На 19 януари 1878г.окован в тежки вериги загива един български революционер и национален герой

 

На 19 януари 1878г. в крепостта Сен Жан д'Акр или Акия в Палестина, окован в тежки вериги умира Иван Танков Козарев – Боримечката.

Той е български революционер и национален герой.

Един от най-атрактивните образи в романа „Под игото" - огромният исполин, който изрева от скалата на Зли дол, за да предупреди съселяните си за първия експеримент с черешовото топче.

Той е син на козар и баща му го оставя неук, затова той също пасе кози или ходи за дърва в гората. Проявява се със залавянето на две мечета и оттогава се прочува с името Иван Боримечката.

Още на 19-годишна възраст Танков се жени за съгражданката си Гина. Раждат им се няколко деца, от които оцелява само роденият след въстанието най-малък син Петко.

По време на Априлското въстание Боримечката е 24-годишен.

Макар и неук той се е среща с членовете на революционния комитет, от които получава нареждания за изнасянето на черешовите топчета при позицията „Зли дол”.

След разгрома се скита три дена из планините заедно с други двама въстаници.

На 1 срещу 2 май 1876 г. тримата се промъкват посред нощ в Копривщица, но на другия ден са заловени от войниците на Хафъз паша.

На 15 август 1876 г. софийският съд осъжда Боримечката на вечно заточение. Изпращат го в цариградски затвор, заедно с други въстаници от Копривщица и Клисура.

Там Боримечката лежи до 14 ноември 1877 г., когато го натоварват на кораб и го отвеждат в крепостта Сен Жан д'Акр.

Тя по това време е препълнена с български заточеници.

За разлика от повечето, които оцеляват, Боримечката не доживява своето освобождение.

Поклон пред паметта на героя от Априлското въстание

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любимецът на публиката в „България“,цигуларят Сашо Сладура арестуван и убит в лагера в Ловеч…или как БКП воюваше с джаза

В първите години след войната в България се разиграва изключителна драма.

Въпреки купонната система, мизерията и строгите ограничения, налагани от тоталитарната власт, младежите, както навсякъде по света, искат да се забавляват и да танцуват. Модата диктува суингът – един вид жизнерадостна пулсация, която придава онази специфична уникалност на композицията и те кара механично да потропваш с крак или да правиш въртеливи движения споказалец. „Суингове“ се наричат и почитателите на този вид музика. Те ходят с едни широки ризки, известни като „хулиганки“, тесни панталони тип кюнец и трандафори. Жените пък са „зози“. Те имат дълги конски опашки, три четвърти панталони с цепка и блузки, чиито пешове се връзват на възел на корема.

Има само един проблем, но сериозен –те са трън в очите на новата комунистическа власт,за която тази мода е олицетворение на „американския“ начин на живот.

Отношението на управляващите ясно личи от Протокол № 81 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 26.03.1963 г.

В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика.

С тревога комунистическите вождове отбелязват тежки констатации за разпространението на „заразата“ сред младежта:

„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти.

В София се прочуха така наречените „купони“.

Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр.

На някои от тях, тайно от възрастните,

се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика

Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“

И още:

„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас.

Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост.

Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето

на танцуващите

Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.Само че години преди тези изводи комунистите са се разправили жестоко с изпълнителите и почитателите на омразната за тях музика.

Много скоро след кървавия терор и разправата с парламентарно представената опозиция комунистическата партия бързо завзема тотално властта и започва насила да налага идеологията си във всички сфери на обществения живот. С пълна сила това важи и за изкуството. Разбира се, с особена непримирост активистите на ОФ се заемат да громят „упадъчната музика“, под което в онези години се разбира джазът. Започват страшни репресии. В крайна сметка любими на народа изпълнители, като Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градина

на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни,

хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад, „Чатануга чучо“ …, аплодирана от многобройна въодушевена публика.На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.

Учудващо, но вече в началото на 50-те властта привидно се примирява. Сталинският режим на Червенков се опитва някак да канализира нещата. Дори допуска джазовите оркестри да свирят в някои заведения в големите градове.В София това са ресторант „България“ и бар „Астория“. Нещо повече – с типичното си двуличие самите комунистически управници са чести гости на забавите, отказвани на народа, чието място според тях е в заводските цехове и строителните площадки. Така в хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз лично и Вълко Червенков с антуража си. Още по-често в заведението е гост и брат му – Борислав Червенков, виден столичен бохем. Пиротехник по професия, братът на вожда е известен софийски пияница. Той е приятел с музикантите и персонала, но докато не стане от масата, никой няма право да си тръгне. Иначе е щедра душа – черпи всички наред, а огромните сметки праща да бъдат осребрени за сметка на държавния бюджет. Разбира се, след всеки запой, брат му го гълчи, но накрая все пак сметките винаги са оправени с пари от хазната

Любимецът на публиката в „България“ е цигуларят Сашо Сладура.

Той не само е добър музикант, а и веселяк, неуморен и безстрашен разказвач на вицове, и то от най-опасните. Те са толкова забавни, а и славата му толкова е пораснала, че понякога се случва дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, обърнали по някоя чашка и в изблик на „демократизъм“, да го помолят да им разкаже по някой за тях самите.

Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта даже на публични места. Свидетелствата са безброй.

Веднъж например, както се разхождал с приятел в центъра на София, на една трамвайна спирка видели свой далечен познат.

Винаги готов за шеги и знаейки колко голям е страхът на хората някой да не ги натопи, Сашо се обърнал към приятеля си: „Искаш ли да го накарам тоя тип да бяга като луд само с два лафа?

Отива при него и направо го попитал: „Колега, здравей, имаш ли свободен половин час? „Имам, защо?“, отговорил онзи.

„Ами да отидем и да свалим правителството от власт !“ Познатият на Сашо се обърнал и като ракета се изстрелял надолу по тротоара.

И вицовете му са кой от кой по-пиперливи:

„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?

– Ами братушките са кацнали на Луната бе!

– Ама как така, всичките ли?!“

Те са толкова много, че и до днес се води спор заради кой точно анекдот бохемът е изпратен в затвора, а после зверски е убит в лагера в Ловеч.Особено опасно става за бохема, когато през 1956 г. на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да ги следи – Сладура, Леа и Асен Овчаров. Някои музиканти са интернирани в други градове. „Уши“ и „очи“ на службите са навсякъде по петите му и тръгва река от доноси срещу „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му. По стар навик обаче цигуларят не жали и новите управници:

„Т.Ж. щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.

– Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.

Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезне само сако и жилетка, ама тесни.

Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига.

Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни.

Пристигнал Тато в Ню Йорк

и веднага при шивач

Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:

– Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.

– Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?

И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“

За мнозина точно този виц е затрил таланта.

Емануил Дойнов, майстор на устната хармоника, който от години живее в Лас Вегас разказвал, че при една от последните си срещи с музиканта на банкет след концерт, късно след полунощ, през 1961 г. Тодор Живков попитал прочутия разказвач на политически вицове: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?“ А Сладура му отвърнал с остроумно двусмислие:

„Ние след малко, а вие

кога ще си ходите,

другарю Живков?!“Според други спомени Сашо Сладура е арестуван, защото се пошегувал с партийния дом, като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов, който твърди, че е присъствал на задържането на Николов. То става на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.

Случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом-

„отсреща е горящият цирк,

а в него се намира и главният циркаджия.“

Така или иначе, на 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.

„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в поредица на „24 часа“, посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца. Той обаче не се радва дълго на свободата си.

На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС.

Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да

съставя списък за ликвидирането на

„упадъчни елементи“

На първо място в него е Александър Николов, следват Иван Карадочев (бащата на певицата Богдана Карадочева), депутатът земеделец Любен Боянов и още 14 души.Така, вместо да бъде интерниран, по заповед на лагерния генерал, който по това време е и зам.-министър на вътрешните работи и дясна ръка на Тодор Живков, Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на „българския ГУЛАГ“ Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.

Газдов само му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.

Според някои там е издържал само няколко дни, но според Никола Дафинов, който разказа в интервю за „168 часа“ истината за концлагера, той е убит още в деня на пристигането му. „Докараха го една сутрин. Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов, веднага бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.

Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Дафинов.

В смъртен акт № 272, издаден от градския съвет на Ловеч, е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26 септември 1961 г. Място на смъртта – трудова група в кариерата в Ловешко, причина за смъртта – ангина.

Макар и без да са говорили срещу властта, на репресии са подложени и други изявени джазмузиканти.

Асен Овчаров, който през 1942 г. създава първата джазформация на Балканите, пък е обвинен, че се опитал да джазира мелодията на „Интернационала“ и така се подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После тай е въдворен в концлагера Белене.

Освободен от Белене през 1952 г., Овчаров веднага пак е арестуван и осъден на шест години затвор в някакъв скалъпен политически процес. Сетне не му разрешават да се завърне в София, установява се в Пловдив, където работи като диригент и композитор на Ансамбъла за песни и танци при тамошното радио. Ръководи и естрадния състав при Дома на транспортните работници. Раздал се докрай, Асен Овчаров умира в Пловдив на 61-годишна възраст. За да остане завинаги като родоначалник на българския джаз.Блестящата певица Леа Иванова също е пратена в концлагер. Там тя едва се спасява от трагичната участ на Сашо Сладура. Леа е сред най-следените от Държавна сигурност наши интелектуалци. В донесенията за нея пише, че е проститутка, лесбийка, пее на английски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян. Отказват й се участия в турнета, концерти, дори в циркове и селски събори. През 1949 г. заради покана за турне от САЩ е затворена в женския лагер в Ножарево, Силистренско. Освободена е само след

клетвена декларация, че няма да споменава на никого за престоя в концлагера

Съученикът на Сашо Сладура в някогашния френски колеж д-р Георги Лазаров, който е емигрирал в Балтимор, САЩ, инициира вдигането на негов паметник в Пловдив през 2002 г.

По предложение на автора – скулптора Данко Данков, фигурата е седяща и държи в ръцете си цигулка. Паметникът е монтиран в началото на Стария град, пред една от сградите на Академията за музикално и танцово изкуство.

Автор:Иван Бутовски

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момичетата на 70-те и 80-те имаха задължителна военна подготовка

По времето на СОЦА в НРБ се изучаваше военно дело в училищата и децата от малки знаеха какво е калашник. Истината е, че Военното дело съществува по времето на всеки етап от човешката история, тъй като е най-ефективното средство за отстояване на жизнени интереси на човечеството. В периода от 3600 година пр.н.е. до 1980 година са водени около 1455 войни (в това число и 2 световни войни). Момичетата в десети клас през Социализмът бяха обучавани на стрелба с калашник и всяка жена бе подготвена да борави с автомат и пистолет. За момчетата имаше казарма и задължителното военно обучение бе наистина задължително освен за онези, които са сменили резбата или учиха висше, но след завършването си пак влизаха да отслужат своята служба.

Всички бяхме подготвени да защитаваме родината си от врагове отвън и отвътре както се клехме. Днес враговете отвътре на родината ви управляват родината и затова и армията ви е я няма. Няма я и военната подготовка при момчетата затова и те предпочитат да се гримират вместо да станът истински мъже. Живеете в един виртуален свят вторачени в телефони и съществувате в интернет! Чудя се, ако някой ден спре интернета и тока какво ще правите, как ще живеете? Социалната ангажираност на младите в семейството и обществото възпитаваше на труд и носеше ценни познания за живота на подрастващите.Ученически трудови бригади в помощ на селското стопанство като децата помагаха на село на бабите и дядовците си в градините и личните стопанства. В училищата имаше час по трудово където дори момчетата се учиха да готвят и шият, а момичетата можеха да си направят чук дори.Комплексното обучение създаваше личности и възпитаваше децата да могат всичко да правят с двете си ръце, а днес всички са виртуално оковани и нищо реално няма да излезе от това. Момичетата на 70-те и 80-те можеха за секунди да разглобят и сглобят автомат, а сега могат само да се гримират. Те бяха възпитавани да стават майки и домакини, но днес обаче не са способни на това. Къде е държавата питам аз? Има ли кой да я брани от враговете и?

Чл. 59. (1) Защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Партията не ми разреши да стана моряк! Писах писмо до Тодор Живков и го питах – защо?

Разбрахме, че нашите законотворци са гласували пак да има военна служба , този път на доброволни начала. Звучи малко странно при наличието на платена такава, но като помисли човек, че наближават избори и ще трябва да го отчетем като обещано и изпълнено мероприятие, всичко се подрежда.

Да не правим опит да се връщаме още по-назад, когато години наред военната служба си беше традиционно канализирано мероприятие и впоследствие от недомислие затрито с лека ръка. Логичен отговор едва ли ще намерим и на въпросите защо трябваше да занемарим сградите, да се освободим от танкове, кораби, самолети, ракети и друга бойна техника и сега наново да се окомплектоваме, но този път от нови братя и при нови, по-заробващи условия?!Навремето влизането в казармата е било въпрос на чест и задължение за всеки младеж и към което са се отнасяли с необходимата сериозност. Било е така и още по-преди, особено по селата ,за което само сме чували – че не е било възможно да се ожениш, ако не си ходил в казармата. Смятало се е, че щом не ставаш за войник, не ставаш и за глава на семейство и значи нещо не ти е в ред?! Даже е имало предпочитание да се уволниш с нашивка като гаранция, че си способен, и се е приемало със задоволство и уважение. А към тези, дори и с действителни здравословни проблеми и освободени заради това, се е гледало малко с по-друго око. За тях пък е било проблем как да го представят пред хората по-убедително, за да изглежда приемливо и да бъдат равностойни претенденти за тръпнещите женски сърца.

Спомням си как на един наш по-голям батко, който не го изживяваше толкова трагично, но не бе добре със здравето, се наложи да скрои някаква версия, която да се възприеме и прозвучи като достоверна. А тя беше: Определиха ме за моряк и по-точно за подводничар, но от малък съм свикнал да спя на отворен прозорец и понеже това няма как да се случи, не ме взеха в казармата.

Имаше и такива, които съвсем съзнателно и преднамерено избягваха да служат, използвайки, разбира се, авторитета и връзките на родителите си. Ако това не беше възможно в пълнота, се уреждаха в по-нормални поделения в централните части на страната, като някои от тях се разпределяха в градовете, в които живеят. Ясно е за каква служба е ставало въпрос, докато други щурмуваха баирите, охраняваха крайбрежната ивица и пазеха границата ден и нощ.

При мен нещата бяха малко по-различни. Още от малък исках да стана моряк и това беше мечтата ми, за която направих всичко, което беше по силите ми. Започвайки от момента, в който трябваше да получа благословията и най-вече съгласието на моите родители да кандидатствам в новооткрития Корабостроителен техникум в Русе. Изглежда съм бил много амбициран, защото имах много добър успех, за което ме удостоиха със стипендия и снимката ми беше на таблото с отличниците в коридора на училището.

След като завърших, подадох документи за кандидатстване във Военноморското училище във Варна, като тогава за военни университети ставаше само и единствено чрез военните окръжия. Докато се подготвях най-усилено за приемните изпити, потресаващо за мен документите ми бяха върнати, за което бях извикан нарочно от военните?! Светът се срина за мен. Необяснима беше причината, поради която всичко това се случва, но след известно разиграване дискретно ми я подсказаха. Баща ми в ранните години след национализацията се опитал да препитава семейството ни с малко магазинче за кинкалерия и сватбени аксесоари, наето под наем на главната улица. Впоследствие фалирал и поради недолюбване на властващите е бил изпратен в трудов лагер в Белене за три месеца, след което дълго време са му отказвали работа. Поради това се оказва, че аз вече се водя като син на търговец, неблагонадежден при това, което е недопустимо за курсант според социалистическите норми за онова време?! Не бях кандидатствал в друг университет и не след дълго получих повиквателна за войник в казармата. Пълен шок! Разочарованието ми е било тотално и видимо, което е притеснило моите родители, за да се наложи баща ми в специален разговор да се опита да разбере моите намерения и дали не ми минава през акъла да посегна на живота си поради този неочакван обрат. Изненадан и силно учуден от въпроса, успях да го убедя, че няма нищо такова и в уречения ден заминах за родната казарма с огромно чувство на омерзение и горчилката, че са ми отнели нещо много свято и не попадам там, където трябва. А имах нагласата да служа дълги години на страната, каквато е съдбата на всички военни.

Изглежда съм бил много озлобен от случилото се, което пък ми помогна да преодолея другия стрес – от раздялата със семейството, нещо, което доста от другарите ми по оръжие изживяха много тежко. Но пък моето безразличие и дързост ме забъркаха в други конфликти със старата служба и тъй като бях доста буен и непокорен, се наложи да бъда привикван и предупреждаван многократно в кабинета на Специална служба в поделението. Но мисълта за провалената ми мечта не ме оставяше на мира и след време разбрах, че имам право да кандидатствам във военно училище след първата година на службата. Опитвах се да демонстрирам добро поведение и да не създавам повече проблеми, но ми беше доста трудно.

Въпреки това намерих начин да се включа в представителния естраден оркестър, дори и в духовата музика на полка, в който бях разпределен впоследствие, с надеждата, че това ще е в плюс към характеристиката, която ми издаваха и неизменно ме съпътстваше. Окомплектовах наново документите и започнах да се подготвям самостоятелно, доколкото ми позволяваха условията. Подадох ги, този път директно, от поделението, в което служех, и зачаках уведомлението с датите на приемните изпити. Но, уви, резултатът беше същият, върнаха ми ги по бързата процедура, по войнишки – без много обяснения. Отново духовен и емоционален срив! Край на всички мечти и надежди в милата ми Родина, на която се опитвах да служа с чест! Край и на плановете ми за реализация в живота, който трябваше да започна самостоятелно след уволнението! Нямах избор и трябваше да се примиря със ситуацията – така бе решила Партията!

Писах писмо до Тодор Живков с въпрос на какво дължа това отношение и как за едни е възможно, а за други – НЕ ?! Изтъкнах и съмнението за грешка или неправомерен подход в преценката за този отказ. Отговорът, който пазя и до днес беше, че няма нарушение и окръжното ръководство на БКП е действало правилно и според нормите. Оказа се на практика, че уж бяхме равни, но някои по-равни и с едни гърди напред. По същия начин, от „равен старт“, се подреди и животът на много хора впоследствие за разлика от този на други, които с различни средства си извоюваха високи позиции. Същите управляват страната ни и до днес, вземайки важни и съдбоносни решения като закриването и възобновяването на военната служба.

Антон Цаневски, Велико Търново

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Асортимент,състав и трайност на млечните продукти от времето на СОЦА

Състав и трайност на продуктите:

МЛЕЧНО-МАСЛЕН ПАСТЕТ

Произвежда се от сметана, сухо мляко и нишесте, при специална механична и термична обработка. Има относителна ниска калоричност (35 на сто масленост) и повишено белтъчно съдържание. Млечно-масленият пастет е леко солен с приятен млечнокисел вкус и аромат. Съхранява се при температура 4—5°С и има трайност 20 дни за директна косумация. Разфасова се в полистиролови опаковки по 250 г.

СИРЕНЕ „ДУНАВИЯ"

Сирене „Дунавия" е от типа на саламурените сирена. Произвежда се от краве мляко чрез ултрафилтрация на млякото. Има бял цвят, мека еластична консистенция и изразен млечнокисел вкус. Маслеността в сухото вещество е 40 на сто, водното съдържание — 57 на сто, и сол — 3 на сто. Новото сирене има по-висока биологична ценност, тъй като в него са включени, освен казеина, и останалите млечни протеини, които при традиционния ния начин на производство оставаха в суроватката. Използува се преди всичко за пряка консумация и като добавка към различни тестени изделия.

Опакова се в тенекии от 15 кг и има трайност 3 месеца.емулгаторни соли. СИРЕНЕ „ТИНТЯВА" включва в рецептурата си същите продукти, плюс подправката „БИБ", която му придава приятен вкус, а СИРЕНЕ „БУЗЛУДЖА" включва в състава си и бяло саламурено краве сирене. Топените сирена са опаковани по 60 и 100 г в алуминиево фолио и са поставени в пластмасови кутийки.

ШОКОЛАДОВО-МАСЛЕНИ КРЕМОВЕ

Произвеждат се от сухо мляко, захар, какао, сметана, с добавка на калиев сорбит, лецитин, ванилия и фъстъци. Имат гладка повърхност, мажеща се консистенция и шоколадовокафяв цвят. Водното съдържание е 45 на сто, а маслеността — 28 на сто.

Опаковат се в полистиролови кофички с вместимост 100 г и заедно с пластмасова лъжичка се предлагат в картонени кутийки. Трайността им е 15 дни при температура но съхранение до 6°С.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо се самоуби Петя Дубарова и кои са нейните морални убийци?

Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.Никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?

Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска езикова гимназия. Малката Петя, започва да казва стихчета малко след като проговаря. Научава буквите на две години и половина, след още една вече чете. На пет сама си взема книги от читалището. В първи клас написва и първото си стихотворение от два куплета – „Буря в морето“.

За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.

Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща  с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис

“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.

По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.

14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.

През 1978 г. режисьорът Георги Дюлгеров, също бургазлия, снима филма си “Трампа”. С епизодична роля в него участва и Петя Дубарова, всъщност тя играе себе си.

Според сюжета на филма в малък град идва писателят Добрин Илиев (актьорът Илия Добрев), за да журира средношколски фестивал на художествената самодейност. Някога като млад граничар той написва стихотворение, което го прави популярен и много ученички му пишат писма до заставата. Сред тях е и Катя, чиято дъщеря Мая сега участва в конкурса за поезия. Тя знае за младежката връзка на Добрин и майка си и се надява той да й помогне за първата награда. Мая наистина я печели, но с цената на подменени стихове.

Ето най-важния епизод от филма с Петя, той е повече от пророчески.

Малко след като Добрин Илиев връчва първата награда на Мая, от мястото си в залата става Петя и пита може ли да каже свое стихотворение, защото сутринта не била допусната до конкурса. Учителката Мадарлийска веднага я срязва: можело пък учениците в залата да не искат да слушат поезията й.

Петя моли всички в залата, които не искат да чуят стихотворението, да вдигнат ръка. Пълно мълчание. Тогава, казва Петя, моля всички, които искат да чуят стихотворението ми, да вдигнат ръка. Пак мълчание и апатия. И Петя съкрушена си сяда.

В крайна сметка получава разрешение от Добрин Илиев. Излиза на сцената и рецитира стихотворението си:

Една жестока ножица със крясък

отхапа моите коси,разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи,

проскръцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи.

Смирено лунапаркът си отива,

понесъл светлини и весел смях.

И Морската градина става сива,

по-сива и от вятърния прах.

Още докато Петя рецитира, победителката в конкурса Мая (актрисата Тоня Шахова) тихомълком се изнизва от сцената. „Това момиче тук прочете истински стихове – дръпва емоционално слово писателят Илиев. – То пише искрено! Пише открито за това, което му идва отвътре! Поезията не е средство за участие в мероприятия…“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Някога България беше втора след Япония и трета в Света която произвежда компютри

Преди 1990 г. години България е втора в СВЕТА държава след Япония, която произвежда компютри. Всичките електронни компоненти за компютрите се проектират и произвеждат у нас, включително микропроцесорите и хард дисковете! По онова време в света имаше само ТРИ завода за оптични запаметяващи устройства: 

Един в САЩ, един в Япония и един в Стара Загора (ДЗУ).

Преди 1990 година в в България се произвеждаха компютри, кораби, автоматизирани стругове, електрокари, лагери, перални, асансьори, ЖП вагони и локомотиви, мотоциклети, велосипеди, оптика, измервателни уреди, хладилници, телевизори, обувки, текстил и т.н.

България някога е била 3-та по големина производител на компютри в света.

Друга интересна статистика, по косвени данни през 1989та около 0.2% от домакинствата у нас са имали персонален компютър (възможно е реалното число да е още по-малко). За пример, в САЩ по същото време почти 20% от домакинствата имат персонални компютри, в Германия 7%, Швейцария 7%, Люксембург 3%, Франция 5%, Норвегия 8%, Италия 3%.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Членове на Комсомолския комитет оценяват кандидаткa за конкурса "Мис Рига"/Латвия/ 1988 г.

През пролетта на 1988 г. желязната завеса постепенно започва да се вдига и политиката на Михаил Горбачов започва  плахи опити за демокрация в Съветския съюз. На фона на тази атмосфера в Рига се провежда едно значимо събитие и това е конкурсът за красота Miss Riga 88, първият такъв конкурс в Латвия след съветската окупация през 1940 година.

Организаторите,нямат опит в подобни събития, но имат повече от голям ентусиазъм за да го осъществят. Състезанието е организирано от комитета на комунистическата младеж в Рига и младежкия център в Рига Тонис.

Кандидатстват общо 50 красиви момичета и жени, а след шест кастинга десет девойки попадат на финал. Сред тях са ученици и студенти,машинописка,работничка в завод,учителка и др.Всичко те са на възраст от 17 до 23 години. 

Финалът на това значимо за времето си събитие е проведен в Централната спортна зала на Даугава и се излъчва от латвийската телевизия на живо,имайки огромна гледаемост. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Квитанция за платен ток през студената зима на 1972 година

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка.

Увеличението на тока през октомври 1985 г. обаче е жестоко за населението свикнало на ниските цени. Дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

Как се отоплявате днес и какви цени плащате за електроенергия  през студените зимни дни?

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

60-годишна съветска машина пробива снега-машината минава там, където само танк може

Военна техника се бори срещу преспите във севороизточна българия през свирепата зима и падналия дебел сняг през 2017 година.Редица селища са откъснати и непроходими.

Най-тежките места в района се чистят от верижни машини на Военноморските и Военновъздушните сили. Те са  отваряли отсечки, останали непроходими с цели дни.

Военноморските сили разчистват отсечки от пътната мрежа на север от Варна, както и участъци в община Долни Чифлик. Преспите на пътя Кичево-Аксаковска панорама са разбивани с машина БАТ-М, която военните използват за прокарване на пътища в гористи местности.Пътят е непроходим от 6 януари, тъй като обикновен снегорин не може да се справи. 60-годишната съветска машина обаче минава с лекота. „Последните 5-6 дни е минала над 600 км. като след себе си оставя отворени пътища", посочва подп. Мирчо Добрев.

От началото на бедствието военните работят на терен по около 12-13 часа при най-висока температура от -8 градуса. До пълното изпълнение на задачата обаче има още работа. Техника от състава на Военновъздушните сили е разчиствала пътища и вадела автомобили в Шабла и Балчик.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ДЖОГАН! Как най-масовият камион в БНА буди спомени и ражда легенди

Почти няма български мъж от поколенията, преминали през задължителна военна служба, който да не е влязъл в съприкосновение с основния всъдеходен камион в българската армия, пък и във въоръжените сили на целия Варшавски договор – незабравимия „Джоган”, както наричаха у нас ЗИЛ 157. 

В казармените разкази, обичайно подсладени от носталгия по младостта и обвити в романтичния ореол на отминалото време, „Джоган” неизменно демонстрира чудеса от висока проходимост, неимоверна устойчивост на чудовищни пропуски в поддръжката (например когато някой разсеян боец е забравил да налее вода в радиатора или масло в мотора или трансмисията) и разбира се, пословична лакомия за бензин, простираща се от около 50 л/100 км на шосе до наистина невероятни стойности в пресечена местност. При това не може да не ви направи впечатление, че този, общо взето, труден за управление автомобил без сервосистема на волана и днес има своите ревностни почитатели, които неуморно повтарят как в дълбоката кал той единствен е успявал да премине, като пътем е изтеглял заседнали газки, по-модерни ЗИЛ 131 и дори някой и друг закъсал БТР… Тук доводите на разума и съобразяването с реалностите губят смисъл, защото в света на легендите нещата имат друга логика и събитията се развиват по особени закони.Предшественикът

ЗИЛ 157 е рожба на една все по-избледняваща в спомените епоха, когато глобалното противопоставяне между страните на „победилия социализъм” и „свободните демокрации” се поддържаше с помощта на огромни армии, а в Съветския съюз цялата икономика работеше на първо място за нуждите на отбраната. Предшественик на модела е ЗИС 151, създаден непосредствено след края на Втората световна война. В хода на боевете на съветска територия, където пътищата са лоши, а през пролетта и есента просто изчезват в морета от кал, е станала  очевидна необходимостта от съвременни високопроходими камиони, подобни на доставяния по ленд-лиза американски Studebaker US6. Триосният модел с колесна формула 6х6, от който Съветската армия получава около 150 хиляди броя, решава множество логистични задачи, но най-известното му приложение е като носител на реактивните системи за залпов огън БМ 13 „Катюша”. Военните дотолкова са запленени от него, че желаят да получат аналогичен съветски модел със сдвоени задни колела и не се вслушват в аргументите на конструкторите, според които единичните задни гуми са по-добри върху мека почва или кал. Така ЗИС 151 се произвежда цели десет години (1948 –1958) с двойни задни колела и отстъпва както на първообраза Studebaker (защото е с около един тон по-тежък), така и на по-малкия ГАЗ 63 с формула 4х4, но с по-големи единични гуми.Единични или двойни

По време на ученията в края на 40-те и началото на 50-те години недостатъците на сдвоените задни колела стават очевидни. От полепналата кал отзад се образуват четири хлъзгави „варела”, а автомобилът затъва до диференциалите. Налага се външните колела от чифтовете да бъдат демонтирани (за намаляване на съпротивлението) в тежки полеви условия, а закъсалият камион да бъде тласкан от други (допуска го специалната конструкция на броните).

Въпросът за единичните колела отново е поставен на дневен ред и този път конструкторите го свързват с нуждата от система за регулиране на налягането на въздуха в гумите с напомпване по време на движение. След драматични изпитания, на които е поканен заместник-министърът на отбраната, прославеният маршал Г.К. Жуков, най-после се взема решение в полза на по-сложната, но в крайна сметка по-съвършена и по-добра конструкция.

Производството на ЗИЛ 157 започва през 1958 г. и още същата година моделът е отличен със златен медал на изложението в Брюксел. Единичните задни колела повишават проходимостта, понеже използват и утъпкват прокарания от предните коловоз, с което общото съпротивление намалява. Формата на кабината и  заостреното торпедо (заради него руските шофьори са кръстили ЗИС 151 „Утюг”, т.е. „ютия”) остават същите, но понеже отпада необходимостта от две резервни колела, монтирани преди това между кабината и товарната каросерия, сега рамата може да бъде скъсена с 25 см, а общата дължина – с 33 см. Единственото резервно колело вече се закрепва хоризонтално под платформата. Общото тегло на автомобила намалява с около 100 кг.

Регулиране на налягането в гумите

Най-интересната техническа новост в ЗИЛ 157 е системата за регулиране на налягането в гумите, черпеща сгъстен въздух от пневматичната спирачна уредба. С помощта на шест отделни клапана водачът  може да намали налягането от 3 – 3,5 бара за движение по шосе с твърда настилка на 1,5 – 2 бара за мека и рохкава почва, 0,75 – 1 бар за пясък, влажна почва и разкалян черен път до 0,5 – 0,7 бара за терени с водна растителност, заблатени местности и дълбока снежна покривка. За целта са разработени гуми с 25% по-широк профил и специални слоеве от много мек каучук. Те допускат деформация до 35% от височината на профила, докато при обикновените гуми максимумът е 13%. Все пак при най-мекия режим не се разрешава движение с повече от 10 км/ч и веднага след преодоляване на препятствието водачът е длъжен да спре, докато налягането се повиши достатъчно, и чак след това да потегли отново.

В сравнение със ЗИС 151 е увеличена мощността на шестцилиндровия бензинов двигател (от 92 на 104 к.с. при 2600 об/мин), като същевременно е намален разходът на гориво. Въртящият момент е нараснал от 304 на 334 Нм. Усъвършенствани са охладителната и мазилната уредба, както и всички други системи в автомобила.

Дългото сбогуване

Производството на ЗИЛ 157 продължава повече от 35 години, като за това време моделът минава през две по-сериозни модернизации. При първата (ЗИЛ 157К, 1961 г.) мощността е увеличена до 109 к. с., двудисковият съединител е заменен с еднодисков. Усилена е конструкцията на мостовете, подобрени са спирачките.

През 1966 г. от конвейера в Москва слизат първите бройки от осемцилиндровия ЗИЛ 131– наследника на 157, при който водачът най-сетне разполага със сервосистема на кормилната уредба. Според плановете производството на ЗИЛ 157К в московския завод е трябвало да бъде преустановено през 1968 г. и да бъде прехвърлено в Уралския автомоторен завод (УАМЗ), където да продължи още няколко години. Става обаче друго. Търсенето на ЗиЛ 157 не намалява, тъй като освен от армията, камионът се изплолзва в многобройни модификации за стопански цели – навсякъде, където е необходима висока проходимост и здрава, издръжлива и лесна за поддържане техника. Огромната страна иска още и още камиони и поради това паралелно със 131 старият ЗИЛ 157 продължава да се сглобява в Москва по стендовия метод още цели 20 години! А пък в УАМЗ, след като усвоеният уж временно модел се произвежда с пълна пара в продължение на цяло десетилетие, през 1978 г. го подлагат на още една модерницация. Така се появява ЗиЛ 157КД. Двигателят му е с по-малък работен обем, но мощността е увеличена до 110 к.с. при 2800 об./мин. Нови са водната помпа, стартерът, генераторът за променлив ток, контактно-резисторната система за запалване. Подобрения в конструкцията и окачването дават възможност полезният товар да бъде увеличен от 2500 на 3000 кг (върху почвена основа) и от 4500 на 5000 кг (на шосе). Производството на ЗИЛ 157КД е прекратено официално чак през 1992 г., но благодарение на огромния запас от детайли то продължава в малки серии до 1994 г.

Точният брой е неизвестен

Според руски данни в течение на близо четири десетилетия ЗИЛ 157 е бил произведен в рекордния тираж от 797 934 бройки, включващ всевъзможни военни и цивилни варианти. Но дори това огромно число не казва цялата истина, тъй като няколко години след появата на съветския модел, в Китай започва да се изработва почти точното му копие Jiefang CA-30. Може да бъде разпознато по това, че вместо буквите ЗИЛ над радиаторната решетка (с хоризонтални пластини) са щамповани два йероглифа, а калниците не са закръглени, а ъгловати. Никой не знае в какъв тираж е произведен китайският камион, но нека не забравяме, че Китай от дълги години разполага с най-многобройната армия в света…

А животът продължава…

У нас  «джоганите» все още не са потънали в ръждата на небитието, тъй като за много жители на планински райони те са предпочитаните помощници в тежки задачи, изискващи преодоляване на сложен терен. След като излязат на твърд път, стопаните бързат да прехвърлят товара на «нормални» дизелови камиони, защото иначе не могат да насмогнат с разхода на гориво. Впрочем повечето са му намерили колая, монтирайки газови уредби. Търсачите на върхови офроуд изживявания обаче би трябвало да монтират и яка тръбна конструкция за защита на кабината при преобръщане, както и предпазни колани. Би било наистина жалко човек да пострада в мирно време в една реликва от Студената война.

Текст:  Владимир Абазов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1985 г. Дунав е скована от дебел лед,викат военен хеликоптер да разбива леда/Снимки/

Според статистиката в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти. След това обаче само веднъж - през 1985-а. Сега за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.

След поредица от дни с минус 15 градуса Дунав замръзна изцяло при Силистра. За последно реката се е вледенявала през 1985 г. Тогава явлението е продължило 60 дни - от 16 януари до 16 март. За разлика отпреди 27 г. сега нивото на реката е с 5-6 метра по-ниско, което прави леда изкушаващ за разходка.Според официалната метеостатистика в периода 1900-1964 г. Дунав е замръзвал 27 пъти, а след това се е случвало само веднъж - през 1985 г. По неофициална информация за 29-и път лед сковава Дунав в най-североизточния български град. Писмени свидетелства има от 1902 г., когато заледяването продължило 29 дни. Най-дълго траялото замръзване на Дунав е от 74 дни през 1954 г.

Видинчани ходили пеша до Румъния за последно през 1953 г.

Точно преди 70 г., на 4 март 1942 г., Видин преживява най-голямото си наводнение. Както сега реката започнала да замръзва и носените от течението ледени блокове направили тапа между българския и румънския бряг при остров Богдан под града.От ледения бараж водата не можела да се оттича и за една нощ градът бил залят. Седем души се удавили, 19 000 били евакуирани, а ледът бил бомбардиран, за да се отпуши реката. Спасителната акция продължила 7 дни, но водите се дръпнали в коритото чак в началото на юни. Преди това Видин вече бил преживял 10 опустошителни наводнения от 1888 до 1940 г., когато част от града бил залят. Всички те са били резултат от люти зими с много сняг.

"Бил съм на 1 годинка по време на голямото наводнение, но за него после ми разказваха родителите ми. Било е страшно, водата е стигнала до средата на втория етаж на къщата ни и са ни спасили с лодка, както и всички други граждани. Въпреки това аз никога не съм сестрахувал от Дунава", разказва 71-годишният Венелин Лападатов-Дуро.

Той е най-дългогодишният кънкьор във Видин. Научил се да кара зимни кънки, когато бил на 8 г., и оттогава се пързаля всеки път когато се появи ледено поле. Той е и жива енциклопедия за частичните и пълните замръзвания в този участък на Дунав.За последен път реката замръзнала напълно през зимата на 1953 г.

"Бях ученик и с приятели избягахме от училище, за да се пързаляме. Стигнахме чак румънския бряг, но докато се върнем, беше се свечерило. Помня го, защото във Видин ме чакаше братовчед на майка ми и ми прибра кънките за наказание", спомня си Дуро.

Преди това имало няколко поредни сурови зими, при които реката замръзвала частично. Зимата на 1949 г. била много мразовита и точно тогава видинчанинът се научил да кара кънки.

Навремето зимите били студени и карането на кънки било много популярно във Видин. На Дунава се събирали по 40-50 деца да се пързаляти да играят хокей, но са ставали и инциденти. "Една от зимите реката пак беше замръзнала, но не цялата, а само на 150 м от брега. Тогава моят приятел Ваньо Черния пропадна в леда срещу театъра, но един войник чу виковете му, хвърли му колана си и успя да го изтегли", казва Дуро. Той си спомня и чут в детството му разказ за трагична случка от 1905 г., за която обаче не знае дали е истина. Реката била замръзнала и сватбари тръгнали от Калафат към Видин по леда, но той се пропукал и имало удавени. Чувал е и разкази за вълци от Румъния, които през лютите зими минавали по леда и нападали кошарите в българските села.

Дори и да няма лед по реката, в най-студените зимни месеци замръзват заблатените части между брега и защитната дига и Венелин Лападатов не пропуска да покара кънки там. Миналата зима, когато бе замръзнала водата в рова на замъка Баба Вида, той водил комшийчета да ги учи да се пързалят.

Ледоходи се появяват периодично край Видин и през последните двайсетина години, като последният е бил през зимата на 2005 и 2006 г.

ВАНЯ СТАВРЕВА www.24chasa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През зимата Дунав замръзваше, ходехме пеш по леда до Румъния

Слушах и гледах по разни телевизии как обясняват тежкото положение тази зима при ниските температури и сняг над 50 см. Аз съм вече над 70 години и съм преживяла много тежки (с ледове по Дунава, които се движат) и не толкова лоши зими.

Когато бях малка, улиците в Свищов се чистеха с впряг коне, които теглеха триъгълно сковани дъски и с върха на триъгълника разбиваха преспите. По-късно тежки военни машини чистеха снега, а войниците с лопати доизчистваха. Тогава нямаше леки коли, а зиме се движеха конски шейни по улиците. Ние, децата, се спускахме от баирите с шейни и се пързаляхме весело и щастливо.Скоро ми попадна книгата „Под сянката на спомените” на Санка Божикова. Тя е родена в Троян, но майка й е от Свищов и тя доста години живее с нея в Свищов, а после – в различни европейски градове. Накрая се установява в Торонто, Канада, където се пенсионира като професор. Почива през март 2018 г. на 94 години. Като прочетох спомените й, особено ме развълнува един от тях:

„През зимата на 1928 г. съм била на 4 години. Зимата била необикновено студена, така че Дунавът замръзнал. Ледът бил 2 метра дебел. Правителствата на Румъния и България отворили границата за 48 часа. Тогава много румънци дошли в България, и разбира се, българи отишли в Румъния – като туристи. Разстоянието е половин километър, а с шейна се взема за няколко минути”.

Приятелка на майка и се женела за румънец в Зимнич. Дядо и подарил шейна и увити в одеяла до гуша, потеглили по леда на Дунав за Зимнич. На сватбата се случват интересни събития, които всеки може да прочете в книгата.

Моята майка ми е разказвала, че като била в първо отделение, всички деца от класа, дебело облечени и обути, хванати за ръце, се движели след своя учител по заледения Дунав. Г-н Николов вървял пред колоната и с бастун чукал по леда, за да разбере колко е дебел.

По същото време баща ми бил войник. Под строй ходили по леда и се върнали. После се смееха, че там са се срещнали и запознали с майка ми, което беше шега.

Разликата в годините им беше 11 г., но това не попречи на щастливия им семеен живот.

Д-р Райна Халачева, Свищов  

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато паднеше снега ноември, чак март месец виждахме земята и бяхме здрави

 

Нямаше дървени ваканции и епидемии

Нека младите знаят каква зима имаше едно време и какви незабравими емоции и приключения имахме през зимните ваканции прекарани на село,там при баба и дядо,с топли мекички за закуска,ухаещ топъл липов чай или прясно издоено от нашата крава мляко, което след варенето ставаше със един жълтеникав каймак.

Роден съм през 70-те в голям областен град и разказвам по мои спомени.Някога с нетърпение чакахме да дойде 5 януари и да започне зимната ваканция.Тя беше цели 10 дни.Майка ми опаковаше багажа и ме изпращаше на жп гарата където трябваше да хвана влак до Чирпан а от там автобус за село Златна Ливада.Пристигах към обяд в малкото градче и от автогарата на която някога кипеше живот ,се качвах на автобуса /тогава пътуваха автобуси "Чавдар" /по направление Чирпан-Димитровград/ с отбиване в моето село Златна ливада.Сядах задължително на задната седалка до прозореца,незнам защо ,но там най-много ми харесваше.

И така автобуса тръгва,минава през село Зетево и следващото село е моето.Чакам с нетърпение да видя Баба и Дядо.Автобуса пристига те ме чакат с нетърпение на спирката.Това са едни от най-незабравимите ми моменти.След задължителните прегръдки и питане как е в училище и какви оценки имам ,тръгваме към вкъщи където ме чака вкусен обяд.И така ,целия ми ден минава покрай печаката с дърва и следките приказки на моите дядо и баба.

На следващия ден с пробуждането си виждам,че е нявалял много сняг.Дядо ми стягаше шейната на двора ,но аз си имах мой си метод за пързаляне.Взехам един найлонов чувал,вътре слагах слама да е меко и с него тръгвах към хълма който наричахме "Биличкия хърман" на който вече имаше поне 10 други деца,кой с шейна кой с найлон и започваше едно пързаляне,търкаляне в снега ,надпревари и каквото се сетите чак до здрач.Вечер се прибирах целя мокър в къщи край горящата печка и вкусните гозби на баба...и така до следващия ден.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Карат Йорданка сама да изкопае гроба си преди да я разстрелят

Участничка в съпротивителното движение по време на Втората световна война. Член на Политбюро на ЦК на БРП(к). Партизанка от Втора софийска народоосвободителна бригада. Една от Петимата от РМС. На 30 май 1944 г. е ранена тежко в сражение c жандармерия над с. Елешница, заловена жива и разстреляна.Преди да я разстрелят са я накарали сама да изкопае гроба си! Двама от убийците й са братя от Елешница(Йорданкино).Вечна слава на храбрата партизанка сражавала се и загинала за свобода на България.

Биография:

Родена е в ксантийското село Кръстополе (тогава в Османската империя) на 8 януари 1911 г. Със семейството на родителите си се преселва в България през 1919 г. На 12 години става тютюноработничка в Пловдив.

През 1928 г. активно участва в стачката на тютюноработниците. Същата година е приета за член на Работническия младежки съюз и на българския комсомол. От 1930 г. е член на БКП и член на Окръжния комитет на РМС. Делегат е на Петия конгрес на Профинтерна в Москва (1930). През 1931 г. става секретар на РМС в Пловдив, а към есента на 1932 г. е на работа в ЦК на Комсомола.

От 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа в Москва.

След завръщането си в България работи за провеждане на ленинския курс в БРП (к) и РМС, за изграждане на единен младежки фронт. През 1937 – 1939 г. е в затвора. Там се омъжва за Георги Чанков. След освобождаването ? става секретар на ЦК на РМС и член на ЦК на БРП .

Участва в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война. През 1942 година е арестувана и изпратена в женския отдел „Свети Никола“ на концлагера „Гонда вода“, Асеновградско, откъдето на 22 юни същата година избягва. Поема отново ръководството на ЦК на РМС и е избрана за член на Политбюро на ЦК на БРП (к) (1942). Известна е с нелегалното име Катя.

През април 1944 г. заминава за района на Трънския партизански отряд и се включва във Втора софийска народоосвободителна бригада. Участва във всичките и акции и сражения. След битката при Батулия се откъсва с група партизани. На 30 май 1944 година е ранена тежко в сражение c жандармерия над село Елешница (дн. в Община Елин Пелин), заловена е жива и разстреляна.

Неин брат е Величко Николов, български офицер (генерал-лейтенант).

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 9 януари 1981 г. Поморие е залят от двуметрова вълна! Щетите са огромни /Снимки/

Бурен вятър предизвиква силно вълнение край бреговете на Поморие и вдига двуметрова вълна. Щетите на крайбрежния булевард са като след война. Водата е помела защитната стена, настилката по цялата алея е изкъртена, бул. „Васил Коларов” (днес „Яворов”) е залят с вода.

По малките пресечни улици, водната стихия успява да проникне до централната градска артерия, свързваща двете части на града! Управата на Поморие решава да поиска помощ от държавата, за да се справи с погрома нанесен от бурята в една от най-красивите части на града.Заснемат се щетите, подреждат се във фотоалбум и група от местната администрация заминава да измоли помощ от високо. Предвождани от Теодосий Гуджуков, зам.-председател на Общински народен съвет в Поморие, те се явяват в Министерски съвет за среща с Григор Стоичков.

ЖП-Гара Поморие

По това време той оглавява комисията по „Бедствия и аварии” и е човекът, който може да помогне на града да излезе от бедствената ситуация. Помощта от държавата не закъснява.Отпускат на Поморие финансова инжекция в размер на 2 млн. лв. (стари лева) и достатъчно строителна техника. Възстановяването на стената и булеварда продължава 45 дни. В онзи момент става и доизграждането (удължаването) на брегоукрепващата стена в сегашния й вид.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Българските дърводобивници в Коми – покорителите на тайгата в СССР

 

На 3 декември 1967 г. между съветската страна и България е подписана спогодба за организиране на съвместен дърводобив в Република Коми АССР. На 8 февруари 1968 г. в Усогорск (несъществуващо още като селище място) пристига първата група български граждани. Поетапно в тайгата се изграждат четири селища - Усогорск, Междуреченск, Горни Мезен и Благоево и съответно, четири горскопромишлени предприятия (ГПП) със същите наименования. ДСО "Дърводобив и строителство" е развивало дейностите по дърводобив и строителство в Коми АССР до 1992 г. (като масовост), но същите приключват окончателно през 1994 г.

В края на 40-те години на миналото столетие обществено-икономическите условия в България налагат дърводобив, значително по-голям от реалните възможности на горите. Причината е икономическия подем на страната в следвоенния период. Потреблението на строителна и за промишлена преработка дървесина за периода 1950-1970 г. нараства почти два пъти. Нарасналите нужди от дървесина и продукти от нея се задоволяват чрез непрекъснато увеличаване на добива от горите, които обаче са значително по-големи от реалните им възможности.За преодоляване на възникналата диспропорция правителството предприема стъпки за икономично и пестеливо използване на дървесната суровина, но при непрекъснатото нарастване на потреблението тези мерки не решават проблемите. 

Налага се да се търсят допълнителни възможности за внос на дървесина. В рамките на СИВ решение трудно може да се намери, защото главният износител - Съветският съюз, няма възможност за увеличаване на износа. В същото време НРБ не разполага с необходимите средства в конвертируема валута за внос на дървени материали от страните с пазарна икономика. Така се стига до третата и единствена за тогавашната обстановка възможност – сътрудничество в дърводобива на територията на СССР за нуждите на НРБ или съвместното използване на капитали и работна сила за добив на суровини със стратегическо значение, а така също за специализация и коопериране в сферата на производството.

Главният инициатор за подготовката и подписването на Спогодбата е министъра на горите и горската промишленост Мако Даков. За подписване й трябва да се решат три главни въпроса. Първият - да се получи принципното съгласие на Съветската страна за организиране на съвместния дърводобив на нейна територия. Вторият етап от преговорите е свързан с определяне на района, където ще бъде предоставена суровинната база, и третият – провеждане на конкретни преговори по условията на сътрудничеството. Дълго се дискутира и въпросът за заплащането на транспорта на българския дял от дървесината на територията на Съветския съюз.В навечерието на подписването на междуправителствения документ, министър Тимофеев се съгласява с настоятелните предложения на българската страна и страната ни получава 40 % трупи за бичене и само 2.9 % дърва, а съветската - предимно целулозни материали, стройлес и значително количество дърва. По-късно, при подписването на новите спогодби, разпределението по сортиментите претърпяват известни промени. Така българският дял е съставен 80 % от трупи, 17 % от дребни строителни материали и обли за целулоза и 3 % дърва за горене. Това съотношение е запазено до края на действие на договора.

 В тържествена обстановка, на третия ден от месец декемри 1967 г. спогодбата е подписана, а основните положения, залегнали в нея, се свеждат до следното:

Правителството на Съветския съюз:

- Предоставя на правителството на НР България възможност за добив със своя работна сила на територията на Съветския съюз до 1 млн. куб. м дървесина годишно и оказва необходимата техническа помощ при организацията на дърводобива. Необходимият лесосечен фонд да се задели от горските масиви на Удорския лесхоз на Коми АССР, гравитиращ към ж.п. линия Микун - Кослан.

- Предоставя за ползване на място: оборудване, машини, транспортни средства, инструменти, резервни части, гориво, смазочни материали, електроенергия, а така също извръшва и основен ремонт на предоставената техника.

- Предоставя на мястото за строителство необходимите строителни материали, машини, механизми, оборудване и сглобяеми къщи в количество, съгласувано между страните.

- Осигурява проектосметната документация за строителство и дърводобив.

2. За извършване на дърводобивната дейност българската страна се задължава:

- Да осигури изпращането на необходимата работна сила и специалисти в дърводобивните предприятия, както и тяхното социално-битово и медицинско обслужване.

- Да организира със свои сили строителството и поддържането на дърводобивните предприятия, включително жилищата, комунално-битовите и обектите за културни цели. - Да стопанисва и поддържа жилищните и служебните помещения, както и всички обекти с производствено предназначение.

3. Съгласно чл. 5 от Спогодбата българската страна възмездява всички разходи на съветската страна за  амортизация на посочените в т. 1 машини, оборудване и други, както и за предоставената суровинна база, франко вагон или на място с 1.33 куб. м дървесина при натоварен за България 1 куб. метър. В отделен протокол (анекс) бе утвърдено разпределението на добиваната дървесина по количество и сортименти.

4. За своята стопанска дейност българските предприятия се освобождават от данъци и такси и имат право на безмитен внос от България на хранителни стоки, облекла, лекарства и други стоки, свързани с комунално-битовото обслужване на работниците и специалистите.

5. Заплащането на транспорта на българския дял от добитата дървесина по територията на Съветския съюз да става по вътрешни тарифи, но в преводни (валутни) рубли.

6. Построените обекти - машини, оборудване, технологични линии, магистрали, жилищни сгради и други, след приключване на срока на Спогодбата остават собственост на съветската страна.

7. Добитата при условията на Спогодбата дървесина България е длъжна да използва за собствени нужди, без право на реекспорт.

Началото

Срокът на действие на Спогодбата е 15 години. По-късно, през 1969 и 1972 г., са подписани две нови споразумения, според които на България се предоставя допълнителна суровинна база за добив на 2.6 млн. куб. м годишно, или общо 3.6 млн.куб. м. Договорът за съвместен дърводобив в Коми АССР е отново преподписан на 15.І.1982 година. От юридическа и икономическа гледна точка в условията на социалистическата система и някои особености на съветското законодателство това е една специфична концесионна форма на дърводобив със своите предимства и недостатъци.

Непосредствено след подписването на документа за сътрудничество, между двете братски държави са предприети мерки, така че строителните работи, а оттам и дърводобивът, да започнат във възможно най-кратки срокове. За директор на Горското промишлено предприятие в Коми е назначен инж. Георги Стоев. Започва набирането на работници. На 4 февруари 1968 г., при минус 40 градуса студ в тайгата, е изпратена първата група от 50 души начело с директора по строителството - инж. Никола Петков. Мнозина се поизплашили и искали да се върнат, поради което е изпратена делегация – Ив. Масларов, пълномощник на партията в Москва и Боню Петков от МГ, която успява да ги задържи.

България е задължена да осигури работна ръка и административно-управленчески персонал и технически такъв, за строителство, дърводобив и поддържане на създадените мощности и фондове. До 1985 год. през Коми АССР преминават над 100 хиляди български граждани. С ПМС № 2 от 21.І.1980 год. е уреден и въпроса за освобождаване от работа в България на всички желаещи да заминат в Коми, като местата им се пазят. Не подлежат на освобождаване само служащи от МНО, МВР и работници и персонал от Металургичния комбинат „Кремиковци”.

Първоначално за строителството от българския бюджет са отпуснати 100 милиона лева. Изпълнението на строителството е предложено на Строителни войски, но те отказват, поради което то бива изпълнено по стопански начин. Най-напред е изградено предприятието в Усогорск, а след това в Благоево, Междуреченск и Горни Мезен. От българските строители са построени също 7 700 км горски пътища в тайгата, 167 000 кв. м жилищна площ за 20 000 наши и съветски граждани, топлоцентрали, 4 общообразователни училища за ученици, 4 детски градини за 1 400 деца, една болница и три здравни пункта и много заведения за обществено хранене. За поддържане и опазване на техниката са построени ремонтни заводи и топли гаражи. В Североизточна България пък са изградени дървопреработвателни заводи за комска дървесина.

Така на територията на Коми АССР е изграден мощен дърводобивен комплекс със съответната технологична и социално-битова инфраструктура. По размера на инвестициите на страните, производството и според останалите икономически показатели за отделните предприятия това е един от най-големите дърводобивни обекти в Съветския съюз. По думите на  зам.-министър на дьрводобивната и дьрвопреработващата промишленост "Таких нет ни в мире, ни в Сибире". Само капиталните вложения за всяко предприятие за добив на 1 млн. куб. м дървесина възлизат на повече от 100 млн. щатски долара. Предоставената от Съветския съюз суровинна база се простира върху 2 232 200 ха горска площ, което е около 70 % от площта на горите в България. Доставените за 23 години 21.779 млн. куб. м, или годишно по около 1 млн. куб. м дървени материали, заедно с вноса от Коми, довеждат до нормализиране на сечта от нашите гори още в началото на 70-те години, въпреки непрекъснато нарастващото потребление. Сътрудничеството в областта на дърводобива дава възможност за първи път горската индустрия на България да се развивива на основата на вносна суровина. Така например през 1980 г. добитата от българските гори едра дървесина е 1.446 млн. куб. м, а доставената чрез внос и съвместен дърводобив е 1.035 млн. куб. м.

Покорителите на тайгата

Българите – дърводобивници в Коми АССР, по нищо не се различават от другите организирани гурбетчии по света. И те се заемат да облагородяват средата в която живеят и да я преправят по свой тертип. Селищата, разположени в тайгата и изградени от тях - Усогорск, Благоево, Междуреченск и по-малкото - Верхнемезенск, макар и млади, създават свои битови и културни традиции. Административните услуги на гражданите - съветски и български, се извършват от селищните съвети на народните депутати, органи на съветската власт, от съветските училища, пощи, аптеки и други учреждения. Част от административните услуги на българските граждани прави Българското консулство в столицата на Коми - Сиктивкар. Създадена е широка търговска мрежа - 32 магазина, 15 столови, 6 сладкарници, 11 павилиона, 4 хлебопекарни, 4 цеха за производство на безалкохолни напитки и други търговски обекти. Около хиляда души, предимно българи, се грижат за доброто снабдяване и обществено хранене, за хубавото настроение на двадесет хиляди български и съветски граждани.

За правилното решаване на въпросите на търговията неоценима е заслугата на търговските органи и организации в Коми, които водят на специален отчет снабдяването на българския колектив. В универсалните магазини в селищата, разнообразието на стоките е много no-голямо от редица градове в съветската страна. Специални грижи се полагат за работниците в гората - секачи и товарачи. Всяка бригада има своя кухня, която сервира топъл обяд (супа, основно ястие и десерт) u топъл чай. В дървените къщички с отоплителни печки, разположени до сечищата, работниците се преобличат и почиват.

За оползотворяване на отпадъците от столовете в предприятията са били организирани четири свинеферми. Така е била предотвратена най-малката опасност от неритмично осигуряване с месо и месни продукти. Спазвали са се и някои типични нашенски традиции - хората си купуват прасе и със съответните ритуали го подготвят за колективна трапеза по различни празнични поводи.

Колкото и старание да се проявява от органите по търговията, все пак през зимата се чувства отсъствието на пресни зеленчуци. Задоволявали са се със зеле, моркови, ябълки и цитрусови плодове, с които се зареждали плодохранилищата, преди да настъпят силните студове. В Благоево – Коми АССР, с идването на българите се появяват типичните български градинки с чеснов лук, краставици и домати, а в Междуреченск е изградена голяма оранжерия.

На брега на  пълноводната река Вашка, само от боров материал, българите от Благоево изграждат голяма вила в битов стил и я наричат „България” – символ на българо-съветската дружба. Там са се вдигали са се тостове за  дружбата, за приятелството, за любовта, за живота и щастието.

За обслужването на жителите в трите селища са построени и обзаведени битовu комбинати, които предоставят шивашки, ремонтни, бръснаро-фризьорски и други разнообразни услуги. За малчуганите в Коми, които са около 350 са изградени детски градини. Повече от 1200 български деца и юноши се учат съвместно със съветските деца и младежи. Обучението от първи до десети клас в трите селища се води по учебен план на РСФСР на руски език. Допълнително българските ученици изучават своя роден език и литература, история и география на България, които са се преподавали от български учители.

Младежите, дошли на работа в Обединението без средно образование, и тези, които са искали да получат специалност, посещават българско вечерно училище по специалностите: шлосер-монтьор, монтьор на ДВГ, механизатор на дърводобива и горско стопанство. Към 350 български дърводобивници следват задочно в съветски висши учебни заведения, а около 1000 души годишно завършват курсове за любители шофьори.Художествената самодейност на българите също постига много добри успехи.

Медицинското обслужване също е на добро ниво. В Благоево, Междуреченск и Верхнеезенск работят здравни служби, а в Усогорск - Обединена болница с 80 места за българите и отделение за съветските граждани, с тяхно оборудване и обслужване. Подборът на медицинския персонал е било  задължение на българското Министерство на Здравеопазването, а разходите са  се поемали от Обединението и после Министерството на здравеопазването ги е възстановявало.

Всички квартири на българските новодомци са били радиофицирани на български език. Селищните уредби са предавали на родния език материалите за трудовата дейност, местни новини, поздравления, съобщения и други. 

Една от най-нискитеа температури, отбелязана в годините, когато нашенците са били там, е през зимата на 1978-1979 г. – минус 53 градуса. Но при температури под минус 30-35 градуса никой не е можел да работеше на открито. Имало е и смъртни случаи от злополуки,  а в първите години от пребиваването на българите и от измръзвания.

Много българи не се завръщат оттам, но и много си довеждат в родината рускини за булки. Дори е  имало такава приказка „Отиде в Коми за „Волга“, а се върна с Олга.” Много от тях създават добри семейства и живеят до ден днешен в мир и любов. Не малко се и разделят.

Стопански резултати

До 1988 год. от Коми е добита общо 38 млн. куб.м дървесина и 2.5 млн. куб.м технологически трески. Очакванията да се компенсира недостига на едра иглолистна строителна дървесина у нас от съветската тайга, не се оправдават напълно. Постъпленията от нея са под 50 % спрямо решението в договора, а  компенсацията на разликата продължава да става от нашите гори. Имало е и не малко случаи, когато доставените трупи от Коми са били заразени с дървояди.

Икономическите резултати от над 25 годишното сътрудничество са доста спорни, но да се направи всестранна и обективна оценка на икономическата и финансовата ефективност на стопанската дейност на предприятията и обединението като цяло среща доста затруднения. Те идват оттам, че както у нас, така и в Съветския съюз, се използват два курса на лева и рублата - единият за текущи, а другият за валутни разплащания. Според финансовите разчети, при положение, че резултатите от стопанската дейност се оценяват по валутните курсове, по действителната възвръщаемост на рублата и лева, би могло да се смята, че ако ДСО "Дьрводобив и строителство в Коми" е можело свободно да продава своята продукция на световните пазари и да прави обмен на валутата по възприетите банкови курсове, вероятно е нямало да приключва със загуби, особено в първите години.

Едно сравнение на стойността на добиваната дървесина с цената, по която държавата купува и би купила тези количества по клиринга, показва, че прекият внос би бил по-изгоден за нас. Но както вече споменахме, в началото на 60-те години СССР не е в състояние да увеличи неколкократно износа на дървени материали за България. Алтернативата - да внасяме дървени материали и целулоза от западните страни, също е трудно осъществима. Даже и да е бил приет този вариант, той не би могъл да бъде по-изгоден за държавата, понеже инфлационните процеси допълнително са щели да оскъпят един такъв внос. В случая най-значителни са разходите за капитално строителство, особено при изграждане на новопостроените селища с тяхната инфраструктура, както и за стопанисването и текущото им поддържане. Значителни са комунално-битовите, търговските и другите разходи, непряко свързани с дърводобива. Изобщо изградена е една сложна и скъпоструваща система на управление.

Като се оценят всестранно посочените положителни резултати за горското стопанство, горската индустрия и за развитието на икономиката на страната, може определено да се каже, че при тогавашните условия алтернатива не е имало. Спогодбата определено допринася за решаването на важни за времето икономически проблеми във всички области на стопанския и културния живот на страната.

Проучвания за съвместен дърводобив са били направени и в други страни, но спогодба е сключена само с Гвинея. Обект за работа била планината Нимба, недалеч от екватора. Образуваното съвместно предприятие било наречено “Софорекс”. Предвиждал се годишен добив 5 000 - 10 000 куб.м от ценни тропически видове, за фурнир и за масивна дървесина за мебели. От българска страна са доставени трактори, камиони и пътностроителна техника. От нас също са построени жилища за нашите и гвинейските работници. Съвместното българо-гвинейско предприятие работило няколко години и е предадено на гвинейците. Нашите хора останали на работа при тях.

Проучвания били направени и в Монголия. Имало много гори, големи запаси, но при трудни условия и много далече за нас. И в Етиопия се оказало, че няма възможност. Във Виетнам дърводобива представлявал известен интерес, но се изисквала техника, която да работи при тропически условия, а ние не сме имали такава. В Канада също имало гори, но канадците поставили условия, които не били приемливи.

Сбогом Коми!

Причините за прекратяването на съвместния дърводобив се дължат на дълбоките необратими, политически и икономически промени в двете страни.

Краят на 80-те и началото на 90-те години на миналото столетие остават в историята на света с това, че Европейската социалистическа система се разпада - политически и икономически. В страните членки на бившия СИВ се поставя началото на бавен, труден преход от централно планирана към пазарно ориентирана икономика. Бившите републики на Съветския съюз се обособяват в самостоятелни, независими държави.

Тези политически и социално-икономически промени създават сериозни пречки за съвместната дейност в Коми. При транспорта на дървения материал по някои от направленията товарите трябва вече да минават през две-три нови независими държави с произтичащите от това затруднения по отношение на превозните такси, митата и други непредвидени валутни разходи. В Руската федерация започва да се прилага и ново законодателство за данъците, митата и другите налози. И в двете страни настъпва известен хаос при заплащането на "продадената" на потребителите суровина. Много от заводите не са в състояние да заплащат предоставените им материали. Обединението изпада във финансови затруднения. В резултат на всичко това добивът намалява и през 1991 г. са добити само 1.648 млн. куб. м, т.е. повече от два пъти по-малко в сравнение с 1990 година. Обединението понася големи загуби.

При тези условия вече е невъзможно България да продължи дърводобива на основата на подписаната спогодба. Българската страна прави предложение и е постигнато съгласие "страните да подготвят необходимите документи за прекратяване от 01.10.1994 г. на действието на Спогодбата от 1967 година".

Завършва една епопея, свързана с историята на горското стопанство. Когато през 1967 г. нашенските дървосекачи за първи път слизат на крайната спирка на ж.п. линия Микун - Кослан, пред тях са се ширели безкрайни горски масиви, покрити с кристално чист северен сняг. Наоколо е било тайнствена тишина. През годините прекарани там те оставят част от своята младост.

В безбрежната тайга при бръмченето на моторите и българската песен по поречието на р. Мезен и притоците израстват четири съвременни селища с цялата им инфраструктура. Горските масиви са прорязани с трайни пътни артерии, някои от които покрити с асфалт и бетон. По железниците на Русия, Румъния и България, по Волго-Донската плавателна система, през Азовско и Черно море плавателни съдове превозват за България стотици хиляди кубически метри дървени материали годишно.

На територията на Обединението в продължение на повече от две десетилетия работят средно по около 10 000-12 000 работници и специалисти. Много от тях проявяват високо майсторство и трудолюбие, достигащи понякога до себеотрицание. Спогодбата е и резултат преди всичко на големите грижи, които държавата полага за запазване и непрекъснато подобряване на състоянието на горите в България, на огромните за размерите на страната инвестиции, които влага в горския сектор, включително и на територията на Коми.

В публичното пространство от време на време се появява въпросът възможно ли е днес да се върнем отново в Коми. Според специалистите, рентабилността на едно смесено дружество в района на Кослан при новите политически и производствени условия е много трудно осъществима и това вече не е перспективна възможност.

Източник на снимките: Фейсбук група на българите работили в Коми АССР

www.komi-bg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ