Когато Добрич беше Толбухин

 

Добрич (Толбухин в периода 1949 – 1990 г., на името на маршал Фьодор Толбухин)

Град в Североизточна България, административен и стопански център на област Добрич, община Добрич и община Добричка. Разположен е в южната част на историко-географската област Добруджа.От 25 октомври 1949 година Добрич е преименуван на Толбухин, на името на съветския маршал Фьодор Толбухин, командващ Трети украински фронт, който окупира България през 1944 година. От 19 септември 1990 година с президентски указ е възстановено старото име – Добрич.

"...А кой знае, може би защото Добрич е бил четири пъти „освобождаван“, жителите му естествено са стигнали до пълнолетна свобода, която естествено подканя колективното им историческо подсъзнание свободно да почита почитта... Добричката почит съчетава признанието с милосърдието и затова до заслужено прославените нарежда незаслужено забравените. Поради тази си отлика този малък град до сам ръба на Европа е град европейски..."

— Петър Увалиев, 1996 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Април 1956 г.- лотария и печалбите от нея/Пълен списък/

Този списък разказва за начина на живот, за стандарта и ценностите! Някои сегашни младежи може и да не се сетят що за предмети са в списъка: химически молив, сапунерка бакелитова, канче емайлирано, овощарско ножче, крива (оборска) лопата, тесла, солничка "желъдче", легло тек и половина... и... електрическа ютия с шнур....

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Комунистите превърнаха църкви и манастири в обори, а в ТКЗС се плащаше по 0,20 лв. за трудоден

На 74 години съм и разбирам възрастните, пишещи с носталгия и сантимент за социализма. Младостта приема с лекота ежедневието, още повече ако си бил привилегирован. Но да твърдиш, че в България преди 1944 г. е имало груб фашизъм, че съветската армия ни е освободила и над страната ни се е изливало изобилие и благодат, е или бетонирано объркване, или старческа деменция.

Много от пишещите лелеят миналото, когато от ТКЗС се плащаше по 0,20 лв. за трудоден, но пък и можеше да се вземе по нещо, селата бяха многолюдни, имаше бригадири, които безплатно работеха, но и нямаше как да се изместиш от село или малкия град, защото имаше жителство, което бе непреодолимо. Всички твърдят, че здравеопазването било безплатно, че работниците плащали малко за храна в стола, но никой не пита как се плаща за консумативи, заплати на лекари (много по-малки от тези на нискообразованите), храна и др. екстри. Отговорът е само един, защото трудоденът е бил 20 стотинки вместо лев напр., а заплатите 200 лв. вместо 500. Безплатна стока няма (четете Маркс). Пенсиите ни са нищожни, защото осигуровките бяха на ниска база и г-н Хр. Джуров трябва да го знае, ако наистина е завършил икономика, а не рабфак. Всички отчисления пълнеха една сметка въпреки различното предназначение.Що се касае за струващите по 60 000 лв. глави, въпросът е много сложен. Всеки човешки живот е безценен. Има поговорка: „Каквото повикало, такова се обадило“. „Партизаните са били срещу властта: обирджии на мандри, подпалвачи и рушители, а землянките – място за секс“.

Всички тези херои са командвани от Москва и са предавани от свои. Безспорно е имало идеалисти, които след 1944 г. бяха обявени за врагове с партиен билет, а самозванците получиха възнаграждение АБФК, ежемесечно 15% върху основната заплата.

Знаете ли, г-н Джуров и госпожата от Видинско, че на агентите на Коминтерна се е плащало в долари, включително и за атентата в „Св. Неделя“; за Митка Гръбчева и компания, които са убивали достойни люде от засада? Те колко са получили за глава?

Цола Драгойчева (лека й пръст) – най-разкрепостената морално партийна функционерка, присвои апартамента на принц Кирил. Това се отнася за цялата партийна номенклатура, която събу цървулите и потурите и обу чужди пантофи в заграбени къщи. Сега внуците им са на запад и нито един не е в Сибир или Монголия. Това е голата истина.

А вождовете на БКП, те са абсурдни. Благоев в свои мемоари твърди, че е македонец, а не българин. За Георги Димитров, който запали фитила на размирието 1923-та и избяга, който хариза Македония на Югославия, който говореше български с руски акцент по време на Лайпцигския процес, се е застъпил цар Борис III. Живков бе Андрешко в костюм, а Нинова е г-жа Ровоама във „Версаче“.

На младите казвам: чеда, Русия не ни е освободила безкористно. В Санстефанския договор България е автономия, не независима, а страната ни е платила на „освободителите“ 36 тона злато. В България няма убит съветски войник в престрелка с властта. Има хиляди убити без присъда и причина – юристи, лекари, художници, свещеници, учители и други интелектуалци, включително проф. Станишев – светило в медицината, Райко Алексиев, внучката на баба Тонка, и то скоро след 9 септември 1944 г.

Имаше време, в което Варна се именуваше Сталин; когато край Белослав се обърна понтонен мост, десетки загинаха, но нищо не бе съобщено, а имаше тържества, защото бе 7 октомври – празникът на ВОСР; когато се правеха много фотомонтажи, за да се преиначават събития.

Върхът на цинизма бе скриването на експлозията в Чернобил от 26.04.1986 г. На 1.05.1986 г. от Киев стартира пробегът на мира. Колоездачи бяха изложени на гибел. Това е фашизъм!

В близката до сърцето на мнозина старица БКП членуваха О. Дойнов, който изнесе капитали чрез ВТО, Луканов, назначил червените милионери, М. Спасов, отговарящ за лагерите, чиито син и снаха откраднаха спестяванията на стотици вложители, избягаха в ЮАР и си купиха имение. Навярно член на БКП бе и убиецът на Надя Дункин, единствената жива след 1989 г. лагеристка. А в изпълнителното бюро на БСП е Крум Зарков, който неистово мечтае да (у)бие нечий дядо.

„Моралът“ в днешно време е мръсна дума, защото съзнанието бе промивано с „образеца Павлик Морозов“, който предал семейството си.

Аз на 13 години бях наказана жестоко от дружинната, защото послушах майка си. Превърнаха църкви и манастири в обори и вместо с „Нами Бог“ лумпени крещяха „Няма Бог“. Сега берем плодовете на тази идеология. Времето безвъзвратно разруши фалша, който някои искат да гипсират и да представят за истина.

Анастасия Апостолова, Варна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжният край на варненския бобслей,едно изоставено място, потънало в спомените си

Лятното слънце облива морската столица с жарките си лъчи. Крякащи гларуси планират с разперени криле в небесната шир. Някъде долу, по уличките на морския град, купища летовници със спокойна крачка преминават покрай хотел „Одеса“, за да се скрият от високите температури сред прохладата на Морската градина.

Шарената сянка на дърветата е приютила млади и стари. По пейките са насядали пенсионери с вестници в ръце, покрай тях, запътени към морето, преминават плажуващи. Млади майки лениво бутат детските си колички към аквариума, където ще седнат на раздумка пред релефната карта на Черно море.Край една от алеите с бясна скорост преминават момчета на колела. Техните „балканчета“ разгонват смешно тътрузещите се по земята гларуси, които отлитат с крясъци към по­безопасни места. Момчетата са развълнувани и нямат време да се оглеждат. Те има една цел ­ колкото се може по­бързо да стигнат до водопада, защото близо до него е пистата за бобслей ­ една от основните атракции на Морската градина…Летният бобслей във Варна е развлекателно съоръжение, разполагащо с две успоредни трасета, по които се спускат децата.

Основата им е от бетон, а върху него са разположени овални елементи, изработени от стъклопаст.

Началото на пистата е във високата част на Морската градина, близо до стълбите край водопада, а краят ­ долу в ниското, в най­-тясната ивица на Офицерския плаж.

Спускането се извършва върху пластмасови колички с ролкови колела, снабдени с един­ единствен уред за управление – ­метално лостче, което играе ролята на спирачка. При издърпване нагоре единият му край задиря в пистата и по този начин регулира скоростта.

Веднъж достигнали финала, малчуганите трябва отново да се изкачат до началото на пистата, където е изградена и панорамна тераса, върху която чакат родителите. За тази цел е предвидено монорелсово влакче, то извозва малките състезатели обратно до старта, откъдето по желание могат да направят още една обиколка.Въпреки скъсаните дрехи и честите контузии, с които е придружено спускането по бобслея, този атракцион трайно се настанява в сърцата на хлапетата от онова време и се превръща в символ на няколко поколения варненци, израснали покрай пистите му.

За съжаление, както на много други неща от миналото, така и на варненския бобслей не му е писано да дочака настоящето.

Времето му стига само да преживее първата вълна от демократичните промени в държавата. В средата на 90­-те години пистата ведно с делфинариума е придобита от известен бизнес холдинг и бобслеят престава да функционира. Това е краят на увеселителното съоръжение.Следват дълги години на забрава, а когато общественото внимание отново е насочвано към пенсионирания атракцион за кратко, то е само по лоши поводи.

През 2006-та при реконструкция на крайбрежния път са премахнати финалната част от пистата и долната станция на влакчето.

3 години по­късно – през 2009-та в кабинета на областния управител постъпва искане панорамната тераса да бъде отдадена на концесия и да се превърне в заведение. Молбата обаче не е удовлетворена, а през 2012-та, поради опасност от срутване, е демонтиран и дървеният й навес, пазил сянка над главите на поколения деца и родители.

Днес пързалката за бобслей е едно тъжно място, потънало в спомените си.Обраслата с непроходими храсталаци писта е частично разрушена, а все още запазените елементи са затрупани от кафявите листа на есента.

Панорамната тераса е покрита с графити. Има и следи от пожар. Множеството боклуци и празни бутилки говорят, че днес тук вече не се събират родители, а техните пораснали деца, които използват обекта в съвсем друг контекст.

И все пак, макар и съвсем недоловимо, духът на онова отминало време все още може да се усети на това място.

Архитектурата на панорамната тераса е запазила своя чар, а в близост, скрити под дебел слой листа, купчини никога неизползвани секции от улеите продължават да се надяват, че някога ще заемат отредените им места по пистата.

Така, както някогашните деца продължават да заемат своето място върху количката, за да се спуснат с нея по пързалката на спомените.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мръсните далавери на барманите и сервитьорите през соца,за излишъците „каната без дъно“ и още и още

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.

Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.

На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:

— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…

— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.

После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.

Излишъците —„кана без дъно“

Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.

Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.

И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…

Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!

Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…

Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.

Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева

Кадровият подбор?Е, понякога е случаен…

А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.

За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.

А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.

И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.

Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.

„Капка в морето“— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.

Специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.

Директорите — между чука и наковалнята

— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.

А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.

„Лъжат ни…“

И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…

И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.

Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.

Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.

Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…

А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Текста е свален от сп.„Общество и право“, 1985 г.Оригинално заглавие: Истини-очи в очи

Автор: Ганка Манчева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къмпингови преживявания от края на соца в НРБ

Знаете ли къде е Арапя? Може и да не знаете, защото преди две-три години някому не хареса древното име, та го смениха.

Но работата не е в името. Арапя е малък залив на север от Мичурин съвсем мъничко на юг от Лозенец. Модросин и кръгъл като око, в чийто край откъм Лозенец се извива рижав борун, а водата мие две-три островчета. В залива се е приютил къмпинг, един от 98-те у нас, „изградени“, както се казва в различни документи.

Искам да ви разкажа как изглежда Арапя днес и как изглеждаше преди осем-девет години, когато стъпих на пясъка му за първи път. Еднакво!Тръгваш от Лозенец покрай лозята по вътрешния асфалтов път, приличен на холандско сирене. Подминаваш декоративните бунгала и декоративния ресторант на „Оазис“ и се озоваваш право пред входа с неизменната барака—рецепция, и слава богу, с вярната Мария в нея. Регистрират те, ако влезеш през входа, защото може и през други места на изпопадалата ограда, изминаваш двестате асфалтирани метра на трета скорост и после на втора пропълзяваш нагоре към боруна. Гумите на колата ти поръсват обилно със ситен прах палатките и манджата на летовниците. Разпъваш горе-долу платнената си къща. Забиваш колчета в коравата земя, окопаваш канавка, изравняваш терена… Вечерта сънят ти е блажен.

На другия ден започва почивката на палатка по нашенски. Сутрин търпеливо висиш с книга в ръка пред тоалетната. С книга, защото този лукс — вестникът, рядко ти попада. Четеш и чакаш — време има. На обяд сваляш ситния пясък от себе си с канче пред мивката (половината душове пак не пускат вода). В същата мивка съседката ти си измива краката, другата — чиниите, а привечер ти изпираш бельото. Рано следобед ще си дочетеш поредната глава от книгата пред смесения магазин, който носи претенциозното име „гастроном“. В съседната барака, също претенциозно наречена „плод-зеленчук“, продавачката ти се усмихва гузно. Защо гузно ли? Ами защото дори тя е притеснена, че няма ни плод, ни зеленчук. Затова пък в Мичурин има пазар и доматите през юли са на двойна цена.“Лято на палатка! 

Натиснат между панелите като шунка в сандвич, омаломощен от асансьори, тролейбуси и камък, съвременният човек все по-често търси утехата му. Все повече са онези, които предпочитат лятната вила от плат, защото тя би могла да им даде огромни предимства — независимост от избора на мястото, възможност да летува заедно цялото семейство, необвързаност с дневни режими, време, разпределено по своя воля, контакт с природата и все пак минимум комфорт. Днес всяко трето семейство в България има лек автомобил (да не говорим за света), а осемдесет от сто пътуващи според туристическата статистика предпочитат неорганизираното пътешествие. При това всяка година, особено през последните 5—6, делът на желаещите да почиват в къмпинг расте неудържимо. В много страни, претендиращи, че са туристически, се стремят бързо да отговарят на „каприза на туриста. Ние обаче имаме основание да си признаем, че развитието на нашето къмпингово дело е под „кота нула“.

Всяка година в края на лятото тържествено си обещаваме за къмпинга добра дума да не казваме.

Не, причината не е в нерешените проблеми, които изброихме. Просто хората, които избират да почиват на самия морски бряг, стават все повече. Къде ще се съберем всички робинзоновци? И как ще организираме живота си на няколкото квадратни метра пясъчна ивица?

Странен, много различен е този живот. Понеже до Нова година забравяме клетвите, престъпваме обещанията и даваме воля на спомените — ще ви разкажа още малко за към- пингарството. Макар и с гузна съвест. Може би така ще разберете защо са тези станали традиционни вопли към туристически предприятия на юг и на север по морето. Защо негодуваме срещу отговорни служители, ръководители, които, събуждайки се от зимен сън, вече не си спомнят есенните обещания — за ново строителство, за удобства, които навсякъде по света са задължителни.Ако гледате откъм морето шаренията на палатки, тенти, чадъри, ще ви хареса. Може да ви напомни за волност, за свобода и веселие. Не преглъщайте любопитството си — заповядайте. Сигурно ще се учудите — отблизо това странно селище е уютно и си има всич-ко. Най-вече атмосфера. Няма как-ще се чувствувате гост.

Къмпингарите безпогрешно разпознават случайно попадналите хора, разбират интереса им, досещат се за противоречивите мисли, които ги нападат. Усетят ли, че у вас се прокрадва завист, може да ви поканят под хубавата сянка на тентата. Какво пък, изпийте едно кафе. Ще ви направи ли впечатление кокетно подредената маса? Жените на къмпинг по правило са много добри до-макини. Най-оправните и с най-богата фантазия.

Ако сте подранили, ще видите как след сутрешната морска баня (рано-рано, докато морето е още чисто и спокойно) се приготвя закуската. Добро утро наляво, добро утро надясно. Носи се мирис на бухти, палачинки, мекици, пържени филийки и… на кафе, разбира се. Децата обичат сутрешната суетня около масата. Гледат как кораб прекосява хоризонта, червеното петно на сърфа майсторски променя посоката. Целият ден е пред тях — без грижи, без задълженията, които през годината са им отнемали времето за игра. Плаж? Ами той вече е започнал. До обяд часовете се нижат както навсякъде по морето. Приготвянето на храната? Тези, които се плашат от досадата на готвенето и миенето на съдове („Цяла година слугувам, поне двадесет дни да не се занимавам с това“), няма да четат тези редове. И слава богу! Ако изведнъж опустеят почивните станции и хотелите?

Следобедните часове носят предчувствието за най-хубавото време — вечерта. Една по една светват лампите пред палатките (газ, неон). Започва приливът, шумът на вълните се усилва. Това е времето за гости. Къмпингът си има свои закони. Има си и тайни. Една от тях са тези вечерни срещи. Поводи? Винаги се намират. Следобед на пристанището в Созопол са изкарали хубава риба. Майстори за приготвянето й — колкото искаш. Дневната експедиция за миди е завършила успешно. Трябва да се опитат различни рецепти. Празнува се пристигането на къмпинг. Отпътуването — също. Щастливците като мене, които всяка година посрещат рождения си ден на самия бряг, са малко. Но празникът е истински. Уж не каня гости, а пред палатката ни се опъват маси като за сватба. Получавам подаръци — необикновени, измайсторени на къмпинга. Има и цветя — екзотични. Палим огън не само за да бъде пълно удоволствието на децата. На скарата се нареждат морски вкуснотии: филе от акула, миди, попчета, карагьоз… Слушаме музика, танцуваме… 

Срещу нас на равни интервали проблясва фарът на Созопол. Много навътре в морето едва се забелязват светлините на кораб.Законите на къмпинга. Те не се натрапват, усещаш ги от първия ден. Може да се нарекaт и правила. Подчиняваш се по своя воля. Харесваш ги. Винаги съм казвала, че хората, които ходят на къмпинг, имат особена нагласа. Те са по-общителни и по-отговорни. Всеотдайни са, сговорчиви са. Просто са добри. Не зная, може би в цивилизацията се променят. А може цивилизацията да ни променя? Но съм сигурна — имаме нужда от тези броени дни, в които животът тече по друг начин. Съседът отляво ще изправи рейка на палатката ти, когато неочаквано извие вятър. Няма да откъсваш поглед от детето на приятелите отдясно — майка му има да свърши нещо в администрацията на къмпинга. Не дай си боже някой да заболее. Всички се превръщаме в лекари, и то добри. Какво сплотява къмпингарите? Рискът, че буря може за минута да отнесе малките ни къщи? Или има друго… Бурите за щастие рядко връхлитат…

Та ето какво ми се иска да кажа накрая — хората, които избират къмпинга за почивка, са търпеливи. Но те са и упорити. Една разкъсана палатка няма да ги доведе до отчаяние. Но една неизпълнена програма, подмятана години от папка в папка, вече сериозно ги тревожи. И струва ми се — основателно ги амбицира. Защото оправданията просто свършиха.

Автори: Райна Вълчева и Силва Лазарова/Сп. „Жената днес“, 1989 г. Със съкращения./

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Историята на корабокруширалия кораб край Ахтопол

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол. Екипажа бива спасен от жителите на града. Един от оцелелите намеква, че капитана може би нарочно е разбил кораба, за да получи пари от застраховката.Цяла седмица валя сняг, развяван от силния северен вятър. 

Натрупа преспи по улиците и заветните места по шосето за Царево и пътищата до съседните селища. Превозът по пътищата стана невъзможен дори и за верижни трактори. Авария в далекопровода лиши Ахтопол и съседните селища от електричество. Прекъснати бяха и телефонните връзки. Само военните поделения можеха да поддържат радиовръзка с Царево и Бургас. Снеговалежът спря, но вятърът продължаваше да духа. Напразни останаха усилията на трактористите да достигнат до кошарите с верижни трактори. По ръчно почистените пътеки можеше да се достигне до хлебарницата и магазина. Градът заспа в пълен мрак. Слабата мигаща светлина на фара посочваше мястото на залива.

Към три часа след полунощ няколко ракети осветиха града, издигащи се от Северния залив. От близките до брега къщи забелязаха в Северния залив силуета на голям кораб. До сутринта на 18 януари 1963 г. – ЙОРДАНОВДЕН, корабът щурмуваше с работещ двигател и спуснати котви. Вятърът постепенно затихна и вълните намаляха. Всички, които го наблюдаваха, очакваха да вдигне котва и да поеме по своя път. От кораба бяха решили друго. Като отдаваше котвените вериги, коръбът бавно започна да се приближава до скалистия бряг, докато кърмата му стигна до скалите. От един тласък на вълните кормилната перка се удари в скалите и изскочи. Отново с ход и обрани вериги корабът застана в средата на залива.По обяд вятърът смени посоката си и задуха от изток. Лишен от кормило, корабът не можеше да продължи. Последва нова маневра. Котвените вериги потекоха в морето и корабът се приближи и заседна на скалите на Гларо петра (Чайкина скала), отдалечена от брега на четиридесет метра. Отново се подадоха сигнали за помощ. По издухания от вятъра сняг достъпът до брега беше лесен и на сушата до заседналия кораб се събраха много любопитни въпреки студа.Да се направи връзка с кораба беше невъзможно. От него спуснаха лодка, която се напълни с вода още при допира с морето. Течението я отвлече до плитчините на Евиния плаж и там заседна. Последва спускането на железен пояс, завързан с въже. В него се настани член от екипажа и се опита да приближи брега с гребла. Само за няколко минути течението го изтласка отново на подводните скали. Салът (спасителният пояс) се обърна и нарани моряка. С много усилия момчето се добра до обърнатата спасителна лодка и остана там. Нямаше сили да доплува до брега. Хората, които наблюдаваха пострадалия моряк, умуваха как да му помогнат, но никой не се решаваше да нагази в студената вода.

Без да проговори, Стоян Каракадиев отмести скупчените мъже, съблече шубата си, събу обущата, завърза за кръста си донесеното от някого въже и нагази във водата. Доплува до ранения моряк и с една заучена хватка го прегърна и заплува към брега. Помагаха му като го придърпваха с въжето, поеха моряка, завиха го с дебела рибарска шуба и го отведоха в най-близката къща на Кръстю Войнов. В стремежа си да помогнат на пострадалия забравиха за неговия спасител. Останал сам на брега, Стоян наметна шубата си, взе в ръце обущата и пое по отъпканата пътека към града. Студеният вятър го посрещна, крачолите на панталоните му замръзнаха и започнаха да го спъват. Чак тогава някой забеляза това и му се притекоха на помощ. Заведоха го почти премръзнал в дома му.

С помощта на довлечена от залива лодка Грозьо Янев и Атанас Пътеков се пребориха с течението и вълните и се добраха до сала, на който имаше завързано въже, свързано с кораба. Извлякоха го на брега и по тоя начин осъществиха връзка с него. Оттам подадоха дебело въже, единият край на което бе завързано здраво за съда, а другия край опънаха десетките ръце на присъстващите на брега любопитни.От кораба пуснаха приспособена с макара седалка, на която бе седнал човек. Той трябваше да достигне сушата и да осъществи връзка с брега и кораба посредством две въжета – едното да придвижва седалката към брега, а другото към кораба. Замисълът беше добър, нo не се отчиташе фактът, че от скалите въжето се опъваше от хора с измръзнали ръце. Когато седалката стигна до средата на пътя, въжето увисна, макарата се зацепи между придържащите я страници и седалката опря вълните. Всички опити на моряка да я оправи бяха напразни. Да държат въжето изпънато се включиха всички присъстващи – мъже, жени, деца, дори и бабички, но напразно. Замръзналите ръце и отслабналите сили не можаха да удържат на тежестта и въжето, ведно с висящия на него човек, започна да доближава кипящата под него вода.

Винаги съобразителен, кметът Владимир Пасков бе изпратил тракториста на стопанството Стоян Илиев (Пушкин) да докара трактор. В най-критичния момент той пристигна. Завързаха въжето за него, опънаха го, но момчето продължаваше да виси, без да помръдне от мястото си. Всички опити да се освободи бяха напразни. Разчитайки на умението си да се катери по въже и да се придвижва на големи разстояния, увиснал на ръцете и краката си, Атанас Пътеков отново демонстрира своите способности. Съблече шубата и придвижвайки се по въжето, достигна до висящия над морето моряк. Какво е направил там, никой не разбра. Седалката с двамата на нея бавно се придвижи и достигна до брега.Като разгледаха съоръжението, опитните капитани на аламани Георги Кадивълков (Царчето) и Тодор Томов (Дорето) решиха, че в такъв вид приспособлението няма да реши проблема с изваждането на останалия екипаж на брега. Свалиха макарата, привързаха нови въжета, поставиха две нови халки от стинга и дадоха знак на тия от кораба да притеглят седалката. Направиха няколко придвижвания с празна седалка, за да се уверят в годността на съоръжението и от кораба натовариха за изнасяне първо багажа на екипажа, след това един по един моряците слязоха на брега. Последни излязоха капитанът и помощникът му.

За да не може никой да се добере до кораба отрязаха въжето. Спасителната операция приключи успешно. Властите настаниха екипажа в малкия хотел на града и осигуриха изхранването му в ресторанта. Не разрешаваха на никого от града да контактува с моряците от съображение за сигурност, от политическа провокация и евентуално заразяване от болест. Назначиха за преводач Георги Тодоров (Ехото), верен на властите комунист, който говореше слабо гръцки, макар че в Ахтопол много хора говореха перфектно езика.

На другия ден силен северен вятър изхвърли кораба до самия бряг целия обледен. Капитанът поиска разрешение да влезе в каютата си да изнесе документи и вещи, но се оказа невъзможно. До вечерта оставеният без охрана кораб бе атакуван от предприемчиви ахтополци и много неща изчезнаха. Останалото по-ценно бе прибрано от властите.

На третия ден по молба на капитана и екипажа всички активно участващи в спасителните мероприятия бяха поканени на среща с екипажа, за да им бъде оказана макар и устна благодарност. Когато Стоян и Димитриос (така се казваше спасеният от Стоян моряк) се срещнаха, прегърнаха се и в знак на побратимяване близнаха по малко кръв един от друг от леки порези по ръцете. Срещата продължи дълго. Дамаджани вино и мезета бяха донесени от домовете. Гръцките моряци не можаха да повярват, че всичко това е лична собственост. Друга представа имаха от разпространената за нас пропаганда.Димитриос помоли да му разрешат да гостува на Стоян в дома му, да се запознае със семейството. Поканиха една съседка, която знаеше перфектно гръцки, и дълго разговаряха. Димитриос разказа за себе си, за семейството си и защо е тръгнал да пътува. Обясни, че това е последният рейс, за който корабът е имал разрешение преди бракуването му. Намекна, че капитанът е племенник на собственика и може би нарочно е инсценирал катастрофа, за да получи полагащата се застраховка. Морякът благодари на Бога, че това се е случило тука, а не другаде.

След седмица снеговалежът спря и вятърът стихна, но пътищата останаха непроходими. За да бъде придвижен екипажът до Бургас, пристигна вертолет, който на два курса извози всички.

През месец април пристигна комисия от застрахователната компания “ЛОИД“. Прегледа вече счупения на две кораб, разпита няколко лица и си замина. Какво са решили не се разбра.Две години след този случай, близо да брега, край Ахтопол мина кораб, на който ясно личеше написано името “АГИОС НИКОЛАОС“, изстреля три ракети, дълго звучеше корабната сирена, докато се отдалечаваше.

През месец април 2000 г. едно такси обиколи града, спря се на мястото на загиналия кораб, след това пред кметството. Възрастен човек излезе и попита за кмета Пасков и за Стоян Каракадиев и като разбра, че са починали, прекръсти се и си замина. Беше Димитриос.

Източник: www.tsarevo.info/Снимка:Радослав Райковски

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как гларуси дебнеха чехкини,полякини и рускини пред хотела и на плажа

Девойки пред хотел "Гларус" Златни пясъци,80-те

Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство. Той бе живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от соцлагера.

Добре сложен, добре изпечен, с прилепнали бански и с екзистенцминимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Илонка или Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Ходеха изтупани с дънки и вносни очила от „Кореком”, а за да намират доларчета, се занимаваха и с дребни далаверки.

Най-атрактивни за гларусите бяха чехкините и полякините. За рускините казваха, че били непристъпни, понеже ходели по групи, не за друго.

Откакто дойде демокрацията и може свободно да се излиза в чужбина, професията на гларуса стана демоде и почти изчезна. Останаха предимно аматьори, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За 12 лева почивахме 14 дни в почивната станция на завода

Често по нашите медии и най-вече някои телевизии слушам да хулят и отричат социализма. И в Народното събрание депутати изричат хиляди лъжи и сипят злъч по социализма. Но те сигурно са родени след Десети ноември или са възпитани от хора, които не са успели през времето на соца. Аз съм живял в три епохи – в царско време, при социализма и при крадливата демокрация. Ще дам пример с моето родно село Орешец, Харманлийско.

Първо – през царско време много от къщите бяха покрити със сламени покриви. Електричество нямаше, светехме си с газени лампи. Като бях дете, помня, че в центъра на селото имаше поставен фенер и ние децата си играехме около него. През нощта улиците бяха кални, вода пиехме от кладенците по дворовете си, ако някой се разболееше, го откарваха на лекар с волска кола в Харманли. Селяните едва се изхранваха и семействата им гладуваха.

Второ – дойде 9 септември и първата задача на отечественофронтовското правителство беше да прекара електричество. Селото бе водоснабдено с питейна и поливна вода, построиха две чешми. Създаде се образцово трудовокооперативно стопанство. Селяните отначало се бояха да се влязат в него, вярно, имаше малко насилие, но после взеха да се записват. Не беше лесно, защото получаваха по 1-2 стотинки трудоден. После обаче се замогнаха и взеха да се записват масово в стопанството. Пристигна и механизация, създаде се строителна бригада. За 120 дни вдигнаха двуетажна тухлена къща. Направиха стопанска постройка и работилници за ремонт на техниката. Построи се ново училище, детска градина, чуваше се детска глъч по дворовете. Тогава младите хора имаха работа, раждаха деца. С 12 лв. за 14 дни селяните почиваха в станциите из цяла България и в други страни от социалистическия лагер.

Трето – дойде крадливата демокрация. Тогава правителството на Филип Димитров назначи ликвидационните съвети – това бяха хора, които никога не са работили никъде. Тези некадърници ликвидираха и събориха всичко, което беше построено с труда на обществото. И сега хората мизерстват.

Панайот Пулев, Димитровград

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:„Призрачният град“ за надарени деца

Аркутинският плаж между Созопол и Приморско е един от най-хубавите по южното ни Черноморие. В близкото блато се срещат редки растителни видове, наоколо има гъсти гори, а птиците всяка година минават оттам отлитайки за топлите страни. Над самия плаж обаче от десетилетия стърчат изтърбушени и зеещи с лице към морето няколко недовършени бетонни сгради. 

Всеки, който минава оттам или решава да плажува наоколо редовно си задава въпроса какво всъщност представлява този страшен и празен скелет надвиснал над летовниците по плажа и гледащ към изгрева в Черно море.

В края на 70-те години властва безметежното управление на Тодор Живков, а дъщеря му е във вихъра си. Като силна политическа фигура покровителствана от баща си, тя успява да налее милиони в най-различни културни мероприятия и проекти, а те са повече от амбициозни. Най-популярният от тях е домакинството на международната детска асамблея “Знаме на мира”, която Людмила Живкова успява да организира през лятото на 1979 г. По същото време хората около нея избират Аркутино за мястото, където да се построи курортен комплекс за надарени деца под егидата на „Знаме на мира“, нещо като „Знаме на мира-2

Дъщерята на Първия е искала в тези сгради, които и сега изглеждат интересни и различни като архитектурно решение, да приютят най-талантливите деца на България и на света, за да се обучават и да станат бъдещите ръководители на Земята в организации като ООН и ЮНЕСКО. Людмила е правела опити да изгради бъдещ елит, който да управлява света без войни, а само чрез взаимно разбирателство, сътрудничество и взаимопомощ. Това са и основните принципи на асамблеята „Знаме на мира“. А най-свръхамбициозният и проект е предвиждал да създаде т.нар. „Звездна карта“, в която е трябвало да се картотекират всички талантливи деца по света, за да се превърнат те в приятели на България. Но идеите на Людмила Живкова за „Звездната карта“, за асамблеята, за училището за талантливи деца в Аркутино и за друго училище в Странджа планина се посрещат на нож от Москва. Според някои слухове именно тези нейни начинания подписват и смъртната й присъда.След внезапната й смърт през лятото на 1981 г., българската държава създава фондация „Людмила Живкова“, която трябва да се явява като продължител на нейните схващания. Комплексът на Аркутино е едно от тях и е замислен като творческо-екологична структура, която да работи във веригата „Колежи на обединения свят“ под патронажа на принц Чарлз. Идеята за български клон на обединените колежи е взаимствана малко след смъртта на Людмила.

Така държавата в лицето на фондация „Людмила Живкова“ и Комитета за култура – Център „Знаме на мира“ решава да изгради на Аркутино екоселище за талантливи деца (Творчески-екологичен комплекс „Ропотамо“) и да направи мястото част от инициативата на един германец за верига училища по цял свят, където учениците да се срещат с връстниците си от чужбина и това да доведе до един по-добър свят. В недовършените сгради е трябвало да се обучават над 250 български и чуждестранни деца по специална програма.През 1984 г. земите предвидени за застрояване са отчуждени, а година по-късно е издадено и разрешението за строеж. Извършени са съответните проучвателни дейности и строителството е започнато. Теренът с обща площ над 668 декара, се намира на морския бряг в преходната зона към резервата “Ропотамо”. Както и при други проекти, свързани по някакъв начин с дъщерята на Първия, не се пести от багери, бетон и, където се наложи, взривове. 

Тонове и тонове бетон са изсипани баш на една крачка от самия бряг.  Мащабите на проекта могат да засрамят и много инвеститори от безумните времена преди кризата 20 години по-късно – над 600 декара земя вече никога няма да са диви, даже и по устройствен план.През 1988 г. градежът е спрян. Според други данни строежът е замразен след 10.XI.1989 г. заради протестите на силната тогава „Екогласност“, тъй като сградите щели да пречат на полета на птиците.Демокрацията заварва в комплекса „Знаме на мира-2? два грамадни корпуса завършени на етап груб строеж, а от третия е изграден първият етаж. Твърде далеч от пускане и твърде скъпо за взривяване. Следва прехвърляне на собствеността между различните ведомства. С протокол от IX/1990 г. Министерството на културата прехвърля собствеността на Министерството на просветата. Държавата харизва почти цялото пространство в района на „Главболгарстрой“ през 1995 г. „, която пък е приватизирана през 1997 г.  На обекта не идват нито държавни багери, нито пък частни.

През 2006 г. „Главболгарстрой“ продават земята с комплекса на някакъв британски инвестиционен тръст. Но само година след сделката, на по-малко от километър в северна посока компанията изгражда ваканционно селище. Иначе казано, частните багери идват, ама за да копаят на съвсем друго място. Така вместо да завършат комплекса, те решават да съсипват природата някъде другаде.През последните години не е издавано разрешение за строеж в рамките на „Знаме на мира-2?. В същото време, той е върху урбанизирана територия и в проекта за изменение на Общия устройствен план на община Созопол, а там е предвидено курортно застрояване. Някогашният летен център за надарени деца може и да бъде достроен, ако експертиза покаже, че сградите са в добро състояние и инвеститорът е решил, че си заслужава. Реални изгледи това да се случи обаче няма.

30 години след първата копка призрачните бетонни гиганти продължават да се изивисяват над главите на летовниците. Около тях са израснали дървета и храсти, които са естествен преход към пясъчните дюни с техните уникални цветя и треви.В една част от недостроения комплекс се влиза лесно – само трябва да кривнеш от пътя за плажа и да се набереш по бетона тук и там. По някои от стените има грозни графити. Наоколо се търкалят и празните флакони от спрейовете. Личи си къде са били скелетата, на поразия стърчат арматури. Не изглежда да е крадено поради простата причина, че частният път (за чиято законност може да се поспори) долу затруднява проникването на газки, каруци и бусове за возене на метал. И най-злите пазители на реда обаче не могат да опазят строежа от природата. Тя бавно, но сигурно го завзема. След още 25 години бездействие, почивният комплекс сигурно ще изглежда като един голям изкуствен риф на сушата – композиция от изцяло зелени кубчета с по една гора отгоре.

За написването на статията са използвани различни публикации по темата в медиите: www.vsekiden.com, www.webcafe.bg, marshruti.com, arhitektura.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Когато в НРБ го имаше голямото нямане, а заплатата ми беше цели 76 лв.

 

Едно време помня, че заплатата ми беше 76 лева. От нея освен данък общ доход се удържаха още ергенски данък, данък за самооблагане, членски внос за ОФ организацията и Комсомола. Е, имаше и безплатни неща – работехме безплатно в някои съботи, Димитровски, Ленински, безплатни бригади в помощ на селското стопанство и Народната република… Телефон ако искаш да имаш, трябваше 4 дни да копаеш траншеи за кабели. Кола или жилище ако искаш, трябваше да внесеш едни сериозни пари и да чакаш 15 години. Опашките по магазините също бяха безплатни – за капачки за буркани, захар, тоалетна хартия… каквото пуснат. Бананите и портокалите няма да споменавам, защото за тях се борехме само по Нова година.Имаше само една партия БКП и една банка ДСК. Децата още от чавдарчета и пионерчета се задължаваха да събират и предават хартия и старо желязо, да работят на полето в текезесето, като берат грозде, събират цвекло и домати. Абе, както заяви другарят Тодор Живков – „социализЪмът“ си беше едно недоносче!

Спомени от соца: Днес говорим за демографска криза, а едно време държавата се грижеше истински за многодетните семейства

Много се говори за демографския срив. Аз съм роден и израсъл в многодетно семейство: две момичета и две момчета. Завърших средното си образование благодарение на доброто отношение на държавата към многодетните семейства.

В селскостопанския техникум в Плевен, където постъпих през 1952 г., плащах като дете на многодетно семейство само 360 лв. тогавашни пари годишна такса за стол, което включваше закуска, обяд и вечеря. За насърчаване на задочното образование някои предприятия даваха ежегодни стипендии. Детските облекла и обувки бяха евтини и се продаваха под себестойността, като разликата се субсидираше от държавата. И още много предимства за многодетните семейства.

Грижата за кадрите, поддържането на тяхното професионално ниво бе също първостепенна задача на държавата и партията. Ръководните кадри от началник отдел нагоре най-много през пет години отиваха на курсове за усъвършенстване на професионалните качества. През 70-те години на миналия век се въведе и следдипломната специализация. Въз основа на нея завършилите получаваха 15 лв. ежемесечно към заплатата. А кандидат на науките получаваше 30 лв.

По времето на социализма ни се казваше, че изграден 25-годишен човек струва на държавата 360 хиляди лева тогавашни пари. Немного отдавна БАН направи изчисления, че България е загубила от емиграцията на нашите сънародници в чужбина след Десети ноември 72 милиарда лева. Аз мисля, че сумата е два-три пъти повече, но нека се доверим на учените.

Петко Янков, с. Сомовит, Плевенско

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Колко струваха апартаментите през соца

Когато тристаен апартаент струваше 20 000 лв., а двустаен – 14 000 а всеки, който желаеше да се сдобие с жилище след 70-те, се записваше в списък и чакаше на опашка с години.

От началото на 60-те години, поради масовата миграция от селата към градовете, започва ударно строителство на панелни жилищни комплекси. Създадена е и стройна схема на планиране на нуждите на хората там: детска градина – на 3 до 5 хиляди жители, училище – на 15-20 000 жители, поликлиника и кино – на 40-50 хиляди жители, съобщава retro.bg. В по-големите комплекси са изградени т.нар. РУМ-ове, Битови комбинати, Дом на услугите, Спортна зала, Културен дом и т.н.

Хората от това поколение помнят, че апартаментите в голяма част от построените жилищни блокове бяха зачислени към различните предприятия и учреждения и в тях можеше да бъдат настанени само отговарящите на определени условия работници и служители. Така се появяват например т.нар. военни блокове из цяла България, за кремиковските работници изниква цял нов квартал в столицата, а бургаските нефтохимици са настанени в много от новоизградените блокове на застроения през 70-те жк „Славейков“. Тъй като голяма част от жилищата бяха ведомствени, хората, които ги обитаваха, заплащаха за тях символичен наем на държавата. Наемът за жилище към края на 80-те е: 90 лв. за стая, 130 лв. за гарсониера и 280 лв. за тристаен апартамент.

През 1969 г. при средна месечна заплата 117,17 лева една гарсониера в София се продава за 5000 лв., т.е. 42,67 месечни заплати. До края на 60-те, според комунистическото законодателство, притежаването на повече от един апартамент носи риск държавата да настани в него принудително наематели на държавен, символичен наем.

От началото на 70-те влиза в сила нов закон, според който покупко-продажба на недвижимо имущество се осъществява само от държавна комисия. И който реши да продава имот, го обявява, а държавната комисия определя кой ще е купувачът и на каква цена ще купи недвижимия имот.

Всеки, който желаеше да се сдобие с жилище след 70-те, се записваше в списък и чакаше на опашка с години. Държавна комисия определяше кой от чакащите е най-нуждаещ се и на него даваше жилище, с държавен кредит за 20 години на цена, дотирана от държавата. Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 г. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария: цената на едностаен панелен апартамент в София е 9001 лв., на двустаен – 14 304 лв., на тристаен – 20 000 лева.

При социализма сам човек или семейство имаха право да притежават един апартамент до 120 кв.м в окръжен град и една вила. Затова мнозина, които искаха да си купят втори апартамент, при условие че вече имат един, му намираха цаката – съпрузи се развеждаха фиктивно или прехвърляха вече съществуващия апартамент на своите деца.Вижте още:Цени на леките коли от времето на социализма

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как гласувахме някога

Тогава едно от децата ми беше още бебе. Към 11.00 се каня да го изведа с количка на разходка. На вратата се звъни нервно, припряно. Съседът, който е нещо като отговорник по линията на ОФ. Моли ме да отида да гласувам, защото му развалям статистиката. Не ще и да чуе, че след разходката и обяда ще мина през секцията. 

Още и още по-превъзбудено ме моли – първо да гласувам, а после всичко останало! Аз се опитвам да спечеля време – ще гласувам, няма проблем, но нали ми трябва най-напред да разбера за кого ще гласувам (в смисъл, кой е спуснатият „отгоре“ кандидат). А той ме гледа като че ли съм паднал от Луната, ако не и дори от Марс:

– Как за кого, как за кого, ти не гласуваш за кандидата, ти гласуваш за БКП, ти гласуваш за Тодор Живков!

Минаха години, без да го забравя аз… И си дойдохме на приказката. Отново казват на народа ни, като иска (ако изобщо иска) да разбере за кого ще гласува:

– Как за кого, как за кого, ти не гласуваш за кандидата, ти гласуваш за ГЕРБ, ти гласуваш за Бойко Борисов!

Снимка: photoarhiv-todorslavchev.co

Автор: Надя Борисова www.transmedia.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фаталният 9 октомври,една 39-годишна жена е взривена в автомобила си на улица до МВР

През 90-те и началото на новия век софиянци сякаш свикнаха с гангстерските престрелки и поръчковите убийства по улицата. Но едно престъпление потресе не само хората, но и виждалите какво ли не криминалисти.

Една 39-годишна жена беше взривена в автомобила си на улицата до МВР. Секунди по-рано до нея беше седял 9-годишният и син, когото тя откарала на училище. Името и не беше свързано със силови групировки и широко известно. Досега зловещото и убийство остава загадка, пише в. „Труд“ днес.

Фаталният 9 октомври 2002 г. с нищо не предвещава да е по-различен от обичайните дни за аптекарката Христомира Атанасова. Както винаги 39-годишната жена тръгва рано сутринта да закара сина си до Седмо училище на столичната ул. “Цар Иван Шишман”. Нито тя, нито 9-годишното дете подозират, че това са последните им мигове заедно. По-късно криминалистите до минути ще определят какво се е случило на този страшен ден. В 7,55 ч момчето слиза от “Рено”-то на майка си, но още преди да стигне до училищната врата, се чува страшен взрив, който разтърсва центъра на София.Бомбата, сложена под колата на Христомира, е задействана дистанционно и разкъсва жертвата. По чудо не загиват случайни минувачи. От ударната вълна прозорците на съседните сгради стават на сол. През първите минути Христомира е още жива. С откъснат крак и цялата в кръв жената крещи: “Помогнете!”, но никой не смее да се приближи до автомобила-бомба. Единствено медицинската сестра от училището и се опитва да окаже първа помощ, но жертвата е на решето от взрива. Линейката идва за 15-ина минути, аптекарката е натоварена, но преди да стигне до “Пирогов”, издъхва. Взривената кола остава часове на мястото на убийството на метри от Вътрешното министерство. Специалистите установяват – под “Рено”-то на сантиметри от шофьорската седалка с магнит е бил залепена бомбата от 400 грама тротил. Върху нея е бил поставен мобилен телефон, чието позвъняване е затворило веригата и активирало електрическия детонатор на бомбата.

Криминалистите са убедени, че килърите са проследили жертвата си, изчакали са детето да слезе и наоколо да няма хора, след това позвънили и предизвикали експлозията.

МВР започва трескаво да работи. Криминалистите не виждат мотив за зверското престъпление. Христомира има 4 аптеки в София, печели добре, никога не е имала проблеми със закона. Хората на ул. “Хемус” в кв. “Гео Милев”, където е една от аптеките ?, я обичат – винаги усмихната и готова да услужи.

В медиите плъзва версия, че Христомира и баща и Живко Стефанов, който е химик-фармацевт, са участвали в производство на амефатимини за силови групировки, тъй като разследващи откриват касета с няколко стотин хиляди лева. Друга версия гласи, че тя е убита, защото знаела твърде много. На ул. “Хемус” се намира  блока, в който живее легендарният сикаджия Евгени Стефанов – Женята. Не е тайна, че той не само е острието на бойните бригади на групировката, но върти и дрогата на сикаджиите. Двамата с Христомира се познават добре и криминалистите започват да работят и по версията, че жената е била неудобен свидетел. Доказателства за участието на Женята в убийството на Христомира така и не са намерени.

Само месец след зловещото убийство на аптекарката, полицаи задържат край Троян заподозрения за изготвянето на взрива Йордан Колев – Данчо Офицера. Причината е, че в колата му са открити самоделни бомби, които се активират с мобилен телефон. Колев е химик от армията, но през 2001 г. е уволнен за незаконно притежаване на оръжие и боеприпаси. В дома му в Сливен е открита оръжейна работилница, в която Данчо Офицера реставрира стари пушкала, за да се издържа. Постепенно обаче започва да изработва и самоделни бомби и предлага услугите си на плевенския бандит Марио Иванов – Боксьора, който върти местните проститутки и продава дрога. Първата поръчка към бившия офицер е да взриви колата на бивш приятел и сегашен враг на Боксьора и той е изпълнява брилянтно.

Според обвинителния акт, внесен от прокуратурата по делото през 2005 г. Марио Иванов е поръчал Христомира да бъде взривена, защото не успяла да плати 100 000 лв., за които той я изнудвал. Колев, монтирал бомбата под колата на жената, паркирана на ул. “Шейново” в столицата през нощта. На другия ден сутринта застанал в градинката до църквата “Свети Седмочисленици” взривява самоделката с обаждане по мобилен телефон.

Боксьора не успява да застане пред Темида. Той е застрелян на 4 април 2003 г. в Плевен. Така на съд отива Данчо Офицера. 

Доказателства срещу него обаче са само косвени. Няма свидетели, които да са го виждали да поставя и задейства бомбата. Това, че Колев е бил в дните около атентата в София, не доказва участието му в него. По същия начин се коментират и техническите му познания, решават магистратите и той е оправдан напълно. Не само за МВР, но и за близките остава загадка кой и защо е посегнал на Христомира.

“Тя беше толкова добър човек, че не мога да си представя, че има някой, който да иска да я убие. Дори престъпниците и наркотрафикантите се предупреждават преди това. А тук директно убиват! Като гръм от ясно небе”, споделя тогава съпругът и д-р Антон Атанасов пред медии. Той твърди, че никога не са били заплашвани, нямат друг бизнес извън медицината, в аптеките им не се продават психотропни вещества и нямат неуредени финансови взаимоотношения. Атанасов дори смята, че е станала грешка и някой друг е трябвало да бъде убит. Един факт обаче опровергава тази версия – оказва се, че дни преди взрива служител на МВР е поръчал справка в информационната система за собственика на реното. Затова полицията е категорична, че убийците са знаели под чия кола поставят бомбата. МВР обаче тогава замълча кой е полицаят, направил справката и свързан ли е с убийството на Христомира.

На 10 септември 2012 г. в Плевен пристига на посещение премиерът Бойко Борисов да реже лента на ремонтирана улица. На метри от него от колата на плевенския бизнесмен Владимир А. изпада самоделна бомба, която по чудо не се е взривила. По отпечатъци върху нея ГДБОП задържа атентатора – Владимир Николов, местен наркодилър.

После веригата се разплела бързо. Поръчител на атентата се оказал местния бизнесмен Никола Николов, който е бивш съдружник с набелязаната жертва. Двамата се скарали заради 75 000 евро. Николов бил приятел с Йордан Колев, който му продал 1,2-килограма тротил и му обяснил как да направи бомба с GSM. На 10 септември нароченият за убиване бизнесмен тръгнал сутринта с колата, но бомбата не се задействала, въпреки че Николов няколко пъти опитвал да я взриви с телефон. Накрая тя паднала. Тази бомба е идентична с другата, взривила аптекарката Христомира.Вижте още:Стоил Славов взривен в асансьора, вместо друг бос от СИК, заради раздор в групировката

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато плажът, хората и морето бяха различни.Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

 

Всичко е било различно – времето, плажът, хотелите, цените, хората … морето!

Краят на месец май е. Слънцето се бори с облаците, времето се опитва да се затопли, температурите малко по малко се покачват и това ни кара да си мислим само за едно – МОРЕ.Търсим в офертите най-изгодните предложения, първа линия на морето, басейнче, коктейлче, шезлонгче, купонче. Все повече българи предпочитат съседните ни Гърция и Турция за почивка през лятото, има много по-изгодни предложения, навалицата пак я има, но човек се разнообразява.Има ли човек време, нерви и желание може да намери и доста изгодни квартирки и стаи, дори с климатик. За силният летен сезон, краят на юни до последните дни на август, цените както се подразбира, скачат доста.

Има доста курортни градчета, които предлагат нощувки от по 15 лева, което е съвсем допустима цена. Все пак, не всеки от нас може да си позволи 5 звезден хотел на брега на морето със собствена плажна ивица. 15 лева ти осигуряват легло, собствен санитарен възел, паркомясто, телевизор с кабелна и напоследък и Wi-Fi. Доста изгодно бих казала аз.

Спомням си когато бях малка как бяхме на море по 15 дни. Половин месец, та дори ти писва. Имахме безплатен престой в станции, пътят ни излизаше за без пари от БДЖ и плащахме само храната, която консумирахме. 15 дни, които се минаваха бавно и блажено.Вече пораснах и всяко лято си позволявам до 6 дни почивка, най-много. Някак доста са се променили нещата. Подбираме винаги най-изгодното, но така и така най-важното е компанията да е приятна. Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

Попаднах на тази обява за цените на Слънчев бряг през 80-те години. 

Има известна разлика. Разбира се, приемаме и факта, че тогава заплатите са били съвсем и напълно различни, но все пак … няма ли как да върнем времето назад и да останем в него? Мечтая за почивка на море от снимките от преди 30-40 години. Не се оплаквам и сега, забавлявам се, но така ми се иска да стъпвам по този мек и блещукащ пясък, да няма навсякъде заградени от хотелите плажни територии, чистата и прекрасна вода и всичко това.Радва ме фактът, че и сега настаняването на деца е безплатно. Поне това не се е променило. Талони за храна на територията на комплекса, това може би е като сегашният All Inclusive? Може би и храната и цените са се променили до известна степен, но идеята е същата.

Времето си минава, всичко се променя, няма начин. Но все пак ни се иска да се потопим и в атмосферата от преди години, да видим какво е било. Вие какви спомени имате?

Източник:no-comment.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бяхме горди, че сме българи, въпреки че банани имаше само по Нова година

 

Бях много малка, когато България тържествено празнуваше 1300 годишнината си. Чакахме деветмилионното българче. Бяхме горди, че сме българи, въпреки че банани имаше само по Коледа. Но магазините бяха пълни с евтини и качествени стоки, достъпни за всеки. Бедни нямаше. Нито веднъж тогава не видях просещи хора или ровещи по боклука. Бяхме горди българи…..

Днес с овче примирение чакаме да се стопим до два милиона, от които не се знае дали изобщо ще има българи. Приемаме с тихо безразличие евакуацията на три милиона българи в чужбина, да работят там, за да оцелеят и да живеят в нормални държави. Изгонени от родината си. Плащаме си здравни осигуровки, за да има нови джипове за началниците в Здравната каса, а когато трябва да се лекуваме, слагаме касички по магазините и близките ни се молят като просяци за пари, за да живеем. Някои не успяват…в просперираща България бедните умират. А те са много..

Работим много, работим от сутрин до мрак. А получаваме подаяния, които позволяват само да оцелеем на ръба. И то не винаги. Системата е такава, че да не позволява нормален живот. Правителството коментира, че просперираме, а не коментира посперитетът на фирмите за бързи кредити, от които вземат заеми работещите при непосилна лихва. Не коментират ръстът на необслужваните кредити и най-вече защо се налага работещи хора да вземат кредити, за да си платят сметките – за ток, за вода, за наеми, за да подготвят детето си за училище.

Това ли е просперитетът. Вестниците са пълни със случаи на самоубийства, много от тях са заради мизерия, бедност и невъзможност за лечение. И забравяме много бързо, защото ни е срам да се замислим в какво превърнахме родината си. В която вместо да чакаме деветмилионния българин, четем за умрели от глад и студ старци, за бащи, които са се запалили от отчаяние от мизерията и не можещи да нахранят децата си, за самоубийства заради отнети от банки и други кредитори домове, изхвърлени на улицата семейства, тормоз от кредиторите. Но иначе….просперираме.

Не мога да позная българите. От горд и разумен народ се превърнахме в стадо. В хора, при които само лоботомията би могла да обясни мисленето и реакциите им. Беззъби, бедни, облечени в дрехи втора употреба, се хилят малоумно и се снимат с палача си. Броят си мизерните заплати и още по-мизерни пенсии, но се радват, че Той щял да даде 24 милиона лева за някакъв суперкомпютър и да се заеме – лично Той, с климатичните промени.

Това не е нормално. Не мога да го приема за нормално. Възхваляваме и гласуваме за тези, които ни убиват. Дори Стокхолмският синдром не може да го обясни. Възхваляваме палачите си. С тихо примирение и апатия приемаме, че България няма бъдеще и сме последните българи. Допускаме да ни бият и ограбват недосегаемите, и вместо да ги пометем, ревем като вдовици по медиите. Радваме се, че безработицата намалявала, а не виждаме, че не останаха работоспособни хора в България. Възмущаваме се от корупцията, кражбите и алчната наглост на шайката, а след това тичаме като селски идиоти да ги приветстваме и да им махаме с ръка, докато те се правят на наши господари.

Това е краят! Краят на един горд, велик народ. Оцеляхме по турско, оцеляхме по византийско робство, оцеляхме 1300 години, а сега се унищожаваме сами заради малоумието си и психическите си отклонения. Защото това, което се случва, НЕ Е НОРМАЛНО. Не е нормално да гледаме една крадла по телевизията как ни поучава и освен мърморене, да не предприемаме нищо друго.

Не е нормално хора с психически отклонения, наследници на убийци на деца, вместо да ги лекуваме, да ги пращаме за евродепутати, не е нормално най-корумпираните да са тези, които уж трябва да се борят с престъпността. Не е нормално да ни управлява психично болен престъпник, а ние да му се радваме, все едно яйце ни бели и да го възхваляваме, докато ни убива.

Какво ни става, българи? Защо се предаваме? Защо допускаме да сме последните българи?

ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ ПРАВИМ НИЩО???

Автор: Елена Гунчева, фейсбук

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Как гласувахме на избори по Татово време

 

В деня на вота Тодор Живков повеждаше хоро, най-кръшното е през 1971 година.

Изборното хоро е запазена марка на Тодор Живков. По негово време гласът на народа задължително се увенчаваше с танца на радостта. След пускане на бюлетината Живков повеждаше хоро пред избирателната секция. То беше Дайчовото – любимото на Първия.

В спомените си Цола Драгойчева пише: „На изборите през 1976 г. вече гонех 80-те, но пак се хванах на хорото. Живков не беше доволен, когато някой откажеше.“

В епохата на бай Тошо изборите бяха празници. Нямаше черен пиар, удари под пояса, купуване на гласове, припомня trud.bg. Народният вот се изливаше като пълноводна река. Хората гласуваха и танцуваха. Затова в ония години резултатите отбелязваха световни рекорди.

На споменатите от баба Цола избори във Видински, Сливенски и Ямболски окръзи гласоподаването е точно 100%. Няма кьораво, няма сакато – всички отиват до урните. Малко по-слабо се представят в Благоевградско, Габровско и Пазарджишко, където резултатът е 99,99%.После иде Ловешко с 99,86% и Врачанско с 99,82%. Но истински резил е Шуменско с едва 99,70%. На всичкото отгоре на Живков му докладват, че там не са играли хоро.

Самият той за сефте влиза в парламента през 1946 г. На 27 октомври са насрочени избори за Шесто велико народно събрание. Високият форум е призван да смени Търновската конституция с Димитровска. В тази връзка кръстникът Георги Димитров пуска директивата: „Опозицията по своя характер, по своите дела, не е българска опозиция, а чужда агентура!

Да се гласува за тази противонародна опозиция, това значи да се забива нож в гърба на нашата народна република!“ Борбата е крайно ожесточена. Печатът гъмжи от сигнали за насилия, манипулации и фалшификации. Вестник „Знаме“ например алармира: „На 23 т. м. вечерта в 23 часа един член на Демократическата партия е бил пресрещнат пред дома си от четирима побойници и му е бил нанесен побой.“Въпреки издевателствата от 465 места в Народното събрание опозицията печели 99. ОФ-партиите вземат 89, а ортодоксалните комунисти сядат на 276 плюс 1 – това на ботевградския народен представител Тодор Живков. Този ден той повежда първото си изборно хоро.

Най-кръшното е през 1971 г., когато е отпразнувана Живковската конституция.

Парламентът решава да бъде приета с референдум. Вотът е насрочен за 16 май, един ден е отделен за преброяване на листчетата, после е предвидено всенародно веселие.

„Провъзгласяването на приетата от народа нова конституция на Народна република България ще се извърши от Народното събрание на 18 май 1971 г.“, сочи чл. 12 на специалния закон, който регламентира процедурата. Правилният резултат е обявен предварително!

След хорото Тодор Живков влиза в зала „Универсиада“. Изправя се на трибуната и обяснява, че всички у нас и в чужбина, приятели и врагове, знаели изхода от референдума. „Иначе не можеше и да бъде!“, отсича Първия и размахва показалец: „Отношението на народа по такива въпроси не се изработва нито през последните 24 часа, нито през последните месеци.“

Африкански племена четат мъдреца от Правец, словото му е преведено на диалектите шона и ндебеле

Най-печатаният български марксист е Тодор Живков. В каталога на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ са описани 301 издания с неговото име. Димитър Благоев крета подире му с едва 107 заглавия.

Но словото на Живков не е ограничено само в рамките на кирилицата. Неговите мъдрости облетяха планетата, засвидетелствани на всички езици под слънцето. Лесно е да преведеш Живков на английски, френски, немски и испански. Виетнамският обаче е съвсем друга материя.Това е австроазиатски език, чиято морфологична, синтактична и лексикална система няма нищо общо с индоевропейската група езици, към която принадлежи българският. Много трудно е да се преведе прав текст, да не говорим за реч, наситена с афористична образност, внезапни обрати на мисълта и дълбоки внушения, каквато е тази на Тодор Живков.

Въпреки мъчнотиите се намери преводач, който извърши езиковия трансфер. Нгуен Ван Ку първо учи в Института за чуждестранни студенти, след което се смесва с работническата класа в Кремиковци. Тук попива особеностите на говора на народа, защото Живков е човек от народа.

Когато усеща, че е достатъчно подготвен, Ку заляга над текстовете. Следва къртовски труд и през 1981 г. в Ханой излиза най-стойностното от Тодор Живков. Заглавието е „Диен ван ва бао цао чон лоц“.

Хинди е другият препъни камък към световния читател. Индоарийски език, той е издънка на древния санскрит. От осемте падежа в санскрит в хинди са останали два, пряк и косвен. Вторият се използва с всички следлози с изключение на „ne“, когато е употребен след лични местоимения от първо и второ лице единствено и множествено число. Хинди има силно развита глаголна система с ясно очертан аналитизъм. Категорията аспект на глаголното действие се изразява чрез модификация на смисловия глагол, който поема граматическите функции на сказуемото.

Съществителните имена са обособени в четири групи. Две за мъжки род и две за женски, като във всеки от случаите едната група съществителни има характерна флексия, която обуславя формалното им изменение, а втората събира всички останали съществителни от съответния род. Най-трудното е, че за разлика от българския словоредът на хинди е s-o-v, а не s-v-o.

Тези пластове от филологически бурени прекопа световноизвестният преводач Хайрен Мукерджи. Благодарение на неговите усилия Живковите текстове се появиха в Шри Ланка през 1983 г. Над 360 милиона говорящи хинди благодариха на преводача.И Африка искаше да чете Тодор Живков. Тук отново щръкна проблем, защото на Черния континент всяко племе си има свой език. Когато Живков реши да дебютира пред читателската аудитория в Зимбабве, президентът Робърт Мугабе го предупреди, че там битуват два основни диалекта – шона и ндебеле.

Мугабе му препоръча за преводачи семейство Матиндике. Съпругът е кореняк шона, а съпругата е родена в шатрите на ндебеле, информира го той. Така през 1988 г. в Хараре излезе двутомник с избрани съчинения на Генералния. Луксозната полиграфия беше поверена на издателство „Джонгуе Прес“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Жестоката гибел на двете деца от Белица!

 

ПОКЛОН ПРЕД ПОДВИГА НА ВАСИЛ И САВА КОКАРЕШКОВИ!

По време на съпротивата срещу фашизма от вражески куршуми загиват немалко деца, юноши и девойки, ненавършили своето пълнолетие. Сред тях са и братовчедите Васил и Сава Кокарешкови от Белица.

По-големият - Васил е роден на 9 януари 1928 г. Сава - на 30 август същата година. Под влияние на по-големия си брат и сестра си, които са ятаци, Сава започва да помага на нелегалните. Увлича и братовчед си Васил. И двамата са пастири - пасат овцете из планината. Там често се срещат с партизаните от отряд “Никола Парапунов”, на които предават храна, дрехи, цигари.

На 16 юни 1944 г., по време на поредната им среща с партизаните, са предадени. Полиция обгражда местността. След кратък бой партизаните се изтеглят. Сава и Васил са арестувани, отведени са в Разлог, където ги подлагат на жестока инквизиция.Децата се държат твърдо, не отронват нито дума.

На 7 юли са заклани от жандармеристи. За да заличат следите на престъплението, жандармеристите нахранват кучетата с телата им.Един от убийците им – кап. Николчев, прави следните признания пред Народния съд: „Двамата братовчеди Сава и Васил Кокарешкови побързахме да ликвидираме.

Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха задържани, и ги закла. Страхувахме се да не се открият телата им, защото бяха малолетни и ги унищожихме . Затова дадох нареждане да не се оставят следи от убийството. По-късно ми докладваха, че с телата на момчетата жандармеристите са хранили кучетата. Така от Васил и Сава не остава нито следа.

Паметникът се намира в непосредствена близост до СОУ „Св.Св.Кирил и Методий“ .

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ню Йорк Таймс ни определя за „Бългaрcкaтa Флoридa нa Чeрнoмoрcкoтo крaйбрeжиe“ през 1962 г

 

Aмeрикaнcкитe мeдии възхитени от бългaрcкитe курoрти пo врeмeтo нa coциaлизмa.

В брoя cи oт 11 мaй 1962 г. „Ню Йoрк Тaймc“, пoд зaглaвиe „Бългaрcкaтa Флoридa нa Чeрнoмoрcкoтo крaйбрeжиe“, пишe зa бългaрcкитe плaжoвe, кoитo ce прocтирaт пo прoтeжeниe нa пoчти цялaтa 400 килoмeтрoвa крaйбрeжнa ивицa. Нaй-рaзвити в туриcтичecкo oтнoшeниe, рaзкaзвa издaниeтo, ca рaйoнитe oкoлo Вaрнa нa ceвeр и Нeceбър, кoйтo ce нaмирa ceвeрнo oт приcтaнищe Бургac. Oт cтaтиятa читaтeлитe нaучaвaт, чe пo тoвa врeмe в Бългaрия вeчe функциoнирaт 117 туриcтичecки хoтeлa c кaпaцитeт oт 15 352 лeглa. Прeз cлeдвaщитe 10 гoдини ce oчaквa caмo пo Чeрнoмoриeтo дa ce изгрaдят хoтeли c 60 000 лeглa, пишe „Ню Йoрк Тaймc“.

Прeз 1961 г. Бългaрия e пocрeщнaлa 250 хиляди чуждecтрaнни туриcти, oт кoитo 80 хиляди oт Зaпaднa Eврoпa – прeдимнo oт Aвcтрия, Cкaндинaвиeтo и Гeрмaния, изтъквa вecтникът и пocoчвa, чe зa 1963 г. ce oчaквaт 300 хиляди чужди туриcти. В публикaциятa ce пoдчeртaвa, чe тoвa e caмo нaчaлoтo нa рaзвитиeтo нa бългaрcкaтa туриcтичecкa индуcтрия. Cлeдвaщaтa cтъпкa щe e изгрaждaнeтo нa зимни курoрти и хoтeли в други рaйoни нa cтрaнa, кaтo Вeликo Търнoвo, кoeтo дрeвнaтa бългaрcкa cтoлицa. Издaниeтo рaзкaзвa, чe в мoмeнтa в Coфия ce cтрoят двa нoви хoтeлa – eдиният лукcoзeн, a другият туриcтичecкa клaca.Вижте целия репортаж на американската медия ТУК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

5 юли 1943 г. Битката при Курск,една от най-големите големите операции на Източния фронт

В нея вземат участие 4 милиона войници, 13 000 бронирани машини, 50 000 оръдия и 12 000 самолета. Това е последната голяма немска офанзива срещу Червената армия. Част от битката при Курск е и най-голямата танкова битка в историята.

Поражението при битката при Сталинград (1942-1943 г.) и последвалото зимно руско настъпление водят до образуването на издатина, в контролираната от германските войски територия, с ширина около 192 км и дълбочина 120 км около град Курск.

Адолф Хитлер вижда в редуцирането й възможност за връщане на загубения престиж и изгубената стратегическа инициатива. Битката при Курск се води от 5 юли до 23 август 1943 г. в района на Курската дъга. Немските офанзивни операции приключват на 13 юли. Според съветските историци битката при Курск приключва на 23 август, след превземането на Харков.

Германският план включва атака в 2 направления - по северната и южната граница на издатината. 2-те настъпления трябва да се срещнат зад съветските войски, защитаващи издатината. Нападението в северна посока е под ръководството на фелдмаршал Гюнтер фон Клуге, командващ на група армии „Център“. Водена от два танкови корпуса 9-та армия, под командването на Валтер Модел, атакува в близост до Орел. Нападението в южна посока е под ръководството на Ерих фон Манщайн, главнокомандващ на група армии „Юг“. Там 4-та танкова армия на Херман Хот атакува в посока север край Белгород.

Първоначално Адолф Хитлер отлага началната дата на операцията за след 1 май, след това за юни, а накрая за юли. Целта е натрупване на танкови формации, в състава на които влизат новите танкове Пантера и Тигър, както и самоходните противотанкови оръдия Елефант.

Съветското командване получава сведения за подготовката на германското настъпление и взема решение за временно преминаване към отбрана на Курската дъга, за да спре настъплението на противника и да създаде благоприятни условия за преминаване в контранастъпление.

Северната част на Курската дъга е отбранявана от войските на Централния фронт с командващ генерал Константин Рокосовски, а южната част е отбранявана от войските на Воронежкия фронт с командващ генерал Николай Ватутин. В тила им е съсредоточен мощен стратегически резерв - Степният фронт с командващ генерал-полковник Иван Конев, чиято цел е извършване на контранастъпление в подходящ момент.

Координацията на действията се осъществява от представителите на Главното командване - маршалите Георгий Жуков и Александър Василевски.

За разлика от други битки от началото на войната Червената армия изгражда отбрана от удивителни инженерни съоръжения, с които успява да спре атаката на Вермахта.

Общите загуби на германците са повече от 500 000 души. От тях убитите са около 70 000 души. Загубите в техника наброяват 2900 танка, 195 самоходни оръдия, 844 артилерийски оръдия и 1392 самолета.

По време на битката при Курск, между 5 и 23 юни, Червената армия губи 70 330 войници, а са ранени още 107 517. При съпътстващите я съветски контранастъпателни операции (операции Кутузов и Румянцев) загиват 225 058, а са ранени 501 316 души.

Битката при Курск извършва коренен прелом в хода на войната на Източния фронт.

Източник:fakti.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ