Зетят на Георги Парцалев и наследник на имуществото му – арх. Георги Натов, се е споминал, съобщават от родата на актьора. Той бе съпруг на неговата сестра Теодосия. Именно на негово име бил апартаментът на комика в родния му град Левски, след като Теодосия се споминала. Сега съдбата на жилището била неясна. Всички братовчеди и братовчедки до девето коляно имали интерес към имота, който години наред стои под ключ и събира прах, без да бъде обитаван.

Всъщност той се намира на мястото на родната къща на легендарния актьор. Отдавна тя била срината със земята, а на мястото на парцела вдигнали блок. Така Парцалев бил компенсиран с имот в кооперацията, но впоследствие той отишъл в ръцете на неговата сестра Теодосия. Тя обаче се спомина 14 години след него, а смъртта й разпали скандал в арт гилдията. Наложи се останките на актьора да бъдат изровени, за да бъде положена роднината му там.Много негови колеги и приятели изказаха несъгласие сестра му да бъде погребвана в неговия гроб, който се намира на алеята на артистите на Централните софийски гробища, защото приживе двамата хич не се имали и не били близки. Покрай спора стана ясно, че таксата на вечния му дом не е била плащана години наред от роднините му, но заради смъртта на Теодосия се наложило да бъде наплатена накуп.

Сестрата на артиста стана известна публично със съдебните си дела срещу иконома на актьора Петър Брезински, който се грижеше за него през последните години. Човекът бе обвинен, че е обрал Парцалев, защото от дома изчезнали скъпи картини, бижута, сервизи и книги. Въпреки спекулациите как Парцалев е погребан с пръстените си и още куп бижута, с които обожаваше да се кичи приживе, гробарите твърдели, че роднините прибрали бижутата му след смъртта на комика.

После мъжът на Теодосия придобил въпросния апартамент в Левски, но и той починал на преклонна възраст. На тях комикът остави и спестяванията си, които по онова време възлизаха на 30 хиляди лева, както и голяма част от своите ценни мебели, икони и произведения на изкуството.

Всъщност до последния си дъх комик № 1 не заживява в свой собствен дом в София, макар да имал възможност да си купи имот. Предпочитал да пребивава под наем в жилище до Борисовата градина. Днес съдбата на апартамента е необичайна. От няколко години той е превърнат в терен за забавления и игри от частна фирма, която посрещала клиенти всеки ден. Никой от тях обаче не подозирал каква е историята на конкретния адрес и кой всъщност е обитавал помещенията в продължение на дълги години. Там звездата от „С деца на море” изкарва най-тъжните си мигове.

През последните години властта го мачка колкото може, отказват му роли в Сатирата, дори не го канят и в новогодишното тв шоу, където винаги е бил гвоздеят в програмата. Самият Тодор Живков, който още приживе недолюбвал Парцалев и дори не ръкопляскал на негови представления, накрая отказал поклонение на тленните му останки в Сатиричния театър.



Тази история, случила се преди повече от 45 години, наистина е невероятна. Някои не вярват в нея и дори има недоказана теория, че е изфабрикувана от тайни служби, които си измислят атентат. Но главата героиня и до днес е записана в Книгата с рекордите на Гинес.

Това е феноменалният случай със сръбската стюардеса Весна Вулович, останала в историята като най-дълго летелия без парашут човек в света - при свободно падане от над 10 000 метра височина.

Всичко се случва на 26 януари 1972 г. Самолет McDonnell Douglas DC-9-32 на югославските авиолинии JAT изпълнява редовен полет от Стокхолм до Белград с междинни кацания в Копенхаген и Загреб. Весна, която по това време все още е стажант-стюардеса, не трябва да лети с него, но се оказва на борда заради недоразумение - диспечерът слага на смяна нея, вместо друга Весна - Николич.По-късно Вулович си спомня, че докато пътниците се качват на самолета в датската столица, забелязва мъж, който изглежда видимо притеснен.

"Не само аз го забелязах. Другите членове на екипажа също, видя го и шефът на летището. Мисля, че е качил багаж в Стокхолм, слязъл е в Копенхаген и повече не се е качил на борда", разказва стюардесата.

Полет 367 излита в 15,15 ч. Изведнъж - точно в 16,01 ч., когато самолетът е над Чехословакия, експлозия избухва в багажното отделение. Самолетът се разцепва и пада край село Ческе Каменице. От 10 160 метра (33,330 фута). 27 души от общо 28 на борда - 23-ма пътници и 5-ма членове на екипажа, загиват.Взривът е чут и видян от много местни жители, които се втурват към мястото, макар да никой да не вярва, че може да има оцелели. Сред част от останките от машината в близката гора един фермер от немски произход - Бруно Хонке, открива единствената жива - Весна. Той чува, че някой вика и с изумление се натъква на младата жена. Първо вижда, че нейната тюркоазена униформа е покрита с кръв, а високите токчета на обувките й са буквално откъснати. Хонке, който е бил медик по време на Втората световна война, й оказва първа помощ, докато спасителите пристигнат.

Весна е в изключително тежко състояние - със счупени череп, таз, два крака, няколко ребра и три гръбначни прешлена, единият от които напълно смазан. Заради това тя е парализирана под кръста и дни наред е в кома. А когато идва в съзнание, се оказва, че има пълна амнезия. Научава за катастрофата в болницата от родителите си. Когато й показват заглавията във вестниците, тя припада.До 12 март стюардесата е лекувана в болница в Прага, след което е транспортирана в Белград. Предложена й инжекция, която да й помогне да заспи по време на полета, но отказва, защото противно на очакванията няма страх от летене - просто не си спомня нищо от преживения кошмар.

В болничната стая тя е поставена под 24-часова полицейска охрана, тъй като властите се опасяват, че извършителите на атентата може да опитат да я убият. Могат да я виждат само лекарите и майка й баща й. Остава там до юни, когато е изпратена в морски курорт в Черна гора, за да възстанови, а лекари я посещават на всеки два-три дни.

Весна претърпява няколко операции за възстановяване на движението си - отначало може да мести само левия си крак, а след месец успява и с десния. Родителите й - бизнесмен и фитнес инструкторка, са принудени да продадат и двете си коли, за да си платят всички медицинските грижи.

След 16 месеца лечение, 10 от които обездвижена, сръбкинята се възстановява почти напълно, накуцвайки леко. 

До края на живота си обаче тя има проблеми с гръбначния стълб."Никой никога не е очаквал да живея толкова дълго", казва тя през 2008 година, обяснявайки това със "сръбската си упоритост" и "детска диета, включваща шоколад, спанак и рибено масло".

Затова веднага щом пак е на крака, е готова да се върне към професията си. Ръководството на авиокомпанията обаче преценява, че известността й би създала проблеми и не разрешава това на Весна - дават й работа на бюро. Въпреки това, тя продължава да лети като пътник и разказва как хората, които я разпознават, са изумени и искат да седнат до нея.

Какво открива разследването?

Междувременно тече разследване на невиждания въздушен инцидент. Според официалните данни преди взрива самолетните системи са работили нормално и пилотите са били на местата си. Проверката не открива в кръвта им алкохолни или наркотични вещества. Не са предавани сигнали за бедствие или съобщения за повреди. А самолетът е нов - започва да функционира по-малко от година преди катастрофата.10 дни след нея Чехословашката държавна служба за сигурност обявява, че са открити части от часовник, който е идентифициран като част от взривно устройство. Обявено е, че най-вероятно става дума за терористична атака на хърватската крайнодясна организация "Усташи", която е поставила взривно вещество в багаж. Въпреки това, официално престъплението остава неразкрито и никой не е задържан.

Между 1962 г. и 1982 г. хърватските националисти извършват 128 терористични атаки срещу югославски граждански и военни цели. А точно в деня, в който самолетът пада, във влак от Виена до Загреб също избухва бомба. На другия ден мъж, който се представя за хърватски националист, се обажда в шведския вестник Kvallsposten и поема отговорността за атаката срещу полет 367.Обяснението за оцеляването на Весна е отново късмет. Следователите по авиационна безопасност смятат, че тя е била заклещена от количка за храна в корпуса на самолета, и затова не е изхвърчала като останалите пътници и екипаж. Смята се, тази част от машината, в който е Весна, се приземява под ъгъл върху силно залесени и покрити със сняг планински склонове, което омекотява удара.

Има обаче и още едно обстоятелство.

"Винаги съм имала много ниско кръвно налягане. Когато човек рязко се издигне на голяма височина, където почти няма кислород, умира практически моментално - сърцето му се пръсва. След взрива съм загубила съзнание. И това, съчетано с ниското ми кръвно, ме е спасило от бърза смърт във въздуха. А защо съм останала цяла, падайки на земята, това и самата аз не знам. Винаги съм спортувала. Тялото ми беше гъвкаво, извиваше се на всички страни... Вероятно затова съм получила по-малко счупвания, отколкото би трябвало да имам", казва години след инцидента самата тя.

Весна обаче е измъчвана от чувство за вина.

"Всеки път, когато мисля за инцидента, имам тежко чувство на вина, че не умрях заедно с колегите си и плача. Тогава си мисля, че може би не трябваше да оцелея изобщо", добавя тя.Отказва терапия при психолог, за да се справи с травмата и се обръща към религията.

Тъжната слава

Междувременно светът полудява по Весна - показват я всички телевизии и тя се превръща в нещо като национален герой на Югославия. Нейната репутация като "героиня от Студената война" достига дори до Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор. След катастрофата е наградена лично от югославския лидер Йосип Броз Тито, а сръбският фолклорен певец Мирослав Илич записа песен, озаглавена "Весна стюардесата".

Скоро тя става и почетен гражданин на Ческе Каменице. А фермерът Хонке, който а открива, кръщава внучката си - родена само шест седмици по-късно - Весна.През 1985 година стюардесата е вписна в книгата "Гинес", а лично сър Пол Макартн от "Бийтълс" й връчва наградата. Тя е особено щастлива от този факт, след като на стаж във Великобритания в младежки години е станала луд фен на Ливърпулската четворка. На сцената Весна иска от Пол автограф, но преди да й го даде, той казва: "Разбира се, но първо ти ми дай твоя!".

През 1977 г. Весна се омъжва за машинния инженер Никола Брека. Двамата обаче нямат деца. Макар лекарите да й казват, че няма да има проблем да забременее след катастрофата, тя преживява тежка извънматочна бременност, която се оказва почти фатална и не прави друг опит. След години тя се развежда.

Междувременно родителите й умират в рамките на няколко години от падането й. Така тя остава сама. А през 1990 г. губи и работата си, след като се включва активно в продемократичните протести на опозицията срещу социалистическия лидер Слободан Милошевич. В този момент тя е развенчана като героиня и проправителствени вестници започват атака срещу нея. Все пак избягва арест, защото властите се опасяват, че би се вдигнал твърде много шум.

Така, в последните години от живота си, тя живее с 300 евро пенсия в стария си апартамент. И казва, че катастрофата е разрушила и нейния живот, и този на родителите й, които вероятно не биха се споминали толкова рано. Весна Вулович умира на 66-годишна възраст през 2016 г. Сръбският вестник "Телеграф" съобщава, че трупът е открит в дома й в Блеград от полицията, която разбива вратата, след като нейни приятели подават сигнал, че от няколко дни не отговаря на телефона си. Намерена е във ваната, като основната версия за смъртта е сърдечен удар.

Теория на конспирацията

През 2005 г. падането на Весна Вулович е пресъздадено от американската телевизионна програма MythBusters. 4 години по-късно чешките журналисти Питър Хорнунг-Андерсен и Павел Тейнър излизат с теорията, че полет 367 не е бил обект на терористична атака, а е сбъркан с вражески самолет и свален от местните ВВС на надморска височина едва от 800 метра. Двамата твърдят, че чехословашката тайна полиция е измислила рекорда на Вулович, за да прикрие това, а обаждането до шведския вестник е измислица. 

"Смятаното по онова време от цял свят за "чудо" е само обикновена измама на тайните служби", заявява Андерсен.Чешката администрация за гражданска авиация обаче отхвърля твърдението на журналистите, наричайки го теория на конспирацията.

Андерсен признава, че доказателствата на двамата са само косвени, макар да твърди, че за разследването са използвани материали от тайните служби и разговори със специалисти и свидетели.

Самата Весна Вулович коментира, че е запозната с твърденията на двамата, но тъй като не си спомня инцидента, не може да потвърди или отрече.



На  28 ноември 1981 г., в Шумен е открит паметникът “Създатели на българската държава”. Денят е определен за откриване и на други обекти, което е кулминацията на честванията на 1300-годишнината на България. Месеци наред Шуменски окръг е на крак за голямото събитие. 

За церемонията е поканено цялото Политбюро на ЦК на БКП, а лентите ще реже лично първият човек в държавата Тодор Живков. По предварителния план той ще открие големия паметник и новопостроения алуминиев комбинат, а Пенчо Кубадински – новия музей във Велики Преслав.

Ден преди това – на 27 ноември, се случва нещо, което едва не преобръща цялата организация наопаки. Около 10 ч в кабинета на тогавашния първи секретар на Окръжния комитет на партията Георги Начев върви поредното заседание. Обсъждат се последни подробности от предстоящото високо посещение. В този момент при секретарката на началника на окръжното управление на МВР звъни телефонът. Обадил се мъжки глас. Без да се представя казал:

Меверето ли е? Предайте на началника, че утре в 10 часа Тодор Живков ще бъде убит. И затворил телефона.След 10 минути това обаждане се повторило, този път на телефона при техническия секретар на Георги Начев. Там успели да запишат обаждането на магнетофон.

Всички настръхват. Такава открита заплаха към Тодор Живков се случвала за първи път. Веднага е уведомен лично шефът на УБО ген. Илия Кашев. Партийното ръководство е на нокти. Под въпрос е дори идването на Живков в Шумен,а това означава много през тези години.Със случая се заема тогавашният шеф на Шесто управление в Шумен подп. Атанас Цанков. Събира сътрудниците си, слушат записа около 50 пъти. Първият извод е, че гласът не е на българин поради лекия акцент. В това време звъни шефът на Оперативния отдел на УБО полк. Бончо Бончев и пита какво става.“На своя отговорност заявих, че тържествата ще се състоят и до час-два ще имаме резултат”, спомня си сега Цанков. Нещо в гласа му се сторило познато. Според тогавашната практика ДС работи “профилактично” с всички малцинствени групи в града. Цанков отговарял и за арменската група. По това време в Шумен живеят 397 арменци. “Бях говорил с всеки от тях и изведнъж гласът ми напомни на бай Сероп Шалджиян. Бивш директор на пазара, член на БКП.”

Моментално е организирано наблюдение над дома му на ул. “Асен Златаров”. Сега там са руините на т.нар. пощенска палата, чието строителство почнало също по това време и още е незавършено. Около 13 ч на 27 ноември 1981 г. арменецът е доведен в МВР. Отначало не признава. Цанков нарежда да подготвят кола и да го карат в София. По пътя между Търговище и Антоново спират да пият вода. Бай Сероп не иска да излезе от колата, мислел, че ще го гръмнат в гърба. Накрая не издържал и казал: “Цанков, аз я направих тая глупост.”По това време Сероп Шалджиян е на 69 г. Вече пенсионер, но преди това е бил директор на шуменската печатница, на кооперативния пазар и на предприятие “Столове” в града. Сериозен и уважаван човек, с добро семейство, член на БКП. Оказало се, че бил недоволен от политиката на партията по отношение на цените. “Отивам на пазара – зелето скъпо, лукът и картофите – също. В магазините няма нищо. Затова се и обадих. Не че ще убивам Живков. Пък и исках да видя как ще реагирате”, разказал бай Сероп. Е, видял как реагирали. За него случката няма последици – само го изключили от партията. Смята се, че това е първият опит за политически телефонен тероризъм у нас. Сероп Шалджиян изживява спокойни старини, почина на 31 август 2011 г. на 99 г. при децата си във Варна.

Случката не е била любима за семейните срещи, но когато ставало дума за нея, обикновено я обръщали на смях, разказаха близки на семейството.

Въпреки че “терористът” е разкрит за няколко часа, и то с много късмет и шанс, мерките за охрана на Живков са драконовски. По програма първо държавният глава трябва да бъде посрещнат на площада пред кино “Херсон”, с почетна рота и знаме, след това да се качи на Шуменското плато и да открие паметника. Предвидено е и тържествено събрание с целия партиен и стопански актив на Шуменско. Заради заплахата от покушение се налага няколко пъти да сменят мястото, където ще се проведе тържеството с Живков и Политбюро. Отначало в “Херсон”, след това решават в другото кино – “Млада гвардия”, накрая пак в “Херсон”. Служители на ДС обикалят стотици апартаменти, чиито прозорци гледат към пл. “Толбухин” и предупреждават писмено собствениците, че на 28 ноември не трябва да отварят прозорците и да не пускат непознати вкъщи. До минимум са ограничени пропуските за фотографи. В киното и на самия паметник е проверен всеки сантиметър, запечатани са шахти и вътрешни входове.

Спомням си, че отнесох много критики от шефа на протокола Борис Джибров. Тръгнах по-рано да рапортувам на Живков. А той спря. Очаквах той да продължи да върви, докато стъпи на червения килим. Вместо това той ме изчака на асфалта, което беше извън всякакви правила”, спомня си след 35 г. командирът на почетната рота, полковникът от резерва Йордан Йорданов. По това време той е командир на дивизион във Военното училище в Шумен. Джибров го завел при тогавашния военен министър Добри Джуров, да му дърпа ушите”. Както и се очаква, откриването на юбилейните обекти в Шумен минава без инциденти. 28 ноември се празнува и до днес като рождена дата на шуменския паметник, на преславския музей и на комбината за алуминий “Алкомет”, който тогава носи гордото име Стопански комбинат за обработка на алминий, или СКОА, както дълги години му викат шуменци.

Източник:24chasa.bg



В чест на XIII конгрес на БКП строителите на автомагистрала „Хемус“ ще предадат 45-километровата отсечка Яна-ПравецНапрегнати дни за работниците пред най-големия празник – Девети септември

Сега се още ни е трудно да си представим и да повярваме, че след немного години ще пътуваме от София до Черноморието с автомобил за 5 часа. И все пак не беше далеч времето, когато за да стигнеш от столицата до Правец трябваше да прекосиш осем селища, когато преминаването през Витиня беше преодоляване на тежко препятствие, а за новите водачи това беше истинско геройство. Във върховите часове се проточваха километрични колони, средната скорост се движеше в рамките на 10 до 15 км в час. И сега, когато се движим по широката гладка магистрала със 100-120 км в час, просто ни се вижда чудно как сме се примирявали да пъплим по стръмнините със скоростта на костенурка, където всяко изпреварване носи риск.

Магистралата днес, магистралата утре

Първият етап от строителството обхващаше отсечката Яна – Йорданкино, като едновременно с нея започна и работа по пробиването на тунел „Витиня“. Бяха изградени и първите големи съоръжения – виадуктите над Йорданкино и Потоп. После силите бяха хвърлени на едно от най-големите транспортни съоръжения по магистралата – виадукта Бебреш, дълъг 700 м, с неговите 125-метрови стълбове, с неговите 12 отвора по 60 м. Много внушителни цифри и данни могат да се приведат: че фунаментите са се вклинили в 18-метрови кладенци, че всяка една от устоите е погълнала десетина хиляди кубически метра първокачествен бетон…



Помните ли какво имаше на страница 13-а в зелените паспорти от соца? Става дума за социалистическите паспорти, и то след 1985 г. Някой знае ли? Старите социалистически паспорти, който ги е имал, помни.

Това си беше цяло досие. Освен личните данни, пишеше къде си работил, кога си напуснал, женен ли си, имаш ли деца, как се казват и кога са родени, какво е местожителството и каква ти е моментната адресна регистрация… Абе, няма мърдане!Но 13-а страница беше особена. И аз нямаше да я помня, нямаше да ме впечатли толкова, ако един отговорен, ама много отговорен, та дори и шеф на паспортна служба другар не ми я беше показал.

А сега внимавайте: на 13-а страница, на долната извивка на тройката, се мъдреше, уж случайно, някаква си точка. 

Нито е била случайна, нито е била някаква. Имаше я в паспортите на прясно преименуваните български турци. Където и да идеха, точката ги издаваше, че са с ново име. Когато ми казаха това, почти не повярвах.

Веднъж се срещнах с приятел, който имаше ново име. Уж между другото, за нещо си, поисках да му видя паспорта. И деликатно погледнах 13-а страница. Точката беше там!

Едва ли някой е подозирал какви бели ще ни донесе тази страница и тази точица! Каква метафора има в тази случайност: 13-а страница, фаталната, с точката, която стана многоточие. И това многоточие няма край. То е голямото многоточие на българските политически междуособици…

Стефан СТЕФАНОВ, Габрово/Ретро.бг/



След 9-ти септември 1944 г. пограничните райони с Турция, Гърция и СФРЮ попадат в т.нар. гранична зона, за чийто достъп е необходим специален открит лист, получил названието документ „образец 12” за втора (Петрич, Малко Търново, Драгоман, Берковица, Ивайловград и др.) и съответно първа гранична зона (с.Сливарово, с.Резово и др.), издаван от Дирекция на милицията.

Без такъв документ никой не е можел да припари до пограничните райони на страната ни. Откритият лист е важал след представяне на личен паспорт, а живущите в тези райони са имали специален щемпел в паспорта. При пътуване в град, който се намира в граничната зона, открития лист се проверява от органите на МВР и граничарите.

Така например на път за Свиленград с влака, проверките са започвали от с. Бисер, преди Любимец, а на път за Малко Търново при местността Босна. При пристигането във и заминаването от населените места, означени в открития лист, притежателя на същия е бил длъжен да го представи за заверка в най-близкото поделение на МВР или Гранични войски и да се регистрира на адреса на пребиваване. Ограниченият достъп до пограничните райони на страната ни е важал до 1990 г.


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации