Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за тия 25 години за все Бога 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да е купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко…

Нямаше, или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. По тия времена съм видял само двама неграмотни. И двамата цигани, единият-дърт, другия – син на цигански барон. Ненавиждаше българите и демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор…

Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек, съвестни. Това го виждах всяка нощ, като окъснеех, когато ходих по купони. Млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Страхил Иванов



С умиление си спомням миналото, когато животът беше много по-простичък, но пък пазя толкова много любими спомени. Едно време например, за да пуснеш телевизора, трябваше да отидеш да го включиш от копчето на стабилизатора. Купувахме си кисело мляко в стъклени бурканчета и после ги връщахме в бакалията. Варяхме прясното мляко, след като го купим, за да не вкисне.

Носехме лентите от фотоапарата във фотото да ни ги проявяват и после чакахме да си вземем снимките, за да ги видиш за пръв път. Помня още как след работа бързахме да се приберем вкъщи, защото ще ни “звъннат” по телефона.

Сега хората в жилищните комплекси дори не се познават. А преди беше съвсем нормално да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша със захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс. Кафето го пиехме, след като го смелим с ръчна кафемелачка. Печахме чушки на чушкопек на терасата и се питахме със съседката от долния етаж коя колко има още да пече.

Най-големите магазини, които бяхме виждали, бяха Централните хали и ЦУМ. Плетяхме си блузи по образец от списание “Бурда”.

Децата колекционираха салфетки и станиоли от шоколадови яйца. Слагаха индиго между два листа и пишеха доклад по биология в 2 екземпляра. Ходеха в читалнята в библиотеката да търсят материали, защото нямаше “Гугъл”. За Нова година си разменяха скромни подаръци – старателно надписани книги и грамофонни плочи. Свиркахме им от балкона да се прибират за вечеря, а не защото е тъмно или страшно.

Доста от нас имаме куп носталгични спомени от „онова“ време, когато ходехме до ”Домашни потреби” за тиган, до ”Плод-зеленчук” – за чушки и домати, до ”Млад техник” – за детски играчки, до Битовия комбинат – на фризьор.

Източник: Ретро



Провъзгласена за морска столица на България по време на социализма, Варна става третият по големина град в България като населението и от около 75 000 души към 1945 г.,нараства до 300 000 към 1989 г.,въпреки ограниченията с т.нар. жителство. След 1944 г. Варна се развива като голям културно-икономически, образователен и туристически център.

От 1949 до 1956 година градът носи името "Сталин". Още през 1946 г. се създава държавен симфоничен оркестър, през 1947 се открива варненската опера, през 1953 е открит кукленият театър, а през 1955 Музеят на революционното движение.

Икономиката на града се гради основно на следните предприятия: Корабостроителен завод “Георги Димитров”, Кораборемонтен завод с плаващ док, Завод за дизелови двигатели, Завод "Елпром", Завод "Метал",

Завод за манометри "Черно море", Завод за радиолокационна апаратура, Завод за корабни механизми, завод “Дружба” и др.Създадени са НИИ по корабостроене, Институт по корабна хидродинамика за изпитание на корабни модели. 

Има ВУЗ по икономика(ВИНС“Д.Благоев”),технически (ВМЕИ),медицински (ВМИ) както и Висшето народно военно-морско училище "Н.Й. Вапцаров", основано още през 1881 г. 

Първата панелна сграда в града е реализирана през 1959, а масово започват да се строят панелни сгради от 1962. Най-големите квартали в града са:”Владислав Варненчик”,наричан още “Владиславово”,”Васил Левски”, “Чайка”,”Възраждане”. Един от най-късно построените комплекси по време на социалистическия период е „Кайсиева градина“ ,като част от кв.Владиславово.



Някога почивките не бяха бленуван мираж нито дълго планувано събитие. Нямаше и такива лиготии като уикенд на плажа. Просто товарехме багажника на Жигулата, събирахме почти цялата покъщнина, няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме към вълните. А, който нямаше Жигула, с нощния до Бургас… И море поне 20-тина дена.

Някога нямаше купища ресторанти с кухни от цял свят. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада

В морето трябваше да влизаме под час. Стане ли 10, чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено. Голяма мъка беше да издържим до тогава, но кой смееше да се опълчи на бащиния авторитет!

Хапехме си устните, за да скрием пред нашите посиняването, иначе – марш навън. Веднага се „надушвахме“ с останалите деца от плажа и бандата се сформираше за по-малко от един следобед. Вечер, докато възрастните гледаха Шатовалон, ние се впускахме в безкрайни игри и бели, които продължаваха почти до полунощ.

Даа, такива бяха почивките на море от детството – дълги, мокри, бедни в материален план, но много богати в емоционален!



От спортния модел "София" с централен мотор и 2-местно купе модел- Б, има произведени по непотвърдени данни между 10 и 12 напълно комплектни бройки, в периода 1985-1995 години. Оригиналните "София" Б версии, правени от 1985 до 89 години са с вдигащи се фарове, после идва лифта с долните фарове. 

Тия всичките бройки модел Б са първоначално правени с ладови двигатели от "ВАЗ"-21061 с 1.5 литра обем, и "ВАЗ"-2106 с 1.6 литра обем. После в 90-те години и по-късно, на някои от тях са слагани и други агрегати. Инж. 

Велизар Андреев почва да ги сглобявя и произвежда в средата на 80-те години с това име - "София Б". Като "София" модел - А, постфактум е наричан от автоентусиастите в България и някои български автомобилни медии, всъщност само първият конструиран от инж. Андреев прототип от 1981 год, който не влиза в производство. 

Този прототип модел А е нещо като бъги, правено на базата на "Жигула". А след края на производството на бройките направени от спортния модел Б с централен мотор, от нач. на 90-те години инж. Велизар Андреев прави и "София" модел - С, което е нещо като плажно бъги на базата на "Жигула"-1200, с нормално позициониран преден мотор, и с 4 места.



Тодор Живков лично се ангажира с чистенето имиджа на държавата и с лечението на жертвите от най-голямата кървава касапница в кампуса на България. На 28 декември 1974 година в съботния брой на най-големия наш ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 година в 20:45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на шестима студенти, като 10 други са ранени.Между пострадалите един убит и трима ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката.

Това публикува официално БТА.

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София, и че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават шест трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“. Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си. Наръган с нож, бере душа в болницата, а Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик. Прави опит и за чистене имиджа на държавата.

Навръх Коледа 1974 година 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм „Кръстникът“. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по „заобиколни пътища“ да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет „Валтер“ на баща си Дончо Дончев, зам. генерален директор на ДСО „Стара планина“. Както и една остра финска кама от богатата „хладна колекция“ на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието ѝ в Студентския град. Нахълтва в бл.1, стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича „жълти муцуни“ и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът ѝ Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща: Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от „финката“ на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28 декември 1974 година вестник „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебномедицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975 година убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено, е покосен от милиционерските куршуми.

„Дали е така, не мога да кажа„, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.

Източник:Ретро.бг



В Русе отдавна не съществуват няколко предприятия: комбинатът за тежко машинно строене – емблема на българо-румънската дружба, в който през 1975 не се е знаело какво ще се произвежда и къде ще се продава, но е построен завод „Петър Караминчев“, в който се произвеждаше балатум, а сега не съществува дори физически, завод „Дунавска коприна“ също беше единствен по рода си и на неговата продукция се радваха милиони дами в страната и чужбина. Имаше консервна фабрика „Дунавия“, кожарската, лимонадената, бирената. Сега вече ги няма нито фабриките, нито работниците им. По данни на статистиката Русе се е смалил двойно от онези 240 000 жители само в града.

Сред изгубените мощни предприятия едно се отличава с дългата си и мъчителна агония. Става дума за корабостроителния кораборемонтен завод „Иван Димитров“, създаден малко след Освобождението. Повече от столетие то е емблема на силната връзка между града и река Дунав. През социализма е тласкан към върха с бурни сили и не случайно именно в него се развиват действията от филма „Понеделник сутрин“.Инженер Дочо Дочев, дългогодишен директор, сега 90-годишен тъжен пенсионер, сподели:

„Това е трагедия. Един от най-хубавите заводи на река Дунав. Жалко е за нашата страна. Изоставихме си икономиката“.

След масовата приватизация добре развитата икономика на Бургас се срива. Днес Бургас е на девето място по ниво на средната работна заплата за страната и се нарежда след градове като Враца и Монтана.

Закритите заводи в Бургас е тема, за която може да бъде написан не репортаж, а роман. Загубите, които понесе градът от криминалната приватизация никога няма да бъдат заличени. Заводи, предприятия, международни транспортни фирми и почти целият морски бизнес в града бяха съсипани. Стотици работници протестираха заради масовите съкращения и неполучените с месеци заплати. Сред тях бяха работниците от завода за олио „Камбана“, моряците от „Океански риболов“, миньори, служители от корабостроителния завод и много други. На мястото на закритите работещи заводи се откриха молове и търговски центрове, припомня дългогодишният председател на КНСБ в Бургас Здравко Тошков:

„В началото на управлението на Иван Костов и в началото на масовата приватизация в Бургас просто бяха закрити или приватизирани знакови предприятия и фирми за града“.



През последните 5-6 години до 1990 г.,  прясното мляко беше по 30 ст, киселото по 18 без бурканчето, 22 с бурканче или в кофичка.

Кравето сирене беше 2.60. То никога не е било на държавни дотации, а ментета не си и помисляхме че може да има.

Минималната заплата беше 120 лв, но през 1989 я направиха 140 лв.

Рибната консерва „Копърка“, символ на студентската мизерия – 28 стотинки. Пресен сафрид – 64 стотинки килото.Замразена скумрия 1.20-1.60 според едрината.

Лютеница – 48 стотинки апетитката, 60 стотинки-обикновената.

Русенско варено ( ама не от карантии както сегашното) – 1.30.

Консерва скумрия в собствен сос – 36 ст.

Скумрия консерва в подлютен сос – 38 ст.

Консерва „Ропотамо“ ( деликатесче…) 55 стотинки.

Македонката, известна като „Кучешка радост“,  беше 3.30 или 3.60 – дето сега ни агитират да уМрем за нея. Ама беше от месо.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене различно – от 15 до 20. Бозата – 6-15-30 ст.

Литър ШВЕПС 60 стотинки без бутилката.

Вино „лефче-кефче“ – 90 ст. Бялото – 97 ст. Червеното, не помня включваше ли бутилката от 10 ст или тя отделно.

Коняк „Златна Котва“ – 3.90 бутилката.

Ракия плодова – 3.90, сливова – 4.90 – 5.10 ( все 700 гр)Коняк „Слънчев Бряг“ май 4.80 но може и да беше 6.80.

Захар 1 лв килото, кафе – 36 лв килото. Захарта беше 70 ст. и 18 лв кило кафе, но през 1988 ги вдигнаха.

Велосипеди – всички по 85 лв.

Батерийка Никопол – 13 ст, батерия 4.5 V – 48 ст.

По времето на Тодор Живков народът работеше, и ако и да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо.

Дядо ми е работил 25 години като елмонтьор и квартален електротехник, за тия 25 години за все Бога 2 пъти е спирал ток за неплащане. С една минимална заплата можеше да е купят 3500 киловатчаса дневна енергия или 2000 автобусни билетчета, или 31 кг свински бут с кост, или 400 литра прясно мляко…

Нямаше, или почти нямаше семейство, което поне през година да не ходи на почивка, някои ходеха 2 пъти в годината. А сега?По тия времена съм видял  само двама неграмотни. И двамата роми, единият-дърт, другия – син на така наречените тогава барони. Ненавиждаше българите и демонстративно не искаше да се научи да чете. Обаче попадна на мен като ефрейтор…

Толкоз бой, лицеви опори и коремни преси отнесе, че за 14 дни се научи да чете дотолкова, че да научи сам наизуст военната клетва.

Сега сочат с умиление как гражданите някъде на запад оставяли монетки върху повредения автомат на метрото – демек, съвестни. Това го виждах всяка нощ, като окъснеех, когато ходих по купони. Млякото го разнасяха нощем, оставяха го пред магазините или сладкарниците. Минувачите си вземаха мляко и оставяха стотинки. И ни млякото изчезваше, ни стотинките.

Хората по селата масово не заключваха къщите си. Баба ми беше инкасаторка и влизахме у хората като у лелини си, нищо че ги нямаше у тях. Оставяхме си колелетата незаключени пред някой приятел и си ги намирахме непипнати.

Голямо произшествие беше, когато на един приятел изчезна аптечката – със седмици се коментираше.

Източник:Фейсбук коментар от интернет



За големите градове се установи като най-подходящо пре­возно средство облекченият метрополитен или метрополитен от нов градски тип с подземни участъци в централното град­ско ядро и на обособено платно в периферийните райони. Из­градените тунели на този нов тип метрополитен отговарят на габаритите и на изискванията при експлоатация на метропо­литена от класически тип. В перспектива той може спокой­но да прерасне именно в метрополитен от класически тип.

Метрополитенът от нов градски тип, известен и като комбиниран скоростен трамвай, внася радикални изменения в експлоата­ционните показатели на познатия трамвай, сполучливо обе­динява положителните страни на метрополитена и крайград­ската скоростна железница.

Разбира се, за да разработим и предложим рационално ре­шение за столицата, ние бяхме длъжни да направим необхо­димите проучвания за съществуващото положение на транс­порта, за неговото перспективно развитие, т. е. да установим товарите по обем и направление за едно по-далечно бъдеще.

Например при население 1 600 000 души, да проучим инженерната геология и хидрогеология на града, термално-мине­ралните води, археологията, подземното стопанство и в зави­симост от това да разработим трасето и вертикалното плани­ране, съобразно с реконструкцията на града, и по-специално с неговата централна зона, да определим подходящата земна механика и фундиране, да направим избор на целесъобраз­ните конструкции и архитектура, да преустроим подземното стопанство; доколкото това се налага за канализацията, во­допроводите, топлопроводите, различните видове кабелни мре­жи, да изчислим необходимото електроснабдяване, релсовия път, токоизправителни станции, кабелната и контактна мре­жа, вентилацията, отоплението, ескалаторите, да посочим нов вид подвижен състав, отговарящ по мощност, скорости и ком­форт на метрополитена, да подберем най-ефективната сигна­лизация, централизация и блокировка, с които се осигурява редовното движение и необходимата скорост, както и да очер­таем съответната организация и механизация на строителст­вото и въз основа на всичко това да се извърши остойностояване, без което не може да се говори за технико-икономическа издържаност. Всичко това именно колективът на ПО „Софпроект“ разработи и предложи на своя инвеститор — Управ­ление „Архитектура и благоустойство“ в 12 тома, като техно-икономически доклад с необходимите приложения — карти, картограми, диаграми, схеми, таблици и скици.Особено внимание заслужава, преди всичко, инженерно-геоложката и хидрогеоложка картина. Тя е достатъчно слож­на. Независимо от това, че инженерно-геоложките и хидро­геоложки условия на вариантните трасета за подземен трам­вай са тежки, те ще позволят изгражданетому при ползуване на подходяща техника и опита на СССР и други страни.

Разгледан е и въпросът за археологическите проучвания, необходими при изграждане на обекта. Не е без значение об­стоятелството, че диаметрите изток—запад и север—юг ми­нават през гъсто наситени с археологичен материал терени. Тук трябва да се очаква среща с некропола на римския и сред­новековен град, укрепения античен и средновековен град меж. ду източните и западните крепостни стени и т. н.

Относно конструкциите, направените проучвания доведоха до следното най-рационално решение конструкция във вид на затворена железобетонна рамка с твърди възли на елас тична основа.

А рхитектурното оформление на това скъпо транспортно съ­оръжение е богато. Теорията, че утилитарните строежи не трябва да се правят с луксозни материали, отдавна загуби своето значение. Още Московският метрополитен направи пър­вия скок в това отношение.

Всички станции, пресичащи се в две посоки, са устроени на различни нива. Станциите имат разширено хале, в което са вместени касите, автоматичните пропусни вратички. Об­служването на пътниците става със стълбища и малки еска­латори до 5 м дълбочина, а над 5 м — само от ескалатори. Обслужването е съвременно със светещи табла, стълбища, те­левизори и пр. Материалите за облицовка са трайни, прите­жават естетично въздействие. Спирките са абсолютно приго­дени за метрополитен.

Проучването на съществуващото положение показа невъз­можността на обикновения трамвай да се справи с обема на товара в централната част, тъй като, ако дневните превози в София възлизат на 1 600 000 пътници или годишно — 400 ми­лиона пътувания с прекачванията, то в перспектива се очер­тават товари за релсовия транспорт от порядъка на 2 300 000 пътници за ден или 840 000 000 за година, при което най- натоварените участъци във върхов час трябва да пропуснат в една посока около 25 000 души.

Проучването отклони като конкурентноспособен транспорт за града монорелсовата железница „САФЕЖ“ и „АЛВЕГ“ — висяща и стояща.

За технико-стопанското правилно използуване на тунелите се наложи използуването им от повече маршрути.

Към този извод и в помощ на конкретните наши решения относно конструкциите, параметрите, системите на строител­ство, вида и размерите на станциите, оборудването, подвиж­ния състав и др. ни се явиха анализите, които направихме по решенията на градовете: Брюксел, Милано, Лондон, Москва, Париж, Берлин, Ленинград, Стокхолм, Дюселдорф, Мюнхен, Франкфурт, Щутгарт, Кьолн, Есен, Цюрих, Варшава, Прага, Будапеща и др.

Принципната постановка на решението за изграждането на метро от нов градски тип се характеризира от следните пред­поставки: създаване на директни връзки между притегател­ните пунктове в града и крайградския район и преди всичко с промишлената зона и местата за отдих; осигуряване бързи връзки при трудовите пътувания към центъра, северна про­мишлена зона, МК „Кремиковци“ и др.; изграждане на нор­мален релсов път с ширина 1 435 мм по нарочна програма, l няколко етапа, паралелно с изграждането на съответните подземни участъци; използуване на нов тип мощни и комфорт­ни возила, пригодени за бързо и лесно качване и слизане, с ширина 2.7 метра за максимална скорост 80—90 км/час, съ­оръжени за пътуване по релсов път с автоблокировъчно ус­тройство; последователно изграждане на нови токоизправи- телни станции и нови депа, в зависимост от етапното строи­телство на градския метрополитен и преустройството на съ­ществуващата трамвайна мрежа.

Като вариантно решение изработена е схема и на метро — класически тип.И в двата случая подвозваща роля играе автобусът и тро­лейбусът.

Етапност на строителството:

етап — Диаметъра изток—запад

Трасе: Модерно предградие — бул. „Стамболийски“ — Ларгото—пам. Левски—гара„Подуяне“—МК „Крем иковци“,с от­клонение от пл. „Ал. Невски“ — Парка на свободата — бул. „Шипченски проход“— Гара Искър. Дължината на подзем­ните участъци е 7.5 км, а подземните станции са 10.

етап — Диаметъра север—юг—I

Трасе: кв. Ив. Вазов—пл. „Баба Неделя“ и Драгалевци — пл. „Баба Неделя“ — под ул. „Ангел Кънчев“—„Сердика“ (или под бул. „Витоша“) — бул. „Г. Димитров“ — Централна гара — северен промишлен район и кв. Надежда, с отклонение от Рек­тората — под бул. „Толбухин“ — ул. „Гр. Игнатиев“ — бул. „Драган Цанков“ — Дървеница. Дължината на подземните участъци е 4.7 км, а подземните станции са 6 на брой.

етап — Диаметъра север —юг—II

Трасе: Княжево—Руски паметник и Красно село—бул.„Пра­га“—Руски паметник — бул. „Хр. Ботев“ —Централна гара. Дължината на подземните участъци е 2.9 км,а подземните станции са 5 на брой.

етап — тангенциална връзка

Руски памет­ник под бул. „Скобелев“ — бул. „Толбухин“ — Ректората — гара „Подуяне“—Кремиковци. Дължината на подземните учас­тъци е 2 км., а подземните станции са 3 на брой.

етап — Диаметъра изток—запад II

Трасе: Западен парк— гара Захарна фабрика — под бул. „Въл­чо Иванов“ — бул. „Сливница“ — бул. „Цвятко Радойнов“ — гара „Подуяне“—Кремиковци.Дължината на подземните учас­тъци е 3.9 км, а подземните станции са 6 на брой.Общата дължина в крайния етап на релсовия път (дву­посочно) е 100 км, от които 21 км — подземно с 30 подземни станции.

Основният въпрос — система и схема — е осветен много­странно. Изводът е еднозначен — нов релсов път с нормална ширина 1 435 мм; 17—20 км тунели с габарити на метрото; начин на изграждане — чрез повърхностно копане (инжене­рно-геоложката и хидрогеоложка картина е твърде сложна и неблагоприятна за дълбоко копане с щит, особено в I етап): конструкциите — преобладаващи от монолитен железобетон, архитектурата — на съвременно ниво; обзавеждане — с всич­ки удобства за издържано обслужване на гражданите; раз­стоянието между станциите — средно 750 м; повърхностните участъци около 80 км — преустроени като самостоятелни тра­сета; транспортната връзка до МК „Кремиковци“ — елемент.

Изграждането на станциите ще стане въз основа на проучения опит в другите европейски столици на общата система, продължение на диаметъра изток—запад; подвижния състав — модерни, обемни и мощни возила за мак­симална скорост 80 км, с комплексно оборудване за пълни удобства при пътуването, които с външния си вид ще красят градския простор.С нашето предложение за радикална реконструкция на рел­совия транспорт — етапно, пътниците ще могат да се при­движват с двойно по-голяма скорост — около 28 км при пъл­ни удобства. Уличният простор в централната градска част ще бъде предоставен на пешеходците и индивидуалния транс­порт.

Извършеното остойностояване говори за сериозните, но оп­равдани и поносими капиталовложения, които в 10—12 го­дини ще се възвърнат на народното стопанство от спестеното време при придвижването. Строителната част възлиза на око­ло 9 милиона лева за подземен километър.

Поставената от изпълнителния комитет на СГНС задача на ПО „Софпроект“ да изработи техно-икономически доклад за подземен трамвай в София представлява поставянето на началото за разрешаване на един особено важен проблем, какъвто е масовият транспорт в столичния град. Крупен по зна­чимост и капиталовложения, обектът е свързан с надежди и желания за задоволяване на съществуващите транспортни нужди на градския организъм. Този обект на столицата придо­бива и републиканско значение, той е обект на поколенията.С неговото изграждане можем да считаме, че ще се създадат условия за постигане на определената цел — столицата да разполога с така необходимия й бърз, сигурен и удобен масов пътнически транспорт, който ще пести време на всички, които го ползуват, ще пести нерви и ще гарантира приятно и  удобно пътуване, ще подобри хигиената на града.“

Текста е препечатан от сп. София,брой 8-1968г.



Албена. 24 август 1969 година – тази дата завинаги ще остане като специален ден за българския туризъм, в който се открива един от най-големите и красиви курорти на България – „Албена“. Статия от онова време ни пренася директно на самото тържество за официалното откриване на комплекса. Това става възможно чрез публикацията на Цветан Евтимов в брой 99 на вестник „Добруджанска трибуна“ от 26 август 1969 година.

Ето и текста на оригиналната публикация:

 Трите чудеса на „Албена“Тържествено откриване на курортния комплекс-красавец

 В неделния следобед стотици български и чуждестранни летовници участваха във вълнуващото тържествено откриване на новия курортен комплекс „Албена“. Въпреки палещите лъчи на августовското слънце те бяха заели площада пред хотел „Доростор“, всички балкони и тераси наоколо.

Скъпите гости, другарите Тодор Живков, Станко Тодоров, Александър Пузанов, извънреден и пълномощен посланик на СССР, Валентин Гусев, генерален консул на СССР във Варна, Манфред Рихтер, консул на ГДР във Варна, и придружаващите ги лица, бяха сърдечно посрещнати от Петко Тодоров, председател на Комитета по туризма при Министерския съвет, ръководители от комитета и Министерството на строежите, ДСМО „Добруджа“, проектанти и строители на курортния комплекс, пионери.

Митингът бе открит със слово от др. Ганчо Кръстев, първи секретар на ОК на БКП. Той заяви, че ръководството на Толбухинския окръг е преследвало и успешно решило с „Албена“ две задачи: да построи комплекса бързо, чрез индустриални методи, и с това окръгът да получи своето кръщение като туристически район.

Заместник-министърът на строежите и архитектурата арх. Владимир Рангелов заяви в своето слово, че с „Албена“ настъпва нова пролет в архитектурата и строителството на България – за първи път в страната индустриалните методи са осъществени на широк фронт. „Албена“ красноречиво свидетелствува, че в лицето на добруджанските строители партията и правителството вече виждат достойни потомци на Кольо Фичето“. След това той разказа за проектирането и изграждането на първия етап на комплекса и поздрави за големия успех проектантския колектив на арх. Николай Ненов, строителите и монтажниците от ДСМО „Добруджа“, като съобщи, че 64 души са удостоени с високи правителствени награди.

Посрещнат с радостни възгласи, др. Тодор Живков, кръстникът на „Албена“, заяви, че в строителството на комплекса са станали три чудеса. Първото - че комплексът е построен за рекордно кратък срок, в което отново се чувствува толбухинският стил, толбухинската динамика, второ – комплексът е показал, че и с индустриални методи, с панели, също могат да се построят удобни, комфортни и красиви хотели. Голяма заслуга за това, заяви той, има архитект Николай Ненов. И третото чудо -

„Албена“ ни заставя да преразгледаме нормите на цялото строителство, да се замислим как да строим в бъдеще, явно – по индустриален начин. След това др. Тодор Живков най-сърдечно приветствува с голямата победа строителите, ръководителите на Толбухински окръг, проектантския колектив, ръководен от арх. Н. Ненов, Комитета по туризма и неговите поделения в окръга, всички гости. С думите „Да ни е честита „Албена!“ той преряза трикольорната лента и по стар народен обичай разля менче с вода пред входа на хотела.

Придружени от ръководителите на окръга, Комитета по туризма и Министерството на строежите, гостите разгледаха ресторанта на хотела, отделни стаи и слънчеви тераси. Пътьом неведнъж др. Тодор Живков заяви, че комплексът е много хубав, представителен, че е направена голяма крачка в индустриалното строителство, че заслужава да се обсъди въпросът дали ДСДО „Добруджа“ не трябва да се специализира като обединение за курортно строителство по цялото Българско Черноморие, като към него се създаде проектантски институт.

Гостите разгледаха прекрасния плаж, където др. Тодор Живков разговаря с летовници от ГДР.

„Харесва ли ви България?“ – запита ги той, а те радостно отговориха: „Много е хубава! Има чудесно слънце!“.

В приемната зала Комитетът по туризма даде коктейл. Тук др. Ганчо Кръстев поднесе на др. Тодор Живков луксозен албум със снимки на най-новия и най-модерен български курортен комплекс „Албена“.

Изпратени възторжено от ръководителите на окръга и стотиците летовници, скъпите гости отпътуваха от окръга.

Цветан ЕВТИМОВ/Ретро.бг/



В кметската история на Варна има период, в който варненци не са имали възможност пряко да избират своя кмет. През годините на социализма градоначалниците всъщност не са били наричани кметове, а председатели на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет. Назначавани и уволнявани от партията, те са били длъжни да се съобразяват с решенията, „спускани отгоре“.

Въпреки това съграждането и развитието на Варна през годините между 1944 и 1989-а е било в сърцата на много достойни мъже. Не може да се отрече, че точно в този период са се появили много от днешните символи на града – Аспаруховият мост, Дворецът на културата и спорта, Фестивалният и конгресен център, Делфинариумът и др. Изградени са били голяма част от обществените сгради, тръгнало е строителството на панелните комплекси. По това време са се наливали основите и на курортите „Дружба“ и „Златни пясъци“.

Двама от кметовете пък могат да се похвалят, че са били начело на Варна и Сталин. Всъщност става въпрос за един и същ град, тъй като почти 7 години след 1949 г. Варна носи името на съветския диктатор. Нито те, нито останалите варненски градоначалници от годините на соца могат да се похвалят, че в днешна Варна има улица, кръстена на тяхно име.

Източник:ретро.бг



На 25 декември 1877 г., при изключително тежки зимни условия по време на Руско-турската освободителна война, ген. Гурко започва преминаването на Стара планина начело на Западния отряд.

Европейските вестници от няколко седмици са оповестили, че военни действия до пролетта няма да има поради невъзможността да бъде премината Стара планина през зимата. Не така мислят обаче руските войски, българските опълченци и доброволци! Врагът трябва да бъде сломен колкото може по-скоро. 

Армията е разделена на три колони. Преминаването на главната колона започва на 25 декември, като тя среща големи трудности при м. Драгунски бивак, където наклона на стръмнината достига на места до 45 градуса. За изкачването на първото оръдие са необходими 15 часа. Нощува се на открито в снега.

На 26 декември частите са затрупани от снежна буря. На 27 декември Лейбгвардейски Преображенски полк води бой при с. Негушево и отхвърля противника към с. Ташкесен (дн. Саранци). 123-ти Козловски Пехотен полк овладява с. Потоп и с. Елешница (дн. Йорданкино), 1-ва Кавказка Казашка бригада (полковник Иван Тутолмин) излиза на шосето за София. На 30 декември колоната се съсредоточава при с. Яна.

С помощта на българското население лявата колона на 25 декември достига превала на планината. Оръдията са пренесени в демонтирано състояние. След разчистване пътя в снега (1,2 м.) се води бой при с. Буново и с. Мирково 26 декември. Нощува се на открито.

Около 18:00 ч. на 29 декември след силна снежна буря на връх Баба, движението е преустановено и частите се връщат в Етрополе. От строя поради измръзване излизат 879 офицери и войници (15 % от състава). Приютени са от българското население. На следващият ден, настъплението е подновено изненадващо за противника през Златишкия проход, който е преминат без усложнения.

Частите на дясната колона тръгват на 25 декември при проливен дъжд преминал в снежна виелица. Нощува се на открито при – 15 градуса. На 27 декември е изкачен наклон от 35 градуса, като разглобените оръдия са пренасяни със скорост 160 м./ч. XVII Арахангелогородски Пехотен полк е настигнат от снежна буря и губи 200 войника от измръзване.

Главните сили достигат връх Мургаш на 28 декември. След шеметно спускане към с. Чурек, колоната достига сборния пункт при с. Яна.

Въпреки изключително трудните зимни условия Западния отряд успешно преминава проходите в Западна Стара планина. Помощта на българите при преминаването е от огромно значение, както при проправянето на пътеки в дълбокия сняг, така и при пренасянето на оръдията и обоза като цяло.

Преминаването застрашава тилът на главните сили на Орханийската армия. Тя е принудена да се оттегли от Арабаконашкият проход без предварително подготвени позиции. Създадени са условия за разгрома на Орханийската армия. На 4 януари освобождава София.

Преминаването на Стара плани а при такива зимни условия има широк международен отзвук, защото се е смятало, че през зимата е непосилно да се премине поради лошите атмосферни условия. Великите сили незабавно започват консултации за условията на мира с Османската империя.

Поклон герои! Ние помним!



Нашето прекрасно детство премина с чудния съветски анимационен сериал „Ну, погоди!“. Той е дело на режисьора Вячеслав Котьоночкин и беше излъчван в периода 1969 – 1986 г. Допълнителни серии пък са направени през 1993 и 2006 г.

За съжаление днес малките деца не познават тази истинска филмова класика с интересна история и любими герои. Вместо това са принудени да гледат филмчета с разни чудовища и то най-често на телефоните си.

За тях ще напомня, че „Ну, погоди!” разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява. За разлика от американската анимация с Том и Джери, тук Заекът не върти подли номера на Вълка, а вместо това е добродушен, понякога дори наивен, и винаги е готов да помогне на Вълка в беда. Другото прекрасно анимационно филмче беше топлата история за Чебурашка и Крокодила Гена. За първи път Чебурашка се появява всъщност като герой от книгата „Крокодилът Гена и неговите приятели” на Едуард Успенски.

Любопитно е, че и на двата сериала са посветени пощенска марки, издадени в СССР. А на четиримата легендарни герои дори са издигнати паметници.

Ще бъде добре, ако днес някоя телевизия излъчи отново тези два сериала, които мисля ще са интересни и за днешните деца.

Ваня Стефанова, Стара Загора



Гойко Митич  е популярен германски актьор от сръбски произход, прославил се с участието си в уестърни, където играе ролята на индианци.

Роден е в селско семейство в село Стройковци (на сръбски: Стројковце, край град Лесковац), Сърбия, Югославия на 13 юни 1940 г. Има щастливо и безгрижно детство. Заедно с брат си Драган е отгледан от баба си на село.

Завършва Белградския институт за физкултура. През 1960 г. дебютира в киното като каскадьор във филма „Ланселот и кралицата“.

През 1966 г. заминава за Източен Берлин и започва да се снима в киностудия „ДЕФА“ в уестърни, играейки роли на индианци. Участва в 15 филма, където играе ролите на Чингачгук, Оцеола, Текумзе и др. Често е наричан „Източният Винету“, макар и да не е играл ролята му чак до 2002 г.

Продължава да живее в Германия. Играе в телевизионни сериали. Участвал е също и в театрални постановки, където играе ролите на Труфалдиньо, Робин Худ и Спартак.

На него е посветена песента "Бате Гойко“ на известната българска пънк група „Хиподил“.



Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага. 

Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. 

За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, ма сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.



Щом дойде зимата и завали сняг, телевизиите започват да драматизират как България е попаднала в снежен капан и едва ли не идва зимен апокалипсис. Хайде обаче да си спомним времето преди 1989 г., тогава също имаше зими и то с много повече снегове, каквито вече няма.

Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.



Имаше години, когато снегът започваше да вали от ноември и си отиваше чак през март. Всъщност това бяха зимите от нашето детство и младост.

Тогава хората по селата си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които, освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, там намираха подслон и закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

Освен това на местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга – направени от дървени жп траверси, забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха очтет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, която също осигуряваше ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

И не на последно място трябва да споменем и хората, които чистеха усърдно пред домовете си, правеха пътеки до спирки и магазини кой с каквото намери.



В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  

Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. 

Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. 

По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. 

Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…



Открих фиша от заплатата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата и чисто е била 210,19 лв. и стигаше за нормален живот. По онова време токът беше няколко стотинки на киловатчас. Водата беше също няколко стотинки за кубик. Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното – от 20 до 50 ст., бензинът беше под левче.

За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10-15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант „Евксиноград“ в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. 

Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв. Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно. Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.

Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други познати днес.

Кр. Симеонов



В периода 1950-1989 г. Народното събрание в България функционира по-коренно различен начин от днешния.

Мандатът му е 5 години. Той се осъществява след избори, на които народът обикновено гласува с 99,9 % за представителите на ОФ. В годините на РСО депутатите са 400. Те произлизат от средите на интелигенцията, спорта, работническата класа, както и изявени сънародници. Например акад. Павел Вежинов (писател), Неша Робева (треньор), Найда Манчева (работничка), Георги Иванов (космонавт). Мъжете са над 80%. Мандатите са разпределени между БКП, БЗНС, ДКМС и безпартийни. Те получават съответно около 270 места, 100 и по около 15-на за кандидатите на ДКМС и безпартийните.

Депутатството тогава не е професия, понеже НС не е постоянно действащ орган, а се събира по няколко пъти в годината-средно около 4 сесии годишно. През останалото време всеки от народните представители си се занимава със своята дейност. Те не получават заплати, нито разполагат със служебни коли. Държавна субсидия за партиите (БКП, БЗНС) също няма. Финансирането им се покрива от членски внос.


По време на сесиите всички почти без изключение гласуват единодушно предварително одобрените от Партията закони с вдигане на ръка. Емблематичен е случаят, когато през 1987 г. Нешка Робева гласува против Русе да мине към Разградска област. Заседанията се провежда в сградата на Народното събрание.


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации