Куче спаси изоставено дете,топлейки и гушкайки го в студа два дни

Тази история се случи преди няколко години, когато студовете в Украйна бяха толкова силни, че хората се шегуваха, че при такова време дори не можете да изгоните куче от къщата.

В такъв „кучешки“ студ се разигра тази история, която изненадва, ужасява и радва хората.Минувачи с изненада обсъждаха помежду си, че едно улично куче лежи на стълбище пред сграда в такъв студ два дни и не става, а само диша тежко.

За да спасят кучето от смърт, съседите отидоха да го побутнат, но с изненада виждат, че то покрива…малко дете.

Момчето, което лежеше сгушено под кучето, било само на две години и е изоставено на улицата от родната му майка.

Без намесата на кучето детенцето е щяло да умре или да остане инвалид за цял живот.

Кучето топлило детенцето два дни и не го оставило. Хората веднага го занесли до болницата, където му открили тежка хипотермия и силно отслабване на организма, но не било толкова страшно, тъй като момчето било все още живо благодарение на уличното куче.

В момента майката на момчето е в затвора. Момчето живее в сиропиталище, но всичко е наред с него. Расте здрав и силен младеж, а кучето героиня все още броди по улиците на това село. Всички му се радват, защото е рискувало да даде собствения си живот за бебето.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Български таксиметров шофьор разказа: Пристигнах на адреса, а там беше като от някой филм през 1940-та

„Пристигнах на адреса и натиснах клаксона. След като почаках няколко минути го натиснах отново. Това беше последният курс за смяната ми и си помислих просто да си тръгна, но вместо това отбих и паркирах колата. Слязох, отидох до вратата и почуках. „Само минутка“, отговори крехък, слаб гласец на възрастна жена. Зад вратата се чуваше как някой влачи нещо по пода.

След дълга пауза вратата се отвори. Дребна жена на около деветдесет години се изправи пред мен. Беше облечена в рокля с шарки и носеше кръгла, плоска шапчица без козирка, със закачен къс воал на нея. Като извадена от някой филм през 1940-та.До нея имаше малък, обикновен куфар. Апартаментът изглеждаше сякаш никой не беше живял в него от години. Всички мебели бяха с покривало. Нямаше часовници по стените, нито фигурки, дрънкулки или дори съдове по рафтовете. В ъгъла имаше кашонче, пълно със снимки и стъкларии.

„Ще занесете ли чантата ми до колата?“ – попита тя. Занесох куфарчето до таксито, после се върнах да помогна на жената.

Тя пое ръката ми и заедно закрачихме бавно по тротоара. Продължаваше отново и отново да ми благодари за моята учтивост. „За нищо“ – отвърнах й аз – „Просто се опитвам да се отнасям с пътниците си така, както бих искал да се отнасят с майка ми.“

„О, ти си такова добро момче!“ – отвърна тя. Когато се качихме в таксито тя ми даде адрес и после попита – „Може ли да минеш през центъра?“

„Това не е най-краткият път“ – отговорих бързо..

„О, аз нямам нищо против това“ – допълни тя – „Аз не бързам, тъй като съм на път за хоспис.“

Погледнах в огледалото за обратно виждане – очите й проблясваха, пълни със сълзи. Тя продължи с мек глас: „Не остана никой от семейството ми… и докторът казва, че не ми остава много време.“

Тихо се присегнах, изключих брояча и попитах: „По кой път искате да минем?“

В следващите два часа пътувахме през града. Тя ми показа сградата, където едно време е работила като асансьорен оператор.

Карахме през квартала, в който тя и съпругът й са живели когато са били младоженци. Помоли ме да отбия пред склад за мебели, който едно време е бил бална зала, където е ходила да танцува като момиче.

Понякога ме молеше да намаля покрай някоя определена сграда или място и дълго време стоеше, вглеждайки се в тъмното, без да казва нищо. Когато слънцето докосна хоризонта, тя внезапно каза: „Уморена съм. Вече може да отидем.“

Пътувахме, обгърнати в тишина, към адреса, който ми беше дала. Беше ниска сграда, като малък санаториум с път, минаващ покрай вход с две колони. Две сестри дойдоха до таксито веднага щом отбихме.

Те бяха загрижени и напрегнати, следяха всяко едно нейно движение.Явно очакваха пристигането й.

Отворих багажника и отнесох малкото куфарче до вратата. Жената вече беше настанена в инвалидна количка.

„Колко ви дължа?“ – попита тя, присягайки се към чантичката си.

„Николко.“ – казах аз.

„Но вие трябва да си припечелвате хляба!“ – отвърна тя.

Отговорих й, че ще го направя, има и други пътници. След това, без да се замисля се наведох и я прегърнах. Тя също ме прегърна силно.

„Вие дадохте на една възрастна жена малък момент на радост. Благодаря ви!“ – каза ми бързичко тя.

Стиснах силно ръката й, а след това си тръгнах. Вървях през бледата сутрешна светлина. Зад мен се затвори врата. Това беше звукът от затварянето на един живот…

Не взех повече пътници тази смяна. Карах безцелно и някак изгубено по пътя. До края на деня почти не продумах. Ами ако тази жена беше случила на нервен шофьор или на нетърпелив, който бърза да приключи смяната си? Какво ако бях отказал да поема този курс или бях натиснал клаксона само веднъж, а след това си бях тръгнал?

Като цяло, мисля, че не съм правил нещо по-важно през живота си. Всички си мислим, че нашият живот се осмисля около велики моменти. Но великите моменти често ни намират неподготвени и са все красиво опаковани в онова, което другите смятат за нещо мъничко и незначително.“ (Иван Георгиев)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някога животът беше много по-простичък, но пък пазим толкова много любими спомени

С умиление си спомням миналото, когато животът беше много по-простичък, но пък пазя толкова много любими спомени. Едно време например, за да пуснеш телевизора, трябваше да отидеш да го включиш от копчето на стабилизатора. Купувахме си кисело мляко в стъклени бурканчета и после ги връщахме в бакалията. Варяхме прясното мляко, след като го купим, за да не вкисне.

Носехме лентите от фотоапарата във фотото да ни ги проявяват и после чакахме да си вземем снимките, за да ги видиш за пръв път. Помня още как след работа бързахме да се приберем вкъщи, защото ще ни “звъннат” по телефона.

Сега хората в жилищните комплекси дори не се познават. А преди беше съвсем нормално да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша със захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс. Кафето го пиехме, след като го смелим с ръчна кафемелачка. Печахме чушки на чушкопек на терасата и се питахме със съседката от долния етаж коя колко има още да пече.

Най-големите магазини, които бяхме виждали, бяха Централните хали и ЦУМ. Плетяхме си блузи по образец от списание “Бурда”.

Децата колекционираха салфетки и станиоли от шоколадови яйца. Слагаха индиго между два листа и пишеха доклад по биология в 2 екземпляра. Ходеха в читалнята в библиотеката да търсят материали, защото нямаше “Гугъл”. За Нова година си разменяха скромни подаръци – старателно надписани книги и грамофонни плочи. Свиркахме им от балкона да се прибират за вечеря, а не защото е тъмно или страшно.

Доста от нас имаме куп носталгични спомени от „онова“ време, когато ходехме до ”Домашни потреби” за тиган, до ”Плод-зеленчук” – за чушки и домати, до ”Млад техник” – за детски играчки, до Битовия комбинат – на фризьор.

Източник: Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Как Варна стана културно-икономически, образователен и туристически център

Провъзгласена за морска столица на България по време на социализма, Варна става третият по големина град в България като населението и от около 75 000 души към 1945 г.,нараства до 300 000 към 1989 г.,въпреки ограниченията с т.нар. жителство. След 1944 г. Варна се развива като голям културно-икономически, образователен и туристически център.

От 1949 до 1956 година градът носи името "Сталин". Още през 1946 г. се създава държавен симфоничен оркестър, през 1947 се открива варненската опера, през 1953 е открит кукленият театър, а през 1955 Музеят на революционното движение.

Икономиката на града се гради основно на следните предприятия: Корабостроителен завод “Георги Димитров”, Кораборемонтен завод с плаващ док, Завод за дизелови двигатели, Завод "Елпром", Завод "Метал",

Завод за манометри "Черно море", Завод за радиолокационна апаратура, Завод за корабни механизми, завод “Дружба” и др.Създадени са НИИ по корабостроене, Институт по корабна хидродинамика за изпитание на корабни модели. 

Има ВУЗ по икономика(ВИНС“Д.Благоев”),технически (ВМЕИ),медицински (ВМИ) както и Висшето народно военно-морско училище "Н.Й. Вапцаров", основано още през 1881 г. 

Първата панелна сграда в града е реализирана през 1959, а масово започват да се строят панелни сгради от 1962. Най-големите квартали в града са:”Владислав Варненчик”,наричан още “Владиславово”,”Васил Левски”, “Чайка”,”Възраждане”. Един от най-късно построените комплекси по време на социалистическия период е „Кайсиева градина“ ,като част от кв.Владиславово.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за морето от нашето детство

Някога почивките не бяха бленуван мираж нито дълго планувано събитие. Нямаше и такива лиготии като уикенд на плажа. Просто товарехме багажника на Жигулата, събирахме почти цялата покъщнина, няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме към вълните. А, който нямаше Жигула, с нощния до Бургас… И море поне 20-тина дена.

Някога нямаше купища ресторанти с кухни от цял свят. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада

В морето трябваше да влизаме под час. Стане ли 10, чак тогава идваше отривистата команда – къпането разрешено. Голяма мъка беше да издържим до тогава, но кой смееше да се опълчи на бащиния авторитет!

Хапехме си устните, за да скрием пред нашите посиняването, иначе – марш навън. Веднага се „надушвахме“ с останалите деца от плажа и бандата се сформираше за по-малко от един следобед. Вечер, докато възрастните гледаха Шатовалон, ние се впускахме в безкрайни игри и бели, които продължаваха почти до полунощ.

Даа, такива бяха почивките на море от детството – дълги, мокри, бедни в материален план, но много богати в емоционален!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Красавицата Стефи, която продава по 1000 долара буркан с газовете си

Риалити звезда, която е направила 200 000 долара, продавайки газовете си в буркани, разкрива, че е била откарана в спешното отделение със симптоми на сърдечен пристъп, там научила, че силните болки в гърдите са причинени от излишък на газове.

31-годишната Стеф Мато от Кънектикът наскоро се озовала в спешното отделение, след като изпитала прострелваща болка в гърдите. След като лекарите я прегледаха и направиха изследвания, съобщили на звездата, че симптомите всъщност са причинени от излишък на газове, съобщава dailymail.co.uk.Тя започнала да продава своите газове още през ноевмри, след като получила заявка от сайт за възрастни.

Тя оценила на $1,000 уникалния продукт и така спечелила общо $200,000 от бизнес начинанието.За да бъде в крак с търсенето, което я караше да произвежда до 50 буркана с газове на седмица – звездата „предприемач“ избра диета с високо съдържание на фибри.

Тя живеела предимно на боб и яйца, а по-късно добави протеинови шейкове към сместа, след като откри, че това влошава миризмата на газовете.

В крайна сметка лекарите й казали, че изпитва „много силни газови болки“ и я посъветвали да промени диетата си, което от своя страна сложило край на бизнеса й.Тя обяви „пенсионирането“ си, след като беше откарана по спешност в болница, защото пострада от бизнес начинанието си. Стеф Мaто помислила, че получава сърдечен удар или инсулт и била убедена, че всеки момент ще умре.

Лекарите направили пълни кръвни изследвания и ЕКГ и се установило, че  симптомите всъщност са причинени от излишните газове от честата й диета с боб, яйца и бананови протеинови шейкове.Преживявайки отново посещението в болницата, Стеф разказва: „Спомням си, че в рамките на един ден изпих около три протеинови шейка и огромна купа супа от черен боб. Нещо не беше наред онази вечер, когато лежах в леглото и усещах натиск в стомаха. Беше ми доста трудно да дишам и всеки път, когато се опитвах да вдишам, усещах стягане около сърцето си. И това, разбира се, много ме разтревожи. Обадих се на моя приятел и попитах дали могат да дойдат да ме закарат до болницата, защото мислех, че получавам сърдечен удар. В крайна сметка отидох в болницата същата вечер. Не казах на лекарите си за продажбата на газове, но им казах за диетата си“.

„Бях щастлива, че това, което изпитвам, не е инсулт или инфаркт, а много интензивни газови болки. Бях посъветвана да променя диетата си и да взема лекарства за потискане на газовете, което на практика сложи край на моя бизнес“, добави още тя.По време на двумесечното си начинание, телевизионната звезда казва, че е била шокирана от голямото търсене на нейните газове.

„Реших да го направя на шега, след като хората го поискаха няколко пъти. За късмет, след като пуснах бурканите за продажба, те започнаха да се продават като топло ястие. Честно казано не можех да повярвам на искането. Мисля, че много хора имат този фетиш тайно. Започнах това начинание, като ядях предимно протеинови мъфини, шейкове, а също и твърдо сварени яйца. Оттогава реших да разнообразя малко и да опитам някои нови рецепти, за да го поддържам вълнуващо“, казва Стеф Мaто.„Обичам салата от черен боб, лук, шунка и омлет с черен пипер и приготвях наистина страхотно протеиново смути с много банани. Има много хора, които ме хвалят, наричат ме момиче шеф, казват ми, че ги вдъхновявам да не се срамуват от това кои са и какво правят. Но от другата страна получавам много негативност. Дори получавам смъртни заплахи, хора ми казват, че трябва да сложа край на живота си и т.н. Опитвам се да не реагирам на тези хора и не им давам това, което искат – внимание.

В днешно време трябва да спрем да съсипваме хората заради техния избор. Особено ако изборът им буквално не наранява никого. Мисля, че има много ревност и много антифеминизъм.

Мисля, че семейството ми е облекчено [за моето пенсиониране], а честно казано и дебелото ми черво. Диетата никога не е била устойчива и винаги е имало срок на годност“, споделя звездата.Стеф започна да документира необичайния си талант в TikTok миналата година, като първото й видео е гледано над седем милиона пъти.

Един зрител коментира: „Моята вяра в човечеството си отиде“.

„Срамувай се момиче“, каза друг потребител.

Трети добави: „Майко Божия. Приключих с този свят.

„Всички ние с IBS можем да бъдем богати“, пошегува се друг човек.

Защитавайки Стеф, един фен каза: „Просто я оставете на мира и нека да си прави пари. Боже мой!’

Стеф планира да дари част от приходите си за благотворителност и да инвестира пари.

„Мисля, че всичко се случва с причина и въпреки че дните ми за продажба на пърди приключват, ще спестя парите, които направих, и ще вложа малко в криптовалута. Също така ще направя дарение на благотворителна организация, която подпомага стомашните заболявания.“, разказва Стеф Мaто.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ