Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации


Развитието на спорта в България през годините на социалистическото управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време развитието на спорта у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. 

Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда прави логично влагането на сериозни държавни средства в областта. Всичко това прави възможно на Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-о място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.

Промените от 1944 г. заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Новата власт идва с ясната представа, че спортните постижения могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията държава и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Въпреки това обаче промените в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително встрани за политическия елит, като единственото, което се прави, е да бъде копиран изцяло съветският спортен модел, без да се вземе под внимание доколко той е подходящ за България. 

Постепенно нещата започват да се променят.Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 г. ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации. Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 г. през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 г. България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взема бронз. 

Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. Междувременно у нас навлизат спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нараства значително. Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта, и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Валядолид през 1985 г.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. Игрите в Сеул са уникални и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-о място в общото класиране по медали пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват, че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти, и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям.




1. Бил си горд собственик на поне един лексикон.

2. По бюрото ти още има следи от лепенки от дъвки „Турбо“.

3. Знаеш наизуст движенията на Макарена.

4. Отлично знаеш какво значи фразата „Огън, следвай ме!“

5. Каквото и да прави кака Лара, никой и нищо не може да те накара да я намразиш.

6. Знаеш, че колело се спира с контра, а не със спирачка.

7. Като ти замирише на банани се сещаш за Нова година.

8. Още се надяваш да срещнеш оня, който пусна слуха за наркотиците в миришещите листчета и ти прецака „търговията“.

9. Опитвал си се да пренесеш печата на училищната лекарка върху извинителна бележка с варено яйце.

10. Купувал си си въшки в кибритени кутийки, или поне си се замислял да го направиш.

11. Ако се разтърсиш, може и да намериш старата си карта за видеотеката.

12. Знаеш какво е взаимодействието на молива с MC касетката.

13. Знаеш, че най-добрият стилизант за коса си остава водата и захарта… стига да не вали.

14. Още недолюбваш съседите с дуплекса.

15. Знаеш кой почуква два пъти за „да“ и един път за „не“… Или беше обратното?

16. Помниш какъв е бил твоят знак в детската градина.

17. „Свалял“ си любимите си песни от радиото и телевизора с помощта на касетофона.

18. Знаеш, че червилата само миришат вкусно.

19. За теб Микеланджело и Леонардо си остават преди всичко костенурки.

20. Още помниш регистрационния номер на първата кола на вашите.



Да ти продадат пресни кренвирши, сирене или кашкавал и завият в амбалажна хартия, да те изпрати майка ти до магазина със списък за пазаруване и да се върнеш с всички покупки и правилно върнато ресто, че и понякога с вафла от продавачката за награда, да чистиш надписи от химикал по чина с тебешир, в голямото междучасие да бързаш да извадиш ластик и да играеш на "ема, есаса.."

Момчетата да бързат да играят на лимки, сутрин преди да влезеш в училище, първа смяна да правите всички заедно в двора физарядка, да се строявате преди първия час по класове и да ви проверяват за връзки и бележници, да си носиш в джоба текстилна носна кърпа, а не хартиена, шоколад кума лиса да е най-вкусният на света,....

Ех ,спомени спомени, от едно безвъзвратно отминало време...

Споделете и вашите спомени в полето за коментар



Каква беше процедурата за намиране на непознато другарче, с което да подхванеш кореспонденция: учителката ни по руски ни предоставяше адреси на разни училища в СССР, докъдето желаещите да пишат и получават писма изпращаха заявките си.

По тази схема аз започнах много приятелства, но само 2-3 от тях просъществуваха за по-дълго от 5-6 години.

Въпреки, че е на руски, предполагам, че няма да се затрудните с това трогателно наивно по детски писмо, което беше очаквано с интерес и нетърпение.



Разстрела на партизанските ятаци от село Крушево е предварително планирана полицейска акция на високо ниво във връзка с повсеместните блокади и акции срещу партизанското движение през пролетта на 1944г.

В разгара на Балванската битка, вбесени от неспособността си да се справят с партизаните, властите предприемат зверска разправа с цивилното население. Рано сутринта на 29 март полският пазач Петко Ст. Бибов бие барабана и съобщава: „Забранява се излизането извън домовете. Този, който наруши, ще се засреля без предупреждение. Селото е блокирано”. С автобусна кола от Севлиево пристигат 12 униформени и цивилни полицаи, които провеждат кратко съвещание в общината при секретар-бирника Христо М. Додунов. Уточнен е списък, по който започват арести.

Селото настръхва. Хората са смутени. Арестувани са 12 жители на селото, комунисти и ремсисти, верни ятаци и помагачи на съпротивителното движение с изключение на случайно попадналия Петър Димитров Божанков. Още в общината е освободена Стоянка Христова Димова, а малко по-късно и Божанков. От там 10 човека (в т.ч. трима ученици) са подкарани с удари на приклади към местността Бряста под предлог да покажат на полицията къде са се укривали партизаните и къде предния ден е убит полицейския началник на село Крушево в първия ден на започналата Балванска битка. При самия връх на местността Бряста старшият командва: „Бягай!” полицаите откриват огън в гърба на вървящите отпред ятаци и ги избиват на място. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. След това са доубити с пистолетни изстрели в главата. На полицаите участвали в акцията впоследствие са раздадени парични награди. Както е било обикновено за тогава в полицейския доклад за акцията е записано, че задържаните за застреляни при опит за бягство. Копие от акта за разстрела е изложено в музея на читалището.

Половината от тях са младежи от 16 до 23-годишна възраст.След като в селото чуват стрелбата и разбират за убийството, почти цялото село се изсипва в местността – бедата е за всички. Всичко наоколо е обляно в кръв.Отново барабанчикът съобщава: „Всички мъже от 16 до 60-годишна възраст да се явят веднага пред общинското управление. „Шумкарите” са избити, ще се претърсят горите и приберат телата им”. Вестта за убийството обхожда селото като мълния. Мало и голямо се отправя към Бряста. Покрусени от жестоката гледка плачат близки и познати, плачат и най-твърдите, плачат всички.Историята за убитите партизани и ятаци докосна  сърцето на един английски музикант – Джонатан Тейлър. Така се роди песента „Партизан“.

Околностите се огласят от плача на роднините – някои са загубили по няколко близки. Полицаите забраняват да се бие камбаната и убитите да се приберат по къщите. В началото нареждането е и да не се погребват в гробищата и цялото село настръхва – мъжете си говорят, че не могат да избият всички.  Полицията не разрешава труповете на убитите да се откарват по домовете им, а направо в гробищата. Хората не се подчиняват. Всеки помага с каквото може, включват се и турци.

Избите са натоварени на волски каруци, от тях по пътя в кашкавия сняг капе кръв и хората се пазят да не я газят. Цялото село се стича да изпрати избитите до гробищата. На гробищата са умити и облечени за погребение още топли.Цялото село потъва в дълбок траур. По великденските празници не се устройват обикновените тридневни традиционни хора, веселия, забави и вечеринки, не свири музика.

Днес на мястото, където са разстреляни ятаците се издига и паметник на загиналите антифашисти от село Крушево.Карл Кандулков дава идеята за морените, като припомня заръката на Иван Вазов на гроба му да бъде поставен голям камък-морена. Петко Цонев с помощта на Илия Янков Монев, Сава Стоянов, Ненко Колев и други уточняват местата, където са паднали десетте ятака след разстрела им. Със Симеон Симеонов и Йончо Панов от музея отива в каменните кариери при Долна Кремена и прави поръчката. На всяко едно от лобните места на ятаците през зимата и пролетта на 1973 г. се поставя морена от бял врачански камък с името на разстреляния ятак.

Разстреляните ятаци са:

Илия Ненков Вълчев, 42г, /27.07.1901-29.03.1944/Илия Петров Димов, 36г, /13.01.1908-29.03.1944/Христо Петров Димов, 44г, /02.09.1899-29.03.1944/Къньо Христов Колев, 41г, /21.04.1903-29.03.1944/.Трифон Христов Станев, 34г, /17.12.1909-29.03.1944/.Атанас Хараланов Попов, 23г, /31.01.1921-29.03.1944/Иван Минков Иванов, 18г, /11.11.1925-29.03.1944/.Иван Христов Влаев, 19г, /22.04.1924-29.03.1944/.Хубан Първов Хубанов, 18г, /13.04.1925-29.03.1944/Стефан Цвятков Станев, 16г, /29.07.1927-29.03.1944/

Източник: „История на село Крушево“



Нищо и никаква вестникарска обява, по която погледът на обикновения читател преминава, без да спре. Но тя веднага приковава вниманието на „специалистите“ в тази област. ДСО „Мототехника и автосервиз – София“ ще проведе на еди-коя си дата от еди-колко си часа търг за продажба на употребявани автомобили“.

Воден от любопитство и желание да си опитам късмета, в един мъглив софийски ден се запътвам към посочения в обявата адрес – Ботевградско шосе № 273. Човек, който никога не е идвал тук, може да се добере до посоченото място само на принципа „с питане и до Цариград се стига“. Впрочем не само – следва дълго газене на кал и прескачане на локви, за да се стигне до паркинг, ограден с висока ламаринена ограда, увенчана за всеки случай в горния край с два-три реда бодлив тел. Мерките за сигурност се подсилват и от едно куче вълча порода, което иначе оглежда съвсем приветливо допуснатите вътре за огледа. Въпреки студа, мъглата и факта, че е делник, пред оградата са се събрали доста хора. /Между другото всички определени за оглед дни са в делник – явно преимущество за хора без работно време ./ Трийсетина коли са паркирани в калта, а сбраното множество пуши, говори шумно и чака да се запише в списъците… Записвам се, в определения ми час пристигам отново и се нареждам пред вратата към паркинга. Извикват един по един двайсетте човека, които сме определени за следващия половин час, вземат ни паспортите и ни пускат вътре.

След първия поглед към подредените автомобили объркването ми е съвсем пълно. Представите, които си бях изградил, като четях обявата – Форд, Опел, Пежо и т.н. – се изпариха като дим. Гледката по-скоро създава впечатление за автомобилно гробище или битпазар, отколкото за паркинг с автомобили. Повечето посетители явно не са новаци, бързо и делово оглеждат, клякат, завират се. Има и един-двама, които гледат като мен с неразбиране редицата катастрофирали коли. От тях според обикновения наблюдател нищо не става. „Ти какво очакваш? По-новите коли се продават на корекомския търг, не тук – обяснява на своя приятел някакъв младок, очевидно по-запознат с „тия работи“.-После да не мислиш, че в търга печелят балъци като тебе и мене? Само автотенекеджии, шофьори от международния и техни хора, дето могат да ги поддържат тия коли. Ей от оная трошка ти прави чисто нова кола и й взима двойно и тройно. А за по-запазените наддават само разни от провинцията, бензинаджии, бармани, изобщо играчи, дето могат да хвърлят много пари.“ Поглеждам по-нататък и откривам, че има и коли, които поне на външен вид изглеждат добре. Все пак и тази част на паркинга не може да заглади напълно впечатлението, че се разхождаш из някакъв музей на модерното изкуство. Но изглежда малко хора мислят като мен. „Нищо му няма – чувам да разговарят двама пред катастрофирал микробус.-Ще се стегне – дребна работа.“ Очевидно съм имал оскъдни представи за възможностите на автотенекеджиите.

Трийсетте минути изтичат, връщат ми паспорта заедно с едно картонче, което ми дава право на участие в търга.Няколко дни по-късно, за да наддават за 60-те автомобила, в Зимния дворец на спорта в Студентския град се събраха 1200 души. Хора от София, от провинцията, млади, стари, готови на рискове наивници, дошли да си опитат късмта, опитни и пресметливи типове и дори няколко майки със съвсем малки деца. Разноликата тълпа не може да разсее у мен лепкавото усещане, че присъствувам на някаква спекулация.Погледът ми постоянно открива в множеството по някой от ония образи, които забелязах на огледа – сериозни и потайни физиономии, делови мъжаги на средна възраст, облечени младежки – джинси, спортни якета; лукави усмивки, заговорнически разговори с половин уста, студено пренебрежение към останалите „леваци“. „Ще взема да дам двайсе бона за оня Голф, ама ще има да викат после у-у-у“ – казва прошарен мъж с дънков костюм на млада жена, обута с нещо като кавалерийски ботуши и с изрусена тук-таме коса. След малко щях да разбера какво е това „у-у-у“. 

Срещу 100 лв. депозит и картончето с номера участвуващите попълват молба по образец и я пускат в сандък с процеп, приличен на избирателна урна.Трибуната пред хокейното игрище започва да се пълни с хора. Мачът започва, само че комбинациите и ударите ще се разиграват не върху ледената площадка. От някаква трибуна започват да четат по озвучител на радиоуредба наддаванията. Чете се всичко наред, много бързо, затова не се чува добре. След кратка почивка започва повторно четене, вече на печелившите наддавания. Трибуната се напълва съвсем, обстановката е гореща, въпреки че от ледената площадка лъха студ като от хладилник. Разнасят се освирквания и дюдюкания, когато четенето стига до няколко по-запазени коли – за тях се предлагат по 15, 17, 20 хиляди лева. 

Един невероятно блъснат Опел-дизел с още по-невероятна начална цена от 4900 лв. достига до 20 259 лева. Затова пък в тълпата се чуват ръкопляскания, когато се случи що-годе поправима кола да бъде спечелена с наддаване в разумни граници. Голямо оживление настава, когато се разбира, че съвсем грохнал „Фолксваген“ с начална цена 700 лв. е спечелен за 701 лв. Но настъпва многозначително мълчание, когато за едно здраво БМВ /съдейки по началната цена – 21 800 лв./ е обявено печелившото наддаване на стойност 45 500 лв. Не се чуват дори освирквания. По трибуната преминава тих ропот. В предварителното четене успях да чуя няколко наддавания за същата кола от по 26, 27, 30 и 33 хиляди лева. Носеха се противоречиви и невероятни слухове, че по-рано била притежание на еди-кой си. „Това са номера – пак я блокират. 

На миналия търг дадоха за нея 43 хиляди, после се отказват – какво като губи сто лева депозит. 

Наддават невероятни суми, за да се откажат всички и после я взимат на по-приемлива цена. Миналия път така стана и с онова Волво-дизел. Колите се менят, хората остават. „Играчите са едни и същи „ – обяснява авторитетно някакъв глас зад гърба ми. По-късно разбрах, че това не са празни приказки – няколко коли, за които на миналия търг са предлагани невероятни суми, този път бяха спечелени с далеч по-приемливи наддавания. Естествено, няма гаранции за успех в тая игра, но фактите са налице. Не е нужно да се мисли много какво дава възможност да се разиграват тия комбинации – ако печелившият се откаже, правото за закупуване се дава на следващия в наддаването, но той трябва да заплати най-високата предложена цена. Ако се разреши на следващия да закупи колата на цената, която той предлага, тия номера няма да минат.Монотонното четене на имена и суми спира заради някакво съобщение. Говорителят обявява: „Участвуващите в търга… – следват няколко имена, а след това настъпва пауза. „Вече са арестувани“ – довършва вместо говорителя нечий глас и спонтанен смях се разнася по редовете.

„Спектакълът свърши“ – мисля си като прочитат и последното съобщение,и с блъскане си пробивам път навън. В този момент става ясно, че лудницата тепърва предстои. „Айде, другият търг започва“ – казва на изхода развеселен чичко от провинцията. Пред залата са паркирани няколкостотин автомобила, дори върху затревените площи. Започва алъш-вериш, но не с тайни наддавания, а с пазарлъци и много по-богат асортимент автомобили. Някои от тях, съдейки по вида им, също са купени от такъв търг, изчукани, китосани, с корекомска боя – съвсем като нови – само за 15-20 хиляди. Някои продавачи са залепили дори бележка с цената на предното стъкло. Тази търговска треска явно беше подсилена от слуховете за съвсем скоро предстоящи изменения в реда за продажба на автомобили.

Тези изменения безспорно са необходими, за да се пресече дейността на някои  спекуланти. Но търговете като форма на продажба ще останат и не е зле да се помисли за такива правила на участие, които не създават условия за комбинации, а предоставят на всеки възможност да си купи употребявана кола на разумна цена.ВИЖТЕ ОЩЕ:Първият български автомобил разработен в бившата авиационна фабрика в Ловеч

Препечатано от сп. „София“, 1986 г.



Първият ден на септември 1997 г. Последният войник напуска поделението на 33-ти мотострелкови полк при 16-та дивизия към знаменитата Трета армия – бойната армия на България, разположено край малкотърновското селце Звездец. 

Дотогава то е най-предният рубеж на българската армия от времето на социалистическия й зенит. Но става първото, което затваря врати след т. нар. демократични промени у нас. Цял месец след тази сакрална дата от него се извозват безкрайни кервани с военна техника, танкове, платформи с оръдия…

Сгушени в дебрите на Странджа, на произвола на съдбата са изоставени сградите на бившите казарми и другите постройки от военния комплекс край границата, в който някога са отбивали военната си служба по около 2000 войника на набор. След изминалите 18 години оттогава, днес всичко това тъне в разруха.Единствената грижа, която полага военното министерство за собствеността си тук, е да плаща на няколко пазача да охраняват обекта. 

Те обаче така яко са замаскирали присъствието си, че и със свещ в ръка да се търсят, не могат да бъдат открити. Всеки може необезпокоявано да се разходи из руините на поделението и да се наслади на гледката, без да бъде смущаван от никакво друго човешко присъствие или да бъде изгонен от митичните охранители.Това, което се вижда обаче, може буквално да разбие сърцето на всеки милеещ за благоденствието на родината си човек. Съзнанието ти просто отказва да приеме за реалност гледката на безвъзвратно потрошените милиони, отделяни някога за отбраната на страната ни от пълнената с труда на родителите ни хазна.Масивните казарми, строени половин век преди изоставянето си – през 1947 г., със здрави тухли, правени на място тук, сега зеят порутени. Оцелял непокътнат е единствено надписът на един от входовете им, нравоучително наставляващ „Повече пот в учението, по-малко кръв в броя“. До тях, в някогашния басейн, днес „плуват“ на сухо къпинаци и проскубани саморасли фиданки.

Обрасла в храсталаци е и добрата стара кухня, където в огромни зидани казани се е приготвяла манджата за изгладнелите след изнурителното юркане войничета. За тях имало изградени 3 столови с обща площ от цели 3 декара. И тъй като при такава голяма навалица от хора няма как да се мине без сакътлъци, настинки и разни други болежки, насред поделението е била разположена огромна лечебница с кабинети за прегледи, манипулационни и стационар. В настоящия момент обаче и нейната сграда има нужда от сериозно лечение и грандиозна строително-ортопедична намеса.Покрай строгите учения обаче, намирало се е време и за развлечения. 

За целта на живописния скат зад плаца, сред дъхава борова горичка е издигната сцената на летен театър и амфитеатрално разположени пейки за зажаднелите за зрелища солдати – някога огласяна от концерти и театрални постановки. От нея почти нищо не е останало, но на няколко крачки встрани е оцелял паметен агитационен обелиск с патриотичния надпис: „Мила родино, ти си земен рай“.Странно е как при тази разруха, най-дълговечни и най-непоклатими се оказват именно тези емблематични знаци на социалистическата пропаганда. Още не са избелели напълно цветовете и на фреските, посветени на историческия ХІІ конгрес на БКП и на „1300 години България“. А сред руините на трибуната, откъдето командването строго е наблюдавало как „чепикът набива крак“ в тържествен марш, почти непокътнат е останал барелефът на стария ни социалистически герб. 

Но не и двете зенитни картечници, които наперено са вирили дула от двете й страни и от които днес помен няма.На общината в Малко Търново 10 години след бастисването на поделението са предоставени и 82 апартамента в жилищните блокове, построени за нуждите на офицерските семейства. Сигурно всеки, пътувал към Турция по този път, се е дивил на окаяното им състояние. Но едва ли подозира какво ще завари вътре в някогашните апартаменти на военните, в които още няма заселени цигани. Истински апокалипсис! И кончета, които се разхождат пред входа като в прерия…„Ами вижте какво представлява днес сградата на ДНА в центъра на селото – отваря ни очите Костадин Статев, местен жител, работил някога в същото поделение, който не крие болката си от тоталната разруха на цветущите преди време военни имоти. – Когато се строеше, участие взе и кметството на Звездец. 

Имаше огромна дискотека за младежите. Просторният салон се огласяше от неспирните културни мероприятия, концерти, забави… А сега няма къде едно селско събрание да си направим“.Въпреки че отвън постройката изглежда читава, отвътре за стария й разкош безмълвно свидетелства само скритата под мръсотията мраморна венецианска мозайка във фоайето и почернелият дъбов паркет в затрупаните с боклуци помещения.Как да не те хване яд, че този огромен сграден фонд, разположен в живописна местност, недалеч от Странджанското оборище – Петрова нива, толкова години е оставен да се руши, вместо собственикът му – Министерството на отбраната, да намери начин да го стопанисва. Пък като не може, мъжки да си признае безсилието и вземе, че го даде на други, които да го използват и да се грижат за него. Защо в това красиво място, с кристално чист и благодатен планински въздух, тези сгради не бяха превърнати в санаториум или старчески дом, да речем. Като се използва готовата инфраструктура с кухни, столови, спални помещения, поликлиника, база за развлечения…  Само че влакът към реализирането на подобни блянове вече отдавна е заминал към небитието.

Така, макар че в затънтените странджански дебри вражески войник не е стъпвал, разрухата тук наподобява наказателна операция на нечий окупационен корпус, а споменът за полка край границата е все по-избеляващ.

Източник: www.desant.net/Автор : Диана Славчева, снимка Николай Недев Със съкращения./



„Абсурд“ – би казал всеки жител по времето на соца. „Не, ама да“ – бих перифразирал покойният Петко Бочаров. Тя, случката, станала не в село Могила, както пише поетът в „Песен за човека“, а в морската ни столица – социалистическа Варна… На чаша бира сме на лозето на приятеля ми Григор Стоянов-Гришата, пенсиониран служител от ГКПП при летище Варна.

„По онова време (70-те години на 20. век) в квартал „Владиславово” имаше едно много палаво 6-годишно дете – Митко – започна Гришата. – В неработни дни, когато не ходел в близката детска градина, като направел някаква беля и го напляскат, Митко хващал автобуса (поради малката си възраст не плащал билет) и отивал при баба си в квартал „Аспарухово”. А тя по телефона успокоявала родителите му, че той е при нея, да не се тревожат. В ония години държавната доктрина за комунистическо възпитание на младежта обхващаше и детските градини. И в тях програмно се величаеше Съветският съюз, а столицата му Москва се възхваляваше като райско място на земята. В този дух идеологически е бил „подкован“ и невръстният Митко. Случило се обаче така, че през един летен ден за немирствата си бил наказан и от двете страни: от родителите си във „Владиславово” и от баба си в „Аспарухово”. И сърдитият Митко решава да замине за мечтаната Москва. Колко му е, летището е на около 1 км от дома им и често се наблюдават излитащи и пристигащи самолети. И така, взема един комат хляб, прекосява нивите, които делят жилището им от летището, пристига там и се спотайва в един ъгъл на чакалнята. Когато по високоговорителите се разнася поканата „Пътниците за Москва да се отправят към самолета“, Митко се присламчва към едно семейство с две деца, с тях безпроблемно минава през КПП-то, влиза в самолета и се настанява на някакво свободно място. От време на време минават стюардеси и го черпят с нещо за хапване, без да го разпитват.

Но когато слиза на летището в Москва, нещата яко се затягат, защото на руското КПП „стъргата“ е жестока: броят стриктно не само хората и бебетата им, но и придружаващите ги животни. Задържат малкия нелегален пътник и се обаждат в българското посолство: „Ваш гражданин нарушил государственную границу Советского Союза”. Елате да си го приберете. В посолството щели да се побъркат: „Кой ще да е този луд, който наместо да драсне на Запад, се е юрнал към Съюза“. Българският посланик се разпоредил да приберат нарушителя. Те също се изумили от срещата си с „гражданина” и му дали някакъв сандвич. Един от служителите, който имал малки деца, съжалил беглеца и предложил: така и така е дошло момчето, поне да го разходят из Москва, да сбъднат мечтата му. Качили го в кола, посетили Червения площад, Парка за отдих и култура „Горки“ и накрая в огромния магазин „Детский мир“ му накупили за десетина рубли цяла торба евтини дървени играчки в различни цветове. В същото време във Варна родителите и баба му са в паника, момчето е изчезнало, съобщават в МВР и го обявяват за издирване.

В посолството на другия ден с първия самолет за Варна го изпращат и когато се явява у тях, преди да посегнат да го набият, той ги изумява: „Идвам от Москва!“ – приключи разказа cи Гришата.

– Важното е – казвам, – че всичко е минало добре.

– Глупости – отговоря Гришата, – ти знаеш ли какво стана после? Българското посолство в Москва сезирало за нарушение на граничния режим нашето външно министерство, външното министерство е сезирало вътрешното министерство и нашият министър издаде заповед за наказание на цялата смяна, която е била дежурна в деня на „произшествието“. А в тази смяна бях и аз и също го отнесох.

– И все пак с това неприятностите са приключили – предположих аз.

– Глупости – повтори Гришата. – Работата стана по-зле, защото този хлапак, като занесъл торбата с подарените играчки в детската градина и се похвалил с „подвига“ си, случката се разнесла и по другите детски градини и после рояци деца започнаха да обсаждат летището с желание и те да се изявят като Митко. В чудо се видяхме, удвоихме охраната, за да опазим самолетите от кандидати за герои. Ха наздраве! – вдигна халбата с бира Гришата.

Припомнил случката – Костадин Чобанов, Варна/Източник: retro.bg/



Една нощ светлините в цяла Варна изгасват мистериозно и целият град потъва в мрак.Всичко това продължава за около половин час, а целта е да бъдат заблудени похитителите на самолет, поискали да избягат във Виена. След една перфектно планирана и изпълнена операция, самолетът, пътниците и екипажът са спасени, а похитителите – неутрализирани.

Датата е 7 март 1983 г. В 18 часа самолет Ан-24 на БГА Балкан излита за редовен полет от София за Варна. Пътниците са около 40, а сред тях и четирима софиянци на възраст между 17 и 22 години. Младежите се на борда с идеята да отклонят самолета към летището във Виена, за където не продават билети.Малко след излитането младежите вадят ножове, незнайно как преминали проверката на софийското летище. Те съобщават на смаяните пътници, че са рецидивисти, излезли от затвора и че ще счупят илюминатор и разхерметизира самолета. Един от похитителите опира острие в гърлото на стюардеса. Искането към екипажа е да отклонят полета към Виена. Командирът обаче уведомява наземните власти, които му дават указание да съобщи на похитителите, че лети към Виена. Всъщност се държи курс към Варна, като самолетът кръжи над България, за да имитира по-далечен полет към столицата на Австрия.

Случаят все още се помни с изгасянето на тока на цяла Варна. За да бъдат заблудени похитителите, се взема решение да бъде спряно електричеството в целия град. Те все пак виждат корабите в Белославското езеро, мислейки си, че това е Дунав.

Малко след 20 часа плененият Ан-24 каца на варненското летище. Спира на повече от километър от пасажерския терминал. На борда на самолета се качват полицай и служител на аерогарата, говорещи немски език. Те трябва да заблудят похитителите, че са австрийски летищни работници и вече се намират във Виена. В последния момент нападателите усещат, че са измамени, споделя спомените си пред Дарик Стоян Милков. Заради перфектния си немски 46-годишният тогава заместник-началник на КПП-то на аерогарата е избран да играе ролята на австрийски полицай. Българският милиционер се справя с нелеката задача да заблуди похитителите, но е разпознат от тях по черното яке родно производство, спомня си още варненецът.

„Излъгали са ни. Това не е Виена. Сега ще колим„, извикал единият от похитителите, връща лентата 31 години назад полковникът от резерва Милков.

Следва щурм на спецчастите и самолетът е овладян. Пътниците са невредими. Ранена е само една от стюардесите. Един от похитителите е застрелян, а останалите трима – арестувани, спомня си Милков.

Убит е лидерът на похитителите, който се оказва войник, избягал от софийско поделение. Застрелян е в тоалетната на самолета, където се заключва с взетата за заложник стюардеса и заплашва да я убие с нож. Момичето е ранено в шията, като острието се спира на милиметри от сънната артерия.

Варненските служители на МВР наричат операцията „Виенския случай“. Тя преминава под ръководството на генерал Велико Станков, който по това време оглавява местното подразделение на милицията. Действията на генерал Станков и подчинените му са перфектни, а организацията, създадена от МВР, би могла да влезе във всеки учебник по антитероризъм.

За да не изтече информация и не се създаде психоза, варненските криминалисти даже прибягват до хитрост. „Обиколихме всички болници в града, за да проверим дали няма насрочени операции. Казахме им, че търсим прострелян човек. Не им разкрихме, че ще гасим тока“, разказа Любомир Димитров, полковник от резерва, бивш директор на РДВР-Варна и ръководител на отдели и екипи в дирекцията. По време на „Виенския случай“ е част от икономическия отдел.

Следва дело, което продължава не особено дълго, тъй като през 1983 година властите са безкомпромисни към подобен род действия. Четиримата похитители са осъдени, като тримата останали живи отиват в затвора. Съдия по делото е Димитър Попов, който след години става министър-председател на България.

„Виенският случай“ е последният по-сериозен инцидент с отвличане на български самолет. За участието си в операцията Стоян Милков е награден с орден за храброст. Отличени са и останалите главни действащи лица от МВР.

Източник:dariknews.bg



Вируси, болести и други подобни явления по времето на социализма бяха известни само на възрастните. В сравнение само, сегашните деца знаят всичко за коронавируса, рака и другите опасни болести. Още от детската градина държавата се грижеше за здравето на децата. Сеансите с кварцова лампа бяха задължителни през студените сезони. Облъчването с нея беше под формата на игра, а миризмата – незабравима, припомня novini.store.

Обяснението беше, че това е нещо като изкуствено слънце, за да си набавяме витамин D през зимата, против рахит, бактерии и вируси. Беше ни интересно, а и всички искахме да носим такива очила. Понякога очилата не достигаха и част от децата трябваше да стоим пред кварцовата лампа със затворени очи. Едва ли не се карахме за тези очила.Облъчването продължаваше и в началните ученически години. Редяхме се в коридора пред стаята до лекарския кабинет, изчаквайки реда си за няколко минутки пред кварцовата лампа. И така всяка година до момента на ваксинация.

Ваксини на децата се поставяха в класните стаи. Идваха сестрите с поднос спринцовки, памук и шишенце спирт. Навивахме ръкавите и изчаквахме реда си в редичка пред черната дъска. Имахме и групови посещения при зъболекар. Там беше страшно.

Времето през зимата летеше в игри и забавления. Играехме по цял ден навън. Ходехме на пързалки с шейни и найлони. Прибирахме се само да хапнем и да сменим мокрите дрехи и пак излизахме. И така цяла зима. И като че ли болни деца нямаше.

Аз и моите приятелки пенсионерки, макар да гоним 80-те, опитваме да сме в крак с новите технологии. Внуците ни учат как да влизаме във Фейсбук, за да си уплътняваме многото свободно време.

На мен например младите ми купиха таблет и всеки ден ми показват как да действам. Така в мрежата си говорим понякога със съученички от други градове, които все още са живи, обменяме си готварски рецепти и се поздравяваме за празниците, че даже коментираме и политиците, дето най-много ни ядосват.

Едно време нашият Фейсбук бяха опашките по магазините, на които се редяхме всеки ден. Удоволствие беше да чакаме и да си бъбрим с комшийките, да споделяме в кой магазин са „пуснали“ някоя хубава стока, да се оплачем от снахите и зетьовете, да обменим най-пресните клюки от квартала.

Да вметна, че наистина се редяхме за карантия, за хляб, за дефицитни плодове и зеленчуци, ама поне всички продукти бяха истински и питателни, не като днес.

Сега вече сме запалени по Фейсбук и гордо можем да се наречем интернет пенсионерки. Какво да се прави – нали трябва да сме модерни баби.

Надежда Косева, Варна


 


1.Дъвче листата на фикуса.

2.Не внимава в час по аритметика.

3.Ученикът свири в час по пеене.

4.Ученикът рови в фикуса по-време на час.

5.Блее през прозореца по-време на час.

6.Дърпа косата на съученичката си по-време на час.

7.Звучно дъвче дъвка в час по математика.

8.Не носи всички рисунки за оценка.

9.Спи по-време на час по литература.

10.Без домашно.

11.Драска по чина 

12.Държи се нагло в час по-биология

13.Пее в час по география.

14.Зяпа през прозореца в часа по геометрия.

15.Не знае а подсказва в час по геометрия.

16.Дърпа косата на съученичката си от предния чин

17.Вие като вълк в час

18.Зяпа през прозореца и не внимава в час по математика

19.Спи в час по география 

20.Събува обувките си по време на час по история 

Вижте още:Защо някога наричаха образованието ни "Българското чудо"

Ако се сещате за други интересни забележки които вие или ваши познати са имали,споделете ги в полето за коментар



В брой 5 от 1-15 март 2016 г. на в-к „Работническо дело“, орган на ЦК на Партията на българските комунисти, четем интервю с доц. Иво Христов – социолог, юрист и преподавател във ВУЗ. Как попадна при мен официозът на ПБК? 

Оказва се, че вестникът се разпространява и в Стара Загора „на ръка“…Топ социологът Иво Христов разкрива любопитни факти от близкото минало на България.

5 милиона българи напуснаха страната за последните 2 десетилетия. Това не е миграция, а евакуация. От София до Бургас, България е само един трагичен микс от старчески домове и цигански катуни. Преди 25 години, ние бяхме сред 35-е най-развити страни в света, в момента сме след 80-о място по индекса на ООН за човешко развитие. 

Някога бяхме космическа държава, а сега ни обясняват, че трябва да развиваме „кънтри туризъм“ и да садим боб. Преди 25 години страната имаше гръбнак и с нас се съобразяваха, включително и във военно отношение. Имахме толкова танкове, колкото Гърция и Турция взети заедно. И от нас се страхуваха и ни уважаваха, казва в интервюто социологът.

Имахме работеща икономика, работеща власт…

Бяхме една от водещите страни в електрониката, въпреки ехидните подмятания за качеството на нашата електроника. Но България имаше един от трите завода в света за дискови запаметяващи устройства – този в Стара Загора. Другият беше в Силиконовата долина, а третият в Япония. Тогава бяхме нещо, а сега сме нищо.Народ се спасява не през бягане поединично, а да спасим себе си, като спасим обществото.

В България остана демографската шлака. За тези си думи, които казах по-рано бях критикуван, но… За тези 25 години, у нас израснаха няколко генерации деца, които считат омерзителното ни настояще за нещо нормално. И ако някой някога реши, че тази страна трябва да се спасява, най-страшното е, че и сега вече няма с кого да го прави. Има четири-пет генерации, които просто трябва да бъдат прескочени. Разбира се, в тях има някои изключения, казва накрая в интервюто доц. Иво Христов



Законът за съдене на министрите от 1880 г. е актуален и днес!Първото българско правителство, обвинено в злоупотреба с държавни средства и изправено пред съд, е 19-ото правителство (1899–1901) на Тодор Иванчов 

За случая е свикан Първият държавен съд, създаден със Закона за съдене на министрите от 10 декември 1880 г. на основание чл. 155 от Търновската конституция, свикан по искане на 11-ото Народно събрание. 

Председател на съда е Александър Малинов. Министър-председателят Тодор Иванчов, министърът на вътрешните работи Васил Радославов и министърът на външните работи и изповеданията Димитър Танчев са осъдени през юни 1903 г. на по 8 месеца затвор и лишаване от граждански и политически права. Но както можем да се досетим, през декември същата година са амнистирани от 13-ото Народното събрание. 

Следващите български правителства, изправили се пред Втория държавен съд, свикан от 14-ото Народно събрание са: 26-ото правителство (1903-1906) на Рачо Петров, 27-ото (1906-1907) на Димитър Петков и 29-ото (1907-1908) на Петър Гудев. Както може да се досетим, обвиненията са за корупция (колко съвременно и банално звучи). Ето една малка част от тях. 

Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лична лихвена сметка в Българската народна банка.Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. Димитър Петков внася парите от фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, който управлява в качеството си и на вътрешен министър, в лична лихвена сметка в Българската народна банка. 

Петър Гудев изтегля над 400 хиляди лева от различни държавни фондове, които използва за свои лични цели.Почти лишен от собствени средства в началото на мандата, в края му той разполага с почти 200 хиляди лева. И трите правителства са замесени в злоупотреби при доставки за военното министерство.

Всички те взимат добри комисиони от доставките за армията. Познато ви е, нали. След 4 години протакане и адвокатски трикове до присъди не се стига. Правителството на Васил Радославов прекратява процеса и на свой ред след 10 години застава на подсъдимата скамейка. 

През октомври 1919 г. правителството на Александър Стамболийски заповядва да бъдат задържани и съдени лицата, виновни за въвличането на страната в Първата световна война 

Бившите министри са посочени като основните виновници за втората национална катастрофа. Третият държавен съд е най-продължително заседавалият и обхващащ най-голям брой обвиняеми. Съдът е свикан на 12 януари 1920 г. по искане на депутати от 18-ото Обикновено народно събрание, като първоначално обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, управлявал по време на Първата световна война. След 1922 г. обвинението е разширено и в него са включени правителствата на Иван Евстр. Гешов (1911-1913), Стоян Данев (1913) и Александър Малинов, чието правителство подписва Солунското примирие и потушава Войнишкото въстание (1918). Държавен обвинител е Райко Даскалов, обявил Радомирската република и предвождал войниците към София.

Обвиняемите са сочени като виновници за националните катастрофи след Балканските и Първата световна война. Най-тежката присъда, доживотен строг тъмничен затвор, получават шестима осъдени - Васил Радославов (избягал предвидливо в Германия), Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. И тъй като в България всичко е предпоследно, след Деветоюнския преврат всички, с изключение на Васил Радославов и Димитър Тончев, са помилвани. 

Но всичко дотук може да се определи като дилетантско на фона на така наречения Народен съд (1944 – 1945). Невиждан по мащабите и жестокостта си. С Наредба-закон от октомври 1944 г. е създаден гореспоменатият съд и под отговорност са подведени министрите от януари 1941 до септември 1944 г. 

На 1 февруари 1945 г. са осъдени на смърт 24 министри. Останалите са изпратени по лагери и затвори

Всичко това звучи жестоко за нежните ни демократични уши. Но аз бих попитал: Днес има ли основания един съд на депутати и министри, извървели се през последните двадесет години. Но да бъде отново Народен съд, защото, както виждаме, Държавният съд не е свършил много работа.

Паулина БОЯНОВА


Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота. 

През  февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание. 

За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.

Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.

И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.

След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:

-Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!

И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:

„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах  на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."

Не след дълго идва отговор.

„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.

И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.

След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.

Зинаида е родена на 23 ноември 1920.

Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.

Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише. 

Първата дума, която написва е "мама". А после и това:

“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”

През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!" 

И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.

От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:

„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”

Целият свят знае за нея.

Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.

Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.

Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.

След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие. 

През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.

Зинаида  категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се  опитва да живее пълноценно.

Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.

“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син  Владимир Марченко.

В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:

„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.

На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.

Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва



Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.

Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".

На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".

МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.

Елена Мухина в документален филм от 1978 година


Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."

Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.

В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.

На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.

После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.

Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."

Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.

През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.

Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.

"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."

Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".

И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.



На 17 ноември 1956 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се въведат -трудововъзпитателните общежития“, т. е. в лагера в Белене да се изпращат „най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи“.

Малцина са днес тези, които знаят кoй e Илия Bълĸoв и ĸaĸ cтaвa извecтeн зa cвeтa пoд имeтo Юл Бpayн. Toй e eднa ĸoлopитнa личнocт, зa ĸoятo ce чува мaлĸo извън нayĸaтa, зaщoтo изoбpeтeниeтo мy caмo пo ceбe cи e peвoлюция. Toзи твъpдe ocoбeн чoвeĸ имa живoт, изпълнeн c oбpaти, пpecлeдвaнe нa мeчти и тъpceнe нa вeчнaтa мy cтpacт – бpayнoвия гaз, ĸoйтo e дeлoтo нa живoтa мy!

Πoвeчeтo xopa пo cвeтa пoзнaвaт изoбpeтaтeля нa бpayнoвия гaз ĸaтo aвcтpaлийcĸия yчeн Юл Бpayн, ĸoeтo e мнoгo тъжнo. Bcъщнocт тoзи yчeн e бългapcĸи гpaждaнин, нo ycлoвиятa в poдинaтa гo ĸapaт дa тъpcи мeчтитe cи дpyгaдe.

Бългapcĸият гpaждaнин Bълĸoв e poдeн нa 16 aпpил 1922 г. във Bapнa. Cмътнитe cпoмeни нa близĸитe мy зa нeгo гo coчaт ĸaтo мнoгo cpъчeн и oтдaдeн нa тexниĸaтa и нayĸaтa чoвeĸ. Oщe ĸaтo мaлъĸ yчeният e бил cпocoбeн дa cглoби paдиoaпapaт oт пoдpъчни мaтepиaли. Cтpaннo, нo тoзи ocтъp yм e възпитaниĸ нa Πлoвдивcĸaтa ceминapия и дълбoĸo вяpвaщ чoвeĸ. Идeятa зa бpayнoвия мy гaз ce paждa oщe тoгaвa в бeгли гpaници, пoнeжe пacaжът зa нaĸaзaниeтo нa чoвeчecтвoтo в библиятa c oгън cилнo впeчaтлявa Bълĸoв. Toгaвa тoй, ĸaтo cилнo вяpвaщ чoвeĸ, нe ce cъмнявa в тoвa и зaпoчвa дa тъpcи нaчини ĸaĸ вoдaтa мoжe дa бъдe зaпaлeнa, зaщoтo e yбeдeн, чe e възмoжнo!

Зa cъжaлeниe, ocтpият yм нa Илия Bълĸoв мy oтвapя бeля cлeд бeля. Ocвeн вяpвaщ чoвeĸ тoй e cилнo зaинтepecyвaн oт cлyчвaщoтo ce пo cвeтa и cлyшa чyждecтpaнни paдиocтaнции. Taĸa cлeд вoeннa cлyжбa нa ocтpoв Caмoтpaĸи ĸaтo cтyдeнт пo eлeĸтpoинжeнepcтвo в Coфийcĸия yнивepcитeт тoй e apecтyвaн oт влacттa пpeз 1948 г. Дo 1950 г. paбoти в минитe пpи изĸлючитeлнo тeжĸи ycлoвия, нo нeгoвият yниĸaлeн yм e бил изпoлзвaн oт peжимa, зa дa пoпpaвя cлoжнa тexниĸa в yнивepcитeтa, cпoмнят cи cъcтyдeнтитe мy. Попада и в Белене. Cлeд ĸaтo e ocвoбoдeн oттам, Илия Bълĸoв ce жeни пpeз 1950-а, нo тoвa нe тpae дългo. Πocтoяннo е cлeдeн и пocтaвян пoд cъмнeниe. Затова peшaвa, чe в Бългapия зa нeгo бъдeщe нямa! Taĸa пpeз 1952-ра пpeз peĸa Peзoвcĸa пpeминaвa нa тypcĸa тepитopия. Taм мъĸитe мy пpoдължaвaт, зaщoтo e oбявeн зa шпиoнин и пpeĸapвa цeли 6 гoдини в тypcĸи зaтвop. Heзнaйнo пo ĸaĸви oбcтoятeлcтвa e ocвoбoдeн oт cлyжитeл нa ЦPУ – мaйop Бpayн, и ce oзoвaвa нa авcтpaлийcĸa зeмя. Taм бългapинът Илия Bълĸoв ce пpeвpъщa в aвcтpaлиeцa Юл Бpayн. Зaпoчвa paбoтa в aвcтpaлийcĸa фиpмa и ce издигa дo пocтa тexничecĸи диpeĸтop, нo cĸopo нaпycĸа, зa дa ocъщecтви дeлoтo нa живoтa cи – oтĸpитиeтo нa бpayнoвия гaз!

1971 e гoдинaтa, в ĸoятo oтĸpивaнeтo нa бpayнoвия гaз cтaвa фaĸт. Πpoфecop Бpayн пpaви мнoгo изcлeдoвaтeлcĸи oпити, в ĸoитo пoлyчaвa yниĸaлнa cмec oт ĸиcлopoд и вoдopoд в cъoтнoшeниe 1 ĸъм 2 и гaзooбpaзнo cъcтoяниe. Taзи cмec в xимиятa e извecтнa ĸaтo „гъpмящ гaз“, нo yчeният ycпявa дa oпoлзoтвopи yниĸaлнaтa eнepгия oт вътpeшнoтo ѝ гopeнe пo eдин yниĸaлeн нaчин – зa двигaтeл нa aвтoмoбил c вaĸyyмeн пpинцип. Toзи двигaтeл гopи вoдopoд, нo бpayнoвият гaз гo oĸиcлявa и пo-тoчнo ĸиcлopoдa в нeгo. Бpayнoвият гaз ce пoлyчaвa блaгoдapeниe нa cъвceм пpocтa eлeĸтpoлизa, тoecт paзпaдaнe нa вoдaтa. Зa тaзи цeл Бpayн изoбpeтявa eлeĸтpoлизeн гeнepaтop, зa дa cъздaвa гaзa cи. 

Aĸo cвъpжeм oбиĸнoвeнa гopeлĸa ĸъм гeнepaтop, тя имa cин дo бял плaмъĸ и cлyжи ĸaтo мoщeн cпoявaщ или пpoбивeн ypeд. Ho мнoгo вaжнo e дa ce oтбeлeжи, чe плaмъĸът нa тaзи гopeлĸa нямa дa изгopи ĸoжaтa ви, a caмo щe я нaмoĸpи c ĸaпĸи вoдa! Илия Bълĸoв, или пpoфecop Юл Бpayн, пpaви мнoжecтвo дeмoнcтpaции нa paбoтaтa нa cвoя yниĸaлeн гaз и cтигa дopи дo Kитaй, ĸъдeтo e paдyшнo пocpeщнaт. Зa paзлиĸa oт Бългapия, ĸъдeтo зa пocтижeниятa мy нe ce гoвopи, a дopи тe ce пpиĸpивaт. Любимaтa дeмoнcтpaция нa твopeниeтo нa Бpayн e дa изминe 1600 ĸилoмeтpa c ĸoлa – бeз тpaдициoннo гopивo ĸaтo бeнзин и дизeл. Toвa e възмoжнo блaгoдapeниe нa бидoн c вoдa oт 4 литpa и чифт бpayнoви бaтepии, пpeoбpaзyвaщи вoдaтa в гaз.

Бpayнoвият гaз peжe cтoмaнa c лeĸoтa, тoпи и cпoявa мeтaли oт paзличнo ecтecтвo, paзгpaждa paдиoaĸтивни oтпaдъци, cлyжи ĸaтo гopивo зa aвтoмoбилa, пpoизвeждa eлeĸтpичecтвo, cyши въглищa и пpeчиcтвa pyдa. Температурата, която развива пламъкът, проявява избирателна способност към всеки отделен елемент. Горелка с браунов газ сублимира волфрамова пръчка, чиято температура на топене е 3410 градуса по Целзий. Сублимация означава вещество да премине от твърдо в газообразно състояние, без да преминава в течно.C двe дyми, e yниĸaлнo cpeдcтвo в peдицa oблacти и индycтpии. 

Може да се използва в Космоса. Πpeз 1977 и 1978 г. Илия Bълĸoв пaтeнтoвa изoбpeтeниeтo cи ĸaĸтo в Aвcтpaлия, тaĸa и в Aмepиĸa. Oбaчe зa жaлocт въпpeĸи гoлeмия интepec oт cтpaнa нa мeдии и oбщecтвo, въпpeĸи гoлeмитe пoлзи тoвa изoбpeтeниe нe ce e нaлoжилo и дo днec. Зaщo ли? Зaщoтo нe e изгoднo зa cвeтoвнитe интepecи и щe бpъĸнe в джoбa нa мнoгo мoнoпoлиcти, ĸoитo нe иcĸaт тoвa. Зa дa oпpaвдaят нeпpиeмaнeтo cи, yчeнитe твъpдят, чe peaĸциитe нa гaзa и нeгoвият „жив плaмъĸ“ ca нeoбяcними нитo физичнo, нитo xимичнo.

Пpeз 1981 г. Юл Бpayн cъздaвa фиpмaтa „Вrоwn Еnеrgу“ в Cидни c цeлтa дa пpoизвeждa гeнepaтopитe, изoбpeтeни oт нeгo зa бpayнoв гaз. Πъpвият гeнepaтop e пpoдaдeн в Kитaй, ĸъдeтo ce изпoлзвa зa цeлитe нa изгapянe нa paдиoaĸтивни oтпaдъци. Гeнepaтopи имa и в Kaнaдa./Ретро.бг/



Името на Георги Димитров вече не значи нищо за младото поколение, още по-малко пък то знае коя е Нушка Григорова. За възрастните, които все още вярват в светлото бъдеще и в победата на комунизма, и двете имена значат много.Всъщност преди 1989 г. Нушка Григорова е смятана за легендарна личност, която била любимка на героя от Лайпциг. 

Тя е онова усмихнато дете, прегърнало Георги Димитров на така популярната преди 10 ноември снимка, която е обезсмъртена и на плакат, и на стотици хиляди пощенски картички по онова време, пише „Всеки ден“ Историческото фото е направено навръх 1 януари 1947 г. в дома на комунистическия лидер в Княжево, когато бъдещата известна режисьорка и актриса е на 9 години. Всъщност само преди дни Нушка Григорова, която направи филмова и тв кариера благодарение на тази снимка от детството си, изпрати своята приятелка и колежка Мария Русалиева.

Днес обаче няма и помен от онова малко усмихнато и безгрижно русо момиченце с плитки, облечено с бяла блузка със синя яка и червена панделка, което е в прегръдките на Георги Димитров и го гледа засмяно. Самата Григорова, която днес е на 76 години, признава, че тази снимка и многобройните й срещи с вожда и учителя на българския народ са белязали целия й живот.

Възрастните хора, които разпознаха режисьорката на погребението на Русалиева, бяха изненадани, че някога напетата телевизионерка се е запуснала, ходи раздърпана и с полузакопчана риза, която не е в тон с полата й. Нушка е родена на 28 септември 1938 г. в София в семейство на комунисти. Днес споделя, че още като съвсем малка родителите й, които били функционери в БКП, я учили, че Георги Димитров е герой и много светла личност. Затова и още на 5 години малката Нушка мечтаела да се запознае с вожда и да го прегърне. Съдбата й се усмихва през 1946 г., когато героят от Лайпциг присъства на концерт с партизани във Военния клуб в столицата. 8-годишната Нушка е определена да поздрави другаря Димитров със стихотворението на Асен Босев „Цял народ те слави, чичко Димитров“. 

Коминтерновският деец толкова много се развълнувал от топлите думи, че станал, взел момиченцето на ръце и го прегърнал. След това „чичко Димитров“ извикал родителите на Нушка и докрая на концерта тя седяла в скута му.От въпросното събитие обаче Григорова твърди, че няма запазени снимки, но тя и до днес пази топъл спомен от така желаната си първа среща с героя от Лайпциг. Оттогава обаче той канел момиченцето заедно с майка му и баща му на всяко партийно тържество, организирано в дома му. Момичето е прието в хор „Бодра смяна“, който е избран да поздрави Георги Димитров за новата 1947 г. Куп деца, сред които и Нушка, отиват в къщата му в Княжево, играят, пеят, ядат и се веселят заедно с вожда, а точно в 12 часа през нощта го сурвакат за Честита Нова година. Министър-председателят и жена му Роза се радват от сърце на хлапетата. Димитрови тъкмо са осиновили малкия Бойко, след като губят сина си Митя.

Нушка Григорова

Героят от Лайпциг проявява особено отношение към Нушка и отново, след като тя го поздравява със стихче, той я вдига на ръце. По традиция партийният фотограф запечатва историческия миг насред бурните аплодисменти на комунистическия елит. На следващия ден снимката се появява в официоза на БКП „Работническо дело“. След това фотото е използвано от редица художници, за да покажат любовта на вожда и учителя към децата на България.

Снимката десетилетия наред виси в училищата и в държавните институции.  От този миг животът на Нушка Григорова тръгва стремително нагоре – завършва с отличие гимназия, следва актьорско майсторство и режисура у нас, после специализира в братския Съветски съюз. Работи като режисьор в БНТ, кореспондент е на телевизията в Москва. Григорова е една от най-видните русофилки, доскоро бе режисьор на партийните концерти и тържества на БСП.

Дебютът й като актриса е в ролята на учителката в партизанския сериал „На всеки километър“. Нушка Григорова има зад гърба си два брака. Първата й дъщеря загива трагично в Москва. От втората си щерка Рада има две внучета. Режисьорката винаги е смятала Димитров за светец и продължава да го тачи и днес, като носи цветя на гроба му на Централните софийски гробища, където бе препогребана мумията му, след като бе извадена от мавзолея през 1990 г. Нушка ходи и на паметни за нея места, свързани с комунистическия вожд./Блиц/



На 18 юни 1963 г. в Димитровград се ражда Румен Радев, бъдещият летец изтребител и президент на Република България. 

Детството му обаче минава в хасковското село Славяново, където и днес живеят родителите му, вече пенсионери.Майка му Станка е на 76 г. 35 години тя е работила като главна счетоводителка на горското стопанство в Хасково. Баща му Георги Радев е на 79 г. Има зад гърба си 40 г. работа, минал е през много нива в енергоснабдяването, преподавал е и електротехника в тогавашния механотехникум.

„Обикновени хора, много работливи, честни, добри. Те са образец за мен“, описва ги Радев. И с гордост казва, че от баща си наследил идеализма. „Все се опитваше да ми покаже, че светът е идеален, че човек трябва да вярва в своите идеали. Ако говорим, че мечтата му е била да живее честно и достойно през живота си – да, постигнал я е“, допълва синът.

Двамата пенсионери живеят в приветлива къща на тихата уличка „Митко Тръндев“ в Славяново. И двамата са много уважавани и в селото, и в Хасково, и в Димитровград. И винаги са усмихнати. Никога не са се интересували от власт и партии и преди, и след 1989 г. не са членували в никакви политически формации. Свикнали са да живеят скромно. Сами се грижат за къщата и двора и не се плашат от работа.Радеви научили Румен и две години по-голямата му сестра Лозана от малки на труд. Когато не бил на училище малкият Румен помагал на баба си и дядо си. Ставал рано сутрин да бере тютюн, копаел градината, никаква селска работа не може да му се опъне. Всъщност прави това и до днес – хваща мотиката винаги когато е при родителите си, помага им в тежаката работа.

„Каквито и задания да му дам, винаги се справяше по-бързо от останалите. Оправно дете беше“, спомня си първата учителка на Радев в детската градина в Славяново Ладка Петрова.

„От малък беше с характер. Още тогава се проявяваше като водач на останалите деца и знаех, че от него един ден ще стане лидер“, допълва тя.

Най-гордият спомен на самия Радев от детските му години е, когато в първи клас му поверили грижата за коня. Яхвал го без седло като Винету и го водел на един-два километра от селото на паша. „Чувствах се много горд, че имах отговорност и ми се гласува доверие. Доверието много възпитава“, казва днес Радев. И разказва, че въпреки работата, имал много волно детство. „Лудеех из гората, край реката имах огромната свобода, каквато за съжаление много от нашите деца днес нямат“, спомня си той.

Първата мечта на днешния генерал като дете била да стане добър рибар. Двамата с баща му често хващали въдиците и заедно дебнели рибата край реката.

След това искал да стане бригадир в ТКЗС-то. Често в селото им идвал чичко с чанта, който изглеждал важен човек в очите на малкото момче.

Но най-голямата му мечта била да работи в мандра. „Имаше мандра на края на селото и когато минехме покрай нея, мандраджията, много добър човек, ни гощаваше с истинско прясно сирене. Показваше ни как се прави и всичко ми изглеждаше като магия. А и накрая се получаваше нещо много вкусно“, спомня си Радев.В трети клас обаче рязко променил намерението си. Всичко станало съвсем случайно. В двора на селското училище дошла пътуваща книжарница – автобус, пълен с книги. Любознателният Румен бил сред първите, влезли в него. Харесал си книгата „33 стъпала в небето“ на Анатолий Маркуша, но нямал достаточно пари в себе си. Хукнал към дома, където дядо му му дал недостигнатите стотинки и успял да я купи. Изчел книгата на един дъх, бил запленен от написаното и от илюстрациите в нея. И решението му било категорично – ще стане пилот.

Веднага започнал да се готви. Не му било трудно, защото бил добър ученик, а и любимият му предмет била математиката.

В четвърти клас семейството му се преместило в Хасково, а до седми клас Румен учил в ОУ „Иван Рилски“. След това, повлиян от страстта на кака си Лозана към езиците, Румен влязъл в немската гимназия. Изкарал обаче само подготвителен клас, където учил интензивно езика, а след това решил, че е по-добре да наблегне на математиката, ако иска да кандидатства за военното училище.Така през 1979 г. се прехвърлил в VIII „в“ клас на хасковската математическа гимназия. Негова класна и преподавателка по история е Стефана Сивова, „Още в първия миг, когато директорът ми представи Румен, ми направи силно впечатление с възпитанието и сериозността си“, спомня си тя. Бил добър ученик, но любимият му предмет била математиката.

Станал любимец на всички в училище. Помагал на съучениците си в трудните задачи, подавал им ръка и като приятел. Участвал много в олимпиади и републикански първенства по математика. Бил знаменосец на гимназията. Завършил я с пълно отличие и златен мелал.

„Беше много отговорен и харизматичен“, разказват днес съученици и учители. Те припомнят и друга негова страст – всяко междучасие хващал китарата, свирел и в училищния оркестър.

Паралелно с математиката Радев наблягал и на спорта. Играел основно баскетбол и бокс. Но когато дошло време да кандидатства, приятел доктор го предупредил да не споменава бокса, защото няма да получи медицинско. Тренирал е какво ли не – бягане, гимнастика, фитнес, плуване.Въпреки многото уроци в училище правел плановете си така, че да му остава време да отскача до Стара Загора, за да лети — карал безмоторен самолет и скачал с парашут.  Така стартирал кариерата си във въздуха още като ученик.

Правел го обаче тайно от родителите си. „Това са единствените му провинения. Като дете, ученик и мъж никога не ни е създавал проблеми“, казват днес те за него.

Избягал от вкъщи, за да стане пилот

За да стане пилот, Румен Радев избягал от дома си и на своя глава заминал за Долна Митрополия. И днес, запитани коя е най-голямата генералска беля, която е направил, родителите му са единодушни — когато се записал зад гърба им в авиаторското училище.

„Категорично не бяхме съгласни с тази му постъпка. Бяха го приели ядрена физика, а той тихомълком си изтеглил документите и ги подал във военното училще“, казва баща му Георги пред „24 часа“.

А пък Радев свързва кандидатстването си във Военновъздушното училище в Долна Митрополия с почти куриозна случка.

На изпита ги затворили както си му е редът в зали, за да решават задачите. На него обаче му трябвал само половин час, за да се справи с тях. При това ги решил дори без да използва листите за чернова, а директно на тези за белова.

Пъхнал отговорите в плика и тръгнал да го предава на комисията. Пазещият го майор обаче го върнал със съвет да не се отказва и да напише нещичко поне.„Ама аз съм готов“, заявил му младежът. Майорът обаче отказал да му повярва. Двамата започнали да спорят, а накрая пазещият го направо му заявил, че не може да го пусне да излезе, преди да са минали 2 часа.В този момент покрай тях минал преподавателят по висша математика Нино Ставров, който чул разправията в искал да види плика със задачите. Прегледал го и пуснал Радев да си ходи.

В крайна сметка Радев бил приет първи по бал. А когато за първи път влязъл в час по математика при Ставров, той директно го освободил от занятия.

В Долна Митрополия се качил първо на L-29 – реактивен учебен самолет, който тогава му се видял бърз като ракета, а сега нарича играчка. Най-трудно му било да преодолее страха от височината, от огромния риск. Но успял благодарение на абстрактното си мислене, което му помагало да се абстрахира. „Като преодолееш страха, трябва да преодолееш и красотата от гледката наоколо. Трябва да се абстрахираш от себе си, докато мозъкът ти стане като компютър, който хладно и безпристрастно решава всичко на секундата, без да допуска чувства и емоции. Иначе си загубен“, казва днес той.

Във военното училище младият курсант имал винаги отличен успех. На атестацията бил класиран първи и му предложили да специализира гражданска авиация. „Аз да не съм файтонджия“, казал пред близките си бъдещият въздушен ас и продължил към призванието си боен пилот на изтребител.

Две години по-голямата сестра на Радев – Лозана, също е свързана с авиацията. Тя е завършила с отличие психология и педагогика, но дълги години е била стюардеса.

В началото бе Равнец

Като първенец на випуска от военновъздушното училище Румен Радев е имал право да избира къде да служи. Защо обаче е избрал Равнец, а не Узунджово, не е ясно, коментира полк. о.з. Илия Милушев, колега и приятел на Радев. Според него обаче това правило не винаги се спазва. И той бил първенец на випуска и поискал да служи в Каменец или Доброславци, но го пратили в Узунджово, а след това в Равнец.

А може би Радев е знаел, че скоро в Равнец ще постъпят новите изтребители МиГ-29. „Едва ли, никой не знаеше“, смята Милушев. Тогава всичко се развило скоротечно. Щом се чуло за новите машини и веднага пратили група авиатори да се обучават в СССР.

Радев започнал подготовка с курс за приучване. Всички пилоти със семейства живеели в т.нар. городок. За ергените като Радев имало общежитие. Городокът често страдал от липса на вода. Блокчетата обаче били извън регулацията на селото и с този аргумент кметът се измъквал.

По това време битовите условия в Граф Игнатиево, Балчик, дори Безмер били по-добри. Освен това някои летища се намирали по-близо до големия град. А Равнец бил на 22 км от Бургас. Имало само един магазин, в който карали кисело мляко веднъж седмично. Било проблем дори хладилник да си купиш, за да държиш там млякото, особено необходимо на семействата с малки деца, си спомня Милушев.

На днешните пилоти сигурно им се струва смешно, но тогава бе изключено да тренираме някакво по-сложно упражнение, разказва Милушев. Важното е да е безопасно. В началото изглеждало нормално, но после-съмнително. Уж излитаме за въздушен бой, а пък работим на един и същ радиоканал. „Готов ли си – готов. Ама аз знам какво точно условният противник направи – завой, атака с единия маньовър, атака с другия. След това готов ли си – хайде стръмно пикиране. Въобще канцеларска работа!“, с яд си спомня Милушев.

Докато не решили, че така повече не може. Това станало с подкрепата на майор Радев, който се върнал в Равнец, след като завършил военната академия. С него постигнали единомислие по това какво трябва да се промени в бойната и летателната подготовка.

Все пак това била единствената ескадрила с МиГ-29 във ВВС — каквото и да се случи, тя ще бъде на острието, на предната линия.И ще е престъпление да се използват вече остарели методи. Милушев вече бил успял да наложи тренировки на различни радиоканали, без да се знае предварително какво ще направи противникът. Но това не било достатъчно. Трябвало да се внесе елемент на противоборство и равнопоставеност. Неизвестността да е еднаква и за двамата пилоти.Когато Радев пристигнал, дошъл Милушев, ръководител на методическия на базата. И с негова подкрепа предложили на командира на полка подп. Дунев редила нововъведения, а той, лека му пръст, се съгласил. Най-напред разработили карта на тактическата обстановка. Много време отделили да успокоят шурманите-насочвачи, които имали най-големи притеснения. Защото при маневрения въздушен бой при малките дистанции те не виждали самолетите. Отметките почти се налагали една върху друга на локатора.

„Ами ние сега какво ше правим?“, питата те. „Ама кой иска от вас нещо да правите? Гледайте минималната височина и това е! Щом пилотът казва: ,,Наблюдавам, атакувам!“, вие нямате вина“, отговорили Радев и Милушев.

Постепенно наложили този стил. Включили и младите пилоти – все нахъсани момчета Харесало им. Сутрин, на обед, вечер, дори в автобуса до Бургас и обратно само за въздушните боеве си говорели. А Радев умеел да ги надъхва. И противно на опасенията нямало инциденти, сблъсъци, катапултирания. В историята останали приказките на старши офицери по служебни събирания: „Ще се избиете, ще изтрепете хората!“…

Откъс от книгата „Румен Радев – петия президент“ с автори Лиляна Клисурова и Любомир ДеновИК „Труд“, София – 2017 г.


senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Етикети