Историята на корабокруширалия кораб край Ахтопол

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол. Екипажа бива спасен от жителите на града. Един от оцелелите намеква, че капитана може би нарочно е разбил кораба, за да получи пари от застраховката.Цяла седмица валя сняг, развяван от силния северен вятър. 

Натрупа преспи по улиците и заветните места по шосето за Царево и пътищата до съседните селища. Превозът по пътищата стана невъзможен дори и за верижни трактори. Авария в далекопровода лиши Ахтопол и съседните селища от електричество. Прекъснати бяха и телефонните връзки. Само военните поделения можеха да поддържат радиовръзка с Царево и Бургас. Снеговалежът спря, но вятърът продължаваше да духа. Напразни останаха усилията на трактористите да достигнат до кошарите с верижни трактори. По ръчно почистените пътеки можеше да се достигне до хлебарницата и магазина. Градът заспа в пълен мрак. Слабата мигаща светлина на фара посочваше мястото на залива.

Към три часа след полунощ няколко ракети осветиха града, издигащи се от Северния залив. От близките до брега къщи забелязаха в Северния залив силуета на голям кораб. До сутринта на 18 януари 1963 г. – ЙОРДАНОВДЕН, корабът щурмуваше с работещ двигател и спуснати котви. Вятърът постепенно затихна и вълните намаляха. Всички, които го наблюдаваха, очакваха да вдигне котва и да поеме по своя път. От кораба бяха решили друго. Като отдаваше котвените вериги, коръбът бавно започна да се приближава до скалистия бряг, докато кърмата му стигна до скалите. От един тласък на вълните кормилната перка се удари в скалите и изскочи. Отново с ход и обрани вериги корабът застана в средата на залива.По обяд вятърът смени посоката си и задуха от изток. Лишен от кормило, корабът не можеше да продължи. Последва нова маневра. Котвените вериги потекоха в морето и корабът се приближи и заседна на скалите на Гларо петра (Чайкина скала), отдалечена от брега на четиридесет метра. Отново се подадоха сигнали за помощ. По издухания от вятъра сняг достъпът до брега беше лесен и на сушата до заседналия кораб се събраха много любопитни въпреки студа.Да се направи връзка с кораба беше невъзможно. От него спуснаха лодка, която се напълни с вода още при допира с морето. Течението я отвлече до плитчините на Евиния плаж и там заседна. Последва спускането на железен пояс, завързан с въже. В него се настани член от екипажа и се опита да приближи брега с гребла. Само за няколко минути течението го изтласка отново на подводните скали. Салът (спасителният пояс) се обърна и нарани моряка. С много усилия момчето се добра до обърнатата спасителна лодка и остана там. Нямаше сили да доплува до брега. Хората, които наблюдаваха пострадалия моряк, умуваха как да му помогнат, но никой не се решаваше да нагази в студената вода.

Без да проговори, Стоян Каракадиев отмести скупчените мъже, съблече шубата си, събу обущата, завърза за кръста си донесеното от някого въже и нагази във водата. Доплува до ранения моряк и с една заучена хватка го прегърна и заплува към брега. Помагаха му като го придърпваха с въжето, поеха моряка, завиха го с дебела рибарска шуба и го отведоха в най-близката къща на Кръстю Войнов. В стремежа си да помогнат на пострадалия забравиха за неговия спасител. Останал сам на брега, Стоян наметна шубата си, взе в ръце обущата и пое по отъпканата пътека към града. Студеният вятър го посрещна, крачолите на панталоните му замръзнаха и започнаха да го спъват. Чак тогава някой забеляза това и му се притекоха на помощ. Заведоха го почти премръзнал в дома му.

С помощта на довлечена от залива лодка Грозьо Янев и Атанас Пътеков се пребориха с течението и вълните и се добраха до сала, на който имаше завързано въже, свързано с кораба. Извлякоха го на брега и по тоя начин осъществиха връзка с него. Оттам подадоха дебело въже, единият край на което бе завързано здраво за съда, а другия край опънаха десетките ръце на присъстващите на брега любопитни.От кораба пуснаха приспособена с макара седалка, на която бе седнал човек. Той трябваше да достигне сушата и да осъществи връзка с брега и кораба посредством две въжета – едното да придвижва седалката към брега, а другото към кораба. Замисълът беше добър, нo не се отчиташе фактът, че от скалите въжето се опъваше от хора с измръзнали ръце. Когато седалката стигна до средата на пътя, въжето увисна, макарата се зацепи между придържащите я страници и седалката опря вълните. Всички опити на моряка да я оправи бяха напразни. Да държат въжето изпънато се включиха всички присъстващи – мъже, жени, деца, дори и бабички, но напразно. Замръзналите ръце и отслабналите сили не можаха да удържат на тежестта и въжето, ведно с висящия на него човек, започна да доближава кипящата под него вода.

Винаги съобразителен, кметът Владимир Пасков бе изпратил тракториста на стопанството Стоян Илиев (Пушкин) да докара трактор. В най-критичния момент той пристигна. Завързаха въжето за него, опънаха го, но момчето продължаваше да виси, без да помръдне от мястото си. Всички опити да се освободи бяха напразни. Разчитайки на умението си да се катери по въже и да се придвижва на големи разстояния, увиснал на ръцете и краката си, Атанас Пътеков отново демонстрира своите способности. Съблече шубата и придвижвайки се по въжето, достигна до висящия над морето моряк. Какво е направил там, никой не разбра. Седалката с двамата на нея бавно се придвижи и достигна до брега.Като разгледаха съоръжението, опитните капитани на аламани Георги Кадивълков (Царчето) и Тодор Томов (Дорето) решиха, че в такъв вид приспособлението няма да реши проблема с изваждането на останалия екипаж на брега. Свалиха макарата, привързаха нови въжета, поставиха две нови халки от стинга и дадоха знак на тия от кораба да притеглят седалката. Направиха няколко придвижвания с празна седалка, за да се уверят в годността на съоръжението и от кораба натовариха за изнасяне първо багажа на екипажа, след това един по един моряците слязоха на брега. Последни излязоха капитанът и помощникът му.

За да не може никой да се добере до кораба отрязаха въжето. Спасителната операция приключи успешно. Властите настаниха екипажа в малкия хотел на града и осигуриха изхранването му в ресторанта. Не разрешаваха на никого от града да контактува с моряците от съображение за сигурност, от политическа провокация и евентуално заразяване от болест. Назначиха за преводач Георги Тодоров (Ехото), верен на властите комунист, който говореше слабо гръцки, макар че в Ахтопол много хора говореха перфектно езика.

На другия ден силен северен вятър изхвърли кораба до самия бряг целия обледен. Капитанът поиска разрешение да влезе в каютата си да изнесе документи и вещи, но се оказа невъзможно. До вечерта оставеният без охрана кораб бе атакуван от предприемчиви ахтополци и много неща изчезнаха. Останалото по-ценно бе прибрано от властите.

На третия ден по молба на капитана и екипажа всички активно участващи в спасителните мероприятия бяха поканени на среща с екипажа, за да им бъде оказана макар и устна благодарност. Когато Стоян и Димитриос (така се казваше спасеният от Стоян моряк) се срещнаха, прегърнаха се и в знак на побратимяване близнаха по малко кръв един от друг от леки порези по ръцете. Срещата продължи дълго. Дамаджани вино и мезета бяха донесени от домовете. Гръцките моряци не можаха да повярват, че всичко това е лична собственост. Друга представа имаха от разпространената за нас пропаганда.Димитриос помоли да му разрешат да гостува на Стоян в дома му, да се запознае със семейството. Поканиха една съседка, която знаеше перфектно гръцки, и дълго разговаряха. Димитриос разказа за себе си, за семейството си и защо е тръгнал да пътува. Обясни, че това е последният рейс, за който корабът е имал разрешение преди бракуването му. Намекна, че капитанът е племенник на собственика и може би нарочно е инсценирал катастрофа, за да получи полагащата се застраховка. Морякът благодари на Бога, че това се е случило тука, а не другаде.

След седмица снеговалежът спря и вятърът стихна, но пътищата останаха непроходими. За да бъде придвижен екипажът до Бургас, пристигна вертолет, който на два курса извози всички.

През месец април пристигна комисия от застрахователната компания “ЛОИД“. Прегледа вече счупения на две кораб, разпита няколко лица и си замина. Какво са решили не се разбра.Две години след този случай, близо да брега, край Ахтопол мина кораб, на който ясно личеше написано името “АГИОС НИКОЛАОС“, изстреля три ракети, дълго звучеше корабната сирена, докато се отдалечаваше.

През месец април 2000 г. едно такси обиколи града, спря се на мястото на загиналия кораб, след това пред кметството. Възрастен човек излезе и попита за кмета Пасков и за Стоян Каракадиев и като разбра, че са починали, прекръсти се и си замина. Беше Димитриос.

Източник: www.tsarevo.info/Снимка:Радослав Райковски

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как гларуси дебнеха чехкини,полякини и рускини пред хотела и на плажа

Девойки пред хотел "Гларус" Златни пясъци,80-те

Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той бе живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от соцлагера.

Добре сложен, добре изпечен, с прилепнали бански и с екзистенцминимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Илонка или Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Ходеха изтупани с дънки и вносни очила от „Кореком”, а за да намират доларчета, се занимаваха и с дребни далаверки.

Най-атрактивни за гларусите бяха чехкините и полякините. За рускините казваха, че били непристъпни, понеже ходели по групи, не за друго.

Откакто дойде демокрацията и може свободно да се излиза в чужбина, професията на гларуса стана демоде и почти изчезна. Останаха предимно аматьори, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За 12 лева почивахме 14 дни в почивната станция на завода

Често по нашите медии и най-вече някои телевизии слушам да хулят и отричат социализма. И в Народното събрание депутати изричат хиляди лъжи и сипят злъч по социализма. Но те сигурно са родени след Десети ноември или са възпитани от хора, които не са успели през времето на соца. Аз съм живял в три епохи – в царско време, при социализма и при крадливата демокрация. Ще дам пример с моето родно село Орешец, Харманлийско.

Първо – през царско време много от къщите бяха покрити със сламени покриви. Електричество нямаше, светехме си с газени лампи. Като бях дете, помня, че в центъра на селото имаше поставен фенер и ние децата си играехме около него. През нощта улиците бяха кални, вода пиехме от кладенците по дворовете си, ако някой се разболееше, го откарваха на лекар с волска кола в Харманли. Селяните едва се изхранваха и семействата им гладуваха.

Второ – дойде 9 септември и първата задача на отечественофронтовското правителство беше да прекара електричество. Селото бе водоснабдено с питейна и поливна вода, построиха две чешми. Създаде се образцово трудовокооперативно стопанство. Селяните отначало се бояха да се влязат в него, вярно, имаше малко насилие, но после взеха да се записват. Не беше лесно, защото получаваха по 1-2 стотинки трудоден. После обаче се замогнаха и взеха да се записват масово в стопанството. Пристигна и механизация, създаде се строителна бригада. За 120 дни вдигнаха двуетажна тухлена къща. Направиха стопанска постройка и работилници за ремонт на техниката. Построи се ново училище, детска градина, чуваше се детска глъч по дворовете. Тогава младите хора имаха работа, раждаха деца. С 12 лв. за 14 дни селяните почиваха в станциите из цяла България и в други страни от социалистическия лагер.

Трето – дойде крадливата демокрация. Тогава правителството на Филип Димитров назначи ликвидационните съвети – това бяха хора, които никога не са работили никъде. Тези некадърници ликвидираха и събориха всичко, което беше построено с труда на обществото. И сега хората мизерстват.

Панайот Пулев, Димитровград

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:„Призрачният град“ за надарени деца

Аркутинският плаж между Созопол и Приморско е един от най-хубавите по южното ни Черноморие. В близкото блато се срещат редки растителни видове, наоколо има гъсти гори, а птиците всяка година минават оттам отлитайки за топлите страни. Над самия плаж обаче от десетилетия стърчат изтърбушени и зеещи с лице към морето няколко недовършени бетонни сгради. 

Всеки, който минава оттам или решава да плажува наоколо редовно си задава въпроса какво всъщност представлява този страшен и празен скелет надвиснал над летовниците по плажа и гледащ към изгрева в Черно море.

В края на 70-те години властва безметежното управление на Тодор Живков, а дъщеря му е във вихъра си. Като силна политическа фигура покровителствана от баща си, тя успява да налее милиони в най-различни културни мероприятия и проекти, а те са повече от амбициозни. Най-популярният от тях е домакинството на международната детска асамблея “Знаме на мира”, която Людмила Живкова успява да организира през лятото на 1979 г. По същото време хората около нея избират Аркутино за мястото, където да се построи курортен комплекс за надарени деца под егидата на „Знаме на мира“, нещо като „Знаме на мира-2

Дъщерята на Първия е искала в тези сгради, които и сега изглеждат интересни и различни като архитектурно решение, да приютят най-талантливите деца на България и на света, за да се обучават и да станат бъдещите ръководители на Земята в организации като ООН и ЮНЕСКО. Людмила е правела опити да изгради бъдещ елит, който да управлява света без войни, а само чрез взаимно разбирателство, сътрудничество и взаимопомощ. Това са и основните принципи на асамблеята „Знаме на мира“. А най-свръхамбициозният и проект е предвиждал да създаде т.нар. „Звездна карта“, в която е трябвало да се картотекират всички талантливи деца по света, за да се превърнат те в приятели на България. Но идеите на Людмила Живкова за „Звездната карта“, за асамблеята, за училището за талантливи деца в Аркутино и за друго училище в Странджа планина се посрещат на нож от Москва. Според някои слухове именно тези нейни начинания подписват и смъртната й присъда.След внезапната й смърт през лятото на 1981 г., българската държава създава фондация „Людмила Живкова“, която трябва да се явява като продължител на нейните схващания. Комплексът на Аркутино е едно от тях и е замислен като творческо-екологична структура, която да работи във веригата „Колежи на обединения свят“ под патронажа на принц Чарлз. Идеята за български клон на обединените колежи е взаимствана малко след смъртта на Людмила.

Така държавата в лицето на фондация „Людмила Живкова“ и Комитета за култура – Център „Знаме на мира“ решава да изгради на Аркутино екоселище за талантливи деца (Творчески-екологичен комплекс „Ропотамо“) и да направи мястото част от инициативата на един германец за верига училища по цял свят, където учениците да се срещат с връстниците си от чужбина и това да доведе до един по-добър свят. В недовършените сгради е трябвало да се обучават над 250 български и чуждестранни деца по специална програма.През 1984 г. земите предвидени за застрояване са отчуждени, а година по-късно е издадено и разрешението за строеж. Извършени са съответните проучвателни дейности и строителството е започнато. Теренът с обща площ над 668 декара, се намира на морския бряг в преходната зона към резервата “Ропотамо”. Както и при други проекти, свързани по някакъв начин с дъщерята на Първия, не се пести от багери, бетон и, където се наложи, взривове. 

Тонове и тонове бетон са изсипани баш на една крачка от самия бряг.  Мащабите на проекта могат да засрамят и много инвеститори от безумните времена преди кризата 20 години по-късно – над 600 декара земя вече никога няма да са диви, даже и по устройствен план.През 1988 г. градежът е спрян. Според други данни строежът е замразен след 10.XI.1989 г. заради протестите на силната тогава „Екогласност“, тъй като сградите щели да пречат на полета на птиците.Демокрацията заварва в комплекса „Знаме на мира-2? два грамадни корпуса завършени на етап груб строеж, а от третия е изграден първият етаж. Твърде далеч от пускане и твърде скъпо за взривяване. Следва прехвърляне на собствеността между различните ведомства. С протокол от IX/1990 г. Министерството на културата прехвърля собствеността на Министерството на просветата. Държавата харизва почти цялото пространство в района на „Главболгарстрой“ през 1995 г. „, която пък е приватизирана през 1997 г.  На обекта не идват нито държавни багери, нито пък частни.

През 2006 г. „Главболгарстрой“ продават земята с комплекса на някакъв британски инвестиционен тръст. Но само година след сделката, на по-малко от километър в северна посока компанията изгражда ваканционно селище. Иначе казано, частните багери идват, ама за да копаят на съвсем друго място. Така вместо да завършат комплекса, те решават да съсипват природата някъде другаде.През последните години не е издавано разрешение за строеж в рамките на „Знаме на мира-2?. В същото време, той е върху урбанизирана територия и в проекта за изменение на Общия устройствен план на община Созопол, а там е предвидено курортно застрояване. Някогашният летен център за надарени деца може и да бъде достроен, ако експертиза покаже, че сградите са в добро състояние и инвеститорът е решил, че си заслужава. Реални изгледи това да се случи обаче няма.

30 години след първата копка призрачните бетонни гиганти продължават да се изивисяват над главите на летовниците. Около тях са израснали дървета и храсти, които са естествен преход към пясъчните дюни с техните уникални цветя и треви.В една част от недостроения комплекс се влиза лесно – само трябва да кривнеш от пътя за плажа и да се набереш по бетона тук и там. По някои от стените има грозни графити. Наоколо се търкалят и празните флакони от спрейовете. Личи си къде са били скелетата, на поразия стърчат арматури. Не изглежда да е крадено поради простата причина, че частният път (за чиято законност може да се поспори) долу затруднява проникването на газки, каруци и бусове за возене на метал. И най-злите пазители на реда обаче не могат да опазят строежа от природата. Тя бавно, но сигурно го завзема. След още 25 години бездействие, почивният комплекс сигурно ще изглежда като един голям изкуствен риф на сушата – композиция от изцяло зелени кубчета с по една гора отгоре.

За написването на статията са използвани различни публикации по темата в медиите: www.vsekiden.com, www.webcafe.bg, marshruti.com, arhitektura.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Когато в НРБ го имаше голямото нямане, а заплатата ми беше цели 76 лв.

 

Едно време помня, че заплатата ми беше 76 лева. От нея освен данък общ доход се удържаха още ергенски данък, данък за самооблагане, членски внос за ОФ организацията и Комсомола. Е, имаше и безплатни неща – работехме безплатно в някои съботи, Димитровски, Ленински, безплатни бригади в помощ на селското стопанство и Народната република… Телефон ако искаш да имаш, трябваше 4 дни да копаеш траншеи за кабели. Кола или жилище ако искаш, трябваше да внесеш едни сериозни пари и да чакаш 15 години. Опашките по магазините също бяха безплатни – за капачки за буркани, захар, тоалетна хартия… каквото пуснат. Бананите и портокалите няма да споменавам, защото за тях се борехме само по Нова година.Имаше само една партия БКП и една банка ДСК. Децата още от чавдарчета и пионерчета се задължаваха да събират и предават хартия и старо желязо, да работят на полето в текезесето, като берат грозде, събират цвекло и домати. Абе, както заяви другарят Тодор Живков – „социализЪмът“ си беше едно недоносче!

Спомени от соца: Днес говорим за демографска криза, а едно време държавата се грижеше истински за многодетните семейства

Много се говори за демографския срив. Аз съм роден и израсъл в многодетно семейство: две момичета и две момчета. Завърших средното си образование благодарение на доброто отношение на държавата към многодетните семейства.

В селскостопанския техникум в Плевен, където постъпих през 1952 г., плащах като дете на многодетно семейство само 360 лв. тогавашни пари годишна такса за стол, което включваше закуска, обяд и вечеря. За насърчаване на задочното образование някои предприятия даваха ежегодни стипендии. Детските облекла и обувки бяха евтини и се продаваха под себестойността, като разликата се субсидираше от държавата. И още много предимства за многодетните семейства.

Грижата за кадрите, поддържането на тяхното професионално ниво бе също първостепенна задача на държавата и партията. Ръководните кадри от началник отдел нагоре най-много през пет години отиваха на курсове за усъвършенстване на професионалните качества. През 70-те години на миналия век се въведе и следдипломната специализация. Въз основа на нея завършилите получаваха 15 лв. ежемесечно към заплатата. А кандидат на науките получаваше 30 лв.

По времето на социализма ни се казваше, че изграден 25-годишен човек струва на държавата 360 хиляди лева тогавашни пари. Немного отдавна БАН направи изчисления, че България е загубила от емиграцията на нашите сънародници в чужбина след Десети ноември 72 милиарда лева. Аз мисля, че сумата е два-три пъти повече, но нека се доверим на учените.

Петко Янков, с. Сомовит, Плевенско

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Колко струваха апартаментите през соца

Когато тристаен апартаент струваше 20 000 лв., а двустаен – 14 000 а всеки, който желаеше да се сдобие с жилище след 70-те, се записваше в списък и чакаше на опашка с години.

От началото на 60-те години, поради масовата миграция от селата към градовете, започва ударно строителство на панелни жилищни комплекси. Създадена е и стройна схема на планиране на нуждите на хората там: детска градина – на 3 до 5 хиляди жители, училище – на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители, съобщава retro.bg. В по-големите комплекси са изградени т.нар. РУМ-ове, Битови комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т.н.

Хората от това поколение помнят, че апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове бяха зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях можеше да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители. Така се появяват например т.нар. военни блокове из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“. Тъй като голяма част от жилищата бяха ведомствени, хората, които ги обитаваха, заплащаха за тях символичен наем на държавата. Наемът за жилище към края на 80-те е: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсониера и 280 лв. за тристаен апартамент.

През 1969 г. при средна месечна заплата 117,17 лева една гарсониера в София се продава за 5000 лв., т.е. 42,67 месечни заплати. До края на 60-те, според комунистическото законодателство, притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, символичен наем.

От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажба на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот.

Всеки, който желаеше да се сдобие с жилище след 70-те, се записваше в списък и чакаше на опашка с години. Държавна комисия определяше кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него даваше жилище, с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата. Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 г. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария: цената на едностаен панелен апартамент в София е 9001 лв., на двустаен – 14 304 лв., на тристаен – 20 000 лева.

При социализма сам човек или семейство имаха право да притежават един апартамент до 120 кв.м в окръжен град и една вила. Затова мнозина, които искаха да си купят втори апартамент, при условие че вече имат един, му намираха цаката – съпрузи се развеждаха фиктивно или прехвърляха вече съществуващия апартамент на своите деца.Вижте още:Цени на леките коли от времето на социализма

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ