се откриват в «обемното третиране, пространственно изграждане и декоративно оформяне».

Покривът на сградата е изработен от медна ламарина, която е изпълнена в комбината за цветни метали „Димитър Ганев” в гара Искър. За облицоване пък е използван масован и полиран гранит и полиран мрамор.

Новата сграда на операта е тържествено открита на 14 март 1971 г. Лентата прерязва зам.председателят на Министерския съвет и председател на Държавния комитет за планиране Тано Цолов. Операта разполага с 830 места, от които 250 са на балкона. Тя е оборудвана и съоръжена в духа на последните постижения на техниката. За времето си е най-голямата и най-модерната сграда за опера и театър на Балканите. Интересно нейно описание и анализ на отделните й части прави доц. Матей Матеев, главен архитект на гр. Пловдив през 1974-1977 г. Статията му в списание Архитектура от 1972 г. е богато илюстрирана със снимки и чертежи, чрез които се подчертават всички интересни елементи в сградата.

През 1991 г., точно на празника на Стара Загора – 5 октомври пожар изпепелява сградата на операта. След продължителни възстановителни дейности тя е отворена отново за публика през 2010 г. Укрепени са стоманобетонните конструкции, покривните плочи и греди, изградени са нови стоманени конструкции на осветителни мостове и галерии и горната сценична механизация. За по-добра защита на покрива е направена нова топло и хидроизолация. Направени са промени в зрителната зала, като отново е изграден амфитеатърът на балкона. Заради промените местата в залата са намалени на 605. От вътрешната украса, останалото след пожара пано на Дечко Узунов е реставрирано. Специалисти от гр. Дрезден в Германия възстановяват долната сценична механизация. Доставено е ново художествено осветление с модерна система за управление. Изпълнител е софийската фирма „Вахс“ ЕООД.

При пожара през 1991 г. в операта изгаря и друга ценна старозагорска реликва. Това е рисуваната през 1914 г. от художниците Н. Кожухаров и Д. Гюдженов завеса на театъра. Изображението й достига до нас, благодарение на картината-проект на Н.Кожухаров, която днес е част от фондовете на художествената галерия в Стара Загора. Тя е публикувана в луксозния албум на проф. Марин Добрев „Художниците на Стара Загора”.

Любопитни подробности за завесата на Стария театър разказва актьорът Нино Луканов. В съзнанието му се запечатва ярък спомен за този важен театрален атрибут. След откриването на новата сграда на операта (1971 г.) театър „Гео Милев” започва да изнася там своите представления. Това наложило голяма част от реквизита да бъде пренесен в нея. По време на местенето в едно долапче намерили голямо платно. След като внимателно го разгънали видели върху него изображенията на седем музи и на един бог. Разбрали, че става въпрос за завесата на театъра, изрисувана от Никола Кожухаров и Димитър Гюдженов. Според Нино Луканов, платното било сравнително добре запазело, но за да го съхранят още по-добре, по негово предложение, го навили на руло и го пренесли в стаичката, определена за библиотека на театъра. Няколко години по-късно режисьорът Димитър Стоянов решил да постави в Стара Загора пиесата на Ст.Костов „Комедия без име”. 

Нино Луканов му споменал, че за декор може да се използва старата завеса на театъра, която режисьорът много харесал. След едно, две представления платът не издържал на опъването и за да не се разкъса, завесата отново била прибрана. По това време в Стара Загора била по работа проф. Вера Динова-Русева, автор на фундаменталния труд „Българска сценография 1846-1947“. Нино Луканов й показал завесата. След като внимателно се запознала с рисунките върху нея, тя определила, че за около 5000 лева, завесата може да бъде реставрирана. Тъй като сумата не била намерена, завесата продължила да стои в сградата на операта, в стаята, определена за библиотека на театъра. При пожара в операта през 1991 г. мястото било силно засегнато от огъня и според Н.Луканов завесата е изгоряла.

Проф.д-р Светла Димитрова/долап.бг/



Мнозина сигурно не помнят нито  Акрам, нито пък играчите около него, защото действията се развиват през 90-те години на миналия век. Но доста хора имат спомени за първата банкова афера от зората на демокрацията, при която бяха източени 93 млн. лв. от 7 трезора, пише Борба.

Няколко от шефовете на банките даже сложиха край на живота си.Челният опит на първата по рода си банкова афера у нас в новото време имаше доста последователи и вече бледнее пред голямото разграбване на други български банки.

Скандалът доби популярност като аферата „Акрам”, защото соченото за главно действащо лице бе палестинецът Джамал Абулибде. Във Велико Търново той се превръща в Ангел Радославов Златанов, а негов кръстник не е кой да е, а бившият началник на ДС и на полицията в областния град о.з. полк. Радослав Радославов.

Родното име на новия българин е Джамал Абдуладем Абулибде – Акрам и е доста странна птица. През 1980 г. идва у нас и след четири години завършва военното училище в старата столица.

Тогава сключва брак с Мария Златанова, двамата се развеждат през 1992 г., когато се подготвя якото източване на седемте банки.

През 1989 г. с указ на държавния съвет на НРБ палестинецът става българин. Във В. Търново Акрам е местен благодетел по времето на първия син кмет Борис Крумов.

Освен в мотел „Света гора” Акрам се подвизава и в други търговски комплекси и държи заведението на БСП в центъра на старата столица.За бизнеса обаче са нужни пари. Тогава се завърта схемата с кредитоискатели – все верни и сериозни хора, които теглят заеми с едно и също имущество, прехвърлят се средства от една банка в друга.

Получените вече пари се обръщат в долари и отиват в чужбина. Първият тлъст заем е от 30 млн. лв. в началото на 1992 г. от Стройбанк – София.

Без да е изплатен, се теглят други с едни и същи залози.

Много замесени са параван на основните играчив цялата схема се замесват най-различни хора с фирми, които са получатели и приносители на взетите с протекции на бивши служители от МВР и действащи функционери от БСП пари.

Едни са прибирали комисиони за услугите, други получават свобода за бизнес и власт. В крупната схема за банковите обири участват доста служители на бизнесмена Акрам от В. Търново.

Сред тях е сервитьорът от Горна Оряховица Пламен Катрев, който после става шеф на заведенията на Акрам. Разплитането на източването на банките започва със сигнали до полицията и прокуратурата във В. Търново.

С разследването се заема Икономическа полиция при тогавашната РДВР, а окръжният прокурор Цанко Русев, вече покойник, взема смели решения за арести. Следственото дело бе образувано през 1994 г., а във В. Търново на никого не му се вярваше, че ще има арести на бивши служители на „Държавна сигурност” и на известни люде, но това все пак се случи.

След тежко разнищване и събиране на доказателства на 4 декември 1995 г. е изготвен обвинителен акт, необезпечените заеми са 93 млн. стари лева, от които по време на следствието са били възстановени 2 млн.40-страничният обвинителен акт е направен от тогавашния окръжен прокурор на Враца Светла Генова. Цялото дело е 40 тома, направени са десет експертизи, като три вещи лица междувременно починаха, бяха разпитани 80 свидетели и близо 20 експерти, смениха се десетки адвокати.

Делото по първата банкова афера у нас стартира във Враца през април 1996 г., но бе спряно поради липсата на главния обвиняем Акрам. Върховните магистрати го препратиха във Велико Търново, защото всички замесени са от този регион.

Във Враца бе теглен последният от серията банкови заеми. В старата столица същият обвинителен акт бе внесен през 2000 г. Папките се мотаха из потайностите на Темида доста години. През това време Ангел Златанов – Акрам изчезва.

Пред съда трябваше да бъдат изправени общо 8 души – Ангел Златанов, Радослав Радославов, Пламен Катрев, бившият банкер Стефан Косев, секретарката на Акрам Яна Маринова, братът на Акрам Абдул – Джим, жена му Христина Гичева и Людмил Досев.

 

Мистерията със смъртта на Аркам. Той никога не даде показания

 Джамал Абдул Даим Абулибде, както е рожденото име на Акрам, бяга от България заедно със снаха си Христина Гичева.

През 1996 г. двамата са засечени от „Интерпол“ в ЮАР, но не са задържани. После „Интерпол“ отказва да ги екстрадира от Рамалла, ивицата Газа, откъдето е родом палестинецът.На 17 ноември 1997 г. Акрам и Христина са арестувани в Испания. Тогава пък иберийските власти отказват да ги екстрадират, тъй като у нас можело да получат смъртно наказание.

След това изведнъж се разчува „новината”, че Акрам е бил убит в Париж. На 6 май 1999 г. – само няколко дни преди да бъде екстрадиран, Акрам е открит обесен в килията си в испанския затвор „Сото дел Реал“.

Мнозина не вярват, че се е обесил сам, а други не вярват, че изобщо е мъртъв. Така или иначе Акрам никога не даде показания в България по делото, кръстено на неговото име.

Той е имал 18 паспорта с чужди имена, дегизирал се до неузнаваемост и успешно надлъгвал властите в цял свят, което навежда на мисълта, че очевидно става въпрос за международен аферист, намерил „почва” у нас.С указ на Държавния съвет от 12 декември 1989 г. той става български гражданин и получава името Ангел Златанов.

 10 самоубийства на банкери, свързани с източването

 С десет смъртни случая е съпроводено делото „Акрам”. Всичките са определени като самоубийства. Само в рамките на няколко месеца през 1994 г. край на живота си слагат десетима от замесените в аферата, сред които основно шефове на банки, които са давали заеми.

На 4 февруари 1994 г. се гръмва в главата с пистолет “Браунинг” управителят на Кредитна банка – Ловеч, Михо Михов.На 22 февруари се обесва управителят на банка в Лясковец Стефан Колев.

На 7 април се самоубива с ловната си пушка шефът на клон на ПЧБ в Павликени Ангел Кабаиванов.Преди да дръпне спусъка, той оставя предсмъртно писмо: „Обичам семейството си, но не мога да понеса срама!”.

Преди 10 ноември Кабаиванов е бил първи секретар на БКП в града – уважавана личност.На 27 октомври 1994 г. е намерен мъртъв в кабинета си управителят на Кредитна банка – Враца, Александър Банов.

Черната серия продължава и през 95-а. На 3 май 1995 г. е покосен от инфаркт 37-годишният подлъган от Акрам управител на фирма „ЯСИ” Янко Иванов – Яшко от с. Писарово.

През август същата година от петия етаж на ДСК Плевен се хвърля Антония Недялкова – шеф на отдел “Левови операции” в банката.На 24 ноември се обесва в дома си управителят на Балканска банка в Габрово Николай Колев.

Мистериозно пада от дърво и умира Христо Пенчев – шеф на подслушвателно звено към МВР.

Удавен по време на риболов е намерен шефът на звеното за борба с организираната престъпност към РДВР – Плевен, Иван Петков.

Особено интересен е случаят на Янко Иванов – Яшко. Фирмата му има добра репутация, преди да го примамят в схемата. За Яшко се говори, че бил щедър спонсор на бедни, самотници и сираци.

След като получава инфаркт и умира в Силистренската болница, се оказва че дължи 6 800 000 лева недоизплатен кредит без лихвите на ОББ – Велико Търново.

Акрам гарантирал три заема на Яшко от 1991 и 1992 година и после го зарязал. Преди това Янко Иванов подписва разписка на Акрам, че му дължи 10,5 млн. лева, които уж му били дадени от него „на ръка”.

Малцина знаят, че всичко е било предварително нагласен театър. Акрам кани Яшко в офиса си, а там жената на палестинеца – Мария, взела да се тюхка, че мъжът й направил грешка, че станал гарант на такава голяма сума.За да я успокои, Яшко подписва разписката за десетте милиона, без да знае, че Акрам отдавна се е отписал като гарант на заемите в „Стройбанк”. Така делото все пак тръгна, но без ключови свидетели от банковите институции.

Източник:www.borbabg.com


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации