Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Спомени. Показване на всички публикации

понеделник, 4 януари 2021 г.


По времето на социализма в България, с пет лева можеше да си купиш каса бира и килограм салам и да живееш като цар, а един студент караше цяла седмица с един петак!


И той стигаше, за да заведе девойка на сладкарница и кино.

С пет лева отиваш на ресторант и си хапваш мешана скара, салатка, ракия и питки! Ех, какви питки – с яйце и сирене бяха, а ракията не бе с метилов алкохол. За мешаната скара какво да ви кажа – пържолка, кюфте и кебапче с шиш и гъбен сос и всичко това хубаво и родно с вкус, който помните повече от 30 години, но няма да го намерите сега.


Спомняте ли си колко бе цената на бензина и на хляба? Хляб от добруджанска пшеница, с мая и заквас, с неповторим вкус и аромат. Когато се връщахме от близката фурна с два хляба, единият винаги бе начупен по пътя към дома. Спомняте ли си колко струваше едно кисело мляко, един билет в градския транспорт, колко беше цената на една кифла с мармалад? Няма да ви питам за цените в заводските столове, защото там със стотинки хората излизаха сити и пресити.


И си помислете днес с пет лева какво можете да си купите?

А какви са вашите спомени от това незабравимо време?

Учители през СОЦА

През  1978 г  началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. 

След голямото увеличение на цените случило се през следващата година учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 135 лв. 

Тези първоначални възнаграждения се запазват до края на соц.период.  Към 1989 год. възнагражденията на учителите с около 10 годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв за висшист.Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лв, т.е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им.

неделя, 3 януари 2021 г.

Войници в поделение край Тополовград

Вторник, 19 декември 1967г. Черен вторник! Черен ден за 14 български семейства! Денят е снежен. На пост пред караулното помещение  е млад войник. В един момент влиза и почва да стреля с автомата си. Казват, че е гонен и тормозен от старшина школника (началник на караула) и другите войници. Равносметката- 7 убити и 7 ранени. Само един от по-леко ранените войници съобщава за трагедията. До ден днешен за едно от най- кървавите убийства в социалистическа България се мълчи.
 

Каква е съдбата на убиеца? А на останалите живи момчета? Никой нищо не говори! Защо? В далечната 1967 година на погребите на “Голямата звезда”, на 30 км от Харманли и на 20 от Тополовград, премръзнал на пост войник в яда си застрелва с автомат “Калашников” почти от упор, в караулното помещение, 14 свои колеги, седем от които умират веднага, другите оцеляват по чудо. 

Част от простреляните е можело да бъдат спасени, ако не са били неадекватните мерки на военните, които не допуснали лекарски екип веднага.Денят 19 декември 1967 година е снежен. Започналият да вали още през нощта сняг не спира през целия ден, трупа непрекъснато, все повече и повече. Същия ден в близкото село Черепово прожектират съветски филм със сюжет от Втората световна война. Гледат го осем от войниците, охраняващи военните погреби под “Голямата звезда”.В съседното село Българска поляна в къщата на Ангел Кларнетиста е шумно и многолюдно, на първия етаж се намира местната сладкарница.В Тополовградската болница вървят обичайните прегледи. За нощно дежурство се стягат младата медицинска сестра Станка Андонова, шофьорът на линейка Никола Василев – Кольо Гърчето. 

Той даже отива и малко по-рано, за да провери автомобила, защото никой не може да каже накъде ще се наложи да пътува през снежната нощ. За дежурство се стяга и тогавашния главен лекар на болницата д-р Чаушев.Около 19 часа хората в къщата на Ангел Кларнетиста чуват викове ”Помощ, избиха ни!” и излизат да видят какво става. Пред вратата стои войниче, без шинел, цялото треперещо и непрекъснато повтаря: “Избиха ни, избиха ни, помощ”, стискайки автомата в ръце, не чувстващ ни студ, ни каквото и да е. Не може да обясни къде и какво точно е станало. Понеже и то и другарите му редовно идвали да си купуват разни неща от сладкарницата, хората вече разбрали че момчето е от охраната на погребите и че нещо страшно е станало там, имало е стрелба, убити, ранени. Момчето е в шок, леко ранен е и по чудо е успял да се измъкне от касапницата. Обаждат се в болницата и МВР в Тополовград. След това се вдигат ловната дружинка на селото и доброволният отряд и тръгват към погребите.

Какво е станало в Тополовград разказват шофьорът на болницата Никола Василев и медицинската сестра Станка Андонова – двама от основните действащи лица  в тогавашната нощ.


“Беше студен и снежен зимен ден. Отивахме на смяна – тя започваше в 7 часа вечерта. Мина визитацията и някъде около 19.30 – 20 часа се обадиха от село Българска поляна, че е станала стрелба на погребите на „Голямата звезда” и има убити и ранени, обаче никой не може да каже какво точно е станало – нападение ли е, диверсия или нещо друго. Главния лекар д-р Чаушев беше дежурен и нареди да сформираме група и подготвим всичко необходимо за първа помощ и то в по големи количества, защото не знаем какво е станало и какво ще заварим.”Групата е докторът, медицинската сестра Станка Андонова и шофьорът на линейката “УАЗ” Никола Василев.

„Преди да тръгнем се обадихме на поделението на Вишеград, на заставата в Радовец и на полка в Симеоновград (тогава все още Марица). От там ни разпоредиха да не отиваме, тъй като охраната на погребите била тяхна, освен това била военна работа и те веднага щели да потеглят за Звездата с техника. Ние си останахме в пълна готовност в Тополовград…”

Христо Макрика от село Българска поляна разказва плачейки:

„Вечерта ми се обади Слави доктора – “Ставай, вика, военните се изтрепали”. Димитър Ангелов запали газката и заедно с Крути Златев, Иван Йочев тръгнахме нататък. Спряхме на високото, там имаше един войник с автомат, който не ни пускаше и ние не знаехме какво става. След малко дойде линейката.”

След два часа военните от Марица (сега Симеоновград) се обадили на медицинските лица да тръгват, тъй като те закъсали с техниката по пътя – не могли да пробият снега.

Разказва медицинската сестра Станка Андонова: “Ние потеглихме, даже бяхме сложили в колата и ловната пушка на доктора заедно с пълния патрондаш, така за всеки случай – не знаем точно какво е станало и от какво ще имаме, не дай си Боже, нужда. Именно заради това забавяне тогава 2-3 от момчетата си отидоха ей така, не защото бяха ранени тежко, а от кръвозагуба.”

Медицинските лица тръгнали по пътя за Вишеград, където също има погреби, а те не знаели за кои става дума. Снегът бил голям, но уазката била нова. На едно място им изскочила сърничка и те спрели да не я блъснат.


Шофьорът Никола Василев:


„На първите погреби тихо – няма нищо и никой. Продължихме към тези на Голямата звезда и там сварихме 50-100 човека от селото, които стояха на разстояние от бариерата към погребите. Спряхме и хората ни викат да не отиваме по-нататък, защото войникът ще ни простреля – този, който стоеше пред бариерата, а това бе същото момче, което се бе спасило, съобщило в селото, върнало се и застанало на пост пред бариерата и не пуща никой навътре, явно още в шок. Пуснахме прожектора на покрива на колата, доктора и сестрата с бели престилки и аз с чантата  полека се придвижвахме към него и му обясняваме, кои сме, че идваме да оказваме помощ, непрекъснато и спокойно му говорехме, и лека полека се доближихме до него, но той пак държи автомата насочен към нас. Никола Василев продължава: “В този момент аз сложих санитарната чанта пред гърдите и съвсем се доближих да момчето, каквото става да става – идваме все пак помощ да окажем. То малко се поуспокои и ни пусна нас тримата да влезем”


Бай Христо Макрика разказва: “Взехме автомата на войника, защото не знаехме кой е стрелял. Даде ни го доброволно. Тогава тръгнахме към караулното – вървяхме на по 20 метра разстояние, за да не може да ни застреля някой накуп. Отидохме до прозореца и отвътре чух скимтене. Д-р Чаушев и медицинската сестра започнаха да дават първа помощ на живите и да ги карат към линейката. След малко дойде и милицията, а след това и военните. Наблизо видях един хвърлен изпразнен пълнител на земята.”

Шофьорът Никола Василев: “Наближихме към караулното помещение, което беше заедно със спалното. Гледам на снега нещо се чернее отпред и викам на другите това мина ли е, бомба ли – разсъждаваме на глас. Към този момент все още никой от тези, които сме отвън, не знае кой е стрелял, какво е станало. Отвътре чухме глас на едно от останалите по чудо живи, ранени, но живи момчета , че няма мина, а че техен другар ги е прострелял. Чувайки този глас и виковете за помощ, аз се хвърлих през прозореца и влезнах вътре. Забравих и предпазливост и всичко, а там тъмно, не се вижда нищо – няма ток, всичко изпотрошено. Същото това момче, което се обади като наближихме и което се оказа със два счупени крака, ми даваше наставления къде е лампата, кибрита,  печката, свещите, за да мога да дам светлина.”


Сестрата Станка Андонова: “Влязохме вътре и не можем да видим и разберем къде стъпваме, само усещаме, че стъпваме по човешки тела – трупове. Чак като Кольо запали лампата и като ни привикнаха очите можахме да видим ужасната картина. Нямаше време за мислене, заехме се да помагаме на живите, които молеха за помощ”.

Шофьорът Никола: “Запалихме лампата и свещите и какво да гледаш – ужас. Началникът на караула старшина-школникът както полегнал на едно диванче, така и останал. Всичко около него – надупчено от куршуми, но той улучен в главата само от един, а ръката му на пистолета. Явно се е опитвал да го извади при първите изстрели, но не е успял. В спалното по наровете, по земята в различни пози убити или умрели от раните войничета. На едно от тях в коридорчето просто му бе отнесена половината глава, няма мозък, няма нищо – празен  като чаша остатък от череп. Докторът и Станка превързаха и помогнаха на ранените, помагах и аз да ги подготвим за транспортиране да болницата. Горе долу придобихме представа как е станала цялата трагедия от това което ни казаха оцелелите, доколкото можеха в това шоково състояние в което са изпаднали”.Случката допълват и хора из селата наоколо. През деня повечето от войниците са ходили на кино в Черепово, където са гледали съветски военен филм и като са се върнали, почнали да празнуват Никулден, по нов стил на 19 декември. Този, който ги е прострелял, е бил на пост – млад войник със същото име, а в казармата деленето на млади и стари беше едно от най-лошите неща. Забавили са се да го сменят, а той, афектиран и премръзнал, едвам издържал (това впоследствие е и обяснявал, когато са го заловили и разпитвали). В един момент подчасият, който също е бил в караулното помещение, бил пратен от старшина школника, който е началник караул, да го повика, но не да го сменят, а само да го повика. Влизайки в помещението със зареден автомат, младият войник насочва автомата и първо застрелва в гръб подчасия и после започва наред. Като изпразва единия автомат, взема друг зареден от пирамидата. Продължава да стреля докато е сметнал, че вече няма живи, което и твърдял, когато са го заловили. Думите които са чули от него били: ”Ваш’та мама сега ми паднахте”. След това грабва два автомата и изчезва, вероятно мислейки да мине границата.


Сестрата Станка. “Някъде вече към 4 часа сутринта, когато бяхме спасили това, което успяхме, и ги натоварихме на линейката, пристигнаха и от полка в Марица – много войници и командири, успели да пробият снега и да дойдат. Като видяха какво е положението, войничетата се разплакаха. Чак тогава и ние се разплакахме. Момчетата викаха “Дайте ни го, дайте ни го, жив ще го разкъсаме”. Да но него го няма, на другия ден го хванаха, но какво стана с него – убиха ли го, съдиха ли го, не знаем. Тогава по тези неща много-много и не се говореше. Спомняме си, че от поделението се упрекваха, че не са ни разрешили да дойдем по-рано, да спасим още някой”.Убиецът избягал покрай две цистерни, качил се на тях и излязъл през оградата. На снега


нарисувал един автомат, спомня си бай Христо. Заловен е на другия ден сутринта в една кравеферма край с. Младиново от двамата гледачи на животните. Призори при гледачите отива премръзнал и уморен войник, като им разправя, че гонят избягал негов колега. Те му дават топло мляко да пие и той уморен задрямва край печката.

Единия от животновъдите отива да селото да вземе хляб и други неща и там научава за станалото горе на Звездата и разбира за подадения сигнал до кметствата наоколо да внимават за въоръжен и опасен войник – беглец. Не казва на никого, а се връща обратно във фермата, извиква другаря си, обяснява му какво е положението и двамата издебват задрямалия и отпуснал се убиец, хвърлят се отгоре му и го завързват докато се обадят в кметството и дойдат военните да го приберат. Думите му към тях били: ”Ваш’та мама, трябваше и вас да застрелям”.



Ранените са закарани в Тополовград в болницата и от там са се обадили до Пловдив и София за хеликоптер.


Шофьорът Никола: “Аз отидох на стадиона и запалих огньове в четирите му краища за ориентация, каквито бяха инструкциите. Вдигнаха с хеликоптера някои от момчетата, две останаха при нас, като след няколко дена и тях вдигнаха нагоре за лечение. И до ден днешен не знам какво стана с тези войничета, а и никой не ни потърси и тогава, и досега, да попита как сме го преживели и как сме. И сега, когато ме попитат за този случай, всичко ми е пред очите, все едно е станало сега и аз съм там”.

Сестрата Станка: “Никой от нас тогава не се сети да вземе имена и адреси на тези момчета, да разберем какво е станало с тях по нататък. Спомням си, че в очите им тогава имаше само страх и ужас и не бяха способни на нормално поведение. Едва ли животът им е бил лек и нормален след такова нещо. Аз самата тогава 10-ина дни бях обрината цялата и се чудех от какво е, докато д-р Маргаритов ми каза един ден – това е от изживения стрес и ще мине, но преживяното няма да забравиш докато си жива. Което си е така”.

От разказа на капитан Вълчо Янакиев, който по това време е бил служител на Държавна сигурност се изясняват още подробности. Той твърди, че е отишъл втори на мястото на инцидента, а преди него там е бил началникът на милицията от Тополовград. Вълчо Янакиев разказва: “Когато влязохме видяхме едно хубаво момче, застреляно в съня му с единичен изстрел в главата от 20-30 см., имаше нагар по лицето. Подът бе целия в кръв. Буквално стъпвахме по кръв. В спалното леглата бяха на два етажа. Оцелелите бяха успели да скочат долу и да се скрият под леглата. Преди да избяга, убиецът беше скъсал всички кабели. Беше наблюдавал първите, които идват, и ги държал на мушка. При разпита казал: “Ако исках, можех да избия и други, но нямах мъст към тях. Само тези, които ме тормозеха.”


Тръгнал към границата без да познава обстановката. Вижда стопанския двор край село Младиново, близо до границата с Турция, влиза и се свива в сеното. На сутринта краварите с вили затискат автомата му. В това време той се събужда, но не може да реагира. Тези хора са били инструктирани, като всички край границата. Момчето е било буйно, софиянче. Войникът е бил постоянно на пост, а когато почивал, го пращали до селото да им купува бисквити и други неща. Въобще много го тормозели. В пълно нарушение на устава за командир на караула изпращат старшина-школник, вместо офицер.”

Равносметката от цялата тази трагедия е 7 убити и умрели от раните и 7, заедно с убиеца, оцелели. Седем зачернени семейства и седем помрачени човешки живота, защото такова нещо не остава без последствия, докато е жив човек. По непотвърдени данни превъртелият войник, избил наборите си, е 47-и или 48-и набор, от с. Габра, софийско. Убиецът вероятно е осъден на смърт и разстрелян, но никой не знае съдбата му, както и на оцелелите.

Вижте още:През 1980 г.войник бяга с танк от Сливенското танково поделение


Източник:e-vestnik.bg

Сливенско танково поделение

Годината е 1980. Светът е Олимпиада! Хубави времена за социалистическа България. Тато е хванал цаката на Брежнев, влязъл му е под кожата и Големия Брат е пуснал кранчето на газта с пълна сила. Гоним 9 млн. население на страната.Бодри труженички преизпълняват петилетката за 1 година… 


Сливенското танково поделение също е част от просперираща социалистическа България. Верен страж на народа… Н.П. е обикновен ефрейтор-танкист. Постъпил в редовете на БА преди близо година. Остават му още толкова. Той си има една утеха, една опора – неговото момиче, което го чака вкъщи. Тя се казва Мина и двамата са се врекли веднага щом той се уволни, да се вземат. И на двамата това им беше първата голяма любов. Н. не ядеше с дни докато я ухажваше. Беше му по-важна от въздуха. В корема му живееха пеперуди. От големите. А когато нещата станаха, дълго не можа да повярва, че приказно красивата Мина му е пристанала. Голяма любов, голямо щастие. Бяха неразделни и в училище, и извън него. Щяха да започнат да живеят заедно, но тогава дойде казармата. Мина искаше двамата да учат, но Н. нямаше добра диплома. Честно казано, нямаше и такива мераци. Но какво беше една казарма, някакви си 2 години, за такава голяма любов?!... Първите 2 месеца тя идваше всяка седмица да го вижда. После я приеха в университета на друг град. Започна да идва веднъж в месеца. После веднъж на два месеца. Поне пишеше редовно. За Н. нейните писма бяха най-голямото щастие и събитие в тежкия, а после и скучен казармен живот. Не беше лесно да си танкист в БА.  Това бяха тежки, смъртоносни машини. Но Н. веднага разбра: ако се отнасяш с уважение към „Животното“, така кръсти зачисления на него и екипажа му танк, Животното също ще е добро с теб. Не се разваляше, не създаваше грижи, но и Н. и момчетата се грижеха наистина добре за него. Миеха го, смазваха го, не го юркаха прекалено и не говореха кофти за него. Н. много внимаваше за тия неща, той беше нежна душа, на мравката път сторваше…


Когато писмото пристигна, той нямаше търпение да го отвори. Усамоти се в дъното на спалното. Когато спря да чете, и светът спря за него. Не знаеше кой е и къде е. Не можеше да помръдне. Не знаеше как да продължи. Не знаеше как да живее  и диша без любимата си Мина. Тя буквално беше взривила целия му живот. Любимата му Мина… „….много те обичам, Н., но тук пътищата ни се разделят. Опитай се да продължиш без мен, знам че ще ти бъде по-добре. Аз вече уча в друг град, а на теб ти остава още много време. С времето ще ме забравиш. Ще си намериш друга. А и аз тук срещнах друго момче. Добро момче е. Прости ми и ме забрави. Моля те!“…


Сякаш тъмна пелена се спусна около Н. Стоя неподвижно без дори да мигва цял час. След това с празен поглед се огледа. Все още стискаше писмото в ръка. Когато се изправи обаче, писмото се свлече в краката му. Той тръгна и го стъпка, както думите на момичето на белия лист бяха стъпкали живота му. Излезе от жилищните помещения и се насочи към гаража. Усещаше болката от нажеженото до червено парче метал отзад между плешките си. Усещаше ножът забит в гърба му с всяка фибра от тялото си. На този свят в момента имаше само един верен другар и той отиваше при него. „Животното“, както винаги, послушно, но със стаена опасна мощ, го очакваше в притъмнелия гараж. Н. напълни резервоара. Остави само един снаряд, останалите свали от танка. Този снаряд беше за нея. След като той не можеше да я има, нямаше да я има и никой друг. Животното изръмжа с грубата си мощ от хиляди тонове и конски сили. 


Н.знаеше, че може да разчита на него, той нямаше да го предаде като някои други… Щеше да стигне до града, в който Мина учеше и да сложи край на всичко. Преди да подкара напред, Н. провери затвора и предпазителя на пистолета Макаров в кобура. Всичко беше, както трябва. Т-72 се юрна като отвързан звяр. Н. беше опитен водач. Бариерата на входа се разхвърча на тресчици, а виковете и изстрелите на караула потънаха в рева на Животното. В поделението заби тревога, но танкът вече беше далеч по пътя.Като неизчерпаемо гориво черните мисли в главата на Н. го тласкаха все по-напред с пълна газ. Той беше решен да стигне до края с цената на всичко. Любовта на живота му беше мъртва, той също нямаше за какво да живее. Но щеше да вземе и Мина със себе си…


Първата барикада беше преди Сливен. Старшина от милицията говореше нещо в светлосин мегафон в ръка. Н. дори не се заслуша в думите. Няколкото милиционерски жигулки комично бяха изблъскани от пътя. Други две опитаха да му засекат пътя, но и те се озоваха в канавката. В края на града се появи един БТР. Но не можеше да се мери с Т-72 в пълна бойна готовност. Ако успееше да премине и тук, имаше шанс да стигне до съседния град. За последен път щеше да види Мина… Н. настъпи газта. Вече преминаваше през барикадата. Хора и коли се разхвърчаха, нищо не можеше да се опре на Животното… В последният момент видя показалия се от покрива на БТР-а милиционер, който хвърли една след друга две ръчни гранати. Едната пропусна, но другата буквално влетя между двете последни колела на верижния механизъм. Н. чу глух удар и усети как танка подскочи. Точно като ранено животно адската машина продължи да се влачи още 50-тина метра преди да спре окончателно в калта на разораното поле. Предпазливо и на прибежки милиционери и военни обградиха безпомощния звяр…

Вижте още:Млад войник застрелва с автомат калашников през 1967г. 14-стари войника при погребите на “Голямата звезда”/В статията е използвана илюстративна снимка от интернет/


Животът на няколко поколения българи е бил и продължава да бъде белязан от противопоставянето между преди и сега.


По времето на Соца и през Демокрацията. По времето на Тодор Живков и по времето на демократично избраните ни лидери.Това противопоставяне няма край, няма и да има, съобщава Glas.bg. И хората сравняват всичко – като се започне от цени, начин на живот, свобода, та се стигне до мандарините и бананите.

Една такава съпоставка – този път на заплатите, направи мъж от Варна, който нарече своя пост в социалните мрежи ВРЕМЕ ЗА ИСТИНИ. Предлагаме ви го без редакторска намеса:


„Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.


Заплатата й чисто е била 210,19 лв.„Запорът“ от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.

Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.

За какво стигаше тази заплата:


1.Тока беше няколко стотинки на киловат/час – всички се отопляваха на ток.


2.Водата беше също няколко стотинки за кубик.


3.Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст.,


4.Бензинът беше под левче. За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно.


5.Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.


6.Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.


7.Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари.


8.Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.


9.Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.


10.Червена буржоазия имаше – и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо.


11.От друга страна престъпността беше много ниска.


12.Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.


13.Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.


14.Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.


15.Имахме стойностни космически разработки.


16.Спорт на световно ниво.


17.Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.


18.В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече. Днес „достатъчно силните връзки“ могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.


19.В т.нар. „тоталитарен режим“ България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.


20.И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.


Това е истината, разбирайте ме както искате. Красимир Симеонов“

Хитов сериал от 80-те

Великата история за принц Юби, който бяга на Земята заедно с летящия робот Закс, за да срещне спасителя си – кучето Бенджи, накара не едно и две детски сърчица да бият по-силно през 80-те.

Тиранинът Зану е завзел далечната планета Антарс, убил е краля, а кралицата е хвърлил в затвора. Техният син принц Юби бяга на Земята заедно с дроида Закс и там попадат на безстопанственото куче Бенджи, което става техен приятел. По следите им със задачата да заловят Юби изпращат трима преследвачи – Дара, Кибер и дроида Зорд. Те обикалят из градовете в черен микробус с пеленгатор и търсят принца.


За да могат да живеят на земята, жителите на Антарс трябва да носят специална гривна. В един от епизодите банда хлапета открадва гривната на принц Юби и той едва не умира.

Сериалът се излъчва през втората половина на 80-те години по Първа програма на Българската телевизия

петък, 1 януари 2021 г.


Родното му място е българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия, което след Първата световна война, Антантата дава на Гърция.


В началото на 1866 Петко войвода се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание, припомня Искра.бг. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците.Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си Отечество. На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към Българския беломорски бряг.


През 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа Българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна Българска дружина), който е още от 1870 г. Четата на Капитан Петко Войвода участва в Освободителната война като води множество сражения в Беломорието и Родопите.


След Освобождението генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава за Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро след това продава и се връща в България.


Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

четвъртък, 31 декември 2020 г.

 


Филмът излиза на екран на 1 януари в далечната 1976 година, и оттогава досега без него не минава посрещането на нито една Нова година.

Предлагаме Ви някои малко известни факти в цифри:

100 млн. зрители са гледали филма по Първи канал на централната телевизия на 1 януари 1976 г. Режисьорът Рязанов изземва 2 бутилки водка от актьорите. Налага се първия ден снимките да бъдат спрени, след като актьорите се напиват в кадър, а на следващия, след "обиск" ги снима "на трезво". По ирония на съдбата във филма влизат кадрите, заснети в първия "пиянски" снимачен ден. Впрочем, снимките са правени в приземните помещения на "Мосфилм", където е било доста хладно.


Надя харчи 26 рубли за новогодишната трапеза, което представлява 20% от заплатата й (средната заплата на учителите е била 130 рубли). В наши дни, това би струвало 3500 рубли или 7% от средната заплата на учителите, която е 50 000 рубли).


На 21 декември 2007 г. се е състояла премиерата на продължението на филма, заснето от Тимур Бекмамбетов. В главните роли - Константин Хабенски, Сергей Безруков и Елизавета Боярска. Андрей Мягков и Барбара Брилска изиграха второстепенните роли.


Връща се сам да си допие без да помни нищо!Мъжът дори не помнел, че е паднал от петия  етаж.Твърдял пред дошлите милиционери и  медици ,че излязъл за глътка свеж въздух.


Пиян чирпанлия падна от петия етаж навръх Нова Година, но този инцидент не повлия на желанието му да се напие отново. 40-годишният мъж дори забравя, че е претърпял инцидент.Трагикомичната случка се разиграва през далечната 1986 година и то навръх новогодишния празник в централната част на града.Мъжът е паднал от петия етаж и малко по-късно след като се е отърсил, с бавна крачка, се прибрал в апартамента си, за да си допие,алармират бдителни съседи. Когато повиканите от жена му и комшии милиционерски служители пристигнали на адреса, мъжът не успял да си спомни въобще,че е летял от петия етаж.


Милиционерите повикали линейка. Пристигналите на място медици диагностицирали мъжа с травми на гърба и леки охлузвания по лактите и краката. Пияният за всеки случай е бил приет за наблюдение в болница без опасност за живота.


Във водещите западни медии през 60-те години се появяват множество публикации, които описват България като интересна туристическа дестинация, в която западният турист си заслужава да отиде.В броя си от 11 май 1962 г. "Ню Йорк Таймс", под заглавие "Българската Флорида на Черноморското крайбрежие", пише за българските плажове, които се простират по протежение на почти цялата 400 километрова крайбрежна ивица. 


Най-развити в туристическо отношение, разказва изданието, са районите около Варна на север и Несебър, който се намира северно от пристанище Бургас. От статията читателите научават, че по това време в България вече функционират 117 туристически хотела с капацитет от 15 352 легла. През следващите 10 години се очаква само по Черноморието да се изградят хотели с 60 000 легла, пише "Ню Йорк Таймс". През 1961 г. България е посрещнала 250 хиляди чуждестранни туристи, от които 80 хиляди от Западна Европа - предимно от Австрия, Скандинавието и Германия, изтъква вестникът и посочва, че за 1963 г. се очакват 300 хиляди чужди туристи. В публикацията се подчертава, че това е само началото на развитието на българската туристическа индустрия. Следващата стъпка ще е изграждането на зимни курорти и хотели в други райони на страна, като Велико Търново, което древната българска столица. 


Изданието разказва, че в момента в София се строят два нови хотела - единият луксозен, а другият туристическа класа.Статията информира, че туристите могат да избират между луксозна, първа и втора класа настаняване, чиито цени варират от 8,50 долара за луксозна стая до 3,50 за втора класа. Туристите, които желаят ВИП-обслужване пък трябва да платят по 11 долара на нощувка, в което се включва и транспорта от и до летището, пише вестникът. Страната има добри комуникационни връзки със Западна Европа - националният авиопревозвач ТАБСО (б.ред. предишното наименование на БГА "Балкан") лети до Франкфурт, Виена, Стокхолм и Лондон. Експресните жп влакове Симплон Ориент и Таверн спират на гара София. Пътната инфраструктура в страната като цяло е добра, отбелязва "Ню Йорк Таймс", но изключение прави отсечката от югославската граница до София, която статията описва като "истински ужас".На 20 март 1966 г. "Ню Йорк Таймс" излиза с обширна публикация под заглавие "България копира най-доброто от западния туризъм". Вестникът пише:"На крайбрежието има два относително нови курорта - Златни пясъци и Слънчев бряг - и няколко по-стари. 


Когато преди 6 години българите започнаха да строят Златни пясъци и Слънчев бряг, те първо проучиха всички големи курорти по Френската Ривиера, испанската Коста Брава, италианското Адриатическо крайбрежие и Маями бийч. Целта им беше да копират доброто и да избегнат лошото. Като цяло са успели. Построили са малки курорти, разделени от големи пространства и девствени плажове. Съхранили са дърветата и растителността и са разположили хотелите и ресторантите сред тях. Има достатъчно спокойствие и сянка през лятото, когато температурите надхвърлят 30 градуса. Човек може да седне пред хотела и да вижда само морето и дърветата", възхищава се "Ню Йорк Таймс".В публикацията е отделено място на ресторантите, които "са построени с въображение", персоналът говори английски, а "храната има ароматите на Изтока и е по-добра отколкото в Гърция, макар и не толкова добра, колкото във Франция и Италия". Авторът на статията Артър Еперон споделя и кои български гозби са му харесали най-много - "печено сирене", което описва като бяло сирене, масло и чушки, печени в навита хартия; миш-маш, сарми и пълнени чушки. 

Той разказва, че се консумира предимно свинско месо, докато говеждото се предлагало по-рядко, което българите обяснявали с шегата, че са "заменили воловете с трактори"."Крисчън Сайънс Монитор" от 24 октомври 1964 г. хвали "модерните хотели и отличните плажове край Варна" и разказва, че само допреди 5-6 години чуждестранните туристи са били основно от социалистическите страни - Унгария, Полша, Чехословакия, докато през 1964 г. нещата вече са се променили и около 260 хиляди туристи от Западна Европа са посетили българското Черноморие, сред които преобладават западногерманци, австрийци и британци.Водещият канадски вестник "Глоуб енд мейл" излиза на 6 август 1965 г. със заглавие: "Цветуща България: където туристите имат предимство пред Виетнам" (б.ред. по това време световното внимание е приковано върху кървавата война във Виетнам). "Този комунистически град със статуя на руски цар в центъра, това лято се превърна в сборен пункт за Европа", разказва авторът Джон Ръдърфорд. Той не крие изненадата си от наплива на западни туристи и как само за 10 минути пред столичния хотел "Балкан" (днешният "Шератон"), спират два автобуса с туристи от Турция, два от Австрия и един от Гърция. В публикацията се отбелязва, че предходната година България е посетена от 800 000 чужди туристи, повече от половината от които от западни държави.

сряда, 30 декември 2020 г.

Живков в последното си обръщение за Нова година

Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:


- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!


Ето какво пожела на съотечествениците си Тодор Живков в последното си Новогодишно обръщение :


След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.


Спомняте ли си, че едно време украсявахме елхата не за Коледа, а за Новата година. Украсената елха заемаше централно място в новогодишното тържество.  Тя бе от истинска ела, чийто аромат ухаеше навсякъде в дома ни.

                                                          Ето как изглеждаха и те:


Такива бяха и играчките на нея – истински. Стъклени, чупливи и много красиви. Излишно е да споменаваме, че всички те се произвеждаха в България…

Земетресение в България

Денят е  4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден-днешен се спори за броя на загиналите.

Най-засегнат е град Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 120 души намират смъртта си само там в руините. Най-черният петък за Свищов започва точно в 21.24 часа. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра във Вранча и безшумно и коварно раздвижва земята под града.

Бедствието от 7,6 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове. Блок № 1 на ул. “Георги Матев” 1 и общежитието на “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по официални данни погребва 76 души. Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефопулу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, потърсили спасение в България.


Общежитие на “Свилоза” дава 45 жертви.

Истински късмет е, че общежитието е било младежко и във вечерния час е било полупразно. Всички загинали до един са млади специалисти, пристигнали по разпределение в Свищов. За разлика от съседния осеметажен блок изпод руините на общежитието са измъкнати и доста оцелели по чудо в кухините на падналите вертикално пакети. Последната спасена е късметлийката Дочка Любенова, открита на втория ден. Тялото й било затиснато, а около главата й имало съвсем мъничко, но достатъчно място, колкото да диша.

Както в много градове в страната, земетресението беше усетено и в Плевен, където много сгради бяха до известна степен напукани и с изпочупени комини. За щастие жертви нямаше, но дълго време у хората останаха последиците от истерията и тежкия психически шок, който изживяха мнозина при паническото напускане, особено на по-големите и високи жилищни сгради, както и на концертната зала в читалище "Съгласие"/тогава "Георги Димитров"/, в която имаше концерт.

Подобно на Чернобилската авария десетина години по-късно, официалната социнформационна машина тогава подхвърля данни за незначителни разрушения и няколко жертви.

Спасителят Георги Тодоров е първият, който се мъчи да открие истината. Неговият списък на загиналите стига до 120. Опитът му да го разтръби, чрез медиите се оказва мисия невъзможна. Стотиците жертви са скрити в мъглявите съобщения за неизвестен брой спасени, оцелели или само пострадали.

Истината се оказва много по-жестока от тази за Чирпанското земетресение през 1928 г., официално признато за най-убийственото в историята на България със 128 загинали. За учените сеизмолози днес истината за “Свищов-1977” г. вече не е тайна – около 250 жертви. 

вторник, 29 декември 2020 г.

Колбасите през соца

През 80-те години колбасарската индустрия у нас достигнала своя апогей. Необходимостта от нови продукти, които да задоволят завишеното потребление, била вече налице. Месокомбинатите на „Родопа” в цялата страна започнали да мислят нови варианти, за да разнообразят добре познатите  „Камчия”, „Телешки”, „Хамбургски”, луканка, шунка и кренвирши.

Един от новите продукти, които държавното предприятие „Родопа” пуснало на пазара, бил „Болярски салам”. Той се произвеждал в София, Ловеч, Пловдив, Русе и Шумен, но станал доста популярен във Велико Търново заради името си. Става въпрос за малотраен колбас, който издържал до четири дни в хладилник. Причина за това била липсата на каквито и да било консерванти в състава. Изненадващо за мнозина днес, саламът се приготвял от изцяло естествени съставки. Оригиналната рецепта включвала едносортно свинско месо, сланина, готварска сол, червен пипер, кимион, кориандър и канела.  И за всичко това потребителите по онова време заплащали едва 3 лв. и 20 стотинки за килограм. Намирали се и такива клиенти, които считали продукта за доста скъп, предвид че е малотраен колбас. В днешно време обаче никой не може да си представи, че салам от чисто месо би струвал толкова. Всеки би предположил, че в него са вложени пилешки кожи, смачкани кости, картофено нишесте, емулгатори, стабилизатори, консерванти, вода и други добавки.

Освен „Болярския салам” месокомбинатите в страната започнали да измислят различни варианти на вече познатите колбаси. По този начин обособили цял раздел, наричайки саламите в него „структурни”. Това били салами, чиято разрезна повърхност имала мозаечен вид. Новото в тях било, че заедно с влагането на първокачествени основни суровини се прибавяли допълнителни съставки като свински езици, телешко месо на едри парчета, сърца, мариновани гъби и чушки. Трайността на всички продукти от серията била 4 дни.

Сред „структурните” колбаси имало и един, който вместо до 4 дни издържал само две денонощия. Хората следели за срока на годност, защото обичали да го похапват. Става въпрос за колбаса „Кричим”. Днес той е по-популярен като „Мортадела”. По онова време се изработвал от 90 процента основна месна маса, към която се прибавяли 10 на 100 камби или капия. Подправките, които се слагали, били бял пипер, кардамон и люти чушки. Цената му била 3 лв. за килограм и се харчел навсякъде в страната.

Михаил Михалев/Ретро.бг/

понеделник, 28 декември 2020 г.


Това е времето на Мадона, Даяна Рос, Сиси Кеч,Саманта Фокс и още куп музикални и кино звезди.

В синхрон със стила на музиката, модата също се развива и дава на света изключителни тенденции, някои от които и до днес останали като класика, а други дори се завръщат в пълна сила.

Тогава девойките бяха много по-естенствени и като визия и като държание.В течение на годините,тенденциите започват да се променят.Дрехите стават все по-цветни, кройките по-смели, а съчетанията за някои дори скандални.

Големи обеци, клинове, широки тениски с надписи, дънките все по-често вече са носени от дамите и дълги коси, които според модни експерти отново започват да навлизат в модата от наши дни

Наталия

За децата ни сигурно звучи невероятно, че чичковците на моята възраст също са били деца някога.А когато бяхме шестокласници – някъде в средата на 80-те, имахме много малък избор в коя актриса да се влюбим.Вариантите бяха Принцеса Леа от „Междузвездни войни“ и Джена от „Седморката на Блейк“, но нямаше как и в едната, и в другата. 

Феновете на тези два филма бяха отделни секти, много често, който харесваше единия филм, твърдеше, че не харесва другия. Не че не го гледаше жадно всеки път като го пускаха – просто разделението на „Левски“ и ЦСКА го бяхме наложили и върху филмите.


Но имаше едно момиче, което всички харесвахме. Казваше се Алиса Селезньова.


Филмът, от който е Алиса, се казва „Гостенка от бъдещето“. Сценарист е великият Кир Буличов. По същото време, когато по единствената телевизия въртяха филма, в списание „Дъга“ вървеше поредица „Гостенка от бъдещето“.


За 30 години така и никоя телевизия не повтори филма, а списание „Дъга“ някак си не успя да премине в новото време. Почти бях забравил този филм. Тези дни отново го изгледах и се потресох колко е хубав всъщност. И първото, което ми хрумна, е да проверя как изглежда Алиса сега.


Изглежда така:

Но първо няколко думи за самата Алиса. Тя е родена на 17 ноември през 2065, 2070 или 2080 година. Датите са три, защото Алиса се появява в няколко книги на Кир Буличов, но винаги е на 12 години. Разказите, които най-много са използвани в сценария, са от сборника „Момиченцето от Земята“ (както се казваше и поредицата в „Дъга“), издаден през 1974 г. и преведен на български през 1981 г.

Алиса Селезньова, която винаги е на 12, е кръстена на дъщерята на Кир Буличов Алиса Можейко (Истинското име на писателя е Игор Можейко).

Филмът „Гостенка от бъдещето“ излиза през 1985 г. Никога в историята на Съветския съюз филм не е имал такъв успех. Всички деца са луди по него. Всички момчета са влюбени в Алиса. Всички момичета искат да приличат на нея. До голяма степен същото може да се каже и за останалите соцстрани.

И едва ли има момче на моята възраст, което да не си е припявало тази песен:

Главната роля се изпълнява Наталия (Наташа) Гусева. Режисьорът Павел Арсениев я открива през 1983 г., когато снима учебен филм за правилата за пътното движение. На следващата година я кани за главната роля в „Гостенка от бъдещето“.

„Ролята сякаш беше създадена за нея“, казва по-късно режисьорът.

Славата, която се стоварва върху Наташа след филма, е невиждана за Съветския съюз и непослилна за нея. Армия от поклонници всеки ден чака момичето пред входа, изпраща я до училище и я чака след часовете. Получава толкова много писма, че в нейната пощенска станция е заделена специална стая, в която ги складират и после с отделна кола ги доставят до дома й. Снимките й са на първа страница на всички списания, не само в СССР, но и по света. Манията е толкова голяма, че не остава незабелязана и отвъд желязната завеса и австралийската телевизия прави своя версия на филма.

Цялото това внимание не е по силите на Наташа. Тъй като е много стеснителна и не може да понесе вперените в нея погледи, тя винаги ходи със забит в земята поглед и се прегърбва.Наташа почти забравя истинското си име. Всички я наричат Алиса. Образ, от който никога няма да може да избяга.Още следващата година я канят за снимките на нов филм, но той няма успех. Следват още 3-4 филма, но и те са пълен провал. Просто за нея няма друга роля, освен Алиса.

Последната покана е през 1989 г. Във филма обаче има насилие и Наташа отказва да участва в него, за да не развали чистия образ на Алиса.

Съпруг от кутия

Първият й съпруг е един от милионите влюбени в нея тийнейджъри. Вижда я на живо през 1988 г., когато тя е на 16 г. и е на снимки в Беларус. Въпреки че брат му е участник в кинопродукцията, обожателят така и не може да се добере до нея. Алиса не допуска никакви срещи с обожатели, никой не може да припари до нея.

Тогава Денис Мурашкевич измисля план как да достави самия себе си до Алиса. Влиза в един кашон от телевизор „Хоризонт“ и успява да уреди „телевизорът“ да бъде доставен до хотелската стая на Алиса. Когато тя го отваря, от кашона изскача бъдещият съпруг.

Двамата се оженват през 1993 г. Макар да се развеждат през 2001 г. Наталия и досега носи неговата фамилия. Двамата имат дъщеря. Бащата, естествено, настоява тя да се казва Алиса. Наталия отказва. Като компромисен вариант стигат до Алеся.През 2013 година Наташа се омъжва за втори път и на 41 г. ражда втората си дъщеря – София.

Името на измамниците

Вероятно има и още една причина Наталия да запази името Мурашкевич. С развитието на социалните мрежи изведнъж името Наталия Гусева се оказва най-предпочитаното в цялото постсъветско пространство. Ползват го хиляди, които просто желаят да останат анонимни в интернет. Ползват го обаче и измамниците. Понеже образът на Алиса е толкова чист и невинен, изведнъж се оказава, че с името на Наташа Гусева много по-лесно се печели доверие, искат се пари, правят се измами.Истинската Наталия Гусева няма профил в нито една социална мрежа и при редките си телевизионни изяви винаги напомня за това.

Учен

Още докато се снима „Гостенка от бъдещето“, на кинаджиите от екипа им прави силно впечатление, че Наталия е чужда на славата. Всички деца-актьори се оптват да се държат като малки кинаджии, разпитват за тънкостите на занаята, любопитстват, а после разказват за кинокариерата си. По време на всички почивки Алиса само чете и пише домашни. Когато ги питат кой какъв иска да стане, всички отговарят „артист“, а Наталия казва – ентомолог.

Тя почти изпълнява мечтата си. Завършва биотехнология, работи в институт като научен сътрудник по имунология и микробиология, има научни публикации. В момента е собственик на фармацевтична компания.

Казва, че много, много рядко е гледала филма, след като е излязъл. Горе-долу толкова често, колкото човек разглежда албумите с детските си снимки.

Източник: offnews.bg



Хладилник МРАЗ

На 25-ти юли 1948 г. се открива хладилният завод „Антон Иванов“. Той е първият и единствен завод на хладилното машиностроене у нас.

Първата серия от български абсорбционни домашни хладилници се появява на пазара през 1958 г. Те имат полезен обем от 75 л. и са известни под марката „Мраз-75“. Първоначално те не предизвикват интерес и дълго се задържат в магазините. Скоро обаче „престрашилите се“ да си ги закупят са доволни от тях.

Охлаждането се е извършвало с помощта на херметичен хладилен агрегат — компресорен тип, зареден с хладилен Фреон 12.

А Вие,какъв хладилник имахте и доволни ли бяхте от него?

неделя, 27 декември 2020 г.

Соцносталгия

Полети Варна - Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет. 

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета. 

И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна - Златни Пясъци - Албена - Балчик. 

За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно. 

Социализмът бил лошо нещо, казват "демократите" ни. Направо като концлагер. А защо сега си нямаме такива демократични придобивки като през лошият социализъм?

Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.

Roumen Ivanov/Соцносталгия

Жестокото убийство в студентски град

На 28 декември 1974 година, в съботния брой на най-големия български ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:

На 25 декември 1974 г. в 20,45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на 6 студенти и 10 са ранени. Между пострадалите 1 убит и 3 ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.


Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката. (БТА)


Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София – че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.


След касапницата в коридора на общежитието остават 6 трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“.Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си.Наръган с нож, бере душа в болницата, Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик


Навръх Коледа 1974 г. 17-годишният Бранимир Дончев, и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм “Кръстникът”. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по “заобиколни пътища” да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет “Валтер” на баща си Дончо Дончев, зам.-генерален директор на ДСО “Стара планина”. Както и една остра финска кама от богатата “хладна колекция” на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието й в Студентския град. Нахълтва в бл.1 стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича “жълти муцуни” и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът й Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.


Равносметката е смразяваща:


Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от “финката” на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28.12.1974 г. в-к „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебно-медицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били… фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975г. убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено е покосен от милиционерските куршуми. “Дали е така, не мога да кажа”, коментира финала на първото голямо дело в практиката си топследователят Богдан Карайотов.

Досие на извършителя:

Убиецът Бранимир Дончев Делчев е ученик в столичната 8-ма гимназия. Малко преди кървавия екшън, той бил на кино със свои приятели. Гледали нашумелия тогава филм „Кръстникът“. Явно повлиян от него, изпаднал в параноя. Когато се прибирал, му се струвало, че го следят. Вкъщи се скрил под леглото. По данни на следствието Бранко бил влюбен в своята братовчедка – студентка от провинцията, която живеела в Студентски град. Тя обаче не отговаряла на чувствата му.

Оръдието на зловещото престъпление е пистолет „Валтер“, притежание на баща му, заместник-директор на външнотърговското обединение „Стара планина“. Жертвите пък е доубивал с кама „финка“.

Кръстника, както го нарече градският фолклор преди 40 години, носи лудостта в гените си. Майка му е циклофреничка. Обесва се три години преди касапницата в Студентски град с въже, взето назаем от съседка.

В нощта след масовото убийство апартаментът на столичната улица „Граф Игнатиев“, където Бранко живее със семейството си, е претарашен. Братът на Бранимир и сестра му са изследвани незабавно от психиатри. После ги интернират в Пещера. Бащата Дончо Делчев е арестуван и осъден на 4 години затвор за небрежно съхраняване на оръжие. Излежава цялото наказание. Обвиняват го, че създава деца, без да предвиди психическото заболяване на жена си. С валутата, спечелена от работата в Африка, до края на живота си изплаща огромната кръвнина.

Още по-трагична е съдбата на Делян Делчев. Като близнак на Бранко той е следен под лупа до самата си смърт. За неговия край сестра му Тотка си спомня: „През 1988 г. Делян беше в кюстендилски санаториум. Казаха ни, че е паднал от някаква тераса. Как точно е паднал, така и не се разбра.“ И досега не се знае дали е ликвидиран по заповед, дали става жертва на вендета, или се самоубива.

Малцина знаят, че студентът, който спасява няколко човешки живота и в крайна сметка обезврежда превъртелия килър, се казва Исмет Север, български турчин от Исперихския край. Тогава той е бил здрав физически младеж, футболист, обожаващ Гунди, и студент по българска филология в СУ. Ето какво казва той  за онази черна Коледа преди 39 години.

“Тогава живеех в първи блок в “Дървеница”. Една декемврийска вечер, оживлението по повод празника беше видимо. Заехме места пред телевизора в клуба, за да гледаме поредния епизод от нашумелия сериал “17 мига от пролетта”. Точно когато звучеше прочутата мелодия от филма, в коридора чухме изстрели. Аз не ги оприличих на изстрели. Някакъв удар, силен шум. Защото изстрели по онова време бяха нещо немислимо. Повториха се. Бях близо до вратата и единствен излязох от клуба, защото инстинктивно усетих, че става нещо лошо.

В момента, в който излязох, видях един от нашите студенти с окървавено рамо. Държи се за рамото и тича по стълбите надолу. Вцепених се. Защото картината беше много тежка. По стълбите бягащите слязоха на първия етаж. Клубът ни беше на втория. Проехтя още един изстрел долу. Аз исках да разбера какво става и да помогна. Когато слязох на първия етаж, видях, че те бягат по левия коридор – този с пистолета гони другия. А той се опитва да влезе в една от стаите, но всички стаи са заключени. В дъното на коридора една от стаите се отвори и един колега извика: ”Ела тука”, на този, който бягаше. Той влезе в стаята, а този с пистолета го последва.

Чуха се три изстрела.

И понеже бягах по коридора, той навярно е чул стъпките ми – след изстрелите изскочи и застанахме очи в очи пред вратата. Със силен замах извади дясната си ръка иззад гърба. Видях, че блесна пистолет. Тогава спортувах много активно и с вродена реакция скочих и хванах пистолета. За съжаление точно в този момент той вече беше дръпнал спусъка.

Явно съм успял да отклоня ръката му със сантиметри. Куршумът вместо в гърдите попада в ябълката на крака ми. Но все пак успях да хвана пистолета. И го държа далече от мен. Не знаех, че в другата ръка имал нож. Докато аз съм наведен и държа пистолета, той с ножа три пъти ми намушква гърба. В този момент колегите виждат, идват и го отблъскват от мен. Видях, че са го прилепили на стената и му държат ръцете. Но той под въздействие на шока, а и беше много силен младеж, се съпротивляваше. Реших да стана да помогна. Направих крачка и в този миг една болка се заби буквално в мозъка ми. На панталона ми имаше дупка като изгорено от цигара. И голямо петно кръв. Погледнах към лампите на тавана. Те почнаха да се люлеят. Посегнах към гърба си. Погледнах ръката си – цялата в кръв. Паднах. Подробностите след това вече ги зная от колегите. Суматохата е била голяма, защото телата, които изнасяли пред блока – 9 убити и 16 ранени – тази кървава картина за младите хора е била цяла трагедия.

В “Пирогов” били шокирани. Целият коридор се изпълнил с млади тела. Заради прободните рани, които съм имал в гръдния кош, той се напълва с кръв. Пулсът и дишането спират. Затова и при първия преглед ме слагат при умрелите.

Много тежка операция ми направиха. Не изваждат куршума от бедрото ми, защото той заседнал между вената и нерва и това можело да доведе до ампутация. Досега той си е там. С него имам проблеми по летищата, уредите пищят, та всеки път трябва да обяснявам защо.

В течение на два месеца имаше сериозно усложнение на състоянието ми. Беше ми направена торакотомия – отваряне на гръдния кош. Започнал процес на инфекция, на гноене. Всекидневно се правели съвещания на най-високо равнище. След години тогавашният ректор на Софийския университет ми разказа тези подробности. Седели в стаята на политбюро – другарят Живков, тогавашният министър на образованието, давали информация на Тодор Живков за състоянието ми. Обяснили му, че има усложнения, които тревожат медицинските кръгове. Евентуално би могло да се ползва едно ново тогава лекарство, но те го нямали. Тодор Живков вдига телефона и казва: “Свържете ме с посланика ни в Америка!” И нарежда антибиотикът да бъде купен и за 24 часа да бъде изпратен в България. Казвали са ми, че по тогавашни цени един пакет струвал много долари, но те били заплатени. Посланикът изпраща лекарството. По такъв начин за мен човекът Живков е този, който може би ми спасява живота”, завършва изповедта си оцелелият по чудо Исмет Север.

След като прескача трапа, Исмет отново тръгва на лекции. Куцука на патерици. Докато е по болници, пропуска 2 години от следването. Въпреки това с много упоритост успява да навакса. През 1977г. се дипломира, получава като награда за проявената храброст златен часовник.

Тогава е подписана Изселническата спогодба между България и Турция. Редовите хора обаче не получават никаква информация. В един момент на Север и неговите сънародници им казват, че са включени в спогодбата, връчват им се задгранични паспорти и в рамките на един месец трябва да се изселят.

В Истанбул младият филолог записва второ висше. Насочва се към строителния бранш. Избират го за шеф на Българската изселническа организация в Турция. По време на протестните демонстрации в Истанбул срещу “възродителния процес” гори портрета на своя “спасител” Тодор Живков. “За мен обаче човекът Живков е едно, а политикът Живков е съвсем друго”, уточнява човекът, обезвредил най-масовия килър в новата българска история.

Заради касапницата в Студентски град властите ограничили прожекциите на филма „Кръстникът“ по кината. Най-кървавите сцени от хита на Копола били цензурирани по-това време.

 

Родното Балканче

Родното балканче, най-голямата юношеска мечта!


С Балканче тръгнах от Мездра и минах през Роман, Ловеч, Габрово, Шипка, Казанлък, Петолъчката, Карнобат и Бургас. Почивах 14 дена в Лозенец и после Лозенец, Бургас, Казанлък, Сопот, Араба конак, Ботевград, Мездра, към морето пътувах 3 дни, обратно се върнах за 13 часа!

Тези красиви изживявания няма да ги забравя никога, това се случи през 1986 година, тогава бях на 23 години, безкрайно съжалявам че скоро го продадох, ако си намеря друго ще го купя, жалко че няма да е това с което ходих до морето.


Любопитно за родното балканче:


Мотопедите „Балкан“ МК50 и лекият мотоциклет „Балкан“ М75 са оригинални български конструкции, при създаването на които са използвани натрупаният опит и достиженията в тази област на световни производители на мотопеди и мотоциклети.


Те са производство на Обединени заводи „Балкан“ в Ловеч, където се произвеждат също и мотоциклети „Балкан“ 250 cm?. За производството на мотопедите е приложена схемата за производствено коопериране с други заводи, като двигателите се правят в завод „Средец“ в София до 1974 г., а след това в Завода за бензинови двигатели в Пловдив. Произвеждани са от 1958 до 1975 г.


Модификации:


Балкан“ МК50ПМ – двигател с мощност 2,2 кс с педали и гумени пръстени на предното окачване.

„Балкан“ МК50МП2 – използван е същша двигател, но с телескопична предна вилка.

„Балкан“ МК50МПС – с двигател 2,2 кс, но с манивела за първоначално пускане на двигателя.

„Балкан“ МК50МПМ – с нов двигател с мощност 3,3 кс и тръбна рамка.

„Балкан“ МК50-3 с двигател 3,3 кс, с кикстартер, тръбна конструкция на рамата, кутия за филтъра и инструментите.


Мотопедите, произвеждани в гр. Ловеч, са предназначени да транспортират един или двама души с тегло до 150 кг и със скорост значително по-висока от тази постигана с велосипед. Поради наличието на скоростна кутия, мотопедът може да изкачва наклони, да се движи по пътища с всякакви настилки, каменисти терени или такива без път. При създаването му в конструкцията са заложени да се удовлетворяват противоречиви изисквания като висока експлоатационна сигурност, висока якост при ниско тегло, добра маневреност и управляемост при различна скорост на движение, надеждни спирачки, устойчивост и комфорт за пътуващите при достатъчно мощен за експлоатационните условия двигател, но с нисък разход на гориво.

Архив на сайта

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Предоставено от Blogger.

Популярни публикации: