Развитието на спорта в България през годините на социалистическото управление често е изтъквано като един от добрите примери за правилна намеса на държавата в дадена сфера. Истина е, че за кратко време развитието на спорта у нас претърпява значителни промени, които в крайна сметка водят до сериозни спортни успехи за България. 

Неговото значение нараства значително, а желанието на тоталитарната власт да го използва като част от своята пропаганда прави логично влагането на сериозни държавни средства в областта. Всичко това прави възможно на Олимпийските игри през 1988 г. в Сеул малка България да спечели цели 35 медала (от които 10 златни), което да я нареди на 7-о място в класирането по медали пред държави като Франция, Италия и Китай. Зад тези успехи стои последователно провеждана държавна политика, чието детайлно разглеждане буди интерес.

Промените от 1944 г. заварват българския спорт в едно доста незавидно състояние. Поставените основи от швейцарските учители, които идват в България в края на XIX век, не са развити по най-правилния начин и до началото на 40-те години на XX век българската държава няма междрународни успехи в повечето спортни дисциплини. Новата власт идва с ясната представа, че спортните постижения могат да бъдат използвани както като средство за вярност към политиката на партията държава и като доказателство пред останалия свят за предимствата на строя. Въпреки това обаче промените в спорта не протичат с бързи темпове, особено в първите години на новата власт. Той все още остава сравнително встрани за политическия елит, като единственото, което се прави, е да бъде копиран изцяло съветският спортен модел, без да се вземе под внимание доколко той е подходящ за България. 

Постепенно нещата започват да се променят.Първите стъпки за централизация в управлението на спорта са предприети в края на 40-те години. През 1948 г. ВКФК (Висш комитет по физкултура и спорт) е утвърден като държавно-обществен орган с основна цел да насърчи участието на работещите в различни спортни организации. Това дава резултат и от близо 600 спортни клуба със 170 000 участници през 1944 г. през следващите няколко години тяхната бройка достига до 2260 клуба с близо 362 000 участници. Междувременно през 1952 г. България отново участва на олимпийски игри и печели първото си отличие – боксьорът Борис Георгиев взема бронз. 

Само четири години по-късно България има и своя първи олимпийски шампион, след като Никола Станчев печели злато в свободната борба. Междувременно у нас навлизат спартакиадите, а броят на местните Дружества за физическа култура и спорт (ДФС) нараства значително. Държавата все повече започва да вижда дивидентите, които може да извлече от спорта, и логично влага нови и нови средства в развитието му. Постепенно България се превръща в традиционен медалист от олимпийските игри, а в дисциплините вдигане на тежести, борба и художествена гимастика страната става абсолютен хегемон. Стига се дори и до ситуацията, в която български гимнастички са на първите три места в многобоя на Световното първенство по художествена гимнастика във Валядолид през 1985 г.

Безспорен връх българският спорт бележи на олимпийските игри в Сеул през 1988 г. Постиженията на родните спортисти се подсилват и от факта, че това са първите игри, в които задължително участват професионалисти, което ги превръща в едно наистина сериозно спортно предизвикателство за всеки един участник. Игрите в Сеул са уникални и с рекордния брой участници на тях, както и с близо 3-те милиарда души, които ги наблюдават по целия свят и които стават свидетели на българското спортно чудо. Със спечелените 10 златни медала, 12 сребърни и 13 бронзови страната се нарежда на престижното 7-о място в общото класиране по медали пред редица световни сили. Не са малко специалистите, които заявяват, че страната ни е била сериозно ощетена вследствие на допинг скандала, разразил се в лагера на родните щангисти, и че реалният брой на български златни медалисти е по-голям.


РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉
ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇

0 коментара:

Публикуване на коментар

НАЙ-ЧЕТЕНИ

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации

РЕКЛАМА