Детските градини не са това, което бяха, разказва ми учителка със стаж около 40 години в забавачките в София и околността.

Ето нейния разказ:

Децата бяха спокойни, еднакво облечени, нямаше различия, както сега. А за режимът им да не говорим – нямаше дете, което да не иска да спи на обяд или да не иска да си изяде бобът с наденица. Разбира се ние винаги сме ги награждавали и стимулирали да слушат, да са в системата.

Госпожи нямаше, имаше другарки. А родителите имаха респект от нас, а ние в замяна гледахме старателно децата им. Пак гледахме по около 30 -35 деца в група, но се справяхме.

Кренвирши имаше често за обяд, родителите не знаеха какво е глутенова непоносимост. Диети нямаше, а децата израстваха здрави и с бузки. Филийки с масло и шарена сол се сервираха за закуска сутрин и следобед, оплаквания нямаше. Децата плачеха много за родителите си, но никоя лелка не звънеше на пожар час след като си го оставил “Ела да си го прибереш”.

Директорките не ни позволяваха да  идваме с панталони на работа, без прически или в неугледен вид. С костюм с пола и сако, винаги с прически, грим и настроение на работа. “Вие трябва да се пример за подръжание и на родителите и на децата”, казваше тя.

Посудата се миеше с вода и веро и после белина, ХЕИ идваше, но проблеми не сме имали. Металните чинийки и чаши бяха удобни, въпреки, че сега може да изглеждат като затворнически прибори. А за еднократна пластмаса не сме и чували тогава, да ви кажа.

В групата винаги имаше едно палаво дете, с което винаги се работеше повече. Имаше и такива, които не искаха да се социализират бързо, и  с тях се работеше допълнително. Няма да забравя никога Митко, който на 4 и половина не продумваше и дума. Полагахме всякакви усилия, работехме постоянно с него, но без резултат. Детето отказваше да проговори. След пълно мълчание четири години и половина една вечер на тръгване от градината се обърна, погледна ме и каза: “Довиждане другарко”, а родителите му не можаха да повярват какво се случва. Ококориха се, замръзнаха, после започнаха да подскачат и да прегръщат детето и мен.

Психолози нямаше, логопеди един път в седмицата имаше – но ние бяхме за децата тези хора по цял ден

Но резултати – имаше

В детската градина разполагахме с интересни играчки – конструктури и предимно дървени кукли. Допълнително пари от родителите никога не сме събирали, общината всичко ни осигуряваше.

Таксата беше 3,60 лв. на месец, но и заплатите бяха 120 лв.

Играта преминаваше тихо, без много крясъци, защото децата пак казвам – бяха спокойни.

Нямаха търпение за Дядо Мраз и Снежанка и Баба Марта да дойдат, защото все подаряваха хубави подаръци, а и тук-там разбираха, че това не са те, а другарките!Акордеоните бяха голяма забава в часовете по музика, а песните се знаеха наизуст. Всеки месец имахме “наблюдения”, от тригодишни ги водихме в парка, на жп гарата, автогарата, дори и на летището. Всяко лято отивахме на лагер на морето – по цял месец две лели, една учителка и тук-таме някой родител с нас. Все пак бяха 30-35 деца.

С интерес ми разказваше истории за много поколения деца и помнеше имената им. А дали сега е по-добре, вие преценете.

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ👉
ФЕЙСБУК КОМЕНТАРИ👇
РЕКЛАМА

0 comments:

Публикуване на коментар

senzacia-bg.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Популярни публикации