Моята баба, която е стара балканджийка, веднъж ми разказа как са живеели хората на село едно време. Когато на някой му се случело нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. 

Това е бил целият му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да ходят от къща в къща. И всеки му давал по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човекът се прибрал с повече добитък, отколкото първоначално имал. 

Това е била истинската „социална държава“, при която човек помага на ближния си. В старата селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример, който са видели от дедите си.

Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, да направи кирпич от глината на двора и цялото село се вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си.


Една от най-силните сцени във филма, който е бойкотиран от Турция, но е купен от 62 други държави и остава един от най-награждаваните в българската киноистория

През 2022 г. се навършват точно 50 години от премиерата на един от най-емблематичните български филми – „Козият рог“ (1972). Смятана за върховно постижение в родното кино, лентата на режисьора Методи Андонов се разминава на косъм с номинация за „Оскар“, а причините за осуетяването на големия успех така и не стават ясни.

Почти толкова известно, колкото и самият филм, е проклятието, което се твърди, че тегне около него и сее смърт сред екипа, участвал в създаването му. Черната поредица започва, когато пръв в съня си умира режисьорът Методи Андонов, едва на 42-годишна възраст. Той си отива през 1974 г., а аутопсията установява, че кръвоносните му съдове са като на 100-годишен старец, при положение че Андонов никога не е пушил и не е прекалявал с алкохола. В средата на 80-те загива актьорът Милен Пенев, изпълнил във филма ролята на младежа, в когото се влюбва героинята на Катя Паскалева – Мария. Тялото му е открито с нож в сърцето в градинка в столицата на 1 януари 1992 г.

Пагубното пристрастие към алкохола съсипа без време и неговия колега Антон Горчев – Караиван, „бащата“ на Мария в „Козият рог“, който издъхна, потънал в мизерия и забрава. Само в рамките на две седмици в отвъдното се преселват сценаристът Николай Хайтов, изпълнителката на главната роля Катя Паскалева и Мария Нейкова, авторката на прочутата балада към филма „Вървят ли двама“. Паскалева си отива на 56 години след дълго боледуване и борба с алкохолната си зависимост. Едва 10 дни след нея внезапно на същата възраст издъхва и певицата Мария Нейкова, а причината за кончината ѝ е неясна, заявява по-късно лекарката, подписала смъртния акт, пред която синът на звездата отказва аутопсия. През същата фатална 2002 г. си отива и сценаристът Николай Хайтов, който загубва борбата с коварната левкемия.

Душеприказчикът на Катя Паскалева Тодор Колев също е покойник от 9 години. Между живите отдавна не са и актьорите Иван Янчев и Климент Денчев, операторът Димо Коларов, както и богът на каскадите Лъчезар Стоянов, чийто край също бе кошмарен. Тотално алкохолизиран, една сутрин го намират пребит до смърт от скитници, с които седял на обща разпивка. След пиянската свада клошарите задигат портфейла и скъпото кожено яко на агонизиращия в локва кръв актьор и каскадьор. После потъват вдън земя. Последни от този свят си заминаха художникът на продукцията Константин Джидров и редакторът Свобода Бъчварова. Сред живите участници в култовата кинолента са Стефан Мавродиев и Марин Янев.

Твърди се, че прокобата е следствие на черна магия за смърт, направена върху екипа на „Козият рог“ след скандалните реакции, които събужда при излъчването си.



Покойната проф. Димитрина Нанева дарила два апартамента и вила на фондацията на името на поета

Последната наследничка на великия поет Пейо Яворов – проф. Димитрина Нанева, която се спомина внезапно преди месец, е дарила имотите си за благотворителност, става ясно от нейното завещание.

Тя почина през януари, малко преди да навърши 70, при неясни обстоятелства в дома си в София и никой не бе открил трупа ѝ в продължение на дни, тъй като Нанева нямала близки и преки наследници. Тялото ѝ бе намерено след сигнал, подаден от нейни съседи, които забелязали, че собственичката на жилището не се е появявала от съмнително много време. Наложило се да бъде извикан дори екип на МВР, който да отвори вратата на апартамента на проф. Нанева, където тя била открита безжизнена от патоанатомите.

Оказва се, че още през 2016 г. преподавателката от Софийския университет е уредила своето завещание, според което жилищата ѝ ще бъдат безвъзмездно давани на студенти по медицина. То е изповядано на 24 ноември 2016 г., а копие от него е получено във фондация „Яворов“ – Чирпан.

Според този препис на завещанието фондацията получава като дарение два апартамента в София и вила в град Костенец. В жилищата ще бъдат настанявани студенти по медицина от Чирпан, които ще получават и стипендии, указала преди години проф. Нанева. Пак в този документ тя завещава да бъде погребана в съседство с гроба на Яворов, който е бил откупен за вечни времена от семейството, но желанието ѝ не било изпълнено заради административни проблеми. Дни наред тя не можеше да бъде погребана, защото се издирваха нейни роднини. Погребението се осъществи на 3 февруари в тесен кръг, след като се оказало, че дългогодишната преподавателка по политология в СУ „Свети Климент Охридски“ има една-единствена далечна роднина в Разград.

Димитрина Нанева е дъщеря на Яворовата сестра Екатерина, родена е през1952 г. в Чирпан, завършила е специалността „Философия“, защитила е докторска дисертация през 1980 г. в Санкт Петербург, тогава Ленинград. Димитрина Нанева и леля ѝ – оперната певица Явора Стоилова, която наскоро пребори Ковид-19, са последните от фамилията на Пейо Яворов, но и двете нямат деца. Така жилката му се прекъсва дотук.



Съпругата на тв легендата Никола Филипов прекарва дните си в самота. Лиляна Филипова се вижда единствено с по-малкия от двамата им синове с покойния говорител, който живее в София и се грижи за майка си. Вдовицата на известния сред народа като Чичко Филипов доайен на БНТ обитава апартамент в столичния квартал „Младост“, който получила като жест от Тодор Живков
.

Навремето Бай Тошо съжалил нея и мъжа ѝ, защото нямало къде да живеят. Когато се събрали, младата актриса Лиляна и тв надеждата Никола отишли в дома на родителите на Филипов и им се полагала само една кухничка с маломерни размери. После, с раждането на децата им, се преместили в общ апартамент с друго младо семейство. Били 13 души и теснотията се оказала непоносима.

„Тогава известният актьор от Народния театър Петко Карлуковски посъветвал Кольо да ме изпрати при Тодор Живков – разказва преди време Лиляна. – Обадихме се, уредихме среща и аз отидох при Първия. Бях много притеснена, обаче той започна да ме разпитва за театъра. Самият той е играл някога ролята на Кара Танас в любителска трупа и затова му беше интересно да говорим. Но аз съвсем се притесних и казах: „Моля ви, имам една лична молба към вас“, и му споделих проблема си. 

Той каза: „Да, ще стане след няколко месеца, защото обектите са в строеж“. 

И наистина след известно време ми се обадиха и ни дадоха апартамент от две стаи и кухня в квартал „Изток“. Но за съжаление, след няколко години с жилището пак се появи проблем, защото се роди по-малкият ни син и майка ми дойде да живее при нас. Тогава пък ни помогна секретарката на Тодор Живков, която каза на Кольо да отиде и да подаде молба за разширение. И така се озовахме в „Младост“, разказва вдовицата на говорителя, която кара и старините си в същото жилище.

Голямата и болка е, че повечето обичани от нея близки са пръснати из чужбина. „Големият ми син е в Англия, във Франция е неговата дъщеря и моята голяма внучка с малкото ми правнуче. А малката ми внучка е в Италия. В България сме само аз, малкият ми син и остава само мъката ми по разпръснатото семейство. Тежко и трудно е. Ежедневието ми е едно и също. Единственото, което правя сега, е да следя непрекъснато какво е положението по света“, обяснява Лиляна.

Макар че с Никола Филипов се развеждат преди смъртта му, защото по нейни думи той станал друг човек, до кончината му остават близки. Когато се поболял, Лиляна била неотлъчно до него. След развода във всяко свое интервю Чичко Филипов не пропускаше да каже, че именно тя е любовта на живота му./ретро.бг/



„Защо на всяко едно шише олио, купено от „Кауфланд“, има кръст?“, пита Цеци Казакова с пост в социалната мрежа Facebook.Според запознати това олио не е преназначено за готвене – подобен продукт се продавал в съседна Гърция, но за църковни кандила, настоява друг потребител.

А дали олиото е годно за консумация? Кой ще ни каже?

„Защо на всяко едно шише олио, закупено по време на вчерашната промоция от „Кауфланд“ има кръст?“. Този въпрос тревожи днес потребителите в социалната мрежа.Според запознати това олио не е преназначено за готвене. Подобен продукт се продавал в съседна Гърция за църковни кандила, коментират още те.

„Било е за църквата предвидено ама се е озовало в Кауфланд“, пише друг потребител“.

Този текст се разпространи вчера в социалните мрежи толкова лавинообразно, че дори и трудно да се разбере кой пръв го е публикувал. Придружен е от снимка, на която се вижда, че на самите бутилки при отливането под капачката е оформен кръст в пластмасата.Постът достигна и до групите на пазарджиклии, сред които вся смут. Коментарите са от куриозни през гневни до открито присмехулни. Едни смятат, че църковното настоятелство трябва да даде отговор на въпроса дали олиото е само за кандила.

Други се опитват да успокоят хората, като казват, че от години ползват тази марка и познават собственичката на дружеството производител, а офисът и е пълен с икони, защото е силно вярваща. А кръстчето открай време присъствало на шишетата.

Трети се подиграват, че олиото е благословено или обратното – че е прокълнато от дявола. Смут предизвиква и погрешно разчетената маркировка на капачката – че срокът на годност е до 2101 година (числото вероятно е номер на партида).




Когато през декември 1943 г. в Лом се гледа големият процес срещу 95 комунисти от града и околията, сред подсъдимите е и една млада майка с бебе в ръце — ломчанката Златка Маринова Тодорова— Евстатиева. 

Тя е родена през 1915 г. в бедно семейство на перачка и хамалин, съпруга е на бръснаря Евстати Димитров, бебето й е второ дете и за противодържавни конспирации прокурорът й иска смъртно наказание. Защитниците обаче енергично протестират: липсват доказателства — подсъдимата не е признала нищо, докато са я пребивали „великодушно“ само през краката.

След няколко дни прочитат присъдите. За младата майка е отредена една година строг тъмничен затвор, като й се признават шестте месеца задържане при следствието. Бавно, подрънквайки с веригите си, Златка Евстатиева понася четиримесечния Кирчо към камионетката, която отново ще ги върне във Видин, в затворническата й килия.

За първи път тя попада в тази килия в напреднала бременност на 23 юли 1943 г. Момичетата — около 40 в тюрменото помещение — отвеждат другарката си в съседната килия — тя е по-малка, в нея са затворени „само“ 12 девойки и е „обзаведена“ — има стол!.. Златка сяда на него изнемощяла от без-сънната нощ, а другарките й изпращат „делегация“ при главния надзирател с молба да узакони преместването на бременната именно в килията със стола. Вечерта благоволението е дадено и бъдещата майка ляга на нара до прозореца, къ-дето впрочем духа, а дървениците, бълхите и стоножките пъплят на пълчища.

В мрачното, дъждовно утро на 28 август момичетата се събуждат от приглушени стонове. Цяла нощ Златка е имала родилни болки, но е стискала зъби — да не безпркои другарките си. Дават й да пийне водица, но не може да преглътне капчица — устните й са се вкочанясали от напрежението. Започват да удрят с налъмите си по вратата. Близо час никой не идва — дежурните тъмничари спят, упоени от изпитата през нощта ракия и от ръмящия по покривите дъжд- Най-после главният надзирател се явява, цял подпухнал, колкото да отключи вътрешната врата на килията, и си тръгва, глух за стоновете на родилката и за проклятията на момичетата. Тогава затворничките се втурват отчаяно след него, блъскат с юмруци по хлопналата се под носа им външна желязна врата: „Златка ще ражда, отведете я в болница!“ На което оня отвръща през открехнатото прозорче: „Голямо чудо!“ Но това е вече възможност за разговор. Роза Перкова и Цанка Борисова задъхано му обясняват,че делото не е минало, че тя може да бъде оправдана и откъде—на-къде ще я оставят да умира тук? Пък и тя вече пищи — болките й са нетърпими.

След време идва Йордан — другият дежурен тъмничар, с разрешение от директора на затвора да отведе жената. Но във Видинската болница я посрещат враждебно. Началникът Христов (благородната титла „д-р“ не трябва да бъде изписана пред името му!) категорично отказва да приеме измъчената родилка: „За затворници-комунисти място в моята болница няма!“… Напразни са обясненията на надзирателя, че Златка още не е осъдена и може да не получи присъда — „лекарят“ не иска да слуша повече и си тръгва за вкъщи. Тогава тъмничарят Йордан — бивш работник, многодетен баща — започва да моли минаващите по коридора сестри за съдействие. Жените в бяло извръщат глави, бягат — щом началникът е разпоредил,

значи раждането е забранено!…

В мъки и унижения протича целият ден. Златка лежи на циментения под вече безсилна и да вика. Чак в полунощ две млади акушер ки се смиляват над измъчената жена и я прибират в една от стаите, От помощта им почти няма нужда — момченцето проплаква след минути. Недоносче е, съвсем дребничко — само 1700 грама. Повиват го надве-натри и го настаняват с майка му в … изолатора за заразно болните. Пред вратата, разбира се, веднага застава въоръжен стражар.

Още на следващия ден връщат младата майка в килията й след страшен скандал от фашизирания „лекар“. Момичетата се спускат към мършавичкото бебче — носят го от ръце на ръце, радват му се. Вече са надрали за пеленки два стари чаршафа, които Цанка после ще пере с удоволствие в студената вода. За къпане на детето не може и да става и дума — надзирателите й отказват да дават топла вода за  малкото затворниче. На това отгоре Златка няма кърма. Отчаяно та хрупа червен лук, ала вместо мляко  детето получава натравяне и се по-г крива с кожни рани и обриви. Вечно  гладно и неподмито, то постоянно плаче. Всички се редуват да го укротяват, друсат го на ръце… Девойките отделят от залъка си, за да изхранват майката и детенцето, а мъжете-политзатворници изпращат на пеленачето ризка, съшита от собствените им ризи.

Идва есента. Става още по-студено. Понеже пеленките съхнат бавно във влажната мразовита килия, майката ги изсушава под мишниците си. Така и спи — с неизменните „компреси““…

През юни 1944 г. Златка Евстатиева излиза от затвора заедно с детето си. Тя е победителка — опазила го е живо и здраво. Наистина, не е проходило, краченцата му са слабички и криви, но ще се оправи бързо — на слънце, на чист въздух, с повече храна — нали е на свобода!

Източник:www.bgspomen.com


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации