Къмпингови преживявания от края на соца в НРБ

Знаете ли къде е Арапя? Може и да не знаете, защото преди две-три години някому не хареса древното име, та го смениха.

Но работата не е в името. Арапя е малък залив на север от Мичурин съвсем мъничко на юг от Лозенец. Модросин и кръгъл като око, в чийто край откъм Лозенец се извива рижав борун, а водата мие две-три островчета. В залива се е приютил къмпинг, един от 98-те у нас, „изградени“, както се казва в различни документи.

Искам да ви разкажа как изглежда Арапя днес и как изглеждаше преди осем-девет години, когато стъпих на пясъка му за първи път. Еднакво!Тръгваш от Лозенец покрай лозята по вътрешния асфалтов път, приличен на холандско сирене. Подминаваш декоративните бунгала и декоративния ресторант на „Оазис“ и се озоваваш право пред входа с неизменната барака—рецепция, и слава богу, с вярната Мария в нея. Регистрират те, ако влезеш през входа, защото може и през други места на изпопадалата ограда, изминаваш двестате асфалтирани метра на трета скорост и после на втора пропълзяваш нагоре към боруна. Гумите на колата ти поръсват обилно със ситен прах палатките и манджата на летовниците. Разпъваш горе-долу платнената си къща. Забиваш колчета в коравата земя, окопаваш канавка, изравняваш терена… Вечерта сънят ти е блажен.

На другия ден започва почивката на палатка по нашенски. Сутрин търпеливо висиш с книга в ръка пред тоалетната. С книга, защото този лукс — вестникът, рядко ти попада. Четеш и чакаш — време има. На обяд сваляш ситния пясък от себе си с канче пред мивката (половината душове пак не пускат вода). В същата мивка съседката ти си измива краката, другата — чиниите, а привечер ти изпираш бельото. Рано следобед ще си дочетеш поредната глава от книгата пред смесения магазин, който носи претенциозното име „гастроном“. В съседната барака, също претенциозно наречена „плод-зеленчук“, продавачката ти се усмихва гузно. Защо гузно ли? Ами защото дори тя е притеснена, че няма ни плод, ни зеленчук. Затова пък в Мичурин има пазар и доматите през юли са на двойна цена.“Лято на палатка! 

Натиснат между панелите като шунка в сандвич, омаломощен от асансьори, тролейбуси и камък, съвременният човек все по-често търси утехата му. Все повече са онези, които предпочитат лятната вила от плат, защото тя би могла да им даде огромни предимства — независимост от избора на мястото, възможност да летува заедно цялото семейство, необвързаност с дневни режими, време, разпределено по своя воля, контакт с природата и все пак минимум комфорт. Днес всяко трето семейство в България има лек автомобил (да не говорим за света), а осемдесет от сто пътуващи според туристическата статистика предпочитат неорганизираното пътешествие. При това всяка година, особено през последните 5—6, делът на желаещите да почиват в къмпинг расте неудържимо. В много страни, претендиращи, че са туристически, се стремят бързо да отговарят на „каприза на туриста. Ние обаче имаме основание да си признаем, че развитието на нашето къмпингово дело е под „кота нула“.

Всяка година в края на лятото тържествено си обещаваме за къмпинга добра дума да не казваме.

Не, причината не е в нерешените проблеми, които изброихме. Просто хората, които избират да почиват на самия морски бряг, стават все повече. Къде ще се съберем всички робинзоновци? И как ще организираме живота си на няколкото квадратни метра пясъчна ивица?

Странен, много различен е този живот. Понеже до Нова година забравяме клетвите, престъпваме обещанията и даваме воля на спомените — ще ви разкажа още малко за към- пингарството. Макар и с гузна съвест. Може би така ще разберете защо са тези станали традиционни вопли към туристически предприятия на юг и на север по морето. Защо негодуваме срещу отговорни служители, ръководители, които, събуждайки се от зимен сън, вече не си спомнят есенните обещания — за ново строителство, за удобства, които навсякъде по света са задължителни.Ако гледате откъм морето шаренията на палатки, тенти, чадъри, ще ви хареса. Може да ви напомни за волност, за свобода и веселие. Не преглъщайте любопитството си — заповядайте. Сигурно ще се учудите — отблизо това странно селище е уютно и си има всич-ко. Най-вече атмосфера. Няма как-ще се чувствувате гост.

Къмпингарите безпогрешно разпознават случайно попадналите хора, разбират интереса им, досещат се за противоречивите мисли, които ги нападат. Усетят ли, че у вас се прокрадва завист, може да ви поканят под хубавата сянка на тентата. Какво пък, изпийте едно кафе. Ще ви направи ли впечатление кокетно подредената маса? Жените на къмпинг по правило са много добри до-макини. Най-оправните и с най-богата фантазия.

Ако сте подранили, ще видите как след сутрешната морска баня (рано-рано, докато морето е още чисто и спокойно) се приготвя закуската. Добро утро наляво, добро утро надясно. Носи се мирис на бухти, палачинки, мекици, пържени филийки и… на кафе, разбира се. Децата обичат сутрешната суетня около масата. Гледат как кораб прекосява хоризонта, червеното петно на сърфа майсторски променя посоката. Целият ден е пред тях — без грижи, без задълженията, които през годината са им отнемали времето за игра. Плаж? Ами той вече е започнал. До обяд часовете се нижат както навсякъде по морето. Приготвянето на храната? Тези, които се плашат от досадата на готвенето и миенето на съдове („Цяла година слугувам, поне двадесет дни да не се занимавам с това“), няма да четат тези редове. И слава богу! Ако изведнъж опустеят почивните станции и хотелите?

Следобедните часове носят предчувствието за най-хубавото време — вечерта. Една по една светват лампите пред палатките (газ, неон). Започва приливът, шумът на вълните се усилва. Това е времето за гости. Къмпингът си има свои закони. Има си и тайни. Една от тях са тези вечерни срещи. Поводи? Винаги се намират. Следобед на пристанището в Созопол са изкарали хубава риба. Майстори за приготвянето й — колкото искаш. Дневната експедиция за миди е завършила успешно. Трябва да се опитат различни рецепти. Празнува се пристигането на къмпинг. Отпътуването — също. Щастливците като мене, които всяка година посрещат рождения си ден на самия бряг, са малко. Но празникът е истински. Уж не каня гости, а пред палатката ни се опъват маси като за сватба. Получавам подаръци — необикновени, измайсторени на къмпинга. Има и цветя — екзотични. Палим огън не само за да бъде пълно удоволствието на децата. На скарата се нареждат морски вкуснотии: филе от акула, миди, попчета, карагьоз… Слушаме музика, танцуваме… 

Срещу нас на равни интервали проблясва фарът на Созопол. Много навътре в морето едва се забелязват светлините на кораб.Законите на къмпинга. Те не се натрапват, усещаш ги от първия ден. Може да се нарекaт и правила. Подчиняваш се по своя воля. Харесваш ги. Винаги съм казвала, че хората, които ходят на къмпинг, имат особена нагласа. Те са по-общителни и по-отговорни. Всеотдайни са, сговорчиви са. Просто са добри. Не зная, може би в цивилизацията се променят. А може цивилизацията да ни променя? Но съм сигурна — имаме нужда от тези броени дни, в които животът тече по друг начин. Съседът отляво ще изправи рейка на палатката ти, когато неочаквано извие вятър. Няма да откъсваш поглед от детето на приятелите отдясно — майка му има да свърши нещо в администрацията на къмпинга. Не дай си боже някой да заболее. Всички се превръщаме в лекари, и то добри. Какво сплотява къмпингарите? Рискът, че буря може за минута да отнесе малките ни къщи? Или има друго… Бурите за щастие рядко връхлитат…

Та ето какво ми се иска да кажа накрая — хората, които избират къмпинга за почивка, са търпеливи. Но те са и упорити. Една разкъсана палатка няма да ги доведе до отчаяние. Но една неизпълнена програма, подмятана години от папка в папка, вече сериозно ги тревожи. И струва ми се — основателно ги амбицира. Защото оправданията просто свършиха.

Автори: Райна Вълчева и Силва Лазарова/Сп. „Жената днес“, 1989 г. Със съкращения./

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Симона гаджето на убиеца на Милен Цветков : Ще кажа истината

Разпитаха приятелката на подсъдимия Кристиан Николов – Симона Цанкова.На Симона явно и е писнало да мълчи. Само така може да се заключи след думите и, с които наруши мълчанието си.

Това е нейната истина, ако колко е вярна тя, предстои да разберем.

Пред съда Симона Цанкова разказва, че деня преди фаталната катастрофа е решила да празнува рождения си ден. За целта решили да си направят пикник на Витоша. Отишли там с компания, но полицаи ги видели, уточнява „БНТ“.

Обяснили им, че събранията на открито са забранени заради пандемията и им съставили актове. Тогава купонът се преместил в дома на Кристиян и продължил да след полунощ. Всички употребявали алкохол.

След като изпил пореден шот, Кристиян споделил на Симона, че се почувствал странно. След това Кристиян пил успокоителен чай и се намазал с успокоителен крем. Купувал ги онлайн и ги ползвал по време на сесии.

В деня на катастрофата се събудили в ранния следобед. Заедно с Георги Иванов тръгвали на разходка.

По време на катастрофата чела инструкции как да свърже плеър за музика с Bluetooth слушалки и не видяла откъде минават. Чула Георги да вика нещо, вдигнала глава и тогава се ударили в нещо, което тя не е видяла.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Огнен АД до броени дни: Живакът скача до 50 градуса

По бТВ климатологът проф.Георги Рачев коментира опустошителното торнадо, което удари вчера Чехия и направи тревожна прогноза за адски жеги идните дни:

“Трябва да има комплекс от фактори, за да се образува такова торнадо. То не е често срещано явление в Европа.

Хоботът на торнадото се движи бавно, но въздухът в него се движи с 200 км/ч”, коментира торнадото в Чекия проф. Георги Рачев.

“Това е изненада за Европа, не сме подготвени като САЩ. Те имат исторически период и прогнозата не е синоптична, а по-скоро исторична. В Америка има доказателства за преместване на 80-тонни цистерни. Представете си за какво бедствие става въпрос”.

Източник:action-bgnews.eu

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на корабокруширалия кораб край Ахтопол

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол. Екипажа бива спасен от жителите на града. Един от оцелелите намеква, че капитана може би нарочно е разбил кораба, за да получи пари от застраховката.Цяла седмица валя сняг, развяван от силния северен вятър. 

Натрупа преспи по улиците и заветните места по шосето за Царево и пътищата до съседните селища. Превозът по пътищата стана невъзможен дори и за верижни трактори. Авария в далекопровода лиши Ахтопол и съседните селища от електричество. Прекъснати бяха и телефонните връзки. Само военните поделения можеха да поддържат радиовръзка с Царево и Бургас. Снеговалежът спря, но вятърът продължаваше да духа. Напразни останаха усилията на трактористите да достигнат до кошарите с верижни трактори. По ръчно почистените пътеки можеше да се достигне до хлебарницата и магазина. Градът заспа в пълен мрак. Слабата мигаща светлина на фара посочваше мястото на залива.

Към три часа след полунощ няколко ракети осветиха града, издигащи се от Северния залив. От близките до брега къщи забелязаха в Северния залив силуета на голям кораб. До сутринта на 18 януари 1963 г. – ЙОРДАНОВДЕН, корабът щурмуваше с работещ двигател и спуснати котви. Вятърът постепенно затихна и вълните намаляха. Всички, които го наблюдаваха, очакваха да вдигне котва и да поеме по своя път. От кораба бяха решили друго. Като отдаваше котвените вериги, коръбът бавно започна да се приближава до скалистия бряг, докато кърмата му стигна до скалите. От един тласък на вълните кормилната перка се удари в скалите и изскочи. Отново с ход и обрани вериги корабът застана в средата на залива.По обяд вятърът смени посоката си и задуха от изток. Лишен от кормило, корабът не можеше да продължи. Последва нова маневра. Котвените вериги потекоха в морето и корабът се приближи и заседна на скалите на Гларо петра (Чайкина скала), отдалечена от брега на четиридесет метра. Отново се подадоха сигнали за помощ. По издухания от вятъра сняг достъпът до брега беше лесен и на сушата до заседналия кораб се събраха много любопитни въпреки студа.Да се направи връзка с кораба беше невъзможно. От него спуснаха лодка, която се напълни с вода още при допира с морето. Течението я отвлече до плитчините на Евиния плаж и там заседна. Последва спускането на железен пояс, завързан с въже. В него се настани член от екипажа и се опита да приближи брега с гребла. Само за няколко минути течението го изтласка отново на подводните скали. Салът (спасителният пояс) се обърна и нарани моряка. С много усилия момчето се добра до обърнатата спасителна лодка и остана там. Нямаше сили да доплува до брега. Хората, които наблюдаваха пострадалия моряк, умуваха как да му помогнат, но никой не се решаваше да нагази в студената вода.

Без да проговори, Стоян Каракадиев отмести скупчените мъже, съблече шубата си, събу обущата, завърза за кръста си донесеното от някого въже и нагази във водата. Доплува до ранения моряк и с една заучена хватка го прегърна и заплува към брега. Помагаха му като го придърпваха с въжето, поеха моряка, завиха го с дебела рибарска шуба и го отведоха в най-близката къща на Кръстю Войнов. В стремежа си да помогнат на пострадалия забравиха за неговия спасител. Останал сам на брега, Стоян наметна шубата си, взе в ръце обущата и пое по отъпканата пътека към града. Студеният вятър го посрещна, крачолите на панталоните му замръзнаха и започнаха да го спъват. Чак тогава някой забеляза това и му се притекоха на помощ. Заведоха го почти премръзнал в дома му.

С помощта на довлечена от залива лодка Грозьо Янев и Атанас Пътеков се пребориха с течението и вълните и се добраха до сала, на който имаше завързано въже, свързано с кораба. Извлякоха го на брега и по тоя начин осъществиха връзка с него. Оттам подадоха дебело въже, единият край на което бе завързано здраво за съда, а другия край опънаха десетките ръце на присъстващите на брега любопитни.От кораба пуснаха приспособена с макара седалка, на която бе седнал човек. Той трябваше да достигне сушата и да осъществи връзка с брега и кораба посредством две въжета – едното да придвижва седалката към брега, а другото към кораба. Замисълът беше добър, нo не се отчиташе фактът, че от скалите въжето се опъваше от хора с измръзнали ръце. Когато седалката стигна до средата на пътя, въжето увисна, макарата се зацепи между придържащите я страници и седалката опря вълните. Всички опити на моряка да я оправи бяха напразни. Да държат въжето изпънато се включиха всички присъстващи – мъже, жени, деца, дори и бабички, но напразно. Замръзналите ръце и отслабналите сили не можаха да удържат на тежестта и въжето, ведно с висящия на него човек, започна да доближава кипящата под него вода.

Винаги съобразителен, кметът Владимир Пасков бе изпратил тракториста на стопанството Стоян Илиев (Пушкин) да докара трактор. В най-критичния момент той пристигна. Завързаха въжето за него, опънаха го, но момчето продължаваше да виси, без да помръдне от мястото си. Всички опити да се освободи бяха напразни. Разчитайки на умението си да се катери по въже и да се придвижва на големи разстояния, увиснал на ръцете и краката си, Атанас Пътеков отново демонстрира своите способности. Съблече шубата и придвижвайки се по въжето, достигна до висящия над морето моряк. Какво е направил там, никой не разбра. Седалката с двамата на нея бавно се придвижи и достигна до брега.Като разгледаха съоръжението, опитните капитани на аламани Георги Кадивълков (Царчето) и Тодор Томов (Дорето) решиха, че в такъв вид приспособлението няма да реши проблема с изваждането на останалия екипаж на брега. Свалиха макарата, привързаха нови въжета, поставиха две нови халки от стинга и дадоха знак на тия от кораба да притеглят седалката. Направиха няколко придвижвания с празна седалка, за да се уверят в годността на съоръжението и от кораба натовариха за изнасяне първо багажа на екипажа, след това един по един моряците слязоха на брега. Последни излязоха капитанът и помощникът му.

За да не може никой да се добере до кораба отрязаха въжето. Спасителната операция приключи успешно. Властите настаниха екипажа в малкия хотел на града и осигуриха изхранването му в ресторанта. Не разрешаваха на никого от града да контактува с моряците от съображение за сигурност, от политическа провокация и евентуално заразяване от болест. Назначиха за преводач Георги Тодоров (Ехото), верен на властите комунист, който говореше слабо гръцки, макар че в Ахтопол много хора говореха перфектно езика.

На другия ден силен северен вятър изхвърли кораба до самия бряг целия обледен. Капитанът поиска разрешение да влезе в каютата си да изнесе документи и вещи, но се оказа невъзможно. До вечерта оставеният без охрана кораб бе атакуван от предприемчиви ахтополци и много неща изчезнаха. Останалото по-ценно бе прибрано от властите.

На третия ден по молба на капитана и екипажа всички активно участващи в спасителните мероприятия бяха поканени на среща с екипажа, за да им бъде оказана макар и устна благодарност. Когато Стоян и Димитриос (така се казваше спасеният от Стоян моряк) се срещнаха, прегърнаха се и в знак на побратимяване близнаха по малко кръв един от друг от леки порези по ръцете. Срещата продължи дълго. Дамаджани вино и мезета бяха донесени от домовете. Гръцките моряци не можаха да повярват, че всичко това е лична собственост. Друга представа имаха от разпространената за нас пропаганда.Димитриос помоли да му разрешат да гостува на Стоян в дома му, да се запознае със семейството. Поканиха една съседка, която знаеше перфектно гръцки, и дълго разговаряха. Димитриос разказа за себе си, за семейството си и защо е тръгнал да пътува. Обясни, че това е последният рейс, за който корабът е имал разрешение преди бракуването му. Намекна, че капитанът е племенник на собственика и може би нарочно е инсценирал катастрофа, за да получи полагащата се застраховка. Морякът благодари на Бога, че това се е случило тука, а не другаде.

След седмица снеговалежът спря и вятърът стихна, но пътищата останаха непроходими. За да бъде придвижен екипажът до Бургас, пристигна вертолет, който на два курса извози всички.

През месец април пристигна комисия от застрахователната компания “ЛОИД“. Прегледа вече счупения на две кораб, разпита няколко лица и си замина. Какво са решили не се разбра.Две години след този случай, близо да брега, край Ахтопол мина кораб, на който ясно личеше написано името “АГИОС НИКОЛАОС“, изстреля три ракети, дълго звучеше корабната сирена, докато се отдалечаваше.

През месец април 2000 г. едно такси обиколи града, спря се на мястото на загиналия кораб, след това пред кметството. Възрастен човек излезе и попита за кмета Пасков и за Стоян Каракадиев и като разбра, че са починали, прекръсти се и си замина. Беше Димитриос.

Източник: www.tsarevo.info/Снимка:Радослав Райковски

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как гларуси дебнеха чехкини,полякини и рускини пред хотела и на плажа

Девойки пред хотел "Гларус" Златни пясъци,80-те

Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той бе живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от соцлагера.

Добре сложен, добре изпечен, с прилепнали бански и с екзистенцминимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Илонка или Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Ходеха изтупани с дънки и вносни очила от „Кореком”, а за да намират доларчета, се занимаваха и с дребни далаверки.

Най-атрактивни за гларусите бяха чехкините и полякините. За рускините казваха, че били непристъпни, понеже ходели по групи, не за друго.

Откакто дойде демокрацията и може свободно да се излиза в чужбина, професията на гларуса стана демоде и почти изчезна. Останаха предимно аматьори, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За 12 лева почивахме 14 дни в почивната станция на завода

Често по нашите медии и най-вече някои телевизии слушам да хулят и отричат социализма. И в Народното събрание депутати изричат хиляди лъжи и сипят злъч по социализма. Но те сигурно са родени след Десети ноември или са възпитани от хора, които не са успели през времето на соца. Аз съм живял в три епохи – в царско време, при социализма и при крадливата демокрация. Ще дам пример с моето родно село Орешец, Харманлийско.

Първо – през царско време много от къщите бяха покрити със сламени покриви. Електричество нямаше, светехме си с газени лампи. Като бях дете, помня, че в центъра на селото имаше поставен фенер и ние децата си играехме около него. През нощта улиците бяха кални, вода пиехме от кладенците по дворовете си, ако някой се разболееше, го откарваха на лекар с волска кола в Харманли. Селяните едва се изхранваха и семействата им гладуваха.

Второ – дойде 9 септември и първата задача на отечественофронтовското правителство беше да прекара електричество. Селото бе водоснабдено с питейна и поливна вода, построиха две чешми. Създаде се образцово трудовокооперативно стопанство. Селяните отначало се бояха да се влязат в него, вярно, имаше малко насилие, но после взеха да се записват. Не беше лесно, защото получаваха по 1-2 стотинки трудоден. После обаче се замогнаха и взеха да се записват масово в стопанството. Пристигна и механизация, създаде се строителна бригада. За 120 дни вдигнаха двуетажна тухлена къща. Направиха стопанска постройка и работилници за ремонт на техниката. Построи се ново училище, детска градина, чуваше се детска глъч по дворовете. Тогава младите хора имаха работа, раждаха деца. С 12 лв. за 14 дни селяните почиваха в станциите из цяла България и в други страни от социалистическия лагер.

Трето – дойде крадливата демокрация. Тогава правителството на Филип Димитров назначи ликвидационните съвети – това бяха хора, които никога не са работили никъде. Тези некадърници ликвидираха и събориха всичко, което беше построено с труда на обществото. И сега хората мизерстват.

Панайот Пулев, Димитровград

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ