Кой печели изборите в България

На 10 ноември 1989 г., след добре скалъпен вътрешен преврат, от власт е свален Генералният секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет Тодор Живков. Разчитайки на рехава вътрешна подкрепа и сериозни напътствия от Москва, крилото на „младите” в БКП успява да вземе превес и да отстрани от пътя си любимецът на предишните съветски ръководители, който не успява навреме да се сниши под бурята на горбачовата „перестройка”.

На 18 – ти януари 1990 г., Първият, както е известен до тогава, става арестанта Тодор Христов Живков. Срещу него е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. Обвинен е за превишаване на правата, в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение.

Видно от обвиненията, този ужасен човек би трябвало да е на дъното на общественото мнение, потъпкан от историята и абсолютно табу за политиците. Според социологическо проучване, направено от агенция „Алфа рисърч”, одобрението към него през 1990 г. е 16%. Всъщност не е толкова малко предвид, че в обвинителните актове липсва само съмнение за канибализъм. Далеч по – интересен е факта, че през 2016, двадесет и седем години след неговото детрониране, над 75% от населението на страната одобрява политическите му действия и към този момент рейтинга му е къде-къде по – висок от одобрението за действащия президент и министър председателя взети заедно. Предвид факта, че комунистическия диктатор почина през 1998 г., това че надминава „любимецът на народа” Бойко Борисов, който по това време е на върха на славата си, показва една доста устойчива тенденция, която „хитрите” ни политици смело и безогледно използват за собствена изгода.Наистина е доста разумно, когато виждаш, че няма какво толкова да предложиш на дори на неособено претенциозния български избирател просто да се закачиш към някаква идея или личност и да повтаряш техните послания. Още по – удобно е, когато тази идея в момента е предмет на носталгия, а личността е удобно мъртва от доста време и няма възможност да се представи в лоша светлина.

Разбира се, първенец е социалистическата партия БСП, която безпроблемно наследи уж съсипаната БКП, като запази позитивите на нейното управление и й преписа само негативите. Хитрият ход й осигури една индулгенция, един политически катарзис, който обаче се случи, без да се скъса тънката като паяжина нишка с миналото. Въпреки, че БКП са лошите комунисти, които фалираха Народна република България, създадоха лагерите в Белене, Ловеч и Скравена, затвориха границите и наложиха цензура, новите социалистически лидери не пропускат редовните посещения на Бузлуджа по случай основаването на комунистическата партия. Чинно седят до паметника на другаря Живков по случай разни негови годишнини и са готови да бранят с телата си паметника на Съветската армия. Въпреки, че електората на партията намалява по чисто биологически причини, грижливо се изтупват от нафталина спомените за братските целувки между различните номенклатурчици и те успяват да мобилизират сетните си сили, за да отидат до урните и гласуват, белким се върне „онова време”. Стари кримки от научните и шоу средите, застават на амбразурите и стрелят сватбарската във въздуха призовавайки на бой последен, всички фенки на Стефан Данаилов. Единственото на,което разчита тази партия са спомените от Народна република България.

Веднага след тях доприпква сиракът, израснал без прадядо, който е бил убит от ужасните комунисти. Някогашното момче израснало с филии с мас, успява да се издигне до лична охрана на Тодор Живков и с умиление заявява:

„Една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство…

Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил показва, че доста неща са били направени. А е и факт, че 20 години ние приватизираме, ние само приватизираме това, което е построено до тогава.”Тук разбира се играе роля и миналото му на охранител. Обещавам, когато направим сайт „спомени от 90 – те” да напиша много подробна статия за любовта на българите към мутрите и селските бабаити, но освен това около 50% от сегашните успехи на премиера ни се дължат на умозаключението „Той се е учил от бай Тошо”. Без да има основание за това, единствено и само благодарение на нищожността на наследниците си, Тодор Живков се издига до гуру и ментор на много родни управляващи и стриктното следване на неговите завети е сериозен позитив. Още по – интересно е имитирането на шопския му диалект и станалия емблематичен смях и чувство за хумор. Всичко това напомня на хората за времената на една партия с единствен лидер и само един голям брат във външната политика. „Толкова беше лесно…”.

Предните два примера са доста добре вкоренени и със сериозна политическа  биография. Още по – илюстративно обаче ще е представянето на двама политици еднодневки, които предизвикаха мощен фурор на родната политическа сцена.Николай Бареков смело и категорично заяви, че „Една от следващите ни инициативи в Народното събрание, която ще предприемем, е да върнем старото име на България – Народна република България…Ние сме партия на работническата класа”.  

Чак не ми се коментира, но все пак, ще уважа цитата със следното:

Щом социализма и управлението на Тодор Живков могат да се използват за популистки цели, при това твърде ефективно, изстрелвайки носителят им в родния и европейския парламент, то очевидно е на кой рейтинг се обляга младия политически талант.

Другият гений на агитацията е Волен Сидеров. Честно казано, неговата виртуозност го изпрати доста по – далече от всички други, като той заложи директно на външната политика и големия брат – Русия. Замина за Москва, накиприл устни за целувки с местните ръководители или каквото там му се отдаде да разцелува, стига поне малко да замяза тодорживковите млясвания с Брежнев.

Общо взето, въпреки че комунистическия режим е официално осъден и криминализиран от държавата, до сега всички управляващи партии и политици, стриктно спазват омерта, когато говорят за миналото.

Най – интересен е парадокса Симеон Сакскобурготски. Майсторът на политическия камуфлаж, доста скоростно свали царските одежди и сложи републиканските убеждения за свой лозунг, но интересното е, че на два пъти се закрепи за по- сигурно към бившите творения на БКП – ДПС и БСП. Изобщо не се посвени да си пресипе малко подкрепа от хората, които празнуват основаването на партията, разстреляла чичо му.

Е, кой според вас печели изборите в страна, в която и двамата кандидат президенти са бивши членове на БКП, а сред останалите има и редови служители на специалните служби по онова време?

Автор: Стоян Гълъбов/www.socbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Избори в Народната република – другарки спретваха баница, виеше се хоро, водено от партийния секретар

 

Тодор Живков в денят на парламентарните избори.Столичен Димитровски район,7.VI.1981 год

Още в ранните часове на деня хората масово се стичаха, за да дадат гласа си за партийните избраници, за да си спечелят одобрението на главния партиец в района. Такива неща като преференциални вотове и не знам какви си още не само че нямаше, но и хората не бяха чували за тях. Тези, които бяха включени в листите, на практика знаеха, че са избрани. 

Естествено, в изборните бюра, както ги наричаха тогава, се подбираха само верни другари. Някоя чевръста другарка спретваше баница, за да се подкрепят останалите. Разбира се, на най-голяма почит беше секретарят, на когото всички искаха да се харесат и подмажат. Защото от него зависеше дали ще ти дадат бележка за дърва и въглища и кога ще ти ги докарат. Ако си строиш къща, пак от него зависи всичко – тухли, бетон, керемиди. 

Ако пък имаш някоя животинка из двора, сено, слама и зърно можеше да получиш от ТКЗС-то, но пак с подкрепата му. Затова всички идваха да гласуват като на празник, с нови дрехи, пресилено весели и усмихнати.На практика изборите завършваха рано-рано, още около обяд. Финалът се отбелязваше задължително с някоя партизанска песен, все се намираше някоя гласовита и ентусиазирана другарка активистка да я подхване. 

И накрая – задължителното хоро, водено пак от партийния, държащ в ръката си задължително червено знаме. Да не забравя и честитките – хората се поздравяваха един другиго, сякаш цял живот са чакали тази изборна победа, а всъщност това си беше един лошо режисиран театър, повтарящ се през определени периоди. Дано сегашните другари управляващи не ни върнат в онези времена.

Петър Кирев, Бяла Слатина

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Желю предсмъртно: Унищожих ТКЗС по заповед от САЩ, грешник съм

Първият демократично избран президент на България Желю Желев си е отишъл от този свят с тежък грях на душата, разкрива сензационно приятелят от детинство на философа проф. Галин Петров. 

До последния си дъх марксистът от Веселиново не могъл да си прости, че е унищожил родното земеделско стопанство по заповед от посолството на САЩ.

„Привикаха ме и нямаше мърдане – спуснато директно от Държавния департамент. Бяхме най-развитата агрикултурна нация на Балканите, а сега внасяме всичко от чужбина и аз съм виновен“, тюхкал се на стари години Желю.

„Трябваше членовете на ТКЗС-тата като частни стопани да останат кооперирани, с обща техника и взаимопомощ, както е в Германия, Италия, Полша, Унгария. Тази ликвидация не донесе нищо добро на родината“, признавал си Желев.За най-големи постижения по време на мандата си пък президентът смятал отмяната на жителството и улесняването на задграничните пътувания, разказва приятелят му проф. Петров.„До края на дните си Желев остана много скромен и достъпен човек, срещаше се често с бивши съученици от Шуменската мъжка гимназия, с приятели от село“, твърди другарят му.

За още едно нещо Желю съжалявал горко през целия си живот – че не е успял да изучи немския на достатъчно добро ниво, за да прочете „Капитала“ на Карл Маркс в оригинал.

Източник:bgnewscom.eu

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Древен българин спи в пещерите на Тибет вече 2400 години!

След изследване бе установено, че ДНК на хората от Тибет силно се различава от ДНК на останалите хора на Земята. Учените, провели изследването, твърдят, че тибетците принадлежат към мистериозна група.

Енергийните потоци на това отдалечено кътче от земята са по-разлини от където и да е било по света. От повече от век са известни легендите за тъй наречените Сомати(oт хинду Samadhi, има корени от санскрит), които живеят с векове в мистичните пещери в планините, предпазвани от странни енергийни полета. Тези хора живеят без храна и вода и се хранят само от енергията на мястото. Техните жизнени функции са забавени до предела, но технически те са все още живи, и съществуват с хилядолетия! През 30-те години на 20-ти век Хитлер изпраща няколко стабилно финансирани експедиции, които да разгадаят тайната на пещерите на Тибет.

Мистична енергия е спирала изследователите и техните придружители от SS. Според дневниците, когато влезли в определени пещери всички изпитвали пронизващо главоболие и не можели да продължат. Странните физически болки и психически стрес са подробно описани и в кнингите на проф.Ернст Мулдашев „В търсене на града на боговете – в обятията на Шамбала“. Мулдашев е несравним учен-офталмолог, като е първият лекар присаждал очи и е възвърнал зрението на стотици незрящи хора. Той е и шампион по ориентиране и провежда редица експедиции в Тибет, изследвайки именно феномена на хората Сомати.

През последните години китайците /новите „господари“ на Тибет“/ провеждат сериозни проучвания и експедиции в пещерите на мистичното място /въпреки острите протести на местни монаси, които редовно се самозапалват, както и остри критики от духовния водач Далай Лама./Пещерите Пиянг са обект на една от новите научни експедиции на водещия китайски археолог Д-р Лу Кай Шек.

Преди седмици, изследователският екип на д-р Шек се натъква на изумителен стенен барелеф в една от пещерите, който е датиран от експертите от около 700 г. сл.н.е.Освен, че красиво, това произведение на изкуството съдържа разказ на древния език на тибетците наречен Калхи. Част от това, което е написано е особено интересно за нас българите! Древен пътешественик от народа наследник на боговете дойде в земите ни!Благородник в двора на Котис (Пряк превод от езика Калхи на древногръцки Κότυς – Името на Тракийски владетел, царувал по българските земи от 381 до 359 пр.н.е.!!!!), смел и смирен, пътувал с „цикли на небето“/може би имат в предвид лунни или слънчеви цикли – може би години/ за да достигне до светлината (образованието, проглеждането – други значения на думата на древния език).

Или на по-прост език:

Пътешественикът е пътувал с години докато стигне до тези места!Този благородник ще се върне от САРСАН „думата, която се смята, че значи Нирвана на древния език– състоянието на пълна душевна и енергийна хармония, в която живеят вечните обитатели на пещерите – състоянието, което им позволява да са физически живи на практика вечно!“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

По времето на социализма България е сред световните лидери по производство на електро и мотокари

“Балканкар“ достига по натури, обеми и експорт на електро- и мотокари американската „Кларк“ и японската „Тойота“. Същата челна позиция заема и електротелферното производство съсредоточено в Габрово. От износа им НРБ печели милиарди левове.Производството на кари в България е един от секторите на родното машиностроене, който в историята си е имал значителни постижения. 

От разработването на първата опитна серия на подемно-транспортните машини у нас през 1952 г., отрасълът непрекъснато се разраства и усъвършенства, докато към края на 70-те години на миналия век страната ни излиза на първо място по обем на производство на кари в света. Късните 80 години на века обаче са началото на края за държавната фирма „Балканкар“. Структурни промени започнали още преди началото на прехода от планова към пазарна икономика, довеждат до постепенната деградация на каростроенето в България.

Идеята за производството на кари у нас се появява в ранните 50 години на XX век. Към нейната реализация на практика се пристъпва през 1952 г., когато е разработена и първата опитна серия български платформени електрокари, общо 5 на брой. По-късно, през 1955 г. е произведена още една серия и на следващата година по време на 7-та сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), страната ни получава специализация за производство на безрелсови подемно-транспортни средства с електрозадвижване. Поради тази причина през идущата 1957 г. започва и фактическата продукция на кари у нас. 

Началото е поставено в софийския завод „6-ти септември“, който по това време изработва трамвайни мотриси и тролейбуси. За да се подготвят за създаването на машините, наши специалисти са изпратени на обучение в гр. Дечин, Чехословакия, която тогава е основен производител на електрокари. Производството започва на старата площадка на „6-ти септември“. По късно – в началото на 60-те, функциониращият вече каростроителен завод се премества, като новите му сгради и съоръжения са изградени с помощта на френския автомобилен гигант „Рено“.

Още през 1957 г. е реализиран и първият износ на новата продукция – 150 платформени електрокари са продадени в Чехословакия и СССР. 

Следващата 1958 г. бележи и първата голяма партида от подемно-транспортните средства, изтъргувана в чужбина. Тогава 3 000 машини са изнесени за Китай. Същата година в страната ни започва и производството на нов вид кари – високоповдигачи. То се съсредоточава в завод „6-ти септември“, а продукцията на нископовдигащи и платформени електрокари се премества в столичното предприятие „Средец“ – бившият „Завод 12?.В началото на 60-те години структурата на българското каростроене продължава да се разширява. Открит е завод „Дунав“ в гр. Лом. Той се специализира за производството на платформени електрокари и влекачи. Капацитетът му е за създаване на 15 000 – 18 000 машини годишно. 

Ново поделение на държавната фирма се открива и във Враца, където в преустроена коларска работилница и започва продукцията на особен вид електрокари – с ръчно направляване. По-късно е създаден и завод „Вит“ в Плевен, който поема врачанското производство на ръчно-водими машини. Тук започват да се правят и мотокари. Средногодишно продукцията на този завод през периода на функционирането му достига 8 500 – 9 500 броя кари.

Може би най-известното предприятие от веригата – завод „Рекорд“ в Пловдив се появява в началото на 70-те години. Той е специализиран в производството на мотокари. Каростроенето в България се развива с нарастващ темп. Увеличава се обемът на произведена продукция, задълбочава се специализацията на страната ни в тази сфера на машиностроенето. 

През 1963 г. у нас дори е създаден Институтът по електро- и мотокари – единствена по рода си в света научно-изследователска и проектно-конструкторска организация. Малко по-късно се ражда и първото в България държавно стопанско обединение (ДСО) с основна дейност производство на подемно транспортни машини – ДСО „Транспортно машиностроене“. От него в последствие възникват ДСО „Хидравлика“ в Казанлък и телферостроенето в Габрово.Марката „Балканкар“ се появява към края на 60-те години на века. Нейното запазено лого обаче става повод за интернационален съдебен спор. 

След като България започва да изнася кари на Запад се оказва, че белгийска фирма, която търгува на международните пазари е регистрирала почти идентична търговска марка. Случаят е отнесен в съда като чуждата компания се опитва да принуди „Балканкар“ да промени логото си. Но от българска страна в спора се намесват едни от най-добрите ни юристи. Те успяват да докажат, че марката на родната фирма съществено се различава от тази на белгийската и така нашето предприятие запазва своето лого.

В структурата на държавното обединение „Балканкар“ влизат не само петте монтажни завода. То включва и предприятия за производство на междинни продукти, използвани при създаването на електро- и мотокари. В края на 80-те години в състава му има 39 поделения – 31 в страната и 8 в чужбина. В неговите заводи се произвеждат и автобуси, леки коли, велосипеди и др.От година на година броят на транспортно-подемните машини, които се правят у нас нараства. 

През 1978 г. България дори излиза на чело в света по общ обем производство и износ на кари- около 89 000 броя. 

На тази позиция страната ни се задържа редица години. За сравнение по това време във всички останали страни от Европа общо се произвеждат около 17 000 – 18 000 подобни машини годишно. През 1988 г. България произвежда 1/5 от световното производство на електрокари и мотокари и по производство на човек от населението заема първо място в света (82,5 хил. за година). За 1986 г. по абсолютно производство на електро- и мотокари е на трето място в света: ФРГ – 113,7 хил., Япония – 111,6 хил., България – 84,8 хил., САЩ – 50,0 хил. За периода 1981-1990 г. средно 90% от тази продукция се изнася. В периода 1984-1990 г. делът на износа на българските електро- и мотокари е 17% от общото световно производство. (СГ-91 г. с. 311, 519).

По-голямата част от продукцията на български електро- и мотокари отива за износ. Средногодишнонеговият обем се движи в рамките на 70 000 – 75 000 броя машини. Естествено повечето от тях – около 60 000 бройки заминават за СССР, 5 000 – 6 000 отиват в Германската демократична република (ГДР), а по т. нар. второ направление (страните извън СИВ) се търгуват около 4 500 бройки годишно. Кари се изнасят за Великобритания, Франция, Испания, Италия, Федерална република Германия (ФРГ), Египет, Сингапур и т.н. Срещу износа на кари за страните от СИВ България получава нефт, газ и метали на по-ниски цени. На практика от тази търговия страната ни само печели. Изнасяните от нас машини не винаги са изпълнени на ниво, тъй като конкуренция липсва и договорените бройки така или иначе се закупуват от социалистическите страни. Срещу тях обаче България получава конкурентоспособни, дори на западните пазари стоки.

Освен близо 40-те завода у нас, които създават продукция с марката “Балканкар”, започва кооперирано производство на кари в различни части на света – Китай, Иран, Куба, КНДР, Турция, Алжир, Югославия, Нигерия. В края на 80-те години „Балканкар“ произвежда продукция на обща стойност около 1,4 милиарда рубли. Той се нарежда сред водещите предприятия в страната ни заедно с „ИЗОТ“ (за електроника), „Булгарплод“, „Булгартабак“, СО „МАТ” и др.1987 г. обаче бележи началото на края за „Балканкар“. 

От неговите структури са извадени предприятията, които създават междинни продукти, необходими за производството на кари. Това води до нарушаване процеса на доставки на нужните части – ненавременно и неточно изпълнение. Това е и една от причините поради, която производството на кари постепенно намалява, но до края на 80-те, страната ни все пак успява да запази лидерските си позиции в отрасъла. В началото на 90-те години обаче настъпва същинския крах за българското каростроене, като произведените количества спадат до едва 2 000 – 3 000 бройки годишно. Причини за това могат да се търсят много.

И до днес в общественото пространство бродят слухове, че използваните материали за направата им са били по-скъпи от цената на самите кари. Според тези твърдения  японците и западноевропейците ги купували единствено заради чугуна използван за противотежест, понеже себестойността му е била по-висока от самата машина. Карите  впоследствие били претопявани. След като обаче започваме да правим противотежестта от бетон, вече е нямало за какво да ги купуват и доставките от наша страна за там секват. 

Доколко обаче тези твърдения са основателни,биха могли да кажат само специалистите в отрасъла, но така или иначе това не омаловажава факта, че добри или лоши, количеството произведени кари у нас са нареждали страната ни сред световните лидери в бранша.Преди 1990 г. в сектора са заети над 40 000 души. ДСО “Балканкар” притежава много имоти в страната и в чужбина, сред които и почивни станции в Китен и Боровец.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ