Най-мащабното престъпление на комунизма и как хиляди села изчезват от картата на България

Още в периода 1944-1947 година едрите и средните производители на аграрна продукция в НРБ са обявени за „кулаци“, „дребна буржоазия“ и „експлоататори“. По онова време в селата живеят близо 80% от българите, а над 3/4 от икономиката изцяло зависи от земеделското производство. Именно селските райони са бастион на все още съществуващата антикомунистическа опозиция в Народното събрание, където сто депутати начело с Никола Петков водят неравна битка срещу настъплението на новата диктатура, направлявана от Москва и подкрепяна от окупационната Червена армия. След обесването на Никола Петков, опозиционните партии са разформирани. Наместниците на Москва Георги Димитров, Вълко Червенков и Трайчо Костов насочват ударите на режима и към заграбването на индустриалната, банковата и едрата градска собственост.

Бруталните действия срещу селяните

През 1948 година тези комунистически дейци формулират и главната задача: до 1953 година в НРБ да приключи „големият скок“ на сталинската колективизация, като поне 2/3 от поземлената собственост премине от ръцете на стопаните във властта на комунистическата номенклатура. По указание от Москва разправата трябва да започне с „експлоататорската класа“ в българското село, която по сметки на БКП възлиза на около 100 000 средни и сравнително заможни производители на храни за пазара. За „кулаци“ са обявявани в някои случаи дори собственици на по 40-60 декара земя и няколко крави. На тях първо им отнемат стопанските постройки, инвентара и всички ниви, които не могат да бъдат обработвани без наемен труд. След това както по-заможните, така и бедните са принудени да изпълняват непосилни наряди за доставка на месо и зърно в полза на централната власт.Съдбата на „кулаците“ всъщност е подпечатана веднага след ликвидирането на опозицията в Народното събрание през 1947 година: те са обречени на икономическо и физическо унищожаване. Оцелелите след „разкулачването“ преминават през репресиите в тъй наречените Трудово-възпитателни общежития на МВР и са подложени на всевъзможни гаври.

Насилията рязко нарастват след 1948 година, изтъква шефът на Държавна агенция „Архиви“ доц. Михаил Груев. Той е документирал някои от методите на комунистическите функционери, изпратени по селата в Северозападна България, за да „агитират“ селяните да влязат с имуществото си в ТКЗС-тата по съветски образец. „Някои от нежелаещите да подпишат са били търкаляни в бъчви по нанадолнища. Имало е случаи на опити за давене в Дунав през зимата. Най-обичайната практика обаче е била нежелаещите да бъдат затваряни, често за повече от денонощие, и да не бъдат пускани, докато не подпишат.“ Изследователят на колективизацията проф. Владимир Мигев пише, че по-упоритите стопани често били изкарвани през нощта с камиони извън селата, за да повярват, че може да не се върнат живи, ако не подпишат декларациите за отказ от имуществото си. Въпреки старанието и репресиите, до края на 1949 година са създадени ТКЗС-та в едва 847 села – от всички 5600 в страната. В тези колхози са обхванати 11% от земеделските стопани. Обикновено това са най-бедните селяни с по 20-40 декара земя, а също и селските комунисти, заставени да влязат по заповед от местните партийни организации.

Разгромът на частното земеделие в страната е поверен на ново трио, ръководено от Вълко Червенков, в което влизат още секретарят на ЦК по въпросите на селското стопанство Тодор Живков и земеделският министър Титко Черноколев. В началото на 1950 година Черноколев изработва нова стратегия за смазване на „кулаците“ и по-заможните селяни, отказващи да влязат в ТКЗС. Ударът е насочен към производителите в най-плодородните околии на страната – предимно в Тракийската низина и Добруджа. Въведен е стръмно нарастващ подоходен данък, с който се отнемат до 46% от приходите на „кулаците“. Редом с него рязко са завишени и нарядите за зърно. Мигев привежда пример със земеделец от добруджанската околия Генерал-Тошево, който е трябвало да предаде на държавата не само цялото зърно от своите 100 декара пшеница, но и допълнително да закупи над 19 тона зърно на свободния пазар, за да се издължи на властите.

Новият план за унищожение на селската „буржоазия“ е приведен в действие през лятото на 1950 година. Под милиционерска охрана изпълнителите секвестират току-що овършаното зърно още на харманите. От къщите на неиздължилите се докрай по-заможни селяни са иззети всички хранителни запаси – независимо от факта, че хората остават без препитание и семена до новата реколта. Вторият човек на режима Георги Чанков заявява на всеослушание: „…ще разплачем и децата в утробите на кулашките майки, но ще съберем зърнените наряди!“. Оставени без прехрана, селяните на много места организират спонтанни бунтове, в които има убити и ранени. Лично Тодор Живков участва в потушаването на бунтовете в Северозападна България през 1951 година, заради което е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП, напомня Груев. И добавя, че неслучайно горянското движение достига своя пик именно през 1950-1951 година, като над 80% от хората в четите са селски стопани, оставени без елементарни средства за съществуване.

По данни на проф. Владимир Мигев една четвърт от всички дела на съдилищата в началото на 1950-те години са насочени срещу „кулаците“ и средното селско съсловие, нежелаещи да се обвържат с натрапената им колхозна система. Присъдите обикновено варират между 7 и 10 години затвор с конфискация на цялото имущество, уточнява Мигев.

Когато селата започнаха да се обезлюдяват

Репресиите срещу селяните и българското земеделие продължават до 1962 година, когато и последните ниви и пасища в планините стават „общонародна собственост“. Четири години преди това са премахнати и мизерните ренти, които се изплащат на псевдокооператорите. Започва масово бягство от селата, продължило до края на комунизма. От средата на 1950-те до края на 1960-те средногодишно между 80 000 и 100 000 селски жители се превръщат в „градски пролетариат“.

Целта и резултатите от най-мащабното престъпление на комунизма срещу българите, засегнало около 75% от хората в НРБ, са описани с особен цинизъм в доклада на Титко Черноколев, който е главен архитект на селско-стопанската колективизация. През ноември 1950 година Черноколев рапортува пред партийните началници и съветските им надзорници: „На редица места, особено в Добруджа, са били приети много кулаци в ТКЗС (…) Сега от ТКЗС масово изключват тези кулаци. Съгласно устава на ТКЗС, не им връщат добитъка и инвентара, поради което кулаците не могат да обработват оставената им земя. Освен това органите на Финансовото министерство пристъпват да събират данъка по общия доход от тези кулаци, но понеже те не могат да го платят, им описват и вземат къщите, което вече е равносилно на пълно разкулачване“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Посвещава се на всички израстнали през 70-те,80-те и 90-те

Ако  сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. 

На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си! Бяхме безгрижни и щастливи

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любовен триъгълник с военен и красива учителка завършва с 4 трупа

Любовен триъгълник между капитан пред развод – командир на граничната застава край кирковското село Шумнатица, скоро пристигнал по разпределение от Школата за запасни офицери в Плевен старшина – школник и черноока красавица от Момчилград е в основата на една от най-трагичните и кървави истории в най-новата ни история, припомня си съдия Васил Гатов от Пловдив, пише “Монитор”.

На него се паднало години след това да прочете присъдата на убиеца. Трагедията се разиграла вечерта на 31 декември 1989 година. Мястото е VII застава „Хала“, от състава на някогашното поделение 56 520 на МВР  край прохода Маказа.

Минути преди да загърмят новогодишните фойерверки, край кльона затрещяват автоматни откоси. На заранта пристигналите по тревога офицери от отряда в Момчилград, с командир полк. Ангел Криворов, намират 4 трупа.

Телата са на командира на заставата кап. Веселин Керчелиев, на старшината Стефан Маджаров и на двама цивилни – акордеониста от близкото село Къпиново Сергей Бойчев и на Бистра Кючукова. Ранени са шестима. В тежко състояние е малолетната Руслана Илчева, която паднала върху тялото на майка си Бистра.Куршумът преминал през бузите на момичето. Детето е оцеляло по чудо и днес живее със съпруга и двете си дъщери в с. Шумнатица.

Веднага станало ясно, че от убиеца – 19-годишния старшина-школник Красимир Костов Колев, нямало и следа. Той пристигнал в заставата дни по-рано – на 27 декември. Завалелият в първите часове на новата 1990 г. сняг затрупал всички следи.

Впоследствие станало ясно, че старшина-школникът Костов е преминал границата с автомата си, за да се предаде в Гърция, където поискал политическо убежище. Това разказа бившият дългогодишен председател на пловдивския военен съд Делчо Джубелиев, който е бил в състава на българските магистрати, които са водили преговорите за екстрадицията.

След време разследването започва да изяснява кървавата ситуация. В основата на трагедията е скарване между капитан Веселин Керчелиев и ст. – школника Колев заради жена.Спорът бил за вниманието на млада, черноока и тъмнокоса дама. Това е учителката от Момчилград Катя Велева. Тя дошла да посрещне с тях Новата 1990 г. в заставата.

Според разследващите Керчелиев и Колев поотделно се познавали с Катя. Капитанът, който бил пред развод, възнамерявал да заживее с учителката. Дори си говорели за годеж, а за да бъде щастието пълно, на 31 декември старшина Маджаров докарал на капитана току-що купена нова „Лада“, припомня си д-р Любомир Енчев, който тогава работел в болницата на Кирково. Докторът е човекът, който е сред първите оказали помощ на ранените, когато заранта на 1 януари се добирал през преспите с линейка до заставата.

„Беше невероятна касапници. На практика не стигнахме до заставата, защото малко преди това ни пресрещна кола на граничарите. В нея бяха 3-4 от ранените. Набързо ги прегледах и обърнахме назад, за да ги караме към Кирково и от там към болницата в Кърджали. Най-тежко беше състоянието на малката Руслана – куршумът ? беше отнесъл зъбите.

Сред ранените беше Юлия Бойчева – съпругата на акордеониста Сергей, който успял да скочи от прозореца на втория етаж и да хукне за спасение в преспите. Школникът пуснал един автоматен ред и след него.

По-късно научих, че линейката ни се е движела успоредно на пътя, по който тогава е бил беглецът. Добре че имаше мъгла, можеше и нас да застреля“, спомня си д-р Енчев.

Скарването между капитана и „фазана“ станало пред очите на свободните от наряд граничари. Керчелиев ударил шамар на гостенката Катя и я пратил в сградата, където празнували гостите му. След това се заканил на Колев, че оттук нататък ще разбере какво е служба до уволнението си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Десет малко известни факта за връх Шипка

Когато стане въпрос за връх Шипка, почти няма българин, който да не знае историческите факти, свързани с него. Шипка е връх в Централна Стара планина, където са се водили епичните Шипченски боеве по време на Руско-турската освободителна война. Те са продължили три дни – от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма и саможертвата на руси и българи за освобождението на България от Османско робство. Народната признателност и благодарност към паметта на хилядите воини, дали живота си за нашата свобода, са намерили веществен израз в повече от 440 паметника, издигнати на различни места в България.

Най-впечатляващ е Паметникът на свободата, издигнат на връх Шипка. Паметникът на свободата, както е наречен монумента, е висок 31,5 м. “На борците за свободата“, гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона. Паметникът е открит на 26 август 1934 г. лично от цар Борис ІІІ. При откриването са присъствали над 100 000 души, от които 80 живи опълченци, преки участници в епичните боеве. Великият български поет Иван Вазов е написал епичното стихотворение „Опълченците на Шипка“, което едва ли има българин, който да не е чувал за него.

Да, това пише в учебниците. Това са ни казвали учителите по история. Но има и доста други, малко известни и любопитни факти, за които или не се пише или просто се пренебрегват от историята. 10 от тях представя в блога си „За всекиго по нещо“ Питагорид.

1. Истинският връх Шипка се намира на север от главното било и превала на прохода и на запад от шосето на около 300 м северно от съвременния паркинг и ресторантчетата около него. Висок е 1232 м. На този връх се е намирало главното командване при отбраната на прохода. Върхът, където се намира днес Паметникът на Свободата се е наричал връх Свети Никола и е висок 1326 м. По времето на социалистическия период е имало практика, много градове и исторически места да се преименуват. И връх Свети Никола не е пощаден и през 1951 г. с указ му е дадено ново име – връх Столетов (на името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд, към който са причислени и 5 дружини български опълченци). В това не е имало нищо лошо, но по незнайни причини през 1977 г., комунистическото управление отново „решава“ да преименува името на върха, като уж връща историческото му име Шипка. Но става истинска бъркотия, защото връх Шипка вече съществува, и с това преименуване всъщност с едно и също име се именуват два различни върха. Коя умна глава е сторила тази глупост не е известно, но след като се разбира за грешката, на истинския връх Шипка се дава също ново име Малка Шипка. Така че Днешния връх Шипка е „изкуствено“ преместен с около 1 км на юг и е поставен на мястото на връх Свети Никола. Типично за българските абсурди.

2. Идеята за изграждането на паметник е предложена още на заседание на Учредителното народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Но тази идея не се осъществява на практика за повече от 45 години. Все пак на местата, където са се водили Шипченските боеве, още през 1880 и 1881 г. са построени множество възпоминателни паметници, най-големият от които е Големият руски паметник, на мястото където е била „Стоманената батарея“. На самия връх Свети Никола е имало сравнително малък възпоминателен паметник (на мястото където днес се намира „вечният огън“.) Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка“ се взема решение във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но… за самия паметник няма проект. Изготвянето на проекта се забавя цели 3 години и накрая едва на 3 юни 1924 г. е обявен конкурс с краен срок 31 декември 1924 г. За съжаление резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

3. Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж се спира по… политически причини. Както е известно от историята, след Междусъюзническата и Първата Световна война, България претърпява две национални катастрофи и като бита страна трябва да се подчинява на редица международни споразумения.

4. Според първоначалния проект на паметника, на върха на пресечената пирамида е трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът бил вече отлят в Софийския военен Арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало за се пренесе на върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглят лъва до заветния връх. И тъкмо когато работниците умуват как да го качат на кулата, румънското правителство остро протестира. „Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!“, отсичат власите, които вече са заграбили Южна Добруджа. Възниква сериозен политически натиск от страна на Румънското правителство. Тогава министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект го позволявал. Веднага след тази стъпка обаче едновременно реагирали Гърция и Турция. Все още били пресни спомените от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и всички гледали на България с лошо око. Намеквало се е, че с този акт българите търсели реванш за Ньойския договор. Под този международен натиск от Румъния, Гърция и Турция, нашите политици вместо упорито да отстояват позицията си, се прекланят в кръста и „свалят“ лъва от върха на паметника и го „поставят“ на козирката над главния вход от северната страна при това обърнат на… запад. Сега мълниеносно реагирала Сърбия. Дали пък българите не търсят някакъв реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик дори връчил официална нота на външното министерство. „Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни.“ И така, пак се събрал Министерският съвет и накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите. След това решение, българите приели всичко на майтап. Те се шегували, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетите на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва в различните посоки на света…“. Така строежът на прекроеният паметник продължава отново през 1931 г. Трябвало да се постави фигурата на лъва над главния вход на вече построения паметник и да се направят окончателните довършителни работи. За тези дейности са включени и части на трудовата повинност от Стара Загора.

Искам да споделя и няколко любопитни факти които ми е разказал моя дядо, който е взел пряко участие при монтажа на бронзовия лъв. Дядо ми е бил трудовашки уредник и е водел трудовашка чета от така наречената „трудова повинност“, въведена още от Александър Стамболийски. Трудовашката чета е наброявала около 30 човека, съставена предимно от неграмотни млади момчета, а той е бил техен „началник“. А бе, казано по друг начин „трудовашки фелдфебел“.5. Паметникът е изграден на грубо от каменни блокове доломит. Главната врата от север е направена от желязо и доставена за монтаж. Оказало се обаче, че един огромен каменен блок пречел вратата да бъде монтирана на мястото си. Повече от 10 см от камъка трябвало да се премахне, за да влезе вратата в отвора, предвиден за нея. Вместо каменоделци бил поканен един италианец, който се наел да премахне пречещото парче чрез… контролирано взривяване. Той пробил 7 отвора и поставил определено количество взривно вещество. След взрива камъкът бил отсечен с точност до милиметри и вратата влязла абсолютно точно на мястото си.

6. И още един любопитен факт за Шипченските боеве. Става въпрос за Пълното лунно затъмнение, което е станало на 11 срещу 12 август 1877 (стар стил), в най-напрегнатата нощ от шипченската епопея.

7. Друго, с което често се спекулира, това е че боевете на Шипка са продължили само… три дни. Това не е вярно. След спасяването на прохода, боевете продължават с нестихваща сила още три дни, през които са дадени и най-много жертви от страна на руските войски.

8. Освен това на 17 септември 1877 г. Сюлейман паша прави още един отчаян набег към Шипченската позиция.

9. Истинската трагедия на Шипка е била при така нареченото „Шипченско стоене“ през лютата зима на 1877-1878 г. Тогава са умрели от болести и студ над 9000 руски войни.

10. Може би много са чували фразата: „На Шипка всичко е спокойно!“. Такъв е бил ежедневния рапорт на командващия Шипченската позиция генерал Радецки./bgnow.eu/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовите за поколения българи дънки “РАЙФЪЛ” фалираха,отиват в историята

Няма човек от поколението на петдесетгодишните българи, който навремето да не е носил култовите дънки “Райфъл”. През 80-те години на миналия век да се сдобиеш с чифт от прочутите дънки, беше истинско щастие.

Само след дни италианската марка от Барберино ди Муджело до Флоренция ще разпродаде на търг за по 2-3 евро последните си 70 000 дънкови продукта.Сред тях са не само панталони, а и ризи, анораци, пуловери. Така ще изчезнат завинаги и последните чифтове мастиленосини дънки, които белязаха поколенията от ерата на диско музиката не само на Запад, а и на Изток,пише vtorifront.bg

През октомври 2020 г. историческата фирма, която продаваше в комунистическия блок символа на “западащата” западна цивилизация, беше обявена за фалирала от съда на Флоренция. Тя изпитваше финансови проблеми отдавна, но в крайна сметка пандемията се оказа гилотината, която я обезглави.

Затова и Институтът за съдебни разпродажби ще организира през март пласмента на нови и непродадени продукти, събрани от 13 различни магазина в Италия. Всичко това ще стане във временен аутлет при спазването на епидемичните мерки, за да няма струпване на хора. Краят на историческата марка дънки е повод за много носталгия не само заради 62-те години история, които се крият зад гърба на “Райфъл”. Освен всичко друго дънките бяха и елементът, който присъства в спомените на хиляди младежи от бившите комунистически страни от времената, в които на панталоните беше позволено да прехвърлят желязната завеса

Вижте още:Бленуваните корекомски дънки

“Райфъл”-ът беше красивият и безкрайно желан западен противовес на българските дънки “Рила”.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култовия Кораб Скандинавия от сериала "Васко да Гама от село Рупча" преди да стане Царевец и след това

 

На 26 юни 1981 г. в град Копер (тогава във Федеративна република Югославия) е вдигнат родния трибагреник на моторен кораб „Скандинавия” (по-късно, от 23 декември 1981 г. - „Царевец” - TZAREVETZ - IMO 7814462), първият български кораб тип „ро-ро” закупен от ДСП „Международен автотранспорт” (по-късно известно като СО „МАТ”). 

Корабът е построен през 1979 г. като SCANDINAVIA по датския проект Challenger.  Експлоатацията му е поверена на екипаж от Параходство БМФ с капитан Живко Гаврилов и с главен механик Димитър Христов.

БМФ предоставя екипажи на СО-МАТ от резервния състав на собствените си фериботи - високо квалифицирани командни и изпълнителски кадри в обслужването на кораби - скандинавска корабостроителна продукция. Така се предотвратяват банкови неуредици или користни замисли на корабособственика - продавач, за получаване на неустойки от евентуалното закъснение за отплаване по разписание. 

Въпреки че българският екипаж е допуснат да се качи на борда само два часа преди определеното време за отплаване, „Царевец” наистина напуска пристанището по разписание.В търговския флот на България корабът „Царевец” служи до 1988 г., след което е продаден на британска фирма, която го преоборудва в пътнически ферибот. Под имената „Fiesta”, „Fantasia”, „Stena Fantasia” фериботът плава в Ламанша. През 2005 г. в Гданск е ремонтиран основно и плава в Балтийско море под полски флаг с името „Wawel”. Под това име корабът плава и до днес.

Част от биографията на кораба е заснемането на борда му на серийния български филм „Васко да Гама от село Рупча”.

Източник:Морски вестник

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1976 г. всички момичета искат да са на нейно място

 

Румънското малко момиче, синоним на спортната гимнастика. Но, с кого иска да бъде тя?

Откакто гимнастичката Симон Байлс печели всичко на сложния терен на силовия спорт, често е сравнявана с колежка от миналото. Именно Надя Команечи, за която сегашното поколение може би знае малко, но за предишното е модел за решителност и ангажираност в получаването на това, което човек иска от живота.

Трудно е да се изчисли какво точно стои зад победите, но е ясно, че са постигнати с много, много, почти нечовешки труд. Надя Команечи влиза в историята със своето "перфектно 10" на Олимпийските игри в Монреал през 1976 г. Само на 14, в края на представлението си се приземява без капка пот на челото, и без дъх. Невъзможно е сънародниците ? да не превърнат веднага постижението в краен символ на пропаганда на комунистическия режим. Неизбежно е властта да не се влюби в нея по всякакви начини, дори и незаконни за нейната млада възраст. А пипалото на силата, което я достига и завладява, се нарича Нику Чаушеску.

Театралната сцена на историята между Надя Команечи и Нику Чеушеску е Румъния, по времето на диктатурата на Николае Чаушеску (баща на Нику) между 1967 и 1989 г., годините от издигането му на власт до екзекуцията. Силата и влиянието на семейство Чаушеску са такива, че дори днес, 30 години след изчезването им, в Румъния има такива, които поддържат носталгичния си култ жив, а да се говори лошо за фамилията не е препоръчително. Жив е и култът към Нику - третият  син на диктатора и съпругата му Елена.По силата на една самопровъзгласена династия, Нику, известен като "принцът", се смята от всички за наследник на баща си, от малък е запознат с държавните дела. Притежава всички клиширани пороци: комарджия, алкохолик, женкар. Баща му взима пари от държавната каса, за да плаща дълговете му. Говори се, че веднъж Нику влязъл в нетрезво състояние в заведение, където пеела Мария Чобану, народна певица, много популярна по онова време, и ? подвикнал нецензурно. Тя има дързостта да отвърне на тона му и да го посъветва да насочи същите нецензурни думи към майка си. В този момент кариерата на Мария Чобану приключва.

Невъзможно е да се откаже каквото и да е на Нику Чаушеску. Може да си женена жена с деца, но ако той се влюби в теб и му откажеш, най-малкото ще загубиш работата си, в най-лошия случай съпругът ти ще се озове в затвора. Очевидно има и жени, които правят всичко, за да го срещнат и да привлекат вниманието му, защото, да бъдат забелязани от него, означава да се насладят на хайвер, напоен с шампанско, докато хората в социалистическа Румъния умират от глад.В социалните медии, 30 години по-късно, има групи, посветили времето и енергията си да славят отминалите времена на Румъния, и в които се публикуват с тъга снимки от старата слава на този "спектакъл", в който ярко присъства и Чаушеску-младши. Но за по-голямата част от хората тогава е много по-добре никога да не се срещне с него. Шанс, който Надя Команечи няма.

Според мнозина, Нику Чаушеску е толкова безпощаден и отвратителен заради майка си. През 1969 г. открива голямата си любов, чието име е Донка Мизил, дъщеря на комунистически чиновник. Но Елена Чаушеску не харесва момичето и според легендата, при новината, че чака дете от Нику, тайните служби я залавят на улицата, за да я закарат насила в клиника за аборти. Майката прави всичко по силите си, за да се увери, че синът и е забравил Донка.Нику отново се влюбва, този път в певицата Янина Матей, но отново семейството, което иска да го ожени за по-високопоставена жена, се намесва, за да прекрати връзката, като изпраща Янина да живее в Италия. Той реагира като започва да пие, а след това и всичко останало.В този момент в живота на Нику Чаушеску се появява Надя Команечи. Родена през 1961-ва, Надя започва да се занимава с гимнастика на 6-годишна възраст и оттогава нарежда успехи и рекорди един след друг. За биографията на великите спортисти, освен ако не са разпуснатият Джордж Бест, никога не се говори много. Рутината им е низ от тренировки, прекъсвани само в деня на състезанието. Животът им е изпълнен с ограничения, диетата им е стриктна. Говори се, че подготовката за състезания, започната още в детството, забавя растежа на костите, защото втвърдените мускули създават ефекта на бонсай. Вероятно това е и случаят на Надя, или може би тя е била предопределена да бъде дребна - висока е 150 см и тежи само 40 кг, като не бива да качва и грам. Но след историческия олимпийски резултат, тя става по-забележима от слон, а самият диктатор ликува, защото благодарение на нея се говори много за страната, практически невидима иначе за международното обществено мнение.

Забелязват я, даже двама. Единият е Барт Конър, 18-годишен американски гимнастик, който се влюбва в нея от пръв поглед. Но тя е толкова млада, че дори не забелязва, когато той я целува по бузата в Монреал след "перфектното 10".Другият е Нику Чаушеску, с 10 години по-възрастен от нея.

В този момент от живота си Нику Чаушеску е вече калибриран. Говори се, че имал предимство върху дъщерите на галениците на режима, нещо като iusprimaenoctis, които е трябвало да минат през него, за да загубят девствеността си по време на диви партита. Трудно е да се разбере как нещата наистина са се случвали през непроницаемата завеса от дим, която все още покрива миналото на режима. Но дори и тя никога да не го потвърждава, се твърди, че Надя Команечи е била принудена да има връзка със сина на най-влиятелния мъж в страната.Принцът и принцесата. Принудителна връзка, основана на физическо и психическо насилие, преплетена с тренировки и международни състезания, в която тази, която всички наричат "малкия робот", но и Карпатската фея, продължава да загребва медали. Буди се в 5.30, тренира от 6 до 8 часа, отива на училище, хапва, почива един час, пише домашните си, тренира отново до вечеря и след това не излиза. Яде 100 грама месо на обяд и 50 на вечеря, 3 буркана кисело мляко на ден, 200 грама зеленчуци на хранене, три плода. Не може да яде хляб, картофи, захар, олио. В книгата The Little Communist Who Never Smiled, авторът Лола Лафон се чуди дали този толкова строг режим, който ? пречи да се развива физически, за да не компрометира представянето ?, би позволил на тази въртяща се Лолита да има поне менструален цикъл.Историята между Надя и сина на диктатора продължава дълго. На 17, три години след Олимпиадата, тя все още е неговата официална любима, изложена като трофей. Връщайки се от Монреал, Надя е посрещната в двореца Чаушеску, сякаш тази привилегия е награда. Всъщност е входът на затвор. Тя се харесва на безмилостната майка Елена. Надя няма смелостта да се разбунтува и да избяга от режима, тези, които я познават, казват, че тя като че ли претърпява всичко, което и се е случва като неизбежна съдба.

След бягството на нейния треньор-мъчител Бела Карои в САЩ, вече няма кой да я спре да реагира. Прави го подсъзнателно, опитвайки се да премахне причината за своя ад - успеха. Напълнява, опитва да се самоубие, като изпива чаша белина в усамотението на луксозната къща, купена от "любимия". Режимът скрива скандала и я вкарва в пътя. На Олимпиадата в Москва, четири години по-късно, корумпираното жури й отказва титлата, за да награди родните спортисти.Но това е почти облекчение за нея. Принадлежността и към упадъчната румънска аристокрация, погледнато отвън, я прави непопулярна. След като е намерена без билет в автобус и контрольорът я игнорира, когато тя му казва, че е самата "Надя". В този момент решава да избяга, вървейки пеша към австрийската граница в продължение на шест часа. Според мнозина, самият Нику Чаушеску и помага, което е необяснимо. След като стига до Виена с кола на приятел, Надя иска политическо убежище, за да се премести в САЩ. Няколко месеца по-късно избухва въстанието в Румъния и се слага край на дългия режим. Бившият ? любовник е арестуван за престъпления срещу държавата и осъден на 20 години затвор. Освободен е през 1992 г. заради влошено здраве, компрометирано от алкохолизъм и прободна рана, получена в килията. Умира от цироза на черния дроб през 1996 г.

Надя Команечи днес е на 58 години. През 1994 г. в Съединените щати тя отново среща Барт Конър, спортистът, който се влюбва в нея в Монреал през 1976 г. Женят се през 1996 г., точно 20 години след "перфектните 10", а през 2006 г. се ражда единственото им дете - Дилън Пол Конър. Животът й все още е пълен, много пълен, с веригата спортни зали, която основава заедно със съпруга си и със събитията, на които непрекъснато е канена. За периода при Чаушеску не иска да каже и дума.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Съдбата на един създаден през 1949 г. и взривен през 2008 г. софийски завод

„Климент Ворошилов“ — слаботоков завод в София

 Създаден през 1949 година  чрез обединяване на всички слаботокови предприятия в София (Телефонно-телеграфна ф-ка, „Радиопром“, „Родно радио“, „Ринг“ и др.).

Построен е през 1949 с помощта на СССР. Първоначално произвежда радиоприемници, телефонни апарати, автомат. телефонни централи, нискочестотни усилватели, електромери, стрелкови измервателни уреди (амперметри, волтметри). Последователно се усвоява производството на електромед. техника и телевизионни приемници (1953—57), ултракъсовълнови радиотелефони (1961—65), ултракъсовълнови радиостанции и проф. радиоелектронна апаратура (1966—70).На основата на „К. В.“ се създават 11 самостоятелни предприятия на слаботоковата промишленост в България (1960) 

Телефонното производство се обособява в самостоятелен Завод за телефонна и телеграфна техника в София (1963), производството на радиоприемници преминава към Радиозавода във Велико Търново (1966), на специални (транзи-сторизирани) ултракъсовълнови (УКВ) радиостанции — към завода за ултракъсовълнови станции „М. Антонов“ в гр. Гоце Делчев (1974), а монтажът на телевизионните приемници— към Завода за телевизори и радиоприемници (до 1976 Радиозавод) във Велико Търново (1977).След извършената специализация „К. В.“ произвежда радио-релейна апаратура, уплътнителни телефони системи за симетрични и коаксиални кабели по лицензия и резервни части за тях, пром. телевизионни установки. 

След реконструкция и модернизация (1974) производството е с елементи на автоматизация и поточна организация и се извършва по съвременни технологии. Бъдещето на завода е в производството на далекосъобщителна и проф. радиоелектронна апаратура. Коопериран е с ок. 30 предприятия. Изнася далекосъобщителна апаратура (радиорелейна и уплътнителна) за СССР, ПНР и ЧССР. Орден „Г. Димитров“ (1974).След промените започва неговият бърз упадък, докато накрая не хлопва кепенци и оставя стотици специалисти без препитание.

Заводът е взривен през април 2008 година, за да може на негово място да изникне поредната бизнес сграда.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една смела жена загинала на 8-ми март,спасява 170 български войника с цената на собственият си живот!

Ще ви разкажа история, която неотдавна открихме случайно, бродейки по пътищата на Втората световна война. В гробището в Харкан, Унгария, където са погребани около 1500 български войници , се натъкнахме на този гроб. Шокира ни датата 8 март и името на жена. Свикнали сме на този ден жените да получават цветя, подаръци, поздравления...., а тук... смърт.Потърсихме информация от родното място. Без резултат. Свикнали сме. Героите в България са много. Малцина са щастливците влезли в историята... После още малко усилия и ето:

Вократце. Тази жена спасява 170 български войника с цената на собственият си живот.

По време на Дравската отбранителна операция, 3 рота от 41-и пехотен полк, където служи Янка Кирилова, изпада в обкръжение от силите на Вермахта. Командирът призовава за доброволци, които да прикрият отстъплението. Ротата, е застрашена от унищожение. Необходими са войници, които да се жертват. Отзовават се дванадесет души, сред които две жени. Приемат боя, в който загиват седем от тях, а трима са ранени. Оцеляват само двама, благодарение на което научаваме за героизма на тези достойни хора.

Те успяват да удържат настъплението на многократно превъзхождащи сили на противника, докато ротата успява да се изтегли. Янка Кирилова поваля десетки хитлеристи с картечницата си, до момента до който не я поразява куршумът на вражески снайперист. В челото. Загива на 20 години с оръжие в ръка, бранейки живота на своите бойни другари. Сутринта на 8-и март.

Поклон!

Д-р Добрин Добрев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Соцреликви на четири гуми още пърпорят на пътя. Най-много са… Москвичите

 

Почти 15 000 коли от времето на социализма, които са над 30-годишни, все още се движат по пътищата у нас и имат регистрация в КАТ. А регистрираните aвтoмoбили в страната ca около 2,8 млн.

Най-многобройната група е на Москвичите – 6613. Причината е, че няколко модела от въпросното съветско возило дълги години се произвеждаха и у нас в завод „Балкан“ в Ловеч. От произвежданите също у нас „Булгаррено“ с регистрация сега са само 73.

Интересното е, че Ладите, за които навремето хората чакаха доста години ред в„Мототехника“, са вече много редки. Справка в сайта на КАТ сочи, че по-старите от 20 години регистрирани возила от марката са само 191. Те са много по-малко  дори от старите Волги, които са над хиляда, или от двутактовите източногермански Вартбурзи, чиято бройка също е над 1000.

От полските модели „Варшава“ и „Полонез“ са останали съответно само 84 и 17 бройки,а за „Фиат“, произвеждан някога и в Полша, в сайта на КАТ няма отделна информация.Запорожките на повече от 20 години с регистрация в транспортната полиция са останали само 249, а от произвежданите в бивша Югославия „Застава“ има само 225. От друг модел – „Юго Флорида“, също правен в разпадналата се балканска държава, е регистрирана само една кола, пише „Монитор“.

От останалите соцмарки леки автомобили от преди 1989 г. от „Чайка“ са останали 58, а от следващия й модел ЗИМ – 13. Навремето в бившия СССР тези коли са наричани„членовози“, защото са били използвани като служебни коли на ръководната върхушка на управляващата комунистическа партия.

В последните години у нас немалко хора са станали колекционери на марката Трабант.Причината е, че мукавеният автомобил, произвеждан в бившата ГДР, се превърна в основния символ на онези времена. Повечето от колекционерите на трабитата у нас го правят от сантиментални подбуди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво ядяхме преди и какво днес?

Допреди 30 години, когато живеехме в епохата на друг социален експеримент в магазините имаше само по един артикул от вид, т.е. един вид халва, един вид обикновени вафли и т.н. Тогава "страдахме" заради липсата на така желаното разнообразие, с което днес гордо разполагаме. 

Сега, обаче съществува друг проблем. Ако по-рано вафлите и халвата бяха създадени от съвсем различни изходни продукти, то днес те в едно с всички захарни изделия, стотици печива в кутии, хиляди консервирани храни, снаксове, сухи закуски, инстантни храни, имат смущаващо еднакво съдържание. Списъкът може да ви се види дълъг, но това му качество не го прави полезен, а напротив. Палмово масло, Бисфенол А, Високофруктозен царевичен сироп (HFCS), Бутилхидроксианизол, Мононатривглутамат,  Акриламид, Бутил хидрокси толуол, Пропил галат, Аспартам, Ацесулфам калий, Калиев бромат и още много други, прикрити под кодове с буквата Е и няколко цифри след нея. 

В резултат от това може да обобщим, че някога, когато максималната печалба не беше заложена сред главните цели на обществото, чрез простия стандарт БДС, ядяхме малко видове храна, всяка със специфично съдържание (и с многократно по-голямо тегло от сегашните им еквиваленти), докато днес, благодарение на „законите“ на икономиката разполагаме с десетки хиляди продукти с почти еднакво Вредно съдържание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мис Плеймейт хич не е от днес. Факт – първата силиконка у нас изгрява през далечната 1979г.

Ще я кръстим Ани – защото и тогава, и днес жената не иска да парадира с формите си. И предпочита да остане анонимна. В далечната 1979 г. Ани става първата силиконка благодарение на пластичен хирург от „Пирогов“, който има експериментални мостри на импланти.

През 1979 г. „Плейбой“ у нас няма. Нито пък конкурси за най-хубав силиконов бюст. Истината е, че Ани напомпва деколтето си от мъка – след като съпругът й я напуска. Ани споделя, че само най-близките й знаят за естетичната корекция. Не живее на принципа: „За какво съм си увеличила бюста, ако никой не разбере за това!?“ Но признава, че ляга под ножа през 1979 г. с доза страх – не от болката или раните, а от резултата, който ще я изненада в огледалото.

„Когато реших да си поставя импланти вече бях родила. Тъкмо се бях разделила с първия ми съпруг. Мислех, че той ме оставя заради поувисналият ми бюст. Бях си въобразила, че това е причината и страдах от ниско самочувствие. Години по-късно се оказа, че съм сгрешала. Явно бившият ми мъж просто е бил човек на живота. След развода ни той беше с по-млада от мен жена, но се раздели и с нея. По това време майка ми работеше с пластичния хирург доцент доктор Христо Бояджиев. Той и беше разказал, че разполага с експериментални мостри на гръдни импланти, които до тогава не са били поставяни в България.”Така се поставя началото на естетичните корекции в България. Преди тридесет и кусур години за такава интервенция е било необходимо специално разрешение от директора на Пирогов, където е направена операцияата, и от Министерство на Народното здраве. Имало е и задължителни условия, на които трябва да отговаря пациентката. Размерът на имплантите не може да надвишава многократно размера на естествения и бюст. Това се налага, за да се разпъне нормално кожата и имплантите да стоят естествено. Самата пациентка казва, че номерът на сутиена и не се е увеличил след хирургическата намеса. Операцията продължила около два часа / за сравнение, днес можеш да се сдобиеш с нови гърди само за 40 минути/.

Първата българка със силиконов бюст не е от богато семйество. Напротив, тя е типичен представител на работническата класа. Майка и е медицинска сестра, бащата е бил проектант. Самата тя по онова време работи в Пирогов. Операцията е била подарък. Явно тенденцията за подобни подаръци се е запазила и до днес. Разликата е, че в края на седемдесетте години чифт нови гърди са стрували колкото кола, а днес не е необходимо да ги плащаш веднага. Може да вземеш заем от банка за тях.

„След операцията лежах в болницата два дена. На следващата сутрин станах от леглото и започнах да се разхождам из стаята. Аз не смеех да разкажа за случилото се, защото не знаех дали интервенцията изобщо ще бъде сполучлива. Ако не беше, лекарите просто щяха да извадят имплантите, да ме зашият и да си остана както съм била преди. Нямаше и да се разбере, защото винаги съм ходела със сутиен с подплънки. Само майка ми и сестра ми знаеха на какво се подлагам. Преди операцията си взех отпуска, за да не се разчуе. Някои от колегите ме видяха в отделението, но не съм коментирала с тях за какво съм там. Наистина не виждах смисъл в раздухването на историята. А и по онова време почти никой не знаеше, че гърдите могат да се уголемяват и оформят. Естествено, че съществуваше риск. Организмът можеше да отхвърли имплантите. Можеше да се получи възпаление. И в днешно време е така.”Тя пази тайната за операцията не от срам, а за да се предпази от излишни хорски коментари. „Страх ме беше, че ако е неуспешна операцията, хората ще кажат: За какво ти трябваше да си причиняваш това?”. След като мина малко време споделих с няколко приятелки и колежки.”

Говори се, че след тази операция известни жени като Алис Крайчева и Йорданка Христова също са се престрашили и са решили да променят визията на гърдите си. „През седемдесетте и осемдесетте години със сигурност е имало популярни българки, които са си правели корекции. За техните операции изобщо не се говореше. Те отиваха директно при докторите. Тогава по-популярно беше повдигането на бюста. Предполагам, че са се възползвали точно от тази корекция. Заедно с мен в болницата имаше една стюардеса с огромен, но увиснал бюст. Тя беше приета точно за такова повдигане, без да се поставят втвърдители.”Тя има силиконов бюст повече от 30 години, но все още и се налага да работи и то много. Медицинско лице е и смените и започват в 7 сутринта. Години наред има по четири нощни дежурства в месеца. Смята, че днес хората са прекалено задоволени имат по-големи финансови възможности и излишно се подлагат на операции. „Днес бих си направила още корекции, само ако имам физически проблем /крив нос или клепнали уши/, но всичко ми е нормално. Бих си опънала бръчките, когато поостарея още малко. Все още нямам такава нужда. На 59 години съм, но никой мой познат не ми ги дава. И до днес ходя без сутиен. Не обичам да се стягам, имам чувството, че не ми достига въздух. Естетичните корекции са се превърнали в някаква мода, мания. Не виждам защо млади, хубави момичета се подлагат на излишни операции. Не ги разбирам. Нека се корегират, но само след като родят и кърмят, ако много увисне бюста. Те младите обаче не кърмят. Ако имах дъщеря, щях да и дам същия съвет. В противен случай не е оправдано. Аз не съм предполагала, че ще доживея такава мода и без причина ще се правят операции.“Тя не харесва гърдите, които днес вижда по улиците или от телевизионния екран. „Разликата между моите импланти и тези, които се поставят днес, е огромна. Днешните приличат на топки. Стоят много изкуствено. Моите са съвсем естествени. Леко увиснали са надолу, както на всички жени, които не са се пипали. Аз нямам белези,които да издават хирургическа намеса. Никой не би разбрал, ако не споделя. Затова колежките ми не вярваха, че съм правила корекции.”

„Не разбирам как момиче ще се подложи на операция, само защото родителите и имат пари и могат да си го позволят. Не ми харесват гърдите на фолк певиците, които ходят с много отворени деколтета. Това е демонстрация, просто е грозно! Още като го видиш си личи, че е лепнато и изкуствено! Имам чувството, че даже кожата не им стига, за да се постави нормално имплантът.“

На пук на всеобщото мнение, че гърдите помагат за по-добро вписване в обществото тя е убедена, че те могат да повдигнат самочувствието, но не и да „купят“ нов, лъскав живот.„Не смятам, че уголемяването на гърдите промени социалния ми статус. Аз не парадирам с бюста си. Гърдите ми не са направени по-големи, за да правят впечатление или да бият на очи. Същия размер са, както преди. Гърдите ми бяха увиснали и нямах самочувствие. Затова се оперирах. Мислех си, че мъжът ми ме е напуснал, защото вечер, като си легне до мен, усеща увисналите кожи. Лъгала съм се! Никога не съм искала 2 или 3 номера по-големи гърди, за да ги показвам. Аз никъде не съм се събличала пред хора! Едно време беше така. От операцията до днес гърдите ми не са се променили. Същите са си. И аз съм същият човек.”

Източник:в-к „Стандарт“/В статията е исползвана илюстративна снимка от сайта bgspomen.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Милиционери глобяват бай Трайчо и приятелката му за това, че се целуват в парк!Вижте драматичната история

Казвам се Трайчо Пенев. Като млад специалист започнах работа с шестстотин деветдесет и два лева стари пари. Удържаха ми месечно по тридесет и четири лева и десет стотинки ергенски данък. Това бяха страшно много пари.

Една вечер, целувайки се с приятелка в Парка на свободата, двама милиционери ни глобиха за нарушаване на обществения морал. Мене  петнайсет лева, нея  десет. Как видяха в тъмното кой за колко се целува така и не разбрах.

Триста двайсет и пет лева и двайсет и пет стотинки ергенски данък плащам годишно!  възропта приятелката ми в рамките на позволеното.  За какво го плащам, като не мога дори да се целувам.Като не искаш да плащаш, ожени се! отсече по-умният от двамата милиционери.

Връщайки се посърнал в мрака, пресмятах на ум. Ергенският ми данък възлезе на четиристотин и девет лева и двайсет стотинки. Събран с нейния, правеше осемстотин тридесет и четири лева и четиридесет и пет стотинки.

Оженихме се. Край на ергенския данък. Заживяхме щастливо като в народните приказки и в уводните статии. Докато един ден се прибрахме посърнали. Била изтекла една година, през която, според закона, трябвало да си направим дете. Как да им обясниш, че през цялата година само това правихме. Правихме го с любов.

Продължихме да го правим, но като партийно поръчение. Не ще и не ще!

В поликлиниката прегледаха жена ми. Нищо й нямало. Да сме продължели работата си, трудът ни щял да бъде възнаграден.

Не стига, че се трудихме всеотдайно, ами взеха, че повдигнаха ергенския данък на десет процента. Жена ми възропта. Аз съм бил виновен. Тръшка се, плака  отидох на лекар. Намери ме външно за нормален. Това го знаех и без да съм лекар. Трябвало обаче да се види и материалът. Предаде ме на една сестра. Няма да влизам в под-

робности, но сестрата ми помогна много. На следния ден получих резултата  стерилен! Да съм знаел, да не се женя. И тъй, и иначе ергенски данък. От деня на сватбата бяха ми взели 684 лева нови пари. Страшно много пари бяха на него време. 

След няколко месеца ми се обади сестрата. По време на вземането на материала била забременяла. От мене, стерилния. Искала да абортира, но ОФ-то не й разрешило и докато се оправи… В пети месец била. Ако не съм искал жена ми да разбере…

Реших да я разоблича. За съда ми трябваха двама свидетели. За всеки случай заложих на четири. И четирите колежки.

Идиоти! Не колежките, а онези от поликлиниката. Забременяха и четирите. Отгоре на всичко жена ми разбра. Не за колежките, а за сестрата. Изпратила телеграма: „Честит син!“

Разведохме се, въпреки че ОФ-то не беше съгласно. Ергенският данък беше вече петнайсет на сто. Наврях се да живея в килера — с този ергенски данък и издръжката на пет деца откъде пари за свободен наем?! За храна не стигаха. Да не говорим за полов живот.

Така  цяла година. Бившата ми жена спи сама в стаята, аз  карциран в килера. Яде ми се, та ми се плаче! Докато една нощ ми причерня. Отидох при нея, извиних й се, целунах й ръка и се мушнах в леглото. Изхвърли ме! Как така неженени! Не е по социалистически.

Тогава разбрах, че била станала партиен секретар.Оженихме се повторно. Легнахме си. Каза ми да не я докосвам. Бременна била.

Бременна! Грабнах я на ръце. Разцелувах я. Тя ме гледа и не вярва на очите си:

Абе, глупако, детето не е твое!

Как да не е мое?! Ако си купим крава и тя се отели, на кого е телето. Наше! Значи — край на ергенския данък.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриване на Черноморската фериботна линия Варна-Иличовск през 1978 година

Сигурно много хора помнят черноморската фериботна линия Варна-Иличовск създадена през 1978 г. Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол“ и ,,Героите на Одеса“,а съветските – ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“.Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери“.Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.След 2007 г.,,Укрфери“ закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен“ и ,,Героите на Шипка“ по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна – скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличовск вече се казва Черноморск.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Комунисти убиват 16 младежи а после ги заравят в масов гроб

Преди 68 години на днешния ден комунистическият режим извършва едно от най-страшните си злодейства – по изключително жесток начин са убити 16 младежи – горяни от района на село Габерово. Червените палачи се гаврят с телата им, а после ги заравят в масов гроб, до който години наред на роднините им е забранено да пристъпят.

Йордан Маринов от казанлъшкия съюз „Истина“ още в зората на демокрацията се заема с тежката задача да разкрие истината за това злодейство. Разполага с подробна карта на местоположението. Близките на горяните, убити край село Габарево също, знаели къде се намира лобното им място. Преди 89-а се страхували да го посещават, но все пак някои се престрашавали и ходели в усойната долчинка.През 2001 година масовият гроб е разкопан, а тленните останки са пренесени и погребани в двора на габаревската църква „Свети Георги Победоносец“. Малък паметник с имената на жертвите напомня за невинната кръв и зверствата на комунизма. Всяка година на 1 октомври репресирани и антукомунисти от цялата страна се събират в Габарево за да отдадат почит на жертвите.

За трагичната им съдба в района все още се пазят спомени. През вече далечната 1951 г. Дамян Орлов е свързочник в радиотелеграфски взвод, който осигурява връзка между военната жандармерия при операцията срещу горяни в Сливенския балкан. През есента на същата година на десетина километра от село Габарево, Казанлъшко, са убити 16 младежи-горяни. Момчетата на възраст между 16 и 25 г. били разстреляни от упор. За откриването на масовия им гроб помага и книгата на проф. Диню Шарланов „Горяните, кои са те?“, която е написана въз основа на секретните архиви на МВР.

„Станали са жертва на предателство. Убиецът Никола Христов е фелдфебел от въздушните войски. От ДС му дават задача да събере 16-тимата в черквата на Габарево. Уж за да ги обучава в конспирация срещу комунистите. После ги избиват. Убиецът не видя бял ден. Искаше да става големец при комунистите, но те го използваха и захвърлиха. Семейството му измря“ спомня си 82-годишният Кръстьо Цветков. Архитект по професия, Цветков е един от доайените в съюз „Истина“. През 1943 г. защитава военния завод „Арсенал“ от американските летящи крепости с преградния огън от три леки противовъздушни оръдия. По същто време в Казанлъшкото военновъздушно поделение заедно с Цветков служи и убиецът на 16-те младежи-горяни -Никола Христов.

Христо Ганев, учител по история от село Александрово, е един от участниците в разкопаването на масовия гроб край Габарево. Освен, че познавал отлично местността, той имал и личен мотив да участва в акцията. Калеко му Петър Николов е един от 22-мата екзекутирани след присъда от Народния съд казанлъчани. Родното село на Христо Ганев е център на земеделската антиболшевишка съпротива в първите години на комунизма.

И днес на едно от дърветата край лобното място на младежите личат дупките от куршуми, с които са разстреляни.

„Всички черепи имаха дупка от куршум в тила или слепоочието. Някои бяха разбити с приклади на пушка, други с кирка. Аз трябваше да отделям черепите, които имаха контролни изстрели. От някои гръдни кошове извадихме по цяла шепа олово“, разказва 45-годишният Стефан Гюлев, който подреждал извадените кости.

65 години след тази трагедия за жертвите и роднините им няма и най-малка справедливост. Те не търсят мъст, а историческо възмездие за първата в системата на социалистическия лагер съпротива срещу налагания с насилие комунизъм. За съпротивата на горяните в България продължава да се мълчи целенасочено, защото това беше най-омразната истина на комунистическия режим. Тя им отнемаше ореола и мита, че в България никога е нямало съпротива и винаги сме били покорни роби на СССР. Учебниците по история също продължават гузно да мълчат за съдбата на горянското движение, но въпреки това народната памет е жива., а възпоменанието на 1 октомври в Габарево е доказателство за това.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът ми мина през социализма и това бяха най-хубавите ми години!

Това не е само защото тогава съм бил млад и идеализирам времето от младежките си години. Живеехме си спокойно, може би не охолно, всички имаха работа, нямаше гладни и ровещи в контейнерите хора, по улиците не се стреляше, къщите по селата не се заключваха, защото нямаше системни нападения над старци, народът имаше страх от милицията, дори циганите се учеха на труд.

Сега в държавата властва анархия, а голяма част от хората, главно пенсионерите, буквално гладуват, за да могат да си купят лекарствата. Аз лично карам основно на хляб и кисело мляко. Затова ще припомня какви бяха цените през 1989 г. и какви бяха те през 2014 г., тъй като ги имам записани.

Преди Десети хлябът струваше 30 ст., баничката – 10 ст., прясното мляко – 30 ст., киселото мляко – 23 ст., риба скумрия – 1,60 лв., цигарите – 80 ст., бензинът – 80 ст., билетът за автобус – 6 ст., токът за 1 киловатчас – 3 ст., парното – 20 лв.

А да видим какво стана после. През 2014 г. хлябът струваше 1 лев, баничката – 1 лв., прясното мляко – 1,60 лв., киселото – 1 лв., скумрията – 6 лв., цигарите 5 лв., бензинът – 2,60 лв., ток за киловатчас – 20 ст., парното – 250 лв.

Сега пък положението е още по-зле. Е, н? ви демокрация. И защо критикувате хората, че изпитвали носталгия по социализма. “Какво му беше толкова лошото?!”, питам аз.

Васил Бояджиев/илюстративна снимка от фейсбук/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА бързият кредит беше с 0% лихва,взимаше от приятел и още 15 неща за живота в НРБ

За обикновения човек Народната република не бе долар за 96 ст. Не бе и мощна индустрия. Не бе и ДС.За обикновените хора 99% НРБ беше нещо уникално.

Когато ходехме по улиците на който и да е град или село, не само няма кой да те нападне, ами и да те напсува! Решетки по прозорците? Стига, бе – това да не е затвор. Железни врати по входовете? Та ние не сме били диваци! Нито наркомани, нито просяци, нито крадци.НРБ – това е, когато познаваш всички в блока, дори когато е на 16 етажа. Може да влезеш при всеки и да си поискаш захар, сол или каквото и да е.

НРБ – това е, когато възрастен се качва в градския транспорт и младите като по команда ставаха да отстъпят място. Така ни учеха.

НРБ – тогавашните гастрономи работеха като днешните магазини. Вървиш и буташ количката, но нямаше никаква охрана. Бележката за сирене лелката я пишеше с молив отгоре на хартията. Нямаше камери за наблюдение. На никого не му минаваше през главата да краде.

НРБ – най-доброто образование, и то без пари.

НРБ – времето, когато малцинствата ги ограмотяваха и те работеха по строежи и комунални предприятия. Всички!

НРБ – време, в което улиците бяха излизани до блясък и кметството не плащаше милиони на някакви олигарси.

НРБ – време, в което българският милиционер не мъкне загубилото се дете в милицията, а го изпраща до вкъщи и го предава на родителите му и после отдава чест! И не заради някаква изгода! Към милиционера имаше уважение!

НРБ – време, в което големите можеха да се доближат до дете и да го попитат има ли нужда от помощ! Днес такъв ще го обвинят в какво ли не!

НРБ – време, в което всеки оставяше ключа под черджето на вратата. Никой не крадеше.

НРБ – от работата ти даваха на смешни цени жилище! Ипотека никой не знаеше какво означава! Банкерите не бяха толкова алчни, а властта им чупеше ръцете от китките!

НРБ – време, в което по телевизията не показваха камари трупове и силиконови гърли. Предаванията бяха познавателни и образователни.

НРБ – времена, в които, ако не отидеш в магазина една година, цените после бяха същите!

НРБ – времена, в които стругар или шофьор бе също престижна професия.

НРБ – времена, в които охранител в училище бе извращение! Най-страшна бе леля Пена с парцала за миене.

Не знам как да обясня по добре какво е НРБ за 99% от хората.

Автор: Всички, които са живели в НРБ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зимата на моето детство-просто и истинско!

Тогава имаше много села, които оставаха под снега, но хората си имаха лични стопанства, животни, кокошки, зимнина, дърва за огрев и просто изчакваха да бъдат изринати от снегорините на местното ТКЗС. Кооперативните стопанства бяха задължени да оборудват по 4-5 големи трактора с гребла за снегопочистване. Освен че ринеха дори най-затънтените улици по селата, те се грижеха денонощно за почистването на снега и между отделните селища.

На всеки 15-20 км по пътищата имаше оборудвани кантони, които освен че се използваха за даване на дежурства от механизаторите, заети с почистването, предоставяха подслон на закъсали пътници при големи снеговалежи.

Край шосетата имаше засадени снегозащитни пояси от дървета. Повечето „живи“ пояси са били направени по времето на Вълко Червенков. Това е било задача №1 за спасение от зимните виелици и ерозията. В резултат на изсичането на тези пояси след 1989 г. много селища в Добруджа и Северна България буквално остават зарити от виелиците.

На местата с опасност от снегонавяване, в нивите в близост до пътя се поставяха устойчиви снегозадържащи ограждения, които се монтираха през зимата и напролет се прибираха. Една част бяха метални ограждения, а друга - направени от дървени жп траверси забити в земята. От тези снегозащитни съоръжения имаше двоен ефект – задържаше се снегът в нивите, като се поддържаше добра почвена влажност и нямаше навявания по пътя. Тогава с изкупуване на метали се занимаваше държавата и нямаше как да се краде, така че металните огради си стояха през цялата зима по местата.

Снегът се чистеше основно със зилове, грейдери или трактори „Беларус“ с прикачни устройства за снегорини, които щъкаха постоянно по заснежените шосета. Снегът се извозваше със самосвали и се изхвърляше в полетата.

Службите, които отговаряха за почистването, бяха комуналните стопанства и пътните управления по места. Непочистени пътища почти нямаше, защото отговарящите за даден участък даваха отчет и пред партийния секретар, а при пропуски се тръгваше нагоре по системата.

Нека не забравяме, че тогава имаше и БНА, които също осигуряваха ресурс и техника. При тежки зими войничетата се включваха в снегопочистването и помагаха на затъналите в преспите хора.

Източник:Ретро

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как построиха панелните блокове в България

Тoзи тип строителство се смята, че идва у нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe, но това не е вярно

Kaктo знaeм, cлeд 1945 г. зaпoчвa зacилeнa индycтpиaлизaция нa Бългapия, пpи кoятo гoлeми гpyпи oт xopa ce пpeмecтвaт oт ceлaтa в близкитe гoлeми гpaдoвe. Увeличeнoтo нaceлeниe ce нyждae oт жилищa, a тpaдициoннитe 5-6-eтaжни мoнoлитни cгpaди нe ce cтpoят дocтaтъчнo бъpзo. Зaтoвa дъpжaвaтa и нayчнитe звeнa ce зaмиcлят зa ycкopeнo и изпитaнo cтpoитeлcтвo, кoeтo дa изпoлзвaт, пише socbg.com.

Oбикнoвeнo ce миcли, чe пaнeлнoтo cтpoитeлcтвo идвa y нac oт CCCP и e cъвeтcкo изoбpeтeниe. Toвa нe e вяpнo. пъpвитe cгpaди, изпълнeни c пpeдвapитeлнo пpoизвeдeни пaнeли, ca в квapтaлa-гpaдинa Фopecт Xилc Гapдънc, пocтpoeн пpeз 1909-12 г. в нюйopкcкoтo пpeдгpaдиe Kyинc зa т.н. гopнa чacт нa cpeднaтa клaca. Дpyг извecтeн пaнeлeн квapтaл e бepлинcкият Ѕрlаnеmаnn-Ѕіеdlung (1926-30). Teзи „пaнeлки“ ca дocтa пo-paзлични oт пoзнaтитe ни. Te пpиличaт пoвeчe нa нaшитe cтapи кooпepaции, дopи cи имaт и клacичecкитe ocтpи пoкpиви c тaвaнcки пoмeщeния пoд тяx.

Cтpoитeлнитe пaнeли пpeдcтaвлявaт oплeткa oт apмaтypнo жeлязo и oтгope зaлят бeтoн. Te имaт paзлични фyнкции и видoвe – пoдoви, cтeнни, фacaдни (пocлeднитe нямaт нoceщa фyнкция). пpoизвeждaт ce в т.н. дoмocтpoитeлни кoмбинaти (нaд 30 в цялa Бългapия) и ce извoзвaт дo cтpoeжa c пaнeлoвoз.пoвдигa ги кpaн и ce cглoбявaт чpeз зaвapявaнe нa издaдeнитe oт пaнeлa cтoмaнeни eлeмeнти c тeзи нa дpyгитe пaнeли. Ceтнe мecтaтa нa дoпиp ce зaпълвaт c paзлични бeтoнни paзтвopи, a oтгope ce yплътнявaт xepмeтичecки c eлacтичeн мaтepиaл.

Бългapcкитe пaнeлки

Cмятa ce cъщo, чe пaнeлкитe ca eднaкви. Toвa cъщo нe e вяpнo. Блoкoвeтe ce paзличaвaт пo cepии – т.н. нoмeнклaтypи. Bcички пaнeлки в eднa нoмeнклaтypa ca eднaкви, нo нe и нoмeнклaтypитe пoмeждy cи. Пoнякoгa зa paзличнитe гpaдoвe ce paзpaбoтвaт oтдeлни cepии. Bcякa нoвa нoмeнклaтypa пoдoбpявa paзпpeдeлeниeтo нa плoщитe в блoкa. A cлeд 1983 г. зeмeтpъcнaтa ocигypeнocт e вeчe нe пpocтo чyдecнa, a oтличнa. пaнeлнитe жилищa зa пpъв път пpeдлaгaт и oтдeлни, нeпpexoдни пoмeщeния… и тeчaщa тoплa вoдa нa мнoгo кpaйгpaдcки ceлa, пpeвъpнaти в квapтaли.

Пpeз 1957 г. в Бългapия ca пpoизвeдeни пъpвитe пaнeли, a пpeз 1958 в Coфия e издигнaтa oпитнa 4-eтaжнa cгpaдa (на горната снимка). Moжeм дa я видим и ceгa нa yл. Haйчo Цaнoв № 66. Билo e гoлямo cъбитиe, a cтpoeжът й e oтpaзeн в cпeциaлизиpaни книги. Maлкo cлeд тoвa зaпoчвa и eкcпepимeнтaлнoтo cтpoитeлcтвo нa тpи- и чeтиpиeтaжни пaнeлни cгpaди oт Paйoннaтa пpoeктaнтcкa opгaнизaция в Pyce.

Cлeд 4 гoдини oпитнo cтpoитeлcтвo e paзpaбoтeнa и пъpвaтa мacoвa нoмeнклaтypa нa имe Бc-2-63. Teзи cгpaди (1963-8 г.) имaт шиpинa нa пoмeщeниятa 3,6 м, лeкo cкoceн пoкpив и бaлкoни-лoджии (Дpyжбa I, Cвoбoдa). Липcвa acaнcьop. Oт 1964 г. в дeйcтвиe влизa Бc-2-64 c acaнcьop oт зaвoдa в Гapa Иcкъp, нaй-мнoгo 8 eтaжa и oбикнoвeни бaлкoни (Mлaдocт I нaпp.). Oт 1968 г. cтpoят и пoдoбнaтa Бc-VIII-Cф (Kpacнa пoлянa, Cвeтa Tpoицa…). Зa пpъв път имaмe гoлям 2,80 x 1,80 м пpoзopeц нa xoлa, a фacaдaтa e c блeщyкaщa мoзaйкa. Ceтнe идвa и нoвият мoдeл блoкoвe Бc-69-Cф, кoйтo e и нaй-мacoвият y нac. Пpимep в Coфия ca вcички paйoни нa Люлин. Бc-69-Cф имa някoлкo вapиaнтa, изпълнявaни пapaлeлнo. Teзи cгpaди ca пo-дълбoки и тaкa xoлът мoжe дa e дълъг дo 6,3 м (тoй e 6,45, нo 15 cм „пaдaт“ зa мeждyпaнeлнитe вpъзки). Bpъщaт ce и лoджиитe. Cлeд 1977 г. eтaжитe cтигaт 9 (Haдeждa III и IV). Пpи вapиaнтa oт 1983 ca въвeдeни тъpгoвcки плoщи в пapтepитe (Oбeля I нaпp.). Зa дa ce paзчyпи изглeдът, фacaднитe плoчи нa бaлкoнитe имaт paзлични peшeтки и ce бoядиcвaт opaнжeви или cини. Бaнятa вeчe нe ce cглoбявa нa cтpoeжa, a oщe в зaвoдa. Tя пpиcтигa нa мяcтo във вид нa гoтoвa кyтийкa и кpaнът caмo я вдигa дo eтaжa. Bъвeдeни ca и „тyxлoпaнeлни“ фacaди – пaнeлът им ce cъcтoи oт тyxли, cъeдинeни cъc cтoмaнeни пpътoвe и yплътнeни c paзтвopи. Oт 1987 г. въвeждaт и Бc-69-Cф-Бк-87. Taм, oтнoвo зa пъcтpoтa, фacaдaтa пoлyчaвa някoи oбeмни eлeмeнти в пoлyшecтoъгълнa фopмa (Люлин VII-IX). Bcички вapиaнти нa Бc-69-Cф ce cтpoят в цялa Бългapия чaк дo кpaя нa мacoвoтo пaнeлнo cтpoитeлcтвo пpeз 1994 г.

Днec в cвeтa пaнeлнaтa тexнoлoгия нe e изocтaвeнa. Hякoи гoлeми вepиги cyпepмapкeти в UК я изпoлзвaт зa cтpoeж нa cвoи oбeкти, нo зa нac интepecни ca нoвитe жилищни пaнeлки. Пpeз 2015 г. в Hю Йopк кoмпaниятa МY Місrо NY издигнa 55-aпapтaмeнтни блoкoвe, пpeднaзнaчeни зa oтдaвaнe пoд нaeм. Пaнeлитe им ce пpoизвeждaт в кopaбocтpoитeлницитe в Бpyклин.

B Бългapия oтнoшeниeтo към пaнeлнитe квapтaли e дocтa пpoтивopeчивo. Ho eдвa ли зa тoвa e oтгoвopeн видът cтpoитeлcтвo. Живoтът и oбpaзът нa eдин квapтaл дaлeч нe зaвиcят caмo oт типa cгpaди. Aнaлизът e дълъг и фaктopитe мнoгo, нo нeпpeмeннo тpябвa дa oткpoим чoвeшкия. Битoвaтa кyлтypa нa oбитaтeлитe щe нaпpaви eдин paйoн дoбpo или лoшo мяcтo зa живeeнe.

Статията е публикувана от Антон Оруш за първи път във в-к Fibank News

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Варна вика София“ и как през соца се свързвахме с други градове по телефона

 

Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка

Помните ли как се свързвахме с други градове? Когато ние бяхме търсените, получавахме покана за телефонен разговор. Пощальоните ги носеха, както и често вместо писма получавахме телеграми от телетип, залепени на лист хартия с канцеларско лепило.

Междуселищните разговори се осъществяваха чрез номератор и с поръчка. Чакането в пощата, кабинките с номера и кънтящия глас на служителките – „Варна ли е? Колежке, свържи ме с Белослав… Да Белослав, хайде чакам…“ Или „Варна вика София“, за София втора кабина. И щом стъпиш в кабината светва лампата.

През две секунди се чуваше „по кратки моля“ и това изнервяше повече от чакането. И винаги ни прекъсваха. А ние все викахме „Моля не прекъсвайте говорим“! Телефонистките имаха свой „жаргон“. Не казваха „свържи ме с Белослав (примерно)“, а казваха „Дай ми Белослав“. Не се обръщаха помежду си с „колежке“, а с „колега“.Към абоната: „Имате Белослав, говорете“.

„Майка ми беше телефонистка в централна поща и по някога ходехме с нея на работа. Работеше в една голяма зала с още много, много колежки. Имаше слушалки и микрофон като фуния и много жакове и дупки отпред на таблото (нещо като на снимката). „Ало, колежке, Варна ли е?“ Беше много забавно, но оставаше без глас в края на работния ден.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ