Най-малкият войник в света се ражда в старозагорското село Змейово

Седми април 1905г.На този ден в старозагорското село Змейово се ражда едно необикновено дете.Момче като всички други.Но и много различно от тях.Името му е Никола Александров Костов.

След десет години в България е обявена мобилизация и страната влиза в Първата световна война. В двора на околийските казарми на Стара Загора е пълно със закичени със здравец мъже и призовки в ръце.Между обозите с каруци върви заедно с баща си и едно русо момче.С остър поглед и спокойно лице. Другите питат баща му защо го е довел тука  , а той казва ,че то ще избяга от къщи и пак ще дойде в казармите.

Цял ден детето моли войниците и командира им да го вземат с тях на войната.Той няколко пъти отказва ,но накрая след много плач и молби се  съгласява . Записват малкия като доброволец в 56- та старозагорска пехотна дружина.Дават му най- малките ботуши и шинел.На ръкава му слагат червен кръст,а на рамото - голяма санитарна чанта.И момчето става най- малкият участник във войната.До десетата си година е завършило трети клас в змейовското основно училище.

После на фронта участва в боевете край Косово поле и Балановец.Но не е само санитар ,а разнася и патрони по окопите.Свикнало със свистенето на куршумите то води и по два коня натоварени с муниции и боеприпаси.Има и истинска пушка на гърба си. За безстрашието си е наградено с орден за храброст.

Но не дочаква края на войната. Защото през април 1918г. от главното командване идва заповед. Да се уволни незабавно от войската и да се върне в училище. И пак със сълзи на очи и много рев малкият войник тръгва обратно към Змейово. 

Там му дават стипендия от царя.Отива в Казанлък и се записва да учи в Музикалното училище . А един ден като дошъл учителят по музика и почнал да чете децата по списъка на класа - като казал неговото име то станало мирно и по войнишки  извикало : -Аз!. 

Учителят се вгледал в лицето му и го попитал от къде го познава.А момчето отговорило:" - От гара Кенали , от Македонския фронт г-н учителю!..."А той като чул това станал от катедрата, разплакал се и го прегърнал! Разплакал се и малкият доброволец!..Защото учителят му по музика е бил капитан от неговия полк - капел майсторът на военната музика !

След завършване на образованието си Никола Костов работи също като учител, а като се пенсионира се връща в родното си село.Там умира през 1990 - та година.Много пъти съм слушал за него от съпругата му 90 годишната баба Нейка Костова.А след нейната смърт наследниците им се изнесоха от Змейово.Но родната къща на най - малкия войник остана.Там където е и сега - на главната улица ,четвъртата поред след южния вход на селото. 

А през зимата на 2012 година - кметството в Змейово,организацията на запасняците , читалището и ВМРО в Стара Загора направихме една малка паметна плоча в центъра на селото.На нея малкият доброволец е изправен в цял ръст, с пушка и войнишки дрехи.Сякаш и днес стои там на пост.

Източник ФБ-Никола Пеев/Стара Загора

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Човек живял по времето на СОЦА в НРБ се познава по тези 10 неща

Казват, че по време на соца българинът се чувствал много по-сигурен - за работата си, за бъдещето си, за своя живот и живота на децата си.Така ли бе наиситна? Изглежда,че не е било точно така - просто властите са създали такова възприятие. Благодарение на пропагандата и липсата на свободни медии. Едно време новините по единствената телевизия започваха с успехите на партията и на трудовите колективи, а днес слушаме и гледаме всякакви подробности за инциденти и трагедедии.

ЧОВЕК ЖИВЯЛ ПРЕЗ СОЦА, СЕ ПОЗНАВА ПО ТЕЗИ НЕЩА:

1-.Не бяхме виждали на живо киви, авокадо, манго и кокосови орехи;

2– цветният телевизор, електронният часовник певец и най-вече видеомагнетофонът бяха върховите чудеса на техниката;

3– поне веднъж бяхме ходили на гости, за да гледаме видео;

4– мечтаехме баща ни да намери долари на черно, за да си купим нещо „вносно” от „Кореком“;

5– ладата беше символ на благополучие.

6- Луканка се купуваше по“ втория“ начин и само за гости.

7- Дънките “ Панака“ Петрич- юмрук в лицето на капитализма.

8- В петък само руска телевизия.

9- Всички разказваха тайно вицове за Живков и Брежнев.

10- режимът на тока 2/2.

Може да допълвате и опровергавате в полето за коментари,като спазвате добрия тон.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Писмо, изпратено от САЩ през 1971 година, пристигна в София, издирват получателя

Писмо от Щатите пристигна до българка, след като пътува 50 години. това разказа пред бТВ Даниела Николаева.

Тя живее от пет години на ул. Баба Илийца в столичния квартал Лагера.Преди няколко дни тя изненадващо намира в пощенската си кутия писмо, изпратено на 19 февруари 1971 г. от Понтиак – 60-хиляден град в щата Мичиган.

„Видях в пощенската кутия цветен плик и първата ми мисъл беше, че е реклама от типа „Вие бяхте избран за безплатна процедура“. Да, но не. Видях ръкописния почерк, старото мастило, знака USA.

До този момент все още имаше шанс да е някаква реклама, но после погледнах по-отблизо и видях, че клеймото е автентично: Понтиак, 19 февруари 1971 г. Това беше много странно“, разказа пред бТВ тя.

„Писмото е за Наталия Димитрова. Бързо помислих какви са имената на съседите ми, а за посигурно огледах табелите на пощенските кутии. Не – нямаше Димитрови. На плика беше изписано улица „Вела Пеева“ – казах си, че е малко вероятно това име да се е запазило. Тогава защо пликът се озовава при мен?

Такава вещ пари. Тя съдържа лични отношения и чувства, а аз съм последният човек, който иска да се рови. Но не можех да оставя писмото върху пощенските кутии. Представях си как някой се рови в него и може би се надсмива на това как са си писали някога хората. Или по-лошо – как го къса или просто изхвърля на боклука. Реших, че ще го прибера и ще го съхранявам, колкото трябва.

Влязох вкъщи и оставих писмото на масата. Измина половин час, в който вършех различни неща. Минавайки няколко пъти покрай писмото, в главата ми започна да се прокрадва мисълта как да намеря човека, до когото е адресирано писмото. Или неговите наследници.

Знаех, че през 1971 г. животът е бил съвсем друг и този, който е писал от САЩ, е бил изгнаник, а близките му в България са били нарочени за ненадеждни, били са следени,вероятно репресирани“, разказва пред bTV историята на писмото Даниела.

Нейното желание е да бъде намерена Наталия Димитрова или нейните наследници, за да получат писмото, обикаляло света от 50 години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

По времето на СОЦА се изучаваше военно дело в училищата и децата от малки знаеха какво е калашник

Истината е, че Военното дело съществува по времето на всеки етап от човешката история, тъй като е най-ефективното средство за отстояване на жизнени интереси на човечеството. В периода от 3600 година пр.н.е. до 1980 година са водени около 1455 войни (в това число и 2 световни войни). 

Момичетата в десети клас през Социализмът бяха обучавани на стрелба с калашник и всяка жена бе подготвена да борави с автомат и пистолет. За момчетата имаше казарма и задължителното военно обучение бе наистина задължително освен за онези, които са сменили резбата или учиха висше, но след завършването си пак влизаха да отслужат своята служба.

Всички бяхме подготвени да защитаваме родината си от врагове отвън и отвътре както се клехме. Днес враговете отвътре на родината ви управляват родината и затова и армията ви е я няма. Няма я и военната подготовка при момчетата затова и те предпочитат да се гримират вместо да станът истински мъже. Живеете в един виртуален свят вторачени в телефони и съществувате в интернет! Чудя се, ако някой ден спре интернета и тока какво ще правите, как ще живеете? Социалната ангажираност на младите в семейството и обществото възпитаваше на труд и носеше ценни познания за живота на подрастващите.Ученически трудови бригади в помощ на селското стопанство като децата помагаха на село на бабите и дядовците си в градините и личните стопанства. В училищата имаше час по трудово където дори момчетата се учиха да готвят и шият, а момичетата можеха да си направят чук дори.Комплексното обучение създаваше личности и възпитаваше децата да могат всичко да правят с двете си ръце, а днес всички са виртуално оковани и нищо реално няма да излезе от това. Момичетата на 70-те и 80-те можеха за секунди да разглобят и сглобят автомат, а сега могат само да се гримират. Те бяха възпитавани да стават майки и домакини, но днес обаче не са способни на това. Къде е държавата питам аз? Има ли кой да я брани от враговете и?

Чл. 59. (1) Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Събрах Тодор Живков и Бойко Борисов на една маса

В нашия малък град нямахме много VIP гости, а когато все пак идваха, все ги водеха в нашия ресторант. Не вечер, когато се извиваха хора и димеше скарата, а през деня. Има посещения, които никога няма да забравя. Едно от тях е срещата ми с Тодор Живков и Бойко Борисов, които стояха на една маса и аз ги обслужвах.

Собственикът бе научил, че на другия ден през града ще мине бившият Първи, беше и сигурен, че ще се отбият и при нас за обяд. Излишно беше да кажа, че всичко в кухнята лъщеше, готвачът беше на линия. Нищо общо със сегашните ресторанти, дори и в големите градове.

В 12 пред ресторанта спря полицейска кола. Преупредиха ни, че през ресторанта ще мине Тодор Живков, да запазим маса на сянка, далеч от хората. Около 14 часа ресторантът се беше поизпразнил, на най-хубавата маса под сянката на лозите стоеше надписа RESERVE. Първо влезе Бойко, огледа, кимна към нас за масата, след това бавно влезе и Тодор Живков, бавно куцукайки, подкрепян от едно момче от охраната.

Седна и започна да се оглежда.

Много мога да кажа за другаря Тодор Живков. За хората от моето поколение, той беше водач на една велика държава. Годините си бяха казали своето, той вече не беше държавен ръководител, но в него още я имаше осанката на Първия.

На мен се падна да ги обслужвам. Салата от краставици и топка катък за другаря Живков, скара с питки за Бойко Борисов и мусака за втория човек от охраната.

Поднасях им ястията, а Тодор Живков се разсмя

"Как е хубава тази мусака, аз преди много обичах, но сега не мога. На младите оставям мръвката!"

После се обърна към Бойко:

"Да нахраним и момчетата, които са на пост. Милиционерите не трябва да стоят гладни, дори и заради Тодор Живков!"

Полицаите в колата получиха по една питка с две кюфтета вътре и гарнитура. Влязаха вътре и искрено благодариха. През ресторанта се събираше вече малка тълпа от хора, които искаха да се докоснат до Първия, да му кажат своите болки. Заради тях беше и охраната, никой не му мислеше лошото, напротив, обичаха го! 

Тодор Живков ме попита за чаша чай. Попита ме за предприятията, за бившите им ръководители, мрачна сянка премина през лицето му, когато му разказах за безстопанствеността, за бедните хора, за разградените дворове. 

"Момче, ние нямаше никога да допуснем това!"

Точен като швейцарски часовник, Бойко видя, че е минал един час, изправи се, помогна на другаря Живков да стигне до колата. Преведе го през тълпата, върна се, плати и остави бакшиш. Тодор Живков бил много доволен, харесала му нашата простичка салата с домашни краставивици и катък, направен на планински въздух.

Чуха се сирени и кортежът бавно тръгна към София. Много неща могат да бъдат казани и за Тодор Живков и за Бойко Борисов, но за мен те са двама от ръководителите на България, които имаха смелостта да водят страната напред! При това, с човешко отношение и топла усмивка. 

*Използвана е илюстративна снимка от сайта 168chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сервитьорът Гошо разказва: Как ме измамиха с 1000 долара в с. Дълги дел през 90-те

Предаден от приятел за една вечер! Бях се върнал вече от Русия, с някой лев в джоба и с голямо желание да стана богат. Така ми бяха повлияли необятните руски простори, че исках във всичко да се намеся и където дръпна, лев да пада. 

Реших да стана собственик на ресторант, като търсех дълго време подходящо място за това. Сметката ми беше проста, ядене, пиене, музика, стаи за почивка. Хем да е евтино, хем да има оборот. По-закътано, на въздух. Приятели ми похвалиха една гостилница в село Дълги дел, близо до границата. Отивам да крада идеи.

Влюбих се в селото, спокойно, разкошна природа, близо до града. Гостилницата пълна с хора, ядат и ушите им плющят. Всичко наредено както трябва, собственичката Десислава лично готви. Тръгнала си от София, наляла някой лев, двор огромен и пълен с маси. Всичко идва от градината, пържени картофи да ти изпържи, така вкусни, че се топят в устата. И хубаво сервирани  Отпред паркирани коли с различни номера, от София, Пловдив. Планирала и къща за гости да отвори. Напуснала сериозен бизнес в рекламата, за да печели повече и на спокойствие.

Викам си - ето, разработен пазар, да се намеся и аз. Чистият въздух ми отвори една глътка. Пия и мечтая и си правя едни сметки. До мен седна човек, той също пийнал. Казахме си по едно наздраве, второ, трето, гостилницата затвори вече. Той Гошо и аз Гошо, как се намерихме. От селото бил, искал да остане там, било много хубаво.

Разказвам му и аз за моите идеи, той вика - Адаш, имам за теб точното място - стария стол на ТКЗС-то. Огромен, лесно ще ремонтираш, отгоре има стаи - канцеларии, за гости е страхотен. Няма нужда от ремонт, само малко освежаване. И тъкмо сега го продават. Купи го и ме вземи на работа. Цяла вечер изкарахме в разговори за този стол, колко хубав и голям бил, чист, почти не използван. И Гошето щял да помага с всичко. Ходихме в тъмното да го гледаме, много ми хареса. 

Почти не спах от емоции, викам си - каквото ми е донесла съдбата и късмета в този живот, никой не може да ми го отнеме.

На сутринта си хванах рейса, с уговорката, че ще се върна с 1000 долара в брой, за да взема този стол под наем за 10 години напред. Намерих бригада да го ремонтира, търся персонал, дори не съм го видял на светло. В уречения ден ме чака Гошето на спирката, вика ме настрани и тихо шепне - ще го вземем за по-евтино. Дай да вляза първи при шефа на кооператива, да му дам парите, а ти после влез и само подпиши. И стоя пред канцеларията, стоя, никой не излиза. Чукнах, една жена ме гледа учудено.

Къде е Гошето? Кое Гоше, пита ме учудено тя. Той влезе преди час...

Ааа, Митко ли, той влезе до тоалетната и излезе от другата страна.

Ами къде е шефът на кооператива?

Тя много учудена: Че него го няма тук, в София е от 3 дни.

Полиция, разправии. Гошето (известен иначе като Митко) се оказа пияницата на селото, който ме беше измамил плоско. Хванаха го, когато вече почти всичко беше втечнил в ракия и оправяне на стари борчове. Простих му. 

Аз съм сервитьор, много съм видял в живота, не съм вярващ, но познавам знаците на съдбата. Не е за мен явно този бизнес, изгладих си панталоните, бялата риза и веднага почнах работа в едно ресторантче в Пловдив. Късметът ми провървя. Не беше за мен да ставам собственик. Близо до хората ми е по-добре.

Вижте още:

Сервитьорът Гошо разказва: Злати - неземно красивият манекен на модна къща Валентина

Спомените на сервитьора Георги:Владимир Путин - Обичам България и как КГБ ми оставиха 10 долара бакшиш

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ